Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 70 (всего у книги 99 страниц)

– Напълно. Още веднъж те поздравявам. – Тайърър се радваше да си тръгне. Предстоеше му да се срещне и с Хирага и да довърши новата, рязка нота до тайро Анджо, преди да иде при Фуджико. След сутрешния военен съвет между Сър Уилям и Сьоратар, с негова помощ и с помощта на Андре, на който бяха уговорени последните подробности по предстоящото обстрелване и наказателната акция срещу Йедо, Андре му бе прошепнал: „Фуджико жадува да те види, всичко е уредено. Тя дори настоява да ти поднесе японска гощавка, така че върви гладен и жаден, но не забравяй да се държиш твърдо.“

След като останаха насаме, умората на Малкълм си пролича донякъде.

– Джейми, налей ми, ако обичаш. Благодаря. Всичко наред ли е?

– И за довечера, и за утре. А Ток и А Со са на кораба със сандъците, Чен ще тръгне с теб и госпожа Струан. Доколкото ми е известно, никой, освен тях, Стронгбоу, аз и сега Филип не знае, че ще спите на „Буйният облак“.

– Добре. Грешка беше, дето Филип научи. Но няма значение – рече Малкълм. – Поотпуснах се, но всичко ще е наред. Той няма да се раздрънка. Какво иска Горнт?

– Само да уредим последните подробности. – Макфей го погледна. – Твоята сватба няма ли да промени нещата?

– Може би. Стига Норбърт да се извини.

– Горнт искаше да поговорите насаме, ако намериш време.

– Добре. Кажи му, че това е всичко – и нека първо аз да се срещна с него, а?

Горнт изпълни стаята с приветливостта си. На Малкълм му се стори, че вижда много стар приятел.

– Шампанско?

– Благодаря ви, тай-пан. Мога ли да ви поздравя?

– Можеш. Наздраве!

– И за ваше здраве, сър.

– Съжалявам, но се налага да побързаме, утре ще разполагаме с повече време. Какво става?

– Исках да ви кажа насаме, че господин Грейфорт възнамерява утре да приеме вашето помирение. Дуел няма да има.

Струан се усмихна.

– Това е най-добрата новина, която… не, втората добра новина за деня!

– Да. – Лицето на Горнт се изопна. – Стига наистина да смята така.

– А?

– Мисля, че трябва да сте подготвен за подлост. Съжалявам, че ви поливам със студен душ в такъв щастлив ден, но исках да ви предупредя. Сигурен съм, че той ще си промени намеренията.

Малкълм го наблюдаваше, после кимна спокойно.

– От Норбърт и от всички Брокови ние очакваме подлости вместо закуска. – Чашите им се докоснаха. – Наздраве – за богатство и щастие!

Малкълм забеляза нещо особено у Горнт, което не можа да предусети.

– Все още ли възнамерявате утре сутринта да ми дадете документите, от които се нуждая?

– О, да. – Горнт се изправи. – А моят договор?

– Готов е. Утре ще го потвърдя с подписа си.

– Благодаря. До утре и още веднъж честито.

Малкълм отново по-скоро усети, отколкото видя странното му настроение.

– Очаквате го с нетърпение, както и аз.

Горнт впери поглед в него.

– Да. Предстои още един славен ден – край и начало.

На горния етаж Анжелик стоеше пред огледалото, без да вижда нищо, и несъзнателно си играеше с пръстена с герба. За първи път днес бе останала сама, уединена в своята стая със заключена врата, и щом седна, я връхлетя цял рояк неочаквани истини и парадокси: всичко се бе случило толкова бързо. Бе омъжена, но не бе го очаквала да стане по този начин – на борда на кораб; бе се надявала, бе се молила, но не и се вярваше, че ще е възможно – толкова много прегради стояха помежду им; омъжена, но не пред Бога, омъжена за младеж, на когото бе хвърлила око, когото енергично преследваше и го насърчаваше да я преследва; за мъжа, когото обожаваше, но го бе измамила – изнасилването не стана по нейна вина, наложи се да пометне, а обиците бяха единственото й спасение. Можа да спаси живота си, тъй като опази всичко в пълна тайна, но все пак бе измама.

Този човек ме обича до забрава, рискува всичко, а аз откраднах от него, излъгах го и ще легна в брачното ложе опетнена и въпреки това…

На път към брега на три пъти понечих да му разкажа.

Не е вярно, понечих да му разкажа част от нещата – само за обиците, но всеки път въодушевлението му ме завладяваше и ме възпираше. Той ме засипа с истините за майка си и писмата и, за Скай, за отец Лео и за английския свещеник, за адмирала и за Сър Уилям – как са му попречили, но накрая ги надвил… „Аз спечелих, моя ненагледна съпруга. Спечелих тебе и вече никой не може да те откъсне от мен…“

Бяха се прегърнали и проронили сълзи от възторг в обятията си.

„Бог ми е свидетел, зная, че ако бях започнала, той щеше да бъде съкрушен, а започнех ли да разказвам, щях да споделя всичко. И щеше да умре, горкичкият ми, толкова е порядъчен. Защото той наистина е най-порядъчният мъж в живота ми. Сега зная, че го обичам, инак нямаше толкова да се старая и да преодолея такива спънки. Обичам го и все пак…

Какво да правя?“

Анжелик видя отражението си, вперило поглед в нея. Не се харесваше толкова разголена и сведе поглед. Видя, че върти пръстена насам-натам, както правеше Андре с неговия. Пръстенът на Малкълм беше златен, тежък. Гербът на Струанови бе изгравиран отгоре: шотландският лъв, преплетен с китайския дракон. „Това символ на доброто и злото ли е?“ – запита се тя и внезапно потръпна.

За да отклони вниманието си, започна енергично да четка косата си, но и това не помогна. Мрачните мисли я връхлетяха отново, все по-бързо и по-бързо… и мисълта за него.

Тя почувства, че й призлява, и притисна с ръце слепоочията си.

– Недей… Бъди силна… Бъди силна, ти си сама, трябва… – Стоновете й спряха, тъй като нова мисъл заличи предишните. „Но ти не си сама – рече Анжелик на глас. – Вече сте двамата с Малкълм и той се нуждае от теб… Двама сте, ти и Малкълм, той се нуждае от теб, Малкълм ти е съпруг…“

Тази представа завладя съзнанието й, изпълни го и в този миг Анжелик го чу как радостно й вика от долния етаж:

– Анжел, побързай, време е да тръгваме… побързай!

Тя бавно отиде и коленичи пред малката Дева Мария и изля цялата си душа: „Пресвета Майко, прости на мен – грешницата. Прегреших страшно и те моля за прошка. Прегреших сериозно и живея в постоянна лъжа, но се кълна да бъда най-добрата съпруга, защото обичам този мъж с цялото си сърце, както обичам Теб…“

– Колко ми е приятно, че те виждам, Райко-чан – каза Мейкин с усмивка и коленичи срещу нея. – Не съм те виждала толкова отдавна. – Тя беше мама-сан на къщата на Глицинията и на Койко, двете се намираха в най-недостъпните покои на Райко.

– Да, благодаря ти, чест е за мен – отвърна Райко. Беше й приятно да посрещне старата си приятелка, макар да бе малко изненадана, че Мейкин с такава готовност се отзова на поканата й за обсъждане на делата им. – Моля, почерпи се, змиорката е изключително крехка. Саке или от коняка на гай-джин?

– Първо саке, моля. – Мейкин го пое от една вежлива прислужница. „Работите й сигурно вървят добре“ – помисли си тя, забелязала скъпите украшения в тази уединена, надеждна къща зад зидовете на Трите шарана.

– Времената са трудни, но за щастие гай-джин почти нямат представа за стойността на парите и макар да са толкова отвратителни, жътвата е богата, а разходите за гореща вода, чисти кърпи и парфюми незначителни. – Двете жени се засмяха. Гледаха се и се изчакваха.

Мейкин опита суши. Бе изключително вкусно – и тя започна да поглъща огромни за такава дребна жена количества. Пътното й кимоно умишлено бе повече от скромно. Всеки щеше да я вземе за съпруга на дребен търговец, а не за една от най-богатите мама-сан в Йедо, собственичка на най-скъпата в града Къща за удоволствия в най-голямата Йошивара в страната – напълно възстановена неотдавна и подновена след миналогодишния пожар; мама-сан на десет от най-надарените гейши, двайсет от най-прекрасните куртизанки, а също и собственичка по договор на Койко Лилията. Тя огледа потайната светая светих на Райко, отредена за по-особени случаи, възхити се на неповторимите коприни, възглавници и татами, побъбри, докато ядеше, чудейки се каква ли е причината да я поканят.

Когато привършиха с храната, Райко отпрати прислужничките и наля две чаши от най-добрия си коняк.

– За здраве и за пари!

– За пари и за здраве! – Досега Мейкин не бе опитвала такова първокачествено питие. – Гай-джин си имат своите добри страни.

– В областта на вината и силните напитки да, но хич ги няма в надареностите им – заяви Райко дълбокомислено. – Моля те, позволи ми да ти подаря една бутилка. Един от клиентите ми е фурансу.

– Благодаря ти. Радвам се, че работите ти вървят толкова добре, Райко-чан.

– Можеше да е и по-добре.

– А Хиноде? – попита Мейкин; по договор тя получаваше половината от цената й. Когато Хиноде я посети за пръв път, тя бе настанила момичето при една братовчедка, мама-сан в друга нейна къща. По-късно случайно бе чула за особената и крайно необикновена молба на Райко за специален вид момиче. Лесно се споразумяха – Райко беше нейна стара приятелка, знаеха се от години и се доверяваха една на друга още от времето, когато заедно бяха мейко, а после и куртизанки. – Уговорката продължава ли да е задоволителна?

– Имам още една вноска за теб, макар че мъжът се бави.

Мейкин се засмя.

– Не се учудвам. Много те бива да се пазариш. – Тя се поклони с благодарност.

– Той обещава по-голяма сума след няколко дни. Може би още един чифт обици.

– О! – Мейкин с печалба за себе си се бе отървала от предишната си съдружничка. – Това излезе доста сносна сделка. – Плащането на клиента по договора на Хиноде бе повече от достатъчно да покрие всички разходи най-малко за една година. – Как е тя?

Райко разказа за първата и последвалата я среща на затаилата дъх от любопитство жена.

– Има право да го нарича Звяра – рече Мейкин.

– Той не е лош човек. Мисля, че болестта го подлудява от време на време. Тя поне знае най-лошото и го приема като своя карма.

– Мога ли да попитам, има ли… има ли някакви признаци вече?

– Не, нищо. Но Хиноде всеки ден ме кара да оглеждам частите, които не може да види сама и с огледалото.

– Странно, Райко-чан. – Мейкин нагласи един от гребените в косата си по-добре. – Ако се появи нещо, то няма как да се скрие; дали Хиноде ще поиска да се прободе?

Райко сви рамене.

– Знае ли човек.

– Тя каза ли ти защо е приела тази карма?

– Не. Нищо. Тя ми харесва, но почти не мога да й помогна. Да, странно, че отказва да ни разкрие, нали? – Райко отпи от коняка, омаяна от топлината, която се разля по жилите й и от рядкото удоволствие да гощава своята най-стара и най-предана приятелка. Двете бяха неразделни като мейко, на млади години бяха любовници и винаги си споделяха всички тайни – и най-поверителните. – Тази вечер той ще я посети. Ако желаеш, погледай ги малко.

Мейкин се изкиска.

– Отдавна съм престанала да се интересувам и вълнувам от изпълненията на другите, все едно дали са яростни или страстни – дори и на добре надарените гай-джин. – Тя беше много щастлива, че е със старата си приятелка, та да й разкаже за скръбната участ на Геко и Шин Комода, за което бе настояла да научи, преди да я изпрати тук.

„Когато Хиноде умре, Райко-чан, ще ти кажа и заедно ще си поплачем за мъките, които ние жените трябва да понасяме. Дотогава ще пазя тайната на Хиноде, както се договорихме, няма да издам името на сина й и къде е бил изпратен.“

Усети, че се сгрява – обичаше тайните и игрите на живота.

– Значи Хиноде е свикнала. Добре. А сега?

– Сега – Райко понижи гласа си. – Имам важни сведения за бойните планове на гай-джин.

Мейкин пламна и се напрегна като другата жена.

– Срещу Йедо ли?

– Да.

– Сигурно са ценни, но, толкова съжалявам, тази вест е опасна, и то много.

– Да, и още по-опасно е да се продаде, макар че ще е много ценна за определен човек.

Мейкин избърса капчицата коняк, която можеше да е и пот.

– А щом веднъж такава вест бъде купена и излезе, вярна или невярна, обикновено хвърчат глави.

– Наистина. – Райко разбираше опасността, но бе развълнувана, както никога преди. Никога не бе попадала във водовъртежа на политиката на Йедо, но близостта с Хирага и наученото от него за шиши – и тайните, които шоя й бе разказал за него и за Ори – бяха породили у нея интерес. Както и връзката й с Фурансу-сан, чрез когото научаваше за гай-джин; любопитно, че те бяха изворът на цялото й богатство и в същото време врагове на свещената Земя на Боговете. И заради отвращението й към Бакуфу и Анджо, който бе убил другата й някогашна приятелка Юрико, мама-сан на Четиридесет и седемте ронини, задето бе подслонила шиши.

Райко трепереше при мисълта, за собствената си глава, побита на кол, страхуваше се, но изпитваше въодушевление. Юрико вече бе обезсмъртена в укийо-е гравюри на Свободния свят, бе станала новата любимка на гейшите и скоро дори щеше да се представи пиеса Но7070
  Но – класически театър в Япония, при който имитацията, мимиката, танцът, маските, костюмите, песните и музиката са се сраснали в единно сценично изкуство. – Б.пр.


[Закрыть] с нея като главна героиня.

– Права си – прошепна тя, – но определени сведения си струват риска. И ако… ако имах важни поверителни сведения за това… какво замислят висшите власти срещу гай-джин, навярно ще мога да го използвам за наша взаимна изгода. – Пот се бе събрала по крайчеца на натруфената й перука. Тя я избърса с розова книжна салфетка. – Горещо е, нали?

– Не колкото огънят, в който можем да се натикаме сами.

– Колко ли ще ни платят, ако съобщим деня на нападението… и бойния план на гай-джин? – Тази сутрин Фурансу-сан й бе съобщил повече от достатъчно подробности, за да изкуши дори и най-сдържания купувач да бъде щедър.

Мейкин усети как сърцето й заби силно. Бе се надявала, че поканата на Райко е свързана с нещо подобно. През последните две години бе подхранвала и косвено бе намеквала за такава възможност, подтиквана от сенсей Кацумата, за когото беше ценно всяко сведение за гай-джин. А също и защото напоследък имаше тайни указания до всички съгледвачи на Бакуфу с обещания за щедро възнаграждение да следят Йокохама, да разкриват тайните на гай-джин и кой снабдява врага със забранени сведения за нещата в Япония. Бе от решаващо значение, че тъкмо Райко бе направила първата открита стъпка. Всъщност тя беше единственият човек, на когото самата Мейкин можеше да се довери в такава опасна игра.

– Кога ще бъде нападението?

– Възможно ли е някоя важна тайна на гай-джин да се превърне в предмет на търговия?

Мейкин се облегна и се замисли дълго и усилено.

Да, на Райко можеше да се довери напълно, стига да не бе заплашен животът й. Да, един канал за постоянни сведения щеше да е ценен не само заради парите, но и за делото на соно-джой, което тя подкрепяше с цялото си същество. А също и защото по него можеха да пробутват на гай-джин грижливо скроени лъжливи данни.

Мейкин рече тихо:

– Райко, стара приятелко, нямам никакво съмнение, че тайро Анджо или Йоши ще платят прескъпо, за да узнаят тези дати наред с други подробности, но, толкова съжалявам, как да преминат в ръцете на някого от тях, а парите да дойдат в нашите, без някоя от нас да се изложи на опасност – ето в това е трудността.

– Коняк, Мейкин-чан? – Райко наля, разтреперана от вълнение. – Само ти си в състояние да решиш подобна загадка.

Двете жени се прецениха взаимно и се усмихнаха.

– Може би.

– Да. Засега навярно стига толкова. Можем да продължим по-късно или утре, ако искаш. Мога ли да се заема с тазвечерните ти развлечения, стига да не си уморена?

– Благодаря ти. Не, не съм изморена. Корабът от Йедо беше удобен и изобщо не бе пълен, морето бе спокойно, а прислужниците ми се погрижиха капитанът да удовлетворява и най-дребното ми желание. – Мейкин бе пристигнала на селския вълнолом точно преди да се спусне нощта. – Ще разрешиш ли да те попитам какво ми предлагаш?

– Имаме гейша, но тя не отговаря на твоите критерии. Има няколко девойки, които, току-виж, се окажат подходящи. – Очите на Райко се присвиха в усмивка, като си спомни добрите стари времена на тяхната младост. – Или може би някоя мейко?

Мейкин се ухили и отпи от коняка.

– Ще ме разведри и ще ми напомни младите години, Райко-чан. Тя ще ми помогне да помисля как да ти доставя необходимото. Добре. Съгласна съм, стига сериозни приказки засега. Да си поговорим за някога. Как върви работата ти и как е синът ти?

– Добре е, полека-лека се изкачва по стълбата на Гиокояма.

– Да ходатайствам ли пред тях – макар че сигурно не е нужно. Отлична банка, най-добрата, получавам най-високата лихва и разпръснах влоговете си на различни места за по-сигурно – наближава глад, така че съм купила доста бъдещ ориз. Синът ти вече е на двайсет и четири, нали?

– Двайсет и шест. А дъщеря ти?

– Слава на всички богове, богати и бедни, успешно я омъжих за един гоши, така че децата й ще са самураи. Вече има един син, но, ийе, съпругът й ми излиза толкова скъпо! – Мейкин поклати глава от ляво на дясно и се засмя. – Но не бива да се оплаквам, аз само превръщам нищо и никаквите капки на няколко заможни старчоци в наследство, за каквото не сме и мечтали. Нали?

Шумът на приближаващи стъпки се смеси със смеха им. Почука се.

– Господарке?

– Да, Цуки-сан?

Мейко плъзна шоджи и на колене надникна към тях с невинна усмивка.

– Толкова съжалявам, но шоя Риоши, селският старейшина, моли да види теб и твоята гостенка.

Райко вдигна вежда.

– Моята гостенка?

– Да, господарке.

Мейкин се намръщи.

– Той обикновено поздравява ли посетителите?

– Само най-важните, а ти несъмнено си такава, твоето присъствие е чест за всички нас. Сигурно са му казали за пристигането ти. Мрежата му от съгледвачи се разпростира надалеч, Мейкин-чан, на него напълно можем да се доверим. А освен това той оглавява Гиокояма в Йокохама. Да го приемем ли?

– Да, но само за момент. Ще се престоря, че ме боли глава, та да си побъбрим, докато дойде време да вечеряме.

– Момиче – нареди Райко, – доведи тук шоя, но първо кажи на прислужничките да донесат пресен чай и горещо саке и да раздигат тези чаши и да скрият коняка. Мейкин-чан, ако разбере, че си имам такъв извор, ще се превърне във всекидневна напаст!

Момичетата бързо изпълниха разпорежданията й, раздигаха и почистиха масата, а те пречистиха дъха си с билки, преди шоя да бъде поканен.

– Моля да ме извините, госпожи – рече той с тревога, коленичи и се поклони. Жените му отвърнаха на поклона. – Моля да извините лошите ми обноски, дето идвам без уговорена среща, но исках да се поклоня пред такава височайша особа и да я приветствам в моето село.

И двете се изненадаха, че изглежда толкова строг, тъй като случаят не го изискваше чак дотам. Мейкин не го бе срещала по-рано, но чиновникът в нейната Гиокояма й бе споменал за него, че е почтен човек, така че му отговори учтиво и възторжено, доколкото подхождаше на бележита особа от най-големия град в света. Поздрави го за състоянието на Йошивара и за малкото, което бе видяла от селото му.

– Ти си човек с добро име, шоя.

– Благодаря, благодаря.

– Чай или саке? – попита Райко.

Той се подвоуми, заговори, но замълча. Настроението в стаята се промени. Райко се обади в настъпилата тишина:

– Моля да ме извиниш, шоя, но какво има?

– Толкова съжалявам… – Той се обърна към Мейкин. – Толкова съжалявам, госпожо, ти си една от най-ценените клиенти за нас. Аз… аз… – разтреперан бръкна в ръкава си и й подаде къс хартия. Мейкин му хвърли бегъл поглед.

– Какво е това? Какво пише? Не мога да чета толкова ситно.

– Съобщението… дойде с пощенски гълъб. – Шоя се опита да продължи, не успя, сковано посочи листа.

Изненадана, Райко го пое и го доближи до лампата. Втренчи се в ситния почерк. Пребледня, олюля се, едва не припадна и се свлече на колене.

Гласеше следното: „Опитът за убийство на господаря Йоши призори в село Хамамацу не успя. Убиецът шиши заклан от него. Дамата Койко също загинала в схватката. Предай на къщата на Глицинията нашата дълбока скръб. Допълнителни сведения, щом стане възможно.“

Наму Амида Буцу…

Мейкин бе прежълтяла.

– Койко мъртва?

– Сигурно е грешка – изтерзана извика Райко. – Сигурно! Койко мъртва? Кога е станало? Няма дата! Шоя, как ти… Това е лъжа, лъжа…

– Толкова съжалявам, датата е зашифрована най-горе – измърмори той. – Случило се е вчера призори. На попътната спирка Хамамацу на Токайдо. Няма никаква грешка. О, не, толкова съжалявам.

– Наму Амида Буцу! Койко? Койко мъртва?

Мейкин я погледна безсмислено, по страните й се стичаха сълзи. И припадна.

– Прислужнички!

Те влязоха тичешком и донесоха уханни соли и студени кърпи и се погрижиха за нея и Райко, докато тя се опитваше да се съвземе и да разбере доколко я засягаше новината. За първи път не бе сигурна дали може все още да разчита на Мейкин, или тя се е превърнала в опасност, която би следвало да се избягва.

Шоя стоеше неподвижно на колене. Беше необходимо да се преструва на изплашен и ужасен, задето е донесъл лошата вест, но той се радваше, че е жив и е свидетел на тези удивителни случки.

Той не им бе дал втория къс от писмото. Бе лично до него, зашифровано и гласеше: „Нападателят беше Сумомо. Койко сметна, че е била въвлечена в заговор, бе ранена с шурикен и обезглавена от Йоши. Приготви се да закриеш сметките на Мейкин. Избягвай да споменаваш за Сумомо. Пази Хирага като национално богатство, неговите сведения са безценни. Притисни го за още, семейството му получи нов заем, както се уговорихме. Спешно молим за военните планове на гай-джин, колкото и да струват.“

Щом получи съобщението, шоя провери в счетоводните си книги сметките на Мейкин, които неговият клон й дължеше, макар да ги знаеше наизуст до една стотна от бронзовата монета. Нямаше причини за безпокойство дори Йоши да я изпратеше на оня свят, или пък ако се измъкнеше от капана, за банката все едно щеше да има печалба. Ако не успееше, друга мама-сан щеше да заеме мястото й – щяха да използват остатъка от богатството, за да подпомогнат новата. Гиокояма бе монополизирала цялото банково дело в Йошивара – един огромен и постоянен извор за печалба.

Каква ирония на съдбата – помисли си шоя, чудейки се как щяха да постъпят двете жени, ако разберат причината за непобедимото влияние на Гиокояма. Една от най-недостъпните тайни на дзайбацу бе, че техният основател беше не просто мама-сан, а гениална жена.

В началото на XXVII век с възторжената подкрепа на шогуна Торанага тя бе проектирала ограден със зидове квартал, където за в бъдеще щяха да вършат своята работа всички Къщи – висши и нисши – по онова време публичните домове били пръснати из целия град; бе го нарекла Йошивара, Мястото на тръстиките, по името на района, който Торанага й бе отредил. После тя създала нова класа куртизанки, гейши, обучени и подготвени за всички изкуства. Те според обичая не били достъпни за леглото.

После тя поставила началото на лихварството, като се съсредоточила в Йошивара в Йедо, наскоро разпростряла пипалата си до всички други, учредени из цялата страна. Шогунът Торанага мъдро предвидил, че в такива квартали ще е много по-лесно да наглеждат и да вземат парите на доставчиците и клиентите им.

И най-сетне – нещо невероятно в онези времена, по един или друг начин – никой все още не знаеше как – тя убедила шогуна Торанага да направи най-големия й син самурай. И другите й синове преуспели на часа: в корабостроенето, като търговци на ориз, като производители на саке и на бира; потомците им днес бяха собственици или негласно ръководеха огромна търговска мрежа. След няколко години тя получила разрешение самурайският й род да получи името Шимода. Сега Шимода бяха наследствени даймио на малко, но богато феодално владение със същото име в Идзу. Именно тя измислила надписа на портата на Йошивара: „Страстта не може да чака, тя трябва да бъде задоволена.“

Умира на деветдесет и две години; като мама-сан била известна под името Гиоко – Дамата на късмета.

– Шоя – каза Мейкин между риданията си, – моля те, посъветвай ме какво да направя, моля те.

– Трябва да изчакаш, да бъдеш търпелива и да чакаш – рече той колебливо, все още с престорено изражение на безпокойство, забелязал тутакси, че макар да ридаеше гръмко и сърцераздирателно, очите на Мейкин бяха по-безмилостни от всякога.

– Да чакам ли? Какво? Разбира се, че ще чакам, но какво още?

– Ние… ние още не знаем… не знаем всички подробности за станалото. Толкова съжалявам, но възможно ли е дамата Койко да е била съучастник в заговор? – попита той, бъркайки с пръст в прясната рана заради собственото си удоволствие. Макар че Гиокояма нямаха доказателства, подозираха Мейкин в опасни връзки със соно-джой и с Гарвана въпреки косвените им предупреждения; ето още една причина, поради която я посъветваха да закупи ориз от бъдещите реколти, не само като разумно капиталовложение, но и като пречка, контролирана от банката, в случай че я обвинят и осъдят на смърт.

– Койко – съучастница в заговор ли? Моята красавица, моето съкровище? Разбира се, че не – избухна Мейкин. – Разбира се, че не.

– Мейкин-сан, когато господарят Йоши се върне, той сигурно ще те повика, тъй като си нейната мама-сан. В случай, толкова съжалявам, в случай че враговете са те наклеветили пред него, ще бъде по-разумно да… имаш готови доказателства за… за своята почтеност.

Нямаше защо да питат: „Какви врагове?“ Успехът навсякъде пораждаше ревност и скрити вражди – особено сред най-добрите приятели, – а в Свободния свят, свят на жени, повече откъдето и да било. А те и двете бяха преуспели.

Мейкин вече бе преодоляла първоначалното си потресение, вниманието й се съсредоточи върху средствата за бягство – в случай че Йоши я подозираше или че Койко я бе издала, или ако той имаше доказателство, че тя и Койко подкрепят соно-джой, шиши и познават Кацумата. Нямаше как да избяга – нито под друга самоличност, нито в друг град. Нипон беше твърде добре разделен. Из цялата страна десет глави на семейства формираха основния съюз, отговорен за собственото им поведение и законопочитание, десет човека от тези съюзи образуваха друга групировка със същите отговорности, десетина от тях – също и така нататък, до най-последния, упражняващ закона: даймио.

Така че нямаше къде да избяга, нито да се скрие.

– Какво бих могла да даря на великия господар Йоши? – Гласът й бе дрезгав, бе по-уплашена от всякога.

– Може би, може би сведения.

– Какви сведения?

– Не зная, толкова съжалявам – рече той с престорена тъга. Утре щеше да се държи другояче, тази вечер трябваше все още да се преструва, да пази достойнството им, каквото и да си мислеше за глупостта им. Глупаво е да се присъединяваш към бунтовниците с празни ръце особено когато владетелите шиши са само неколцина, повечето са разпръснати или убити, а те продължават да извършват непростителен грях: фалират. – Не зная, Мейкин-сан, но господарят Йоши трябва да е загрижен, много загрижен какво ще направи флотът на гнусните гай-джин. Те се готвят за война, нали?

Щом каза това, забеляза, че Мейкин загледа още по-сурово, а Райко леко се изчерви. „Аха – помисли си шоя ликуващо, – те вече знаят, редно е, нали спят с омразните гай-джин. В името на всички богове, ако има богове, трябва бързо да кажат на Гиокояма всичко, което знаят.“

– Такава новина може би… навярно ще намали болката му – рече той и кимна дълбокомислено като всеки банкер, – както и твоето наказание.

На петдесет крачки от постройката, сгушена в градините зад стените, Филип Тайърър седеше с кръстосани крака, изкъпан, преял и препил, гол под юката и прехласнат. Фуджико бе коленичила зад него, опитните й ръце масажираха мускулите на врата му, напипвайки точките за приятна болка. Тя бе облечена с юката за спане, косата й бе разпусната. Приближи се и деликатно захапа месестата част на ухото му, почти към средата, където се намираха еротичните зони. Езикът й засили удоволствието му.

Пръстите й се плъзнаха чувствено до раменете му, без да се отпускат, премахвайки грижите му, съвещанията със Сър Уилям и Сьоратар, при които Филип помагаше на своя началник да се справи с французина и с постоянните му, вродени нечестни опити да измъкне и най-дребната изгода. „А като си помисли човек – разсъждаваше Тайърър, – тоя мазник има само два посредствени кораба, а ние – флот от линейни кораби с екипажи от истински мъже, а не подлизурковци!“

Докато си бе водил бележки, а после излагал два алтернативни бойни плана на правилен дипломатически английски и френски за двете правителства и бе съставял обикновени заповеди за изпълнение до адмирала и генерала, времето бе напреднало и главоболието му се бе засилило. Но пък Андре бе показал предимствата си на сутрешната среща, бе добре подготвен и през цялото време предлагаше идеи и срещи, като с ловкост постигаше двамата висшестоящи да се съгласят и вземат решения, които четиримата се бяха заклели да запазят в тайна.

Най-сетне Тайърър се бе измъкнал от Легацията, бе прекосил моста, бе почукал на вратата, самата Райко му бе отворила незабавно и го бе поканила с поклон, бе минал през градината, бяха го изкъпали и нахранили; най-после Райко бе започнала да се отнася към него като към висш чиновник.

„Време беше“ – помисли си той, бе му повече от приятно, всеки негов нерв реагираше в съзвучие с пръстите на Фуджико.

Японката бе съсредоточила мислите си върху предупреждението на Райко: „Някаква отвратителна и хищна долнопробна особа от «Лилията» е подмамила нашия господар гай-джин при себе си. Подлъгах го да дойде тук на висока цена, съгласих се на много отстъпки пред посредниците. Не се проваляй тази вечер, това може би е последната ти възможност да го привържеш към нас с копринени въжета. Използвай всички хитрости, всякаква техника… дори позата Луна отвъд планината.“

Фуджико се стресна. Никога досега не бе опитвала тази поза, дори при най-разгорещено сношение. „Няма значение – рече си тя стоически, – по-добре да си позволя няколко не дотам почтени момента на ексцентрично поведение, отколкото гай-джин да не ми плати тази вечер и да нямам издръжка за една спокойна година.“

Пръстите й се движеха все по-близо, тя започна тихо да мърка, а образите от бляновете й за земеделско стопанство нахлуха в главата й, за децата, за чудесния й съпруг и техните зреещи оризища – толкова прекрасни и мили, и…

Фуджико решително ги прогони.

„Докато клиентът заспи – заповяда си тя. – Тази вечер ти ще впримчиш това неблагодарно куче завинаги! Става дума за доброто име на цялата къща на Трите шарана! Да го примамва някаква си долнопробна от «Лилията»?

Пфу!“