Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 89 (всего у книги 99 страниц)

И с твоя баща беше същото – с неговите жени или жена в Индия, знам ли, но вече си е у дома, пък и неговата работа е по-различна: като се сгодихме, още не знаех, че той вече е сгоден за полка си. Поне тоя твоят Джейми не е в армията – за една жена е дяволски трудно да си съперничи с нея.

– А ти как стана опитна съпруга, мамо?

– И аз не зная, моето момиче. И аз не зная, но все пак си има твърди правила: да си избереш мъжа много внимателно, да си държиш езика зад зъбите, пък и една корава метла и необуздан нрав могат да помогнат, стига да ги използваш разумно. Опитвай се непрекъснато да го разбираш и да му прощаваш и винаги да има мека пазва за горкото момче, та да си поплаче на нея.

– Значи малко да си поприказваме? – чу Морийн как Джейми запита със сподавен глас и едва не избухна в смях.

Продължи да се усмихва и да се държи милостиво, но дръжката на метлата и нравът й бяха готови за всеки случай.

– За Йошивара научих на кораба. – Морийн остави думите й да увиснат във въздуха и Джейми налапа въдицата.

– Горнт ли ти каза? Или Хоуг? Той ли? Ама че идиот.

– Не, разказа ми го вашият прекрасен капитан Стронгбоу, а доктор Хоуг съвсем не е идиот, момче. Запитах Стронгбоу как не полудявате без приятелки и дали при вас е както в Индия и в Китай. – Тя се засмя, като си спомни с какъв труд го бе накарала да говори откровено. „Уискито върши чудеса“ – помисли си момичето, като благославяше баща си, задето я бе научил да пие, когато се наложи. – Смятам, че вашата Йошивара е измислена разумно.

Джейми се канеше да попита: „Наистина ли?“, но този път се сдържа. Нейното мълчание го измъчваше. Щом събра сили, Морийн му съобщи:

– Утре е неделя.

На него свят му се зави от неочаквания извод.

– Даа… аз… така и предполагам, да, неделя е, защо питаш?

– Мислех днес следобед да посетим преподобния Туийт7878
  Чуруликане (англ.). – Б.пр.


[Закрыть]. Надявам се, че не е глупав като името си. Ще го помолим трикратно да обяви в църквата имената ни за встъпване в брак.

Джейми премига:

– Какво?

– Да, Джейми, в църквата. – Морийн се разсмя. – Да не си забравил, че имената се четат три последователни недели?

– Не, но нали ти казах, че ти писах и че…

– Да, но тогава бях там, а сега съм вече тук и те обичам – рече Морийн, спря се, погледна го и видя, че е хубав, такъв, какъвто го бе искала цял живот, и цялото й самообладание изчезна безследно. – Джейми, скъпи, сгодени сме и съм сигурна, че трябва да се оженим, защото ще ти бъда прекрасна съпруга, обещавам ти, обещавам ти, обещавам ти… И то не само защото съм тук – обичам те от първия момент, в който те видях, и тъкмо сега му е времето да се оженим, чувствам го. Ще се върна… ще се върна в Шотландия и никога… ако поискаш да се върна, ще си замина още с първия кораб, но аз те обичам, Джейми, кълна се, че ще си тръгна, ако искаш. – Сълзи изскочиха на очите й и тя ги избърса: – Извинявай, от вятъра е, моето момче. – Но не беше от вятъра, цялото й лукавство се бе стопило, а душата й се разтвори за него. – Просто те обичам, Джейми… – Макфей я взе в ръцете си и тя зарови лице на рамото му. Чувстваше се по-ужасно от всякога, отчаяно се нуждаеше от любовта му, а сълзите й течаха.

Ужасът й се уталожи, прогонен от неговата сърдечност, и тя го чу да й говори нежни думи въпреки вятъра и прибоя, че я обичал и искал тя да бъде щастлива и да не се тревожи, да не скърби, но този следобед било все още твърде рано, имал толкова много работа покрай новата си компания, че щяло да му е трудно да започне и да я поддържа.

– Не се тревожи за новата си търговия, Джейми, госпожа Струан ми обеща, че… – Морийн млъкна ужасена. Смяташе да не му казва, но вече бе много късно – ръцете му я сграбчиха здраво и той я отстрани от себе си.

– Тя ти е обещала, че?

– Няма значение. Нека…

– Какво ти каза? Какво! – Лицето му изглеждаше непреклонно, а очите му я пронизваха. – Съобщила ти е, че ми изпраща пари, нали?

– Не, не е, просто ми каза, че си добър търговец и ще имаш успех. Нека хапнем, умирам от…

– Какво ти каза тя? Какво точно?

– Не разбрали? Нека об…

– Истината, за Бога! Точните й думи! За парите, нали?

– Не, не съвсем. – Морийн се озърна, ядосана на себе си.

– Истината! – Джейми я държеше за раменете. – Веднага!

– Добре. – Момичето си пое дълбоко дъх и думите потекоха като порой от устата й: – Ето какво се случи, Джейми. Отидох в Голямата сграда на Струанови на главната улица, за да питам къде си, дали в Япония или в Хонконг. Наредиха ми да почакам и госпожа Струан ме прие в големия кабинет с изглед към цял Хонконг. Каква скръб и каква сила се крие в горката жена! Почакай един момент.

Морийн избърса очи, извади кърпичка и си издуха носа, после, без да знае какво да прави с ръцете си, мушна едната в неговата и полека-лека я промъкна в джоба на палтото му.

– Да вървим, Джейми, по-лесно ще разговаряме, студено е. Госпожа Струан ме покани да седна и ми каза, че те е уволнила. Попитах я защо, тя ми обясни, а аз й рекох, че не е честно, че ти не си виновен, задето синът й се е оказал малък дявол и безумно се е влюбил в една неприемлива авантюристка на име Анжелик. Не зная дали наистина е авантюристка, но като я видях, Джейми, разбрах защо синът й, пък и който да било мъж ще хлътне до уши по нея. А пък като се срещнах и с майка му, ми стана ясно защо не се понасят…

Силен порив на вятъра подхвана шапките им и те здраво ги притиснаха. Морийн продължи:

– Ние… започнахме една свада. Не забравяй, че още не знаехме за смъртта на сина й. Страшна караница беше, Джейми. След малко и двете скочихме на крака и аз като се разядосах и като взех да използвам някои от ужасните думички на баща ми, направо щеше да те е срам от мен.

Джейми се закова на място и я зяпна:

– Ти си се карала с Тес?

– Ами да, никога в живота си не съм правила такъв скандал, дори и на сестрите си и на брат си. Не че бях много храбра, ама нейната несправедливост ме разяри и всичко си й казах. Дадох й… – Морийн си възвърна присъщото й добродушие и чувство за хумор и нервно се разсмя: – Ой, деряхме се като бездомните котки в Глазгоу, като две рибарски жени на пристанището, бяхме готови да си оскубем една на друга косите. В някакъв момент някой влезе в стаята, обаче тя го изхвърли и… „И тъй, госпожице Рос? – рече ми тя, а стиснатите й устни изглеждаха като остриета на кама. И двете се задъхвахме. И какво според вас трябва да направя?“ „Да направите ли? – рекох й аз, – първо отпускате на господин Макфей едно добро прощално възнаграждение, защото ви е донесъл десет пъти повече за всичките си години служба при вас. Оставяте го да си почне търговията и му написвате едно любезно писмо.“

– Ти си й казала това? На Тес?

– Ами да. – Морийн долови в гласа му недоверие и незабавно го разсея: – Кълна се, самата истина е, Джейми, кълна се. Не исках да ти разправям, но ти настоя, а не ми се ще да те лъжа.

– Да, извини ме. Моля те да продължиш.

– Не се извинявай, моето момче, аз самата не вярвах тогава. След като си казах урока, и то доста нелюбезно, госпожа Струан се разсмя и ми рече да седна. „Добре, но без любезно писмо.“ „Не е достатъчно. Според вас колко е справедливо да му отпуснете?“ Усмивката й се стопи и тя ми рече: „Хиляда гвинеи.“ Госпожа Струан го избълва точно както татко, когато се разяри. „Дрън-дрън – рекох й аз. – Десет хиляди.“ – Морийн се спря и изгледа Джейми изпитателно. – Наложи ми се да се примиря с пет. Добре ли направих? Не знаех, дали е достатъчно?

– Да се примириш ли? Ти си се примирила с пет хиляди?

– Е, да, ама ми отне още време, а госпожа Струан отнесе сума ти ругатни… Същата нощ помолих Господ да ми прости за лошите думи. От татко съм ги научила. Надявам се, че е справедливо, Джейми… госпожа Струан наистина се съгласи да не ти пречи и да бъдете добри партньори. Смятах, че е важно. А после ми притури един безплатен билет и с ледената си усмивка ми каза: „Върви при твоя господин Макфей и му предай моите поздрави.“ – Морийн за момент се загледа в прибоя, за да си събере мислите. Отново нервно вдигна рамене и безхитростно се взря в очите му. – Ето какво се случи, но го направих заради теб, не заради нас двамата или заради себе си, а заради теб. Не исках да ти споменавам.

– Джейми! Гуспойца Рос! – Лънкчърч излетя от кантората си и се озова до тях, преди да се усетят. Поздрави ги възторжено, едва не я задуши с миризмата на уиски, покани ги на вечеря и си влетя обратно.

– Около два часа е винаги пиян – съобщи Джейми, – ама инак не е лошо момче. Няма да си спомни нито че ни е поканил, нито че сме му отказали. – През това време взе ръката й в своята, пъкна я в джоба на палтото си, за да я стопли, и те отново поеха по улицата. – Морийн, мис…

– Остави ме да свърша. Не се канех да ти разправям за срещата си с нея, просто ми се изплъзна. Искрено съжалявам. Кълна се в Бога, че не исках да ти казвам. Не исках да ти казвам, самата истина е, докато не говорим за… докато не поговорим сериозно за нас двамата. Моля те да ми повярваш.

– Наистина ти вярвам, това не бива да те безпокои. Тес е удържала на думата си – писа ми, изпрати ми парите, повече, отколкото съм имал през целия си живот; достатъчно са ми, за да започна. И всичко това благодарение на теб.

Морийн се обля в сълзи на разкаяние.

– Нищо подобно, Джейми, с теб са се отнесли несправедливо и госпожа Струан ти го дължеше… Нямаше да ти казвам, ама ти ме принуди. С право се сърдиш, напразно ти казах. Днес следобед… Моля те да ми простиш. Наистина е прекалено рано. Прав си. Не биваше да го предлагам. Можем ли да изчакаме, Джейми, моля те? Да речем, седмица-две или месец, да видим дали ще ти хареса? Моля те.

– Сега ме изслушай – рече Джейми и й стисна ръката. – Аз и бездруго много те харесвам и не искам да си отиваш, да, ще почакаме малко, не ти се сърдя. Вярвам ти и ти благодаря от все сърце. Не сгреши с предложението си. Нека го обмислим и да си поговорим на вечеря, Искрице – само двамата, а?

Преди да се усети, Морийн се протегна и го целуна с благодарност. Бе използвал прякора й, а това бе щастливо предзнаменование. Отново взе ръката му в своята и я скри на топло в джоба му.

– Много си мил, Джейми, наистина, и аз те обичам… – Щеше да добави: „Но ти не го казвай, докато не си уверен.“ Но не го стори. Отдръпна се навреме от тази пропаст. – Ти си чудесно момче.

– А ти си чудесно момиче – отвърна й той, по-умиротворен от всякога. Болката и угризенията му намаляха. „Дали да се оженя? – запита се Макфей за първи път, без да трепне. – Мъжът безусловно трябва да се ожени и да има деца на определена възраст. Нямам нищо против брака, далеч съм от подобни мисли. Но кога? Когато търговията потръгне и почне да носи печалби ли? Морийн е страхотна, умница, хубава е, от добро семейство, търпелива и предана и ме обича. Чак не е за вярване, че е излязла насреща на Тес и е сторила всичко това. То само показва колко е находчива. Може и да ни провърви? Обичам ли я? Страхотно ми харесва.

На трийсет и девет съм. Изглеждам добре и съм здрав, трябваше отдавна да се оженя. Морийн е на двайсет и осем, но изглежда млада за възрастта си. Навярно знае какво прави, а е и толкова жизнерадостна, че сякаш наистина пръска искри.

Миналата вечер и Марлоу, и Палидар го забелязаха, май повече, отколкото е нужно! Това разгонено копеле Сетри няма да я остави на мира, не че ми пука… Само да кимна с глава, и птичето ще отлети.“ Той й стисна ръката.

– Какво?

– Нищо. Радвам се, че снощи ти хареса – каза Джейми, но си помисли: „След три-четири месеца, няма защо да бързаме. Май взе да ми харесва.“ – Ето че стигнахме.

Влязоха в двора на клуба. Макструан разговаряше на стълбите с Дмитрий. Те вдигнаха очи и Дмитрий сърдечно им махна с ръка. Отново го прониза същата ледена тръпка. „Неми! Когато Неми си науми нещо…

Всемогъщи Боже – помисли си Макфей ужасен, – как, по дяволите, да изляза на глава с Неми, с Йошивара и с Искрицата? Изключено. Налага се. Какво каза тя за Йошивара? Този път ми се размина… «докато не си поприказваме малко». Да си поприказваме ли?“

– Да не ти е студено, миличък?

– Не, не, всичко е наред.

– Филип, повтори още веднъж на капитан Абе, че съжалявам, но в момента не можем да открием Хирага. – Сър Уилям стоеше с гръб към камината в една от приемните на Легацията. Тайърър, Бабкот и Абе току-що се бяха завърнали от Йедо. Свечеряваше се. – Все още го търсят навсякъде. Филип, няма нужда да изглеждаш толкова самодоволен, искаш да ги вбесим ли?

Абе се разгневи. Също и Сър Уилям. Бе направил всичко възможно. Войниците претърсиха под дърво и камък Колонията, а сега отново преравяха Пияния град и селото. Въпросът с Йошивара бе доста по-сложен. Там оръжията бяха забранени, а достъпът до Къщите беше, кажи-речи, невъзможен без взлом – мисълта за това бе направо противна и сигурно щеше да предизвика международен инцидент. При основаването на Колонията се бяха споразумели, че ако няма размирици, ще оставят Йошивара да си живее спокойно и да ги обслужва.

– Той казва, че не може да се върне без Хирага, Хирага бил обещан на господаря Йоши още днес.

Сър Уилям се сдържа да не изругае. Вместо това рече любезно:

– Помоли го да почака в караулното. Много скоро ще намерим Хирага, стига все още да е тук.

– Той казва: „Все още тук? Ако не е тук, къде е тогава?“

– Ако знаех, щях да го заловя. Навярно е избягал в Йедо или в Канагава, или някъде другаде. – Дори Сър Уилям се потресе от страшния гняв, изписан по лицето на Абе, който избълва нещо на японски, завъртя се на пети и излезе с тежки стъпки.

– Грубиян!

– Абе каза, че за нас е най-добре да намерим Хирага, Сър Уилям. – Тайърър потърка небръснатото си лице. Чувстваше се мръсен, изгаряше от желание да се изкъпе, да го масажират и да си отдъхне преди срещата с Фуджико. При радостната вест, че Хирага не е затворен и окован във вериги, умората му моментално се стопи. – Мъчно ми за Абе, сър. Не може да се върне без Нак… без Хирага, ако му е мил животът.

– Е, това си е негова работа. Имаш ли някаква представа къде може да е Накама?

– Не, сър. Къде другаде, освен в селото или в Йошивара?

– Опитай се да го намериш, изглежда, е много важен. – Сър Уилям погледна към Бабкот. – А сега най-главното. Джордж, кой беше пациентът? Анджо ли?

– Да.

– Де бре! Филип, изглеждаш изтощен. Няма защо да чакаш, ще поговорим по-късно. Джордж ще ми каже каквото има за казване. Ако се появи Накама-Хирага, незабавно го хвърли в затвора. Незабавно!

– Да, сър, благодаря, сър. Преди това ще разрешите ли да ви запитам, какво е станало в Хонконг? – Още щом се завърнаха, и двамата с тревога забелязаха, че „Буйният облак“ е пристигнал, и веднага зададоха този въпрос, но Сър Уилям им бе отговорил: „Първо Абе.“

– В Хонконг всичко е спокойно и тук всичко е спокойно. Слава Богу. – Той им разказа за погребението, че Хоуг се е завърнал и защо. – Причината би следвало да се пази в тайна, но е обществено достояние. Всички са заели изчаквателна позиция: Тес изчаква, изглежда, че и Анжелик е приела да изчаква, поне така твърди Хоуг, пък и какво ли друго й остава.

– Тя ще е наясно след няколко дни, ние също – рече Бабкот.

– Господи – прошепна Тайърър, – ами сега какво ли ще стане? И в единия, и в другия случай?

Сър Уилям вдигна рамене:

– И ние ще трябва да изчакаме. А сега тръгвай, Филип. Уиски или бренди, Джордж? Имаш ли нещо против да ме запознаеш с новините още сега? Нали не си прекалено изморен?

– Не. – Двамата мъже останаха сами. – Бренди, ако обичаш. В Йедо беше много интересно.

– Наздраве! И?

– Наздраве. Преди да говорим за Йедо, знаеш ли нещо повече за Хонконг?

Сър Уилям се усмихна. С Бабкот бяха стари приятели, а и лекарят бе заместник-посланик.

– Минало е великолепно. Да. Тес ми писа лично, за да ми благодари. Мога да ти разкажа почти всичко още сега: Хоуг донесе три писма на Анжелик, тя между другото няма представа за това. Едното Хоуг й връчи веднага и ми докладва, че така или иначе не е забелязал видима реакция, нищо, за което да се залови. Предполага, че в него Тес просто я моли да изчака. Тес потвърждава съдържанието му в писмото си до мен: че е предложила временно затишие, докато се установи дали Анжелик е бременна или не. Ако на Анжелик й дойде, Хоуг ще й даде второто писмо. Ако не й дойде, той ще изчака още един месец, за да бъде сигурен, и ще й връчи другото. Хоуг ми се закле, че няма представа за съдържанието им, а и Тес не споменава нищо в писмото си до мен.

Сър Уилям отпи глътка уиски с безизразно лице.

– Но по едно нещо си личат нейните намерения: адвокатите на Струанови съставят досие, за да анулират в съда този „нелеп обред“ – написала го е с главни букви – независимо дали е законен или не, независимо дали Анжелик е бременна или не. Освен това ще оспори каквото и да е завещание, ако бъде открито такова в Хонконг или Япония.

– Боже мой! Горката Анжелик… Какъв ужас!

– Напълно съм съгласен с теб. Писмото ми с молба да прояви снизхождение не оказа въздействие на Тес. Лошо, а? – Сър Уилям отиде до бюрото си и извади официално съобщение. – Всъщност ето това исках да обсъдим. Строго поверително е, естествено.

Бабкот вдигна фитила на петролната лампа. Бързо се здрачаваше. Писмото от губернатора на Хонконг беше официално:

„Скъпи Сър Уилям,

Благодаря ви за съобщението от тринайсети. Опасявам се, че в момента е невъзможно да ви изпратим допълнителни войски. Току-що научих от Лондон, че всички войскови части са необходими другаде, а по бюджетни съображения е изключена възможността да мобилизираме новобранци в Индия или където и да било, така че ще се наложи да се задоволите с наличното. Въпреки това ви изпращам още двайсет оръдия, една платноходна фрегата на НВ «Отмъстителят». Заемам ви ги временно. Бъди уверен, че ако Йокохама бъде нападната, нападателите ще бъдат наказани, когато му дойде времето.

От Лондон ми наредиха да ви уведомя за следните директиви относно незабавното приемане на благоразумни действия: съберете исканите обезщетения заедно с убийците (или с доказателствата за процеса срещу тях и тяхната екзекуция). Накажете и заставете да се подчини незначителният деспот, отговорен за станалото – Санджиро от Сацума. Длъжен съм, освен това да ви предам, че военноморските и армейските сили, които имате на разположение понастоящем, се смятат за повече от достатъчно, за да се справите с това дребно князче.“

Бабкот подсвирна беззвучно. Най-сетне каза:

– Цялата им проклета шайка е една сбирщина от идиоти.

Сър Уилям се разсмя.

– Тъкмо това си мислех и аз. Но като стана дума за това, какво смяташ ти?

– „Незабавно предприемане на благоразумни действия“ ли? Те си противоречат.

– Дипломатическо многословие, колкото да си измият ръцете.

– Получихме обезщетението и…

– Среброто ни бе предплатено от името на Санджиро, това бе заем. Виновната страна всъщност не си плати.

– Прав си. А и двамата убийци, изглежда, са мъртви.

– Да, и то случайно, но не сме сигурни сто процента, пък и загинаха ненаказани за престъплението си.

– Е, да. Ние… – Бабкот го погледна и въздъхна. – Какво мисля аз ли? Между нас казано, смятам, че вече си решил да предприемеш наказателно нападение срещу Санджиро и столицата му Кагошима, особено след като Йоши ни даде мълчаливото си съгласие.

– Вероятното си съгласие. Достатъчно ли е това официално писмо, за да убедим Кетърър, че ни е дадено разрешение за едно евентуално нападение?

– Несъмнено – нали са ти изпратили директивите си. Това писмо го превръща едва ли не в задължително, колкото и да е глупаво и колкото и да не ни е по вкуса.

– Защото си лекар ли?

– Да.

– Ако някой ден се наложи да поемеш командването, Джордж, надявам се да забравиш за професията си.

– Излишно е да ме предупреждаваш, Уилям. Знам си интересите. Между другото: Не се доверявайте на принцовете, чиновниците и генералите – всички те се позовават на целесъобразността, докато проливат вашата кръв от безопасно разстояние. – Бабкот вдигна чашата си. – За Лондон. Господи, колко съм изморен.

– Между другото си спомни, че Макиавели казва следното: „Безопасността на държавата е първостепенен дълг на управника.“

– Или някаква подобна баналност. – Сър Уилям присви очи. – А сега за Анджо.

Бабкот му разказа всичко. И на въпроса на дипломата сподели предполагаемата си диагноза:

– Шест месеца или година, но не повече. Зависи от изследванията ми.

– Интересно. – Сър Уилям потъна в дълбок и готвеше за нощувка. Той спуска завесите, за да не духа, отиде до камината и разръчка огъня. – Да оставим това засега. Склонен съм да наредя незабавно военноморско присъствие край Кагошима, незабавен обстрел, ако този непрокопсаник Санджиро не удовлетвори исканията ни – заради Йоши, Анджо и Съвета на старейшините, но най-вече заради Йоши.

– Ако изпратиш флота там, Колонията остава беззащитна. Нали пристигат доклади, че самураите тайно ни обграждат. Видяхме големи отряди при Токайдо.

– Тъкмо в това се крие опасността.

Бабкот сериозно изгледа Сър Уилям и премълча. Не той решаваше. С радост щеше да се подчини, както всички останали; щеше да настоява да вземе участие в похода. Изправи се.

– Ще дремна преди вечеря, че почти не спах миналата нощ. Между другото Филип свърши страхотно добра работа. Ще се заема с изследванията си малко по-късно и ще те осведомя за резултатите.

– Да ти пратя ли малко по-късно нещичко за хапване? Около девет часа? Добре. И благодаря за Анджо – много е важно. При това положение Йоши придобива все по-голямо значение за нас. Ако можем да му имаме вяра. Де да можехме!

– В тази страна това е най-основният проблем – рече Бабкот, все още отвратен от поведението на Тес. – Лоша работа – „съдебен процес“. Анжелик ще загази, много е несправедливо, нали?

– Че животът да не би да е справедлив, приятелю?

Преди вечеря Анжелик почука в кабинета на тай-пана, облечена за гости.

– Албърт?

– Влез! О, каква прекрасна шапка. – Беше елегантна вечерна шапка, ненатрапчива, но въпреки това подходяща и за сутрин – тъмносиня, но Анжелик бе затъкнала няколко копринени цветя в лентата и това я правеше изящна.

– Благодаря. Работиш до късно.

– Какво да се прави. – Като всички останали и той се питаше какво ли е писала Тес на Анжелик. Из Колонията пълзяха какви ли не слухове, като се започне с това, че й заповядала да напусне Азия, и се стигне до обвинение в убийство. По лицето на французойката не личеше нищо, само подобаваща меланхолия.

В писмото си до самия него Тес го предупреждаваше да внимава и да не се заплита в сделки за оръжие, а в случай че му предложат, да пази пълна тайна. Ако се наложи, да се възползва от помощта на Макфей.

„Помолих го да ти съдейства. Естествено, основните му сили ще бъдат насочени към основаване на негова собствена компания, но ти си длъжен да се отнасяш с него все така приятелски и сърдечно. Сега, след като господин Едуард Горнт пое ръководството на Брокови в Япония, той се превърна в наш неприятел. По-коварен е, отколкото предполагаме. Що се отнася до онази личност, доктор Хоуг прие да ми помогне. Научих, че тя все още заемала жилището в нашата къща, отстъпено й от сина ми. По-късно ще ти дам нови разпореждания.“

– Къде ще вечеряш? Във Френската легация ли? – запита Албърт.

– Приех да хапна в съседство при господин Горнт. – Анжелик забеляза, че лицето му придоби сурово изражение. – Поканиха ме в последния момент заедно с няколко общи приятели – Дмитрий и Марлоу. Господин Горнт ме помоли да те поканя да ме придружиш и да вечеряш с нас. Свободен ли си?

– Прости ми, но не мога. С радост ще те съпроводя до вратата и ще се отбия да те взема, но там е „Брок и синове“, а той вече е техен управител, пък аз съм от Търговската къща.

– Съперничеството ви не пречи на приятелството. Той бе истински приятел на съпруга ми, на мен и на Джейми.

– Съжалявам, но това засяга само мен, а не теб. – Албърт отново се усмихна: – Хайде, хайде. – Взе я под ръка, без да си даде труд да си облече палтото, и двамата излязоха на студа. Вятърът задърпа шапката й, но не я помръдна. Анжелик я бе привързала с шифонено шалче.

– Добър вечер, госпожо. – Пазачът пред вратата на Брокови се поклони.

– Добър вечер. Благодаря ти, Албърт, не е нужно да ме прибираш. – Някой от гостите ще ме изпрати до вкъщи. Върви, че ще настинеш. – Албърт се засмя и си тръгна. В същия момент Горнт изскочи да я посрещне.

– Добър вечер, госпожо. Боже мой, изглеждаш потресаващо.

Докато той поемаше наметалото й, безпокойството бликна отново. „Какви козове?“ Откъм стаята избухна смях. Анжелик разпозна гласа на Марлоу. Пазачът бе излязъл, наоколо не се въртяха слуги и за момент двамата бяха останали насаме.

– Едуард – прошепна французойката. Тревогата й надделя над предпазливостта: – Защо си толкова сигурен, че моите неща ще се оправят?

– Тес отново ме покани. Не бой се, владея положението. По-добре да поговорим утре по време на разходката ти. Тази вечер просто дружески ще си побъбрим с приятелите. За мен е чест, че прие поканата ми – благодарение на теб станах управител тук. – Горнт я хвана под ръка и рече на висок глас: – Добре дошла в „Брок и синове“, Анжелик. Нека влезем.

Трапезарията бе голяма като на Струанови, също толкова претрупана, сребърните прибори със същото високо качество, вината бяха превъзходни, но ленените покривки по-разкошни. Сервираха им китайски прислужници, облечени в ливреи. Марлоу, Палидар и Дмитрий стояха пред буйния огън в очакване да я поздравят. Целунаха й ръка, възхитиха се на шапката й, която тя според обичая не бе свалила. Марлоу и Палидар бяха в неофициалните си униформи. Докато отговаряше на поздравите им и ги изслушваше със спотаеното си обаяние, Анжелик бе изцяло погълната от думите на Горнт и се питаше какво точно я бе подразнило в тях.

– Нека седнем, след като почетната гостенка ни удостои с честта да дойде. – Горнт я настани в единия край на масата. Той зае отсрещния. Масата бе достатъчно малка, за да създаде задушевна атмосфера, и достатъчно голяма, за да изглежда внушителна. – Господа, ще вдигна тост! – С чаша шампанско в ръка той заяви: – За дамата! – Пиха, а неговите очи не се откъсваха от нейните. Бе й отправил дискретен зов, тя му се усмихна в отговор, което не означаваше нито да, нито не.

„Имам много време – помисли си Едуард, – доволен, че е домакин, и още по-доволен от себе си. – Останаха толкова неща за разказване. Навярно най-интересното. Но ще го скрия от нея.“

През последния му ден в Хонконг Тес Струан отново тайно го бе повикала.

– Прегледах всички документи, господин Горнт. Не съм напълно сигурна, че чрез тях ще осъществим плана ви да разорим Брокови.

– Но аз съм уверен – отвърна й Едуард, впечатлен от обширните й познания по търговските въпроси. – Наистина съм сигурен, че имате всичко, за да отключите кутията на Пандора. – Това бе паролата, която бяха избрали. – Липсва само едно последно парче от мозайката, което да завърши картината и да ни осигури успех.

– И кое е то?

– Официалният печат на Норбърт. Той е в сейфа му в Йокохама.

Тес въздъхна и се облегна на резбования си стол. И двамата бяха напълно наясно, че този печат, ударен върху всяка бланка на Брокови, стига документът да е правилно формулиран и да носи дата, го легализираше и задължаваше йокохамския клон на Брокови да изпълнява всичко, вписано на листа.

Излишно бе да споменават, че сега вече можеха да изработват какви ли не уличаващи сведения със задна дата, намерени или тайно пъхнати в купчината документи, които Горнт бе донесъл. Кой би могъл да оспори подобно писмо след смъртта на Грейфорт?

И двамата осъзнаваха стойността на печата.

Морган и Тайлър Брок задълбочено бяха обмислили невероятния си план да завладеят хавайския захарен пазар, което, общо взето, вече бяха осъществили. Бяха разменили предварително захарната реколта за памук от Южните щати, който пък продадоха предварително и напълно законно на Франция срещу гарантиран лихвен процент. Французите бяха исторически съюзници на Съединените щати и блокадата на Севера в този случай не ги засягаше благодарение на помощ от Конгреса и при определени предпазни мерки. Памукът напълно законно щеше да бъде натоварен на кораби от Франция за Женева, а след това препратен в Ланкашърските памучни фабрики, които направо мизерстваха и отчаяно се нуждаеха от суровина.

Съществуваше един малък риск: ако правителството на съюза със сигурност научеше за крайното местоназначение на товара и това станеше обществено достояние, щяха да задържат износа на памука от Южните щати, тъй като Британия официално пазеше неутралитет, а повечето британци горещо поддържаха Конфедерацията. Рискът бе незначителен заради уговорката на високо равнище с френската клиентела, документите на Горнт за пръв път доказваха, че това е инициатива на компания „Брок и синове“. Ненамесата на правителството бе повече от сигурна заради голямото количество захар, от която също се нуждаеха, тъй като тя щеше да бъде заменена срещу отклонените от съюза оръжия, които Брокови тутакси щяха да внесат в Азия. Предполагаемите печалби бяха огромни. Така Брокови щяха да получат водещо положение в азиатско-американските търговски отношения без значение кой ще спечели гражданската война. Азия щеше да стане тяхна. Не бе възможно планът им да се провали, тъй като хонконгската банка „Виктория“ бе станала техен поръчител.

Банката, най-голяма в Колонията, пламенно бе подкрепила рискованото предприятие. С одобрението на съвета, състоящ се от дванайсет души, един от които бе Тайлър Брок, а дяловете и ликвидността на „Брок и синове“ служеха за номинална допълнителна гаранция. Всъщност „Виктория“ се бе превърнала в запазена територия за Брокови. Старецът Брок я бе основал през 1843 година и бе подбрал останалите членове, като изключи доживотно възможността някои от Струановите членове на съвета да стават директори на банката. Бе се сдобил с четиридесет процента от дяловете и постоянно контролираше гласуването и осигуряваше поне девет гласа за себе си срещу три за противника. И докато оказваше поддръжка на Брокови на международната сцена, съветът на директорите междувременно бе приел да разори Струанови, като изкупи всички дългове на компания Струан, чийто срок изтичаше на трийсети януари. Графикът и съмнителните похвати на тайното и дългосрочно придобиване на горепосочените документи също бе регистрирано в доказателствата на Горнт.

Той възбудено бе изтъкнал този факт, тъй като за пръв път „Брок и синове“ се оказваха уязвими – никога досега те не бяха предоставяли контролния пакет акции на своята компания като допълнителна гаранция. Тъкмо „Виктория“ бе ключът към кутията на Пандора. А ключът към банката бе нейният съвет. Неговите членове трябваше да бъдат изхвърлени, свалени, а финансовата поддръжка за Тайлър и Морган неочаквано да бъде оттеглена в точно определен ден, така че те да затънат в мизерия без необходимия капитал, с който да смазват колелата на империята си. Междувременно доказателствата за подготвяната сделка от документите на Горнт и предупреждението, че банка „Виктория“ вече няма да я поддържа, следваше да бъдат изпратени по възможно най-бърз начин с клипер до Вашингтон и след като попаднат в нужните ръце, залавянето на стоката ставаше наистина възможно. По този начин нямаше да има нито захар, която да разменят за памук, нито оръжия. Всичко това обаче трябваше да се направи още сега.