Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 99 страниц)

– Ако ви се иска да чакате на студа, добре. Аз обаче не желая. Когато дойде съобщението от брега дали ще има, или няма да има война, събудете ме. Ако започнете да обстрелвате, ще се присъединя към вас.

Марлоу гледаше коженото образование на врата на адмирала, презираше го, искаше му се да е на брега с Тайърър или на борда на кораба си „Пърл“. На обяда адмиралът пренебрегна съвета му и смени временния му капитан със странния лейтенант Дорнфилд. „Дърт скапаняк, толкова важен със своя бинокъл – ние всички знаем, че биноклите са много скъпи и се дават само на висшите чинове. Шибан дъртак…“

– Марлоу!

– Слушам, господине!

– Трябва да разберем какво става. Идете на брега… не, недейте, трябвате ми тук! Томас, бъди така добър да изпратиш някой офицер до Легацията. Марлоу, кажете на сигналиста да отиде с групата.

Генералът веднага махна на помощника си, който забърза, а след него и Марлоу. Сьоратар загърна сивото си палто; вятърът непрекъснато го разтваряше.

– Боя се, че Сър Уилям е затворен там.

– Нали го съветвахте тази сутрин – прекъсна го рязко адмиралът.

Срещата, която Сър Уилям бе свикал с посланиците, бе шумна и не доведе до никакво решение; изключение правеше мнението на граф Сергеев: незабавно и масово нападение.

– Което няма да е възможно – бе отсякъл Сър Уилям кисело. – По-добре е да избегнем засега обстрелването и разрушаването на околностите.

Кетърър бе свил устни и загледал Сьоратар, двамата взаимно не се харесваха.

– Сигурен съм, че Сър Уилям ще намери отговор, но аз ще ви кажа честно, за Бога, ако видя нашето знаме смъкнато, веднага ще подпаля Йедо.

– Съгласен съм – рече Сьоратар. – Въпрос на национална чест!

Лицето на Фон Хаймрих се вкамени.

– Японците не са глупави. Не мога да повярвам, че ще пренебрегнат силите, с които разполагаме сега.

Внезапно вятърът се усили, морето посивя, облаците ставаха все по-тъмни. Всички погледнаха на изток, към черната ивица на хоризонта. Внезапната буря се насочваше към брега и ставаше опасно да не се откъснат от котвата.

– Марлоу, изпрати… Марлоу! – изрева адмиралът.

– Да, господине. – Марлоу притича.

– За Бога! Сигнализирайте на останалите кораби: „Пригответе се за отплаване. При влошаващите се условия трябва при моя команда всеки да предприеме индивидуално изтегляне и да се съберем в Канагава, щом времето ни позволи.“ Вие, капитани, върнете се на корабите, докато е възможно. – Офицерите забързаха, радостни, че си тръгват.

– Аз също ще се върна на моя кораб – заяви френският адмирал. – Bonjour, messieurs.

– И ние ще дойдем с вас, г-н адмирал – рече Сьоратар. – Благодаря за гостоприемството ви, адмирал Кетърър.

– Ами граф Алексей? Ще дойде ли с вас?

– Нека си спи. По-добре е руската мечка да спи, n’est-ce pas! – студено заяви Сьоратар на Фон Хаймрих, и двамата добре знаеха, че Прусия тайно преговаря с руския цар да остане неутрален при всяка бъдеща конфронтация, като позволи на Прусия да се разшири в Европа и задоволи откритата държавна политика: създаването на германска нация от немскоговорящи начело с Прусия.

Марлоу забърза към сигналиста, видя кораба си „Пърл“ все още закотвен и се разтревожи; съжаляваше безкрайно, че не е на борда му и не го командва. Обезпокоен, погледна към морето – бурята се приближаваше, носеше тежките черни облаци, миризма и вкус на сол във вятъра.

– Дявол да ги вземе онези педерасти.

В приемната на легацията сър Уилям, един шотландски офицер, Филип Тайърър и охраната седяха и студено гледаха тримата японски чиновници, които лениво се настаниха, зад тях телохранителите им: сивокосият старейшина Адачи, даймио на Мито, фалшивият самурай Мисамото рибаря и накрая ниският шкембест чиновник, който тайно говореше свободно холандски, чиято пряка задача бе да докладва лично на Йоши за срещата и за поведението на другите двама. Както обикновено никой не използваше истинското си име. Петте паланкина пристигнаха, както вчера, със същата церемония въпреки увеличилата се охрана. Само три бяха заети, което сър Уилям сметна за доста обезпокоително. Този факт, заедно с повишената активност на самураите през нощта около храма и Легацията, го накара да изпрати частичен сигнал за тревога на флотата с полувдигнатото знаме; надяваше се, че Кетърър ще го разбере.

Навън в двора Хирага, пак преоблечен като градинар, също се развълнува, още повече, че Йоши Торанага не беше сред властите. Това означаваше, че така внимателно обмисленият план за нападение, да изненадат Йоши близо до портите на замъка, трябваше да се провали. Опита се да се измъкне веднага, но един самурай раздразнено му заповяда да се върне на работа. Безропотно му се подчини, очаквайки възможност за бягство.

– Закъсняхте с два часа и половина – ледено заяви Сър Уилям, като откри срещата. – В цивилизованите страни дипломатическите срещи започват навреме, а не със закъснение.

Последва незабавно извинение. После – обичайните задължителни представяния и сладникавите комплименти, и отвратителната учтивост. Така измина повече от час, исканията съвсем спокойно се отклоняваха, посочваха се аргументи за забавяне на изпълнението им. Изразяваше се учудване, че някой не е разбрал въпросите, които трябваше да се повтарят, в цялата тази бъркотия изчезваха фактите, истинското отношение към нещата, обясненията, предположения, извинения, поднесени, разбира се, многословно.

Сър Уилям бе готов да избухне, когато старейшината Адачи измъкна най-тържествено един свитък, подаде го на техния преводач, който пък го даде на Йохан.

Умората на Йохан изчезна.

– Gott im Himmel! Той е с печата на роджу.

– Е?

– Съветът на старейшините. Мога да позная този печат навсякъде – същият е, който получи и посланик Харис. По-добре вие, сър Уилям, го приемете официално, после аз ще го прочета на глас, ако е на холандски, в което се съмнявам. – Преводачът прикри нервно прозявката си. – Може би това е следващата стъпка за протакане.

Сър Уилям направи така, както му каза Йохан, мразеше да е с вързани ръце и да разчита на чуждестранни наети преводачи.

Йохан разчупи печата и прегледа документа. Учудването му беше явно.

– Та той е на холандски, за Бога! Прескачам всички титли. В него пише:

„Съветът на старейшините, след като разбра за оплакването, се извинява за държанието на своя поданик и желае да покани уважаемия посланик на Британия и другите акредитирани посланици на среща със Съвета след трийсет дни в Йедо, когато официално ще се разгледа оплакването, ще се обсъди въпросът, както и обезщетението.

Нори Анджо, Глава на Съвета.“

Със свръхусилие сър Уилям се удържа да не избухне. С крайчето на очите си забеляза, че Тайърър широко се усмихва. Без да се обръща към него, той изсъска:

– Спри да се усмихваш, идиот такъв! – и същевременно добави остро: – Йохан, кажи им, че ще получат моя отговор след три дни. Междувременно искам обезщетение в злато след три дни – десет хиляди лири стерлинги – за семействата на сержанта и ефрейтора, убити в тази Легация миналата година, което искаме вече четири пъти!

След превода той видя ужас върху лицето на по-възрастния мъж. Последва дълъг разговор между него и чиновника на Бакуфу.

Йохан уморено докладва:

– Старият се измъква както обикновено и казва, че убийството не е грешка на Бакуфу. Извършителят си е направил после сепуку – самоубил се е.

Обзет от не по-малка умора, Сър Уилям заяви:

– Отвърни им както обикновено, за Бога: че те ни посочиха и настояваха да вземем на работа този японец, така че те са отговорни и че той се е самоубил само защото е бил лошо ранен при опита за убийство на моя предшественик и е щял незабавно да бъде заловен! – Като се опита да прогони част от умората, посланикът загледа как двамата японци разговаряха със своя преводач, а третият мъж слушаше, както през целия следобед. Може би той е истинската власт? Какво ли се е случило с другия, от вчера, по-младия – онзи, към когото Андре Понсен се обърна, когато си тръгнаха. Какво му влиза в работата на тоя дяволски кучи син Сьоратар?

Освежаващ порив на вятъра влезе през полуотворените капаци и ги блъсна срещу прозореца. Един от часовите се наведе над перваза и ги закачи обратно. Недалеч от брега беше флотата, морето – тъмносиво и сега с бели вълни. Сър Уилям забеляза застрашителната линия на бурята. Тревогата му за корабите нарасна.

Йохан каза:

– Старият пита, дали ще приемете три хиляди?

Лицето на Сър Уилям пламна:

– Десет хиляди в злато!

Отново разговор, после Йохан попи челото си.

– Mein Gott, десет ще са, но да бъдат изплатени на два пъти в Йокохама след десет дни, броени от днес, а остатъкът – в деня преди срещата в Йедо.

След съзнателно драматична пауза Сър Уилям каза:

– Ще им отговоря след три дни дали приемаме.

Отново шумно поемане на дъх, няколко плахи опита да се сменят трите дни с трийсет, с десет, осем, но всичките бяха като скала и отказваха.

– Три!

Учтиви поклони и делегацията си тръгна. Щом останаха сами, Йохан засия:

– За първи път постигнахме нещо, Сър Уилям, за първи път!

– Да, вярно е, ще видим какво ще излезе. Не ги разбирам изобщо. Очевидно се опитваха да ни омаломощят, но защо? Каква е ползата им? Те вече са държали в ръцете си свитъка, тогава за чий дявол не ни го дадоха още в началото и да приключим с това отвратително губене на време? Шибани идиоти! И защо изпратиха два празни паланкина?

Филип Тайърър рече сияещ:

– Струва ми се, сър, че това е една от техните черти. Да хитруват.

– Добре, Тайърър, ела с мен, моля те! – Той го поведе към кабинета си, затвори вратата и ядосано викна:

– Министерството на външните работи не те ли е научило на нещо? Ти съвсем без мозък ли си? Нямаше ли достатъчно усет да прецениш, че не бива да показваш емоциите си на дипломатическите срещи? Побъркал ли си се?

Тайърър бе шокиран от язвителността.

– Съжалявам сър. Много съжалявам сър, толкова бях поласкан от вашата победа, че…

– Това не е победа, идиот такъв! Това е само забавяне, пратено сякаш от небето! – Облекчението на сър Уилям, че срещата е свършила, изчезна, а убеждението, че е постигнал, противно на очакванията, много повече, отколкото бе искал, увеличи неговото раздразнение. – Ушите ти с памук ли са пълни? Ние постигнахме само поредното забавяне, това е всичко, което се случи, и ако срещата с Йедо се състои след трийсет дни, ще бъда удивен. Следващия път недей да показваш чувствата си, за Бога, и ако някога станеш преводач… по-добре се захващай с японския, или ще се качиш на следващия кораб за вкъщи с бележка в досието ти, та да не можеш да получиш никакъв пост през остатъка от живота си!

– Слушам, сър!

Все още бесен, сър Уилям забеляза, че младият мъж го гледа стоически, и се зачуди какво има у него. После забеляза очите му.

„Къде съм виждал тоя поглед преди – същия, почти неопределен, като на младия Струан? О, да, разбира се, сега си спомням! В очите на младите войници, които се връщаха от Крим, в очите на ранените – съюзници или врагове. Войната откъсваше младостта им, откъсваше невинността им с такава бясна скорост, че те завинаги оставаха променени. И това се виждаше в очите им, а не по лицата. Колко пъти съм казвал: преди битката са младежи, няколко минути по-късно възрастни – британец, руснак, германец, французин или турчин без значение.

Аз съм идиот, а не този младеж. Забравил съм, че той е само на двайсет и една и че за шест дни престой щеше да бъде убит, и натрупа такъв опит, който само възрастен мъж може да има. Или някоя жена, за Бога! Точно така, по същия начин гледаше и девойката. Глупав съм, че не го разбрах. Бедното момиче, та то не е ли само на осемнайсет! Ужасно е да пораснеш толкова бързо. Моето детство бе тъй щастливо.“

– Да, г-н Тайърър – подхвана той дрезгаво, завиждаше му, че е изкарал бойното си кръщение храбро. – Сигурен съм, че всичко ще се оправи с вас. Тези срещи са достатъчни да изпробват търпението на Йов, нали? Не е лошо да пийнем по шери.

С много усилия Хирага се измъкна от градината през кръгове от самураи и се върна в кръчмата на Четиридесетте и седем ронини. Когато стигна, с доста закъснение, се изненада, че групата вече е тръгнала за мястото на засадата.

Ори рече безпомощно:

– Един от нашите докладва, че делегацията е излязла от замъка точно както вчера, със знамената, с петте паланкина, и ние решихме, че господарят Йоши е в някоя от тях.

– Нали се разбрахме, че всички ще чакат.

– Те чакаха, Хирага, но ако… ако не тръгнеха тогава, нямаше да успеят да пристигнат на мястото на засадата навреме.

Хирага бързо се преоблече с евтино кимоно и прибра дрехите на градинар.

– Видя ли се с лекар?

– Ние, мама-сан и аз, мислихме, че е много опасно днес. Утре ще е по-добре.

– Тогава ще те видя в Канагава.

– Соно-джой!

– Отивай в Канагава! Тука е опасно!

Хирага се промъкна зад оградата и тръгна по задните улици и малко използвани пътеки и мостове, заобикалящи замъка. Този път имаше късмет и избягна патрулите.

Повечето от дворците на даймио извън стените на замъка бяха празни. Хирага продължи от градина на градина, докато стигна до един повреден от пожар дворец на даймио, разрушен при последния земен трус преди три дни. Както бяха планирали, засадата щеше да е близо до разбитата главна порта; тя гледаше към централната алея, водеща до самия замък. Хората му бяха там – но девет, а не единайсет.

– Ийе, Хирага, мислехме, че си се отказал! – Най-младият и най-развълнуваният прошепна: – Оттук ще го убием лесно?

– Къде са самураите от Ори?

– Мъртви са. – Братовчед му Акимото вдигна рамене. – Беше най-големият сред тях, на двайсет и четири. Пристигнахме по различни пътища, но аз бях близо до тях и тримата попаднахме на патрул. – Той се засмя. – Хукнах по прекия път, те – по друг, видях, че единият го уцели стрела и че падна. Никога не съм знаел, че мога да тичам толкова бързо. Забрави ги, кога ще мине Йоши?

Хирага трябваше да ги разочарова, съобщи им, че тяхната жертва не е в кортежа.

– Тогава какво ще правим? – попита висок, много красив юноша на шестнайсет. – Засадата е идеална. Половин дузина паланкини с важни Бакуфу минаха оттук със съвсем слаба охрана.

– Мястото е прекалено добро, за да се рискува, ако нямаме причина – заяви Хирага. – Ще си тръгнем един по един, Акимото, ти пър…

Шиши, който беше на пост, подсвирна предупредително. Те веднага се пъхнаха вътре в убежището, очите им се взряха през пролуките на счупената ограда. Натруфен, покрит паланкин с осем полуголи носачи и дузина телохранители със самурайски знамена вървяха на трийсет ярда от тях; насочиха се бавно към портата на замъка. Наоколо не се виждаше никой друг.

Те в миг разпознаха емблемата: Нори Анджо, глава на Съвета на старейшините. Мигновено решение: Соно-джой!

Втурнаха се като един в атака, водеше ги Хирага, разчупиха редиците на телохранителите и се хвърлиха към паланкина. Но във вълнението си се забавиха с няколко секунди и това позволи на останалите осем телохранители, внимателно подбрани войни, да се съвземат. В безумното melle – носачите се разкрещяха от страх, пуснаха прътите и побягнаха. Това даде възможност на Анджо да пропълзи през далечната отворена врата на паланкина и да се измъкне точно когато мечът на Хирага съсече мекото дърво и се заби във възглавницата; върху нея бе седял преди секунда Анджо.

Ругаейки, Хирага измъкна меча и зае позиция за отбрана; щом го нападнаха в гръб, уби мъжа, после прескочи прътите и хукна към Анджо. Сановникът се бе изправил на крака с изваден меч, трима телохранители го прикриваха. В другия край петима от приятелите на Хирага се биеха с четирима от самураите. Един шиши вече бе мъртъв, един смъртно ранен на земята, трети, дуелирайки се, се забави и врагът му се спъна в тялото на някакъв ридаещ носач и се подхлъзна – шиши му нанесе ужасен удар отстрани. Преди противникът му да се окопити, замахна с цялата си сила и главата на самурая се търкулна в прахта.

Сега бяха седем на шест.

Акимото веднага прекъсна дуела и се втурна да подкрепи Хирага, който се биеше с тримата телохранители на Анджо. Хирага извади единия от равновесие, прониза го и го захвърли настрана, за да направи място на Акимото; той трябваше да приключи бързо с Анджо.

В този момент се чу предупредителен вик. Двайсет души от охраната на замъка завиваха откъм ъгъла на петдесет ярда разстояние и се затичаха в подкрепа на Анджо. Колебанието на Акимото даде време на телохранителите да парират свирепия удар, който трябваше да убие Анджо: сановникът се изправи и хукна към подкреплението. Сега шиши бяха изцяло превъзхождани по численост от самураите.

Нямаше никаква възможност да стигнат до Анджо! Никакъв начин за победа!

– Отстъпваме – изкрещя Хирага и пак като един, маневрата бе упражнявана стотици пъти, Акимото и останалите четирима зарязаха дуелирането и запрашиха обратно през разбитата главна порта. Хирага бе последен. Лошо раненият младеж Йозан закуцука след тях, телохранителите го следваха някак хаотично разпръснати. После се събраха и заедно с подкреплението се хвърлиха да преследват групата, най-крайните пресрещнаха Йозан, блеснаха мечове, кръвта бликаше от тялото му.

Акимото водеше останалите шиши, те отстъпваха панически през разрушения замък, начинът им на изтегляне бе добре отработен. Хирага беше ариергард, врагът бе по петите им. Когато стигна първата преграда, където в засадата чакаше Гота, Хирага спря внезапно и двамата се хвърлиха към преследвачите, смъртно раниха единия, другият се свлече на земята. После хукнаха отново, като поведоха враговете по-навътре в лабиринта.

Почти препъвайки се, минаха през някаква тясна дупка в полуизгорялата стена; там бе втората им засада. Акимото и още един без колебание съсякоха поредния преследвач, изкрещяха соно-джой и докато самураите стояха зашеметени от внезапното нападение, те бързо се прегрупираха. Окопитиха се късно; Акимото, Хирага и другите не се виждаха никъде.

Самураите започнаха най-щателно претърсване. Небето се покри с дъждовни облаци.

Отпред, пред изгорялата главна порта, охраната бе заобиколила Анджо. Петима от телохранителите му бяха убити, двама – лошо ранени. Мъртвите шиши бяха вече обезглавени. Някакъв млад шиши лежеше безпомощен на земята, кракът му бе почти съсечен и той се гънеше в агония. Йозан се бе свил до стената. Дъждът заваля.

Самураят, който стоеше над младежа, го попита отново:

– Кой си ти? Как се казваш? Кой те изпрати? Кой е твоят водач?

– Казах ти, шиши от Чошу, Тома Хойо! Аз съм водачът! Никой не ме е изпращал. Соно-джой!

– Лъже, господарю. – Самураят дишаше тежко.

– Разбира се – кипна Анджо. – Убий го.

– При съответна молба от негова страна може да му се разреши да извърши сепуку.

– Убий го!

Самураят, голям като мечка, сви рамене, приближи се до младежа с гръб към старейшината и прошепна:

– Имам честта да те убия за секунда. Протегни си врата. – Мечът му изсвистя във въздуха: той тържествено вдигна главата и я поднесе на Анджо.

– Видях я – отвърна Анджо, следвайки ритуала, но в същото време бе шокиран от факта, че тези мъже се бяха осмелили да го атакуват, да го изплашат почти до смърт, него, главата на роджу! – Сега другият – той също е лъжец, убий го!

– При съответна молба от негова страна може да му се разреши да си направи сепуку.

Анджо бе готов да му кресне да убие насилника брутално, ала почувства внезапната обща неприязън у самураите край себе си. Обзе го страх. „На кого да се доверя? Само петима са мои лични телохранители.“ Престори се, че мисли над молбата. Когато овладя яростта си, кимна, обърна се и закрачи към портата на замъка под усилващия се дъжд. Хората му тръгнаха с него. Останалите заобиколиха Йозан.

– Можеш да си починеш за малко, шиши – рече любезно самураят и избърса лицето си от дъжда. – Дайте му малко вода.

– Благодаря. – Йозан се готвеше за този миг отпреди четири години, когато с Ори, Шорин и другите се бе заклел пред „соно-джой“, опитваше се да събере цялото си мъжество, пипнешком застана на колене и се ужаси, че го е страх от смъртта.

Самураят видя ужаса му, очакваше го и бързо се приближи, коленичи до младежа:

– Имаш ли предсмъртно стихотворение, шиши? Кажи ми го, чакай, не се предавай, ти си самурай и днес е един хубав ден – рече той меко, окуражаваше младежа, искаше сълзите му да спрат. – От нищо в нищо, един меч съсича врага ти, друг меч съсича теб. Изкрещи своя боен вик и ще живееш вечно. Кажи го: соно-джой… пак…

През това време той се приготви, изправи се, завъртя меча и изпрати младежа във вечността.

– Ийе – възкликна един от хората му с възхищение. – Урага-сан, беше великолепна гледка.

– Сенсей Кацумата от Сацума бе един от учителите ми – гърлено отвърна самураят, сърцето му биеше както никога преди, но му бе приятно, че изпълни задължението си като самурай точно. Един от хората му вдигна главата на убития. Дъждът се усили.

– Почистете главата и я занесете на господаря Анджо, за да я види. – Урага погледна към портата на замъка. – Страхливците ме отвращават – рече и си тръгна.

През нощта, когато беше безопасно, Хирага и другите се измъкнаха от мазето, което бяха избрали предварително за скривалище. Промъкнаха се по различни пътища до своя безопасен дом.

Беше облачно и тъмно, вятърът шибаше със силния дъжд. „Никога няма да почувствам студа, никога няма да покажа, че ми е трудно, аз съм самурай“ – нареждаше си Хирага, както го бяха учили в семейството му. – „Точно така ще възпитавам и моите синове и дъщери – ако моята карма е да имам синове и дъщери“, помисли си той.

– Време е да се ожениш – бе казал баща му преди година.

– Съгласен съм, татко. Но почтително те моля да промениш плана си и да ми разрешиш да се оженя по мой избор.

– Първо: задължително е синът да се подчини на баща си, второ задължение на бащата е да избере съпруга на синовете си и съпрузи на дъщерите си, трето: бащата на Сумомо няма да одобри, че тя е от Сацума, а не от Чошу, и накрая, колкото и да я желаеш, тя не е подходяща. Какво ще кажеш за момичето на Ито?

– Моля да ме извиниш, татко, съгласен съм, че моят избор не е идеален, но семейството й е самурайско, а аз съм пленен от нея. Моля те. Ти имаш други четирима синове – аз имам един-единствен живот и ние, ти и аз, и двамата сме съгласни, че той трябва да се посвети на соно-джой и за това ще бъде навярно кратък. Разреши ми да се оженя за избраницата си като мое единствено желание на живота ми. – Според обичая такова желание бе сериозна молба и веднъж приета, означаваше, че ако му се разреши, той не може да моли за нищо друго, никога.

– Много добре. – Баща му бе мрачен. – Но не като желание на живота ти. Можеш да се сгодиш, когато тя стане на седемнайсет. Аз ще я посрещна добре в нашето семейство.

Този разговор се бе провел миналата година. Няколко дни по-късно Хирага напусна Шимоносеки, като възнамеряваше да се присъедини към групата на Чошу в Киото, всъщност да обяви, че е за соно-джой, и да стане ронин, и да се посвети на тайно четиригодишно обучение.

Сега беше Деветият месец. След три седмици Сумомо ставаше на седемнайсет, но той бе извън закона, нямаше никакъв шанс да се върне безопасно към нормалния живот. До вчера. Баща му писа: „За учудване, нашият господар Огама е предложил да прости на всички войни, които открито са прегърнали соно-джой, и ще им възстанови всички възнаграждения, ако те се върнат веднага, откажат се от ереста и се закълнат в преданост пред него публично. Ти можеш да извлечеш полза от това предложение. Мнозина се върнаха.“

Писмото го натъжи, разколеба решителността му. „Соно-джой е много по-важно от семейството и дори от господаря Огама, дори от Сумомо – повтаряше си Хирога многократно. – На Огама не мога да се доверя. Както и да повярвам за моето възнаграждение.“

За щастие баща му бе сравнително богат и заради дядо му Шоя беше издигнат хиразамурай, трето ниво самурай. Следваше старши самурай хатамото и даймио. Подхирацамурай бяха гоши, ашигару, селски самураи и пехотинци, които бяха от феодалната класа, но стояха под самураите. Тъй като баща му имаше достъп до по-низшите чиновници, бе осигурил най-доброто образование на синовете си.

„Дължа му всичко“ – помисли си Хирага.

„Да, но и покорно работих, за да стана най-добрият ученик в самурайското училище, най-добрият фехтовач, най-добрият по английски. И имам неговото разрешение и одобрение, както и това на Сенсей, да прегърна соно-джой и да стана ронин, да водя и организирам войните от Чошу. Да, но тяхното одобрение е тайно, защото, ако се знае, сигурно ще коства главата на баща ми, а и тази на Сенсей.

Карма. Ще изпълня своето задължение. Гай-джин са отрепки, от които нямаме нужда. Трябват ни оръжията им, за да ги убием с тях.“

Дъждът се засили. Бурята също. Стана му приятно, колебанието му се разсея. Топла баня, саке и чисти дрехи щяха да го сгреят и направят силен. Това, че нападението не успя, не го интересуваше. Карма.

Учителите му бяха втълпили, че враговете и предателите са навсякъде. Стъпките му бяха премерени, увери се, че не го следят, реши ей така да смени посоката, огледа се, преди да тръгне и забърза в нощта.

Щом стигна пътеката, се вцепени. Кръчмата на Четиридесетте и седем ронини и оградата край нея липсваха.

Онова, което бе останало, бе силната миризма на изгоряло и димящата пепел. Няколко тела на мъже и жени. Някои обезглавени, други съсечени на парчета. Позна приятеля си шиши Гота по кимоното. Главата на мама-сан се търкаляше на земята с надпис върху й: „Противозаконно е да се дава подслон на престъпници и предатели.“

Официалният печат отдолу беше на Бакуфу, подписан от Нори Анджо, глава на роджу.

Обзе го гняв. „Тези отвратителни гай-джин – помисли си Хирага. – Това е тяхната грешка. Заради тях се случи. Ще си отмъстим.“