Текст книги "Гай-джин"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 43 (всего у книги 99 страниц)
„Това отново е сън, сигурно е сън, няма защо да се страхуваш.“ Слисана, тя подпря глава на едната си ръка, махна му да излезе на светло.
Потънал бе и той в същото нереално, подобно на сън състояние; краката му се подчиниха; девойката видя изваяните му черти, толкова особени и чужди, тъмните очи, изпълнени с копнеж, отвори уста да попита: „Кой си ти, как се казваш.“ А той си помисли, че тя ще се разпищи, така че се наведе напред, обхванат от паника, притисна оголеното острие в гърлото й.
– Не, моля – ахна тя, облегна се на възглавницата, но той не я разбра и тя поклати глава ужасена, очите й умоляваха, всяка част от съществото й пищеше: „Ти ще умреш този път, няма да избягаш!“ – Не… моля.
Уплахата се смъкна от лицето му, наведено над нея, сърцето му биеше силно като нейното, той постави пръст на устните си, предупреждаваше я да мълчи и да не пищи, да не мърда.
– Айе – прошепна дрезгаво и добави: – Не! – Капка пот се плъзна по бузата му.
– Няма… няма… няма да вдигам шум – измърмори Анжелик, ужасът я объркваше. Издърпа чаршафа над слабините си. Той веднага го дръпна. Сърцето й спря. Но на секундата разбра – някакъв прастар инстинкт я тласна в други измерения и се усети във властта на неразкрито, новоосъзнато познание. Ужасът й започна да намалява. Сякаш вътрешни гласове й шепнеха: „Внимавай, ние ще те водим. Гледай го в очите, не прави резки движения, първо ножа…“
С разтуптяно сърце го гледаше в очите, сложи пръст на устните си, както бе направил той, кротко посочи острието и го отмести.
Той приличаше на навита пружина, очакваше я всеки момент да се втурне към вратата и да запищи – знаеше, че лесно може да я накара да млъкне, но това не съвпадаше с неговия план: тя трябваше да изтича към вратата, когато той пожелае, и да пищи ли, пищи, докато събуди врага; щеше да я съсече отведнъж и после щеше да чака, а когато те пристигнеха, щеше да изкрещи: Соно-джой, да забие ножа в себе си, да ги заплюе в лицата и да умре. Това беше планът му – един от многото, които бе обмислил: да я обладае диво и да я убие, а след това и себе си или просто веднага да я убие тихо, както трябваше да стори преди, колкото и силно да я желаеше, да изпише на чаршафа буквите на Токайдо, както тогава, и да избяга през прозореца. Но тя не реагираше според очакванията му. Очите й не трепваха, ръката й отмести острието, небесносините й очи изискваха, не молеха, бяха напрегнати, но в тях нямаше ужас. Тайнствена полуусмивка. Защо? Острието не помръдна.
„Бъди търпелива“ – шепнеха й гласовете…
Тя отново му направи знак да махне ножа, не бързаше, желаеше го. Очите му се присвиха още повече. С усилие се откъсна от нейните, изправи се над нея, но нещо неумолимо го притегли обратно. Какво замисляше тя? Предпазливо сведе камата и зачака, готов да нанесе удар.
Стоеше плътно до леглото. Ръцете й спокойно започнаха да разкопчават ризата му и се вцепениха. Кръстчето на шията му просветна на пламъчето, нейното кръстче. Изненадата, че загубеното завинаги се намери отново като по някакво чудо, странно я ободри и като насън наблюдаваше как го докосва с леко треперещи пръсти, изпитваше необикновено удоволствие, че го е взел и го носи, че носи част от нея със себе си завинаги, както част от него завинаги бе останала в нея, но дори кръстчето, нейното кръстче, не я отклони от намеренията й.
Нежно смъкна ризата му, свлече ръкава по дясната му ръка, над ножа, здраво стиснат – една постоянна заплаха. Напрегнатият й поглед се плъзна по тялото му, по раната на рамото му, прясно заздравяла, по мускулестото тяло. Върна се към раната.
– Токайдо – промълви тя тихо не като въпрос, макар че той го възприе така.
– Хай – измърмори японецът, гледаше я, чакаше я, задавен от страст. – Хай.
Кръстчето отново проблесна.
– Канагава?
Той кимна, едва дишаше омагьосан, а тя се радваше, че не се е излъгала в първия момент, и сега, когато бе почти разсъблечен, беше по-уверена в плана, завладял съзнанието й. Протегна се и докосна колана му, без да откъсва очи от неговите, и усети, че той леко потръпна.
Полъх премина през нея при тази победа.
„Не се страхувай – говореха й гласовете. – Продължавай…“
Пръстите му намериха токата. Откопча я. Коланът падна, и ножницата с него. Панталоните му се свлякоха. Отдолу носеше препаска. С мъчително усилие остана неподвижен, стъпил здраво на леко раздалечените си крака, тялото му туптеше с ударите на сърцето, стисна очи.
„Продължавай – шепнеха гласовете, – не се бой…“
Внезапно представата за него, оплетен в паяжината, която неизброими поколения жени преди нея – беззащитни в същия мъжки капан – й помогна да изтъче, накара въображението й да полети, направи я част от нощта и независимо от това я застави да наблюдава себе си и него, пръстите си, развързващи препаската, и тялото му – както го е майка родила.
Никога не бе виждала мъж така. Като се изключи белегът, той бе безукорен. Както и тя.
Той продължи още миг да владее страстта си, после желанието му надделя; хвърли ножа на леглото и легна върху нея, но тя се затвори като мида и се изви; той стори същото, сграбчвайки ножа преди нея, но тя не се бе помръднала заради оръжието, просто лежеше, наблюдаваше го коленичил на леглото с насочено острие – още един фалос, устремен към тялото й.
В полузабрава Анжелик поклати глава да остави ножа, да го забрави, да легне до нея.
– Няма защо да бързаш – каза му тихо, макар да знаеше, че той не разбира думите, а само жестовете. – Легни тук. – Показа му къде. – Не, бъди нежен. – Показа му как. – Целуни ме… не, не така грубо… Нежно.
Анжелик му показваше какво иска тя, какво иска той, настъпваше, отдръпваше се, та по-скоро да се възбудят, и когато най-сетне се сляха, тя избухна отвътре, издигна го на върха на щастието и двамата потънаха в бездната.
Когато дишането й се поуспокои, ушите й доловиха музиката, която сякаш се носеше някъде отдалеч. Никакви признаци на опасност, само неговото дишане в такт с нейното, телата им – леки, създадени едно за друго. Принадлежаха си един на друг. Ето това не можеше да разбере – как и защо той й принадлежеше. И как и защо е толкова наелектризирана, погълната от такъв екстаз. Той понечи да се надигне.
„Не – бързо се обадиха гласовете, – задръж го, не му давай да се движи, бъди нащрек, опасността не е отминала, придържай се към плана…“
И ръцете й го обвиха още по-здраво.
Спаха около час й, когато тя се пробуди, младежът още лежеше до нея, дишаше тихо, спящото му лице бе младо и спокойно, едната му ръка здраво стискаше ножа, другата докосваше кръстчето й, което той носеше с такава лекота.
Това бил първият ми подарък, ми каза мама, в първия ден от живота ми, и оттогава го носех винаги, само смених верижката. То сега негово ли е, мое ли е или наше?
Той отвори очи и тръпка я прониза.
За момент не можа да се ориентира къде се намира, дали това не е сън, тогава я видя, все така красива, все така желана, все така до него, странната й полуусмивка го обсеби. Очарован, протегна ръка към нея, тя му отвърна; отново се сляха, но сега без гняв и бързане. Просто продължиха.
След това, почти заспал, той поиска да й каже колко огромни са били Облаците и дъждът, колко много й се възхищава и й благодари – обзет от голяма печал, че трябва да прекъсне живота и – този живот. Но не тъгуваше, че наближава собствената му смърт. Сега благодарение на нея щеше да умре удовлетворен, а нейната смърт бе посветена на справедливата кауза на соно-джой.
„Ах – помисли си той с внезапна топлота, – в замяна на такъв подарък може би трябва да отвърне с равностоен подарък, със самурайски подарък – самурайска смърт: никакви писъци, никакъв ужас, в един момент си жив, в следващия – мъртъв. Защо не?“
Преизпълнен с покой, с ръка върху извадения нож, той се отпусна и потъна в дълбок сън без съновидения.
Пръстите й го докоснаха. Тутакси се събуди, нащрек, с пръсти, вкопчени в ножа. Видя я да сочи към прозореца със спуснатите завеси и залостените капаци с пръст на устните. Отвън се носеше подсвиркване. Звукът отмина, после се отдалечи.
Тя въздъхна, наведе се над него, сгуши се и го целуна по гърдите, после щастливо посочи към часовника на тоалетката си, който показваше 4,16 ч., и отново към прозореца. Плъзна се от леглото и със знаци го накара да разбере, че трябва да се облече, да си тръгне и да се върне през нощта, кепенците нямаше да се залостени. Той поклати глава, уж че я закача, тя изтича назад – полуздрачът и видът и го очароваха, коленичи до леглото и шепнешком го заувещава:
– Моля… моля…
Храбростта му бе подложена на изпитание. Никога преди не бе виждал такова изражение върху женско лице, толкова открита дълбока страст, непозната му досега – нито дума за любов, по не на японски. Това го зашемети, но не го отклони от решението му.
Лесно беше да се престори, че одобрява, че е съгласен да си иде и да се върне с падането на нощта. Докато се обличаше, тя стоеше много близо до него, помагаше му, не й се щеше да го пуска, искаше и се да остане тук в пълна безопасност. Сложила пръст до устните си съвсем по детски, тя дръпна завесите, отвори безшумно прозорците, махна резето на капаците и надникна навън.
Въздухът беше чист. Наближаваше зазоряване. Небето бе изпъстрено с облаци. Морето бе спокойно. Нито звук, нито признак за опасност. Само вълните въздишаха върху пясъчния бряг. По Хай стрийт тънки струйки пушек напомняха за пожарите. Наоколо нямаше никого. Колонията мирно спеше.
Той застана зад нея и разбра, че това е най-подходящият момент. Ръката му наклони острието, кокалчетата му побеляха от стискане. Но не я намушка, защото тя се обърна; нежността и всеотдайността й заличиха решимостта му, а и страстта все още го владееше. Тя бързо го целуна, после отново се наведе и надникна и в двете посоки, за да се увери, че всичко е наред.
– Не, не още – измърмори разтревожено, накара го да изчака, обвила с ръка кръста му.
А когато се увери, жената се обърна и пак го целуна, после му махна да побърза. Той тихо се прехвърли над перваза, но щом се озова в градината, тя затръшна капаците, дръпна резето и писъците й прорязаха нощта.
– Помооощ…
Ори се вцепени. Но само за миг. Заслепен от гняв, се вкопчи в капаците, но писъците й не секнаха; съзнанието, че го е измамила, го разяри. Пръстите му като нокти на хищна птица изтръгнаха единия капак, едва не го изкъртиха от пантите. В тази секунда един от френските часови профуча край ъгъла със заредена пушка. Ори го видя, бе по-бърз, измъкна пистолета и дръпна спусъка, но не улучи, никога преди не бе стрелял с пистолет, куршумите изсвистяха над зидарията и потънаха в нощта.
Часовият го уцели от първия път и още веднъж, и още веднъж. В стаята Анжелик трепереше, запушила с ръце ушите си, тържествуваща, отчаяна, не знаеше какво да мисли, какво да прави, дали да се смее или да плаче, само знаеше, че е спечелила, че е спасена и отмъстена, през цялото време вътрешните й гласове ликуваха. „Ти победи, браво, беше чудесна, великолепна, точно следваше плана, спасена си, избави се от него завинаги.“
– Дали? – прошепна тя.
„О, да, спасена си, той е мъртъв, разбира се, винаги трябва да се заплати, но не се безпокой, не се бой…
Каква цена… Каква… О, Боже, забравих кръстчето, той все още носи моето кръстче!“
Сред засилващата се врява отвън и думкането по вратата й тя се разтрепери. Неудържимо.
27.
Петък, 9 ноември
След обед корабът на Нейно величество „Пърл“ се връщаше от Йедо, опънал всички платна, и бързаше с грохот да акостира в оживеното пристанище на Йокохама. Флагът на Сър Уилям се вееше на върха на мачтата, флагчетата за сигнализация викаха неговия катер незабавно, но нямаше нужда, тъй като най-голямата му лодка вече чакаше на рейд, а до нея – парният катер на Струан – Джейми стоеше нетърпелив на кърмата. Всички на брега, които съзряха „Пърл“, го наблюдаваха, за да видят дали капитанът ще се справи при тази прекомерна скорост и такъв вятър с опасната маневра. Носът се издигаше високо, морето бе спокойно. В последната секунда корабът се извъртя и спря, тресейки се с бушприт точно над буя откъм подветрената страна. Тутакси спретнато облечени моряци хвърлиха въже към кнехта, докато останалите се покатериха по мачтата, за да свият всички платна.
„Съвсем не е зле“ – помисли си Джейми гордо, после извика:
– Пълен напред, дръжте борд до борд. – Нуждаеше се пръв да изкачи мостчето, за да пресрещне Сър Уилям, както бе наредил Малкълм. – Побързай, Тинкър, за Бога!
– Да, да, сър! – Тинкър, кормчията на Струан, грейна в беззъба усмивка; предугадил желанието му, вече бе регулирал парата за пълен напред. Беше опитен морски вълк, с плитчица, с татуировки, посивяващ помощник-боцман на един от техните клипери; профуча край катера с осем гребци на Сър Уилям за тяхно голямо разочарование; добродушно изплю тютюнев сок, закани им се с пръст и се вмъкна в пролуката. Джейми скочи на мостчето. На главната палуба повдигна цилиндъра си пред палубния офицер, флотски курсант със свежо лице.
– Разрешете да се кача на борда, съобщение за Сър Уилям.
Курсантът отдаде чест.
– Разбира се, сър.
– Какво има, Джейми, какво, по дяволите, не е наред пък сега? – извика Сър Уилям от мостика, до него стояха Филип Тайърър и капитан Марлоу.
– Извинете, сър, в Колонията настъпи известна бъркотия и господин Струан реши, че трябва да ви разкажа по-подробно.
Марлоу се намеси:
– Разполагайте с моята кабина, Сър Уилям.
– Благодаря ви. Най-добре и вие да дойдете, все пак, макар временно сте адмирал на нашата флотска отбрана.
Марлоу се засмя.
– Ако не от чина, то поне да се възползвам от заплатата, макар и временно.
– И на нас ни се ще! Хайде, и ти, Филип. – Те го последваха. Марлоу вървеше последен. Преди да слезе от мостика, Марлоу махна на своя първи:
– В машинното помещение усилете парата, всички оръдия да се почистят, смажат и приведат в готовност, корабният екипаж да се приведе в бойна готовност.
Седнаха в малката спартанска кабина на кърмата, с една койка, собствена тоалетна и маса за морската карта.
– Е, Джейми?
– Първо, Сър Уилям, тай-панът и всички търговци ви поздравяват с успешната среща.
– Благодаря. За каква бъркотия става дума?
– Имаше неприятност: рано тази сутрин един японец се опитал да проникне в спалнята на Анжелик във френската легация, постовите го застреляха, убиха го. Д-р Хоуг и д-р Бабкот…
– Всемогъщи Боже, тя пострадала ли е? Недокосната ли е?
За всеобщо облекчение Джейми поклати глава:
– Не, сър, тя казва, че го чула да бърника кепенците и започнала да пищи, гнусният убиец…
– Значи е имало някой, както последния път! – избухна Тайърър. – Значи не вятърът е блъснал кепенците!
– Склонни сме да смятаме така – продължи бързо Джейми. – Повикахме Бабкот и Хоуг – тя беше в шок, не беше наранена, както вече казах, но трепереше. Те огледаха мъртвия и Хоуг веднага позна същия негодник, когото оперирал в Канагава… – Филип Тайърър зяпна, а Марлоу му хвърли бърз поглед – същия, за когото подозираме, че е един от убийците на Кентърбъри, същия от нашата легация в Канагава, когото капитан Марлоу и Палидар се опитаха да заловят.
– Дяволите да ме вземат! – Сър Уилям погледна Тайърър, който бе пребледнял. – Дали ще можеш да го разпознаеш, Филип?
– Не зная, не мисля. Нека Малкълм опита, не зная.
Мислите на Сър Уилям изпревариха събитията:
„Ако е същият мъж, тогава вероятно и двамата убийци са мъртви и това как ли ще се отрази на искането ни за обезщетение?“
– Във Френската легация, а? Учудващо е, че са застреляли негодника, тяхната охрана е отвратителна дори и при по-добри обстоятелства, а за неточната им стрелба да не говорим. Но защо е бил там този японец, дебнел е Анжелик или какво?
– Нямаме представа, сър. Излезе също, че е католик – във всеки случай носи кръст. Кое…
– Интересно! Но… я чакай малко, Анжелик защо е там? Мислех, че тя се е преместила обратно при Струан.
– Да, но покоите й бяха повредени от пожара. Забравих да спомена, след земния трус, сър, имахме малък пожар, също и Норбърт…
– Някой пострада ли?
– Не, сър, слава Богу, нито някъде из Колонията, доколкото знаем. Французите й предложиха квартира, но…
– И Малкълм Струан ли отседна там?
Джейми въздъхна. Все го прекъсваха.
– Не, сър, той беше в нашата сграда.
– Значи нямате големи щети?
– Не, сър, за щастие, нито пък в Колонията, макар че Норбърт загуби по-голямата част от горния си етаж.
– Е, това ви е доставило удоволствие. Значи момичето е недокоснато, нападателят мъртъв, тогава за какво е целият този шум?
– Това се опитвам да ви кажа, сър – разбърза се Джейми, решен този път да не бъде прекъсван от сащисаните въпроси на Сър Уилям. – Някакви малоумници в Пияния град, подпомогнати, съжалявам, че трябва да го кажа, от наши, още по-глупави търговци, решиха, че всички японци в селото са отговорни за случилото се, така че преди няколко часа една шайка започна да налага всеки, когото докопа. На самураите им причерня пред очите, войската и моряците им се опънаха и настъпи безизходно положение; и двете страни са въоръжени, подсилени и освирепяват с всяка минута, част от кавалерията ни е там, генералът командва и се е наежи да повтори щурма на леката артилерия при Балаклава5252
Битката при Балаклава – между рус. и брит. артилерия по време на Кримската война (1854 г.). – Б.пр.
[Закрыть].
„Пълен глупак“ – помисли си Сър Уилям.
– Веднага слизам, на брега.
Марлоу каза:
– Ще изпратя отряд матроси с вас, сър. Дежурният!
Вратата на кабината се отвори на часа.
– Слушам, сър!
– Флотският капитан и десет моряци със сигналист бегом на мостчето на главната палуба! – После се обърна към Джейми: – Къде точно е размирицата?
– В южния край на селото, близо до Ничията земя.
– Сър Уилям, аз ще ви бъда подръка. Ако възникне неприятност, използвайте моя сигналист, за да открием артилерийски огън.
– Благодаря ви, но се съмнявам, че ще ми дотрябва подкрепление от флотата.
Джейми започна:
– Другата неприятност е…
– На катера ще ми кажете. – Сър Уилям беше вече на средата на главната палуба. – Ще вземем вашия. Напред към кея на Пияния град.
След малко катерът на Струан потегли с пълна скорост, моряците се тълпяха на кърмата, Сър Уилям, Джейми и Тайърър се разположиха сравнително удобно в кабината в средата на кораба.
– Е, Джейми, какво има още?
– Отнася се за уж опитомения самурай на Тайърър, Накама. – Джейми погледна бегло Филип. От шайката го нападнали, но той се измъкнал, взел отнякъде мечове и се сбил, съсякъл един пиян австралиец, но не тежко и щял да избие останалите, добре, че успели да избягат. Някои от тях си взели пушките, върнали се и едва не го пипнали, но той се оттеглил в един селски магазин. Смятаме, че с него може да има самураи – около десетина маниаци са заобиколили мястото, готови да го линчуват.
Сър Уилям зяпна от изненада:
– Линч? В подведомствената ми област?
– Да, сър! Убеждавах ги да го оставят на мира, но те ми рекоха да вървя на майната си. Накама не е направил първата крачка, Сър Уилям, видях го по Хай стрийт, така че съм сигурен.
– Добре – отсече Сър Уилям. – За щастие имаме един и същ закон за богатите, за бедните й за всеки, който е под закрилата ни. Ако го линчуват, ще линчуваме саморазправилите се с него. До гуша ми дойде от Пияния град и глупостите на тамошната сбирщина. Докато получим подразделение от пийлъри от Лондон, ще си създадем наша собствена полиция. Аз съм началникът Джейми, ти временно ще бъдеш полицейски заместник-началник заедно с Норбърт.
– За нищо на света, Сър Уилям…
– Тогава само Норбърт – каза ласкаво Сър Уилям.
– По дяволите, добре. – Джейми беше недоволен, знаеше, че тази работа щеше да бъде неблагодарна. – Норбърт, а? Чухте ли за Норбърт и Тай-пана?
– Какво пък става с тях?
Джейми му разказа за кавгата и поканата за дуел.
– Облозите са пет към едно, че ще се измъкнат някоя утрин призори и единият от тях ще падне мъртъв.
Сър Уилям вдигна очи към небето и каза отегчено:
– Три дни ме няма и всичко се обръща с краката нагоре. – Той се замисли за момент. – Филип, повикай и двамата в кабинета ми утре сутринта. – Филип и Джейми трепнаха от жлъчния му глас: – Предварително ги посъветвай да бъдат разумни, покорни, да се вслушат и да се придържат към моята кротка проповед. Кормчия! Поразмърдай се, за Бога!
– Да, да, сър…
– Взе ли ми куфарчето, Филип?
– Да, сър. – Тайърър благодари на Бога, че не бе забравил да го вземе.
Хирага надничаше през процепите на барикадираната врата на дюкянчето на шоя към крещящите, разярени мъже, въоръжени с пистолети и мускети. Пот се стичаше по лицето му. Душеше го гняв, беше немалко уплашен, макар да го криеше от останалите. Кръвта от леката рана в гърба избиваше на петна по ризата му – бе захвърлил редингота веднага, щом се втурна вътре, за да грабне някакви мечове. Шоя нервно стоеше до него, въоръжен само с рибарски харпун – на всички, освен самураите бе забранено да носят оръжия под страх от смъртно наказание.
В капана с тях бе попаднал посивяващ ашигари, пехотинец, който наблюдаваше Хирага със страхопочитание и смущение; страхопочитание заради умението да се бие и защото очевидно беше шиши, а смущение – защото бе облечен с дрехи на гай-джин, бе подстриган като тях и, изглежда, живееше в Колонията с гай-джин, макар да беше причината за тези неоснователни нападения.
„Смрадливи гай-джин – мислеше си той, – сякаш бака ронин е извършил безуспешен опит за кражба с взлом – разбира се, че е бил някой обикновен крадец ронин и не е дебнел момичето, какво ще прави цивилизован мъж с някое от техните момичета? Глупакът си е получил заслуженото за наглостта си, няма ранени, тогава за какво е цялото това насилие? Бака гай-джин!“
– Има ли изход отзад? – попита той.
Шоя поклати глава, лицето му пребледня. За първи път възникваше сериозно безредие с толкова много запенени гай-джин. А той беше пряко замесен: нали бе подслонил този шиши? Дори само вманиачени ронини да са били в къщата му, бе длъжен да докладва за тях – не само за тях, но и за всички непознати.
– Бакуфу непременно ще започнат разследване – бе изпъшкала жена му преди час, – длъжни сме да им дадем показания. Наказателните патрули са още в караулните на охраната. Ще загубим всичко, дори и главите си, Наму Амида Буцу! – Тя и най-голямата им дъщеря пазаруваха на зеленчуковия пазар, когато първата шайка се бе втурнала в селото, сипейки закани, преобръщаше кошовете със стока, блъскаше и буташе купувачите, и жените хукнаха към домовете си в паника.
– Толкова съжалявам, господарю – успя да изрече шоя, – заобиколени сме – има още гай-джин на задната уличка.
Освен дванайсетината мъже отвън, които ги притискаха, голяма част от населението на Колонията се бе събрало от двете страни на Ничията земя. Повечето бяха излезли да позяпат сеира, но вече мнозина се бяха увлекли по акъла на непреклонната група разюздани мъже и искаха отмъщение. Зад тях на селската улица се намираха двадесет самураи от охраната на Северната порта. Отпред стояха самураите от Южната порта. Никой от самураите не бе извадил меч, но всички стискаха дръжките начело с военачалниците. Същото се отнасяше и за войската срещу тях със заредени пушки, дузина кавалеристи бяха яхнали конете си и очакваха заповеди, генералът бе наблизо – всички самонадеяно и гръмогласно си търсеха повод за бой.
Отново старшият японски военачалник извика шумната тълпа гай-джин да се разпръснат, а генералът отново изкрещя заповеднически – сред гръмки одобрения, – че на самураите се нарежда да се разотидат. Никоя от страните не разбираше другата или пък не желаеше да я разбере.
Хирага чуваше само генерала сред възгласите и ропота. „Глупак – помисли си той, кипнал от гняв, – но не колкото тоя луд Ори. Добре стана, че умря, много добре! Глупаво беше да прави онова, което е извършил; и какво постигна – само неприятности, глупаво! Трябваше да го убия веднага, щом го хванах да носи нейния кръст – или в тунела.“
Когато тревожните писъци на Анжелик разцепиха нощната тишина, незабавно последвани от пушечни изстрели, Хирага и Акимото се снижиха по уличката до сградата на Струан; дотегнало им бе да лежат там и да чакат Ори с надеждата да го пресрещнат – не бяха видели как Анжелик отива в Легацията и предполагаха, че Ори е някъде наоколо, може би дори в сградата на Струан.
В последвалата суматоха те се присъединиха към нарастващата тълпа от недооблечени мъже, стичащи се към Легацията, работническите им дрехи и шапки ги прикриваха.
Слисани, Хирага и Акимото видяха как пристигат двамата лекари, а след малко тялото на Ори бе изтеглено на светло. Хирага тутакси направи знак на Акимото и двамата трескаво се измъкнаха в нощта. А щом се озоваха на сигурно място в селото, Хирага се развика:
– Да се прероди дано в отвратителен гай-джин, а не в самурай! Това ще раздвижи гнездото на осите. Промъкни се веднага в Йошивара, използвай тунела и се скрий, докато ти изпратя съобщение или дойда да те намеря.
– Ами ти?
– Аз съм един от тях – бе отвърнал Хирага с крива усмивка. – Тайра е мой защитник, както и водачът на гай-джин, всички го знаят, така че съм в безопасност. „Но явно съм сгрешил“ – помисли си сега горчиво, мъжете отвън ставаха все по-буйни.
Преди няколко часа, когато „Пърл“ се показа на хоризонта, той бе напуснал селото и бе тръгнал по Хай стрийт към Британската легация с цял списък изрази, които Тайърър го бе помолил да преведе, докато отсъства. Хирага бе потънал в мисли, доста нетърпелив да научи от първа ръка новините за срещата в Йедо, когато разярени лица на гай-джин го измъкнаха от унеса му.
– Това е японецът на Тайърър…
– Той не е ли самурай…
– Хей, маймуно, ти – да, самурай – хей…
– Като две капки вода си прилича с другия негодник…
– Господи, тъй е… същата прическа…
– Ще ви дадем да се разберете как ще пипате нашите жени…
Без предупреждение някой го блъсна в гърба и той падна, цилиндърът му се изтърколи и го стъпкаха на мръсния път. Това предизвика взривове от одобрителен смях, започнаха да го ритат, като се удряха един друг от бързане. Така Хирага получи секунда отсрочка. Възползва се от превъзходната си физика и младост, изправи се на крака и се промуши през кордона, а те го погнаха тромаво.
Хукна по уличката край Струанови към селото, самураите от охраната се спуснаха откъм двете порти да видят какво става. Други преследвачи бяха заприщили достъпа до скривалището на пистолета му, ето защо се втурна в магазина на шоя, сграбчи някакви неподходящи мечове и като вихър се хвърли в нападение. Безумният му щурм завари нападателите му неподготвени, той ги разпръсна, повали трима, рани един, а останалите отстъпиха. Някъде надолу по улицата един мъж стреля с мускет, куршумът не засегна Хирага. Започнаха да се събират още мъже с пушки, а в неразборията от самураи и гай-джин той и ашигари някак си успяха да се оттеглят в магазина.
Тримата мъже залегнаха, когато един куршум изневиделица строши инкрустираната ваза. В задната част на къщата проплака дете, но бързо го накараха да млъкне.
Навън крясъците се засилваха. Лънкчърч, доста разгорещен и както обикновено следобед замаян от бренди, изрева:
– Да ги подпалим… да подпалим негодниците, та да излязат…
– Ти смахнат ли си бе? Цялото Йокопоко ще се подпа…
– Да ги подпалим да излязат, за Бога? Кой има кибрит?
Когато катерът на Струан се люшна до кея на Пияния град, всички вкупом хукнаха към площада с моряците начело. Пред себе си видяха гърбовете на самураите, изправили се срещу отсамната шайка. Веднага капитанът пусна в ход техния план. По негова команда хората му се построиха в клин с готови за стрелба пушки, втурнаха се в пространството между двете страни и се извъртяха; върхът на клина заплашваше хората от Пияния град, които заотстъпваха и се разделиха на две с изплашени викове. Тайърър се втурна към самураите, също изплашени от внезапната поява на обучените войници, поклони се и извика високо на японски:
– Моля, господин военачалник, всички хора да останат тук в безопасност: моля, отдайте чест на моя господар, господаря на гай-джин.
Смутените самураи машинално се поклониха на Тайърър, а когато той се изправи, Сър Уилям, пламнал от непривичното тичане, спря за момент и изгледа самураите. Тайърър се поклони незабавно и ревна:
– Отдай чест!
Военачалникът и всичките му хора се поклониха, Сър Уилям също отвърна с поклон: самураите бяха овладени.
Сър Уилям тутакси се обърна и се пъхна в клина, който си бе отвоювал място и изтласкваше най-близкостоящите с пушки.
– Махнете се от пътя! Назад… назад! – крещеше младият капитан все по-възбуден. Стоеше зад върха на клина и тъй като според него пътят не се разчисти достатъчно бързо, извика: – Байонети, за стрелба!
Като един моряците отстъпиха две крачки, вдигнаха байонетите, прицелиха се в тълпата, всеки моряк си избра цел, застинаха като истукани в очакване да се завърти колелото на машината за убиване, прославяна и всяваща страх по цял свят.
– За стрелба!
Сър Уилям, Тайърър и Макфей притаиха дъх. Както и всички останали. Възцари се внезапна тишина. Тогава злият дух, вселяващ се във всяка тълпа, се изпари и мъжете се превърнаха просто в най-обикновено простолюдие, пръснаха се и хукнаха, накъдето им видят очите.
Капитанът не изчака.
– Пушки при гърди, след мен! – Той ги поведе тичешком към селото, където се бяха събрали повечето търговци, войници, дузина кавалеристи и самураи, все още стъписани от Сър Уилям и матросите му.
Моряците отново се построиха в клин, но щом приближиха откъм гърба на разбуненото множество, чуха генерала да крещи:
– За последен път ви заповядвам да се махате или аз ще ви разгоня… – Думите му потънаха във врявата на тълпата, готова всеки момент да избухне. Капитанът реши, че няма време за губене.
– Стой! Залп към небето. Огън!
Залпът помете врявата и яростта и прикова вниманието на всички, дори и на неподготвената кавалерия. Всички се завъртяха или залегнаха. А в тишината Сър Уилям, почервенял от гняв, закрачи горделиво в пространството помежду двете страни. По-надолу по улицата Лънкчърч и останалите се вцепениха от ужас. Лънкчърч държеше още един запален парцал в ръката си, готов да го хвърли; първият вече бе паднал на верандата до дървената стена и пламъците се разпространяваха. Като видяха Сър Уилям и моряците, те офейкаха по страничните улици, тичайки презглава към къщите си.
Всички погледи бяха вторачени в Сър Уилям. Той си намести цилиндъра и извади някакъв лист от джоба си. На висок глас започна продрано:
– Чета ви на Нейно величество Закона за нарушаване на обществения ред: ако това неупълномощено събрание не се разпръсне незабавно, всеки мъж, жена или дете подлежи на арестуване… – Следващите му думи потънаха във всеобщо мърморене и ругатни, но тълпата веднага започна да се стопява.
