Текст книги "Гай-джин"

41.

Горнт изтича надолу по стълбите на Струанови навън в нощта след потъналите в оживен разговор гости, облечени топло и притискащи шапките си да не ги отвее вятърът. Неколцина от тях ги очакваха прислужници с лампи, та да ги съпроводят до домовете им. Той любезно, но припряно пожела на всички лека нощ и се отправи към съседната къща на Брокови. Там стоеше на стража висок сикх с тюрбан, който го поздрави и зяпна от изумление, докато Едуард взе стъпалата по две наведнъж и почука на вратата на Грейфорт.

– Кой е?

– Аз съм, сър, Едуард. Извинете, но е важно.

Чу се раздразнен ропот. После резето се отмести. Показа се Норбърт с разчорлена коса, с нощница, нощна шапка и къси чорапи за спане.

– Какво има, по дяволите?

– Струан. Току-що съобщи, че от днес слага под забрана всякаква търговия с оръжия и опиум в Япония и ще заповяда същото по цяла Азия и в Китай.

– Ти майтап ли си правиш с мен?

– Няма шега, господин Грейфорт, сър. Случи се на вечерята. Съобщи го пред всички само преди миг – пред Сър Уилям, пред повечето чужди посланици, пред адмирала и Дмитрий. Ето и точните му думи, сър: „Искам да направя официално изявление. Като се придържам към днешното си писмо в «Гардиън», реших, че отсега нататък нашите кораби няма да превозват оръжие и опиум, нито пък Струанови ще търгуват с тях тук и в Китай.“

Норбърт прихна да се смее.

– Я влез. Това заслужава да се полее. По този начин Струанови отпадат от търговията. И превръщат нас в Търговска къща. – Грейфорт подаде глава в коридора и се провикна към главния си прислужник: – Лий! Шампанско бърже-бърже! Влез, Едуард, и затвори вратата. Духа и е толкова студено, че даже топките на бронзова маймуна ще замръзнат.

Той увеличи светлината на петролната лампа. Спалнята му бе просторна, с огромно легло с балдахин, на пода бе постлан килим, а по стените висяха маслени рисунки на клиперите на компания Брок. Флотата им бе по-малка от тази на Струанови, но затова пък параходите им бяха почти двойно повече. Някои от платната бяха пострадали от пожара, а и таванът все още не бе напълно ремонтиран. По нощните шкафчета лежаха купчини книги, а една бе разтворена на леглото.

– Горкото копеле – наистина е обречено – изкиска се злорадо Норбърт. – Първата ни работа е да отменим дуела, трябва ни жив. Сега вече… – Усмивката му се стопи. – Я почакай малко, какви ги говоря! Всичко това е буря в нощно гърне. Той е толкова тай-пан на Струанови, колкото и аз. Ти си един глупак – няма никакво значение какви ги приказва той, а и майка му, дето все дудне цитати от Библията, колкото и да иска, не би могла да приеме, никога няма да се съгласи – та те ще се разорят.

Горнт се усмихна:

– Не мисля.

Норбърт го изгледа строго:

– А?

– Тя ще се съгласи.

– О, така ли? Защо?

– Тайна.

– Каква тайна? – Норбърт хвърли поглед към вратата. Лий, възрастен кантонец с дълга, дебела плитка, облечен в спретната ливрея, с бяла жилетка и черни панталони, се заклатушка в стаята с чаши, шампанско в кофичка с лед и с чиста кърпа, преметната през ръката му. За секунди сервира. Когато вратата се затвори подире му, Норбърт вдигна чашата си: – Наздраве и смърт на всички Струанови. Каква е тая тайна?

– Бяхте ми заръчали да се сприятеля с него. Така и сторих. Той вече ми се доверява. Първо…

– Наистина ли?

– До известна степен, но нещата се подобряват с всеки изминал ден. И тъй, първо – за тази вечер. Написал е писмото и направи подобно съобщение, за да се подмаже тайно на адмирала.

– Какво?

– Може ли? – Горнт махна с ръка към шампанското.

– Разбира се. Седни и ми обясни какво искаш да кажеш.

– Малкълм се нуждае от съгласието на адмирала да се качи на „Пърл“ утре и по тази прич…

– За какво, по дяволите, говориш?

– Случи се да чуя поверителния им разговор. Те излязоха на терасата след вечерята. Аз в това време разглеждах някои от картините му – бях забелязал няколко платна на Аристотъл Куонс – и, ами… гласовете им се чуваха добре оттам. – И Горнт почти дума по дума предаде разговора между Малкълм и адмирала. – Кетърър завърши с думите: „Да видим какво можеш да направиш за десет-петнайсет минути.“

– И това ли е всичко? Не споменаха ли какво става на борда и кое е важното, свързано с „Пърл“?

– Не, сър.

– Чудно, много чудно. Какво би могло да бъде?

– Не зная. Цялата вечеря бе странна. Докато се хранехме, улавях как Струан от време на време хвърля поглед към адмирала, но нито веднъж не успя да улови неговия. Изглеждаше, сякаш адмиралът умишлено го избягва, без това да си личи много-много. Ето какво събуди любопитството ми, сър.

– А къде седеше адмиралът?

– До Анжелик, на почетното място от дясната й страна. А Сър Уилям – отляво. Би следвало да е обратното. И това е странно, нали? Аз седях до Марлоу. Той не откъсваше очи от Анжелик и приказваше скучни неща за военноморския флот, но нито дума за каквото и да било пътуване утре, макар от думите на Струан да останах с впечатлението, че то е било запланувано отдавна и се очаква само съгласието на адмирала. След като Кетърър си тръгна, върнах разговора си с Марлоу към утрешния ден, но той ми каза само: „Може да отплаваме на изпитания, друже, стига адмиралът да разреши. Защо питаш?“ Отговорих му, че обичам корабите, и го помолих да ги съпроводя. Марлоу се засмя и ми обеща да уреди някое друго пътуване. После и той си тръгна.

– И не каза нищо за Струан и за момичето?

– Не, сър. Нали ви обясних – не откъсваше очи от нея.

– Заради циците й – измърмори Норбърт. – Какво стана, след като Струан направи своето съобщение?

– Отначало настъпи тишина, после се вдигна врява, посипаха се въпроси, смехове, дюдюкане. Марлоу и останалите флотски офицери го посрещнаха с одобрителни възгласи, но повечето присъстващи се разгневиха. Макфей пребледня като платно, Дмитрий едва не заплю Струан, а Сър Уилям се втренчи в него и поклати глава, сякаш горкото момче е станало предмет на съжаление. Аз се бях вторачил в Кетърър. Той така или иначе не се издаде с нищо и каза на Малкълм само: „Интересно.“ Веднага се изправи, благодари за вечерята и си отиде. Струан се опита да го спре, взе да го разпитва за утре, но адмиралът или не го чу, или се направи, че не го чува, излезе и остави Малкълм разтреперан. В същото време, сър, всички говореха едновременно, без да се изслушват един друг, като на китайски пазар. Повечето вбесени крещяха на Струан, че е откачил, как щели да поддържат търговията – все очевидни и верни неща.

Норбърт допи чашата си. Горнт понечи да му налее още, но Грейфорт поклати отрицателно глава:

– Тая лимонада не я пия преди сън, щото пърдя от нея. Налей ми едно уиски – бутилката е ей там. – Тя се намираше на бюфета – дъбов, очукан, със стар морски часовник върху него. – Какво има на борда на „Пърл“, че напира толкоз?

– Не зная.

– Какво направи Струан, след като Кетърър си тръгна?

– Просто седна, отпи голяма глътка и се загледа в пространството. Разсеяно се сбогуваше с гостите, които тръгнаха да се разотиват, и дори не обръщаше внимание на Анжелик – нещо съвсем необичайно за него. Що се отнася до нея, тя се озърташе ококорено – по изключение не бе в центъра на вниманието и очевидно не разбираше какво става. Ето защо предположих, че Струан и на нея не е поверил тайната си. Реших, че е най-добре да ви известя, и затова си тръгнах.

– Спомена за някаква тайна. Каква е тя, а? От къде на къде тая стара кучка Тес Струан ще се реши на търговско самоубийство?

– Заради замисъла на Сър Морган, сър.

– Какво?

– Заради Сър Морган. – Горнт се ухили широко. – Преди с вас да отплаваме от Шанхай, той ми повери скришом, че те с господин Брок са замислили и вече довеждат докрай някакъв проект, който ще разори Струанови и ще ги довърши веднъж завинаги. Каза ми, че всичко се въртяло около хавайската захар, банка „Виктория“ и…

– А? – Норбърт се втрещи. Сър Морган настояваше да не запознават Горнт с подробностите около удара и му бе заръчал той също да си мълчи: „… макар че на момчето можем да се доверим. Да, и няма нищо лошо, ако се помотае около Струан и приближените му, та белким подочуе нещичко.“ – Морган запозна ли те с подробностите около тая работа?

– Не, сър. Само ми нареди какво да предам на Струан и то да остане в пълна тайна.

– Исусе Христе. – Норбърт бе изкаран от търпение. – Я по-добре започни от самото начало.

– Каза да не ви запознавам с моята роля, докато не я доведа докрай, докато не осъществя каквото ми е заръчал. Е, изпълних всичко – Малкълм ми поверява тайните си, така че вече мога да ви уведомя. – Горнт отпи от шампанското си.

– Давай по-бързо де!

– Сър Морган ми нареди да разкажа на Струан куп истории. Той смята, че те съдържат достатъчно истина, та да хванем на въдицата Малкълм, а чрез него – истинския тай-пан Тес Струан. Сър, мога смело да заявя, че последният тай-пан Струан здравата е налапал въдицата. – Горнт набързо предаде на Норбърт същността на разказаното пред Малкълм. Завърши и се засмя: – Ще му предам „секретните подробности“ след дуела, докато отива на кораба си.

– И какво трябва да му кажеш?

Норбърт слушаше много внимателно и тъй като бе запознат с истинските подробности, бе очарован от лукавството на Морган. Ако Тес Струан реагира на лъжливите сведения, това осигуряваше на Сър Морган няколкото седмици, от които се нуждаеше. „Но, сър – бе му казал Норбърт в Шанхай, след като планът бе изложен, – вече става съвсем просто и нямате нужда от допълнително време. Аз ще си свърша работата в Йокохама преди Коледа.

– Да, ще си я свършиш. Но ние с татко обичаме да се подсигурим отвсякъде, момко, а повечко време ни трябва, за да си опазим вратовете от бесилката и задниците от пандиза.“

Норбърт потисна тръпките, които го полазиха при мисълта, че може да загази. Е, нямаше да увисне на въжето, но можеше да попадне в затвора за измама, а затворът за дългове със сигурност нямаше да му се размине. „Бива си го тоя шмекер Сър Морган! Съвсем в негов стил – да каже на мен едно, а на Горнт – друго. Но поне ми спести опасността да убия Струан. Значи ме чака Англия и пет хиляди годишно, но пък няма да обера каймака – имение с голяма къща и богатство. Все пак по-добре да отърва кожата, отколкото после да се тюхкам.“

Норбърт въздъхна. „С четири очи гледах да пусна един куршум в Малкълм и да обера каймака“ – помисли си той, а думите на Стария Брок се бяха врязали в паметта му: „Норбърт, тлъст кокал те чака, като се оттеглиш. Твойто допълнително възнаграждение ще скочи на пет хиляди гвинеи годишно, ако го пречукаш, на хиляда, ако го раниш тежко, но тежко ти, ако не сполучиш.“

– Морган е хитър, планът е съвсем безопасен – усмихнато рече Грейфорт, а после, за да изпита Горнт, добави нехайно: – Нали така?

– Моля?

– Малките промени са от решаващо значение, нали? – Наблюдаваше младежа много внимателно.

– Извинете, сър, но не зная никакви подробности, освен тези, които ви съобщих и които трябва да предам на Струан.

– Ще пийна още едно уиски. Ти си налей още вино – удовлетворен го покани Норбърт. После известно време пи мълчаливо, за да обмисли всичко. – Ти се дръж все едно нищо не си ми казал. Утре ще отменя дуела. Не мога да си позволя да убия тоя непрокопсаник, нито пък да го извадя от строя.

– Да, сър, и аз си помислих досущ същото. – Горнт му подаде писмото на Малкълм. Точно такова бе подписал и Норбърт. – Той ми го връчи за вас, но ви предлагам да не отменяте дуела още утре – ще вземе да заподозре нещо. Пък и, току-виж, открием какво толкова има да става на „Пърл“, все едно дали Малкълм ще се качи там или не.

– Да, Едуард, добра идея – изкикоти се Норбърт.

– Значи в сряда Струановото хлапе ще е на път към гибелта си, а?

Горнт се ухили.

– На увеселително плаване, сър. С тяхната Търговска къща ще е свършено, а нашата ще процъфти.

– Тъй, тъй. – Скочът и мисълта за бъдещето сгряха Грейфорт. – Значи си решил да постъпиш при нас?

– Да, сър, стига да ме одобрите. Сър Морган ми каза, че се иска вашето одобрение.

– Продължавай все така и се смятай за одобрен. Тая вечер си свършил страхотна работа. Лека нощ.

Норбърт пусна резето след Горнт. Преди да се покатери на високото легло, се възползва от нощното гърне и се почувства още по-добре. Чашата му се крепеше на купчина книги и списания върху нощното шкафче, все още наполовина пълна. Настани се на любимите си високи възглавници и взе разтворената книга „Градът на светците“ – разказ на Бъртън6666
  Сър Ричард Бъртън (1621–1890 г.) – брит. пътешественик и изследовател. – Б.пр.


[Закрыть] за престоя му сред загадъчните многобрачни мормони в Солт лейк сити, щата Юта – ново откритие на този най-прочут в света пътешественик и изследовател, владеещ трийсет или повече езика, чиито подвизи и наблюдения се следяха с неистов интерес до най-незначителните подробности.

Грейфорт прочете няколко абзаца и ядосано захвърли томчето. „Не е хубава като Поклонение в Ел Медика и в Мека – помисли си той, – нито пък като описанието за укриването на езерото Танганайка.

Покрай другото по време на престоя си при мормоните Бъртън, който поощрява полигамията, за която всеки глупак знае, че е правилно нещо, няма-няма, току опише завоеванията си. Достатъчно често го е правил в другите си книги, та старите петли да се наежат. Някои вестници съобщават, че се съвкупявал с тринайсет наведнъж, подарени му лично от Бригъм Йънг, глава на мормонската «Църква на съвременните светци» и губернатор на Юта. Ама че лъжци!

Но, Боже Господи, какъв човек – направил е и е видял повече от всички англичани, взети заедно. Заради него дори изпитваш гордост, че си англичанин. И при цялата си свобода да ходи, където си ще, да живее, както си ще, взе, че се върна в Англия и се ожени за една добра англичанка като всеки обикновен мъж. Естествено, само след месец отново замина и разправят, че бил в някакви неизвестни краища – нейде из индуския Куш или в загадъчната страна на Покрива на света, където живеел заедно със снежните гиганти…“

Норбърт отпи малко от питието си и се замисли за Горнт. „Тоя младок не е толкова хитър, за колкото се мисли. Всеки ще съобрази какво става на борда на «Пърл» и защо. Кетърър умее да пази тайни, и Дребосъкът Уили също, но Микълмас Туийт – не, нито пък «Небесния», щом си сръбне. Тъй че чух за писмата на Тес Струан – как попречила на Дребосъка Уили, възпряла църквата, всички капитани на корабите си, а чрез Кетърър – и военноморския флот. Само дето тя няма властна флота! А «Пърл» е под командването на Марлоу. Той може да ги ожени, стига Кетърър да му разреши.“

Грейфорт злорадо се изкиска.

„Но Кетърър ненавижда Струанови, задето продаваха оръдия на пиратите на Белия лотос – също като нас, както и ние сме продавали топове на всеки проклет военен диктатор, дето е поискал, и ще продължим да вършим същото дори Струанови да престанат. И защо не? Всичко си е законно и винаги ще бъде. Парламентът има нужда от оръжейни фабрики, защото с оръжие се върти голяма търговия, а всички правителства харесват войните – защото от войните се прави голяма търговия и преди всичко, защото войните прикриват собствената им шибана некадърност.

Майната им на правителствата!

Кетърър мрази Струанови. При цялото му дебелашко високомерие той не е глупак – за да направи услуга, ще изисква практически резултати. Каквито и да било. Изявленията на тоя глупак с жълто покрай устата не означават нищо – ето защо Кетърър си играе с него като котка с мишка. Може да разреши на Струан и пачаврата му да се качат на кораба, а може и да не разреши, но при всички случаи няма да допусне Марлоу да ги венчае: адмиралът иска да унижи Струан, да го кара да пълзи пред него. При най-малката възможност тоя мръсник и мен би ме накарал да пълзя и би ме наказал със сто камшика отгоре на това.“

Отпи голяма глътка от хубавото уиски, настроението му се подобри и той се разсмя: „Значи плановете на Струан младши се осуетяват: никаква венчавка на борда на «Пърл», ами завръщане в Хонконг със или без пачаврата му и хайде в капана заедно с мамчето. Странно, дето трябва да оставя тоя непрокопсаник жив, след като се надявах да обера каймака от Стареца: «… ала, Норбърт, да не вземеш да се изтървеш пред Морган, той е против всякакви убийства. Ще му се да види младия Струан затънал до гуша в лайна, както и майка му! Запомни ми думата, че иначе ще направя жартиери от червата ти.»

Да отменя ли дуела? Ще си помисля. И то внимателно. Имам нужда от допълнителното възнаграждение.

Колко му е присъщо на Морган да даде тайни напътствия на Горнт, а мен да ме държи в неизвестност. Какво ли още е казал на Горнт, без да ми го каже и на мен? Както и да е, Морган е хитрец. Притежава цялото мъжество и дързост на Стареца, но е по-уравновесен, по-съвременен, никакви щуротии, никакви рискове – нищо от грубостта и коравосърдечието на татенцето си. Морган е истинският ни тай-пан и той ще стане тай-пан на нашата нова Търговска къща. Трябваха му само двайсет години, за да съсипе компанията на Дърк, най-голямата в Азия до ден-днешен.“

Норбърт доволен допи питието си, намали фитила и се намести под завивките с прозявка. „Жалко, че не съм срещал стареца в разцвета му, нито пък тай-пана – самия стар Зеленоок дявол, когото единствено дяволските вълни на Големия тайфун, можаха да убият. Какъв късмет, дето тоя млад глупак не е наследил нищо от неговите качества!“

И последният гост си беше отишъл. В стаята останаха само Анжелик, Джейми Макфей и Малкълм. Въглените в огромната камина проблясваха, щом течението от комина ги раздухаше, и след това угасваха. Малкълм мълчаливо се взираше в огъня и въображението му рисуваше картини в жаравата. Анжелик седеше на ръчката на креслото му. Чувстваше се объркана. Макфей се бе навел през масата.

– Ще ти пожелая лека нощ, тай-пане – рече той.

Малкълм излезе от унеса си.

– О… Остани за момент. – Усмихна се на Анжелик. – Извини ме, Анжел, имам да обсъдя някои неща с Джейми, нали нямаш нищо против?

– Разбира се, че не. Лека нощ, Джейми. – Девойката се наведе и любещо целуна Струан. – Лека нощ, Малкълм, лек сън.

– Лека нощ, мила, ще тръгнем рано.

– Да… Малкълм, разреши ми един въпрос – за какво се вдигна цялата тази врява? Така и не разбрах. Ще ми обясниш ли?

– От завист, какво друго.

– О! Да, разбира се, ти си толкова силен и толкова съвременен! Колко си прав относно оръжието и опиума… О, la la, cheri, и колко мъдър! Благодаря ти. Естествено. – Тя отново го целуна. – В колко тръгваме утре заран? Толкова се вълнувам, това пътуване ще е една change superbe6767
  Великолепна промяна (фр.). – Б.пр.


[Закрыть].

– По изгрев-слънце. Ще се погрижа да те събудят навреме, но… но не се изненадвай, ако плановете ни се променят – Марлоу предупреди, че времето може да се развали.

– Но той ми се закле, че вятърът ще стихне и денят щял да е великолепен за пътешествие.

– Казах „може да се развали“, Анжел. – Малкълм я притисна в прегръдките си. – Ако не стане утре, той обеща още при първа възможност.

– Така се надявам, че ще е утре. Je t’aime, cheri.

– Je t’aime.

Тя излезе и в стаята настъпи вледеняваща тишина. Чен отново надзърна през вратата. Малкълм го скастри:

– Затвори и не ми се мяркай повече. – Вратата чевръсто се затвори. Джейми понечи да заговори, но Струан вдигна ръка: – И дума да не съм чул за кораби, оръдия и опиум. Моля те.

– Много добре.

– Седни, Джейми. – Малкълм бе обмислил всички затруднения с адмирала и си бе изработил план за всевъзможни случаи: ако адмиралът им разреши да отплават с неговата благословия, ако ги пусне на кораба, но забрани на Марлоу да изпълни церемонията или ако пътуването им бъде отложено за друг път. Засега остави настрана противомерките. – Нареди на парния ни катер точно преди изгрев да отиде до „Пърл“ и нека боцманът узнае от Марлоу ще отплаваме ли или не. И в двата случая боцманът да ми донесе отговора тук. Става ли?

– Разбира се.

– Написах писмото до Норбърт и тази вечер го връчих на Горнт, така че и с това приключих. Да съм забравил нещо?

– За сряда ли?

– Да.

– Не се сещам. Пътят и времето са уговорени, пистолетите са стандартни, няма да присъстват лекари, тъй като и Бабкот, и Хоуг едва ли ще бъдат дискретни. Единствената ви защита са писмата. Няма да има никакви свидетели, освен Горнт и мен.

– Добре. Готов ли си да отплаваш с „Буйният облак“?

– Утре заедно с пощата ни ще отправя един куфар, никой не ще забележи. Ами твоите пътни сандъци?

– Ще взема само един. Гледай да го натовариш някак си утре. Ако те попитат нещо, кажи, че изпращам свои дрехи предварително, преди да се прибера в Хонконг за Коледа.

– Чен ли ще ти събере багажа?

– Налага се. Ще го принудя да се закълне, че всичко ще остане в пълна тайна, но клетвите имат значение само за нас, не и за китайците. Ще трябва да го взема със себе си. А Ток ще създаде трудности, но тя може да остане тук до „истинското ни потегляне“. Ще се наложи да разкрием тайната и на А Со. Тя ще дойде с нас в Хонконг.

– Ами Анжелик?

– Няма защо да й казваме. Ако ни пуснат на „Пърл“, А Со ще й стегне един пътнически сандък с дрехи и със същото извинение ще го качи на кораба утре след мръкване. Става ли?

– Да.

– В сряда сутринта ние двамата с теб ще се промъкнем, както вече се разбрахме. Малко по-късно Чен, А Со и Анжелик, добре замаскирани, ще отидат до нашия пристан и там ще ги чака парният ни катер, та да ги откара до клипера…

– Извини ме, че те прекъсвам, но има едно „но“ – по-добре е да използваме катер с весла, по-безшумно е. За по-голяма безопасност парният катер трябва да ни чака на пристана на Пияния град.

– Прав си, Джейми. Благодаря ти. Значи катер с весла. След като се справим с Норбърт, се качваме на „Облака“ колкото се може по-бързо. Утре кажи на Варгас да свика нашите търговци на коприна в Япония за петък. Прави се, че разписанието ни за тази и за следващата седмица е претоварено.

– Добре.

– Нещо друго, Джейми?

– Мога ли да направя едно предложение?

– Разбира се.

– След утрешното пътуване с „Пърл“… – Макфей се подвоуми. – Спомена за промени в плана… заради времето. Прогнозата е добра, нали?

– Да. Казах го, в случай че на Марлоу му се наложи да остане в пристанището – безгрижно обясни Малкълм. – При цялата тая подготовка да сринем или сплашим Йедо не се знае какво ще скимне на Кетърър или на Сър Уилям. Какво е предложението ти, Джейми?

– Всъщност те са две. Марлоу каза, че ще се върнете по залез. Защо след това ти и Анжелик не се качите на „Буйният облак“ за вечеря с капитан Стронгбоу и дори не останете да нощувате там. Призори ние с теб ще слезем на брега и…

– Твоят план е много по-добър – тутакси се отзова сияещ Струан, – много по-добър. И тъй, Анжелик ще е на кораба заедно с багажа си и няма защо да се безпокоим за нея, а след като приключим с Норбърт, направо ще се върнем там. Страхотно хрумване, Джейми. Ще отправим вещите си с Чен и А Со, тъй че и те ще имат основание да останат на борда и никой няма да заподозре нищо. – Малкълм се усмихна мило и искрено. – Много си умен, много. Ето защо не искам да напускаш Струанови.

– Ще видим – усмихна се печално и Джейми.

– Между другото, ако стане нещо непредвидено – Малкълм говореше спокойно, а погледът му бе невъзмутим и безстрашен, – ако ме ранят, но съм подвижен и мога да се кача на кораба, качи ме. Ако е крайно належащо, е… просто повикай Бабкот или Хоуг. Помисли как да вземем и Хоуг, ще го отведем в Хонконг.

– Проверих в болницата им в Канагава, но те ще бъдат там в четвъртък, така че в сряда и двамата ще са тук.

– Ти мислиш за всичко.

– Не, просто ми се иска да е така, а и ми се ще да отмениш дуела.

– Нищо лошо няма да ми се случи.

– Моля Бога да си прав. Но каквото и да стане, по-добре е аз да бъда тук, докато се върнеш или не ме повикаш.

– Но майка ми пише, че…

– Зная. Нека си кажем честно, тай-пане. Така или иначе ме смятай за изхвърлен. По-добре да остана тук, за да прикривам тила ти, ако с Норбърт се случи нещо, и да наглеждам Горнт. Извинявай, но все още не му вярвам. Моето място е тук, а не в Хонконг. През пролетта ще напусна. Нека се разберем отсега. Но няма да се оттегля, преди да навършиш двайсет и една.