Текст книги "Гай-джин"

33.

Понеделник, 3 декември

Норбърт Грейфорт излезе на палубата на пощенския кораб точно когато заобикаляха носа. Параходът идваше от Хонконг през Шанхай и вече се насочваше към крайбрежието на Йокохама. Грейфорт бе току-що избръснат и носеше цилиндър и редингот в мразовитата утрин. Видя капитана и останалите на мостика пред димоходната тръба; от нея се виеше стълб лютив пушек, който вятърът отнасяше към кърмата. Моряците се подготвяха за влизане в пристанището, бяха скатали платната на трите мачти. На фордека, зад заключени решетки, отделящи ги от целия останал кораб, се тълпяха пасажерите от трета класа – нехранимайковците на Азия, лентяи и всякаква сган, наблъскани под брезентови платнища. Решетките бяха задължителни за пасажерските кораби като предпазна мярка срещу пиратските нападения в тези води.

Духаше свеж вятър, Норбърт хареса мириса и вкуса му на чисто. Не беше като долу, където вонята на масло и въглищен дим заедно с ритмичния, предизвикващ главоболие шум на машините се просмукваше в задухата. „Азиатската кралица“ от часове препускаше с пълна мощност заради насрещния вятър. Колкото и да ненавиждаше параходите, сега Норбърт бе доволен – иначе щяха да се забавят с много повече дни. Той отхапа крайчето на една пура, изплю го през борда и събра шепи, за да я запали.

Колонията изглеждаше както винаги. Караулните помещения на самураите и митниците на север и на юг – вън зад стобора и по мостчетата; от най-разнообразните комини се виеше дим, мъже се шляеха по стъргалото, ездачи тренираха конете си на хиподрума, в Пияния град с обичайната му мръсотия почти не бяха разчистени следите от пожарите и земетресението; това напълно контрастираше с палатковия лагер на носа, където се упражняваха войниците, откъм плаца се носеше призивът на сигналната тръба. Покривите на Йошивара сякаш надничаха през стобора. Норбърт усети непривично вяло вълнение – бе все още преситен от гуляите в Шанхай – най-богатия, най-разпуснатия и необуздан град в Азия, с най-добрите конни надбягвания, хазартни игри, разврат, барове и с европейска храна навсякъде.

„Няма значение – помисли си Грейфорт, – ще подаря на Сако топ копринен плат, това ще възбуди катеричката й и кой знае?“

Плъзна поглед по пилоните на различните легации, ожесточи се, като забеляза сградата на Струанови, после се съсредоточи върху своята собствена. Бе отсъствал три седмици и със задоволство отбеляза, че ремонтът на фасадата е завършен напълно, не бе останала и следа от разрушенията след пожара. Намираше се прекалено далеч, за да разпознае хората, щъкащи навън-навътре от сградите по Хай стрийт, но зърна синя шапка, кринолин и слънчобран да пресича улицата на път за Френската легация. „Само една изглежда така – помисли си. – Хубавелката Анжел!“ Стори му се, че долавя аромата на парфюма й. „Дали знае за дуела?“

Морган Брок се бе разкикотил, щом чу тази новина.

– Имаш съгласието ми да му откъснеш главата или пък топките. Смени пистолетите със саби и наистина ще получиш извънредно възнаграждение.

Малки корабчета вече бързаха да пресрещнат пощенския параход. Норбърт кисело отбеляза, че внушителната моторна лодка на Струан чакаше сред леките вълни, първа в редицата, а Макфей стоеше на кърмата й. Собствената му лодка с весла бе на второ място. „Голяма работа, не след дълго и лодката ти, и сградата заедно с теб и останалите от Струан ще закъсат или изпукат, а всичко ваше ще стане мое. Може пък и да те взема на работа, Джейми, колкото да ти гледам сеира.“ Забеляза, че Макфей се взира през бинокъла, и разбра, че го е видял. Махна му от немай-къде, изплю се в морето и се спусна в кабината си.

– Добро утро, господин Грейфорт, сър – поздрави го Едуард Горнт с южняшки чар. Стоеше на прага на отсрещната кабина, висок, жилав и тънък, красив младеж от Вирджиния, двадесет и седем годишен, с тъмнокафяви очи и кестенява коса. – Наблюдавах от кърмата. Няма нищо общо с Шанхай, нали?

– И то много повече, отколкото предполагаш. Събра ли си багажа?

– Да, сър, и съм готов за нападение. – Като се изключи лекото заваляне на „р“, акцентът му бе почти незабележим, много повече английски, отколкото южняшки.

– Добре. Сър Морган ми заръча да ти предам това, щом пристигнем. – Извади плик от куфарчето си и му го връчи. Колкото повече размисляше над цялото си пътуване, толкова повече се сащисваше. Тайлър Брок не бе пристигнал в Шанхай. Вместо това бе приветствал Грейфорт с кратко писъмце, в което му заръчваше да се подчинява на сина му Морган така, сякаш, самият Тайлър издава заповедите. Сър Морган Брок бе шкембест, оплешивяващ мъж, не чак толкова недодялан като баща си, но със същия подъл нрав и брадат като него. За разлика от Стареца обаче бе получил подготовката си в Лондон в Английската народна банка, център на световните фондови борси и на всички видове международна търговия. Веднага, щом Грейфорт пристигна, Морган му изложи кроежите си как да разорят Струанови.

Наглед бе съвсем простичко.

От една година той, баща му и техните съдружници в съвета на хонконгския клон на Банка Виктория изкупуваха полиците на компания Струан. И сега с пълната подкрепа на целия съвет трябваше само да изчакат до трийсети януари, за да ги сложат под възбрана. Нямаше никакъв начин Струан да се издължат до фаталния срок. На тази дата банката щеше да притежава компания Струан с всичките й партакеши и кораби, а Морган щеше да изкупи хавайските захарни пазари, като ловко отстрани Струанови, които разчитаха на годишната печалба от тях, за да изплатят дълговете си – щеше да ги довърши окончателно. И още един, дори по-голям удар: Морган с присъщата му хитрост бе разменил жито, предназначено за вносителите от Севера и Юга, срещу южняшки стоки и северняшки памук за необятния британски пазар, по закон той се снабдяваше само от британски кораби – от техните кораби.

– Замисълът ти е гениален, сър Морган, поздравявам те – изрече Норбърт със страхопочитание, защото това щеше да превърне Брокови в най-богатата търговска компания в Азия, в Търговска къща, и щеше да му обезпечи заплата от пет хиляди гвинеи годишно.

– Ще изкупим Струанови за десет пени на лира от Банката, уговорено е, Норбърт, а също и флотата им, всичко. – Огромното шкембе на сър Морган се затресе от смях. – Ти скоро ще се оттеглиш и ние ще сме ти благодарни за службата. Ако всичко върви добре в Йокохама, ще помислим за допълнително възнаграждение от пет хиляди годишно. Грижи се за младия Едуард и му покажи дори детайлите.

– С каква цел? – бе попитал Норбърт. Обсипваха го с огромни суми всяка година.

– За всякаква цел; за каквото аз поискам – отсече сър Морган, – но след като ме питаш, навярно ще реша той да поеме Япония, да поеме твоята работа, когато си отидеш, стига да го бива. В Ротуел са му дали едномесечен отпуск… – ставаше дума за сегашния работодател на Горнт, една от най-старите шанхайски компании и съдружници на Купър-Тилман, най-едрия американски търговец в Китай, за когото той бе работил три години и с когото Брокови, както и Струанови поддържаха обширни търговски контакти – момчето има достатъчно време да реши, навярно ще поеме службата от теб, щом се оттеглиш.

– Смяташ ли, че е достатъчно опитен, сър Морган?

– Докато му дойде времето да ни напуснеш, гледай… това е твое задължение, да го научиш, да го отракаш. Не го пречупвай, не го ща подплашен и сломен, да не забравиш!

– Какво да споделям с него?

Сър Морган размисли и рече:

– Всичко за делата ни в Япония, за контрабандата с оръжия и опиум, ако ония копелета в Парламента постигнат своето. Сподели с него, плановете си за достъпа до търговия с опиум и нарушаването на всякакво ембарго при положение, че обявят такова, но да не му разправиш за предизвикателството към Струан и за замисъла ни да ги смажем. Момчето знае за Струанови, те не могат да се търпят с Ротуел. Ясно му е каква измет са също и как Дърк претрепа природения ми брат и за всичките им магарии. Добро е момчето, така че му кажи каквото желаеш, само не за захарта!

– Както кажеш, Морган. Какво да правя с подправките и хартията, които докарах? Имам нужда от резервни части, за да платя пушките, коприната и тазгодишните стоки.

– Ще ти ги изпратя от Хонконг, щом се върна. Да, Норбърт – беше страшно хитро, че избута Струанови от предложението на японците за златоносни проучвания – ако попаднат на богата жила, ти ще си получиш своя дял. Що се отнася до Едуард, като изтече месецът, изпрати го в Хонконг с поверителен доклад при Стареца. Харесва ми това хлапе, високо го ценят както в Шанхай, така и при Ротуелови… пък е и син на стар приятел.

На Норбърт му се дощя да научи що за птица е тоя „стар приятел“ и какво му дължи сър Морган, та толкова се е загрижил; за него бе съвсем необичайно да любезничи с когото и да било. Но беше достатъчно отракан, за да не разпитва, реши да запази намеренията си в тайна. Щастлив бе, че що се отнася до благоразположението на Брокови, няма защо да се безпокои повече – имаше го.

Едуард Горнт се оказа доста приятен, сдържан, добър слушател, по-скоро англичанин, отколкото американец, интелигентен и – нещо рядко за Азия – не обичаше чашката. Непосредствената преценка на Грейфорт бе, че Горнт е напълно неподходящ за суровата, рискована и пиянстваща китайска търговия – лека категория във всяко отношение, освен в играта на карти. Горнт играеше блестящо бридж, ала дори и това бе чисто теоретично предположение, защото никога не правеше големи залози. Убеден беше, че Едуард Горнт няма да е по вкуса на Брокови и едва ли ще се задържи дълго, а нищо по време на обратния път не бе го накарало да промени мнението си. На моменти забелязваше чудновати проблясъци в погледа му. „Тоя негодник е чисто и просто блудкав и безцветен, чувства се като в небрано лозе и добре го знае – помисли си Норбърт; наблюдаваше го, докато чете писмото на Морган. – Както и да е, аз съм единственият човек, който може да го накара да порасне“.

Горнт сгъна писмото, пъхна го в джоба си заедно с пачката пари от плика.

– Сър Морган е толкова щедър, нали? – рече с усмивка. – Не съм подозирал, че той ще… Нямам търпение да започна, да се науча. Обичам работата и действието, ще направя всичко възможно да ви задоволя; все още не съм сигурен обаче дали да напускам Ротуел и… ами, не предполагах, че той ще ме сметне за достатъчно подходящ да оглавя компания Брок в Япония, след като вие се оттеглите. Съвсем не предполагах.

– Сър Морган е суров господар, трудно е да му се угоди, както и на нашия тай-пан, но е почтен, ако изпълняваш заръките му. Един месец ще ти е достатъчен. Стреляш ли с пушка?

– О, разбира се.

Неочакваната му прямота учуди Норбърт.

– С каква пушка?

– О, с всякакви – отново се усмихна Горнт. – Никога не съм убивал човек – индианец или нещо подобно, при все че излязох втори в стрелбата по панички в Ричмънд преди четири години. – По лицето му премина сянка. – През същата година заминах за Лондон, за да постъпя при Брокови.

– Не искаше ли да заминаваш? Нима не ти хареса Лондон?

– И да, и не. Майка ми почина и… и баща ми сметна, че е най-добре да видя свят и хора, а Лондон бил центърът на света, тъй да се каже. Лондон е великолепен. Сър Морган е много сърдечен. Не съм срещал по-сърдечен човек.

Норбърт почака, ала Горнт не се обади повече, потънал в собствените си мисли. Сър Морган спомена всичко на всичко, че момчето поработило много задоволително една година при Брокови в Лондон при последния и най-млад син на Тайлър Брок – Том. След като изтекла годината, той му уредил нисшата длъжност при Ротуелови.

– Познаваш ли Дмитрий Сибородин, който ръководи Купър-Тилман тук?

– Не, сър. Само съм чувал хубави неща за него. Родителите ми познаваха Джудит Тилман, вдовицата на единия от първооснователите. – Горнт присви очи и Норбърт отново забеляза в тях същите чудновати проблясъци. – И тя не обичаше Дърк Струан, всъщност го ненавиждаше, обвиняваше го за смъртта на мъжа си. Греховете на бащите се предават на децата им, нали?

Норбърт прихна.

– Така е.

– Та какво говорехте, сър? Дмитрий Сибородин?

– Ще ти хареса, и той е южняк. – Камбанката за слизане на брега зазвъня. Очите на Грейфорт се разшириха от нетърпение. – Хайде да слизаме на сушата. Много скоро ще ти се отвори възможност за действие.

– Човек иска види, тай-пан, а? – съобщи А Ток.

– Аййиая, говори цивилизовано, майко, а не безсмислици – сопна й се Малкълм на кантонски. Той стоеше до прозореца в кабинета си с бинокъл в ръка и наблюдаваше как пасажерите слизат от пощенския кораб. Бе видял Норбърт Грейфорт и се почувства много добре. – Какъв човек?

– Чуждоземският дявол бонза, когото покани, смрадливия бонза – смотолеви тя. – Старата ти майка се претрепва от работа, а ти не щеш да слушаш! Да си заминаваме вече.

– Аййиая, казал съм ти да не отваряш дума за завръщане – рязко я прекъсна Малкълм, – повтори го още веднъж, и ще те натиря на следващата малка лорча, та да си изповръщаш сърцето, ако въобще имаш сърце, или поне богът на морето ще те глътне! Покани чуждоземския дявол. – Усмивка се плъзна по лицето му и стана по-дружелюбен.

Тя излезе, мърморейки. Дни наред си пееше нейната песен за завръщане в Хонконг, колкото и Малкълм да я молеше да престане. Ето защо бе сигурен, че А Ток е получила разпореждания от Гордън Чжан да не го оставя на мира, докато не се подчини.

– За Бога, няма да замина, преди да се подготвя. – Малкълм закуцука към бюрото, доволен, че скоро ще разчисти сметките си с Норбърт и че ще приведе възхитителния си план в действие. – Ах, преподобни Туийт, много мило от ваша страна да се отзовете незабавно. Шери?

– Благодаря ви, господин… тай-пан, Бог да ви благослови.

Свещеникът пресуши чашата на един дъх, макар Струан умишлено да бе избрал голяма чаша.

– Възхитително е… ъъ… тай-пан. Ах, да, благодаря, ще пийна още малко, Бог да ви благослови. – Развлеченият като торба човек с неловка усмивка се настани във високия стол. Брадата му бе пожълтяла от тютюна. – Какво мога да направя за вас?

– Става дума за мен и за госпожица Анжелик. Искам да ни венчаете. През следващата седмица.

– А? – Преподобният Микълмас Туийт едва не изтърва чашата си. – Невъзможно – изпелтечи той, а изкуствените му зъби изтракаха.

– Напълно е възможно. Има достатъчно прецеденти. Трикратното огласяване в църквата на имената на встъпващите в брак, което трябва да се извърши в три последователни неделни служби, може да се сведе до една.

– Изключено, не мога. Вие сте непълнолетен, тя също и което е по-лошо – католичка е. Няма никаква възможност да… Не мога.

– Ама разбира се, че можете. – Малкълм самоуверено повтори като папагал думите на Хедърли Скай, по прякор „Небесния“, единствения юрист в Йокохама също и следовател и застрахователен агент. – Непълнолетието се взема под внимание само в Обединеното кралство, а не в колониите и зад граница, и то само когато е жив бащата. Не е от значение; че тя е католичка, щом на мен ми е все едно. Това е всичко. Във вторник на единайсети е благоприятен ден за венчавка, ще си мълчим дотогава и толкова.

За изумление на Малкълм Микълмас Туийт отвори и затвори уста, без да издаде звук. Духовникът се изправи колебливо на крака, наля си ново шери, гаврътна го и пак се строполи на стола.

– Не мога.

– О, но аз съм се посъветвал с адвокат и той ме увери, че е възможно. Също така възнамерявам да направя дарение на нашата църква петстотин гвинеи годишно. – Разбра, че отчето се е хванало на въдицата, тъй като предложението му три-четири пъти надвишаваше сегашната му заплата и бе два пъти повече, отколкото го бе посъветвал юристът: „Не разглезвай стария пръдльо!“ – Ще дойда на службата в неделя за огласяване на имената, във вторник е големият ден, а тогава ще получите сто гвинеи като предплата за неприятностите ви. Благодаря ви, преподобни. – Малкълм стана, ала Туийт не мръдваше. Очите му се наляха със сълзи. – Какво, по дяволите, има?

– Просто не мога да изпълня молбата ви – изпелтечи свещеникът. – Не е… изключено е. Виждате ли, вашата… дори юристът, да ви е посъветвал правилно, в което… ъъ… се съмнявам… майка ви ми писа… писа ми официално писмо с последната поща, че… вашият баща я е определил за ваш законен настойник и тя ви е забранила да сключвате брак. – Сълзите се стичаха по бузите му, очите му се наляха с кръв. – Господи, който си на небето, това са толкова пари, не съм и сънувал такава сума, но не мога, не мога да се противя на закона и на волята й, Боже мой, не мога!

– Хиляда гвинеи.

– О, Боже, недейте, недейте – извика грохналият човек, – колкото и да ми трябват парите… не виждате ли, венчавката ще бъде недействителна, против църковните закони. Бог е свидетел, че и аз съм грешник като всички, но след като е писала на мен, значи е писала и на Сър Уилям да санкционира подобен брак. Да ми прощава Бог, не мога. – Свещеникът със залитаща походка напусна стаята.

Малкълм се втренчи подире му. Бе загубил дар слово, в мислите му цареше смут, кабинетът изведнъж му заприлича на гробница. Планът, подготвен тайно заедно с „Небесния“ Скай, бе съвършен. Щяха да се венчаят без много шум в присъствието на Джейми и може би на Дмитрий, после той щеше незабавно да отпътува за Хонконг след дуела, за да е там преди Коледа, както бе поискала майка му, и преди новината да е стигнала до ушите й. Анжелик щеше да го последва с първия заминаващ кораб.

– Тези, които Бог е съединил, нека никой да не раздели – било мъж или жена – бе произнесъл напевно „Небесния“ Скай по време на консултацията.

– Прекрасно! Идеята ти е прекрасна, „Небесни“.

– Благодаря ти, тай-пан. Хонорарът е петдесет гвинеи. Може ли… ъъ… да го получа с наложен платеж или в брой, ако искаш.

Петдесет гвинеи беше безбожна сума. Въпреки това Малкълм Струан му даде десет златни лири по сметката на Търговската къща и се прибра по-безгрижен от всякога.

– Днес изглеждаш щастлив, Малкълм. Добри новини ли имаш?

– Да, скъпи ми ангеле, но ще ги споделя с теб утре. Между другото кога ще видим снимките? Роклята ти наистина беше прекрасна.

– Проявяването отнема много време. Навярно утре. И ти изглеждаше красив.

– Чудесно. Я да си устроим празненство…

Да, но сега, след като празненството бе уредено за следващата вечер, хич нямаше да е чудесно. Малкълм се чувстваше напълно съкрушен. Може би имаше начин да принуди Туийт. Дали да не го притисне на заранта, когато ударът ще е поотзвучал? Да предложи ли още пари? Ами Сър Уилям? Осени го внезапно хрумване. Натисна звънеца.

– Да, тай-пан?

– Варгас, изтичай до католическата църква и намери отец Лео. Питай го дали може да намине насам за малко.

– Разбира се, тай-пан. Кога да дойде?

– Колкото се може по-бързо.

– Сега ли, тай-пан? Време е за об…

– Незабавно, за Бога! – изкрещя Малкълм. Безсилието го ограничаваше до такава степен, та се налагаше да моли другите и за най-дребното нещо, което преди Токайдо бе в състояние да върши сам. „Проклета да е оная свиня, проклет да е Токайдо! Сякаш животът ми се дели на «преди Христа» и «след Христа», само че лошото настъпи сега.“ – Незабавно. Побързай!

Варгас пребледня и хукна. Докато чакаше, Малкълм се опитваше да измисли как да притисне Туийт. Отдаде се на размисъл. Минутите течаха бавно, а Струан все повече се разяряваше и ставаше все по-непреклонен.

– Отец Лео, тай-пан. – Варгас се отдръпна и затвори вратата след Божия служител. Пасторът се опитваше да прикрие притеснението си. Няколко пъти се бе наканвал да дойде тук, за да обсъди със сеньора приемането му в лоното на католицизма, ала все се отказваше, като се заричаше да го стори по-нататък. Така и не посмя, уплашен да не сбърка. Не знаеше как да подходи. Изпадна в отчаяние и помоли Андре Понсен да му уреди среща; смая го обаче начинът, по който реагира Понсен, а след него и лично френският посланик. Сьоратар рядко разменяше дума с отеца, ала сега му заяви, че подобен разговор е прибързан, че Божите работи изисквали търпение и благоразумие, и му забрани да се захваща с подготовката.

– Добър ден – поздрави го тихо Малкълм.

За пръв път протестантски търговец канеше отец Лео в кантората си. Протестантският свят изпитваше враждебни чувства към католиците и техните свещеници, обвиняваше ги за кървавите погроми и религиозните войни, неотдавнашни и незабравими, припомняше им за железния контрол, упражняван над новопосветените и над страните, в които имаха влияние. Католиците им отвръщаха със същата омраза и смятаха протестантите за еретици.

– Нека Божието благоволение бъде с теб – колебливо измърмори отец Лео. Преди да излезе от къщичката си до църквата, бе прочел набързо една молитва, та дано поканата да е свързана с горещите му надежди. – Слушам те, сине мой.

– Моля ви да ме венчаете с госпожица Анжелик. – Малкълм се учуди, че гласът му прозвуча толкова спокойно, внезапно ужасен, задето не само го изрича, но наистина е повикал свещеника; съвсем ясно разбираше и в какво се замесва: „Майка ми ще получи припадък, а приятелите ми и цялото ни обкръжение ще сметнат, че съм луд за връзване…“

– Да благодарим на Бога – извика отец Лео възторжено на португалски. Със затворени очи и вдигнати кът небето ръце. – Неведоми са пътищата Божии. Хвала на Теб, хвала, че се отзова на молитвите ми, дано съм достоен за Твоята милост!

– Какво? – зяпна го Малкълм.

– Ах, сеньор, сине мой, моля да ми простиш – премина на английски отецът, – само благодарях на Бога, че те е осенил с милостта си и ти е посочил светлината.

– О! Шери? – бе всичко, което Малкълм успя да измисли.

– Ах, сине мой, благодаря ти, нека първо се помолиш заедно с мен. – Свещеникът незабавно се приближи и падна на колене, затвори очи и събра молитвено ръце. Объркан от неговата искреност, макар и да не зачиташе молитвите му, защото му звучаха безсмислено, пък и неспособен да коленичи, Малкълм остана на стола си, притвори очи й прочете къса молитва към Бога. Сигурен бе, че Господ ще му прости това кратко отклонение от правия път. Убеждаваше сам себе си, че е в реда на нещата да накара отеца да извърши необходимото.

Церемонията навярно щеше да е недействителна за неговото обкръжение, ала все едно; затова пък щеше да е валидна за Анжелик. Тя ще сподели брачното им легло с чиста съвест. Първоначалната буря в Хонконг щеше да отзвучи и майка му щеше да склони, а дори и да не го стореше, щом станеше пълнолетен през май, една надлежна церемония би оправила нещата.

Малкълм отвори очи. Отец Лео бе потънал в неразборията от латински фрази. Молитвата продължаваше, последвана от благословия. Щом свърши, пасторът се изправи на крака, а очичките му, подобни на зрънца кафе, блестяха над мургавите му скули.

– Моля, позволи ми да ти поднеса шерито, за да ти спестя болката. В края на краищата вече съм и твой слуга – рече отецът приветливо. – Как са раните ти? Как се чувстваш?

– Прекрасно. И тъй… – Езикът на Малкълм не се обръщаше да го нарече „отче“. – И тъй, за венчавката бих…

– Ще стане, сине мой. Ще бъде великолепна, обещавам. – „Колко прекрасни са делата Божии – помисли си отец Лео. – Удържах думата си пред френския посланик. Сам Господ прати горкото момче при мен.“ – Не се тревожи, сеньор. Такава е била волята Божия, да помолиш мен, и това ще се извърши в името на славата Господня. – Отец Лео му поднесе пълна чаша, сипа и на себе си, като разля малко. – За твоето бъдещо щастие и Божията милост. – Отпи и седна, преливащ от доброжелателство на същия стол, заеман допреди малко с такава решителна неприязън, та Малкълм съвсем се обърка.

– И тъй, вашата венчавка ще е най-хубавата, най-многолюдната до днес. – Свещеникът се впусна в описание с толкова ентусиазъм, че Струан изпадна в униние; щеше му се тази временна венчавка да се пази в тайна. – Ще се сдобием с хор и орган, с нова покривка за олтара и сребърни потири, това обаче са подробности, сине мой, нека първо обсъдим чудесните си планове. Ето, да речем, децата ви, те ще бъдат спасени, ще бъдат католици и ще се отърват от Чистилището и от вечните мъки на Ада!

Малкълм се изкашля многозначително.

– Да. Е, венчавката трябва да стане другата седмица, най-добре във вторник.

Отец Лео премигна.

– Но предстои твоето покръстване, сине мой. Това ще отнеме време и ти…

– Ами… засега не искам да приемам католицизма, макар да съм съгласен, че… че децата ни ще бъдат католици. – „Ще ги възпитаме както трябва, ще бъдат интелигентни – заключи Струан поизмъчен. – Те сами ще изберат, когато пораснат… Боже, за какво съм седнал да мисля. Много преди това ще сме венчани, както трябва, в подобаваща църква.“ – Моля ви, следващата седмица във вторник, това е.

Очите на пастора помръкнаха.

– И няма да прегърнете правата вяра? Ами безсмъртната ти душа?

– Не, не, благодаря ви, не за момента. Ами… ще… разбира се, че ще размисля над думите ви. Душите… душите на децата ни… само те са от значение… – Малкълм се опитваше да говори свързано. – А сега за сватбата. Ще ми се да е в тесен кръг, опростена церемония, във вторник…

– Но твоята безсмъртна душа, сине мой. Господ ти е показал светлината, душата ти е дори по-важна от този брак.

– Ами… обещавам да помисля, да. Сега за сватбата. Във вторник е най-добре.

Свещеникът остави чашата си. В съзнанието му се преплитаха радости, надежди, въпроси, страхове и предупреждения за опасност.

– Но, сине мой, това е невъзможно, не; по много причини. Момичето е непълнолетно, нали? Необходимо е съгласието на баща й, писмено потвърждение. А и за вас също, нали?

– Непълнолетен ли? – Малкълм се изсмя колебливо и насилено. – Това не се отнася за мен, тъй като баща ми е починал. Така е… така е според английските закони. Аз проверих при… господин Скай. – Едва се удържа да не изтърве „Небесния“, но все едно се прокле, задето го е споменал, тъй като внезапно си спомни как Анжелик му бе казала, че отец Лео ненавижда адвоката, мрази прякора му, смята го за откровен агностик и за противна личност.

– При този човек? – рязко реагира отец Лео. – Неговото мнение във всички случаи това да бъде одобрено от вашия Сър Уилям. Не бива да му имаме вяра, а що се отнася до бащата на сеньорита Анжелик, той би могъл да пристигне от Банкок, нали?

– Той е… струва ми се… се е върнал във Франция. Няма нужда от него. Господин Сьоратар може да изпълни неговата роля. Най-добре във вторник.

– Но, сине мой, защо е това бързане? И двамата сте млади, животът е пред вас, погрижи се за душата си. – Отец Лео се опита да се усмихне. – Божията воля те упъти към мен, след месец-два ти…

– Не, не след месец-два – сподавено рече Малкълм, готов да избухне. – Във вторник или в сряда, моля ви.

– Размисли, сине мой, твоята безсмъртна душа следва да…

– Оставете душата ми… – Малкълм се опита да се овладее. – Смятам да направя дарение на църквата, макар да не е… още да не съм станал католик, порядъчно дарение.

Отец Лео долови интонацията, с която бе произнесено „още не съм“ и „порядъчно“, с пълното съзнание, че Божиите дела на земята изискват практични служители и прагматични решения. И капитал. И влияние. А тези две насъщни неща идваха само от знатните и от богатите, нямаше нужда да му се напомня нито че тай-панът на Търговската къща бе и едното, и другото, нито че днес вече бе направил гигантска крачка в служба на Бога: молеха го за услуга и децата им щяха да намерят спасение дори и този нещастен грешник да се пържи във вечния огън. Тръпки го побиха от ужас за младежа и за всички, които безполезно се обричаха на мъки и страдания във вечността, след като толкова лесно можеха да получат избавление. Отложи размишленията си за по-късно. Божията воля си беше Божия воля.

– Венчавката ще се състои, сине мой, не бой се, обещавам… ала не през следващата или по-следващата седмица. Има прекалено много препятствия.

Малкълм усети, че сърцето му ще се пръсне.

– Всемогъщи Боже, щом няма да стане през следващата седмица или най-късно по-следващата, няма за какво да говорим; тогава или никога.

– Но защо? И защо в тесен кръг, сине мой?

– Тогава или никога – повтори Малкълм с грозна гримаса. – Вие… ще намерите в мое лице истински приятел… имам нужда от помощта ви… за Бога, толкова е просто да ни венчаете!

– Да, да, така е, но не и за нас, сине мой. – Свещеникът въздъхна и се изправи. – Ще се моля Бог да ме напътства. Подозирам, че ако… но може би, може би… Трябва да съм напълно сигурен.

Думите му увиснаха във въздуха.

– Не ми се ще да изсипвам лайна върху букета ти с рози, тай-пан – рече „Небесния“ Скай и събра ръцете си в колибка. Седеше отпуснат зад бюрото в мрачната си кантора. – Но след като ме молиш за професионалното ми мнение, ще ти кажа, че твоят отец Лео не заслужава доверие ни на йота, ни най-малко, освен ако не приемеш католицизма. Няма начин това да се извърши навреме, пък и не те съветвам, о, Боже, не. Той ще те води за носа с измамни надежди, а жизненоважните за теб дати ще минат и ще останеш с пръст в устата.

– За Бога, „Небесни“, какво да правя?

Скай се поколеба, издуха подобния си на патладжан нос и избърса пенснето си, това беше любимият му начин да спечели време, за да се успокои, да прикрие грешките си или, както в този случай, да сдържи всепроникващата си усмивка.

За първи път важен клиент се консултираше с него, откак бе започнал своя частна практика, първоначално в Калкута преди десет години, после в Хонконг й напоследък тук. Най-сетне се бе сдобил с идеалния клиент: богат, загрижен за някакъв дребен проблем, който би могъл да се усложни още повече, откриващ дългосрочни възможности от люлката до гроба. И с огромни хонорари за решение, което можеше да е добро или насилствено.

– Здравата си го загазил – заяви Скай тежко, вживян в ролята си; харесваше момчето и се възхищаваше него не само като от клиент. После подхвърли: – Гордиев възел, а?

Малкълм се чувстваше нещастен. Скай очевидно беше прав, на отец Лео не можеха да се доверят. „Дори и да се покръстя… не мога, много ще ми дойде…“ Рязко вдигна очи.

– Възел ли? Гордиев възел? Но той е бил разрязан! Одисей го е разсякъл на две. Не, май беше Херкулес!

– Извинявай, Александър Велики през 333 г. преди нашата ера.

– Който ще да е, няма значение, моят проблем Скай, помогни ми да се справя с моя възел и ще се сдобиеш с вечната ми благодарност и с петстотин гвинеи…

Откъм пристанищното управление отекна сигналният изстрел. Те надзърнаха през плесенясалия прозорец кантората на Скай се помещаваше в сградата и складовете на Лънкчърч с изглед към морето. Из цялото помещение бяха натрупани книги. За тяхна радост флотата се задаваше иззад носа с флагмана начело, цялата окичена със знамена. Това ги изпълни с гордост и облекчение. От корабите и от брега гръмнаха топовни салюти. На НВ „Пърл“ чак се престараваха, а флотата й отговаряше със залпове.