Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 99 страниц)

– Филип – обади се Палидар, потта бе избила на петна по униформата му. – Какво, по дяволите, се опитва да ти каже?

– Не зная.

Напрежението нарасна, когато самураят удари отново портите, настояваше да влезе, хората му се стълпиха отпред и хващаха резетата, за да му помогнат. Палидар се приближи. Студено поздрави самурая, мъжът се поклони по същия начин. Тогава Палидар бавно изговори:

– Това е британска собственост. Заповядваме ви мирно да напуснете или да поемете последствията.

Самураят го загледа озадачен, отново с думи и действия му каза да отворят вратата… и то бързо.

– Махни се! – Без да се обръща, Палидар извика: – Само драгуните! Готови за стрелба!

На секундата десетте драгуни се втурнаха като един. Оформиха две редици точно пред портите, предната редица коленичи и десетимата свалиха предпазителите от пушките, патроните влязоха в задната част на цевите и те се прицелиха. В настъпилата тишина Палидар бавно разкопча кобура си.

– Махай се!

Самураят безцеремонно се разсмя и смехът се поде от площада. Там имаше стотици самураи, а той знаеше, че наблизо чакат хиляди, а десетки хиляди бяха на разположение. Никой от тях обаче не допускаше каква касапница можеха да причинят няколкото безстрашни дисциплинирани британски войници с техните бързи и лесни за стрелба пушки.

Както избухна бързо смехът, така бързо и замря. И двете страни чакаха за първото фатално движение. Безумното напрежение изпоти всички. „Ще се бием до последна капка кръв, ши кирару беки. Всемогъщи Боже, Наму Амида Буцу.“

Хирага крадешком погледна Тайърър, видя пълната му безпомощност и изруга; знаеше, че след секунда офицерът ще заповяда атаката, за да спаси репутацията на англичаните пред клокочещата враждебност отвъд портата. Преди Хирага да се сдържи, инстинктът му за оцеляване го подтикна да рискува и той се чу да прошепва на английски – никога по-рано не бе показвал пред Тайърър, че може да говори английски.

– Моля да се довери – моля да каже думите: Сенчо… додз…

Тайърър зяпна.

– Какво? „Да се доверя“ ли каза, а?

Когато го направи, сърцето на Хирага лудо заби; надяваше се, че двамата офицери в съседство са твърде много съсредоточени в това, което ставаше отвън, за да го чуят. Хирага пак прошепна несигурно, произношението му беше добро:

– Моля, спокойно. Опасност. Кажи Сенчо, додзо шидзука ни… кажи тия думи! – ни жив, ни умрял от страх, той изчака; усещаше, че напрежението на самураите зад вратата е на ръба; пак изсъска на английски, почти заповяда: – Кажи думите сега! Сега! Сенчо… додзо шидзука ни… бързо!

Сякаш не на себе си, Тайърър се подчини. – Сенчо, додзо шидзука ни… – повтори той като папагал думите, както и тези, които последваха; не знаеше какво казва и полагаше усилия да си втълпи факта, че градинарят говори английски и че всичко не е сън. След секунди Тайърър видя ефекта от думите. Самураят изкрещя за тишина. Напрежението на площада намаля. Самураят офицер се заслуша внимателно.

– Хай, уаката. Да, разбирам. – Куражът на Тайърър се върна и той се съсредоточи върху Хирага и японския. Думите завършиха бързо с „домо“.

Самураят веднага му отговори. Хирага изчака, докато онзи свърши речта си.

– Поклати глава – прошепна на Тайърър. – Кажи: Айе, домо, поклони се бързо-бързо и се върни в къщата. Нареди ми аз също да си вървя.

Овладял се, Тайърър категорично поклати глава.

– Айе, домо! – рече важно и във впечатляващата тишина изпита чувството, че е центърът на света; после закрачи към сградата, спря внезапно сконфузен, обърна се и извика на английски: – Укия! Идвай… О, Боже. – Потърси отчаяно японската дума, намери я и махна: – Укия, исоги!

Със същото угодническо подтичване Хирага се подчини. Най-горе на стъпалата нещастният Хирага се наведе с гръб към всички и прошепна, така че само Тайърър да го чуе:

– Моля, заповядай другите мъже. Сега безопасно. Вътре в къщата бързо, моля.

Тайърър се подчини и извика:

– Капитан Палидар, заповядайте на войниците да се оттеглят, ъъ, вече сме вън от опасност!

Щом се озоваха в Легацията и без никой да ги вижда, облекчението на Тайърър премина в гняв.

– Кой си ти и какво, по дяволите, казах, а?

– Обясни по-късно, Тайра-сан. Самураите искат претърси теб, другите мъже, искат вземат пушки – рече Хирага, като заекваше, още не се бе съвзел от страха си. Стоеше вече изправен, гледаше Тайърър право в очите, не беше висок като него, но също толкова потен; знаеше, че не се е измъкнал напълно от капана. – Капитан много ядосан, иска пушки, вземе пушки, иска да претърси за… за врагове на Бакуфу. Ти му каза: Не, капитане, кинджиру, забранено е претърсване. Днес аз и мъжете си тръгваме, тогава търси. Не сега, кинджиру. Ние ще вземем оръжията си, когато тръгнем. Кинджиру, забранено е да ни спирате. Благодаря. Сега се приготвям да си тръгна за Йокохама.

– Това ли казах?

– Да. Моля сега отвън пак, нареди мен… ядосано на мен и градинарите да се върнат да работят. Думата е хатараки-машой – помоли Хирага. Ние поговорим повече насаме, ти и аз, а?

– Да, но не насаме, в присъствието на офицер.

– Тогава няма говори, толкова съжалява – Хирага зае угодническата поза и отстъпи от стаята; още веднъж падна на колене пред Тайърър, със задник към предния двор.

Тайърър пристъпи нерешително в светлината. Видя, че всички все още чакаха.

– Капитан Палидар, и, ъъ, капитан Макгрегър, войниците да отстъпят, после елате, моля ви, на заседание при мен. Хатараки-машой! Икимашо! Залавяйте се за работа, побързайте! – изкрещя на градинарите и те веднага се подчиниха. Хирага хукна към безопасната градина, като мърмореше на градинарите да го прикриват, офицерите и сержантите закрещяха заповедите и светът започна да се върти отново.

Забравил за случилото се, Тайърър стоеше на верандата и наблюдаваше Хирага, нерешителен, ужасен от факта, че японецът очевидно е шпионин, а в същото време го благославяше, задето ги бе спасил.

– Искаш да направим заседание? – Палидар наруши размисъла му.

– О! О, да… моля, последвайте ме. – Тайърър ги заведе в кабинета си, затвори вратата и им каза какво е извикал на японците.

И двамата го поздравиха.

– Дяволски впечатляващо, Филип – започна Палидар. – За момент бях сигурен, че сме на ръба и Бог знае какво щеше да стане. Твърде много са тези негодници – сигурно щяха да ни пометат. Навярно. Разбира се, флотата щеше да отмъсти за нас, но ние щяхме да ритнем камбаната. А това е ужасно, идиотски неприятна мисъл.

– Повече от неприятна – измърмори капитан Макгрегър и погледна Тайърър. – Какво искате да направим сега, сър?

Тайърър се поколеба, смаян, че никой не е чул как Хирага говори английски, но и поласкан от новозавоюваното си положение – Макгрегър за първи път го наричаше „сър“.

– Най-добре е да се подчиним на Сър Уилям. Заповядайте на войниците да се стягат и… но да не го правят като позорно отстъпление – не! Не бива да ставаме за смях и японците да си мислят, че бягаме. Ще си тръгнем навън, ъъ, с музика и тържествено.

– Идеално, след като тържествено спуснем знамето. – Чудесно! Ами сега е по-добре… по-добре да се уверя, че документите са прибрани в кутиите, и т.н.

Капитан Макгрегър додаде:

– Мога ли да предложа, сър… аз наистина мисля, че заслужихте голяма чаша шампанско. Вярвам, че са ни останали няколко бутилки.

– Благодаря – засия Тайърър. – Може би да раздадем допълнителна дажба ром на всички. – Също така не е зле да обядваме леко най-напред – да им покажем, че не бързаме.

– Веднага ще се разпоредя – заяви Макгрегър. – Дяволски умно е, че се сетихте да използвате градинаря да ви помогне с превода, някои от думите звучаха съвсем като английски. Но защо искаха да претърсят Легацията?

– За да намерят… търсят врагове на Бакуфу.

И двамата мъже го загледаха озадачени.

– Но тук няма други японци, освен градинарите, ако имат предвид тях.

Сърцето на Тайърър се сви, това бе удар по Укия, но Палидар продължи:

– Ти в действителност няма да им разрешиш да претърсят Легацията, нали? Претърсването сигурно ще създаде опасен прецедент. – Добродушието, обзело Филип, тутакси се изпари. Разбира се, че Палидар беше прав.

– По дяволите, не помислих за това тогава!

Макгрегър наруши тишината:

– Може би, може би, преди да си тръгнем, сър, вие ще поканите самурая офицер да обиколи с нас, да провери Легацията, няма нищо лошо, ако го поканите. Той може в същото време да провери градинарите или ние можем да ги отпратим, преди да тръгнем и да заключим портите.

Хирага плевеше близо до страничната врата на Легацията, наблизо се виждаше отворен един мръсен прозорец, слънцето на късния следобед все още бе силно. Багажът бе натрупан на каруците в предния двор, конете бяха готови, няколко войници вече се изтегляха с маршируване. Часовите патрулираха край стените. Отвъд стените струпаните самураи клечаха под слънчобрани или заканително се разполагаха наоколо.

– Сега! – Това бе гласът на Тайърър откъм стаята. Хирага се увери, че не го наблюдават, снижи се и бързо отвори вратата. Тайърър го поведе по коридора до едно помещение с изглед към предния двор и залости резето. Завесите над затворените прозорци пропускаха слънчевата светлина. Едно бюро и няколко стола, навити документи, картотеки и револвер върху бюрото. Тайърър седна зад него и посочи близкия стол.

– Моля, седни. Сега ми кажи кой си.

– Първо, аз тайно говори английски, нали? – Хирага остана прав в цял ръст и някак си заплашителен.

– Първо ми кажи кой си и после аз ще реша.

– Не, съжалявам, Тайра-сан. Аз използвах английски за теб, вече спасих хората. Голяма полза наистина, а?

– Да, наистина. Защо трябва да пазя тайната ти?

– Спаси ме… себе си също.

– Защо мен?

– Може би не е умно да имаш… как го казваш, а, да, тайна, друг гай-джин да не знае. Аз много помага тебе. Помага научиш език, помага за Нипон. Аз казвам тебе истина, ти ми казва истина също. Ти ми помага, а аз помага тебе. На колко години си, моля?

– На двайсет и една.

Хирага скри изненадата си и се подсмихна в сянката на шапката си, толкова е трудно да отгатнеш възрастта на гай-джин, всичките изглеждат еднакви. Колкото до револвера, дето врагът му бе поставил на масата, то той беше смехотворен. Можеше да убие този глупак с голи ръце, преди да достигне оръжието. Толкова просто убийство, толкова вълнуващо и това е идеалното място; лесно е да се измъкне навън, но не е лесно да се измъкне от самураите.

– Пазиш тайна?

– Кой си ти? Не се казваш Укия, нали?

– Обещаваш тайна?

Тайърър пое дълбоко дъх, претегли обстоятелствата и прецени, че както и да го погледнеш, гибелта е неизбежна.

– Съгласен съм. – Сърцето му се сви, когато Хирага измъкна един нож от края на шапката си и се доближи до него. – Щом съм се хванал на хорото! – измърмори англичанинът.

– Какво?

– Нищо. – Наблюдаваше как Хирага рязна пръста си, после му подаде ножа.

– Сега ти, моля. – Тайърър се поколеба, знаеше какво ще последва, но вече бе решил, сви рамене и се подчини. Хирага тържествено допря палеца си до този на Тайърър, кръвта им се смеси.

– Кълна се в боговете, че ще запазя твоята тайна. Ти кажи същото, може в името на християнския бог, Тайра-сан.

– Кълна се в Господа, че ще запазя тайната ти, колкото дълго мога – изрече важно Тайърър, като се чудеше докъде ще го доведе тази клетва. – Къде научи английски? В мисионерско училище?

– Хай, но не съм християнин. – „Опасно е да му разкажа за нашите училища в Чошу – помисли си Хирага – или за г-н Великия мирис, холандеца, за нашия английски учител, който твърди, че е бил свещеник, преди да стане пират. Дали ще излъжа или не този Тайра, няма значение, той е гай-джин, младши водач на нашия най-мощен външен враг, и затова трябва да се използва, да не му се доверявам, да го мразя и убия някой ден.“ – Ти помогнеш избягам?

– Кой си ти? Не се казваш Укия. Откъде си?

Хирага се усмихна и седна на близкия стол.

– Укия означава градинар, Тайра-сан. Семейството ми се нарича Икеда. – Японецът лесно излъга. – Накама Икеда. Аз съм на двайсет и две. Аз съм този, когото самураят търси.

– Защо?

– Защото аз и семейството от Чошу, ние се бори срещу Бакуфу. Бакуфу завзели властта от Император…

– Имаш предвид шогуна?

Хирага поклати глава.

– Шогунът е Бакуфу, глава на Бакуфу. Той… – японецът помисли за момент, после с мимики изобрази кукла на конци – разбира?

– Марионетка?

– Да, марионетка.

Тайърър премигна.

– Шогунът е марионетка?

Хирага кимна вече по-уверено; докато разговаряше, се стараеше да запомни думите.

– Шогунът Нобусада е момче на шестнайсет години, марионетка на Бакуфу. Той живее в Йедо. Императорът живее в Киото. Сега Императорът няма власт. Повече от двеста години шогунът Торанага държи властта. Ние се борим да отнемем властта от шогуна и Бакуфу, да я върнем на Императора.

На Тайърър му се зави свят от напрягане да разбере какво точно му говори мъжът. Все пак успя веднага да си направи изводите.

– Това момче, шогунът, на колко години е, моля?

– На шестнайсет. Шогунът Нобусада. Бакуфу казват какво да прави – повтори отново японецът, потискайки раздразнението си; знаеше, че трябва да е търпелив. – Императорът много власт, но никаква… – Хирага потърси думата, не можа да я намери, така че обясни по друг начин. – Императорът не е като даймио. Даймио има самураи, оръжие, много. Императорът няма самурай, няма оръжие. Не може да подчини Бакуфу. Бакуфу има армии, Императорът няма, уаката?

– Хай, Накама, уаката. – Хиляди въпроси напираха в съзнанието му; Тайърър знаеше, че е добре да изцеди мъжа, но че трябва да го направи предпазливо и не тук. Личеше си по лицето, че Хирага е силно съсредоточен и се попита какво от това, което казва, е действително разбираемо за Накама; насилваше се да говори бавно и колкото е възможно с по-прости думи. – Колко сте, колко се борите срещу Бакуфу?

– Много. – Хирага шляпна някакъв блуждаещ комар.

– Стотици, хиляди? Какви хора сте, обикновени хора ли, градинари, работници, търговци?

Хирага го погледна озадачен.

– Те нищо. Само няколко самураи. Само самурайска борба. Само самураи и имат оръжие. За другите е кинджиру да имат оръжие.

Тайърър премигна пак.

– Ти самурай ли си?

Хирага се обърка още повече.

– Самурайска борба. Казах, че се борят срещу Бакуфу, нали? Накама – самурай! – Хирага свали шапката си и издърпа прогизналия от пот парцал, който бе омотан като тюрбан, и откри типично обръснатото си теме. Тайърър успя да види лицето му ясно, за първи път без ниско нахлупената островърха шапка, и за първи път го огледа, видя твърдите коси очи на войн и колко се отличаваше структурата на тялото му от тази на селяните. – Ако Шенсо, капитанът на самураите, ме види така, загубен съм.

Тайърър кимна като изпаднал в амок.

– Лесно е да ме спасиш. Моля, дай войнишки дрехи.

Тайърър усети, че му е трудно да скрие вълнението и страха от лицето си. Една част от него отчаяно искаше да избяга, а друга бе жадна да узнае всичко за самураите; това щеше да е основният ключ за света на Нипон и за собственото му бъдеще, стига да го използва правилно. И то точно когато се канеше да му даде съгласието си, спомни си предупрежденията на Сър Уилям с благодарност; реши да спечели време, за да се съвземе.

– Лесно е да спасиш, нали? – повтори нетърпеливо Хирага.

– Не е лесно, възможно е. Но е рисковано. Първо трябва да се уверя, че си струва да те спася. – Тайърър видя как японецът пламна от гняв. Може би от гняв, примесен със страх, не можеше да реши „Господи, самурай! Иска ми се Сър Уилям да е тук сега. Това не ми е по силите…“ – Не мисля, че мога наист…

– Моля. – Хирага умоляваше с пълното съзнание, че това е единствената му възможност да се измъкне от капана, ала иначе си мислеше: „Побързай и се съгласи или ще те убия и ще се опитам да избягам през оградата.“ – Накама се кълне в боговете да помогне на Тайра-сан.

– Ти заклеваш ли се тържествено в боговете си, че ще отговориш на всички мои въпроси с истината?

– Хай – отвърна веднага Хирага, учуден как Тайърър може да е толкова наивен, та да задава подобен въпрос на враг или да повярва на неговото съгласие – „едва ли е такъв глупак? Какъв бог или богове? Няма никакви богове!“. – Кълна се в боговете.

– Почакай тук. Залости вратата, само на мен ще отвориш.

Тайърър сложи револвера в джоба си и излезе. Намери Палидар и Макгрегър и ги отведе настрана, останал без дъх.

– Нужна ми е помощ. Разбрах, че Укия е един от хората, които самураите търсят. Излезе, че той е един вид разколник. Искам да го преоблека като войник и да го измъкна с нас.

Двамата офицери го зяпнаха втрещени. После Макгрегър рече:

– Извинете ме, сър, но мислите ли, че това е разумно? Мисля, че Бакуфу са законното, правителство, и ако ни хванат…

– Няма да ни хванат. Само ще го облечем с алена униформа и ще го наредим сред войниците. Е, Сетри?

– Да, можем да го направим, Филип. Но ако го забележат и ни спрат, ще стане напечено.

– Имаш ли друго предложение? – запита Тайърър, гласът му беше нервен, страхът и възбудата му нарастваха. – Искам да го измъкна. Без помощта му вероятно всички щяхме да сме мъртви, а и той ще ни е от изключителна полза.

Обезпокоени, двамата мъже се спогледаха, после се обърнаха към Тайърър.

– Съжалявам, твърде е опасно – заключи Палидар.

– Не мисля така! – озъби се Тайърър, главата го болеше. – Налага се да го направим! Въпросът е от изключителна важност за правителството на Нейно величество и това е крайното ми решение!

Макгрегър въздъхна.

– Слушам, сър. Много добре. Капитане, какво ще кажете да го качим на кон?

– Като драгун ли? Абсурдна мисъл. Един градинар няма да може да язди, за Бога. Много по-добре е да го пуснем да марширува, заобиколен от войн…

– Давам петдесет лири, че негодникът не ще може да върви в крак, ще се набива на очи като курва в покоите на епископ.

Тогава се намеси Тайърър:

– Ами какво ще кажете, ако го облечем с униформа, превържем лицето и ръцете му и го носим на носилка; все едно че е болен.

Офицерите го погледнаха, после засияха.

– Става!

– Дори още по-добре! – рече щастливо Палидар.

– Ще се престорим, че е болен от някаква зловеща болест… едра шарка… морбили… чума! – Тримата се засмяха едновременно.

Самураят офицер и охраната, допуснати да влязат в опразнената Легация, последваха Тайърър, Макгрегър и четирима драгуни из сградата. Претърсиха най-щателно всяка стая, всеки бюфет, дори таваните. Накрая самураят остана доволен. В хола имаше две носилки, върху всяка лежеше войник; и двамата трескави, и двамата превързани, единият частично, другият, Хирага, изцяло – главата, краката и ръцете – над прогизналата си униформа.

– И двамата са много болни – обясни Тайърър на японски. Хирага му бе казал думите. – Този войник е болен от шарка.

Споменаването на болестта накара самурая да пребледнее и да отстъпи крачка назад – в градовете често избухваха епидемии от едра шарка, но не чак толкова злокачествени като в Китай, където умираха стотици хиляди болни.

– За това… за това трябва да докладвам – измърмори самураят, той и хората му покриха устата си, защото вярваха, че инфекцията и разпространението на болестта става чрез дишане на заразен въздух близо до болния.

Тайърър не го разбра. Само сви рамене.

– Мъжът е много болен, не се приближавайте!

– Няма да се приближаваме, да не мислиш, че съм луд? – Едрият мъж излезе на верандата. – Слушайте – рече на своите хора – не казвайте нищо… за болестта на другите на площада или ще настъпи паника. Проклети чуждоземни кучета. Междувременно си дръжте очите отворени, този Хирага е някъде тук.

Японците преровиха градината и външните постройки; целият персонал на Легацията и войниците се изтеглиха на сянка, чакаха с нетърпение да замаршируват надолу към кея и към корабите. Накрая самураят се поклони и закрачи обратно през портите, хората му се струпаха отвън. Джун все още бе вързан, ужасените градинари стояха коленичили в една линия, всички – със свалени шапки и гологлави. Щом самураят офицер ги приближи, те се заровиха още повече в мръсотията.

– Станете! – викна офицерът, възмутен, че никой от тях не е с избръснато теме на самурай или поне с някакви белези от меч, рани или друго нараняване типично за самураите. Ето защо заключи, че жертвата му е все още скрита някъде вътре или че е избягала. Ядосан още повече от неуспеха си, самураят се изправи пред Джун.

– За да се маскира, ронинът Хирага е обръснал цялата си глава или си е пуснал коса като тази паплач от градинари. Разпознайте го!

Джун стоеше на колене, превит, почти мъртъв. Бяха го били и свестявали, били и свестявали по заповед на Анджо.

– Разпознай този Хирага!

– Той е… той не е, не е там! – изкрещя младежът, когато желязната подметка на самурая го ритна в най-чувствителните части, после отново, а градинарите трепереха ужасени. – Той не е… не е там… Пак последва безжалостен удар. Отчаян, безпомощен и не на себе си, Джун посочи някакъв млад мъж, който падна на колене, пищейки, че е невинен.

– Затворете го! – изкрещя самураят офицер. – Заведете го пред съдията, оттам – в затвора и разпънете тази отрепка на кръст, отведете всичките, те са виновни, че са го укривали, отведете ги!

Градинарите бяха отведени, те пищяха, че са невинни, младокът ревеше, че е видял Хирага край къщата и ако го оставят, ще им покаже, но никой не му обръщаше внимание и виковете му, както и виковете на всички останали, бяха бързо и брутално сподавени.

Самураят офицер попи потта от челото си, доволен, че са изпълнили заповедите. Отпи малко вода от шише и се изплю, за да прочисти устата си, после пи отново, с удоволствие.

„Ийе – рече си той и потрепери. – Шарка! Болестта на гай-джин, която ни донесоха отвън! Всичко гнило идва отвън, трябва да изхвърлим гай-джин и да не ги пускаме в страната си за вечни времена.“ Ядосано наблюдаваше как музикантите се подредиха наперено – мислеше си за шиши, когото търсеше.

„Не е възможно този градинар да е прочутият шиши Хирага. Карма, че аз и моите хора тогава пристигнахме твърде късно и не видяхме него и другите, дето се спасиха. Не е карма. Бог ме гледаше отгоре. Ако ги бях видял с очите си, как щях да се преструвам, че уж е този, който ми посочи Джун. Къде ли е самият Хирага? Крие се някъде. Моля Господа да ми помогне.

Ийе, животът е любопитен. Мразя гай-джин, а вярвам в техния Исус, макар и тайно, както моят баща и дядо ми, и прадедите ми преди Секигахара. Да, вярвам в тоя Исус, единственото нещо от външния свят, което има стойност. И нали йезуитът учител Принсиз казваше, че вярата ни дава допълнителна сила, а да се безпокоиш за нещо е все едно куче да се тревожи за кокала си.

Хирага се крие някъде. Претърсих внимателно. Обаче той се е маскирал. Като какъв? Като дърво ли? Как?“

Зад стените приготовленията за заминаване продължаваха. Англичаните свалиха знамето. Музикантите свиреха. Ездачите бяха на седлата. Носилките – сложени на двуколки. Портите се отвориха, конните войници се подредиха, водеше ги гай-джин с японското име. Минаха през портите и тръгнаха по хълма надолу…

„Превръзките! – Откритието го удари в главата. Нямаше никаква чума! Умно – помисли си самураят офицер развълнуван, – но не достатъчно умно! Сега да ги пресрещна ли и да ги заклещя в една от тесните улички? Или да изпратя шпиони да го проследят и той да ме заведе при останалите?

Ще го проследя.“