Текст книги "Гай-джин"

25.

Йокохама

Късно следобед същия ден Хирага се шмугна до една колиба в края на Пияния град, където дребен, мръсен моряк чакаше нервно.

– Дай мангизите, приятел – каза мъжът. – В теб ли са, а?

– Да. Пистолетът, моля?

– Един ден си тузар, после си абсолютна нула. – Мъжът имаше сивкаво и подозрително лице, в колана му бе затъкнат нож, друг – в кобура под мишницата. Когато Хирага за първи път бе разговарял с него на брега, носеше дрехите, които Тайърър му бе уредил. Днес бе облечен с мръсна работническа вълнена блуза, груби панталони и подпетени ботуши. Какво кроиш?

Хирага сви рамене, не го разбираше.

– Пистолет, моля.

– Пистолет ли? Имам го. – Хитрите му очички зашариха наоколо през обраслата с бурени ивица, натрупаните камари, осеяли площта между Пияния град и японското село – наречено Ничия земя от туземците, – но не зърна чужди наблюдатели. – Къде са мангизите? – попита навъсено. – Парите, за Бога, мексовете!

Хирага бръкна в джоба на блузата си, всичко му изглеждаше неудобно и чуждоземско, дрехите бе купил специално за днес. Три мексикански сребърни долара просветнаха в ръката му.

– Пистолет, моля.

Морякът нетърпеливо бръкна в ризата си и показа „Колт“.

– Ще го вземеш, като си получа парите.

– Патрони, моля?

Мъжът измъкна мръсен парцал от джоба на панталоните и разкри десетина патрона.

– Сделката си е сделка и моята дума важи. – Морякът протегна ръка към парите, но преди да ги вземе, Хирага сви дланта си.

– Некраден, да?

– Разбира се, че не е краден, хайде, за Бога!

Хирага отвори юмрука си. Морякът алчно грабна монетите и ги огледа внимателно, за да се увери, че не са от тенеке или фалшиви. През цялото време хитрите му очички шареха насам-натам. Остана доволен, подаде колта и патроните и се изправи. – Не се оставяй да те хванат с него, приятелче, инак ще те обесят. Разбира се, че е краден. – Той се ухили цинично и офейка като плъх, на какъвто всъщност приличаше.

Хирага се преви на две, докато се върне в сравнително безопасното японско село – безопасно само докато лентяите и пияниците не решат да вилнеят. Нямаше полиция или часови, които да защитават селяните. Само случаен морски или армейски патрул преминаваше по главната улица, а тези мъже рядко взимаха страна в кавгите.

От много дни Хирага уреждаше покупката – естествено не можеше да помоли Тайърър за помощ. Никой в Йошивара не притежаваше пистолет. Райко му бе обяснила придирчиво:

– Само гай-джин ги имат, Хирага-сан, толкова съжалявам. Опасно е за цивилизован човек, ако го заловят с револвер.

Акимото се ухили:

– Щом братовчед ми иска, намери му, Райко! Ти можеш да направиш нещо, нали? Вместо заплащане ще спя с теб – той се наведе, когато тя хвърли възглавница по него и двамата прихнаха.

Райко каза, веейки си с ветрилото:

– Ах, Хирага-сан, толкова съжалявам, моля те, отведи този невъзпитан човек, две от момичетата вече ми поискаха свободен ден, за да успокоят утробите си от набезите на тоя петел…

Когато двамата останаха сами, Акимото стана сериозен:

– Може би ще промениш намеренията си, не мисли за пистолет. Нека опитам да убедя Ори да се срещне тук с нас.

Хирага поклати глава, радваше се на добродушния си братовчед.

– Ори има пистолет, той ще го използва срещу нас, щом ни срещне. Опитах по всички възможни начини да го подмамя вън от Пияния град, но не успях. Ако му устроя засада с пистолет там, ще изглежда, като че някой гай-джин го е направил. Все някой ден пак ще се опита да се добере до онова момиче и с мен е свършено.

– Може би ще се измори от чакане. Наредих на всички в селото да го наблюдават, но никой не може да го измъкне по море.

– Имаш ли вяра на селянин?

Акимото каза мрачно:

– Тогава, щом намериш пистолет, нека го направя аз. – Той беше много по-едър от Хирага, който едва го позна: и той бе подстригал косата си по подобен начин.

Накрая Хирага бе заговорил моряка на брега; престори се на китайски търговец от Хонконг и осъществи сделката с единственото условие пистолетът да не е краден. Но, разбира се, че щеше да е краден…

Акимото го чакаше в тяхната постройка в един сокак на селото, която бяха наели за месец.

– Ийе, братовчеде, моля да ме извиниш – засмя се той, – няма защо да те питам дали си го получил, но изглеждаш толкова смешен с тези дрехи, ако можеше да те види някой от нашите другари шиши…

Хирага вдигна рамене.

– Така минавам за чирак на гай-джин. Всички гай-джин и чираците се обличат така в Пияния град. – Той се настани удобно, дрехите му жулеха чатала. – Не разбирам как могат да носят, такива груби дрехи и неудобни панталони и тесни палта през цялото време – а когато е горещо, ийе, ужасни са – пот се лее като от чешма. – Докато говореше, Хирага провери как действа колта, претегли го, прицели се. – Тежък е.

– Саке?

– Благодаря ти, после мисля да си отдъхна до залез-слънце. – Той зареди револвера, изгълта няколко чашки със саке и легна доволен от себе си. Затвори очи. Започна да медитира. Изпита пълен покой и се остави да бездейства. Навремени заспиваше. По залез-слънце се събуди. Акимото все още бе нащрек. Погледна навън от малкото прозорче. – Няма да има буря и дъжд тази вечер – каза той, после измъкна шал и го завърза около главата си, както бе видял, че постъпват гай-джин от ниско потекло и моряците.

Внезапно Акимото се изплаши:

– Ами сега?

– Сега – отвърна Хирага, като скри револвера в колана си, – сега отивам за Ори. Ако не се върна, убий го ти.

Повечето селяни по улицата не го разпознаха, малцина, които го познаха, се поклониха притеснено като на гай-джин, а не като на самурай, както им бе наредено. В европейската си премяна за повечето гай-джин изглеждаше просто един евразийски или китайски дребен търговец от Хонконг, Шанхай или Манила; видът на дрехите му и поведението подсказваше неговото положение и състояние. „Но никога не забравяй, Накама-сан – предупреждаваше го Тайърър постоянно – колкото и богат да изглеждаш, елегантните дрехи няма да те предпазят от заяжданията и обидите на лентяите в Пияния град или някъде другаде, щом си самичък.“

Когато за пръв път тръгна да търси Ори, след като шоя му съобщи, че Ори не се е подчинил, той се втурна като вихър в Пияния град с дрехите на Тайърър. Почти веднага бе притиснат от свадлива шайка пияници, които го заобиколиха с подигравки и ругатни, а после го нападнаха. Избави го само майсторското карате, още неизвестно за гай-джин бойно изкуство, той се оттегли, кипнал от гняв, с две счупени глави и един осакатен мъж по дирите си.

– Разбери къде точно е Ори-сан! Веднага – бе казал на шоя. – Какво прави и как живее?

На следващата вечер шоя начерта несръчна карта:

– Къщата е тук, на този ъгъл, обърната към морето, близо до кея. Това е странноприемница за изпаднали. Ори-сан е наел стая, плаща двойно – така ми казаха. Много лошо място, Хирага-сан, винаги е пълно със зли мъже. Не можеш да отидеш там без предварително обмисляне. Важно ли е да го измъкнем оттам?

– Да, твоето село е изложено на опасност, докато той е тук.

– Со ка!

Два дни по-късно шоя му съобщи, че през нощта къщата на Ори изгоряла, в руините намерили останките на трима души.

– Казаха ми, че „туземецът“ е един от тях, Хирага-сан – спокойно рече шоя.

– Жалко, че цялата тази безчестна област не е изгоряла заедно с всички гай-джин в нея.

– Да.

И животът отново потече спокойно. Хирага продължи да прекарва времето си с Тайърър, доволен да учи и да преподава, без да осъзнава от какво значение бяха уроците му за Тайърър, Сър Уилям и Джейми Макфей. За половин ден се бе качил на британската фрегата с Тайърър. Преживяването го потресе, бе по-решен от всякога да разбере как тези хора, които презираше, изобретяват и създават такива невероятни машини и бойни кораби, как такива жалки хора от такъв нищо и никакъв, по-малък от Япония остров – стига Тайра да не лъже – са могли да натрупат огромното богатство, необходимо за притежаването на такова множество кораби и фабрики, и в същото време да владеят всички морски пътища и по-голямата част от света на гай-джин.

Същата нощ той се бе напил до козирката, чувстваше се объркан, в един миг се съживяваше, после пак затъваше в бездната, самата същност на вярата му в абсолютната непобедимост на бушидо и Земята на боговете бе станала на пух и прах.

Повечето вечери прекарваше с Акимото в Йошивара или в убежището им в селото, кроеше планове и споделяше познанията си за гай-джин, но криеше до каква степен е разтревожен, ала все повече затягаше примката си около Тайърър, разиграваше го.

– О, толкова съжалявам, Тайра-сан, договор за Фуджико много тежък, отнеме много седмици. Райко много труден търговец, договор скъп, толкова клиенти, толкова съжалявам, тя заета тази вечер, може би утре…

Преди малко повече от две седмици за ярост на Хирага шоя бе открил, че Ори не е загинал в огъня:

– … и, о, толкова съжалявам, Хирага-сан, но чух, че Ори-сан внезапно е забогатял, харчи пари като даймио. Сега държи няколко стаи в друга странноприемница.

– Ори богат? Как е възможно?

– Толкова съжалявам, не зная, господарю.

– Но ти знаеш къде е новата му къща, нали?

– Да, господарю, ето… ето картата, толкова съжалявам, че…

– Няма значение – каза яростно Хирага, – довечера пак го подпали.

– Толкова съжалявам, Хирага-сан, вече не е така просто. – Външно шоя изглеждаше разкаян, а вътрешно също вбесен, че първото му незабавно решение за тоя луд ронин не бе постигнало целта, за която бе платил.

– Вече не е толкова лесно, защото къщата е изолирана и, изглежда, Ори има много телохранители, телохранители гай-джин!

Хирага хладнокръвно бе обмислил последствията. Той изпрати на Ори ласкателно писмо по един от селяните, който продаваше риба в Пияния град; пишеше колко му е станало приятно, щом чул, че Ори е жив и не е загинал в ужасния пожар, а също и че преуспявал; можело ли да се срещнат в Йошивара тази вечер и Акимото искал да обсъдят някои въпроси на шиши от голямо значение.

Ори незабавно отговори с писмо: „Не в Йошивара, нито някъде другаде, не, докато не осъществим нашия соно-джой план, докато не убием момичето и не изпепелим Колонията. Ако преди това ти, Акимото или някой друг предател се приближи, ще бъде застрелян.“

Акимото каза:

– Той знае, че пожарът не е бил случаен.

– Разбира се. Откъде ли е взел пари?

– Само чрез кражба, нали?

И другите съобщения донесоха същия отговор. Заговорът за отравяне също не бе успял. И така, Хирага си купи револвер и измисли нов план. Сега беше моментът и тази вечер бе най-подходящата. Последните лъчи на залязващото слънце го водеха през Ничията земя и по зловонните улици, осеяни с опасни ями. Няколко мъже минаха край него, но едва го погледнаха, колкото да го изругаят да им се маха от пътя.

Ори бръкна наслуки в малката кесийка с монети върху масата до леглото и издърпа една. Беше тенекиен мекс, сега стойността му бе намаляла наполовина. Макар да надвишаваше петорно спазарената цена, той я подаде на голата жена. Очите й светнаха, тя направи реверанс, мърморейки непрестанно жалки благодарности:

– Ти си истински господин, сполайти, скъпи.

Той я наблюдаваше разсеяно как навлича парцаливата си рокля, смаян, че е попаднал тук, отвратен от всичко в стаята, от леглото, къщата и мястото, и от бледото, кльощаво тяло на гай-джин, и отпуснатите й бутове, за които си бе въобразил, че ще успокоят влудяващия го плам, а те само бяха усилили копнежа му, тъй като по никакъв начин не можеха да се сравнят с нея.

Жената вече не му обръщаше внимание. Бе свършила работата си, оставаше да измърмори обичайните благодарности и лъжи за неговото представяне – в неговия случай не трябваха лъжи, тъй като силата и енергията му бяха компенсирали недостатъчната дължина на члена му – да излезе и задържи своето новопридобито богатство без допълнителни неприятности. Роклята й висеше на тънките, голи рамене и се влачеше по изтъркания килим, който отчасти покриваше грубите дървени дъски на пода. Изпокъсана фуста, никакви долни гащи. Права кестенява коса и много червило. Тя изглеждаше на четиридесет, а беше на деветнайсет, улична палавница, родена в Хонконг от неизвестни родители, и продадена в Къщата Уанчай преди осем години от осиновителката си.

– Да дойда ли утре? Утре?

Той сви рамене и й посочи вратата, ранената му ръка бе зараснала и по-добре от всякога, макар да не боравеше със същата сила и бързина с меча, но я биваше срещу среден фехтовач и се справяше с пистолета. Той лежеше на масата и винаги му бе подръка.

Жената се насили да се усмихне и излезе заднишком, мърморейки благодарности, доволна, че се измъква без побой и без гнусните перверзии, от които се бе опасявала.

– Не се бой, Гърти – бе й казала мадам. – Китайците са като всички други, понякога са претенциозни, но този негодник е богат, така че само му дай каквото иска, и то бързо, той е богат, така че го стори добре.

Не се наложи да прави нещо особено, освен да понесе със стоицизъм обезумялото му пъхтене, и да симулира удоволствие.

– Сполайти, скъпи. – Тя излезе, мексът бе скрит в мръсния корсаж, който едва покриваше провисналите й гърди, а стискаше в ръката си друга монета с една двайста от неговата стойност.

На площадката отвън стоеше Тайми, груб евразийски моряк със смесена, но преобладаваща китайска кръв. Той затвори вратата и я сграбчи.

– Затваряй си човката малка курво – изсъска той, опитваше се да й отвори ръката и да вземе монетата, сетне я напсува на китайски и гърлено на английски, че е припечелила прекалено малко: – Аййиая, защо не си задоволила господаря? – После я удари и тя залитна, едва не падна от стълбите, но щом се озова в безопасност, се обърна и го изруга с още по-силна злоба.

– Ще кажа на мадам Фъдърингил за теб, тя ще те оправи.

Тайми плю след нея, почука и отвори вратата.

– Мусуме добро, господарю, нали? – попита мазно.

Ори седеше на стара маса до прозореца. Носеше смачкана риза и панталони, бе бос, късият му меч висеше в ножницата на колана. Кесийката с парите лежеше на масата. Видя присвитите очи, които се взираха в нея. Нехайно измъкна друг мекс и го подхвърли. Широкоплещестият мъжага го хвана ловко, докосна си челото в знак на поздрав и се ухили, разкривайки няколко разядени, пожълтели зъба.

– Благодаря, господарю. Плюскане? – той потърка големия си корем. – Плюскане, уакаримасу ка? – Те се разбираха със знаци и малко пиджин. Тайми бе главният му телохранител. Другият дебнеше в бара на долния етаж. Третият – навън.

Ори поклати глава.

– Не – използва единствената дума, която разбираше, после добави. – Биъра – и му махна да излезе. Останал сам най-сетне, се загледа през прозореца. Стъклото беше напукано и оплюто от мухите, едното му ъгълче липсваше; през него се откриваше мрачната фасада на друг разнебитен, дървен хан отсреща, на десетина ярда. Беше усойно; чувстваше се мръсен и го побиха тръпки при спомена за женското тяло, изпотено от близкия допир, без никакви изгледи за цивилизована японска баня след акта. Лесно можеше да се изкъпе в селото, на неколкостотин ярда отвъд Ничията земя.

„Но ще налетиш на Хирага и неговите съгледвачи, които само тебе чакат – помисли си Ори. – Хирага и Акимото и всички селяни, които заслужават да бъдат разпънати като обикновени престъпници за опит да провалят великите ми проекти. Отрепки! До един. Как посмяха да ме подпалят, да ме отровят с риба – ийе, карма, че котката я открадна, преди да успея да я спра, а след малко умря вместо мен в собствената си бълвоч.“

Оттогава се хранеше оскъдно, само с ориз, който си готвеше сам в едно гърне на камината, с малко задушено месо или риба, приготвяни за другите наематели в странноприемницата и за посетителите на бара; караше Тайми да ги опитва пред него като нова предпазна мярка.

„Храната е гнусна, мястото също, жената беше отвратителна, а аз мога единствено да изчакам още някой и друг и бавно да се побърквам.“ Погледът му се спря на чантата с парите. Устните му оголиха зъбите в злобна усмивка.

В нощта на пожара в предишния бордей спеше на походно легло в схлупена, мизерна ниша зад бара, която му струваше последните пари. Много преди останалите да се събудят, усетът му за опасност, изострен от детинство, го бе предупредил, изтръгвайки го от дълбокия сън, че пламъците вече лижат стълбите нагоре; видя, че още една запалена факла е хвърлена в основното помещение на бара.

Побесняло куче подскачаше надолу по стълбите, настигна две котки, които обезумяло търсеха изход, трите животни се замятаха из стаята, блъскаха се в шишета с алкохол, които се разбиваха на каменния под, и подсилваха огнените езици. Писъци и врява се разнесоха от претъпкания горен етаж. Полуголи мъже се хвърляха паникьосани по стълбите, пламъците ги близваха, докато изскачаха на улицата.

Огънят обхвана стълбите. Внезапно огнен език лумна нагоре по сухите гнили дървени стени и перилата. В бара стана непоносимо горещо, сухият въздух като горещ полъх раздухваше огъня, превръщайки го в неумолим убиец. Крилата на предната врата пламнаха бясно, пламъците почти я заприщиха. Още мъже се втурваха презглава надолу по стълбите, пищяха, препъваха се един друг в уплах през пламъците навън, полунамъкнатите им дрехи горяха. От началото на палежа бяха изминали само няколко минути, а пожарът вече бушуваше с пълна сила и сградата бе обречена.

В своята уютна дупка Ори не трепна, проби си път през пламъците, обезопасен срещу талазите на пушека, не се отлепяше от пода, покрил устата си с парцал, напоен с бира. Бе набелязал авариен изход за бягство още с влизането си в помещението. Безопасността винаги се криеше в хладнокръвието, а този път – през малко прозорче с кепенци в другия край на бара, далеч от горящите стълби, което гледаше към задната уличка.

Вече бе готов да хукне навън, когато съзря дебелия собственик по нощна риза и шапчица с пискюл, който заедно с други ужасени мъже си пробиваше път надолу по стълбите, стиснал желязна каса под мишница. Дебелакът бясно изблъска другиго в пламъците встрани от пътя си, но същите пламъци го превърнаха в пищяща факла и го преметнаха с останалите двама в горящите останки от стълбата, която рухна и отряза пътя за бягство. Касата отхвръкна от безпомощните му ръце и се плъзна по пода. Един зле обгорял мъж се олюля към вратата. Пламъците лакомо погълнаха стопанина и другите двама мъже и сякаш се пресегнаха към касата със същата алчност.

Без да се колебае, Ори се втурна през огъня, сграбчи касата и се хвърли към прозореца, с лекота изблъска изгнилите кепенци и изскочи на чист въздух в задната уличка. Веднага се наведе и се втурна към отсрещния стобор, прехвърли се отгоре и все още приведен, се запромъква през боклука и бурените на Ничията земя към изоставения кладенец.

Щом стигна там задъхан, предпазливо се огледа назад. Пламъците от странноприемницата се виеха към небето. Мъжете се въртяха наоколо, крещяха и ругаеха. Двама скочиха от горните прозорци. Други с кофи вода обливаха съседните бараки и постройки и викаха за помощ.

Никой не го забеляза.

Докато шумът го прикриваше, Ори намери счупен лост и изкърти капака на касата, отпъждайки рояк комари и нощни насекоми. Съкровището вътре го разгорещи. Той бързо натъпка две кесии с монети в джоба на панталоните си, а друга – в блузата си. Много предпазливо зарови десетината други торбички на различни места, същото направи и с касата.

На следващата сутрин преброди Пияния град, докато откри по-изолирана странноприемница, далеч от опожарените руини. Десет мекса в ръката на собственика и тежестта на кесията, която му бе останала, му осигури незабавно раболепно обслужване и голяма стая по негов избор. Собственикът, мъж с хлътнали, яркосини очи – „точно като нейните“ – бе си помислил Ори с внезапно пробождане в слабините – бе посочил торбата:

– Ще те пречукат заради тези мангизи, млади момко.

Ори не го разбра. Скоро му се изясни – собственикът доведе Тайми. Ако Ори платеше добре на Тайми и на стопанина, щяха да го охраняват тук и на улицата, а когато излиза, стаята му щеше да е неприкосновена. За да се застрахова, като съзнаваше опасността да се довери на тези мъже, със знаци и търпение Ори обясни, че двете кесии са само малка част от богатството му, което се пази в селото, и е готов да го похарчи щедро за защита и всичко необходимо.

– Ти си господарят, ти плащаш и ще го имаш. Казвам се Бонзър5050
  Екстра (жаргон, австрал.). – Б.пр.


[Закрыть] и съм австралиец – като почти всички в Пияния град той непрестанно дръгнеше ухапаното от бълхи и въшки, бяха му останали малко криви зъби и смърдеше. – Е, господарю? Това означава ичибан! Големец. Уакаримасу ка?

– Хай, домо.

Вратата се отвори и разсея мислите му. Тайми донесе халба бира.

– Господарю, ще донесе плюскане сега. – Той се изкашля. – Плюскане, храна, уакаримасу ка?

– Хай. – Бирата утоли жаждата на Ори, но нито го успокои, нито можеше да се сравни с бирата в селото. Нито с домашната в Сацума или в Йошивара, нито с онази в кръчмата на Среднощните цветя в Канагава. Или където и да било.

„Навярно полудявам – помисли си Ори объркан. – Тази курва гай-джин с нейната жабешка кожа и миризма на риба беше по-лоша от най-лошата дърта вещица, с която съм спал; и все пак се насладих на Облаците и дъжда два пъти и исках още и още.

Какво те привлича в тях? Техните сини очи, бяла кожа и светлокестеняви коси – по това тази курва не се отличаваше особено от нея, но във всичко друго – да.“ Несъзнателно въртеше в пръстите си кръстчето, което носеше полускрито на шията си. Устните му се изкривиха в усмивка. В тунела бе измамил Хирага: бе хвърлил последния си златен обан вместо кръстчето. „Радвам се, че го запазих – да ми напомня постоянно. А ми върши добра работа, от друга страна, кара тези глупави гай-джин да мислят, че съм християнин. Какво в техните жени ме подлудява?

Това е карма – каза си решително, – карма, че няма никакъв отговор, никога няма да си отговоря, освен… освен ако не я изпратя в отвъдното.“

Споменът за шията й в ръцете му, за това колко дълбоко бе проникнал в нея, накара плътта му да пламне и копнежът отново се върна, сякаш другото не се бе случило. Стаята пак се завъртя и го потисна, той се олюля, сложи пистолета в джоба си, облече си късото кожено палто и слезе долу.

– Господарю? – Тайми се изкашля и остави чинията, пълна с ориз и задушено, за да тръгне с него. Но Ори махна на него и на другия да пазят горе и излезе.

Хирага го забеляза веднага. Седеше на пейка пред опушен бар от другата страна на претъпканата мръсна улица. Пред него стоеше недокосната халба с бира, заобикаляха го шумни мъже, които пиеха или стояха, или лежаха мъртвопияни по пейките, или се запътваха за общите си спални, или стаи под наем към любимия бар, или игралните зали, от каквито гъмжеше в тукашните коптори, също толкова мизерни, дори по-лоши от лондонските. Мъжете съставляваха сбирщина от европейци, азиатци и работници със смесена кръв, въоръжени поне с нож и облечени подобно на Хирага; идваха след дневния съсипващ труд в работилниците за платна, в магазините за корабни провизии, монтьори от машинните работилници, една нова професия, или в някоя от десетките служби, занимаващи се с кораби. Наред с просяците и безделниците идваха хлебари, месари, пивовари или лихвари, които снабдяваха тази част от Йокохама или се изхранваха от нея, обособени от селото и Града на баровците, както всички те по взаимно съгласие наричаха търговската част.

– В Пияния град – бе обяснил Тайърър на Хирага – живеят около сто и четирийсет човека, повечето са скитници. Те се придържат към определени правила. Всеки отговаря сам за себе си, но тежко на този, когото хванат да краде, сганта ще го пребие почти до смърт. За тях не важи друг закон, освен патрулите на армията и флота, които издирват дезертьори или просто се опитват да поддържат мир между службите, прекратяват сбиванията им и бунтовете. Залите с бира и джин – джинът е долнокачествено питие, което може да те убие, ако не внимаваш – са отворени, докато има посетители, както и свърталищата за хазарт. Не се пробвай никъде, нито при госпожа Фъдърингил, тя мрази японците заради снижените цени в нашата Йошивара – благословена да е! В отдалечения край, близо до Южната порта, по крайбрежието на Хог Лейн е разположена най-лошата част на Пияния град. Никога не съм ходил там, по-добре стой настрана и от нея. Повечето покварени и пропаднали се опитват да оцелеят някак си там. Опиум, просяци, сган, мъже проститутки. Кланицата. Гробището. Болести. И легиони от плъхове…

Малкото, което Хирага бе разбрал, го подтикна още повече да види всичко с очите си. Тази вечер за пръв път му се отдаде възможност. С изключение на няколко безобидни ругатни, отправени безадресно, никой не го обезпокои, така че той лесно проследи Ори – все още бе достатъчно светло в смрачаващото се небе.

Жертвата му се шляеше към брега, привидно безцелно и без никакви телохранители, за каквито го бяха предупредили. Възбудата му се засили. Револверът в джоба му бе приятен при допир. Пръстите му копнееха да го сграбчи, да се прицели и да дръпне спусъка, за да приключи със заплахата за бъдещето си тук, а след това да се оттегли на безопасно място през Ничията земя или по брега до Легацията.

Вече наближаваха малкия главен площад до стъргалото и брега, където баровете, гостилниците и странноприемниците се бореха за клиентела. Това беше отдалеченият край на Колонията, най-тясната част, сбутана между морето и обиколната ограда с Южната порта. Както и при Северната порта оградата беше здрава и висока и излизаше на прибоя. Единственият изход беше преградената и охранявана Южна порта.

Площадът бе задръстен от хора. Британски войници, матроси и моряци от търговските кораби, малко французи, американци, руснаци и евразийци. Ори се промъкна между тях, застана на края на стъргалото. Загледа се в морето, което търкаляше трифутови вълни, беше тъмно и бурно. На половин миля на север мигаха и припламваха светлините в търговските къщи и във Френската легация. И на горния етаж в компания Струан, която заедно със сградата на Брок господстваше над останалите на брега.

„Тази вечер ли? Да опитам ли тази вечер?“

Краката му го поведоха натам. Внезапно буботене и звук като на експресен влак само на няколко фута под краката му ги връхлетя, земята се разтресе и като всички други хора на площада Ори залитна, призля му и се озова на четири крака, подпираше се в земята, докато тя се разтресе, надигна, потъна и спря. За момент настана тишина, която сякаш запищя до небето. Тук-там се чуха хленч, викове и ругатни, набързо пресечени от последвала нова паника. Земята пак се надигна, по-леко отпреди, но доста силно, а трусовете продължаваха ли, продължаваха, олюляха ги и потрепнаха и стихнаха. Отново настана тишина, сякаш почти осезаема, мъжете мълчаха, чайките мълчаха, животните мълчаха. Земята чакаше, всяко нещо чакаше. Лежаха плътно прилепени към пръстта, молеха се, ругаеха, молеха се. Чакаха.

– Свърши ли, за Бога? – извика някой.

– Да…

– Не…

– Чакай, аз…

Друг тътен. Вопли от страх. Буботенето се усили, земята се изви, изпъшка и отново се успокои. Няколко бараки се срутиха. Чуха се викове за помощ. Никой не се помръдна.

Отново всички затаиха дъх в очакване. Пъшкания, молитви, ридания, жалби и ругатни. Чакаха за следващия трус. Големият. Чакаха, но нищо повече не се случи.

Засега.

Времето сякаш спря в очакване. Тогава Ори усети, че всичко е свършило, и се изправи, първият на площада, сърцето му подскачаше от радост, че не е загинал този път, че е жив и здрав, и прероден, но инстинктивно подготвен за новата опасност: внезапно избухнал пожар – обичайна последица и най-голямата заплаха след земетресение. Всяко земетресение беше нечие наказание, прераждане за всички останали; така смятаха от незапомнени времена жителите в Земята на боговете, която се наричаше още и Земя на сълзите.

Внезапно стомахът на Ори се сви. През площада, над все още залегналите по земята хора, Ори съзря Хирага, който стоеше сам и го наблюдаваше. На петдесет ярда зад Хирага повечето самураи от охраната също стояха на крака – някои разглеждаха двамата с любопитство.

В мига, в който Ори усети, че земетресението е свършило, скочи на крака, Хирага и самураите спонтанно бяха направили същото, изпитали еднакво възторга от облекчението и прераждането. Хирага не усети, че се е изправил, докато не видя Ори да го гледа. Лицето му се изопна. Незабавно се насочи към него. Площадът бързо се оживяваше, мъжете шумно изпълзяваха и се изправяха с олюляване. Слепешката Ори си плю на петите, но изплашените ядосани мъже, някои смеещи се истерично, други, благодарейки на Бога, му препречиха пътя за бягство – както и гонитбата на Хирага – с викове:

– Какво, по дяволите, ти става…

– Защо, чумата да те тръшне, се блъскаш…

– Хей, ама това е шибан японец…

Тогава някой изрева:

– Пожар! Вижте!

Заедно с всички и Ори погледна на север. В другия край на стъргалото една постройка бе обхваната от пламъци. Той разпозна, че това е двуетажната дирекция на Струан. Или може би съседната къща. Без да го е грижа за никого, Ори бегом се изтръгна от тълпата.

Хирага се спусна след него, но в този момент близкият джинбар се срути, на пътя му се препречиха хора, той залитна, стъпкаха го. Мъчеше се да остане на крака сред бъркотията. За секунда зърна Ори, после останките от бара лумнаха и тълпата се втурна назад, като го погълна.

Когато Хирага най-сетне се изправи, Ори бе изчезнал и колкото и да се опитваше да си пробие път в посоката, където го бе зърнал за последен път, толкова по-трудно напредваше и толкова повече се вбесяваше тълпата:

– Защо се блъскаш, за Бога!…

– Още един проклет японец…

– Дай му да се разбере…

Докато ги умири, отстъпи и заобиколи, търсейки пътека в края на площада, Ори не тичаше по стъргалото, както бе предположил, насочвайки се към пожара, нито вървеше по пътя край брега – наистина бе изчезнал.

В компания Струан Джейми Макфей изтича нагоре по стълбите в полумрака след викове:

– Пожар!

Една петролна лампа се поклащаше в ръката му, само светилника бе запален по цялото стълбище и все още се олюляваше като пиян от трусовете. Изкачи се, хукна по коридора и блъсна вратата на Струан.

– Тай-пан, добре ли си?

В стаята цареше полумрак, но зловещ трепкащ пламък танцуваше по завесите на прозореца. Струан лежеше на пода зашеметен, полуоблечен за вечеря, разтърсваше глава и се опитваше да се съвземе; и двете петролни лампи бяха строшени, откритият фитил на едната пращеше иззад бюрото върху прогизналия от петрол килим.

– Май да – изпъшка Малкълм, – изглежда, съм си ударил главата, когато се прекатурих. Всемогъщи Боже, Анжелик!