Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 28 (всего у книги 99 страниц)

– Да, започвам да разбирам. Благодаря ти, много ми помагаш. – Тайърър отговори мило, беше му приятно да пише, чете и учи – и да преподава в замяна; забелязваше, че Накама е високоинтелигентен и възприема бързо. Поработиха по списъка още малко и като реши, че е доволен от постигнатото, рече: – Добре. Благодаря ти. Сега, моля те, иди до Райко-сан и потвърди моята среща за утре.

– „Потвърди“, моля?

– Да се увериш. Да се увериш, че срещата ми е сигурна.

– Аха, разбирам. – Хирага потърка брадичката си, почерняла от наболата му брада. – Аз отивам да потвърди.

– Ще се върна следобед. Моля те, бъди тук, тогава ще можем да се поупражним в говора и ти ще ми разкажеш повече за Япония. Как да го кажа на японски? – Хирага изрече думите. Тайърър ги записа фонетично в тетрадката си за упражнения, вече претъпкана с думи и фрази, повтори ги няколко пъти, докато остана доволен от произношението си. Готвеше се да го освободи, но внезапно попита: – Какво е „ронин“?

Хирага се замисли за момент, после обясни колкото можеше по-просто. Но и дума не обели за шиши.

– Значи ти си ронин, извън закона?

– Хай.

Тайърър му благодари някак замислен и го пусна да излезе. Сподави прозявката си. Снощи бе спал лошо, разстроен от неочаквания отказ на Райко.

„По дяволите Райко, по дяволите Фуджико – помисли си той, сложи си цилиндъра; готвеше се да се спусне по Хай стрийт до клуба да хапне. – По дяволите ученето на японски и по дяволите всичко – главата ме боли и никога, никога, никога няма да науча този ужасно сложен език.“

– Не ставай смешен – рече си после на глас. – Разбира се, че ще го научиш, имаш Накама и Андре, двама много добри учители, довечера ще вечеряш хубаво, ще изпиеш бутилка шампанско с някой веселяк и после ще си легнеш. И не проклинай Фуджико, скоро ще спиш с нея отново. О, Боже, надявам се!

Денят беше приятен и заливът – претъпкан с кораби. Търговците се събираха в клуба.

– О, здравей, Андре! Хубаво е, че те виждам, ще обядваш ли днес заедно с мен?

– Благодаря ти, но не. – Понсен не се спря.

– Какво има? Добре ли си?

– Нищо особено. Някой друг път.

– Утре? – „Андре никога не е бил толкова рязък. По дяволите, исках да го попитам какво трябва…“

– Аз ще ти правя компания, Филип, ако може – обади се Макфей.

– Разбира се, Джейми. Изглеждаш скапан, старче.

– Да. И ти също. Това е от хубавото празненство.

– Сигурно. Как е Малкълм?

– Не е толкова добре. За него исках да поговорим. – Двамата мъже намериха маса, салонът беше претъпкан и изпълнен с цигарен дим, всички както обикновено бяха облечени с рединготи.

Седнаха в далечния ъгъл. Прислужниците китайци носеха подноси с печено говеждо, пилешки пай, рибен пай, чорба от риба, корнуелски сладкиши, йоркширски пудинги, осолено свинско, ястия с къри и купи с ориз, приготвени за китайските ветерани, както и уиски, ром, джин, портър, шампанско, червено и бяло вино и халби с бира.

– Исках да те помоля да поговориш с Малкълм, уж, без мое знание, и да му кажеш, че е добре да се върне в Хонконг колкото е възможно по-скоро.

– Но, Джейми, сигурен съм, че Струан ще се върне и без да му казвам нищо. Той не ме слуша, пък и защо да го прави? Какво има?

– Майка му. Боя се, че това вече не представлява тайна за никого. Не казвай нищо. Тя ми пише с всяка поща и ми нарежда да му заповядам да се върне – не мога нищичко да направя. Малкълм просто не ми обръща внимание, а когато новината за празненството и за официалния му годеж стигнат в Хонконг… – Макфей завъртя очи. – Аййиая! Лайното ще се развони оттук до Йедо.

Въпреки че изразът на Макфей бе сериозен, Тайърър прихна да се смее.

– Вече се усеща, както никога преди. Градината на Легацията е потънала до колене в нова премяна от най-отбрани изпражнения.

– О? – Шотландецът се намръщи и подуши във въздуха. – Не съм забелязал. – После попита съседа си: – Как е ястието с къри?

– Люто, Джейми. – Лънкчърч изплю парче от пилешко кокалче върху стърготините на пода. – Ям второто.

Тайърър махна на един от келнерите, които минаваха край тях, но младият зъбльо съзнателно избягваше да го забележи.

– Хей. Дю не ло мо, келнер? – извика раздразнен Макфей. – Ястие с къри много бързо, хей?

По адрес на китайските ругатни избухна смях, много подигравки и ехидни забележки се чуха от търговците на едро и дребно и последваха кисели погледи от страна на отчето на шотландския батальон; той обядваше, без да пести парите с англиканския отец, пасторът на драгуните.

Младият китаец тръшна силно чиния с недопечено говеждо пред Макфей.

– Къри, госп’дар, много бърже – бърже, хей? – рече сияещ прислужникът.

Разгневеният Макфей блъсна чинията обратно.

– Това е печено говеждо, за Бога! Къри, да ти се не види. Донеси къри!

– Аз ще ям пилешка баница – бързо Додаде Тайърър.

Прислужникът измърмори и се върна в кухнята и въпреки врявата там веднага прихна зад вратата.

– Фей от Търговската къща избухна като буре с барут, когато заврях печеното говеждо под носа му – патладжан; престорих се, че му нося къри. Аййиая – китаецът се държеше за стомаха от смях. – Само дето не паднах от смях. Да вадиш душата на чуждоземските дяволи е по-забавно от чукането.

Останалите се засмяха с него, докато главният готвач не се протегна и не го шибна през лицето.

– Слушай ти, мръсен малък чукач – и останалите, – не се подигравайте с чуждоземските дяволи от Търговската къща, докато Чжан от Търговската къща не каже, че така трябва. Сега бързо занеси на Фей от Търговската къща неговото къри и не плюй в ястието или ще те накарам да си изядеш тестисите панирани.

– Аййиая, плюенето в храната на чуждоземските дяволи е съвсем обикновено нещо, уважаеми главен готвачо – измърмори младежът с почти напъхана в раменете глава, взе чинията с пилешката баница и хукна да изпълни поръчката.

Тресна чинията с къри и купата с ориз пред Макфей.

– Къри, госп’дар, вие иска, хей, няма значение. – Келнерът забърза обратно, като ги изруга наум, с главоболие, но доволен, защото макар да се подчини на главния готвач, бе държал мръсния си палец в кърито по целия път от кухнята.

– Грубиян – изруга Джейми. – Давам десет долара, че тоя негодник е плюл в яденето, докато го е носил.

– Ако си толкова сигурен, защо му крещя? – Тайърър започна да реже дебелата коричка на месната баница.

– Трябва да им се крещи, всички те се нуждаят от това и от по един ритник в задника. – Макфей започна да нагъва с удоволствие жълтеникавото като овесена каша месо и картофите с къри, капки мазнина плуваха на повърхността. – После чух, че тайно си извел от Йедо някакъв самурай, който говорел малко английски.

Тайърър едва не се задави с парче от пилешкото.

– Глупости.

– Тогава защо си морав, за Бога? Говориш с мен, Макфей от Търговската къща! Хайде, Филип, нима очакваш да опазиш тая тайна тук? Ние подочухме нещичко. – Пот ороси челото му от горещото къри, от време на време разгонваше и мухите. – Много е люто, чак да ти подпали топките – обаче си го бива. Искаш ли да опиташ малко?

– Не, благодаря.

Макфей продължи щастливо да яде. И постепенно, между хапките, гласът му стана рязък, макар все още да говореше поверително.

– Ако не поговориш с мен открито за станалото, старче, строго поверително естествено – давам ти дума, – и не споделиш със стария си приятел всичко, цялата информация, ще направя съобщение тук и сега… на него – посочи с лъжицата Нетълсмит, редактора на „Йокохама Гардиън“, който ги наблюдаваше с интерес. Малко къри капна на покривката. – Ако Дребосъка Уили научи за твоята тайна най-напред от вестника, ще вдигне врява, каквато никога не си чувал.

Целият глад на Тайърър изчезна. Той рече с отвращение:

– Аз… истина е, че помогнахме на един бунтовник да избяга от Йедо. Това е всичко, което мога да кажа. Сега той е под покровителството на Нейно величество. Съжалявам, но не мога да споделя повече, служебна тайна.

Макфей го изгледа проницателно.

– Под покровителството на Нейно величество, а?

– Да. Съжалявам. Мълчанието е злато, не мога да кажа нищо повече. Държавни тайни.

– Интересно. – Макфей свърши яденето си и извика за второ. – Но в замяна няма да съобщя никому.

– Съжалявам, дал съм клетва да пазя тайната. – Тайърър също се изпоти поради климата в Азия, поносим само през зимните и пролетните месеци, а и защото тайната му се знаеше. И все пак му беше приятно, че се справя с Джейми, без съмнение най-важния от търговците в Йокохама. – Сигурен съм, че ме разбираш.

Макфей кимна учтиво и се съсредоточи върху кърито.

– Много добре те разбирам, старче. Щом свърша, Нетълсмит ще получи извънредна новина.

– Няма да посмееш! – Тайърър се стресна. – Държавни тайн…

– Глупости – държавни тайни – изсъска Макфей. – Първо, не ти вярвам, второ, дори да е така, ние имаме право да знаем, ние сме Държавата, за Бога, а не сбирщината от дипломати нехранимайковци, които на две магарета слама не могат да разделят!

– Виж какво…

– Виждам. Кажи ми, Филип, или ще прочетеш за това в следобедното издание. – Макфей сияеше като серафим, докато обираше последния сос с последния залък хляб; изяде го, оригна се, бутна стола си назад и понечи да стане. – Ти отговаряш.

– Почакай.

– Всичко ли? Съгласен ли си да ми кажеш всичко?

Тайърър кимна сковано.

– Ако се закълнеш да пазиш тайна.

– Добре. Но не тук. В моя кабинет е по-безопасно. Хайде. – Като мина край Нетълсмит, той го попита: – Какво ново, Гейбриъл?

– Прочети следобедното издание, Джейми. Скоро ще има война в Европа, в Америка е ужасно, и тук се мъти война.

– Както обикновено. Добре, ще се вид…

– Добър ден, господин Тайърър. – Зорките очи на Нетълсмит огледаха критично Тайърър, редакторът се почеса замислено, после отново насочи вниманието си към Макфей. – Имам новоизлезлия екземпляр на последната глава на „Големите надежди“.

Джейми се спря, Филип също.

– Не вярвам!

– Десет долара и обещанието за извънредна новина.

– Каква извънредна?

– Когато имаш такава новина. Ще ти се доверя. – Проницателните очи отново погледнаха Тайърър, който се опитваше да не трепне.

– Този следобед ли ще получа главата, Гейбриъл? Да не ме излъжеш?

– Да, само за час, така че не можеш да я препишеш – тя е моята извънредна новост. Потрябваха ми всички протекции на Флийт стрийт, за да я получа.

– Искаш да кажеш да я откраднеш. Два долара?

– Осем, но ти си след Норберт.

– Последното ми предложение – осем, и аз ще я прочета първи?

– Плюс извънредната новина, а? Добре. Ти си истински образован човек, Джейми, ще бъда в кабинета ти в три часа.

През отворения прозорец Тайърър чу как корабният звънец от кабинета на пристанищния управител удари осем пъти; с крака, подпрени на бюрото, той дремеше, забравил за следобедното си упражнение по калиграфия. Нямаше нужда да поглежда часовника на полицата върху камината. Осъзна, че е четири следобед. Сега на борда на корабите застъпваше първата двучасова смяна – от четири до шест, после втората – от шест до осем, после нормалната четиричасова смяна до утре в четири следобед. Марлоу му бе обяснил, че смените са измислени така, че да се изрежда целият екипаж.

Тайърър се прозя и отвори очи, мислейки си: „Допреди не повече от година никога не бях чувал за двучасовите смени, не бях стъпвал на военен кораб, а сега мога да определя часа по звънците на корабите така лесно, както по часовника си.“

Часовникът върху полицата на камината удари четири. Точно така. „След половин час трябва да се видя със Сър Уилям. Швейцарците могат да правят хронометри по-добре от нас. Къде, по дяволите, е Накама? Избягал ли е? Трябваше да се е върнал преди часове. Какво, по дяволите, ще иска Сър Уилям? Много се надявам да не е чул за тайната ми. Надявам се, че ще иска само да направя копия на пощата. Да му се не види, защо пиша най-красиво в Легацията, нали съм преводач, а не чиновник? По дяволите… по дяволите… по дяволите!“

Тайърър се изправи уморено, подреди листата си и взе да мие ръцете си в мивката, като търкаше мастилото от пръстите си. Някой почука.

– Влез.

Зад Хирага се виждаше сержант в ален мундир и един войник, и двамата с насочени пушки, и двамата ядосани. Хирага бе контузен, разчорлен, потъмнял от гняв и почти гол, без шапка, без тюрбан, кимоното му на селянин висеше на парцали. Сержантът го блъсна напред със заредената пушка и отдаде чест.

– Хванахме го да се катери по оградата, сър. Сума време ни отне да укротим този дявол. Той притежава документ, подписан от вас. Истински ли е?

– Да, истински е. – Ужасен, Тайърър се приближи. – Той е гост тук, сержант, гост на Сър Уилям и на мен, учител е по японски.

– Учител ли? – рече мрачно сержантът. – Ами кажете на негодника, че учителите не се катерят по оградите, не се опитват да бягат, нямат прическа на самурай, не плашат хората и не се бият, като че ли от това зависи животът им. Един от хората ми е със счупена ръка, друг – с разбит нос. Хванем ли го следващия път, няма да сме толкова любезни. – Двамата войници излязоха.

Тайърър затвори вратата, втурна се до бюфета и се върна с чаша вода.

– Ето.

Хирага поклати глава, задушаваше се от гняв.

– Моля. Искаш ли саке или бира?

– Да.

– Моля… ами, седни и ми кажи какво се случи.

Хирага го заля с обяснения на японски.

– Гомен насай. Ингериш додзо.

– Съжалявам, на английски, моля.

С усилие и все още кипящ от гняв, Хирага премина на английски и с дълги паузи между думите обясни:

– Много охрана на порта и мост. Мина през блатото, през вода, над ограда. Тези войници ме видя. Спрях, поклоних, посегнах за документ, те мен хвърлили на земя. Борих, ама не много. – После учителят му го заля с нов жлъчен поток на японски и с клетви за отмъщение.

Когато пристъпът премина, Тайърър рече:

– Съжалявам, но грешката е твоя. – Отстъпи назад неволно, защото Хирага се извъртя към него. – Стига! – ядоса се англичанинът. – Войникът е бил прав. Самураите плашат хората! Сър Уилям ти каза да внимаваш, аз също, помолих те да бъдеш предпазлив.

– Аз бил учтив, само направил, правилно! – изрече ядосан Хирага. – Невъзпитани маймуни ме нападнал, аз търсил документа, беше трудно да го намеря. Маймуни, ще ги убия!

Сърцето на Тайърър биеше и му се гадеше от страх.

– Слушай, трябва да решим това заедно, бързо. Когато Сър Уилям чуе за случилото се, може да те изхвърли от Колонията! Ти и аз трябва да решим проблема, разбираш ли!

– Айяе. Какво е „реша“, моля?

Тайърър бе благодарен да чуе поне любезното „моля“ и сдържа уплахата си. „Този човек очевидно е също толкова опасен, сприхав и луда глава като всички самураи в Япония. Слава Богу, че не е въоръжен.“

– „Реши“ означава да стигнем до разбирателство. Ние, ти и аз, трябва да решим как да живееш тук безопасно. Разбираш ли?

– Хай. Со десу ка! Уакаримасу. Тайра-сан, аз, ние решим проблем. – Хирага овладя гнева си. – Моля, какво предлага? Документ не добър за войник. Мъже, които ме види, мрази. Как решим това?

– Първо… първо има стар хубав английски обичай. Когато трябва да решим сериозен проблем, пием чай.

Хирага го изгледа озадачен. Тайърър позвъни и поръча чай на Чен, главния прислужник, той пък изгледа Хирага с подозрение, зад гърба си криеше грозен сатър.

Докато чакаха, Тайърър седна на стола си и със сериозен израз загледа през прозореца; отчаяно желаеше другият да му разкаже за Фуджико, но беше твърде възпитан, за да попита направо. „По дяволите тоя тип – мислеше си той, – трябва сам да си предложи услугите да ми разкаже всичко, знае, че се тревожа – защо ме кара да чакам. Ще го науча на английските нрави, да не избухва за щяло и нещяло, войниците са съвсем прави. Ще го направя джентълмен. Но как? При това и тоя Джейми, дето е дяволски умен.“

След обяда Тайърър бе отишъл в кабинета на Макфей, видя се принуден да пийне малко бренди и след минути, без да се усети, му разказа всичко.

– О, Филип, ти си великолепен – възкликна Макфей с искрен ентусиазъм. – Хлапето ще бъде същинска златна мина, ако му задаваш въпросите правилно. Каза ли откъде е?

– От Чошу. Мисля, че така каза.

– Искам да говоря с него – насаме.

– Ако говориш с него, другите сигурно ще разберат и тогава новината ще… ще плъзне навсякъде.

– Ако знам аз, знае и Норбърт, а се обзалагам, че и Бакуфу ще научат – те не са глупаци. Съжалявам, но тук няма тайни, колко пъти да ти напомням?

– Добре. Ще го попитам. Но при условие, че ще присъствам и аз, когато се срещнеш с него.

– Е, съвсем не е необходимо, Филип, имаш толкова работа. – Не ми се иска да ти губя времето.

– Да или не!

– Макфей въздъхна.

– Упорит човек си ти, Филип. Добре.

– Искам също да прочета последната глава, без да плащам, да речем, утре. Ще го уредиш с Нетълсмит.

Макфей рече остро:

– Ако ще плащам смайващата сума от осем долара, и ти ще участваш.

– Никаква среща тогава и ще информирам Сър Уилям. – Тайърър се усмихна, като си спомни киселото изражение на Макфей.

– Чай, госп’дар, много бърже, бърже – прекъсна мислите му прислужникът и го върна към Накама. Чен остави подноса, вече не носеше сатъра, но му беше подръка, вън до вратата.

Тайърър важно наля на себе си и на Накама, добави мляко и захар и сръбна от врялата, черна като мастило отвара с облекчение.

– Така е по-добре.

Хирага повтори действията му. Събра цялата си воля, за да не извика от горещината и да не изплюе най-отвратителната на вкус течност, която някога бе опитвал.

– Хубав е, нали? – попита Тайърър сияещ, щом довърши чашата си. – Още малко?

– Не, не, благодаря. Английски обичай, а?

– Английски и американски, не и френски. Французите – Тайърър сви рамене – нямат вкус.

– А, со ка? – Хирага забеляза леката подигравка.

– Французи не като англичаните, нали? – попита той с престорена невинност, прикри яда си за по-късно.

– Слава Богу, не, изобщо не сме като тях. Те живеят на континента, ние подобно на вас сме островна нация. Различни обичаи, различна храна, правителство, всичко е различно, и, разбира се, Франция е по-слаба в сравнение с Британия. – Тайърър разбърка нова лъжичка захар, доволен от себе си, задето бе разсеял гнева на японеца. – Съвсем различни сме.

– О, така ли? Англичани и французи воюват?

– Тайърър се засмя.

– Десетки пъти през вековете, а са били и съюзници в някои войни, бяхме съюзници при последния конфликт.

– Тайърър му разказа накратко за Кримската война, после за Наполеон Бонапарт, за Френската революция и за сегашния император Луи Наполеон. – Той е племенник на Бонапарт, абсолютен шут. Бонапарт не беше такъв, но пък беше един от най-злите мъже, които някога са се раждали, виновен е за смъртта на стотици хиляди хора. Но ако не бяха Уелингтън, Нелсън и нашите войски, щеше да управлява света. Разбираш ли всичко това?

Хирага кимна.

– Не цял свят, но разбирам. – Все пак той бе уловил същността и му се зави свят, макар да не схвана защо считат великия генерал за бедствие. – Моля, продължи, Тайра-сан.

Тайърър продължи още малко, после приключи урока по история и промени темата.

– Сега за твоя проблем. Когато напусна Йошивара, охраната създаде ли ти трудности?

– Не, престорих нося зеленчуци.

– Добре, о, между другото, видя ли Райко-сан?

– Да. Фуджико не свободна утре.

– О! Е, няма значение. – Тайърър сви рамене и падна духом.

Но Хирага забеляза огромното му разочарование и изпита наслада. „Соно-джой“ – помисли си мрачно. Трябваше да откупи услугите на Фуджико за себе си, но какво от това. Райко му бе казала: „Като плащаш добре, макар да не е цената на гай-джин, съгласна съм. Но той трябва да спи с Фуджико вдругиден. Не искам да си намери друга…“

Тайърър му говореше:

– Накама-сан, единственият начин да останеш в безопасност тук, е никога да не излизаш. Вече няма да те изпращам в Йошивара. Трябва да стоиш вътре в Легацията.

– По-добре, Тайра-сан, отседна в селото, намеря безопасна къща. Вътре зад ограда по-безопасно. Всеки ден идвам на изгрев или когато ти иска, аз те уча, ти мен учиш. Ти много добър сенсей. Това решава проблем, да?

Тайърър се поколеба, не искаше да го изпусне, но и не искаше да е твърде близо до него.

– Да, ако ми покажеш точно мястото и не се местиш, без да ме предупредиш.

Хирага кимна и рече:

– Съгласен. Моля да каже на войници, че е добре мен стоя тук и в село?

– Да, ще го направя. Сигурен съм, че Сър Уилям ще се съгласи.

– Благодаря, Тайра-сан. Кажи на войници също, че мен нападат отново, взема катана.

– По-добре е да не го правиш! Забранявам ти. Сър Уилям е забранил! Никакви оръжия, никакви мечове!

– Моля, кажи войници не нападат, моля.

– Да, ще им кажа, но ако носиш мечове тук, ще те убият, ще те застрелят!

– Моля, никакво нападане! Уаката?

Хирага сви рамене. Тайърър не отговори. Уаката беше заповедна форма от уакаримасу ка: разбираш ли.

– Домо. – Със сдържана ярост, която Тайърър можеше почти да подуши, Накама му благодари отново; обеща, че ще се върне призори, за да го заведе до безопасната къща, и ще отговори на всички въпроси, които Тайърър иска да му зададе. Поклони се вдървено. Тайърър направи същото. Японецът излезе. И едва тогава Тайърър видя тежките контузии по гърба и краката му.

През нощта вятърът се промени, морето се развълнува.

Навън флотата пусна котва и се готвеше да спи, първият пост застъпи в осем вечерта. Вече бяха по местата си. Над петдесет мъже лежаха в различни клетки и за различни простъпки, обладани в различна степен от страх, шестима прилежно увиваха своите камшици от девет ремъка; с тях призори трябваше да им ударят петдесет удара за неизпълнение на заповед и нарушение на военната дисциплина: един бе заплашил да счупи врата на педераста боцман, трима за сбивания, един за кражба на порция ром, а друг за псуване на офицер. За призори бяха запланувани девет погребения. Всички корабни лазарети бяха претъпкани с болни от дизентерия, диария, круп, магарешка кашлица, треска, морбили, венерически болести, счупени крайници, хернии и други обичайни заболявания, с изключение на онези опасни четиринайсет души с едра шарка на борда на флагмана. Пускането на кръв и пиенето на очистителни се препоръчваше като лечение на повечето – болшинството от лекарите бяха също и бръснари. Кръвопускането не се прилагаше на малкото късметлии, които получаваха тинктурата на д-р Колис; той я бе измислил по време на Кримската война и по този начин бе намалил смъртността от дизентерия с три четвърти: шест капки от тъмната течност на основа на опиума, и вътрешностите на човека започваха да се успокояват.

Из цялата колония всички се готвеха за вечеря и за най-нетърпеливо очакваната част от нея – разговорите след храната, обсъждането на слуховете и новините от деня – слава Богу, пощенският кораб се очаква на другия ден, – така че оставаше наслаждението от топлото другарство и смеха над пикантни скандали, бала, напрежението около търговските проблеми и дали ще избухне война; обсъждаше се най-последната книга, която някой бе прочел, нова забавна история или поема, която друг бе съчинил, или разказите за бури, ледени страни и пустини, както и такива за пътувания, направени до странни и слабо изследвани места из Империята – Нова Зеландия, Африка и Австралия, – или за Дивия запад в Америка и Канада; разказваха се истории за калифорнийската треска за злато от 48-а година или за посещения на Испания, Франция и Руска Америка – Дмитрий бе пътувал веднъж до неизследвания западен бряг от Сан Франциско на север до Руска Аляска – всеки разказваше за странните неща, които бе видял, за момичетата, които бе пробвал, или за войните, на които е бил свидетел. Хубаво вино и напитки, лули и тютюн от Вирджиния, няколко питиета за пред сън в клуба, после молитви, и в леглото.

Една обикновена нощ в Империята.

В някои гостни се пееха хорали или се четяха стихове и части от желани романи, а тази вечер на изключително поверителното празненство у Норбърт Грейфорт гостите му се заклеха да пазят в тайна специалния прочит на последната глава от контрабандното копие, което Грейфорт бе направил, като бе възложил на своите петдесет чиновници да го препишат за час.

– Ако изтече информация за това, всички сте уволнени – бе ги заплашил той.

В клуба все още обсъждаха бала от предишната вечер и се опитваха да пресметнат кога ще имат друг.

– Защо не го правим всяка седмица, а? Анжел Хубавелката може да вдига поли и да си показва красотите за мен всеки ден от седмицата наред с безсрамната Нели Фъдърингил…

– Престани да я наричаш Анжел Хубавелката, за Бога!

– Тя има ангелска хубост и е Анжел Хубавелката!

Сред подигравки и ехидни забележки се правеха облози и двамата съперници Лънкчърч и търговецът Грим застанаха на стартова линия и се опитаха да се смажат един другиго до безсъзнание.

Отсреща през пътя, край морето, се издигаше голямата тухлена постройка на Британската легация, с пилон в двора, градини, заобиколени като всички най-важни сгради със защитна ограда. Сър Уилям бе вече облечен за вечеря, както и най-важният му гост, адмиралът. И двамата бяха разгневени.

– Проклети негодници! – изруга адмиралът, зачервеното му лице бе по-зачервено от обикновено, отиде до бюфета и си наля ново голямо уиски. – Човек не може да ги разбере.

– Напълно. – Сър Уилям хвърли настрани свитъка и се вторачи в Йохан и Тайърър, застанали пред него. Преди час свитъкът бе пристигнал по пратеник на японския управител, който го изпращаше от името на Бакуфу.

– Много спешно, съжалявам.

Вместо на холандски, както обикновено, той беше изпълнен с йероглифи. Със съгласието на Сьоратар Йохан заедно с един френски йезуит мисионер направи груб превод, който Тайърър веднага преписа на правилен, английски. Съобщението беше от Съвета на старейшините, подписано от Анджо:

„Свързвам се с вас чрез писмо. По заповеди на шогуна, получени от Киото, предвидената дата на срещата след деветнайсет дни с роджу и срещата същия ден с шогуна трябва да се прехвърли за след три месеца, тъй като Негова Светлост няма да се върне дотогава. Затова ви изпращам най-напред съобщението, а после ще се консултираме за подробностите. Втората вноска от дълга ще се забави с трийсет дни. С уважение и смиреност.“

– Йохан – гласът на Сър Уилям бе леден, – не смяташ ли, че посланието е необикновено грубо, неучтиво и изцяло отвратително?

Швейцарецът предпазливо каза:

– Мисля, че е точно така, Сър Уилям.

– За Бога, прекарах дни в преговори, заплахи, безсъние, повторни преговори, докато те се заклеха в главата на шогуна, че ще се срещнем в Йедо на пети ноември и с шогуна – на шести, а сега пристига това! – Сър Уилям гаврътна питието си, задави се и руга цели пет минути на английски, френски и руски; другите го гледаха с възхищение, впечатлени от блестящите живописни псувни.

– Съвсем правилно – рече адмиралът. – Тайърър, налейте на Сър Уилям още джин.

Тайърър незабавно се подчини. Сър Уилям извади носната си кърпа, издуха си носа, смръкна малко емфие, кихна и пак изтри носа си.

– Шарката да ги тръшне дано!

– Какво предлагате, Сър Уилям? – попита адмиралът, като прикри насладата от поредното унижение на своя противник.

– Естествено ще отговоря веднага. Моля, заповядайте на флотата да иде в Йедо утре и да обстреля пристанищните им съоръжения по мой избор.

Адмиралът присви очи.

– Мисля да обсъдим това насаме. Господа! – Тайърър и Йохан веднага се приготвиха да излязат.

– Не – извика твърдо Сър Уилям. – Йохан, можеш да вървиш, моля, почакай отвън. Тайърър е личният ми помощник, нека остане.

Вратът на адмирала почервеня, но верен на себе си, морякът не каза нищо, докато вратата не се затвори.

– Знаете много добре мнението ми за обстрела. Не пристигне ли заповед от Англия, няма да го започна, освен ако не бъда нападнат.

– Позицията ви прави преговорите невъзможни. Силата ни е в нашите оръдия, не в нещо друго!

– Съгласен съм, разногласията ни са само относно времето.

– Аз определям кога. Добре. Тогава просто наредете малка канонада, двайсет снаряда по обекти, които посоча.

– По дяволите, не! Не съм ли ясен? Пристигне ли заповедта, ще подпаля Япония, ако е необходимо, но не преди това.

Сър Уилям пламна:

– Вашето нежелание да подпомогнете политиката на Нейно величество не е за вярване.

– Личните несъгласия, изглежда, ще са истинският проблем. Какво значение имат няколко месеца? Никакво – само ще проявим благоразумие!

– По дяволите благоразумието – изруга ядосано Сър Уилям. – Разбира се, че ще получим инструкции да действаме, както аз, повтарям, аз съветвам! Неблагоразумно е да се бавим. С утрешната поща ще помоля да бъдете сменен от офицер, на когото са присърце интересите на Нейно величество – и подготвен за битки!

Адмиралът стана отново морав. Малцина знаеха, че през цялата си кариера не бе участвал в никаква битка по море или на суша. Когато почувства, че може да говори, отвърна:

– Това, сър, е ваша привилегия. Междувременно, докато сменят мен или вас, аз командвам силите на Нейно величество в Япония. Лека нощ, сър – и затръшна вратата.

– Грубо копеле – измърмори Сър Уилям, после за своя изненада видя застаналия зад него Тайърър, парализиран от изблика; бе го забравил. – Ти по-добре си дръж езика зад зъбите. Научиха ли те на това?

– Да, сър, наистина.

– Добре. – Сър Уилям пропъди от възбуденото си съзнание гордиевия възел от Бакуфу, роджу и непреклонността на адмирала за по-късно. – Тайърър, сипи си шери, изглеждаш така, сякаш имаш нужда да пийнеш, и по-добре се присъедини към нас за вечеря, тъй като адмиралът отхвърли поканата ми. Играеш ли табла?

– Да, сър, благодаря ви – отвърна Тайърър хрисимо.

– Тъкмо се сетих: какво чувам за схватката на твоя любим самурай срещу Британската армия?

Тайърър подробно му разказа за случая и изложи решението си, но премълча за заплахите на своя сенсей да си вземе мечове; чувстваше се още по-виновен, че крие нещо от посланика. – Искам да го задържа, разбира се, с ваше одобрение, сър, той е добър учител и смятам, че ще е много полезен за мисията.

– Съмнявам се, пък и най-важното е да си нямаме други неприятности тук. А да не говорим какво може да забърка тоя тип, току-виж, станал пепелянка в нашето гнездо. Утре ще му заповядам да си иде.

– Но, сър, той вече ми даде много ценна информация. – Тайърър задържа внезапната си умора и избъбри: – Каза ми например, че шогунът е момче, едва на шестнайсет, че е само марионетка в ръцете на Бакуфу, истинската власт принадлежи на техния Император – той използва титлата Микадо няколко пъти, – който живее в Киото.

– Всемогъщи Боже – избухна Сър Уилям, – истина ли е това?

Беше на върха на езика на Тайърър да му каже, че японецът говори английски, но успя да се спре.

– Не зная още, сър, нямах време да го разпитам, както трябва, трябва да му вадиш думите с ченгел, но, да, смятам, че ми каза истината.

Сър Уилям го загледа, възбуден от обърканата информация.