355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Джеймс Клавел » Гай-джин » Текст книги (страница 65)
Гай-джин
  • Текст добавлен: 21 октября 2016, 19:22

Текст книги "Гай-джин"


Автор книги: Джеймс Клавел



сообщить о нарушении

Текущая страница: 65 (всего у книги 99 страниц)

– Ах, така ли? Отлично. – Райко се усмихна. – Отлично. Предполагам, че Хиноде все още ти е по вкуса, че все още те задоволява?

За един щастлив миг Андре забрави тревогите си.

– Тя… тя е всичко, за което съм мечтал. И дори повече.

Райко му се усмихна някак странно.

– Не е разумно да бъдеш толкова откровен, приятелю.

Той съвсем по галски сви рамене:

– Ти ми направи огромна услуга. Нямам думи, с които да ти се отблагодаря.

Очите на жената се присвиха върху кръглото й лице, подпухнало от пиене, макар още да не се бе здрачило. Бе гримирана с вкус, а кимоното й бе скъпо. В мразовитата привечер стаите й бяха приятно, затоплени, а и цялата Къща изглеждаше привлекателна.

– Чувам, че твоята принцеса гай-джин изглеждала по-здрава от всякога.

– Да. – За момент Андре се замисли за Анжелик и за нейната неизчерпаема чувственост. – От нея би могла да излезе добра Нощна дама.

Райко наведе глава на една страна. Бе взела забележката му на сериозно.

– Това ми се струва интересно. Ще й осигуря най-доброто заплащане, най-доброто. Мнозина в Йедо ще платят луди пари, за да изпробват такава пищна особа. Познавам един търговец на ориз, много стар и много богат. Няма да й бъде трудно да го задоволи. Той ще плати огромна сума пръв да опита подобна Нефритена порта, а пък лесно ще й обясня как отново да стане девствена, нали?

Андре се засмя.

– Някой ден ще й го кажа.

– Добре. Най-високата цена и всичко ще остане в пълна тайна. Този търговец на ориз… Ийе, какви пари ще плати! Тя не се ли оплаква от нещо?

– Да се оплаква ли? От какво?

Райко му обясни:

– Това лекарство действа по различен начин при различните жени. Понякога ги прави много по… по-страстни и не е лесно да ги задоволиш. Понякога вероятността да забременеят нараства, а понякога остават безплодни. Странно, нали?

Развеселеността на Андре изчезна.

– Ти не ме предупреди.

– Щях ли да променя нещо?

Той помисли и поклати отрицателно глава. Тя отпи голяма глътка.

– Моля да ме извиниш, че отварям дума за пари, но с един златен обан вече не може да се купи каквото купувахме преди. Нашите чиновници намалиха стойността на парите ни. Тия хора смърдят като осемдневна риба, смесена с пресни кучешки лайна!

– Така е – потвърди Андре. Пропускаше някои непознати думи, но разбра за чиновниците и за престоялата риба и се почувства също толкова отвратен. Сьоратар бе отказал да му даде предплатата, която бе очаквал, като се позова на недостига на средства във фондовете на Легацията.

– Но, Анри, моля те само да ми изплатиш годишното възнаграждение. Само няколко златни монети, Анри. Не съм ли най-ценният ти помощник тук?

– Да, разбира се, скъпи ми Андре, но можеш ли да наточиш вино от празна каца!

Опита друг подход, но също толкова безуспешно. Оставаха му само два начина на действие. Анжелик или тази мама-сан.

– Райко-сан, ти си много умна, помисли. Сигурно има как да се сдобием с достатъчно нари, а? Какво можем да продадем?

Тя сведе поглед, за да скрие размишленията си.

– Саке? – попита и наля. В негова чест сакето бе студено. Райко присви очи и се зачуди доколко може да му се довери. Колкото котката може да се довери на притисната до стената мишка. – Сведенията струват пари, нали?

Изрече го сухо. Той се престори на изненадан. Радваше се, че Райко толкова лесно се хвана на въдицата. Толкова лесно ли? Едва ли. Да те хванат Бакуфу или пък неговите собствени господари водеше към едно и също наказание: мъчителна смърт.

„Сър Уилям ще ми плати щедро за точни сведения, а Анри хич няма и да се сети. Да се провалят в ада дано и двамата!“

– Райко-сан, какво става в Йедо?

– Да си дойдем на думата – какво става тук? – запита тя в отговор и с това започнаха преговорите им. – Война, а? Ужасно! Всеки ден все повече войници се упражняват на стрелбището, все повече топове стрелят и плашат моите момичета.

– Толкова съжалявам, говори по-бавно, моля.

– Ах, толкова съжалявам. – Райко заговори по-бавно. Разказа му колко са стреснати в Йошивара, нарисува му интересна местна картина, но не сподели нещо, което той да не знаеше.

А той й разправи някои подробности за флотата и за армията, убеден, че и тя не ги чува за пръв път. Пиха мълчаливо. После Райко каза тихо:

– Мисля, че определени чиновници ще платят щедро, за да научат какво планира и за кога водачът на гай-джин.

Андре кимна:

– Да. Мисля също, че и нашият водач ще плати много, за да узнае къде и какви самурайски сили има в Нипон, кой ги предвожда и за тоя тайро, дето праща груби послания.

Тя засия във възхитителна усмивка и вдигна тънката си, прозрачна порцеланова купичка:

– За новото съдружие. Много пари без много приказки.

Той се чукна с нея и подхвърли предпазливо:

– Малко приказки – да, но да са важни и да донесат пари.

– Ийе – възкликна Райко, като се преструваше на възмутена, – да не би да съм треторазредна кучка без мозък в главата си? Без чест? Без съобразителност? Без връзки, без… – но не се сдържа и се разкиска. – Ние с теб се разбираме напълно. Ела при мен утре по пладне. А сега си върви и се срещни със своята прекрасна Хиноде. Наслаждавай се на нея и на живота, докато все още всички ние сме живи.

– Благодаря ти. Но не сега. Моля те, кажи й, че ще дойда по-късно. – Той й се усмихна. Тази жена му харесваше. – Ами ти, Райко?

– Аз си нямам Хиноде, при която да отида, за която да копнея, да й пиша стихотворения, която да ме изпълва с възхита. Някога беше другояче. Сега съм по-разумна. Наслаждавам се на сакето и печеля пари, печеля пари и се наслаждавам на сакето. Хайде, върви – рече Райко и рязко се изсмя, – но утре ела. По пладне.

Андре си тръгна, а тя поръча на прислужничките си да й донесат още питие, но този път топло и да не я безпокоят. Бе видяла дружелюбието, изписано на лицето му, заедно с дълбоката му страст към Хиноде и усети, че отново я наляга тъга. Тъкмо затова го бе отпратила.

Не понасяше да има свидетели на своето нещастие и на жалките сълзи, които бликваха от очите й. Не бе в състояние да ги спре – нито тях, нито скръбта си. В същото време се презираше за тази своя слабост, която всъщност представляваше неистов копнеж по отминалата младост, по момичето, което бе някога. Това момиче, тази младост си бяха отишли съвсем неотдавна и вече никога нямаше да се върнат.

„Не е честно, не е честно, не е честно – стенеше Райко и надигаше купичката. – Аз не съм дъртата вещица, която виждам в огледалото, аз съм си аз – Райко Хубавицата, куртизанка от втора категория. Така е, така е, така е.“


– Ах, Отами-сама – посрещна го шоя, – добър вечер, заповядай, седни. Чай, саке? Толкова съжалявам, че пак те безпокоя, но току-що получих съобщение от моите повелители. Чай?

Хирага седна на отсрещната възглавница в приятната стая, овладя нетърпението си, поблагодари му и пое задължителната чаша.

– Как си? – Осведоми се любезно, а сърцето му биеше по-ускорено, отколкото би желал.

– Разтревожен съм, Отами-сама. Изглежда, гай-джин са непоколебими този път, твърде много войски се придвижват, твърде много оръжия се лъскат по корабите, носят се многобройни слухове, че ще пристигнат още кораби. Чул ли си нещо от гай-джин Тайра?

Хирага се замисли. Тайърър и целият състав на Легацията бе с главата надолу, откак пристигна ултиматумът от тайро Анджо. Сър Уилям крещеше по-често от обикновено, преводачът Йохан с часове се уединяваше заедно с Тайърър. Двамата пишеха и преписваха писма до Бакуфу и само от време на време го молеха да изглади някой израз.

– По-лесно, като видя писмо, Тайра-сама – винаги възразяваше Хирага, за да научи какво изпращат.

– Е, да, но засега само този израз – с явна неловкост му отвръщаше Тайра. Това се повтаряше всеки ден и безпокойството на Хирага се усилваше. Очевидно бе, че вече не му се доверяват като преди, и то след като денонощно бе изучавал езика им и ги бе снабдявал със сведения от всякакъв вид. „Презрени кучета гай-джин“ – мислеше си той, уплашен, че Сър Уилям може да го изхвърли всеки момент. Плакатът с неговия лик все още висеше на лично място в самурайското караулно, а наказателните патрули озлобено проверяваха всички влизащи и излизащи от Колонията японци.

„Не би следвало да допускат наказателни патрули. Големи глупаци са това гай-джин! Ако имах тяхната морска сила, нямаше да допусна «Вражеска охрана» да се приближи дори на левга! И Анджо е тъпанар да ги разгневява с такива гнусни обноски и с високомерието си, докато флотата им е тук. Съветът на старейшините се е побъркал!“

– Чиновниците на гай-джин споделят с мен много неща, шоя – рече Хирага така, сякаш не му се искаше някой да го подслушва. – За щастие аз съм замесен в техните тайни. Напълно е възможно да те предупредя, ако те заплашва някаква опасност. Междувременно ги посъветвах да се пазят да не тревожат теб и селото.

Шоя се поклони чак до татамите, сякаш се чудеше как да му се отблагодари, и рече:

– Времената са ужасни, войната е ужасно нещо, а и пак ще има повишение на данъците.

„Добре – помисли си Хирага. Измъчваше го главоболие. – Ти имаш средства да го посрещнеш. Нито ти, нито който и да било от Гиокояма ще започне да яде или да пие по-малко, нито пък съпругите и любовниците ви ще вземат да се обличат по-евтино. Това ще засегне само вашите клиенти. Паразити! Вече престъпвате древните закони против прахосничеството и позволявате на жените си да носят дрехи в забранени цветове – като червено например – червени долни кимона или домашни облекла, а тия глупаци от Бакуфу не прибягват до никакви наказания. Щом вземем властта, ще си платите.

Хайде, стари глупако, мини към същността. Не мога да си изгубя цялата вечер, нито пък ще се опозоря аз да ти задавам въпроса. Имам още уроци за учене и ще се опитам да прочета една нова книга.“

– Бих могъл да се грижа за твоите интереси – многозначително заяви Хирага.

Шоя му благодари повторно.

– Съобщението се отнася за девойката, която те интересуваше. Преди четири дни призори господарят Йоши тайно е напуснал Киото с малък отряд от войници, но е бил предрешен като един от тях. И тя е тръгнала заедно с отряда… Добре ли се чувстваш, Отами-сама?

– Да, моля те, продължавай – рече Хирага, – продължавай, шоя.

– Разбира се. В отряда на кон е била и куртизанката Койко заедно с момичето, което е новата й мейко и…

– Новата й какво? – ахна Хирага. Името Койко заедно с всичко, което то заключаваше в себе си, отекна из всички кътчета на съзнанието му.

– Моля, да ти предложа ли още чай или саке? – запита шоя, като забеляза въздействието, което вестта оказа върху госта му. – Или гореща кърпа? Или да поръчам…

– Не, продължавай – рече Хирага гърлено.

– Няма кой знае какво. Сигурно си чувал, че Койко е най-прочутата куртизанка в Йедо и сега е придружителка на господаря Йоши. Момичето било изпратено при нея преди десет дни.

– От кого?

– Все още не знаем, Отами-сама – отвърна шоя, за да запази това сведение за друг път. – Изглежда, Койко е приела момичето за своя мейко, след като то е било разпитано и одобрено лично от господаря Йоши. Тя е единствената жена в отряда, освен господарката си. Казва се Сумомо Фуджахито.

Нямаше грешка. На Хирага му идваше да закрещи. Точно с това измислено име я бе нарекъл Кацумата. Значи той я е изпратил в това гнездо на оси. Но защо?

– По кой път е тръгнал господарят Йоши?

– Придружават го четиридесет самураи на коне, но не носят знамена. А самият господар Йоши, както вече споменах, е предрешен. Измъкнали са се от Киото призори преди три дни и са се отправили по Токайдо. Моите повелители предполагат, че са тръгнали за Йедо. – Шоя скри изумлението си при вида на страстното изражение, изписано върху лицето на младежа.

– Ускорен преход ли казваш? И кога ще стигнат в Канагава? – Това бе последната попътна спирка преди Йедо. – След десетина-дванайсет дни?

– Ах, да, сигурно си прав, макар че с две жени… В моето съобщение се казва, че и двете яздели… ох, това вече го споменах… И, да, забравих, господарят Йоши бил предрешен като обикновен ашигари. Да, навярно ще пристигнат в Канагава точно тогава.

Замаян, Хирага отпи още саке, но почти не усети вкуса му; прие да му налеят нова чаша, благодари за сведенията, каза, че ще се видят на следващия ден, и пое към бордея в селото, който делеше с Акимото.

Навън уличките бяха тихи. Дюкянчетата бяха затворили по свечеряване. Светлинните иззад шоджи правеха хижите и бордеите привлекателни. Изтощен и развълнуван от новината, Хирага свали цилиндъра си и разроши коса, почеса се по главата, все още непривикнал към европейската си прическа. Панталоните и жилетката вече почти не го притесняваха, дори бе доволен; задето го пазеха от студа през този сезон. Енергичното почесване ни най-малко не намали объркването и главоболието му. Затова приседна на най-близката пейка – заради панталоните му бе трудно да приклекне – и се загледа в небето.

Койко! Спомняше си двата пъти, прекарани с нея – веднъж за една вечер и втория път – за цяла нощ. Ийе, бе се оказало скъпо, много скъпо, но си заслужаваше парите. Кацумата го бе уверил, че никога повече няма да усети такава кожа, толкова копринена коса и подобно ухание. Нито пък ще види подобен мил, нежен смях в женски очи, нито пък ще изпита пределната, пламенна топлина, от която ти се иска да умреш – такова удоволствие ти доставяла.

– Ах, Хирага, да може човек да умре тъкмо тогава – бе възкликнал Кацумата, – на върха, и да отнесе това усещане отвъд – ако има отвъдно, би било върховно съвършенство. А ако не съществува отвъдното, да е сигурен, че при скока в нищото е изпитал вълшебството. Да умреш в апогея навярно придава цялостност и завършеност на живота!

– Така е, но какво прахосничество – защо я подготвяш за господаря Йоши?

– Защото той е главният ключ към соно-джой – за или против девиза ни. Защото тя е единствената от моите познати, която може би ще го омае и по този начин ще го привлече на наша страна или пък ще има възможността да го изпрати на оня свят. Той би станал ключ към соно-джой – за или против девиза. Нека това си остане наша тайна с теб. Разбира се, Йоши и така, и така ще умре, когато ние решим.

Значи Кацумата е изпратил Сумомо да послужи за кама на делото им? Или за да предпазва Койко от предатели или дори самия Йоши от вътрешен изменник?

Толкова въпроси и нито един отговор.

Хирага стана и продължи. Главата го болеше повече от друг път. Утре Акимото заедно с Тайра щеше да се качи на военен кораб. Той също бе помолил да се присъедини към тях, но Тайра му отказа:

– Толкова съжалявам. Сър Уилям позволи само на твоя приятел господин Сайто. Никакво оръжие. Доколкото разбирам, неговото семейство са най-големите корабостроители в Шимоносеки, а?

– Да, Тайра-сама. Семейството на баща му.

– Но нали на самураите не е разрешено да се занимават с търговия?

– Точно така, Тайра-сама – побърза да го увери Хирага. Този негов ученик бе прекалено схватлив и лъжата трябваше да прозвучи убедително. – Но много самурайски семейства се договарят с лихвари и производители на лодки да вършат работа, нали? Този приятел от важно морско семейство.

Преди една седмица Хирага бе отворил дума за Акимото, поднасяйки тази измислица по време на поредната си безкрайна среща със Сър Уилям; обикновено той стоеше и отговаряше на въпросите на водача на гай-джин, но в замяна не научаваше почти нищо.

– Негово име Сайто, Сър Уилям, богато семейство. Той дошъл тук, иска види голяма Британска военна флота. Чул славни истории за славна Британска флота. Може вие и той произвежда заедно, направите голяма корабна фабрика.

Общо взето, това не беше лъжа. Поколения наред прадедите на Акимото бяха живели в рибарско селище. Те бяха едното от трите семейства ашигари там и играеха ролята на пазители на реда за бащата на Хирага – глава на живеещото в съседство семейство на хиразамураи. Самият Акимото винаги се бе интересувал от морски и военни кораби. Бащата на Хирага бе уредил Акимото да постъпи в самурайското училище в Чошу, като му заръча да научи възможно най-много от холандския моряк – техен учител там, тъй като много скоро даймио Огама щеше да се нуждае от офицери за своите кораби в Чошу, които да ръководят флотата му.

– Ийе, братовчеде – възкликна Акимото завчера, – чак не ми се вярва, че си ги убедил да ме допуснат до военните си тайни!

Хирага въздъхна. Бе забелязал, че всичко, свързано с „търговия“, непосредствено приковаваше вниманието на гай-джин. От поезия не се интересуваха въобще, от краснопис – също, донякъде – от изковаване на саби, политиката ги увличаше дотолкова, доколкото засягаше търговията, но вероятността да продадат нещо с печалба – все едно какво: кораб, оръдие, чаша, нож или парче коприна – предизвикваше незабавни резултати. „Те са по-лоши и от най-богатите лихвари! Те се хранят с пари.“

Снощи Акимото си бе сръбнал повечко – нещо рядко за него – и бе отворил приказка за парите, за гай-джин и какво означава да се навърташ край тях.

– Ти излезе прав, Хирага, това наистина е една от техните тайни: те обожават парите. Парите! Много си хитър, щом успя толкова скоро да го надушиш! Виж това куче шоя! Погледни как целият се превръща на слух, щом заговориш какво са ти казали Тайра или онова другото куче гай-джин за мръсните си търговски похвати, как изтръгват пари от останалите по какъвто и да било начин и наричат това печалба. Сякаш „печалба“ е някаква прилична дума. Те се изяждат един другиго като въшки. Щом ти отвориш приказка за пари, тая стара рибешка глава шоя изважда най-доброто си саке, та да те насърчи да говориш още и още! Ами да! И той е точно като тях, тачи парите, прекланя се пред тях, събира ги от нас, самураите, и заради него ние с всяка изминала година затъваме все повече в дългове, а той не създава нищо, нищо! Трябва да го убием и да направим каквото искаше Ори – да подпалим тая смрадлива помийна яма…

– Я се успокой! Какво ти става?

– Няма да се успокоя, жадувам за действие, за бой, за нападение! Уморих се да седя и да чакам. – Акимото се бе зачервил, дишаше тежко, а очите му бяха кървясали, и то не само от пиенето. Той стовари огромния си юмрук върху татамите. – До гуша ми дойде да те гледам как учиш по цели нощи, заврял глава в книгата. Ако не внимаваш, ще си развалиш очите и ще се отучиш да въртиш сабята, и тогава с теб е свършено. Тук сме, за да ги нападнем. Искам соно-джой сега, не после!

– Колко пъти да ти повтарям – без познания и търпение… И ти ставаш като Ори и като оня глупак Шорин. Защо си се разбързал толкова да си навреш главата в гаротата на наказателните отряди?

– Не съм и… Ийе, Хирага, прав си. Моля те да ме извиниш, но… – Думите му заглъхнаха и Хирага го видя, че пие още саке.

– Я ми кажи истината – какво всъщност те безпокои?

Акимото се подвоуми.

– Имам вести от баща си… – Говореше колебливо, но скоро думите сами рукнаха от устата му. – Писмото му дойде чрез мама-сан от Канагава… В селото върлува глад. В цялата област е така. И твоето семейство е засегнато, толкова съжалявам да ти го съобщя. Двама от невръстните ми братовчеди са умрели. Трима мои чичовци са се отказали от самурайския си ранг и от сабите си – от сабите, с които са се били при Секигахара. Продали са ги, за да изплатят частично дълга си към лихваря. И са станали рибари – тоест от зори до здрач плетат мрежи за собствениците на лодки за по няколко медни гроша! Томико, тя е моя братовчедка вдовица, била принудена да продаде момиченцето си на посредник за купуване на деца. Получила достатъчно, за да изхранва останалото си семейство половин година – двамата си синове и сакатия си баща. След една седмица сложила парите в някакъв чайник, та моята майка да ги намери, и се хвърлила от скалата. В предсмъртното си писмо казва, че сърцето й се късало, задето е продала собственото си дете, но парите щели да помогнат на семейството, а не да се пилеят по още една безполезна уста…

Сълзите се стичаха по лицето му, но в гласа му не се долавяше ридание или хълцане, а само гняв.

– Такова хубаво момиче, такава добра съпруга беше на моя приятел Мурай – помниш го, нали, един от нашите ронини от Чошу, който загина при нападението на тайро И? Казвам ти, братовчеде, ужасно е да си самурай, щом нямаш престиж, възнаграждение и няма къде да отидеш. А да си ронин е още по-лошо. Въпреки това аз… И тук си прав… Май ще трябва да подражаваме на смрадливите гай-джин, ако искаме военни кораби. Дори и аз зная, че те не растат в оризовите полета. Ще намерим начин да се сдобием с тия гнусни пари и да действаме като гнусните лихвари – търговци на ориз. Смърдящи пари, смърдящи гай-джин, смър…

– Стига – скастри го Хирага и му подаде нова манерка. – Ти си жив, работиш за соно-джой, утре ще се качиш на военен кораб, за да се учиш, това е достатъчно, братовчеде.

Акимото вдървено кимна и изтри сълзите си.

– Някакви други новини? За баща ми, за семейството ми?

– Ами… прочети сам.

Хирага пое писмото:

„Ако Хирага е с теб, предай му, че семейството му бедства, майка му е болна, нямат пари и не им отпускат заем. Ако намери начин, нека им изпрати малко или да им уреди заем – така ще им спаси живота. Баща му естествено никога няма да го помоли сам. Предай му и че бъдещата му съпруга още не е пристигнала и баща му се безпокои за нея.“

„Нищо не мога да направя за тях“ – нещастно си мислеше Хирага, докато приближаваше скривалището им в селото. Нощният вятър се усили, зашумоля из тръстиковите покриви. Застудя.

„С нищо не мога да им помогна. Смърдящи пари! Акимото е прав. Май ще трябва да приложим плана на Ори в действие. Нощ като тази е най-подходяща. Ще подпалим една-две хижи, а вятърът ще пренесе пламъците от къща на къща и ще раздуха огромен пожар. Защо не още сега? И тогава смрадливите гай-джин ще се качат на корабите си и ще отплават. Наистина ли? Или само се заблуждавам и нашата карма е те да ни унищожат?

Какво да правя?

Кацумата винаги е казвал: «Съмняваш ли се, действай!»

Ами Сумомо? На път за Йедо? – Пулсът му се ускори, но дори мисълта за нея не го избави от угризенията на съвестта за семейството му. – Ще се оженим сега, тук, докато все още има време. Невъзможно е да се приберем у дома – пътуването ще трае месеци, а е от жизнено значение да бъдем тук. Баща ми ще разбере.

Ще разбере ли наистина? Жизненоважно ли е да сме тук, или просто се самозалъгвам? И защо Кацумата е настанил Сумомо при Йоши? Не би я изложил на опасност току-тъй.

Нищо! Аз съм едно нищо! От нищо в нищо: отново глад, пари няма, заеми няма и не мога да им помогна. Докато соно-джой не победи, не можем нищо да направим…“

И неочаквано сякаш някаква завеса се смъкна от съзнанието му и Хирага си спомни как Джейми му бе обяснявал някои страни от търговията на гай-джин, които го бяха потресли. Само след няколко мига той отново потропа на вратата на шоя и вече седеше срещу него.

– Шоя, струва ми се, че трябва да ти спомена нещо, та да успееш да се подготвиш. Май убедих специалиста по търговските дела на гай-джин да те приеме в голямата си къща вдругиден сутринта и да отговори на въпросите ти. Аз ще ти превеждам.

Шоя му благодари и се поклони, за да скрие радостта си.

Хирага продължи със сладникав глас:

– Джами Мъкфей ме предупреди, че според обичая на гай-джин трябва да се плати за това, както и за всички сведения, които ти е дал досега. Стойността им се равнява на десет коку. – Той назова зашеметяващата сума, като че ли ставаше дума за подаяние, и видя как шоя пребледня, но не избухна – нещо, което Хирага бе очаквал при подобна лъжа.

– Невъзможно – сподавено рече старият човек.

– И аз така му казах, но той твърди, че ти като търговец и банкер ще разбереш колко ценни са неговите сведения и че дори щял да помисли… – Хирага отново се овладя – дори щял да подпомогне шоя да започне някаква първа по рода си работа по начина, по който гай-джин работят с други страни.

Това също бе донякъде вярно. Мъкфей бе споделил с него, че проявява интерес да се срещне и поговори с някой японски банкер. Хирага бе попреувеличил значението и положението на шоя в Гиокояма. Джами го бе уверил, че ще го приеме по всяко време и че съществуват всякакви възможности за сътрудничество.

Хирага наблюдаваше шоя, развеселен от откровената му радост при вероятността да използва познанията на Мъкфей за печалба и пръв да се заеме с подобна работа. „Много е важно да си пръв – бе му обяснил Джами, – твоят японски приятел ще разбере това, стига наистина да е поне малко делови човек. Няма нищо по-лесно аз да му предам нашите търговски умения, а той – вашите японски умения и знания.“ На Хирага чак му се бе завило свят от усилие да осъзнае какво му говори Мъкфей.

Остави шоя да мечтае и да се тревожи:

– Макар и да не разбирам от търговски дела, шоя, бих могъл да го убедя да снижи цената.

– Ох, дано успееш, Отами-сама, та да доставиш удоволствие на беден стар човек като мен, който е само един скромен служител на Гиокояма; пък и все едно ще се наложи да поискам разрешение от тях, за да платя каквото и да било.

– Може да я намаля до три коку.

– Навярно половин коку ще е достатъчно.

Хирага се прокле наум. Бе забравил първото златно правило на Мъкфей, както той самият го наричаше: „Докато водиш преговорите, бъди търпелив. Винаги можеш да смъкнеш, но никога не качвай отново. И никога не се бой да се престориш, че се смееш, плачеш, пищиш или се правиш, че си тръгваш.“

– След като иска десет, не вярвам Мъкфей да смъкне под три.

– И половин е много.

Ако носеше сабя, Хирага щеше да грабне дръжката и да изръмжи: „Три или ще ти отсека мръсната глава!“ Вместо това кимна тъжно:

– Да, прав си – и понечи да стане.

– Може би моите повелители ще се съгласят на едно коку.

Хирага вече бе стигнал до вратата.

– Толкова съжалявам, шоя, ще се опозоря, ако взема да се пазаря за толкова евтина…

– Три. – Шоя се бе зачервил.

Хирага отново седна на мястото си. Трябваше му време, докато се приспособи към този нов свят.

– Ще се опитам да го склоня за три. Времената са тежки. Току-що научих, че в моето село в Чошу върлува глад. Ужасно, нали? – Забеляза как шоя присви очи.

– Да, Отами-сама. Скоро навсякъде ще настъпи глад, дори и тук.

Хирага кимна:

– Така е. – Замълча и изчака тишината да се сгъсти. Мъкфей му бе обяснил колко ценно е мълчанието при преговори. Да си затвориш устата в подходящ момент означавало да обезоръжиш противника, тъй като преговорите са схватка като всяка друга, и да го принудиш към отстъпки, за каквито не си и сънувал.

Шоя усети, че се е хванал в капана, но не бе в състояние да прецени мащабите на този капан, нито пък каква цена да заплати. Досегашните получени от него сведения десеторно надвишаваха исканото количество. „Но бъди предпазлив… този човек е опасен, този Хирага. Отами-сама, схваща прекалено бързо, може би казва истината, а може би не, може да е лъжец, а може и да не е. И тъй да е, по-добре да имаш коварен самурай на своя страна, отколкото да ти е враг.“

– Приятел в нужда се познава. Гиокояма навярно може да уреди малък заем, за да помогне. Както вече съм споменавал, Отами-сама, твоят баща и семейството ти са уважавани и ценни клиенти.

Хирага преглътна ядните думи, които би избълвал при обикновени обстоятелства заради толкова явното снизхождение на шоя.

– Това ще надмине всичките ми очаквания. – Самураят налучкваше път в този нов за него свят на печалби и загуби, в който печалбата за един бе загуба за друг. Мъкфей многократно му го бе обяснявал. – Оценявам всичко, което могъщата Гиокояма би сторила. Но най-важното е да се побърза. Те ще разберат ли това?

– Ще стане незабавно. Ще го уредя сам.

– Благодаря, а не биха ли могли да вземат предвид един солиден заем и освен това еднократно дарение вместо възнаграждение от, да речем, едно коку… – забеляза, че в очите на събеседника му пламна гняв, който той набързо прикри, и се запита дали не е прекалил – за услуги, оказани от семейството.

Отново настъпи тишина. Най-сетне шоя се обади:

– В миналото… и за в бъдеще.

Погледът на Хирага се вледени, както и на шоя, макар и двамата да се усмихваха. И тъй като все още се намираше в новия свят, не извади малкия револвер, който вече постоянно носеше у себе си, и не го застреля за грубостта му.

– Разбира се. – И медено добави: – До вдругиден, нали?

Шоя кимна и се поклони:

– Дотогава, Отами-сама.

Щом веднъж се озова навън, скрит от нощната тъмнина, Хирага си позволи да тържествува. Цяло коку и заеми! А сега как да обмени трите коку, които гай-джин Мъкфей не бе и помислял да иска, нито пък се нуждаеше от тях, как да ги превърне в истински ориз или в истински пари, за да изпрати и тях на баща си?

„Толкова много срещу толкова малко“ – въодушевено си помисли Хирага и в същото време се усети омърсен – дощя му се да се изкъпе.


– А, адмирале – примоли се Малкълм Струан, – може ли да разменим две думи насаме?

– Разбира се, сър. – Адмирал Кетърър с мъка се изправи на крака. Бе един от двадесетте гости, които все още седяха на масата в голямата приемна на Струан, обединени от портвайна, който Анжелик ги бе оставила да пият. Кетърър бе с вечерна униформа, с бричове, бели копринени чорапи и обувки със сребърни катарами. Изглеждаше по-червендалест от обикновено, тъй като с наслада бе погълнал силно подлютената чорба, пушената риба, двойни порции от говеждото печено и месното суфле с картофи, печени в мазнината на месото, както и зеленчуци, докарани от Калифорния, пилешка и фазанова баница, няколко пържени свински наденички, последвани от калифорнийски сладкиш от сушени ябълки, полят с прочутата вече сметана на Търговската къща, а като завършек на всичко – полетите с разтопено сирене препечени резени хляб. Пиха шампанско, шери, бордо – „Шато Лафит“ от 1837 година, годината, в която кралица Виктория се бе възкачила на трона, – портвайн и мадейра: – Май имам нужда от глътка чист въздух.

Малкълм го поведе към двойните врати. Вкусната храна и виното бяха притъпили болката му. Навън бе мразовито и ободряващо след задухата в помещението.

– Пура?

– Благодаря.

Главният прислужник Чен се навърташе зад тях с кутията. След като им запали пурите, той сякаш се разтвори в дима и изчезна.

– Видяхте ли писмото ми в днешния „Гардиън“, сър?

– Да, да, видях го, в по-голямата си част бе добре написано – отвърна Кетърър.

Малкълм се усмихна:

– На събранието следобед то разгневи гнездото на осите и ако смятате това за някакъв показател, значи е успяло да изрази мнението ви доста добре.

– Моето мнение ли? По дяволите, надявам се, че то е и ваше.

– Разбира се, разбира се. Утре…

Кетърър рязко го прекъсна:

– Много се надявах, че след като споделя едно напълно правилно и нравствено становище, човек с вашите несъмнени възможности и влияние поне най-малкото официално ще поеме инициативата и ще обяви за незаконна всякаква контрабанда на всички кораби на компания Струан и щеше да е приключил веднъж завинаги с това.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю