Текст книги "Гай-джин"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 99 страниц)
– Но, господине, мога ли да попитам как научихте японски – очевидно говорите свободно.
Мъжът се засмя широко.
– Толкова сте любезен, аз, не, не говоря свободно, макар че се опитвам – удивителен език. Научих го с търпение. И защото някои от нашите свещеници го говорят.
Филип Тайърър се намръщи.
– Боя се, че не съм католик. Аз съм от англиканската църква и съм стажант-преводач в Британската легация. Казвам се Филип Тайърър; току-що пристигнах и съм все още извън…
– Ах, разбира се, младият англичанин от Токайдо. Моля да ме извините, трябваше да ви позная, ужасихме се, като чухме за това. Мога ли да ви се представя, Андре Понсен, доскорошен парижанин. Търговец съм.
– Je suis enchante de faire votre connaissance2424
Очарован съм да се запозная с вас (фр.). – Б.пр.
[Закрыть] – поклони се Тайърър, като с лекота заговори на френски, въпреки слабия английски акцент – по цял свят извън Британия френският беше езикът на дипломацията и общ език за повечето европейци, затова и важен за постовете в Министерството на външните работи, също и за всички, които се смятаха за добре образовани. Младият дипломат добави на френски: – Мислите ли, че свещениците ще си направят труда да ме обучават или да ми разрешат да се присъединя към техните уроци?
– Не вярвам някой да дава уроци, мога ли да попитам ще тръгнете ли с флотата?
– Да, наистина.
– Аз също, с господин Сьоратар, нашия посланик. Вие бяхте ли в легацията в Париж, преди да дойдете тук?
– За нещастие не, бях в Париж само две седмици, господине, във ваканция – това е моето първо назначение.
– О, но вашият френски е много добър, господине.
– Боя се, че не е, не е наистина – отвърна Тайърър отново на английски. – Предполагам, че вие също сте преводач?
– Не, само търговец, ала се опитвам да помагам на г-н Сьоратар понякога, когато неговият официален холандскоговорещ преводач е болен – аз говоря и холандски. Значи искате да научите японски колкото е възможно по-бързо? – Понсен отиде до един от рафтовете и избра книга. – Виждали ли сте една от тези книги? Това е „53 сцени по пътя Токайдо“ на Хорошиге. Не забравяйте, че началото на книгата е в края, тяхното писане е отдясно наляво. Картините показват попътните спирки по целия път до Киото. – Той почука с палец по тях. – Ето я Канагава, а тук – Ходогая.
Четирите цветни гравюри на дърво бяха изключително красиви, по-хубави от всичко друго, което Тайърър бе виждал, детайлът изглеждаше изключителен.
– Те са великолепни.
– Да. Хирошиге умря преди години за съжаление, но е изключителен. Някои от техните художници са феноменални, Хокусаи, Масанобу, Утамаро и още дузина. – Андре се засмя и издърпа друга книга. – Ето има… малка книжка с японски хумор и калиграфия, както те наричат своето писане.
Филип Тайърър зяпна. Порнографията беше благоприлична, изцяло подробна, страница след страница мъже и жени с красиви дълги дрехи, техните оголени части чудовищно уголемени и нарисувани с великолепни, отвратителни подробности от съвкуплението им – силно и изобретателно.
– О, Боже мой!
Понсен се засмя широко:
– Ааа, значи ви доставих ново удоволствие. Като еротика са уникални. Имам колекция, ще ми бъде приятно да ви я покажа. Наричат се шунга-и, другите укийо-и – картини от Върбовия свят или от Свободния свят. Посетихте ли някои от бардаците?
– Аз… аз, не… Не, аз не съм.
– В такъв случай мога ли да бъда водач?
Сега през нощта Тайърър си припомни техния разговор и още, че бе вътрешно объркан. Бе се опитал да се престори, че е мъж като останалите, но в същото време помнеше постоянния съвет на баща си: „Слушай, Филип, всички французи са отвратителни и не си струва да им имаш доверие. Парижаните са най-лошите във Франция, а Париж без съмнение е град на греха в цивилизования свят – безнравствен, вулгарен и френски!“
„Бедният татко – помисли си – греши за много неща, но той е живял по Наполеоново време и е оцелял от кървавата баня на Ватерло. Въпреки великата победа трябва да е било ужасно за него – десетгодишното дете на барабанчика; и нищо чудно, че той няма да прости или да забрави, или да приеме новата ера. Но, все едно, татко живее своя живот и колкото и много да го обичам и да му се възхищавам за всичко, което е направил, трябва да вървя по собствен път. Франция е почти съюзник сега – не е грешно да се чуе и научи нещичко.“
Той се изчерви, като си спомни как се беше закачил за думите на Андре – тайно засрамен от своя жаден интерес.
Французинът обясни, че тук бардаците са места с много красота, че най-добрите от тях и техните куртизанки, дамите на Свободния свят или на Върбовия свят, както ги наричаха, без съмнение са най-добрите, които някога е пробвал.
– Има степени, разбира се, и улични дами в повечето градове. Но тук разполагаме с наш собствен квартал на удоволствията, наричан Йошивара. Ей там по моста зад оградата. – Отново последва приятният му смях. – Наричаме го Моста към рая. О, да, и вие трябва да знаете, че… О, извинете ме, прекъснах вашето пазаруване.
– О, не, съвсем не – бе отвърнал Филип веднага, ужасен, че този поток от информация и рядката възможност да я чуе щеше да спре, та добави на своя най-цветист и меден френски: – За мен ще е чест, ако продължите. Наистина е важно да се научат повече неща, а аз се боя, че хората, с които съм свързан и разговарям, са… за съжаление не са парижани; досадни са и без френска изтънченост. За да отвърна на любезността ви, може ли да ви предложа малко чай или шампанско в Английската чайна или да пийнем в хотела в Йокохама – съжалявам, но все още не съм член на клуба.
– Толкова сте любезен, да, с удоволствие.
Дипломатът махна към съдържателя на магазина и с помощта на Понсен плати книгата, учуден, че е толкова евтина. Двамата излязоха на улицата.
– Какво говорехте за Върбовия свят?
– Няма нищо мръсно в това, както в повечето бардаци, и всичките са почти еднакви навсякъде по света. Тук е същото, както в Париж, с единствената разлика, че сексуалният акт тук е една деликатна и специална форма на изкуство, което се практикува, за да се вкуси насладата и човек, моля за извинение, да не страда от никаква заблуда за „англосаксонската“ греховност.
Тайърър инстинктивно се въздържа за момент, за да не се изкуши да го поправи и да каже, че съществува огромна разлика между греховността и здравото отношение към морала и всички добри викториански ценности. И да добави, че за съжаление французите никога не са имали способността да правят разлика във всяка склонност към разпуснат живот, който съблазнява дори такива знатни особи като Уелския принц, открито обявил Париж за свой дом („което е източник за скръбни безпокойства във висшите английски кръгове – мръщеше се «Таймс». – Френската вулгарност не познава граница, тяхното отвратително показване на богатство и възмутителните нововъведени танци като кан-кан, при който според достоверни източници танцьорите не носят и дори не се изисква да носят каквото и да било долно бельо.“)
Разбира се, не каза нищо за това, знаеше, че само ще бъде дрънканица по-неприятна и от думите на баща му. Бедният татко, помисли си младежът отново, концентрира се върху Понсен, докато се разхождаха по Хай стрийт. Слънцето беше приятно, а въздухът – освежаващ, с обещание за хубав ден утре.
– Но тук, в Нипон, г-н Тайърър – продължи радостно французинът – има великолепни правила и за клиентите, и за момичетата. Например те не са всички на показ по едно и също време, с изключение на местата за най-низшите класи, ала дори и тогава човек не може просто да влезе и да каже: искам онова момиче.
– Не може ли?
– О, не, тя винаги има право да ви откаже, без да загуби името си. Съществуват специални протоколи. Ще ви ги обясня подробно по-късно, ако желаете – но всяка Къща се ръководи от съдържателка, наречена мама-сан, сан е суфикс, който означава държанка, мадам или господин; мама-сан се гордее с елегантността и своите дами. Те са различни, разбира се, по цени и съвършенство. Мама-сан винаги обмисля дали си струва да ви предложи услугите си, къщата си и всичко в нея в зависимост от това дали можете, или не да платите сметката. Тук има добър обичай, г-н Тайърър, можете да се любите на кредит, ако не плащате или закъснеете веднъж, сметката дискретно ви се представя. Но после всяка Къща в цяла Япония ще ви откаже гостоприемство.
Тайърър потръпна нервно.
– Как се разпространяват слуховете не зная, ала те стигат оттук до Нагасаки. Така, господине, по своеобразен начин тук е раят. Човек може да спи с жени цяла година на кредит, ако желае. – Гласът на Понсен се промени неуловимо. – Умният мъж обаче купува дама с договор и я запазва за свое собствено удоволствие. Те наистина са толкова очарователни и толкова евтини, ако пресметнете огромната печалба, която човек прави при смяната на парите.
– Ами вие това ли ме съветвате?
– Да, да.
Двамата пиха чай. После шампанско в клуба, където Анри беше явно добре известен и популярен член. Преди да се разделят, французинът каза:
– Върбовият свят заслужава грижа и внимание. Ще бъде чест за мен да съм един от вашите водачи.
Благодари му, макар да знаеше, че никога няма да се възползва от предложението. „Какво ли става с Анжелик? Ами ако хвана някои от онези срамни болести, гонорея или френската болест, която французите наричат английската болест, а лекарите сифилис; Джордж Бабкот спомена многозначително, че я има във всяко пристанище в Азия и Средния изток…: «Виждал съм много случаи тук сред японците, не всички европейки са свързани с тях. В случай че си падаш по тънката част, носи презервативи. Те не са много сигурни, или по-добре не го прави, ако знаеш какво имам предвид.»“
Филип Тайърър потрепери. Той имаше само един-единствен опит. Преди две години се бе напил яко с няколко приятели студенти след последните изпити в публичния дом „Стар и Гарбър“ на Понт стрийт. „Сега е времето, Филип, стари момко. Всичко е нагласено, тя ще го направи за две пени, нали, Флоси?“ Въпросната дама беше момиче на бара, на около четиринайсет, и всичко стана безумно бързо в спарената, воняща дупка на горния етаж – пени за нея, пени за съдържателката. Месеци по-късно той се изплаши безумно да не е прихванал нещо.
– Имаме повече от петдесет чайни, както ги наричат, или кръчми, от които да си избираме жени в нашата Йошивара, всичките са разрешени и се контролират от властите. Но внимавай, не ходи никъде в Пияния град. – Това беше нехигиеничната част на колонията, където се намираха долнопробни барове и бордеи, скупчени около единствения европейски публичен дом. – Той е за войници и моряци, за паплачта от лентяи, комарджии и авантюристи, дето се събират там по негласно споразумение. Във всяко пристанище има от тях, тъй като още не съществува полиция, нито пък някакви имиграционни закони. Може би Пияният град е със защитна преграда, но не е разумно да се посещава след мръкване. Ако държиш на портфейла и личните си вещи, не ги изваждай там. Мусуко-сан заслужава повече.
– Какво?
– О, това е много важна дума. Мусуко означава син или член. В изискания стил Мусуко-сан означава уважаемият ми син или господин синът ми, но на местен жаргон си е чисто и просто член или моят член. Момичетата се наричат мусуме. Всъщност думата означава дъщеря или моята дъщеря, но във Върбовия свят – вагина. Човек се обръща към своето момиче „Конбануа, мусуме-сан“ – Добър вечер, cherie. Но ако го каже с намигване, тя знае какво той има предвид. Как е тя? Как е нейното златно пиленце, както китайците понякога наричат онова местенце – те са толкова мъдри, китайците, защото всичко се храни със злато и се отваря със злато по един или друг начин…
Тайърър се излегна, забрави за тетрадката, мозъкът му вреше. Почти машинално (малката книжка укийо-и, която бе скрил в куфарчето си, стоеше отворена) той започна да изучава илюстрациите. Рязко я върна на мястото й.
„Няма смисъл да гледам тези мръсни рисунки“ – помисли си, изпълнен с отвращение. Свещта вече се стичаше. Той я духна, легна си, усети познатата болка в слабините.
„Какъв щастливец е Андре. Очевидно си има държанка. Навярно е чудесно дори и само половината от това, което той ми каза, да е истина.
Чудя се, дали ще мога да си намеря и аз някоя? Мога ли да я купя с договор? Андре каза, че мнозина го правят тук и наемат малки къщички в Йошивара, тайни и дискретни, ако човек така иска. Говори се, че дори посланиците имат по една. Сър Уилям със сигурност ходи там поне веднъж в седмицата – мисли си, че никой не знае, но всички го шпионират и му се смеят – само холандецът нямал, според слуховете бил импотентен, и руснакът, който открито предпочита да изпробва различните къщи…
Да рискувам ли, ако мога да си го позволя? Накрая Андре ми намери специална причина: «Да научите японския бързо, господине, опознайте креватния речник – това е единственият начин».“
Последната мисъл, която го обзе, преди да заспи, беше: „Чудя се защо Андре е толкова любезен към мен, толкова словоохотлив. Рядкост е французин да бъде толкова откровен с англичанин. И, странно, той не спомена нито веднъж Анжелик…“
Беше преди зазоряване. Ори и Хирага, изцяло скрити под дрехите на нинджа, излязоха от бърлогата си в парка на храма, огледаха Легацията и затичаха безшумно надолу по хълма, по дървения мост и по алеята. Водеше Хирага. Видя ги едно куче, изръмжа, хвърли се към тях и умря. Изкусната малка дъга на меча на Хирага бе мигновена: замахна с огненото острие почти в движение. Ори внимателно го последва. Днес раната му започна да гнои.
Хирага спря в сянката на някаква ъглова къщурка.
– Тук е безопасно, Ори! – прошепна той.
И двамата мъже бързо смъкнаха дрехите на нинджа и ги натъпкаха в торба, и Хирага я преметна на гърба си; облякоха си невзрачни кимона. Хирага изчисти старателно сабята си, като използва копринено парче, което носеха всички фехтовачи, за да предпазват остриетата, после пъхна меча в ножницата.
– Готов ли си?
– Да.
Хирага отново поведе напред, ориентирайки се без грешка в лабиринта, подслоняваше се, където можеше, колебаеше се на всяко открито място, докато не се увереше, че са в безопасност; не биваше да бъдат забелязани от никого, после се втурваше, устремен към техния безопасен дом.
Двамата наблюдаваха Легацията от ранна утрин, будистките свещеници се преструваха, че не ги виждат; още щом ги забелязаха, разбраха, че двамата не са крадци, а и Хирага се бе представил, съобщил им бе и целта им: да шпионират гай-джин. Всички свещеници бяха фанатични ксенофоби и настроени срещу гай-джин, които отъждествяваха с йезуитите, все още техния най-омразен и плашещ ги враг.
– О, вие сте шиши, тогава заповядайте – рече старият монах. – Никога няма да забравим, че йезуитите ни съсипаха или че шогуните Торанага са жива напаст.
Тайро Накамура, който бе наследил властта, я разшири извънредно много и противопостави будистките свещеници и йезуитите, подлагайки ги на преследване, страдания и убийства. После дойде Торанага.
Торанага, толерантен към всички религии, но не и към чуждестранното влияние, следеше всички покръстили се даймио, които се бяха борили първоначално срещу него в Секигахара. Три години по-късно стана шогун, а две години след това се отказа в полза на сина си Судара, но запази действителната власт – стар установен японски обичай.
През живота си държеше изкъсо йезуитите и будистите, елиминира или неутрализира католическите даймио. Синът му, шогунът Судара, затегна юздите, а синът му, шогунът Хиронага, довърши така внимателно съставения план в шогуната, с който той официално постави извън закона и под заплахата от смъртно наказание християнството в Япония. През 1638 шогунът Хиронага разруши последния бастион на християнството в Шимабара, близо до Нагасаки, където няколко хиляди роднини, трийсет хиляди селяни и техните семейства се бяха разбунтували срещу него. Онези, дето не искаха да се откажат от вярата си, бяха разпънати на кръст или съсечени незабавно като обикновени престъпници. Само една шепа се отказаха. После насочи вниманието към будистите. За един ден реши да приема дарове от всичките им земи и така ги окова.
– Заповядайте, Хирага-сан, Ори-сан – рече отново старият монах. – Ние сме за шиши, за соно-джой и срещу шогуната. Свободни сте да дойдете или да си тръгнете, когато желаете. Ако ви е нужна помощ, кажете ни.
– Тогава разберете колко са войниците, кога пристигат и излизат, кои стаи обитават и кой е в тях.
Двамата мъже прекараха деня в наблюдение. На свечеряване облякоха дрехите си на нинджа. На два пъти Хирага се приближи до Легацията, веднъж се покатери дори по оградата, за да огледа, но бързо отстъпи; един патрул почти го настъпи.
– Няма да влезем, Ори, през нощта – прошепна той. – Нито през нощта, нито през деня. Сега има твърде много войници.
– Колко смяташ, че ще останат?
Хирага се подсмихна:
– Докато ги изгоним.
Вече бяха почти до техния безопасен дом, една кръчма, която се намираше на изток от замъка. Приближаваше зората, небето изсветляваше и облаците го покриваха по-слабо от вчера. Пред тях улицата пустееше. Също и мостът. Хирага уверен забърза по него, после рязко спря. Патрул на Бакуфу от десет мъже излезе от сенките. Веднага двете страни заеха позиция за нападение и защита, ръцете им бяха върху дръжките на мечовете.
– Елате напред и ми дайте документите си за самоличност – извика старшият самурай.
– Кой си ти, че да ги искаш?
– Виждаш нашите значки – рече ядосано мъжът, като стъпи върху дървените греди на моста. Останалите му хора се разпръснаха зад него. – Ние сме воини на Мото, девети полк, охрана на шогуна. Удостоверете самоличността си.
– Ние пък шпионираме вражеското укрепление. Нека минем.
– Приличате на крадци. Какво има в тази торба на гърба ти, а? Самоличността ви!
Рамото на Ори го щракаше. Той видя издайническото оцветяване на раната, но го скри от Хирага, както и болката. Главата го болеше, ала веднага разбра, че няма какво да загуби, освен да спечели възхитителна смърт.
– Соно-джой! – наведе се той внезапно и се хвърли към самурая на моста. Другите отстъпиха, за да им направят място, и Ори отби удара, атакува после отново, направи финт и този път ударът му бе точен. Мъжът падна мъртъв в краката му. Ори се спусна веднага към другия мъж, който отстъпи, тръгна към следващия, но и той също отстъпи. Кръгът от мъжете се стесняваше.
– Соно-джой! – извика Хирага и се втурна след Ори.
– Самоличността ви! – Призивът не направи особено впечатление на младия войн. – Аз съм Хиро Уатанабе и не желая да убия или да бъда убит от непознат войн.
– Аз съм шиши от Сацума – отвърна гордо Ори, като добави измислено име, както беше техният обичай. – Рияма Такагаки.
– А аз съм от Чошу, казвам се Шодан Мото! Соно-джой! – повтори Хирага и се хвърли към Уатанабе, войникът отстъпи без страх, както и останалите му колеги.
– Никога не съм чувал за никого от вас – процеди през зъби Уатанабе. – Вие не сте шиши, вие сте отрепки. – После се втурна, но бе париран. Хирага, майстор на меча, използва силата си и побърза да го извади от равновесие, накара го да отстъпи встрани и го съсече откъм незащитения хълбок, отново издърпа меча и в следващия миг съсече врата на мъжа, обезглави го, а щом онзи се олюля към земята, го довърши, заемайки идеална позиция за атака.
Настъпи дълбока тишина.
– При кого си учил? – попита някой.
– Токо Фуджита беше един от моите сенсей – отвърна Хирага, всяка част от тялото му бе готова за следващо убийство.
– Ийе! – Токо Фуджита беше един от уважаваните майстори на меча на Мито; бе загинал при земния трус в Йедо през ’55-а заедно с още стотици хиляди.
– Те са шиши, а хората на Мито не убиват шиши! Соно-джой! – Мъжът се отмести, не беше сигурен за останалите, мечът му беше готов.
Те го погледнаха, после се спогледаха. Отсрещният войн също се отмести. Между тях остана примамлива пътечка, но за всеки случай мечовете на всички бяха готови.
Хирага също бе готов; очакваше някакъв номер, ала Ори му кимна, забравил болката, победата или смъртта, да го последва. Той изчисти острието и го прибра в ножницата. Учтиво се поклони на двамата мъртви и прекрачи към тясната пътека – не поглеждаше нито вдясно, нито вляво, нито назад.
След миг Хирага го последва. Също бавно. Докато завиха зад ъгъла. После и двамата си плюха на петите и не спряха, докато не се отдалечиха.
10.
Петимата представители на Бакуфу пристигнаха бавно-бавно в предния двор на Легацията в своите паланкини. Закъсняха час и се предвождаха от самураи със знамена, носещи официалните им емблеми, и бяха заобиколени от телохранители. Сър Уилям стоеше на най-горното широко стъпало, до величествения вход. До него чакаха френският, руският и пруският посланик – техните помощници, Филип Тайърър и другите от персонала на Легацията от едната страна – и почетна охрана от шотландски войни заедно с няколко френски войници, за които бе настоял Сьоратар. Адмирал Кетърър и генералът бяха останали на борда като резерв.
Японците се поклониха тържествено, Сър Уилям и останалите повдигнаха шапките си. Ритуално те въведоха японците в голямата приемна зала, като се опитваха да удържат удивлението си пред техните чуждоземски костюми: малките, лакирани в черно шапчици, кацнали върху избръснатите им темета и завързани сложно под брадичките, огромни в раменете горни дрехи, разноцветни официални копринени кимона, широки панталони, сандали с каишки и чорапи, разцепени между пръстите таби – ветрила в коланите им и неизбежните два меча.
– Тези шапки дори не стават да се изпикаеш в тях – отбеляза руснакът.
Сър Уилям седна по средата на едната редица от столове заедно с посланиците, Филип Тайърър – накрая за баланс на делегацията. Бакуфу се настаниха на отсрещната страна, преводачите – на възглавници между тях. След дълга дискусия те се съгласиха на петима телохранители за всяка от страните. Определените мъже застанаха зад господарите си и се загледаха взаимно подозрително.
Последва строг протокол с представяне на противниците. Йоши Торанага бе последен:
– Томо Уатанабе, младши чиновник втори ранг – рече той, правейки се на скромен, и зае най-крайното място на реда, дрехите му бяха по-малко претрупани от тези на другите; на спътниците и телохранителите им бе наредено под заплаха от наказание да се отнасят към него като с най-маловажния чиновник.
Йоши се настани, чувстваше се странно. „Колко са грозни враговете – мислеше си, – колко странни и смешни са със своите високи шапки, чуждоземски ботуши и ужасни черни дрехи – нищо чудно, че вонят.“
Сър Уилям каза внимателно и просто:
– Един англичанин беше убит от самураи от Сацума…
До пет часа европейците едва сдържаха гнева си, японците бяха все така учтиви, усмихваха се, външно невъзмутими. По дузина различни начини говорителят им заяви, че… толкова съжаляват, но че нямат никакви правомощия над Сацума или сведения за убийците или че не знаят как да ги намерят; о, да, толкова жалко, но не знаят как да получат репарациите, макар че при някои обстоятелства могат да се потърсят репарации, но сега шогунът отсъства, обаче ще му бъде приятно да ги приеме, когато се върне, но няма да е в близко бъдеще, обаче те веднага ще отправят молба за точния ден, само че няма да е този месец, защото неговото местонахождение не се знае със сигурност, разбира се, ще бъде колкото е възможно по-скоро, обаче следващата среща и всички срещи не трябва да се провеждат в Йедо, а в Канагава, но иначе толкова съжаляват, че няма да е този месец, може би следващия, толкова съжаляват, че нямат пълномощия…
Всяко изречение трябваше да се преведе от английски на холандски, после на японски – то се обсъждаше от японците надлъж и шир – след това педантично се прехвърляше на холандски, после на японски с неизбежните увъртания, дори с учтиви молби за разяснения на най-тривиалните думи.
Йоши откри, че цялото заседание е извънредно интересно, никога досега не беше стоял толкова близо до много гай-джин или не бе присъствал на среща, където по-низши от него, за учудване, дискутираха учтиво, не се вслушваха и подчиняваха.
Другите трима бяха истински, макар и дребни чиновници на Бакуфу. Всички използваха фалшиви имена, обикновен обичай, когато се занимаваха с чуждоземци. Рибарят, който тайно говореше английски, седеше до Йоши. Казваше се Мисамото. Йоши му бе заповядал да запомни всичко, да му казва дискретно всичко важно, да не превежда точно, иначе да си държи устата затворена. Той беше със смъртна присъда.
Когато Йоши изпрати да го доведат предишния ден, Мисамото веднага се бе проснал по очи, треперейки от страх.
– Стани и седни там – посочи Йоши с ветрилото си към края на татами, на която седеше.
Мисамото се подчини мигновено. Беше дребен мъж с тесни очи и дълга, прошарена коса и брада; потта се стичаше по лицето му, дрехите му бяха груби, почти дрипи, ръцете му мазолести, а кожата му с цвят на тъмен мед.
– Ще ми кажеш истината: тези, които са те разпитвали, докладват, че говориш английски?
– Да, господарю.
– Роден си в Анджиро в Изу и си бил в земята, наречена Америка?
– Да, господарю.
– Колко време беше там?
– Почти четири години, господарю.
– Къде беше в Америка?
– В Сан Франциско, господарю.
– Какво е Сан Франциско?
– Голям град, господарю!
– Точно в него ли беше?
– Да, господарю.
Йоши го изучаваше, нуждаеше се от сведенията бързо. Виждаше, че мъжът отчаяно се опитваше да му достави удоволствие, ала в същото време бе изплашен до смърт от него и от телохранителите му, които натиснаха главата му до земята. Така че реши да опита друг подход. Накара телохранителите да излязат, изправи се и се облегна на прозореца и загледа града.
– Кажи ми бързо, с твои думи, какво ти се е случило.
– Бях рибар в селото Анджиро в Изу, господарю, където съм роден преди трийсет и три години, господарю. – Мисамото започна изведнъж, очевидно бе разказвал историята стотици пъти преди това. – Преди девет години ловях риба с шестима мъже в моята лодка, на няколко ри от крайбрежието, но ни хвана внезапна буря, която бързо се усили и бяхме отнесени на трийсет дни или повече на изток, в откритото голямо море, на стотици ри, може би хиляда, господарю. През това време трима от моите спътници паднаха от борда, после морето се успокои, но нашите платна бяха съдрани на парчета и нямахме никаква храна и вода. Тримата ловихме риба, но не хванахме нищо, нямаше капчица вода за пиене… Един от нас полудя и скочи в морето, и започна да плува към остров, който си мислеше, че вижда, и бързо се удави. Не забелязахме нито суша или кораб, само вода. Много дни по-късно другият мъж, моят приятел Иши, умря и аз останах сам. После един ден си помислих, че съм умрял, защото забелязах странен кораб, който вървеше без платна и сякаш на него имаше пожар, но това беше само параход, американски; пътуваше от Хонконг до Сан Франциско. Те ме спасиха, дадоха ми вода и се отнасяха към мен като един от тях – аз бях вцепенен, господарю, но те ми дадоха от тяхната храна и вода и ме облякоха…
– Този американски кораб ли те заведе до това Сан място? Какво се случи после?
Мисамото разказа как бил настанен при брата на капитана на кораба, корабен търговец, как научил езика и да върши дяволски работи, докато властите решат какво да правят с него. Живял три години с това семейство, работил в техния магазин и на пристанището. Един ден бил заведен при важен чиновник, наречен Натоу; човекът го разпитвал строго, после му казал, че ще го изпратят с военния кораб „Мисури“ до Шимода, за да превежда на посланик Таунсенд Харис, който преговарял в Япония за споразуменията. Дотогава той вече носел западняшки дрехи и бил научил някои западняшки неща.
– Приех с радост, господарю, със сигурност можех да съм полезен тук, особено за Бакуфу. На деветия ден от осмия месец на 1857 по тяхното летоброене, преди пет години, господарю, ние стигнахме бреговете на Шимода в Изу, моето родно село не беше далеч, господарю. В момента, в който стъпих на брега, получих разрешение да си ида за един ден и тръгнах веднага, господарю, за да докладвам на най-близката охрана да намери най-близкия чиновник на Бакуфу, като вярвах, че ще ме приемат добре заради знанията, дето носех… Но охраната на бариерата не… – лицето на Мисамото се сви от силно страдание. – Но не ме изслушаха, господарю, или не разбрах… Те ме вързаха и ме завлякоха в Йедо… Това беше преди около пет години, господарю, и се отнасят оттогава с мен като с престъпник, макар и не в затвора, и аз продължавам да обяснявам. Не съм шпионин, а човек на Изу и това, което ви се случи…
За отвращение на Йоши по лицето на мъжа потекоха сълзи. Той отряза бързо хленченето:
– Спри! Знаеш ли, или не знаеш, че е забранено със закон да напускаш Нипон без разрешение?
– Да, господарю, но аз мис…
– И знаеш ли, че според същия закон, ако той се пристъпи, независимо от причината, който и да го е пристъпил – той или тя, – се смята за закононарушител и му е забранено да се върне под заплаха от смъртно наказание?
– О, да, господарю, да, да, аз го направих, но не смятах, че това се отнася за мен, господарю. Мислех, че ще бъда добре дошъл и оценен, та аз бях отнесен в морето. Това беше бурята…
– Законът е закон. Този закон е добър закон. Той предпазва от зараза. Разбираш ли, че си постъпил нечестно?
– О, не, господарю – бързо отвърна Мисамото, изтри си сълзите с още по-голям страх, сведе глава до татамите. – Моля да ме извиниш, моля за твоята прошка, моля изв…
– Само отговори на въпроса ми. Колко свободно говориш английски?
– Аз… аз разбирам и говоря малко американски английски, господарю.
– Същото ли е, което говорят гай-джин тук?
– Да, господарю, повече или по-малко…
– Когато тръгна с американеца, беше бръснат или не?
– Небръснат бях, господарю, имах подрязана брада като повечето моряци, господарю, и оставих косата си да порасне като техните коси, и си я връзвах на опашка.
– С кого се запозна при тоя гай-джин Харис?
– Само с него, господарю, само за около час и с един от персонала, не си спомням името му.
Йоши още повече претегли рисковете за своя план: да отиде на срещата предрешен, без одобрението на Съвета, и да използва този мъж като шпионин; щеше да подслушва врага тайно. „Може би Мисамото е вече шпионин за гай-джин – помисли си той свирепо, в което вярваха всичките му хора, дето го бяха разпитвали. – Сигурно е лъжец, историята му е твърде гладка, очите му твърде хитри и е като лисица, когато я няма охраната.“
– Много добре. По-късно искам да узная всичко, което си научил, всичко и… четеш и пишеш ли?
– Да, господарю, но само малко по английски.
– Добре. Имам работа за теб. Ако се подчиниш точно, ще преразгледам твоя случай. Ако ме провалиш, колкото и дребно да е, ще пожелаеш никога да не си се раждал.
