Текст книги "Гай-джин"

48.

Канагава

Петък, 14 декември

– Е, докторе? – запита Палидар с леден глас.

Току-що го бяха повикали. Хоуг седна на края на стола, чувстваше се неловко и бе бледен. Изпънат и в униформа, Палидар изглеждаше внушителен, макар да бе настинал. На бюрото лежеше шапката му с перо, до нея сабята му, ранната утринна светлина проблясваше по сърмените ширити. Зад него стоеше сержант Тауъри. Камбаните от храма биеха зловещо.

Хоуг кротко сви рамене.

– Баласт.

– За Бога, докторе, тук не е военен трибунал и мен лично не ме интересува дали си напълнил ковчезите с кравешки лайна. Само бъди любезен да ми кажеш защо си направил това снощи.

– Аз… аз си помислих, че не е лошо.

– Искам да зная, сега… – Кашлицата го прекъсна. Раздразнен, Палидар си издуха носа и се изкашля, изхъмка и отново се закашля.

Хоуг се оживи:

– Аз… ние имаме специален нов сироп за кашлица в клиниката, настинката ще ти мине веднага. Съдържа хинин, опиум. – Той понечи да се изправи. – Ще взема малко…

– Седни! Ковчегът, за Бога, а не настинката ми! Сержантът те е видял. Длъжен бе да ми докладва. Сега ми обясни, защо?

Хоуг въртя, сука, но капанът си беше капан. Изруга сержанта наум и заяви:

– Може ли… може ли да поговорим насаме, Сетри, приятелю? Моля те!

Палидар го изгледа кръвнишки.

– Добре, сержант! – Тауъри отдаде чест и излезе с отсечена стъпка. – Е?

– Ами, виждаш ли… виждаш ли… – Въпреки че Хоуг бе решил да му се сопне да си гледа собствената работа, че вече не подлежи на военна дисциплина и „Слава Богу, вие, проклети офицери, ме тормозихте достатъчно преди, но вече няма да ви се удаде отново…“, той внезапно се чу да разказва цялата история най-подробно и да завършва с думите: – Значи разбираш, Сетри, имаше разлика в теглото и пръстта бе най-подходяща… Слушай, Джордж Бабкот ще дойде всеки момент, но той не бива да научава, никой не бива да знае… и ти не знаеш нищо… ние само ще изпратим погрешния, не, необходимия ковчег на борда на клипера, а тази вечер, щом катерът пристигне, ако е рекъл Господ, ще го погребем, както искаха те с Анжел. – Хоуг си повя с ръка, почувства се по-добре, но в същото време го терзаеха угризения. – Не знаеш нищо. Сега… сега ще ти донеса сиропа за кашлица.

– Седни, ако обичаш. – Палидар го изгледа кръвнишки. – Ти си бил голям глупак. Първо: погледна ли през прозореца?

– А? – Хоуг направи каквото му наредиха. Прозорците гледаха към морето. То бе сиво, вълнението силно и дъждовни облаци изпълваха небето и скриваха слънцето. – О!

– Да – „О, не! Още преди да се стъмни, ще започне страшна буря, така че не се надявай на погребение с катер дори да беше възможно, а ти знаеш, че Сър Уилям нареди погребението да се извърши в Хонконг, и, за Бога, така и ще стане.“

– Но, Сетри, недей…

– Нито заради теб, нито заради Анжелик – за никог… – Нов пристъп на кашлицата го прекъсна. После добави дрезгаво: – Сър Уилям се разпореди така, той взе решението, и толкоз. Ясно ли е?

– Да, но…

– Никакво „но“, за Бога. Бъди любезен да ми донесеш сиропа за кашлица и стой настрани от моргата, по дяволите. Сержант!

Тауъри подаде глава.

– Слушам, сър!

– Постави пост пред моргата, никой да не влиза без мое разрешение. Никой да не пипа ковчезите.

Хоуг излезе, като се проклинаше, задето е раздрънкал решението на Сър Уилям, проклетисваше Палидар, любопитния сержант, но най-вече себе си. „Мамицата му – помисли си той. – Оплесках работата.“ В клиниката намери сиропа за кашлица, изкуши се да добави малко рициново, но се отказа.

– Ето, Сетри, това ще оправи нещата.

Палидар отпи и се задави.

– Ама че гадост. Да не си пикал в него от едната проклетия.

– Дощя ми се – усмихна се Хоуг. – Извини ме, че съм такъв кръгъл глупак. Все още можеш да си затвориш очите, знаеш, нали? Нелсън е постъпил така.

– Да, но той е бил от флота, а на нас не са ни безразлични хапливите забележки.

– Сетри. Моля те!

Палидар замислено преглътна лекарството.

– Длъжен си да спазиш заповедта на Сър Уилям. В крайна сметка нямаше как да не те хванат – вчера бе тринайсети.

– Проклет да съм, не забелязах. – Вниманието на Хоуг се насочи към загриженото изражение върху хубавото му лице. – Какво става?

– С мен нищо, освен тази противна настинка и кашлицата. Но в Колонията стават много неща.

– Сега пък какво?

– През последните дни се забелязва голямо вражеско раздвижване около нас, патрули от самураи, повече тайни – за всеки случай патрулираме границите на Токайдо и на Колонията и ето какво научихме. Строени са в редици по десетима, не ни закачаха, само ломотеха непонятно, както винаги. Преброих почти четиристотин въоръжени негодници.

– Тайро Анджо май се опитва да ни тормози, да ни сплаши.

– Навярно. – Палидар се изкашля и отпи още една глътка от лекарството. – Това нещо е ужасно. Вече се чувствам по-зле. Пфу! Препоръката ми е да изтеглим целия персонал оттук за известно време. Хоуг подсвирна.

– Не ни се ще да затваряме клиниката.

– А на мен не ми се ще да те видя убит и непогребан. Тези кучета обичат внезапните нападения. Както при горкичкия Малкълм. Някой ще плати за него.

Хоуг кимна.

– Съгласен съм. – Той безцелно гледаше към Йокохама, околността бе равна и скучна през зимата – мразеше студа, винаги го бе мразил и щеше да го мрази. Погледът му се спря на „Буйният облак“, на пощенския параход, търговските кораби, военните кораби, малките корабчета с въглища, готвещи се за приближаващата буря или да отплават. Военните кораби изпускаха дим от комините си – заповед за флота, широко огласена, та Бакуфу и техните съгледвачи да усещат, че цялата флота може да се вдигне на военна нога за един час.

„Глупаво е цялото това избиване, но пък какво можем да направим? Тези, които са отговорни, трябва да платят.“ После Хоуг видя пушека от парния катер на Струан, който пухтеше насам, подскачайки през вълните, пръските от кърмата мокреха стъклото на мостика и главната каюта. Тревогата му достигна връхната си точка.

– Сетри, не мислиш ли… – Той не доизрече новата си пламенна молба, внезапно осъзнал, че дори тази вечер да не излязат за истинското погребение, с малко късмет той би могъл да осъществи първата част от плана и да качи чуждия ковчег на „Буйният облак“.

„Единствен аз зная кой в кой ковчег лежи, освен може би сержантът, а подозирам, че той няма да забележи разликата. Стига само да не отворят ковчега.“

– Не мислиш ли, че животът в Йокохама е по-странен, отколкото в другите градове – живеем върху буре с барут?

– Навсякъде е същото. Съвсем същото – отвърна замислено Палидар, докато го наблюдаваше.

Йокохама

Джейми, Анжелик и Скай се бяха скупчили около еркерния прозорец в кабинета на тай-пана. Дъждът се плискаше по стъклото. Беше почти пладне.

– Довечера ще е доста опасно.

– Буря ли ще се разрази, Джейми?

– Да, Анжелик. Достатъчно, за да ни спре.

– Дали „Облака“ ще отплава довечера, както е планирано?

– Да, никаква буря няма да го спре. Катерът отиде до Канагава да прибере другия ковчег. Все още ли искаш да го качат на него, а не на пощенския кораб?

– Това е заповед на сър Уилям, а не моя – отвърна Анжелик твърдо. – Той иска да изпрати съпруга ми въпреки неговата и моята воля, той казва, че трябва да тръгне колкото е възможно по-бързо и затова ще е с клипера. Един ковчег ще отплава, както той желае. Джейми, нашата уловка… смятам, че нашата хитрина е справедлива. Колкото до бурята, няма да е силна. Ако не можем да погребем съпруга ми довечера, ще го направим утре. Или вдругиден.

– Пощенският кораб ще отплава утре около обяд.

– Можем ли да го задържим за всеки случай?

– Мисля, че да. Ще се опитам. – Джейми се замисли за момент. – Ще говоря с капитана. Какво друго?

Анжелик се усмихна тъжно.

– Първо трябва да разберем дали доктор Хоуг е успял. Ако не е… в края на краищата май ще се наложи да тръгна с клипера.

– Повече от вероятно е, че Хоуг ще се върне с катера, и тогава ще решим – добави Джейми, без да си вярва. – Все някак ще свършим работата. Не се тревожи.

– Какво ще кажеш, ако помолим Едуард Горнт да се присъедини към нас? – попита тя.

– Не – отсече Джейми. – Тримата с Хоуг сме достатъчно. Запазил съм кабини на пощенския кораб за Хоуг, за теб и за мен.

Скай се обади:

– Анжелик, много по-разумно е за вас да останете. Всички тук знаят, че Дребосъка Уили взе решението си въпреки волята ви и с това донякъде ви облекчи.

– Ако не успеем да погребем Малкълм, ще замина. Трябва да присъствам на погребението, длъжна съм. – Тя въздъхна. – Нужен ни е капитан за нашето рисковано дело. Джейми, това ще си ти.

– Съгласен съм – отвърна Скай. – Междувременно ще чакаме Хоуг.

Джейми понечи да заговори, замълча, после кимна и отиде в кабинета си. Чакаше го голяма купчина поща. Зае се с нея, работеше прилежно, но чекмеджето му го разсейваше. Там лежеше писмото на Морийн. Накрая захвърли перодръжката си, измъкна писмото и го препречете. Не бе нужно, тъй като го бе чел поне двайсет пъти.

Ключовото изречение гласеше: „Тъй като не получих отговор на пламенните ми молби и молитви да се върнеш и заловиш за нормален живот у дома, реших да се оставя в ръцете на Бога и да рискувам да дойда в Хонконг или в Япония, където и да си. Моят обичан татко ни даде парите, които взе на заем срещу ипотека на къщата ни в Глазгоу – моля те, остави ми съобщение у «Кук» в Хонконг, защото отплавам утре, в каюта втора класа на пощенския «Кунард Истърн»…“

Писмото носеше дата отпреди повече от два и половина месеца.

Джейми изпъшка. „Тя ще пристигне в Хонконг всеки момент. Писмото ми е пристигнало твърде късно. Сега какво да правя? Да се смея ли? Да се скрия ли? Или да избягам в Макао като стария Аристотъл Куонс? За нищо на света. Това си е моят живот и не мога да издържам съпруга, не искам съпруга… Не мога просто да напиша отново същото писмо и то да я посрещне в Хонконг. Ще трябва да…“

Почукване прекъсна мислите му.

– Да? – извика той високо.

Варгас нерешително провря глава през вратата.

– Мога ли да ви видя за момент, сеньор?

– Да. Какво има? – попита Джейми.

Варгас отвърна с отвращение:

– Един човек иска да ви види – господин Корниман или нещо подобно.

Името не говореше нищо на Джейми. Варгас открехна вратата. Ниският, приличащ на пор мъж беше облечен странно, част от дрехите му бяха европейски, а останалите японски. Риза, панталони и дебело ватено палто, гладко избръснат, с чиста коса, сплетена на опашка, с нож на колана и доста износени ботуши. Джейми не го позна, но тук странниците често не изглеждаха такива, каквито са всъщност. Без много да му мисли, Макфей рече:

– Влезте, седнете, моля.

После си спомни за пощенския кораб.

– Варгас, помоли капитан Били да намине за миг. Навярно е в клуба. Седнете, господин Корниман, така ли се казвахте?

– Имаш ли грог, мой човек?

– Кой си и какво искаш?

– Джони Корнуелеца, помниш ли, срещнахме се при тай-пана, аз и моето приятелче Чарли Йънг, ние сме златотърсачите, ясно?

– Златотърсачите ли? А, да, помня те. – Сега мъжът бе чист и спретнат, докато по-рано бе обрасъл, мръсен, смърдящ лентяй. Злобните му, лукави очички не се бяха променили. – Ние сключихме сделка с вас, но вие се захванахте с Брокови, продадохте се – рече остро Джейми.

– Да, тъй сторихме. Ние сме бизнесмени. Норбърт ни даде повече мангизи, нали? Остави го него, той е мъртъв. Първо малко грог, а? После ще дрънкаме.

Джейми прикриваше заинтересоваността си. Човек като този не би дошъл, ако не е налучкал богата жила. Той отключи бюфета и му наля половин чашка ром.

– На богати залежи ли попаднахте?

Дребният мъж погълна половината чаша, задави се и оголи венците си: зъбите му липсваха, с изключение на два изкривени и пожълтели.

– Грога по го бива от сакето, за Бога, но няма значение, момичетата заместват липсата на грог. – Той се оригна и се ухили. – Стига само да си къпан. Господи, толкоз са придирчиви на тема вода и къпане, повече от нашата Йошивара, ама щом човек се изкъпе, те си клатят задниците до второ пришествие! – Той прихна на собствената си шега, после каза грубо: – Открихме най-доброкачествените въглища за параходи, с тонове, мой човек, ще стигнат за целия ни шибан флот. На половината от хонконгската цена за тон.

– Къде? Къде се доставят? – светна лицето на Джейми. Въглищата бяха изключително ценни и не достигаха, особено за флота, а един местен доставчик щеше да е същинска благодат, както и постоянен извор на печалба. Дори на хонконгска двойка цена той би могъл да продава всичко, което добива, камо ли пък на половин цена. – Къде се доставят?

– Тук, в Йокопоко, за Бога, но ти трябва да внасяш в банката шест пенса на тон за Джони Корнуелеца. – Той гаврътна рома. – Ще плащаш в злато или в сребърни мексове и на тоя негодник. – Той подаде на Джейми парче хартия. Върху лошия отпечатък се четеше: село Йокохама, шоя Риоши, търговец от Гиокояма. – На тоя негодник всичко му е ясно, знае си работата. Познаваш ли тая гадина?

– Да, той е водач на селото.

– Добре. Моето началство ми рече, че ти сигурно го познаваш.

– Кой е господарят ти?

Корнуелецът се ухили.

– Божа работа. Що са ти имена? Само си губим времето. Правим ли сделката или не?

След миг Джейми рече:

– Къде се намира пластът?

– Мойта жила си е моя, не е твоя. – Дребният мъж се изсмя злобно. – Наблизо, но във вражи земи. Виж к’во, аз първи открих пласта, имаме цяла планина от въглища наблизо и хиляда жълтокожи негодници, дето копат и мъкнат, ще стигнат за двайсет флота за двайсет години, за Бога.

– Защо с мен? Защо искаш да сключиш сделка тъкмо с мен?

– Щото Норбърт пукна и сега ти си важната клечка след смъртта на тай-пана. В Йокопоко е дяволски опасно, а? – Корнуелецът му протегна чашата си. – Още малко грог, ако може, всемогъщи господарю на Струанови.

Джейми му наля и седна. Корнуелецът забеляза, че той му наля до половината, и изръмжа:

– Какво е това?

– Ще платим една пета от цената в Хонконг, по-малки мита. Доставката тук, първата – след трийсет дни. Никакви странични сделки.

Нисичкият мъж зашари с очи из стаята като плъх.

– К’вито щеш мита плащай, мой човек. Мойта част си остава. Виж к’во ще ти кажа: вдругиден прати една баржа за въглища край Йедо, дето аз ти река. Вдругиден. Там я пълним, ти ми плащаш една пета и я връщаме тук, в Йоко, пак ти плащаш на оня чешит останалото, дето е в договора. Шест пенса за тон в банката на мойто име – Джони Корнуелеца. Чиста работа, а? Прибираш си въглищата, преди да си платил, и то на половин хонконгска цена.

– Една пета от хонконгската цена, и толкоз.

Лицето на дребосъка се сгърчи от гняв:

– На половин хонконгска цена си вадиш страшна печалба, дявол те взел, щото въглищата са тука, а не в шибания ти Хонконг. Спестяваш си превоза, осигуровките и един Бог знае к’во още. Ний не сме нищо и никакви диваци, туй наш’то е почтена търговия!

Джейми се разсмя:

– Виж какво ще ти кажа: за първата баржа ще платя една трета от хонконгската цена. А ако качеството им наистина е каквото казваш и ми гарантираш да доставяш по една баржа всяка седмица, до края на годината ще ти вдигна до половината хонконгска цена минус петнайсет процента. И още три пенса на тон в добавка за теб. Ами какво ще правим с твоя съдружник, как му беше името – Чарли Йънг?

– Шест пенса или нищо. – Погледът на дребосъка отново зашари из стаята и после се прикова върху лицето на Джейми. – Той пукна като твоя тай-пан, ама нема неговия късмет.

– Мери си приказките, като говориш за нашия тай-пан.

– Я не си придавай важност, мой човек. Хич не ти говоря с неуважение. Сички щем да посрещнем Оная с косата с мацка върху оная работа. – Допи питието си и стана. – След два дни, точно по пладне. Гледай да си тук. – Извади от джоба си малка, ръчно нарисувана карта. На няколко мили северно от Канагава по крайбрежието бе начертан един Х – точно на юг от Йедо. – Ти докарай „коритата“, пък от нас бачкането.

– След два дни не мога, тогава е неделя. Нека бъде в понеделник.

– Ми да, денят Господен си е за почивка. След три дни.

Джейми проучваше картата. Неохранявана баржа с въглища заедно с обслужващите я корабчета и екипажа е съблазнителна и лесна плячка.

– Тъй като баржата ще е на военноморския флот, а въглищата са за флота, надявам се да изпратят и фрегата.

– Се ми е тая, ако щат, нека пратят цялата шибана флота. – Корнуелецът си придаваше важност. – Намерил съм ти екстра богато находище и съм честен, по дяволите, напълно честен.

– Радвам се да го чуя.

– Шест пенса на тон или нищо!

– Четири пенса.

Корнуелецът плю:

– Шест пенса, за Бога, разбирам от въглища и от шибаната ти флота и знам аз колко ще спечелиш. Я да взема да се спазаря направо с тях.

– Опитай – рискува Джейми. – Виж какво ще ти кажа: четири пенса за първите десет баржи, шест пенса – за останалите.

Дребосъкът го изгледа кръвнишки:

– Сега скивам що сте станали проклета Търговска къща. – Протегна грубата си мазолеста ръка. – Да ти чуя честната дума на джентълмен от Струанови. – Ръкуваха се. Корнуелецът добави: – А, да бе, да имаш живак?

Джейми наостри уши. Живакът бе необходим при добива на злато.

– Да. Колко ти трябва?

– Малко за начало. Да не го забравиш.

– Добре. Ще отседнеш ли в Йокохама?

– Не, да й таковам… Пияният град не е за мен. – Корнуелецът се усмихна подигравателно. – Връщам се веднага, пък ти да пазиш всичко в тайна, търговска тайна. Че да няма после кръвнини. Не искам разни негодници да присвояват участъка ми. – Той понечи да тръгне.

– Чакай! Къде отиваш? Как да се свържа с теб?

– Отивам си в участъка, мой човек. – Корнуелецът отново оголи венци в нечестива усмивка: – Моите самураи и паланкинът ми чакат вън пред Северната порта, щото се промъкнах тайно. Като си дойда следващия път, ще си дойда като баровец. Никакви шибани Пияни градове вече. И няма що да се свързваш с мен, върви при оня чешит. Туй е почтена търговия и да си имаш едно наум. Сложи живак в баржата. – Корнуелецът излезе.

Още дълго време Джейми се взираше в стените, пресявайки казаното. Осигурена доставка от въглища щеше да е чудесна, но щеше да изчезне, когато флотът срине Йедо. „А и защо живак? Нима нехранимайкото наистина е налетял на златоносна жила? И кой е истинският му господар? Като и така, и така се сетих – кой ли е моят?

До края на месеца – Тес. Доколко трябва да съм й предан? Напълно. До края на месеца.“

Дъждът барабанеше по прозореца. Джейми се изправи и огледа критично залива. Морето беше станало още по-тъмносиво, облаците го захлупваха. Без съмнение бурята щеше да е неблагоприятна за катера, но не и за кораба. А, ето го!

Катерът им, на неколкостотин ярда от техния кей, внимателно си проправяше път срещу вълните, водата го заливаше, но не опасно, флагът на Струанови беше спуснат до половината на мачтата – както и флагът над тяхната сграда, откак умря тай-панът. Бинокълът му лежеше на перваза на прозореца. Сега ясно виждаше Хоуг и Палидар в каютата, обвития със знаме ковчег, привързан здраво към една от пейките, както той бе наредил. Тръпка го прониза, като съзря преплетените лъв и дракон около ковчега на Малкълм – гледка, която никога не бе очаквал да види. После се досети, че това не е ковчегът на приятеля му, а на някакъв непознат туземец, поне така се надяваше.

– Варгас!

– Да, сеньор.

– Вземи тази купчина писма, направи копия и ги запечатай – аз ще се оправя с останалите следобед. Ще се върна по-късно.

– Капитан Бъди не беше в клуба, но там го очакват, сеньор. Оставих му бележка.

– Благодаря. – Без да бърза, Джейми си облече палтото, сложи си шапката и излезе, приведен под дъжда и вятъра. Беше, кажи-речи, единственият на Хай стрийт. Корнуелеца не се виждаше никъде край Северната порта. Няколко самураи от охраната се бяха сгушили на завет до Митницата. Неколцина търговци подтичваха към клуба за късния си обяд. Някои му махнаха. Един от тях спря и се изпика в канавката. На юг Пияният град изглеждаше още по-мизерен заради облаците. „Тук не е за жени“ – помисли си той.

– Хей, Джейми! – извика Хоуг от катера.

– Здравей, докторе, здравей, Сетри. – Покатериха се върху грубите, насмолени дъски; те потънаха под тежестта им, като поскърцваха от връхлитащите вълни. Един поглед към Хоуг беше достатъчен, за да се разбере, че подмяната е минала успешно, макар че тантурестият мъж се преструваше на равнодушен. „Значи го направихме“ – помисли си Джейми. Палидар получи пристъп на кашлица. – Сетри, по-добре вземи нещо, преди да ти се влоши настинката.

– Вече пих – каза кисело Палидар. – Този така наречен лекар ми даде една отрова, която сигурно ще ме убие. Докторе – рече той и отново се закашля, – ако ме отровиш, дяволите ще те вземат.

Хоуг се засмя.

– Двойна доза пунш, и до утре ще си съвършено здрав. Джейми, всичко наред ли е?

– Да.

– Прехвърлям отговорността за ковчега върху теб, Джейми. Веднага ли ще го качите на „Облака“? – попита Палидар.

– След около половин час. Анжелик искаше да… да се сбогува. Преподобният Туийт ще добави няколко думи.

– Значи тя твърдо е решила да не тръгва с клипера?

– Не зная, Сетри, не съм сигурен. Последно чух, че ще пътува с пощенския кораб, но знаеш ги жените какви са.

– Не я обвинявай. И мене ме побиват тръпки при мисълта пак да се кача на него. – Палидар се изсекна и се загърна още по-плътно в шинела си. – Ако искаш, ще накарам Сър Уилям да изпрати ковчега с пощенския кораб – така ще пристигнат заедно.

– Не. – Хоуг изпревари Джейми, после се съвзе. – Не, Сетри, друже, не го препоръчвам от медицинска гледна точка. Най-добре да оставим нещата, както са: ковчегът ще пътува с „Буйният облак“. Сега Анжелик е добре, но внезапен шок може отново да я върне към кошмара. По-добре тя да пътува с пощенския кораб, а ковчегът с клипера.

– Както искаш, Джейми. Ще препоръчам на Уилям да затворим веднага Канагава, ето защо се върнах.

– Всемогъщи Боже, защо?

Палидар му разказа за патрулите и многобройните самураи край Легацията.

– Не се бой. Ще ги направим на пух и прах. Ще имаш ли нещо против, ако катерът ме върне, ще ми спести време.

– Защо не идеш с него до „Буйният облак“ и после направо да се върнеш. Ще пренощуваш ли в Канагава?

– Не, достатъчно неща видях, само ще отведа хората си – каза Палидар за тяхно облекчение. – Чиновниците и охраната могат да се изтеглят през следващите няколко дни. До скоро. – Кашляйки, той излезе.

Преди да се е отдалечил достатъчно, Хоуг заяви:

– Мина без грешка, Джейми.

– Не тук, за Бога. – Въпреки студа и влагата Джейми се бе изпотил. Той поведе Хоуг обратно към Хай стрийт на завет до една постройка, та да не ги чуят чужди уши. – Какво стана?

– Стана като по поръчка. Сутринта, щом катерът пристигна, отидохме в моргата…

– Кон ние?

– Сетри, сержант Тауъри, боцманът и двама от екипажа. Обвихме и завързахме флага на ковчега и те го пренесоха на катера. Другият ковчег ни чака тази вечер или по друго време – чака уж за кремиране. – Хоуг през дъжда се взря в морето. – Няма да е тая вечер, нали?

– Не. Но ще се изясни до утре сутринта, струва ми се.

– Добре. – Хоуг потри ледените си ръце. – Всичко мина като насън. Изникна един малък проблем – туземецът е слаб, само кожа и кости, така че напълних ковчега с пръст, за да изравня теглото им.

– Всемогъщи Боже, разбира се! Бях забравил за това. Умно.

– Направих го снощи, нямах неприятности – никой нищо не рече, докато качвахме ковчега на катера.

– Боже мой, всичко е толкова опасно – рече разтревожено Джейми. – Как ще измъкнем другия ковчег от Легацията при толкова войници и чиновници там?

– Вече се погрижих за това – изкиска се Хоуг. – Казах на японските си помощници да го преместят в навеса на нашия вълнолом в Канагава. Близо е до крематориума. Няма да събудят никакви подозрения. Джордж ми каза, че оставял телата и ковчезите там, когато моргата е препълнена. Обикновено нещо.

– Великолепно! Далеч ли е от вълнолома?

– На около петдесетина ярда. Тримата ще го пренесем лесно, пък и с нас ще е боцманът, нали?

– Да. Дяволски добре си се справил. Дяволски добре. – Джейми се загледа в дъжда. – Жалко, че не можем да свършим довечера.

– Няма значение. И утре е добре. – Хоуг почувства задоволство и бе поласкан от похвалата на Джейми. Нямаше нужда да му казва, че са го разкрили, нито за Палидар. Сутринта бяха закусили заедно и когато Хоуг рече: „Сетри, за снощи…“, Палидар го бе прекъснал: „Забрави, просто забрави за това, докторе, така ще е най-добре за теб.“

„Най-добре е“ – помисли си той, сияещ, забравил завинаги какво се е случило.

– Ще вземем ли Анжелик? Как е тя?

След час те се събраха до катера. Дъждът се бе усилил, а вятърът бе станал бурен. Вълните прехвърляха кея. Катерът, добре закотвен, се люлееше от вълните, въжетата скърцаха. Анжелик бе облечена в черно, с черен дъждобран над боядисаната й в черно рокля, с черна шапка с плътен черен воал и с чадър. Чадърът бе небесносин – сепващ контраст.

Край нея стояха Джейми, Скай, Дмитрий, Тайърър, Сър Уилям и други посланици, капитан Стронгбоу, Горнт, Марлоу, Палидар, Варгас, Андре, Сьоратар, преподобният Туийт и много други, всичките сгушени заради дъжда. Отзад стоеше мрачен отец Лео с ръце, мушнати в ръкавите, и надничаше изпод своята качулка. Джейми бе поканил Туийт да прочете благословията: „Ще бъде необичайно, Анжелик, ако не го направим. Ще се погрижа да няма истинско опело или речи, не е редно, само благословия.“

Студеното време ускори нещата. За първи път Туийт бе неочаквано словоохотлив. Когато той свърши, всички смутено погледнаха Анжелик. Над главите им крещяха чайки, вятърът ги подемаше и те радостно се носеха с въздушните течения.

– Госпожо, отново приемете най-искрените ми съболезнования – рече Сър Уилям.

– Благодаря. – Анжелик стоеше с вдигната глава, дъждът се стичаше от чадъра й. – Протестирам, че не ми разрешихте да погреба съпруга си според неговата и моята воля.

– Имам предвид вашия протест, госпожо – Сър Уилям повдигна шапката си.

Останалите също се изредиха да изкажат съболезнованията си и да повдигнат шапки, а военните отдаваха чест. Стронгбоу отдаде чест и се качи на катера, Палидар го последва, Марлоу се изправи пред нея, все още разстроен.

– Ужасно съжалявам – рече той, отдаде чест и отмина.

Отец Лео бе последен. Навъсено я прекръсти, произнесе латинските слова, а лицето му почти не се виждаше.

– Но той не е католик, отче – рече любезно Анжелик.

– Мисля, че в сърцето си той беше един от нас, сеньора. – Скръбта подсилваше произношението на отец Лео: бе прекарал нощта в молитви, питайки Бог как да постъпи, дали да присъства или не. – Той навярно е получил просветление, ти сигурно си му помогнала, уверен съм в това. In Nomine Patris…7373
  В името на отца… (лат.) – Б.пр.


[Закрыть]

Все така нещастен, той полека се отдалечи. На вълнолома с нея останаха само Джейми, Хоуг и Скай.

– А сега, Джейми? – попита Анжелик, обзета от силна меланхолия.

– Ще почакаме малко – отвърна той.

Както и останалите, Джейми се чувстваше измамник, но в същото време бе силно развълнуван и не усещаше вина. „Просто помагаш на приятел – рече си той. – Ти обеща да ги подкрепяш. Затова си тук сега. Да, но това е измама, а аз ненавиждам измамите. Забрави за това, ти си водачът им, дръж се като такъв.“

– Капитан Стронгбоу, потегляйте! Бог да ви поживи!

– Да, да, сър, благодаря. – Катерът се освободи, носът му се гмурна между вълните, после набра скорост. Морските чайки пищяха по дирята му. Те наблюдаваха как катерът се отдалечи.

– Толкова е странно – измърмори тя, хлипайки мълчаливо. – Сякаш той е и сякаш не е. Не грешим, нали? А?

Джейми отново взе решение вместо всички.

– Не – отвърна той, хвана я под ръка и я поведе към вкъщи.

Точно преди залез-слънце Варгас почука на вратата в кабинета на тай-пана.

– Господин Горнт иска да ви види, сеньора. Господин Андре остави съобщение, че господин Сьоратар ще бъде поласкан, ако вечеряте с него.

– Благодари им, но им откажи, може би утре, може би. Здравейте, Едуард. Влезте. – Анжелик отново седеше на стол до прозорците; денят бе мрачен и дъждовен. Бутилка бяло вино чакаше в кофичката с леда. Една изящна чаша бе сложена в нея и се изстудяваше. – Заповядайте, налейте си, сега ли се качвате на борда?

– Да, катерът е зареден. За ваше здраве, мадам.

– И за ваше. Вие ли сте единственият пътник?

– Не зная. – Той се поколеба. – Изглеждате великолепно, госпожо – ефирна, недостижима.

– Съжалявам, че си отивате. Може би всичко ще е вече наред, когато се върнете. – Харесваше го както преди. – Веднага ли ще се върнете, или първо ще идете до Шанхай?

– Ще разбера чак в Хонконг. Къде ще отседнете? На Хълма в Голямата къща на Струанови ли?

– Не съм решила… окончателно… дали да замина.

– Но… няма ли да присъствате на погребението? – Горнт се обърка.

– Ще реша утре – отвърна Анжелик, искаше да го държи в напрежение, него и всички останали, освен Джейми. – Господин Скай енергично ме съветва да остана тук, а и не се чувствам добре. – Тя сви рамене. – Ще реша утре, имам запазена каюта. Горещо желая да съм с него, трябва да бъда там и все пак, ако не го погребат според волята му, значи… съм го предала.

– Не сте го предали, госпожо. Всички знаят това.

– Вие няма да ме предадете, нали, Едуард? Ще й занесете писмото ми и всичко ще стане, както се уговорихме?

– Незабавно. Обещанието си е обещание. Въпрос на чест, госпожо. – Той я погледна прямо.

– И аз обещах, нали? Въпрос на чест. Вечно приятелство.

Начинът, по който изрече двете думи, хем криеше обещание, хем – не. Съвсем не я разбираше както по-рано. По-рано щеше да схване какво му вещае такова обещание. Сега сякаш бе спуснала бариера. „Радвам се – помисли си той, – щом спуска бариера пред мен, това се отнася за всички мъже. Шест месеца не са много време, ще почакам – тъкмо са достатъчни.

Значи тя може и да не дойде в Хонконг. Как ще ми се отрази това?“

– Моите планове ли, мадам? Те зависят от Тес Струан. – Горнт искаше да разкрие пред Анжелик истинския си план, но беше достатъчно проницателен, за да не намекне за него дори и уклончиво. – Надявам се, че тя ще предприеме действия въз основа на сведенията, които ще й съобщя. Това ще отнеме най-малко месец. Ако Тес пожелае, ще изчакам месец и ще й помогна, тя ще се нуждае от помощ. Всичко зависи от нея. Ако пристигнете с пощенския кораб, там ще си поговорим по-подробно. Ако не, мога ли да ви пиша?

– Да, разбира се. Ще ми бъде приятно. С всяка поща. Обещавам, че ще ви държа в течение за моите намерения. – Анжелик отвори чекмеджето и извади един плик. Беше адресиран до госпожа Тес Струан. И не беше запечатан. – Можете да го прочетете.

– Благодаря ви, госпожо, но не е необходимо.

Анжелик го върна обратно, не го запечата, а само подпъхна капака му отзад.

– Това ще ви спести неприятностите да го отворите на пара, Едуард.

Той се засмя.