Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 82 (всего у книги 99 страниц)

– Мейкин чула, че стремително напредвал в нашия език, подпомаган от една кучка на име Фуджико, но още повече от тоя Хирага, който си бил пуснал коса като гай-джин и се обличал като тях. – Старецът се подвоуми – обожаваше да споделя тайни. – Изглежда, е внук на знатен шоя от Чошу, на когото някога разрешили да закупи чин гоши за синовете си, а един от тях е баща на Хирага и сега е кирадзуми. Младежът бил избран да се запише в едно тайно училище в Чошу, където научил английски, тъй като бил изключителен ученик. – Инеджин потисна усмивката си, като видя изражението на Йоши.

– Значи, съгледвачът не е гай-джин, а този Хирага?

– Не, господарю. Но можем да го използваме като второстепенен източник на сведения. Стига да се доберем до него.

– Един шиши да ни помага? – присмя му се Йоши. – Невъзможно.

– Как мина вчерашното ти посещение на фурансу кораб? Беше ли ти от полза, господарю?

– Мина интересно. – Нямаше как да опази в тайна подобни случки. Радваше се, че Инеджин се осведомява толкова бързо и толкова добре. Абе и пет-шест войници бяха присъствали на срещата. Чий ли език се бе развързал, след като си бяха пийнали? Нямаше значение. Следваше да го очаква. Не бе изтървал нищо злепоставящо.

– Абе! – провикна се Йоши.

– Да, господарю.

– Изпрати прислужничка с чай и саке. – Не продума нищо, докато не им ги поднесоха и Инеджин не ги прие с благодарност. Пресяваше съобщението, разпределяше сведенията и подготвяше кови въпроси и отговори. – Какво предлагаш?

– Защо да предлагам, след като ти вече сигурно си решил, господарю. Но ми хрумна, че ако английският водач изпрати ултиматум, ти си единственият подходящ посредник – само ти, господарю.

– Ах? И после?

– Покрай другото помоли да се срещнеш с този Хирага. Прецени го, току-виж, си го убедил да мине на наша страна. Използвай го за своя изгода. Това ще е най-подходящото време.

– Може и да си прав, Инеджин. – Вече се бе отказал от подобна мисъл заради много по-добра. Новото му хрумване подхождаше на плана, обсъден с Огама в Киото, както и на собствения му внушителен замисъл. – Или пък да го използваме като назидание за останалите. Залови Кацумата – той е главата на змията, наречена шиши. Ако Мейкин е средството да го заловим жив, толкова по-добре за нея.

В Ходогая – пътната спирка на Токайдо – Кацумата наблюдаваше тълпите от прозореца на една чайна.

– Потърпи, Такеда. Хирага няма да пристигне преди обяд.

– Мразя тази странноприемница – заяви Такеда. Селото се намираше в открито поле, в което почти нямаше къде да се скрият, а и бе разположено едва на три мили от Колонията в Йокохама. Бяха отседнали в чайната на Първата луна, същата, в която Кацумата и даймио Санджиро бяха останали, след като Ори и Шорин нападнаха гай-джин на Токайдо. – Ами ако не дойде? – Младежът раздразнено се почеса по главата. Не беше се бръснал, откак избягаха от Киото, и косата, и брадата му бяха наболи.

– Ще пристигне. Ако не днес, утре. Налага ми се да се срещна с него.

Двамата се криеха тук от седмица. Пътуването им от Киото бе мъчително, на косъм от смъртта.

– Сенсей, не ми харесва тая къща, нито промяната в плана. Ако ще продължаваме да се борим, трябва да идем в Йедо, инак по-добре да се разотиваме по домовете си.

– Щом искаш да си вървиш, върви си. Ако искаш да се върнеш в Чошу, върни се. Ако още веднъж ми се разхленчиш, ще ти наредя да се махаш! – скастри го Кацумата.

Такеда тутакси се извини и добави:

– Просто загубихме много бойци в Киото, дори не знаем как я карат шиши в Йедо. Толкова съжалявам, но все си мисля, че и ние като оцелелите следва да се разотидем по домовете си – аз в Чошу, ти в Сацума – и по-късно да се прегрупираме.

– Ходогая е подходяща за нас и тук сме на сигурно място. – Предупреден, че Йоши е обявил голяма награда за главата му, Кацумата бе решил да се държи благоразумно и да не продължава – Утре или вдругиден тръгваме – рече той, доволен, че този хлапак защитава тила му. – Първо Хирага.

Бе трудно и опасно, докато се свържат с него. Малцина имаха достъп до бариерите в Йокохама и до Йошивара на гай-джин. Непрекъснато се издаваха все нови пропуски и се определяха нови пароли. Навсякъде бродеха наказателни отряди с неограничени пълномощия. Около Йокохама гъмжеше от самурайски войски. Те почти бяха изолирали Колонията от останалата част от страната. Но преди три дни Кацумата откри една прислужничка, чиято сестра бе акушерка, и от време на време ходеше в Йошивара. За един златен обан тя се съгласи да отнесе съобщение на мама-сан в къщата на Трите шарана.

– Такеда, остани тук и наблюдавай. Чакай ме търпеливо.

Кацумата се спусна в градината и през главните порти излезе на Токайдо. Пътят бе претъпкан от сутрешни пешеходци, от паланкини, носачи, гадатели, писари, самураи и коне, яхнати от жени и самураи. Разговаряха, викаха, крещяха. Утрото бе мразовито. Всички носеха ватирани връхни дрехи, топли шалове и шапки. Неколцина самураи се втренчиха в Кацумата, но не предизвикателно. Походката му, мръсната му грива и брада, дългият му меч в ножницата на гърба и късият, затъкнат в колана, предупреждаваха любопитните да бъдат предпазливи. Очевидно бе нещо като ронин и следваше да го избягват. Кацумата седна на пейка в една крайпътна гостилничка, разположена в покрайнините на селото зад добре охраняваната бариера, откъдето се откриваше добър изглед към морето и към Йокохама.

– Чай. Погрижи се да е пресен и горещ.

Изплашеният съдържател хукна да изпълни поръчката.

В Колонията група конни търговци изтопуркаха по моста, любезно вдигнаха шапки или отдадоха чест с камшиците си за езда на стражата пред Северната порта. Отговориха им с нехайни поклони. Други търговци, войници, моряци, паплач от Пияния град вървяха пеша. Всички бяха наизлезли на празнична сутрешна разходка. Днес бе Нова година. За днешния следобед бяха запланирани конни надбягвания, а по-късно – футболен мач между армията и флота. Бе студено, но приятно. Духаше слаб ветрец, който отнасяше миризмата на зима, на гниещи водорасли и човешки изпражнения навътре към сушата.

Единият от ездачите бе Джейми Макфей. Хирага го следваше плътно. Шал покриваше почти цялото му лице, шапката му за езда бе смъкната до очите. Носеше добре скроени дрехи. Нито Тайърър, нито Сър Уилям бяха одобрили и дори не знаеха за тази разходка. Тя му бе подарък от Джейми, задето му бе превеждал при разговора с шоя и го бе снабдявал с търговски сведения.

Вчера Хирага му бе казал:

– Аз отговаря повече въпроси на езда, Джами-сама. – И бе добавил: – Трябва отиде… отиде Ходогая, срещне братовчед. Моля?

– Защо не, Накама, друже!

Макфей не бе ходил в селото от месеци, макар то да се намираше в района на Колонията, и се зарадва на този предлог. Малцина от търговците се решаваха да се отдалечат толкова без военен ескорт. Убийството на Кентърбъри и горчивата участ на Малкълм Струан не им излизаха от ума.

Днес Макфей се чувстваше добре. С последната поща бе получил официален отчет от своята банка в Единбург и бе открил, че състоянието му е по-добро, отколкото бе очаквал – повече от достатъчно да започне самостоятелна търговия, макар и скромна. Търговската къща се намираше в добри ръце и това го радваше. Новият управител на компания Струан Албърт Макструан бе пристигнал от Шанхай. Джейми се бе запознал с него в Хонконг преди три години, когато Макструан постъпи в компанията. След шест месеца обучение в Хонконг под ръководството на Кълъм Струан той бе заминал за Шанхай и там бързо бе поел поста заместник-директор.

– Добре дошъл в Йокохама – искрено го бе приветствал Джейми. Харесваше го, макар да знаеше малко за него – само, че го бива в работата. В жилите му се смесваха шотландска и испанска кръв. Негов предшественик бе един от хилядите испанци от Непобедимата армада, претърпели неуспех край бреговете на Шотландия и Ирландия, който бе оцелял и се бе заселил по тези места.

Тук щяха да го вземат за евразиец, но никой не го предизвикваше. Според преданието и той бе едно от тайните извънбрачни деца на Дърк Струан, когото Дърк скришом бе отправил в Шотландия заедно с природения му брат Фредерик Макструан. Говореше се, че малко преди смъртта си Дърк щедро ги бе обезпечил.

– Ужасно съжалявам, че се срещаме при тези кошмарни обстоятелства, стари приятелю. – Макструан имаше аристократично произношение, отработено в университетите в Итън и Оксфорд, с едва забележима следа от шотландски диалект. Бе двайсет и шест годишен, нисък, набит, тъмнокос, със златиста кожа, високи скули и тъмни скосени очи. Джейми никога не го бе питал за преданието, нито пък Макструан бе отварял дума за това. Когато преди почти двайсет години Джейми за пръв път пристигна в Хонконг, тогавашният тай-пан Кълъм Струан му бе разяснил: „Тук не се задават въпроси, особено относно Струанови – имаме много тайни, прекалено много тъмни дела, които навярно трябва да потънат в забвение.“

– Всичко е наред, не се безпокой за мен, господин Макструан – бе го успокоил Джейми. – Готов съм за промяна в живота си.

И въпреки че вече официално не работеше в Търговската къща, Макфей все още му помагаше, запознаваше го с най-новите проекти и сделки, въвеждаше го заедно с Варгас сред техните японски снабдители. Счетоводните тефтери бяха в ред, каменовъгленото предприятие с Джони Корнуелеца напредваше блестящо и обещаваше да стане изключително доходно. Въглищата бяха първокласни и вече се подготвяха да пълнят по една баржа седмично през следващите три месеца. Такъв бе изпитателният срок.

Макструан щедро му бе определил двайсет процента от печалбата през първата година, а после – да поеме самостоятелно сделката с корнуелеца: „… стига този простак да е още жив дотогава“ – бе се засмял Албърт.

Благодарение на Хирага тайните търговски дела на Джейми с шоя процъфтяваха и, общо взето, първата по рода си компания бе сформирана: „ИСК Трейдинг – Ичи Стоку Компени“. Съпругата на шоя бе сметнала за благоразумно да не използват името на семейството им. Капиталът на компанията бе разделен на сто дяла. Шоя получи четиридесет, Макфей също, жената на Риоши петнайсет, а Накама-Хирага – пет.

Миналата седмица Джейми бе регистрирал своя собствена търговска компания и от утре започваше работа във временна кантора в сградата, приютила „Гардиън“ на Нетълсмит. Вече цяла седмица най-големият син на Риоши – свито, притеснително момче на деветнайсет – се явяваше на работа всеки ден в седем часа сутринта и си тръгваше в девет вечерта, за да научи всичко. Особено английски. С последната поща най-неочаквано бе пристигнало тримесечно обезщетение, придружено от любезно писмо на Тес Струан, която му благодареше за заслугите към компанията. „Тримесечно възнаграждение значи! Не е лошо за деветнайсет години служба“ – помисли си Джейми с невесела усмивка.

От Хонконг все още нямаше вести, бе твърде рано, макар че „Буйният облак“ би следвало да е пристигнал там преди десетина дни, а Хоуг – преди около седмица.

„Ще получим вести най-рано след четири-пет дни, дори и повече. Носят се слухове, че в южнокитайските морета бушували страхотни бури, така че може и да се забавят. Няма смисъл от предсказания…

Един ден ще имаме телеграф до Хонконг, а някой ден жиците ще се проточат чак до Лондон. Боже мой, каква благодат за всички нас – да изпратиш съобщение в Хонконг и да получиш отговор само за няколко дни. Или до Лондон и обратно за някакви си, да речем, дванайсет до шестнайсет дни вместо цели четири месеца! Няма да стане по мое време, но се хващам на бас, че ще има телеграфна връзка с Хонконг след около десет-петнайсет години. Ура за Накама и моя съдружник Риоши, ура за моята нова компания «Макфей трейдинг». И ура за Анжелик.“

Въпреки пълния си траур тя се бе съгласила на Коледа да присъства на вечерята, която Джейми даваше в чест на Албърт Макструан. Дойдоха Сър Уилям, Сьоратар, Андре и повечето посланици. Въпреки че нищо не бе останало от предишната й веселост и че почти не приличаше на себе си, Анжелик се държа благо и приветливо и всички забелязаха, че е станала дори по-хубава и по-зряла. Тази вечер щеше да се състои внушително соаре във Френската легация. Те също бяха поканени. Андре щеше да свири. Съмнително бе, че Анжелик ще танцува – облогът беше десет на едно. А дали е бременна или не – облозите за това бяха все още равни.

Нито Анжелик, нито Джейми отваряха дума за Хонконг. От съвместното им морско приключение насам и след като успешно бе надхитрила Сър Уилям, приятелството им укрепна и обикновено двамата вечеряха насаме.

„Ура за Новата година, която ще бъде прекрасна!“

Въпреки доброто му настроение го прониза съмнение: същинската търговия бе ненадеждна, около Шанхай пак се мътеше нова гражданска война, в Макао върлуваше чума, гражданската война в Щатите беше страховита, в Ирландия гладуваха, слухове за глад се носеха и тук, а на Британските острови бяха избухнали безредици заради безработицата и ниските заплати във фабриките. А и неприятностите с Тес Струан си оставаха.

„По дяволите, нали си обещах да не мисля за нея след първи януари 1863! Нито пък за Морийн…“

Пришпори коня, за да се разтовари от тревогите си. Хирага незабавно стори същото. И двамата бяха добри ездачи. От много време насам Хирага не се бе качвал на кон и за пръв път се движеше, кажи-речи, свободно извън Колонията. Той се изравни с Джейми и го подмина. След малко и двамата успешно препускаха с всички сили. Много скоро останаха сами, тъй като другите се бяха върнали на хиподрума. Двамата намалиха алюра, та да се порадват на хубавия ден.

Пред погледа им се виеше Токайдо, прорязан тук-там от реки с разливи и бродове. От двете им страни чакаха носачи, за да прекарат или да пренесат стоките и хората през водата. Ходогая се намираше на юг. Бариерите й бяха отворени. В добрите стари времена преди убийствата през пролетта и есента търговците имаха обичай да посещават селото, за да си пийнат саке и бира, като си носеха собствена храна. Там се смееха и флиртуваха с групи девойки, които се стремяха да ги замъкнат в собствените си кръчми и гостилници. Не бяха добре дошли в многобройните публични домове.

– Хей, Накама, къде е срещата с братовчед ти! – Джейми задържа коня си в покрайнините на селото недалеч от бариерата. С цялото си същество усещаше враждебното отношение на останалите пътници. Но не се разтревожи. Бе въоръжен, и то очебийно с раменен кобур с револвер в него. „Хирага обаче не е“ – помисли си Джейми.

– Аз търси него. По-добре ида сам оттатък бариера, Джами-сама.

Хирага бе обезумял от радост, когато получи съобщението на Кацумата, но едновременно го нападнаха опасения. Бе неразумно да се лиши от защитата на Сър Уилям и Тайърър, но изгаряше от желание да научи нещо за Сумомо и останалите, да изясни какво наистина се е случило в Киото и какво ново кроят шиши. Шоя ежедневно клатеше отрицателно глава:

– Толкова съжалявам, Отами-сама, още нямам известия от Кацумата и Такеда, нито за момичето Сумомо, нито за Койко. Господарят Йоши си стои в замъка в Йедо. Веднага щом науча нещо…

Все още добре увит в шала, Хирага махна на Джейми да кара начело.

– Моля, после намеря за теб добро място чакаш. Стражата на бариерата ги изгледа подозрително, едва-едва им се поклони и прие поздрава им. Хирага потръпна, като видя един плакат със собствения си портрет, залепен на стената. Джейми не го забеляза и Хирага се замисли дали той или някой от останалите би го разпознал с тази европейска прическа и мустаци. Японецът спря при първата кръчма. На развален японски, като наподобяваше пресипналите гласове на останалите търговци, той си избра маса в градината, поръча си чай, саке и бира, няколко японски ястия. После нареди на слугинчето никой да не ги безпокои и обеща голям бакшиш. Прислужницата стоеше със сведен поглед, но Хирага бе сигурен, че е зърнала очите му и е разбрала, че и той е японец.

– Джами-сама, аз върна след много малко.

– Не се бави, момче.

– Да, Джами-сама.

Хирага бавно излезе на пътя и пое към отсрещната бариера. Всеобщата враждебност и лошите обноски го вбесяваха. Няколко войнствено настроени самураи и неколцина пътници го принудиха да отстъпи и да им направи път. Същевременно се наслаждаваше, задето всички го вземаха за гай-джин и приемаха за грубо чуждоземско любопитство начина, по който оглеждаше всяка гостилничка. Зашифрованата бележка на Кацумата гласеше: „Ела в Ходогая през някои от следващите три сутрини. Ще те намеря.“

С усещането, че бие на очи, пък то си беше и така, той подминаваше хора, които просто се шляеха, седяха по пейките и масите, превиваха се над мангалите и го разглеждаха нагло и кръвнишки. И тъкмо тогава чу тихото уговорено изсвирване с уста. Не му отговори, нито се обърна, тъй като бе прекалено опитен. Стори му се, че дойде отляво. Престори се на уморен, избра си пейка доста надалеч от улицата в най-близката гостилница и заръча да му донесат бира. Прислужницата пристигна бързо-бързо. В съседство селяни, приведени и сърбащи от паниците със сутрешна оризова каша и от горещото саке, се отдръпнаха, като че ли бе чумав.

– Не се обръщай още – чу той тихия глас на Кацумата. – Не те познах, предрешил си се прекрасно.

– Ти също, сенсей – отвърна тихо Хирага, почти без да движи устните си. – Два пъти много внимателно огледах гостилничката.

Дочу тихия, добре познат и удивителен смях.

– Изпусни нещо, наведи се да го вдигнеш и бързо се озърни.

Хирага се подчини. Зърна един подивял, брадясал, злобен ронин с мазна грива, който го гледаше кръвнишки.

– Ийе, сенсей!

– Никакъв „сенсей“. Нямаме време, Ходогая гъмжи от наказателни патрули и от съгледвачи. Къде можем да се срещнем на по-сигурно място?

– В нашата Йошивара, в къщата на Трите шарана.

– Ще дойда след два-три дни. Жизненоважно е бързо да предизвикаме произшествие при гай-джин. Помисли за това.

– Какво произшествие?

– Голямо.

– Добре – отвърна Хирага. – Изпитах огромно облекчение, когато получих вест от тебе. Нямахме представа, че ще дойдеш тук. Носят се невероятни слухове за някакво сражение в Киото. Акимото е при мен, но тук сме сами, действаме на своя глава, а и загубихме много шиши при нападението си в Йедо. Имам да ти разказвам много неща за Йедо и за гай-джин. Кажи ми бързо, какво стана в Киото? Как е Сумомо?

– В Киото нещата вървят зле. Преди да тръгна, поверих Сумомо на Койко, която се завръщаше тук заедно с Йоши, за да го следи и да разбере кой ни предава. Сигурно е някой от нашите. Не исках да изтърва такава възможност и по този начин тя напусна Киото невредима. – Докато говореше, Кацумата обхващаше с поглед останалите хора в гостилничката. Макар да не бяха наблизо, те избягваха да го гледат. – Ние предприехме две нападения срещу Йоши, но и двете неуспешни. Някой издаде скривалището ни, Огама и Йоши се обединиха и ни устроиха засада. Ние…

– Ийе – прошепна Хирага, сериозно заинтересован. – Съюзници ли са станали?

– Засега. Изгубихме много водачи и много бойци. Подробности ще ти разкажа друг път, но Сумомо, Такеда, аз и още неколцина успяхме да си пробием път. Радвам се, че се срещнахме, Хирага. Тръгвам.

– Чакай, ами Сумомо? Бях й заръчал да се върне в Чошу.

– Тя ми донесе ценни сведения за положението тук, както и за Шорин и за Ори. Предложих й да продължи за Чошу, но тя пожела да остане: смяташе, че би могла да ти помогне. Как е Ори?

– Загина. – Чу как Кацумата изруга – Ори бе любимият му ученик. – Гай-джин го застреляха при опит да нахълта в една от техните къщи. Носи се слух, че шиши нападнали Йоши в Хамамацу, че Койко загинала по време на схватката, а също и един шиши. Кой беше той?

– Не той, тя. Толкова съжалявам, била е Сумомо. – Кръвта се смъкна от лицето на Хирага. – Койко я предала, тази кучка я предала на Йоши и по този начин е издала соно-джой и нас. Но е загинала от шурикен на Сумомо, забит в гърдите й.

– А как е умряла Сумомо?

– Като достойна шиши. Нейната смърт ще се помни навеки. Тя се била с Йоши – първо с шурикени, после с дълъг меч и едва не го убила. Такава беше бойната й задача, ако я издадат.

„Значи Сумомо е имала бойна задача – помисли си Хирага с внезапно прозрение. Цялото му същество клокочеше като вулкан, готов да избухне: – Очаквал ли си, че ще я предадат и въпреки това си я изпратил в оня вълчи капан.“ – Гърлото му се сви. Насили се и зададе най-важния въпрос:

– Как са я погребали? С почит ли?

Ако Йоши Торанага не й бе отдал дължимата почит, след като се бе сражавала и загинала храбро, Хирага щеше да го преследва, забравил всичко друго, докато единият от тях не умре. Той бе водач на шиши от Чошу – на най-силния състав. Сумомо, макар и от Сацума, се бе заклела във вярност към него и към Чошу.

– Моля те, трябва да зная, с почит ли са я погребали?

Никакъв отговор. Озърна се. Кацумата бе изчезнал безследно. Потресението на Хирага бе толкова очевидно, че останалите посетители мълчаливо се вторачиха в него. Недалеч стояха неколцина самураи и го наблюдаваха. Той се наежи, хвърли няколко монети на масата и с ръка върху скрития пистолет се върна по пътя, по който бе дошъл.

Същия следобед из замъка в Йедо витаеше някакво предчувствие. Йоши бързаше по коридора след лекаря китаец, Абе и четирима самураи ги следваха. Лекарят, висок и изключително мършав, бе облечен с дълга роба, а посивялата му коса бе вързана на плитка. Изкачиха няколко стъпала, минаха по още един коридор и докторът спря. Враждебно настроена стража им препречи пътя с ръце на мечовете и с погледи, приковани в Йоши и неговите войници.

– Толкова съжалявам, господарю Йоши – обади се военачалникът, – тайро заповяда никой да не влиза.

– А на мен – заяви лекарят, чийто страх му придаваше неочаквана храброст – нареди да доведа господаря Йоши.

– Господарю, можете да минете. Толкова съжалявам, хората ти ще останат тук – непреклонно заяви военачалникът.

Абе и войниците му посегнаха към мечовете си, въпреки че противниците ги превъзхождаха по численост.

– Спрете – спокойно нареди Йоши. – Изчакайте ме тук.

Абе се бе поболял от тревоги. До него бяха достигнали ужасните слухове, които се носеха из замъка, че господарят му ще бъде арестуван. Йоши само се бе присмял на мълвата.

– Моля да ме извиниш, господарю, но това може да е клопка.

Противниковите самураи се наежиха от обида.

– Ако е така, избий тези тук – засмя се Йоши.

Никой друг не се засмя. Махна на лекаря да върви напред. Беше решил, че ако се опитат да го обезоръжат, ще им се наложи да се бият и да загинат.

Пропуснаха го необезпокояван. Лекарят отвори отсрещната врата и с поклон го покани да влезе. Йоши не стискаше дръжката на меча си, но се бе приготвил, ако зад вратата се криеше убиец. Такъв нямаше. Само четирима стражи стояха, заобиколили футоните в просторната стая. На тях, грохнал от болка, лежеше Анджо.

– И тъй, настойнико на наследника – запита Анджо със слаб, но злобен глас, – имал си някакви сведения?

– Само за твоите уши.

– Почакай отвън, докторе, докато не те повикам.

Лекарят се поклони и с радост излезе. Този пациент бе непоносим, мразеше го, пък и нямаше да получи никакво възнаграждение, тъй като той бавно умираше. Оставаха му само няколко седмици или месеци. Такъв бе обичаят в Китай: щом няма лек, няма и пари. Същото важеше и тук.

Стражите не помръднаха. И четиримата бяха знаменити фехтувачи и напълно предани. Самонадеяността на Йоши почти се стопи. Той коленичи и любезно се поклони. Тази сутрин, след като Инеджин си тръгна, бе изпратил на Анджо съобщение с молба спешно да го приеме, тъй като имал важни сведения за него.

– Е, Йоши-доно?

– Вчера се качих на един от военните кораби на гай-джин и…

– Зная. За такъв глупак ли ме смяташ, че да не разбера какво кроиш? Ти ми писа, че става дума за медицински сведения.

– Става дума за доктора гай-джин в Канагава. Фурансу ми съобщиха, че бил направил чудотворни лекове. С твое разрешение ще накарам да го доведат тук.

– И без теб ще се свържа с него. – Анджо мъчително се приповдигна на един лакът. – Какво си се загрижил толкова за мен, след като ми желаеш смъртта?

– Не ти желая смъртта, тайро-доно, искам те в добро здраве. Много е важно да бъдеш здрав. – Йоши се владееше добре, макар да ненавиждаше този човек и тази стая с нейната смрад на смърт, диария и бълвоч. Същевременно се страхуваше, че криво си е направил сметките: това лесно можеше да се превърне в смъртоносен капан, стига само болникът да заповяда. – Защо да се мъчиш, след като могат да те излекуват? Освен това исках да ти съобщя, че узнах бойния план на гай-джин. Не на кораба. Малко преди това.

– Какъв план, а? Как го получи?

– Няма значение, важното е, че зная, а сега знаеш и ти. – Йоши му изложи същността на намеренията им съвсем точно, но пропусна сведението за десетте дни отсрочка след връчването на ултиматума.

– Значи трябва да се махаме оттук! – пискливо се извиси гласът на Анджо. Телохранителите напрегнато се размърдаха. – Роджу ще напусне незабавно и в пълна тайна. А ние ще се настаним в имението… в Ходогая. Щом се озовем на сигурно място, ще подпалим Колонията някоя нощ и ще ги изловим по долни гащи. Ама че кучета! Заслужават подла, безчестна смърт. Огънят ще ги подгони навън, ние ще избием успелите да избягат и ще се върнем тук, когато флотът отплава. А през пролетта ще ги чакаме подготвени. Ще подпалим Йокохама утре. – Очите на Анджо заискриха, по брадичката му се стичаше слюнка. – На теб се пада честта да поведеш щурма. Подготви го и предприемай пристъпа утре или вдругиден.

Йоши незабавно се поклони с благодарност.

– С радост приемам оказаната ми чест, а докато подготвям нападението, имам едно желание: твоето здраве стои на първо място. Нека доведа лекаря гай-джин тук, защото от нашите полза няма, а фурансу се кълнат, че гигантът бил чудотворен лечител. Ще го докарам бързо и без много шум още утре, стига да ми разрешиш. Защо да се мъчиш напразно? Той ще те излекува – увери го Йоши твърдо. – Няколко дни повече няма да попречат на мъдрото ти намерение за нападение. Докато оздравееш и поемеш командването, ще държим гай-джин в напрежение. Аз се нагърбвам с това, докато подготвям щурма.

– Как?

– Сам ще вляза в капана им.

– Каквооо? – Анджо леко се раздвижи, за да погледне Йоши в очите, но изпита такава болка, че прехапа устни. Едва не извика.

– Ще се изложа на опасност и ще се срещна с тях, придружен само от един-двама телохранители. На кораба открих, че те са на път да се нахвърлят върху нас, и то съвсем безсмислено. Трябва да предотвратим това на всяка цена, тайро. Те са опасни като стадо изгладнели акули. – Йоши го изрече с цялата искреност, на която бе способен. Всъщност вярваше в противоположното: гай-джин бяха съгласни да преговарят и да правят отстъпки. В действителност те не желаеха да се сражават, стига някой да не ги предизвика… като ги нападне най-глупашки. – Ще се изложа на подобна опасност – закачи той примамливата стръв с престорен страх. – Ако ме вземат за заложник, всички даймио ще се втурнат да те подкрепят. А и да не го направят, няма значение. И в двата случая забрави, че съм заложник, и ги нападни. Всичко това ще стане само ако ти разрешиш, тайро.

Настъпи потискаща тишина. Анджо се присви от нов пристъп. След това кимна в знак на съгласие и го отпрати с махване на ръка:

– Незабавно доведи лекаря гай-джин, незабавно подготви нападението.

Йоши се поклони смирено и с усилие се сдържа да не изкрещи от радост.