Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 88 (всего у книги 99 страниц)

– Тя… ще действа ли въз основа на сведенията?

– Въз основа на моите сведения да. И то бързо. Аз ще си отмъстя, а ти ще бъдеш обезпечена.

– Защо си толкова сигурен?

– Сигурен съм, госпожо, не бой се. Години наред си държах езика зад зъбите, раболепничех, но скоро… ще видиш! Тес продължи да ме разпитва за Брокови, как бил реагирал Тайлър на вестта за брака и смъртта на сина й, и тъй нататък… и нито веднъж не използва думата „баща ми“. Откровено и прямо й разказах как и двамата са се кикотели за корабната ви венчавка и задето сте тръгнали против волята й. Старецът Брок изтърси: „Връща й се тъпкано на тая кучка, задето престъпи волята ми!“ Не й спестих как двамата са злорадствали за смъртта на Малкълм. Морган рече, че ето на, сега вече си нямат тай-пан, а на първи февруари Тес ще я изхвърлят от Жокейклуба и цял Хонконг ще я презира. А Тайлър добави: „И аз ще стана тай-пан, ще завра носа на Дърк в лайната, а Търговската къща и името му ще потънат в забрава.“

– И ти й го каза? – На Анжелик чак й се зави свят.

– Да, госпожо, но Тайлър наистина го каза. А той единствен може да я докара до лудост, затова реших да й докладвам дума по дума. Така и сторих и, Боже Господи, Боже Господи, госпожо, главата й се разтрепери до такава степен, че очите й едва не изхвръкнаха. Уплаших се, че пак ще заприлича на медуза, но този път ми се размина. Този път злият дух бе овладян, не че бе изчезнал, но тя го затвори в шишето, удържа го вътре, но въпреки това, по дяволите… извинявай, главата си залагам, че плувнах в пот. Не е редно една жена да носи в себе си толкова гняв, но след като познавам Тайлър и Морган, ми е лесно да разбера откъде го взема.

Като й попремина, аз й разказах, че в крайна сметка Тайлър е приел предложението на Морган да се върна тук в качеството си на управител за изпитателен срок от една година с ужасни закани в случай на неизпълнителност. Тес попита за заплатата ми. „Отлично. За пред хората ще сме врагове, а тайно ще бъдем близки съюзници. И ако «Брок и синове» се разорят завинаги, за което горещо моля Бога, твоята компания «Ротуел-Горнт» ще заеме тяхното място.“ Горе-долу това е, Анжелик, само дето тя реши Хоуг да се върне тук и ти написа писмо.

Едуард отпи от своя бърбън и усети приятна топлина.

– Не я попитах какво съдържа писмото, нито те защитавах, но все й втълпявах по различни начини, че ако моят план й помогне да разори Брокови, заслугата ще е главно твоя. Какво ти пише?

Анжелик му подаде писмото.

– Да, цял казан с катран и лъжичка мед в него – рече Горнт и й го върна. – Това е само началото на пазарлъка. Независимо от всичко аз си удържах на думата: тя е убедена, че трябва да благодари и на теб. Ти ще спечелиш.

– Какво ще спечеля? Че няма да имам съдебни разправии ли?

– Да, но също и възнаграждение. Тес признава, че ти е задължена.

– Да, но нищо повече, само заплахи.

– Ние държим няколко коза.

– Какви?

Отвън се чуха гласове.

– Покрай другото ще спечелим и време, Анжелик. Днес ще те поканя на вечеря и ще поговорим спокойно…

– Не у Брокови и не насаме. Нека бъдем предпазливи – забързано продума Анжелик. – Моля те, покани Дмитрий и Марлоу. Трябва да бъдем много предпазливи, Едуард, да се преструваме, че не сме близки. Иначе онази жена ще заподозре нещо, а тя сигурно ще научи, защото Албърт е изцяло на нейна страна. Ако не успеем да си поговорим довечера, утре ще се разхождам около десет часа и ще продължим… – Французойката усети, че той се кани да я прегърне, и за да предотврати това, бързо го целуна по бузата, подаде му ръка и му благодари прочувствено.

Щом най-сетне остана насаме в будоара си, Анжелик се замисли: „Какви козове? Какви аса? И каква беше тази особена усмивка? И за какво всъщност се е разбрал с Тес? Крие ли нещо от мен? От писмото й личи, че наистина я е убедил колко съм й помогнала, а това е важно. Или пък ставам прекалено подозрителна? Защо не бях там?“

После мисълта дали е бременна или не завладя съзнанието й и терзанията й се подновиха. Веднъж се бе стреснала и бе споменала за тях на Бабкот. Той я успокои:

– Бъди търпелива, не се тревожи.

За момент се запита дали Бабкот и Филип Тайърър ще се завърнат от вражеската клопка в Йедо, в която се бяха натикали на драго сърце, изпратени от Сър Уилям.

„Ох, какво ли разбират тези мъже с техните глупости за търпеливост, с техните увъртания и криворазбрани предимства?“

В замъка в Йедо Йоши се гневеше и безпокоеше. Наближаваше обяд, той стоеше в жилището си и все още не бе получил вест как е минал прегледът на тайро от лекаря гай-джин. След като вчера се завърна от Канагава в Йедо заедно с Бабкот и Тайърър, той ги настани в един от дворците на даймио извън зидовете на замъка. Бе го подбрал много внимателно, бе го обградил с доверени стражи за още по-голяма безопасност и незабавно бе поканил Анджо за преглед.

Тайро пристигна в безличен, затворен паланкин, със собствения си телохранител – неуспешният опит за убийство му се бе случил само на стотина ярда оттук. Всичко това заедно с масираното нападение на шиши над шогуна Нобусада и неколкократните опити да убият Йоши бе засилило тревогата на старейшините и мерките за безопасност.

Йоши заедно с Бабкот и Филип Тайърър бе посрещнал тайния паланкин във вътрешния двор. Поклониха се, Йоши – най-ниско. Прихна наум, докато примиращият от болка Анджо слизаше с чужда помощ от носилката.

– Тайро, това е лекарят гай-джин Бабкот и преводачът Филип Тайра.

Анджо зина, като видя доктора.

– Ийе, той наистина е висок като дърво. Колко е висок, ийе, същинско чудовище. И оная му работа ли отговаря на ръста му? – После погледна Филип и се изкикоти: – Сламена коса, лице като на маймуна, очите му сини като на прасе, а пък името му японско. Нали едно от твоите семейни имена е същото, Йоши-доно?

– Звучи по същия начин – рязко отвърна Йоши и се обърна към Тайърър: – Щом прегледът привърши, изпрати тези двамата да ме повикат. – Той посочи към Мисамото – рибаря, неговия съгледвач и мним самурай, и към постоянния страж на Мисамото, който бе получил заповед да не го оставя насаме с гай-джин дори и за секунда. – Анджо-доно, надявам се, че здравето ти е в сигурни ръце.

– Благодаря ти. Ще ти пратя доктора, когато аз реша. А няма защо да оставяш тия твои хора тука…

Това стана вчера. Йоши изгаряше от безпокойство и надежда. В стаята му бяха настъпили промени. Бе станала още по-аскетична. Беше отстранил всичко, което му напомняше за Койко. Двама стражи стояха зад него, а двама до вратата. Нетърпеливо стана от писмената си маса, отиде до прозореца и се приведе над перваза. Ниско долу във вътрешния кръг се виждаше дворецът на даймио. Войниците на тайро стояха на стража там. Никакви признаци на оживление. Отвъд покривите на Йедо Йоши виждаше морето и пушека от търговските и военните кораби навътре в него, които се завръщаха в Йокохама.

„Какво ли носят? Оръжие? Войски, оръдия? Какво ли зло кроят?“

За да се поуспокои, отново седна на масата и продължи упражненията си по калиграфия. Обикновено това го умиротворяваше. Но днес не му донесе покой. Койко блестящо владееше това изкуство и колкото и да се опитваше, Йоши не можеше да я прогони от съзнанието си.

– Бака – Бе направил погрешен щрих и бе провалил едночасовия си труд. Захвърли четката на пода и по татамите се разля мастило. Стражите му се раздвижиха неспокойно и Йоши се прокле за своя пропуск. „Научи се да владееш спомените си. Трябва!“

От онзи злочест ден мисълта за Койко не го оставяше на мира. Припомняше си крехкото й вратле, което бе разсякъл със съвсем лек удар, а после бе избягал, вместо да запали погребалната й клада. Най-страшно от всичко бяха нощите. Чувстваше се самотен в леглото и му бе студено, но не пожелаваше друго женско тяло. Бе изгубил всичките си илюзии. „Тя ме предаде, измени ми, като допусна тази жена-дракон Сумомо в моите покои. За такова нещо няма прошка – повтаряше си Йоши, – няма. Сигурно е знаела всичко за момичето. Няма прошка, няма извинение.“ Дори и сега, когато бе повярвал, че Койко жертвоготовно се бе хвърлила срещу шурикена, който иначе щеше да прониже самия него. Вече не можеше да се довери на никоя жена. Освен навярно на съпругата си. Не бе я повикал при себе си, само й бе писал да чака, да пази синовете му и замъка им.

Не изпитваше истинска радост дори от победата си над гай-джин, макар да бе уверен, че е направил изключителна стъпка напред и че старейшините ще изпаднат във възторг, когато им каже. Дори и Анджо. „Тежко болно ли е това куче? Смъртно болно, надяваме се. Дали гигантът ще направи магията си и ще го излекува? А може би е прав китайският лекар, който според Инеджин никога не греши и подшушва, че тайро го чака скорошна смърт.

Както и да е. Анджо, болен или здрав, вече ще ме слуша. И останалите най-сетне ще ме слушат и ще приемат предложенията ми. Защо не? Гай-джин са в затруднено положение, флотът вече не ни заплашва, на Санджиро, кажи-речи, му е изпята песента благодарение на гай-джин, а Огама си седи доволен в Киото. На шогуна Нобусада ще му бъде заповядано да се върне в Йедо, където му е мястото, щом веднъж им разясня ролята на момчето в големия ми замисъл. И не само ще се завърне, но ще се върне самичък. Ще остави опасната си съпруга принцеса Язу «да го последва след няколко дни», а тя никога няма да го последва, ако аз постигна своето. Няма защо да поверявам тайните си на другите. Само на Огама.

Пък и Огама не бива да знае всичко, а само как ще оплетем принцесата и как тя да получи развод «по искане» на Императора. Огама ще се погрижи да я държи настрана, докато не я обезвредим завинаги, докато завинаги не заживее доволна в дворцовото тресавище от поетични състезания, мистицизъм и духовни обреди. И ще си има нов съпруг. Огама.

– Не, не Огама – цинично се развесели Йоши, – макар че ще му предложа този съюз. Не, някой, който ще я задоволи – принцът, на когото бе обещана някога и когото все още почита. От Огама ще излезе чудесен съюзник в много отношения, докато не отиде на оня свят. Междувременно няма защо да споделям с него, с Анджо или с когото и да е безсмъртната истина, която открих относно гай-джин. Гай-джин не разбират времето като нас, те не го изчисляват и не мислят за него като нас. Гай-джин смятат, че времето има предели. А ние не. Те се безпокоят за минутите, часовете, дните, месеците, това е важно за тях. А точността при срещите е неприкосновена. С нас не е така. Ръководи ги представата им за времето. Ето това е оръжието, с което да ги победим.

Йоши се усмихна наум. Обичаше тайните, мечтаеше за хилядите възможни начини, чрез които да вземе надмощие над гай-джин, използвайки тяхното време в разрез с истинското, а чрез тях да се домогне до бъдещето.

«Търпение, търпение, търпение.

Междувременно все още държа Портите, макар бойците на Огама да контролират моите войници, които ги охраняват. Няма значение. Скоро ще ги овладеем напълно, както и Сина на Небето. Отново. Ще го доживея ли? Ако го доживея, доживея, ако не – не. Карма.»

Стори му се, че дочу смеха на Койко, и го полазиха тръпки: «Ах, Тора-чан, ти и карма» Сепна се и се озърна. Не беше тя. Смехът долиташе откъм коридора, примесен с нечии гласове.

– Господарю?

– Влез. – Бе разпознал Абе.

Абе влезе и остави другите отвън. Стражите си отдъхнаха. Заедно с Абе бе дошла и една от домашните прислужнички – жизнерадостна жена на средна възраст с поднос с прясно запарен чай в ръце. Двамата коленичиха и се поклониха.

– Остави подноса на масата – нареди Йоши.

Прислужницата се подчини с усмивка. Абе остана на колене до вратата. Такива бяха новите разпореждания: никой да не се приближава на повече от два метра без разрешение.

– На какво се смееше?

За негово учудване тя отговори весело:

– На гиганта гай-джин, господарю. Видях го в задния двор. Взех го за ками. Всъщност бяха двама, господарю. Другият има жълта коса и сини очи като сиамска котка. Ийе, господарю, как да не се разсмееш. Представяш ли си, сини очи! Чаят е тазгодишен, както заръча. Нещо за ядене?

– По-късно – отпрати я Йоши, поуспокоен от нейната сърдечност. – Абе, те във вътрешния двор ли са? Какво става?

– Моля да ме извиниш, господарю, но не зная – отвърна Абе, все още разгневен, че вчера Анджо ги бе отпратил. – Военачалникът на личната охрана на тайро дойде преди малко и ми заповяда… заповяда на мен да ги съпроводя до Канагава. Какво да правя, господарю? Ти, естествено, ще искаш да се срещнеш с тях.

– Къде се намира тайро Анджо сега?

– Зная само, че трябва да върнем двамата гай-джин в Канагава, господарю. Питах военачалника му как е минал прегледът, а той нагло ми се тросна: «Какъв преглед?», и излезе.

– Доведи гай-джин при мен.

Скоро се чуха тежки, непознати стъпки. На вратата се почука.

– Гай-джин, господарю. – Абе се отдръпна и махна на Бабкот и Тайърър да влязат, коленичи и се поклони. Чужденците, се поклониха прави. И двамата бяха небръснати и очевидно изморени. Един от стражите при вратата незабавно блъсна разгневено Тайърър да падне на колене и Филип се просна на земята. Другият опита същото с Бабкот, но лекарят се извъртя с неестествена за такъв едър човек бързина, сграбчи войника с една ръка за дрехата на гърлото му, вдигна го над земята и го затръшна върху каменната стена. За секунда задържа изпадналия в безсъзнание страж така, после внимателно го остави да се свлече на пода.

В настъпилата тишина Бабкот отбеляза нехайно:

– Гомен-насай, Йоши-сама. Но тези глупаци не бива да се заяждат с гостите ви. Филип, моля те, преведи това и му предай, че не съм убил войника, въпреки че този невъзпитан педераст още цяла седмица ще има главоболие.

Останалите самураи започнаха да идват на себе си и се хванаха за мечовете си.

– Спрете! – заповяда Йоши, вбесен както от гай-джин, така и от стражите си. Войниците замръзнаха на местата си.

Филип Тайърър немощно се изправи, без да обръща внимание на припадналия страж, и рече на своя чудноват, несигурен японски:

– Моля извиниш, Йоши-сама, но доктор-сама и аз кланяме се според чужд обичай. Любезно, да? Не мисли нищо лошо. Доктор-сама каза, моля извиниш, човек не мъртъв, само… – Филип затърси в паметта си думата, не се сети и затова показа главата си: – Болка, една седмица-две.

Йоши се разсмя. Напрежението в стаята се стопи.

– Махнете този войник оттук. Като дойде на себе си, го доведете пак. – Направи знак на останалите да заемат местата си и махна на англичаните да седнат срещу него. След като те се настаниха неловко, Йоши запита: – Как е тайро, как мина прегледът?

Бабкот и Филип тутакси заобясняваха с прости думи и жестове, както се бяха наговорили предварително, че прегледът е минал добре, че тайро има тежка херния с перфорация, че Бабкот е в състояние да облекчи болката му чрез бандаж и лечение, но за тази цел е нужно да подготвят лекарствата и да ги вземат от Колонията. Тайро се бил съгласил лекарят да се върне след една седмица с резултатите от изследванията. Междувременно му дали лекарство, което да намали болката и да му помогне да се наспи.

Йоши се намръщи.

– Постоянна ли е тази херния?

– Доктор-сама казва, че…

– Зная, че лекарят говори чрез теб, Тайра – озъби се Йоши, недоволен от чутото, – просто превеждай думите му без всякакви официалности!

– Добре, господарю. Той казва, че болестта е постоянна. – Това бе нова дума за Филип. – Тайро Анджо трябва… трябва вземе лекарство винаги спре болка, през цяло време. Съжалявам, през цял ден и също използва «бандаж» цял ден. – Тайърър употреби английската дума и с жестове обясни какъв е този пояс за пристягане. – Доктор мисли тайро-сама добре, ако се грижи. Не може… не може лесно бие с меч!

Йоши се навъси – резултатите бяха обезсърчаващи.

– Колко… – млъкна и даде знак на стражите да излязат: – Чакайте отвън. Абе остани. Ти също. – Военачалникът неохотно затвори вратата зад себе си. Йоши запита: – Кажете истината? Колко още ще живее?

– Само Бог каже.

– Хм, боговете! Според лекаря колко му остава на тайро?

Бабкот се подвоуми. Бе очаквал, че тайро ще му заповяда да не казва нищо на Йоши, но щом разбра за хернията и лекарствата и получи малко от опиумната настойка, която почти незабавно облекчи болката му, тайро се бе изкискал злобно и го бе насърчил да съобщи «добрата вест». Но всъщност хернията бе най-малкото зло.

Пълната му диагноза предполагаше опасни увреждания на червата, предизвикани от неизвестни причини. Не бе казал за това на Анджо, нито на Филип, бе запазил преценката за себе си, докато не направи анализи на урината и на пробите от изпражненията, докато не се консултира със Сър Уилям и не го прегледа отново.

Самият преглед бе отнел около час, докато разпитът на пациента – цели часове. За своите четирийсет и осем години Анджо бе в много тежко състояние. Зъбите му бяха прогнили и рано или късно щеше да получи отравяне на кръвта от това. Реагираше болезнено при най-лекия натиск върху стомаха и различните органи. Напипваше се ясно изразена деградация на вътрешностите, простатата бе силно увеличена.

Основният проблем при определяне на диагнозата се дължеше на това, че те двамата с Филип не владееха достатъчно езика, а пациентът бе нетърпелив, все още не се доверяваше на лекаря и не проявяваше отзивчивост при изясняване симптомите и показанията. Наложи им се усърдно да го разпитват, та поне донякъде да установят, че човекът има затруднения с перисталтиката, с уринирането и с ерекциите. Изглежда, последното го безпокоеше най-много, макар Анджо само да вдигаше рамене и да не признаваше открито нито един от симптомите.

– Филип, кажи на господаря Йоши, че смятам, че тайро ще живее толкова, колкото всеки в неговото състояние и на неговата възраст.

Главоболието на Тайърър се появи отново, подсилено от отчаянието му, че не се справя добре с работата си.

– Той живее колкото същият човек в съща възраст.

Йоши съобрази, че е трудно да се проведат изследвания и да се обясни такъв деликатен въпрос на чужд език при непълноценен превод, затова се постара да задава въпросите си простичко:

– Питай: две години, три години, една година? – Наблюдаваше строго Бабкот, а не Тайърър.

– Трудно каже, господарю. След седмица навярно знае по-добре.

– Сега какво смята? Искам истината – една, две, три, какво мисли?

Още преди да тръгне от Канагава, Бабкот бе осъзнал, че не се намира тук само в качеството си на лекар. Сър Уилям му бе казал: «Да си го кажем направо, приятелю, ако пациентът излезе Анджо, ти ще се окажеш и важен представител на правителството на Нейно величество, на мен, на Колонията, а също и проклет копой. Моля те, Джордж, не се муси пред такава златна възможност…»

За себе си Бабкот бе на първо място и преди всичко лекар и държеше на професионалната тайна. Нямаше съмнение, че Йоши е враг на пациента, и то могъщ враг, но също бе и възможен могъщ съюзник на правителството на Нейно величество. Като съпостави двете неща, Джордж в крайна сметка прецени, че Йоши е по-важният. Анджо бе издал ултиматума да опразнят Йокохама, оглавяваше Бакуфу и щеше със сигурност да умре преди Йоши, стига Йоши да не загине от насилствена смърт. «Ако ти опрат нож в гърлото, какво би отговорил? – запита се лекарят. – След около година.» Вместо това рече:

– Една, две или три ли, Йоши-сама? Истината, съжалявам, сега не зная.

– Ами ако са повече?

– Съжалявам, невъзможно каже сега.

– А другата седмица ще можеш ли?

– Другата седмица сигурно потвърди, че не много от три години.

– Струва ми се, че знаеш повече, отколкото казваш – и сега, и следващата седмица.

Бабкот се усмихна лицемерно.

– Филип, кажи му любезно, че съм тук по негова покана, че съм гост. Аз съм лекар, а не магьосник и няма защо да се връщам нито през следващата, нито през която и да било седмица.

– По дяволите, Джордж – измънка Тайърър предпазливо, – нали не искаме да си имаме неприятности. Не зная как е на японски «магьосник» и проклет да съм, ако се справя с всички тези оценки. За Бога, изрази се по-просто.

– Какво казва, Тайра? – сопна му се Йоши.

– О! Господарю, трудно… превежда думи на висши водачи, когато… когато много значения и не зная ходеща дума… подходяща дума, моля да ме извиниш.

– Учи по-усилено! – тросна му се Йоши, вбесен, че си няма собствен преводач. – Справяш се добре, но не достатъчно, учи по-усилено! Много е важно да работиш по-усърдно! А сега – преведи ми какво каза лекарят, и то точно!

Филип пое дълбоко дъх, плувнал в пот.

– Той каза той доктор, а не като бог, Йоши-сама. Не знае точно за тайро. Той… той тук Йоши поканил. Толкова съжалявам, ако доктор-сама не иска дойде в Йедо, не дойде в Йедо. – Сърцето му падна в петите, като видя, че Йоши се усмихва със същата фалшива усмивка като на Бабкот, чието значение му бе добре известно. Прокле деня, в който бе решил да стане преводач. – Толкова съжалявам.

– Со ка – Йоши строго прецени следващата си стъпка. Лекарят се бе оказал на висота, въпреки че криеше някои факти от него. «В такъв случай – заключи Йоши, – нещата с Анджо стоят зле.» Тази мисъл му достави удоволствие. Хрумна му още една приятна мисъл. Тя се основаваше на една щастлива догадка, подхвърлена несъзнателно от Мисамото преди месеци. Йоши незабавно запозна с нея своя опитен съгледвач Инеджин: един от начините да следят отдалеч варварите, бе чрез техните кучки.

Инеджин се бе заел усърдно, както обикновено. Йоши вече знаеше много за Йошивара на гай-джин – кои са най-посещаваните Къщи, за Райко и за пачаврата на този особен и толкова грозен младеж Тайра, която сега се наричаше Фуджико, а някога бе имала други имена. А също и за странната уличница на Фурансу-сан. Водачът на гай-джин Сър Улъм ходеше при различни жени. Серата от време на време посещаваше две различни. Неми бе посочена като едва ли не неофициална съпруга на главния търговец гай-джин и като изключително добър източник на сведения. Лекарят не посещаваше Йошивара. Защо? Мейкин ще изясни…

Ах, да, Мейкин издайницата, не съм те забравил!“

– Предай на доктора, че с нетърпение очаквам да се срещна с него през следващата седмица – рече Йоши с овладян глас. – И му благодари. Абе!

Абе незабавно се озова в стаята на колене.

– Съпроводи ги до Канагава. Не, отведи ги направо при водача на гай-джин в Йокохама и докарай отстъпника Хирага.

– Здравей, Джейми! Време е за обяд! Снощи ми каза да мина да те взема! В един часа! – Морийн му се усмихваше от прага на кабинета; бе облечена прекрасно и с шапка, страните й бяха порозовели от бързането по стъргалото откъм Струанови. – Каза в един часа, за да обядваме в тоя ваш клуб.

– Ей сега, моето момиче – отвърна разсеяно Макфей. Довършваше писмото си до своя банкер в Единбург за съвместното им предприятие с шоя и прилагаше полицата на Тес Струан. „Трябва да си поговоря някак си с Накама-Хирага веднага, щом го намеря. Къде ли, по дяволите, се е дянал? Моля се на Бога да не е избягал, както предполагат всички.“ – Седни! И Албърт ще дойде с нас. – Бе погълнат от заниманията си и не забеляза нейното разочарование.

Новата му кантора се намираше на Хай стрийт в сградата на „Гардиън“ близо до Пияния град. Бе много по-малка от Струановата, но имаше приятен изглед към залива – нещо изключително важно за търговеца: да наблюдава пристигащите и отплаващи кораби. Още не бе обзаведена, с изключение на едно бюро, три стола и пет-шест шкафове за папки. Навред бяха пръснати купища книги и сандъци, топчета неизписана хартия, перодръжки и нови счетоводни книги, които си бе изпросил, докато пристигне поръчката му от Хонконг. Върху бюрото му бяха струпани още документи, писма, ордери и пачка съобщения за основаването на новата му компания, както и търговски заявки. Всичко трябваше да е готово преди „Буйният облак“ да отплава.

– Добре ли спа?

Запечата писмото, без да обърне внимание на нейното:

– Да, благодаря ти, а ти? – И взе нов екземпляр от съобщенията.

Съобщенията бяха подготвени от двама чиновници португалци в кабинета им на същия коридор в съседство с наборното. Бе му ги отстъпил Макструан, докато си назначи свои собствени.

– Албърт е добро момче! Предупредих го, че можем да закъснеем – отбеляза разсеяно Джейми. Ако беше сам, щеше да прескочи набързо до клуба или да помоли някого от чиновниците си да му направят сандвич или пък да му вземат някаква китайска гозба, каквито те всеки ден си поръчваха от Пияния град. След половин час Макфей остави перодръжката.

– Всичко наред ли е? – запита той оживено.

– Да.

– Какво има? – попита Джейми, като забеляза изражението й.

– Ами, моето момче, надявах се да обядваме сами. Имаме много неща да си казваме. Снощи времето не ни стигна. Беше хубаво празненство, нали?

– Да, така е. Казаците танцуваха потресаващо. Ще имаме време да се наприказваме. Извинявай, но не смятах, че е толкова важно.

– И Анжелик беше потресаваща, пък и много от приятелите ти – Марлоу и Сетри! – безгрижно се засмя Морийн.

Макфей с облекчение си взе шапката и палтото и отвори вратата.

– Радвам се, че ти е харесало.

– Ти си излязъл снощи, след като си пожелахме лека нощ.

Джейми се изчерви гузно:

– Да… ъъъ… да, излязох.

– Почуках ти на вратата, но никой не отговори. Исках просто да си поприказваме, защото не, ми се спеше. Ти каза, че си уморен.

– Ами, наистина се чувствах уморен, но после ми размина. Да вървим.

– Да, гладна съм. – По главната улица имаше малко хора. Времето беше лошо, морето неспокойно, а вятърът пронизващ. – В Глазгоу през този сезон е много по-неприятно. – Морийн весело го хвана под ръка.

– Права си, но студът скоро ще свърши и ще настъпи най-хубавото време. Тук пролетта и есента са най-хубави.

– Джейми дишаше далеч по-спокойно, тъй като промениха темата. – Пролетта и есента са най-хубави.

– В Йошивара ли беше? – весело го запита Морийн.

Прониза го ледена тръпка и му дойдоха наум хиляди отговори, като най-добрият от всичките беше: „Ако искам да ходя в Йошивара, по дяволите, ще ходя, не сме женени, но и да бяхме… нали ти казах, че не искам да се женя, поне засега, когато пред търговията ми се откриват възможности.“ Самонадеяно отвори уста да избълва всичко това, но неизвестно защо думите му прозвучаха сподавено и колебливо:

– Аз… ъъъ… да, ходих, но…

– Добре ли прекара?

– Виж какво, Морийн. Има някои неща…

– Зная всичко за Йошивара, моето момче, а също и какво им трябва на мъжете – рече тя простичко и мило. – Добре ли прекара?

Макфей се закова на място, потресен от ласкавия и глас и поведение:

– Аз, ами… предполагам… но виждаш ли. Мор…

– Студено е, мили Джейми. – Тя сърдечно го хвана под ръка, принуди го да тръгнат и продължи: – Добре, щом си прекарал хубаво. Защо не ми каза? Налагаше ли се да си измисляш, че си изморен?

– Ами, защото… – Пак му дойдоха наум десетки отговори, но от устата му излезе само: – За Бога, толкова е очевидно. Не исках… – Не можеше да й каже: „Не исках да те нараня, но имах определена среща, щеше ми се да видя Неми, а, от друга страна – не особено, не исках да научиш за нея и всъщност само се измъчих.“

Неми го бе посрещнала в най-хубавото си кимоно за спане. Малкото им убежище бе скромно. Тя бе приготвила ядене и саке, смееше се, изглеждаше щастлива и се държеше напълно учтиво:

– Хея, Джами-сан, радвам виждам! Чула добра вест от кораб. Ти жениш за дама от Шотланд, жениш, а?

Той се сащиса колко бързо плъзват новините.

– Откъде знаеш?

– Цяла Йошивара знае, ах! Важно, нали? – възкликна Неми възбудено. – След два дни аз в Голяма къща поклоня до земята, срещна скоро оку-сан твоя.

– А!

– Важно, Джами-сан. Кога жени? Важно, оку-сан приятел нее-го-сан, нали?

– Ти да не си се смахнала? – извика Макфей.

Неми го гледаше неразбиращо.

– Защо луд, Джами-сан? Оку-сан плаща сега, оку-сан плаща, Джами-сан, да? Важно оку-сан не…

– Така не се прави, за Бога.

– Не разбира, важно Неми отиде оку-сан…

– Ти си се побъркала!

– Не разбира – начумери се Неми, ужасена от заядливото му държане. Реши, че бягството е най-добрата защита от невероятното му поведение, и затова избухна в сълзи.

Неми избяга, преди Джейми да успее да я спре. Мама-сан не успя да я убеди да се върне, така че той, вбесен, тежко се запъти към вкъщи да подремне малко. „Всемогъщи Боже, Неми да отиде у Струанови, за да се срещне с Морийн! Морийн трябвало да плаща на Неми за в бъдеще? Било важно любовницата и съпругата да бъдат добри приятелки. Боже мой! Навярно не съм я разбрал.

Не, за проклетия, я разбра. Тя точно това имаше предвид.“

В крайна сметка бе отишъл в кабинета си още преди да съмне. „Дяволите да го вземат – руга Джейми цяла сутрин, – събраха ми се цели две булки да се препирам с тях.“

– Виж какво, Морийн, прости ми, че те излъгах – рече Макфей неубедително, – но… ами, не зная какво да кажа.

– Не го вземай присърце, стават такива неща – усмихна му се тя.

– А? Значи няма газ да пик… прощавай, значи не се сърдиш?

– Хич, моето момче, този път не – мило го успокои тя. – Докато не сме си поприказвали малко.

Джейми не долови заплаха в гласа и поведението и, тя все още нежно го държеше под ръка, но цялото му същество го предупреждаваше за опасност: „За Бога, дръж си езика зад зъбите, трай си.“

– Да си поприказваме малко ли? – чу се да я пита.

– Да. – Настъпи оглушителна тишина, въпреки че вятърът хлопаше по дървените покриви и кепенците, камбаните на църквите биеха, откъм пристанището виеха парните свирки, лаеха кучета.

„Дръж си езика зад зъбите“ – предупреждаваше се той.

– Дали? Какво значи това?

Морийн предпазливо опипваше пътя си – харесваше и да научава новите неща и едновременно с това да го поучава. Това бе само първото от предстоящите безкрайни недоразумения.

– Всички мъже са ужасни, Морийн – бе й казала майка й покрай другите съвети. – Някои повече от други, но всички до един са лъжци. Въпреки това една опитна съпруга винаги долавя кога мъжът й лъже. В началото мъжете са мили и ти свалят звезди от небето. Сърдечни са, копнеят за теб и те обсипват с глупави малки любезности. Но това е само в началото.

После идват малчуганите, децата, и въртенето на къщата, а повечето от тях все нямат достатъчно пари. По това време ти вече си готова да запуснеш дрехите си, прическата си и себе си. Много е трудно с малчуганите, с недоспиването, уморяваш се до смърт, тъй че скоро мъжът почва да се обръща с гръб в леглото и да хърка, да, ама не е чак толкова страшно, стига да се научиш добре да си запушваш ушите. После почват да хойкат… ама хич не си го слагай на сърцето – за тях това е само временно и свършва бързо; ако си опитна съпруга, мъжът винаги се връща, защото си имаш малчуганите, а и Господ е с теб. Не забравяй, че не е лесно да се печели за насъщния, както и той трябва да помни, че е трудна работа да отглеждаш хлапетата и къщата ти да изглежда уютна. Те обаче все го забравят.