Текст книги "Гай-джин"

19.

Четвъртък, 16 октомври

Празненството по случай годежа беше в пълен разгар под петролните лампи, които осветяваха претъпканата централна зала на клуба – цялата сграда бе ангажирана от Малкълм Струан и бе пищно украсена. Всички уважавани членове на Колонията бяха поканени и присъстваха, както и всички офицери, свободни от задълженията си във флотата и армията – а отвън, на Хай стрийт, патрули от двете служби бяха готови да задържат пияни или нежелани посетители от Пияния град.

Анжелик никога не бе изглеждала по-хубава – с кринолин, с перо от райска птица в косата и с ослепителен годежен пръстен. Танцът беше един вълнуващ валс от Йохан Щраус-младши, съвсем нов и току-що пристигнал от Виена с дипломатическата поща; Андре Понсен с удоволствие го изпълняваше на пианото, акомпанираше му военноморският оркестър, чиито музиканти бяха с пълна парадна униформа за случая. Партньор на Анжелик беше Сетри Палидар – избирането му като представител на армията бе посрещнато с шумно одобрение и всеобща ревност.

Виктория Лънкчърч и Мейбъл Суон също танцуваха, този път със Сър Уилям и Норбърт Грейфорт, картите им за танци бяха попълнени с кандидати за партньори още в момента, в който бе обявено празненството. Въпреки че бяха дебели, и двете танцуваха добре, носеха кринолини, макар и да не можеха да се сравнят с роклята на Анжелик нито по пищност, нито по дълбочината на деколтето.

– Ти си направо отвратителна скръндза, Барнаби – изсъска Виктория на съпруга си. – Мейбъл и аз възнамеряваме да си купим нови дрънкулки, ако ще да струват три пъти повече от цялата компания, за Бога! И ние искаме украшения като нейните, за Бога!

– К’во?

– К’во ли? Капели… шапки! – Перото на Анжелик беше последният coup de grace3333
  Съкрушителен удар (фр.). – Б.пр.


[Закрыть] за двете жени. – Това е война между нея и нас. – Но ги търсеха за танците, а това надделя над ревността им и те закръжиха унесено.

– Върви му на копелето – измърмори Марлоу, вторачен единствено в своя съперник. Синята куртка на военноморската му униформа блестеше с допълнителните златни ширити на адютант, беше обут с панталони и чорапи от бяла коприна и черни обувки със сребърни катарами.

– На кого? – попита Тайърър, който минаваше край него с нова чаша шампанско, зачервен и възбуден от вечерта и от своя успех в тайното измъкване на самурая Накама от Йедо, когото бе настанил в дома си като учител по японски с одобрението на Сър Уилям. Кой е копеле, Марлоу?

– Питаш – сякаш не знаеш! – Марлоу се ухили. – Слушай, аз съм представител на флотата и следващият танц е за мен; ще покажа на негодника на какво съм способен или ще умра на дансинга.

– Истински късметлия! Какъв ще е танцът?

– Полка!

– О, Боже – ти ли го уреди?

– Заклевам се, не! – Полката, съдържаща в основата си чешки народен танц, беше нововъведение на дансинга в Европа и най-модното увлечение, макар все още да се смяташе за рискован танц. – Полката е по програмата! Не си ли забелязал!

– Не, твърде много неща са в главата ми – рече щастлив Тайърър, изгаряше от нетърпение да сподели с някого колко е бил хитър и че тая вечер, щом стане възможно, ще прекоси Моста към рая и ще се озове в прегръдките на любимата – съжаляваше обаче, че се е заклел да пази в тайна отношенията си със самурая и с Фуджико. – Тя танцува великолепно, нали?

– Хей, младият Тайърър… – Беше Дмитрий Сибородин, добре зализан и запотен, с халба ром в ръката си. – Помолих капелмайстора да обърне на канкан. Ги каза, че аз съм петият, който го моли.

– Господи, ще го направи ли? – попита ужасен Тайърър. – Веднъж в Париж видях как се танцува – няма да повярваш, но момичетата не носеха изобщо гащи.

– Вярвам ти! – закикоти се Дмитрий. – Но нашето ангелче е с гащи тази вечер и не се бои да ги покаже, за Бога!

– Слушай… – започна Марлоу разгорещено.

– Е, хайде, Джон, той само се шегува. Дмитрий, ти си невъзможен! Бас държа, че капелмайсторът няма да посмее!

– Не, освен ако Малк не му кимне!

Те погледнаха през стаята. Малкълм Струан седеше с д-р Хоуг, Бабкот, Сьоратар и няколко от посланиците, наблюдаваше дансинга и виждаше единствено Анжелик, тя се носеше и въртеше очарователно, а омагьосващата смела модерна музика бе развеселила гостите. Ръката на Малкълм стоеше отпусната върху здрав бастун, златният пръстен с герб блещукаше на пръста му, когато си тактуваше; беше с лъскави копринени вечерни дрехи, обърната яка, кремава връзка и диамантена карфица, с фини кожени ботуши от Париж.

– Жалко, че е толкова немощен – измърмори Тайърър, искрено го съжаляваше и благославяше собствения си късмет.

Струан и Анжелик пристигнаха късно. Той вървеше с огромна трудност, прегърбен, колкото и да се опитваше да се държи изправен, подпираше се на два бастуна, Анжелик го държеше сияеща под ръка. С тях беше д-р Хоуг, внимателен и винаги наблюдателен. Имаше аплодисменти за Струан и повече за нея. Когато седна, Малкълм ги приветства, покани ги да се угощават с лакомствата, подредени по масите.

– Но най-напред, приятели мои, вдигнете чашите си за най-красивото момиче на света, госпожица Анжелик Ришо, моята бъдеща невеста.

Аплодисменти и още аплодисменти. Прислужници китайци в ливреи донесоха изстудено за случая шампанско. Джейми Макфей добави няколко думи и празненството започна. Вина от Бордо и Бургундия, специално шабли3434
  Бяло бургундско вино. – Б.пр.


[Закрыть], харесвано много в Азия, бренди, уиски – всичките изключително от вноса на Струан, – джин, бира от Хонконг.

Австралийско печено говеждо, няколко цели агнета, пилета, бутове осолено студено свинско, шунка, шанхайски картофи, печени и пълнени със солени парченца свинско и масло, също пудинги и шоколадови бонбони, нова доставка от Швейцария. След вечерята всичко бе почистено, а седем пияни – изнесени. Андре Понсен зае мястото си и оркестърът засвири.

С огромно уважение към Малкълм Сър Уилям помоли за първия танц. Последва го Сьоратар, после останалите посланици – с изключение на Фон Хаймрих, който беше на легло с дизентерия – адмиралът и генералът, всички се изредиха. След всеки танц зачервени и сияещи лица заобикаляха Анжелик и тогава, веейки си с ветрилото, тя си проправяше път до Малкълм, любезна с всички, но напълно завладяна от него, отказваше поредния танц, оставяше се Малкълм дълго да я увещава.

– Но, Анжелик, харесва ми да те гледам как танцуваш, скъпа, толкова си грациозна.

Сега Малкълм я наблюдаваше, разкъсван от щастие и чувство на безсилие, обезумял, задето куца.

– Не се тревожи, Малкълм – казал му бе Хоуг, искаше да го успокои, обличането бе предизвикало кошмарна болка и разкрило непохватността му. – За първи път си на крака. Само месец е минал от инцидента, не се безп…

– Кажи ми го още веднъж, и ще плюя кръв.

– Не е само от болката. Това е от цялото лечение и от днешната поща. Получи писмо от майка си, нали?

– Да – отвърна напълно нещастен Малкълм и седна на края на леглото, полуоблечен. – Тя… ами тя е бясна, никога не съм знаел, че може да бъде толкова ядосана… Тя е изцяло против годежа ми, против брака… Ако я слушам, Анжелик е въплъщение на дявола. Тя… – Думите се изляха от него. – Тя е отхвърлила писмото ми, отхвърлила го и пише, ето прочети го:

„Полудял ли си? Няма шест седмици от смъртта на баща ти, още не си навършил двайсет и една, тази жена те преследва заради парите и нашата компания, тя е дъщерята на един избягал от банкрут, племенница на друг престъпник и, Господ да ни е на помощ, католичка и французойка! Да не си се побъркал? Казваш, че я обичаш? Глупости! Ти си омагьосан. Ще спреш тази глупост! Ще я спреш! Тя те е омагьосала. Очевидно си забравил, че трябва да управляваш компанията! Трябва да се върнеш без тази личност веднага щом д-р Хоуг разреши.“

– Когато ти разреша да се върнеш, Малкълм, ще направиш ли, както майка ти казва?

– За Анжелик, изключено. Нищо от това, което майка ми пише, не е важно, нищо! Ясно е, че не е прочела писмото ми, не дава пет пари за мен. Какво, по дяволите, мога да сторя?

Хоуг сви рамене.

– Вече си решил: ще се сгодиш и след съответния срок ще се ожениш. Ще се оправиш. Ще трябва много да почиваш, да изядеш много питателни супи и каши и да се откажеш от приспивателните и успокоителните. Следващите две седмици ще останеш тук, после ще се върнеш и ще се изправиш… – той се бе усмихнал мило – пред бъдещето с увереност.

– Имам късмет, че си ми лекар.

– А аз съм щастлив, че си ми приятел.

– Но получи също писмо от нея?

– Да. – Сух смях. – Май наистина получих.

– Е?

Хоуг завъртя очи.

– Не казах ли достатъчно?

– Да. Благодаря ти.

Сега, като я наблюдаваше как танцува, център на всеобщо възхищение и страст, гърдите й доста открити по модата, тънките глезени съблазняващи очите да продължат нагоре по издутите обръчи, покрити с коприна, Малкълм усети, че се възбужда. „Слава Богу – помисли си той, повечето от гнева му се изпари, – най-после ми става, но, Господи, няма да й устоя до Коледа. Няма.“

Беше почти полунощ. Анжелик отпи от шампанското и се скри зад ветрилото си, вееше си с отработени движения, дразнейки мъжете край себе си, после подаде чашата си, сякаш правеше подарък, извини се и се върна на стола си до Струан. Наблизо стоеше оживена група – Сьоратар, Сър Уилям, Хоуг, други посланици и Понсен.

– La, г-н Андре, свирите превъзходно. Не е ли така, скъпи Малкълм?

– Да, превъзходно – отвърна Струан; изобщо не се чувстваше добре, опитваше се да го прикрие.

Хоуг му хвърли бегъл поглед.

Анжелик продължи на френски:

– Андре, къде изчезна през последните няколко дни? – Погледна го над ветрилото. – Ако бяхме в Париж, щях да се закълна, че си отдал сърцето си на някоя нова приятелка.

Понсен небрежно отвърна:

– Просто работа, госпожице.

После Анжелик продължи на английски:

– О, колко тъжно. Париж през есента е особено красив, почти толкова поразителен, колкото и пролетта. О, само почакай, аз ще ти го покажа, Малкълм. Можем да прекараме един сезон там, нали? – Тя стоеше близо до него и усещаше как ръката му шари по кръста й, полека постави ръка на рамото му и си поигра с дългата му коса. Беше й приятно от допира, лицето и дрехите му бяха красиви, пръстенът, който й подари сутринта, с един диамант, заобиколен от малки диаманти, я очароваше. Погледна го, повъртя го, обожаваше го, чудеше се колко ли струва. – О, Малкълм, ще ти хареса Париж, наистина е великолепен. Нали ще идем?

– Защо не, щом искаш.

Въздъхна, пръстите й дискретно галеха врата му; после възкликна, сякаш внезапно се бе сетила:

– Всъщност, мислиш ли, cheri, мислиш ли, че бихме могли да прекараме там медения си месец – ще танцуваме цели нощи.

– Вие танцувате прекрасно, госпожице, където и да сте – намеси се Хоуг; бе изпотен и се чувстваше неудобно в прекалено тесните си дрехи. – Да можех да кажа същото и за себе си. Мога ли да предлож…

– Изобщо ли не танцувате, докторе?

– Когато бях в Индия преди години, танцувах, но спрях след смъртта на съпругата си. Тя наистина обичаше да танцува толкова много, че сега аз изобщо не мога да го направя. Великолепно празненство, Малкълм. Но ще трябва да пожелаем лека нощ?

Анжелик го погледна, усмивката й посърна, забеляза загрижеността, изписана на лицето му, погледна и Малкълм и видя изтощението му. „Колко ужасно, че е болен – помисли си тя. – По дяволите!“

– Още е рано – заяви смело Малкълм, макар че копнееше силно да си легне, – нали, Анжелик?

– Признавам, че и аз съм много изморена – рече тя тутакси. Затвори ветрилото си, остави го на стола, усмихна се на него, на Понсен и на останалите, готова да си тръгне. – Може би ще се измъкнем и ще оставим празненството да продължи…

Те тихо се извиниха на хората около тях. Всички други се преструваха, че не забелязват, напускането им, но веднага след това се усети празнота. Отвън на вратата Анжелик спря за момент.

– О, la la. Забравих си ветрилото. Ще те настигна, скъпи.

Бързо се върна. Понсен я пресрещна и започна на френски:

– Госпожице, смятам, че това е ваше.

– Колко сте любезен – прие ветрилото, поласкана, че тактиката й сполучи и че французинът я е наблюдавал, както и се бе надявала. Когато се наведе над ръката й, за да я целуне, Анжелик му прошепна на френски:

– Трябва да те видя утре.

– В Легацията по обяд, попитай за Сьоратар, той няма да е там.

Тя си разресваше косата с четка пред огледалото, още си тананикаше последния изтанцуван валс. „Кой беше най-добрият? – питаше се Анжелик. – Най-хубавият танц? Лесно е да се отговори, Марлоу и полката, по-добре беше от Палидар и валсовете – човек трябва да танцува валс само с любимия си, да се остави музиката да му завърти главата с обожание и копнеж, да го отнесе в облаците, трептящ и желаещ, както бях аз тази вечер; най-хубавият ден в живота ми – сгодена за един прекрасен мъж, който ме обича безумно.

Трябваше да бъде най-хубавият ден, но не е.

Странно, че се забавлявах вечерта, а мога да действам и мисля спокойно. Ето, денят мина; закъснява ми, вероятно съм бременна от насилника – трябва да сложа край на това.“

Девойката гледаше отражението си в огледалото, сякаш там имаше друг човек, разресваше се с четката по-силно, бодлите я гъделичкаха по главата и прочистваха мисълта й; бе учудена, че все още е жива и външно същата след толкова много страдания.

„Любопитно. Всеки ден след първия изглежда по-лесен. Защо е така? Не зная. Е, няма значение. Утре ще се справя с това закъснение, макар че може да ми почне и през нощта и няма да има нужда да се страхувам и да плача, да плача и пак да се страхувам. Десетки хиляди жени са се хващали като мен в подобен капан и са оцелявали без поражения. Само малко лекарство, и всичко ще е както преди и никой нищо няма да узнае. Само ти и Бог! В краен случай само ти и лекарят или акушерката, или знахарката.

Стига вече, Анжелик. Вярвай в Бога и се довери на пресветата майка. Пресветата майка ще ти помогне, ти си невинна. Ти си публично сгодена за чудесен мъж, някак си все ще се омъжиш и ще заживееш щастливо. Утре… утре ще намериш къде и как…“

Зад нея А Со оправяше леглото, събра бельото и чорапите й. Кринолиновата рокля вече висеше на закачалка редом с други две рокли, а половин дузина нови дрехи все още стояха неразопаковани от оризовата хартия. През отворения прозорец се чуваше смях и пиянско пеене, както и музиката от клуба, която въобще не стихваше.

Анжелик въздъхна, искаше и се да се върне на танците. Четката се движеше по-силно.

– Госп’жица иска нещо, да?

– Не. Искам да спя.

– Лека нощ, госп’жица.

Анжелик залости портата подире й. Свързващата врата със стаята на Струан беше затворена, но незалостена. Беше й станало навик, когато се приготви, да почука, да влезе и целуне Малкълм за лека нощ, евентуално да побъбри малко с него и да се върне отново, оставяйки вратата открехната, в случай че му стане лошо. Сега не получаваше често пристъпи; ала бе спрял приспивателното преди седмица и беше много неспокоен, трудно спеше, но никога не искаше нищо.

Анжелик седна отново пред огледалото и се полюбува на образа си. Пеньоарът й беше копринен и с дантели, парижки – тук й бяха ушили същия по модела, който бе донесла…

„И ти не можеш да повярваш на майсторлъка, Колет, или на бързината, с която китайският шивач ми го уши, писа този следобед за сутрешния пощенски кораб.

Сега може да ми шият всичко. Моля те, изпрати ми няколко модела или кройки от Ла Паризиен или Л’от Кутюр с най-новата мода, или нещо друго интересно – моят Малкълм е толкова щедър и толкова богат! Казва, че мога да си поръчам каквото поискам!

А пръстенът ми!!!! Диамант с четиринайсет по-малки диаманта около него. Попитах го откъде, за Бога, го е намерил, а той само се усмихна. Наистина трябва да съм по-внимателна и да не задавам глупави въпроси. Колет, всичко е толкова прекрасно, освен че се безпокоя за здравето му. Подобрява се бавно и едва-едва крета. Но става все по-пламенен, горкичкият, и трябва да внимавам… Ще се обличам за празненството сега, но ще ти пиша още, преди да тръгне пощата.

С вечна обич.“

„Колко е щастлива Колет, нейната бременност е дар от Бога.

Спри! Стига толкова, иначе сълзите и ужасът ще се върнат отново. Забрави тревогите си. Вече реши какво ще правиш. Добре, бременна съм, значи, остава другият план – какво още?“

Напарфюмира се разсеяно зад ушите и по гърдите, леко оправи дантелата. Нежно почука на вратата му.

– Малкълм?

– Влез – сам съм.

Неочаквано не го завари в леглото, седеше във фотьойла. С червен копринен халат, погледът му беше странен. Инстинктивно Анжелик застана нащрек. Залости вратата както обикновено и се приближи до него.

– Не си ли уморен, любов моя?

– Не и да. От теб ми спира дъхът. – Протегна ръце и Анжелик се приближи, сърцето й щеше да изхвръкне. Ръцете му трепереха. Приласка я по-близо и целуна ръцете и гърдите й. За момент Анжелик му се остави, наслаждаваше се на неговото обожание, искаше го, наведе се и го целуна, позволи му да я гали. После, цялата пламнала, застана на колене до стола, сърцето й биеше като неговото, и се поотдръпна от прегръдката.

– Не бива – прошепна тя, останала без дъх.

– Зная, но аз трябва. Искам те толкова много… – Устните, му туптяха, пламтяха и търсеха; наведе се напред, нейните им отговориха. Ръката му милваше бедрото й, запалваше пожар в слабините й, издигаше се все нагоре и нагоре, и тя искаше още, но се овладя и отново се отдръпна.

– Не, cheri. – Този път Малкълм се оказа изненадващо по-силен, ръката му я задържа като любовно менгеме, гласът и устните му станаха още по-настойчиви, все по-близки и по-близки и тогава, без да мисли, Малкълм се изви твърде рязко и болката го прониза.

– О, Господи!

– Какво стана? Добре ли си? – попита изплашена Анжелик.

– Да, добре съм. Всемогъщи Боже! – Трябваха му секунда-две, за да се съвземе; острата болка пресече неговия плам, остана копнежът, който страданието сякаш подсилваше. Ръцете му все още я държаха, все още трепереха, но вече без никаква сила.

– Господи, съжалявам.

– Няма за какво, скъпи. – Анжелик с облекчение възстанови дишането си, изправи се и наля малко от студения чай, който той държеше до леглото; чувстваше слабините си неспокойни, парализирани и нервни, сърцето й биеше; и на нея не й се искаше да спре, но се налагаше: още няколко минути; и нямаше да може. „Намери начин да се опазиш, да опазиш него, да опазиш и двамата“ – гласът на майка й крещеше като молитва в главата й: „Мъжът никога не се жени за своята любовница, не му давай нищо преди сватбата, след нея е разрешено всичко.“ Този глас се бе запечатал в съзнанието й в момента, когато порасна достатъчно, за да разбира.

– Заповядай – измърмори Анжелик, като му подаде чашата.

Коленичи и го загледа, очите му бяха затворени, пот се стичаше по лицето и халата му. За миг собственото й безпокойство и тревога изчезнаха. Тя сложи ръка на коляното му и той я взе в своята.

– Опасно е… опасно е да се прегръщаме така, Малкълм – рече тя тихо; харесваше го много, обичаше го, но не беше сигурна дали това е любовта. – Трудно е и за двама ни, cheri. Аз също те желая и те обичам.

Измина време, докато той успя да проговори; гласът му беше нисък и остър:

– Да, но… но ти може да ми помогнеш.

– Само че ние не можем, не преди да се оженим, не още, не можем, не сега.

Внезапно болката и безпомощността му го прекършиха; трябваше цялата вечер да седи и да търпи другите мъже да танцуват с нея, да копнеят по нея, докато той едва можеше да върви, макар само преди месец да беше далеч по-добър танцьор от всичките.

Прииска му се да й изкрещи: „Защо не сега? Какво значение имат месец или два? За Бога… Но, добре, приемам, че преди сватбата порядъчната девойка трябва да остане девствена, иначе ще се смята за пропаднала. Приемам, че джентълменът не бива да влиза в грях с нея преди сватбата. Приемам! Но, мили Боже, нали има и други начини.“

– Зная, ние, ние не можем сега – рече той гърлено. – Само че… Анжелик, моля те, помогни ми, моля те.

– Но как?

Малкълм отново сподави думите си: „За Бога, както момичетата в Къщите го правят, целуват те, галят те и ти свършваш – да не мислиш, че да правиш любов означава само да си разтвориш краката и да лежиш като парче месо – има най-обикновени неща, които момичетата вършат, без да го правят на въпрос или да се срамуват, и се чувстват щастливи заради теб. Хей, ти можеш да ме облекчиш така, нали?“

Но Малкълм знаеше, че не е в състояние да й го каже. Възпитанието не му позволяваше. Как да обясниш на една дама, която обичаш, ако е твърде млада и неопитна или егоистка, или просто неосведомена. Внезапно от истината му загорча. Нещо в него се пречупи.

С променен глас той рече:

– Напълно си права, Анжелик, трудно е и за двама ни. Съжалявам. Може би ще е най-добре да се върнеш във Френската легация, докато тръгнем за Хонконг. Вече се оправям и трябва да пазим името ти.

Тя втренчено го погледна, обезверена от промяната.

– Но, Малкълм, удобно ми е тук, а и съм наблизо, в случай че почувстваш нужда от мен.

– О, да. Нуждая се от теб. – Устните му се изкривиха в едва загатната иронична усмивка. – Ще помоля Джейми да уреди всичко.

Анжелик се поколеба; не беше сигурна как да продължи.

– Щом така искаш, cheri.

– Да, това ще е най-доброто. Както ти самата каза: опасно е да се прегръщаме така. Лека нощ, любов моя. Толкова се радвам, че ти хареса празненството.

Студена тръпка премина през нея, дали бе вътре в душата или по кожата й, Анжелик не разбра. Целуна го, готова да разпали страстта му, ала Малкълм не реагира. „Какво ли го промени?“

– Наспи се хубавичко, Малкълм. Обичам те. – Никаква реакция.

„Няма значение – помисли си Анжелик, – мъжете са на настроения и са трудни.“ Усмихна се, сякаш всичко беше наред, махна резето от вратата, изпрати му въздушна целувка и влезе в своята стая.

Той остана загледан подире й. Вратата бе леко открехната. Както обикновено. Но всичко в техния свят не беше вече както преди. Вратата и нейната близост вече не го изкушаваха. Чувстваше се променен, някак си преправен. Не знаеше защо, ала беше много тъжен, много остарял, някакъв инстинкт му подсказваше, че колкото и да я обичаше, колкото и да се стараеше физически, тя никога нямаше да го задоволи напълно през целия им съвместен живот.

С помощта на бастуна се изправи и закуцука колкото можеше по-тихо до бюрото. В горното чекмедже държеше малко шишенце с лекарство; скрил го бе за нощите, когато му бе невъзможно да заспи. Изгълта го. С мъка се дотътри до леглото. Скръцна със зъби, легна и въздъхна, когато болката понамаля. Това, че бе изпил последното количество успокоително, ни най-малко не го тревожеше. Чен, А Ток, който и да е от прислужниците можеше да го снабди с още, стига да поиска. Та нали компания Струан снабдяваше с опиати част от Китай?

А щом се прибра в стаята си, Анжелик се облегна на стената; мислите й бяха в безпорядък, не беше сигурна дали трябва да се върне, или да го остави сам. Чу го как отиде до бюрото и отвори чекмедже, ала не знаеше защо; чу как пружините на леглото изскърцаха, чу неговата дълга въздишка на облекчение.

„Така е, защото го боли и защото не можем да го направим, не и сега – помисли си Анжелик, окуражавайки се, като сподави нервна прозявка. И още, защото трябваше да седи на танците, след като е най-добрият танцьор, с когото някога съм танцувала – нали точно това ме привлече най-напред у него в Хонконг?

Не е грешно, че иска да се любим – и не съм аз виновна, че е ранен. Горкичкият Малкълм, просто нервите му са опънати. До утре ще е забравил за случилото се и всичко ще е чудесно… пък и по-добре да се преместя, имам да решавам онзи проблем. Нещата ще бъдат наред.“

Вмъкна се в леглото си и бързо заспа, но сънищата й скоро се населиха със странни чудовища с изкривени бебешки лица, те пищяха, смееха се и я дърпаха. „Мама… мама“ – изписваше собствената й кръв по чаршафите; тя течеше от връхчето на пръста й, който използваше вместо писалка, преповтаряше ли преповтаряше онези букви – буквите от кувертюрата, запечатали се трайно в мозъка й, за които не бе имала смелостта да попита Андре или Тайърър.

Нещо я измъкна от съня. Кошмарите изчезнаха. Тревожно разбудена, Анжелик погледна вратата, почти очакваше да види Малкълм там. Но насреща й нямаше никой, различи дълбокото му равномерно дишане, така че се разположи на възглавниците и си помисли: „Трябва да е бил вятърът или се е затръшнал някой капак.

Mon Dieu, изморена съм, но колко хубаво прекарах на танците. И какъв прекрасен пръстен ми подари той.“

Като си тананикаше полката и завиждаше на успеха на Джон Марлоу, макар да беше съвсем сигурен, че може да се справи с танца също толкова добре като него, Филип Тайърър почти танцуваше към вратата на Къщата на трите шарана по малката пуста пътечка. Почука с финес. Йошивара изглеждаше потънала в сън, а недалеч в постройките и баровете на Главната улица животът кипеше; нощта бе пълна с мъжки смях и дрезгаво пеене; смесваха се случайният остър звук на шамисен3535
  Японска триструнна китара. – Б.пр.


[Закрыть], смях и пиджин.

Решетката на вратата се отвори.

– Госп’дар, какво?

– Моля говори японски. Аз съм Тайра-сан и имам среща.

– А, така ли? – рече едрият слуга. – Тайра-сан, а? Ще съобщя на мама-сан. – Решетката се затвори.

Докато чакаше, Тайърър барабанеше с пръсти по старото дърво. Вчера и снощи трябваше да прекара цялото си време със Сър Уилям в обяснения за Накама и Легацията, в уреждане на Modus vivendi3636
  Начин на живеене (лат.). – Б.пр.


[Закрыть] за своя новооткрит учител, с чувство на вина, задето не може да открие жизненоважната истина, че японецът говори английски. Но беше се заклел, а думата на англичанина е закон.

Накрая Сър Уилям се съгласи, че Накама може да се представя открито за самурай – синове на самурайски фамилии бивали аташирани към Френската и Британската легация за кратки периоди от време в миналото точно както Бабкот имаше японски помощници. Но Сър Уилям заповяда японецът да не носи или да не притежава мечове на територията на Колонията. Същото разпореждане се прилагаше към всички самураи, с изключение на охраната на Колонията и наказателните патрули. Още: Накама не можеше да се облича показно или да се приближава до Митницата или караулното на охраната и доколкото е възможно, да се пази да не го видят. Защото, ако го откриеха, Бакуфу щяха да изискат предаването му.

Тайърър извика Накама и му обясни какво е разпоредил Сър Уилям. По това време вече се чувстваше твърде уморен за Фуджико.

– А сега, Накама, трябва да изпратя едно съобщение и искам ти да го занесеш. Моля те, напиши буквите на „Моля, уредете…“

– Уреди, моля?

– Определи или направи. „Моля, уредете ми среща за утре вечер с…“, остави празно място за името.

Малко време бе нужно на Хирага да разбере точно какво се иска от него и защо. Отчаян, Тайърър се видя как му дава името на Фуджико и на Къщата на трите шарана.

– А, три шаран? – рече Хирага. – Со ка! Даде съобщение на мама-сан, уреди тебе видиш мусуме утре, а?

– Да, моля.

Накама му показа как да напише буквите и Тайърър ги прекопира, беше много доволен от себе си; после подписа съобщението внимателно с подписа, който Хирага му измисли, и ето, сега стоеше тук на вратата.

– Хайде, побързай – измърмори той, изпълнен с желание и готовност.

След време решетката на вратата се отвори отново. Беше Райко:

– А, добър вечер, Тайра-сан, иска да говорим японски, разбира се – рече тя с усмивка и лек поклон и продължи с поток от леещ се японски; той не разбра нищо от него, освен че няколко пъти се повтори името Фуджико, Райко завърши с: – Толкова съжалявам.

– Какво? О, съжаляваш? Защо съжалява Райко-сан? Добър вечер, аз имам среща с Фуджико… Фуджико.

– О, толкова съжалявам – повтори тя търпеливо, – но Фуджико не е свободна тази вечер и не ще се освободи скоро. Толкова съжалявам, но няма какво да направя, тя изпраща своите съжаления, разбира се, и се извинява, но всички мои дами са също заети. Много съжалявам.

Той пак не разбра кой знае колко от обясненията й. Но същността стигна до него. На Тайърър му стана ясно, че Фуджико я няма, но не и причината за това.

– Но писмото, вчера… моят пратеник, Накама, той го донесе, нали?

– О, да! Накама-сан го донесе и аз му казах, че всичко ще бъде наред, но толкова съжалявам, сега не е възможно да те подслоня. Толкова съжалявам, Тайра-сан, благодаря, че ни помниш. Лека нощ.

– Почакай – изкрещя Тайърър на английски, когато решетката започна да се затваря, после помоли: – Казваш, че я няма тук… т.е. там, нали? Почакай, моля, Райко-сан. Утре… извини ме… утре, Фуджико, да?

Райко тъжно поклати глава.

– О, толкова съжалявам, утре също не е възможно, наскърбява ме, че трябва да го кажа. Надявам се, че разбираш, толкова съжалявам.

Тайърър се ужаси.

– И утре ли, а вдругиден?

Тя се поколеба, усмихна се и отново леко се поклони.

– Може би, Тайра-сан, може би, толкова съжалявам, че не мога да обещая нищо. Помоли Накама-сан да дойде тук през деня и аз ще му кажа. Разбираш ли? Изпрати Накама-сан. Лека нощ.

Тайърър глупаво зяпна вратата, изруга горчиво, сви юмруци, искаше му се да смачка нещо. Нужно му беше време да се съвземе от огромното разочарование, после унило се обърна и тръгна обратно.

Хирага наблюдаваше през една дупка в оградата. Когато Тайърър изчезна зад ъгъла, се върна по криволичещата, застлана с камъни пътека през градината, потънал в мисли. Градината беше измамно просторна, с малки къщички, всичките с веранди, сгушени сред собствени тревни площи с храсти.

Но Хирага избягна къщичките, влезе в малката градина и почука на оградата. Тя се отвори безшумно. Прислужникът се поклони, а той кимна и продължи по пътеката към близката постройка. Повечето кръчми и Къщи имаха тайни изходи и скривалища или се свързваха с комшулуци, а онези, които се осмеляваха да обслужват шиши, обръщаха специално внимание на сигурността – за своя собствена безопасност. Тази част от Къщата на трите шарана беше за много важни гости с отделна кухня, прислужнички, но със същите куртизанки. На верандата Хирага срита своите гета – налъми – и дръпна шоджи.

– Какво направи той? – попита Ори.

– Кротко си отиде. Странно. – Хирага поклати глава в почуда и седна срещу Ори, кимна на дълбокия поклон на Фуджико. Вчера, след като донесе писмото на Тайърър – за забава на Райко, – той бе наел Фуджико за тази вечер.

– Мога ли да попитам, защо Хирага-сан? – учуди се Райко.

– Само за да ядосам Тайра.

– Ийе, мисля, че той остави девствеността си тук, със Сако. После пробва с Мейко, после с Фуджико. Фуджико му събра очите.

Хирага се засмя заедно с Райко, харесваше я, но когато видя Фуджико, се смути, че врагът му намира момичето за привлекателно. Фуджико беше обикновена, с обикновена коса, всичко по нея бе семпло, с изключение на очите; те изглеждаха безформено големи. Хирага обаче прикри впечатлението си и направи комплимент на Райко, че се е сдобила с такова цвете, дето изглежда на шестнайсет, макар да бе на трийсет и една и куртизанка вече петнайсет години.