Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 34 (всего у книги 99 страниц)

– Кога ще стане това? – премаля му още повече.

– Да стигнем до целта са нужни шест-седем дни в зависимост от ветровете, три дни в Бо Чи Се ще са достатъчни. Ще трябва да презаредя с въглища в Шанхай, о, бих казал, че ще се върна в Йокохама, стига да не пристигнат нови заповеди, в… – адмиралът изгълта своя портвайн и си наля още – ще се върна след четири-пет седмици.

Сър Уилям допи брендито си и гаденето премина.

– Лейтенант, ако обичате? Благодаря.

Марлоу пое чашата му учтиво и пак я напълни с най-отбраното адмиралско бренди, като криеше отвращението си, че е лакей и че му е дошло до гуша от адютантския чин, мечтаеше да се върне на своя кораб, на своя квартердек, за да наглежда как върви ремонтът след бурята. „Но поне ще видя някаква акция най-сетне“ – помисли си с облекчение, представяйки си нападението срещу пиратското пристанище и оръдията в целия им блясък.

– Добре, адмирале – започна Сър Уилям, – ако не осъществим заплахата си, ще се изложим, ще изпуснем инициативата и ще изпаднем в голяма опасност.

– Това беше ваша заплаха, Сър Уилям, не наша. Затова се безпокоите твърде много за престижа си; колкото до опасността – предполагам, имате предвид Колонията, – по дяволите, сър, туземците няма да посмеят да ни създадат никакви особени проблеми. Не ви безпокоиха в Легацията, няма да безпокоят и Йокохама.

– Ще сме безпомощни без флотата.

– Не е съвсем така, Сър Уилям – намеси се решително генералът. – Армията тук е в почти пълен състав.

– Съвсем правилно – съгласи се адмиралът, – но Сър Уилям е съвсем прав, като твърди, че Кралската флота поддържа мира. Планирам да вземат четири бойни кораба, сър, а не пет и да оставя една фрегата във военната база. Това ще е достатъчно. „Пърл“!

Марлоу не се сдържа и изтърси:

– Извинете ме, сър, но тя все още е на основен ремонт.

– Толкова се радвам да разбера, че следите състоянието на моята флота, господин Марлоу, и си държите ушите отворени – смрази го адмиралът. – Очевидно „Пърл“ не може да участва в тази експедиция, така че е най-добре да се върнете на борда и да се уверите, че тя е в безупречно състояние за плаване, готова за всякакви заповеди, утре до залез-слънце, или ще останете без кораб.

– Слушам, сър. – Марлоу преглътна, отдаде чест и хукна навън.

Адмиралът изсумтя и рече на генерала:

– Добър офицер, но още има жълто по устата – чудесно семейство, свързано с флотата, двама от братята му също са офицери, а баща му – флаг-капитан в Плимут. – Той погледна Сър Уилям. – Не се безпокойте, фрегатата му ще вдигне мачта до утре и ще бъде на разположение – той е най-добрият ми командир, но, за Бога, не му казвайте, че съм го похвалил. Той ще ви пази, докато се върна. Ако няма нищо друго, господа, ще отплавам веднага – толкова съжалявам, че не мога да се присъединя към вас за вечеря.

Сър Уилям и генералът допиха питиетата си и се изправиха.

– Бог да ви поживи, адмирал Кетърър, да се върнете благополучно с целия си екипаж – искрено му пожела Сър Уилям, генералът се присъедини към него. После лицето му стана сурово: – Ако не получа удовлетворение от Бакуфу, ще тръгна за Осака, както бе решено, със или без „Пърл“, със или без армията, но, за Бога, ще ида в Киото и Осака.

– Най-добре да изчакате, докато се върна; най-добре да проявите благоразумие и да не споменавате името Божие, след като ще предприемете такова необмислено действие, Сър Уилям – отсече адмиралът. – Господ може да реши другояче.

Същата вечер, точно преди полунощ, Анжелик, Филип Тайърър и Палидар излязоха от Британската легация и тръгнаха по Хай стрийт към сградата на Струан.

– La – рече Анжелик щастливо. – Сър Уилям, разбира се, има скромен готвач!

И тримата бяха във вечерно облекло и се засмяха, защото храната бе по английски обилна и изключително вкусна – печено говеждо, подноси със свински наденици и пресни раци, докарани в лед от Шанхай в хладилното помещение на пощенския кораб като част от дипломатическата поща и затова не подлежаха на митническа проверка и данъци. Бяха сервирани с варени зеленчуци, печени картофи, също внесени от Шанхай, с йоркширски пудинг и последвани от ябълков сладкиш и баница с кайма и с бордо, „Пуйи Фюме“, портвайн и шампанско, колкото двайсетината гости можеха да изпият.

– А когато госпожа Лънкчърч хвърли един рак по съпруга си, помислих, че ще умра – каза Анжелик, за да предизвика още смях, но Тайърър смутен рече:

– Боя се, че някои от тъй наречените търговци и техните съпруги са склонни към буйства. Моля, не съдете за всички англичани и англичанки по поведението на тези тук.

– Съвсем правилно! – Палидар сияеше от щастие, че тя го прие в свитата си, осъзнаваше, че вечерната му униформа и шапката с перо правеха сивия редингот на Тайърър, старомодната му и надиплена копринена връзка и цилиндъра да изглеждат още по-погребални. – Отвратителни хора. Без вашето присъствие вечерта щеше да е ужасна, няма никакво съмнение.

Хай стрийт и пресечките бяха все още пълни с търговци, чиновници и други клатушкащи се към своите къщи или разхождащи се, тук-там пияни лежаха край петролните лампи, които осветяваха улицата. От време на време групички японски рибари с гребла, мрежи и хартиени фенери, за да си осветяват пътя, се изкачваха уморено откъм брега, където бяха изтеглили лодките си, или пък слизаха от селото за нощен риболов.

Пред централната врата на сградата на компания Струан Анжелик спря и протегна ръка за целувка.

– Благодаря ви и лека нощ, скъпи приятели, моля, не си правете труда да ме чакате, някой от прислужниците ще ме изпрати до Легацията.

– И дума да не става – каза веднага Палидар, хвана ръката й и я задържа за миг.

– Аз… ние ще се радваме да изчакаме – увери я Тайърър.

– Но може да остана цял час или само пет минути, зависи как е годеникът ми.

Те настояха, Анжелик им благодари, промъкна се край нощния постови, облечен в ливрея и въоръжен, изкачи стълбите, кринолинът й се вееше, шалът й се влачеше – все още бе обхваната от вълнението на вечерта и обожанието, което я заобикаляше.

– Здравей, скъпи, исках само да ти пожелая лека нощ.

Струан бе облечен в елегантен халат от червена коприна над разкопчана риза и панталони, носеше меки ботуши, шалче на врата. Той стана от стола, болката бе притихнала от еликсира, който А Ток му бе дала преди половин час.

– За първи път от много дни се чувствам толкова добре, скъпа моя. Малко замаян, но съм добре – колко си красива. – Светлината от петролната лампа правеше изпитото му лице по-красиво от друг път, а нея – по-желана от всякога. Той сложи ръце на раменете й, за да се задържи, усещаше главата и тялото си странно олекнали, кожата й бе розова и топла. Очите й играеха, а той сведе очи с обожание и я целуна. Най-напред нежно, а когато тя му отговори, с ликуване посрещна вкуса на устните и.

– Обичам те – измърмори той между целувките.

– И аз те обичам – отвърна Анжелик, вярваше си и бе отпаднала от удоволствие, толкова щастлива, че той наистина изглежда по-добре, с твърди и търсещи устни, със силни и търсещи ръце, но някак си сдържани, толкова сдържани, че внезапно в унес й се прииска да премахне всички прегради.

– Je t’aime… je t’aime.4444
  Обичам те… обичам те (фр.). – Б.пр.


[Закрыть]

За миг двамата останаха прегърнати, а после с неподозирана и от него самия сила Малкълм я вдигна, седна пак в големия стол с висока облегалка и я залюля в скута си, устните им се докосваха, едната му ръка обгръщаше тънкия й кръст, другата спокойно лежеше върху гърдите й, коприната сякаш засилваше топлината, извираща от чашките на корсета й. Изпълни го удивление. Удивление, че сега, когато всяка част от тялото й бе покрита и забранена, за разлика от нощес, когато всичко бе открито у японката и го подканваше, също толкова младежко, той се чувстваше по-еуфоричен и по-възбуден от всякога, а в същото време се владееше, вече не бе обезумял от страст.

– Толкова странно – измърмори той и си помисли, че не е чак толкова странно, лекарството бе притъпило болката.

– Cheri?

– Странно е, че се нуждая от теб толкова много, но мога да изчакам. Не дълго, но мога.

– Моля те, не за дълго, моля те. – Устните й отново затърсиха неговите, не мислеше за друго, освен за него, топлината стопяваше спомена и тревогата й и вече не съществуваше никакъв проблем. И за двамата. После отвън наблизо се чу внезапен изстрел от пушка. Настроението им се развали, тя се надигна от скута му и преди да се усети, вече бързаше към полуотворения прозорец. Долу зърна Палидар и Тайърър. „По дяволите, забравих ги“ – помисли си тя. Двамата мъже гледаха към сушата, после се обърнаха, вниманието им се насочи към Пияния град.

Анжелик надникна навън, но видя само неясна група мъже в далечината. Вятърът донасяше неясните им викове.

– Май няма нищо, в Пияния град е… – каза Анжелик; изстрелите и побоищата, дори дуелите бяха чести в тази част на Йокохама. Чувстваше се странно, а тръпнеше и в същото време пламтеше. Върна се и го погледна. С лека въздишка коленичи и взе ръката му, притисна я до бузата си, сложи глава в скута му, но нежността му и галещите косата и тила й пръсти вече не я разнежваха. – Трябва да си вървя у дома, моя любов.

– Добре. – Пръстите му продължиха да я галят.

– Искам да остана.

– Зная.

Струан се наблюдаваше отстрани: идеалният джентълмен, спокоен, мълчалив, помага й да се изправи, изчаква я да си пристегне корсажа, да си оправи косата и да се загърне с шала. После, ръка за ръка, бавно върви до нея към стълбата, където й се оставя тя да го убеди да остане, позволява на прислужника да я поведе надолу. На вратата тя се обръща и му маха за сбогом, той й махва и тя излиза.

Изглежда, че му костваше усилие да се върне и съблече, остави прислужника си да му свали ботушите. После си легна без чужда помощ в мир със себе си и със света. Главата не го болеше, тялото му се усещаше чудесно, отпуснато.

– Как е моят син? – прошепна А Ток от прага.

– В Страната на маковете.

– Добре, добре. Там няма да го боли.

Прислужникът духна пламъка и излезе.

По-надолу по Хай стрийт френският часови, с немарлива униформа и също толкова немарливи обноски, отвори вратата на легацията пред Анжелик:

– Bonsoir, mademoiselle.

– Bonsoir, monsieur. Лека нощ, Филип, лека нощ, Сетри.

Вратата се затвори и тя се подпря на нея, за да се съвземе. Очарованието от вечерта бе изчезнало. На негово място се трупаха призраци. Дълбоко потънала в мисли, прекоси преддверието и се запъти към своите покои, зърна светлинка под вратата на Сьоратар. Спря се и внезапно й хрумна, че може би сега е най-подходящото време да го помоли за заем. Почука и влезе.

– О, Андре! Здравей, извини ме, очаквах да заваря господин Анри.

– Той все още е при Сър Уилям. Тъкмо довършвах едно официално съобщение от негово име. – Андре седеше на бюрото на Сьоратар, отрупано с листове. Съобщението бе свързано с компания Струан, с тяхната вероятна сделка за оръжие с Чошу и вероятната помощ, която една съпруга французойка би могла да окаже на тяхната начеваща оръжейна промишленост. – Прекара ли добре? Как е годеникът ти?

– Много по-добре е, благодаря. Вечерята бе изобилна, стига човек да обича похапването. Ех, да бе в Париж!

– Да. – „Боже мой, тя е само за в леглото“ – помисли си той и това му припомни за гнусната заразна болест, която го разяждаше.

– Какво има? – попита Анжелик, стресната от внезапното му пребледняване.

– Нищо. – Той си прочисти гърлото и се помъчи да овладее ужаса си. – Просто не съм в настроение – нищо лошо.

Андре изглеждаше толкова уязвим, толкова безпомощен, че тя изведнъж реши пак да му се довери, затвори вратата, седна до него и изговори на един дъх:

– Какво ще правя, Андре? Не мога да получа никакви пари в брой… какво да направя?

– Изтрий си сълзите, Анжелик, отговорът е толкова прост. Утре или вдругиден ще те заведа на пазар – започна той с изчистено от мирските грижи съзнание. – Ти си ме помолила да отида с теб на пазар, нали, да ти помогна да избереш годежен подарък за Малкълм Струан. Златни копчета за ръкавели с перли и обици с перли за теб. – В гласа му се прокрадна тъжна нотка. – Но, о, какъв ужас, някъде по пътя на връщане от бижутерския магазин ти си загубила едната – търсили сме навсякъде, но напразно. Ужасно! – Светлокафявите му очи се задържаха върху нейните. – Междувременно мама-сан си получава тайно парите; ще направя така, че обицата, която си „загубила“, да струва повече от достатъчно, та да стигне за лекарството и всички разходи.

– Ти си чудесен! – извика Анжелик и се хвърли на врата му. – Чудесен си, какво щях да правя без теб? – Отново го прегърна, благодари му и изскочи от стаята.

Андре дълго гледа затворената врата. „Да, това ще стигне за лекарството, и за моите двайсет луидора, и за другите разноски, само да поискам – помисли си той, странно нерешителен. – Малка глупачка, толкова е лесно да те подведа. Забъркваш се във все по-дълбоки и по-дълбоки водовъртежи. Не разбираш ли, че се превръщаш в крадец и дори по-зле – в престъпник, обмислящ предумишлена измама.

А ти, Андре, си съучастник в заговора.“

Той се изсмя открито, със зъл, порочен смях. „Докажи го де! Ще разкаже ли тя на съда за аборта, мама-сан ще свидетелствува ли срещу мен? Съдът на кого ще повярва – на дъщерята и племенницата на престъпници или на мен?

Не, но Господ знае, а ти скоро ще се изправиш пред Него.

Да, и Той ще знае, че съм извършил много злини. И че се каня да сторя още по-големи.“ Сълзи рукнаха по лицето му.

– Аййиая, госп’жица – сопна се А Со, докато помагаше на Анжелик да се съблече; девойката не седеше мирно, веселото й настроение се върна – неотложният й проблем бе решен. – Госп’жица!

– О, много добре, но побързай. – Анжелик се изправи до леглото и продължи да си тананика веселата полка. Стаята изглеждаше по-уютна и приятна в светлината на лампата, отколкото денем, стъклените прозорци бяха леко открехнати, а дървените капаци – залостени.

– Госп’жица прекарал добре, хей? – А Со ловко заразвързва връзките на кринолина на талията й.

– Добре, благодаря ти – учтиво рече Анжелик, не я харесваше особено. А Со бе с широк ханш, на средна възраст, прислужница, а не истинска бавачка.

„Но тя е толкова стара, Малкълм, намери ми някоя млада и хубава, която се смее!

– Гордън Чжан, нашият компрадор, я избра, Анжелик. Той гарантира, че можеш напълно да й се довериш, може да ти среше косата, да те изкъпе, да се грижи за европейските ти дрехи, тя е моят подарък за теб, докато си в Япония…“

Връзките се разхлабиха и кринолинът се смъкна, после А Со направи същото с фустата й и накрая с обемистата рамка от костени и метални обръчи, която придаваше форма на кринолина. Дългите гащи, копринените чорапи, късия комбинезон, корсажа и накрая – корсета, който пристягаше талията й от двайсет до осемнайсет инча и повдигаше бюста й по модата. Когато прислужницата развърза стегнатия корсет, Анжелик въздъхна дълбоко от задоволство, прегази морето от платове, строполи се на леглото и се остави да я доразсъблекат като дете. Покорно вдигна ръце и пъстрата нощница се хлъзна по тялото й.

– Седни, госп’жица.

– Не, не тази вечер. А Со, косата ми може да почака.

– Аййиая, утре не добро! – А Со размаха четката.

– О, добре. – Анжелик въздъхна и се смъкна от леглото, седна до тоалетката и остави прислужницата да свали фибите и да я реши. Бе толкова приятно. „О, колко е умен Андре! Той прави всичко толкова просто – сега ще мога да получа парите, от които се нуждая, о, колко е умен.“

От време на време капаците изскърцваха от лекия морски бриз. На стотина ярда отвъд стъргалото вълните заливаха чакълестия бряг, отдръпваха се и пак прииждаха с успокоителен шум, който обещаваше още една спокойна нощ за всички в Колонията. Флотата бе отплавала по залез. Всички, които не бяха пияни или приковани към леглото, наблюдаваха с различна степен на тревога как корабите отплават. До един им желаеха Бог да ги пази и скорошно завръщане. С изключение на японците. Ори беше един от тях. Наблюдаваше Анжелик през един процеп в капака на прозореца й, добре скрит и замаскиран от високите храсти камелия, които растяха тук в изобилие. Бе ги посадил запаленият градинар Сьоратар.

Дълго преди полунощ Ори бе застанал в тази засада да чака Анжелик; времето минаваше бавно, той кроеше и прекрояваше планове, изтощен, нервно проверяваше пак и пак дали късият му меч е готов в ножницата и дали малкият пистолет е скрит в ръкава на рибарското му кимоно. Но когато я съзря да приближава Легацията в компанията на двама гай-джин, цялата му умора изчезна.

За миг бе помислил да се втурне и да ги убие, но се отказа от тази глупост, защото осъзна, че едва ли може да ликвидира и тримата заедно с часовоя, без самият той да загине. „Във всеки случай – помисли си Ори мрачно – това ще сложи край на намерението ми да я имам още веднъж, преди да умра, и после да подпаля Колонията. Хирага никога няма да го стори, ако аз не го подтиквам. Волята му е отслабнала – покварен е от гай-джин. Щом Хирага Силният се поддаде толкова бързо, какво остава за другите? Императорът е прав, че мрази гай-джин и иска да ги изгоним.“

И така, той обузда гнева си и се промъкна още по-навътре в скривалището, изчаквайки благоприятен случай, подготвен за всякакви изненади. Няма как да проникне през прозорците, освен ако тя не свали резетата. Задната врата не се охраняваше и бе възможно да влезе през нея или да се изкатери по стената до горния етаж, ако не бе отворена. Бе наблюдавал как Анжелик се съблича, без да пропусне и най-малката подробност, само на две крачки от нея. Вече лежеше завита в леглото, прислужницата се суетеше около господарката си. Нетърпението му стана почти непоносимо.

По-рано същата вечер един смесен патрул от моряци и войници, който обикаляше из Колонията нощем, за да пази реда, внезапно му бе извикал паролата в уличка зад Хай стрийт. Ори бе спрял безстрашно, нямаше полицейски час, нито имаше забранени за японци територии в Колонията, макар те съвсем разумно да си стояха най-вече в собствения си квартал и да предпочитаха да не предизвикват гай-джин. За нещастие сержантът грубо бе заврял фенер в лицето на Ори, което го накара да отстъпи стреснат. Скритият къс нож тупна на земята.

– Ей, ти, малък негоднико, знаеш, че ками като тая са забранени, кинджиру.

Ори не разбра думите, но заповедта и наказанието бяха известни на всички. Ори веднага грабна ножа си и хукна. Сержантът стреля по него, но куршумът уцели керемида, а японецът се прехвърли над нисък зид и се загуби в лабиринта от улички и постройки. Патрулът не си направи труда да го подгони, само го изругаха няколко пъти; носенето на нож бе незначителна наказуема простъпка, като нарушителят изяждаше един бой, а камата се конфискуваше.

Той пак бе изчакал скрит, докато да се присъедини към групичка рибари, които слизаха към брега, после повторно се бе върнал, огледа оградата на Легацията и бързо откри безопасно местенце. Спусна се там и зачака.

Същата сутрин Ори се бе престорил, че е готов да тръгне за Киото, както искаше Хирага.

– Щом се свържа с Кацумата, ще ти изпратя съобщение оттам – каза Ори, умишлено стиснал устни. – Увери се, че момичето няма да се измъкне!

– Тя е жена на тай-пана, така че всяка нейна стъпка е премерена и лесно ще я открием – отвърна му Хирага също студено. – Пази се, на Токайдо е опасно – наказателните патрули и охраната на бариерите ще бъдат много бдителни.

– По-добре е да почитаме соно-джой, по-добре да ми разрешиш да остана, по-добре да запалим Йокохама. Акимото пристига днес, лесно можем да го сторим.

– Когато се върнеш. Ако останеш сега, ще допуснеш грешка, жената ти е завъртяла главата и те прави опасен за себе си, за приятелите ти и за соно-джой.

– Ами ти, Хирага? Гай-джин са те омотали и са замаяли трезвия ти разсъдък.

– Не, казвам ти за последен път.

Без да го е грижа, че ще предизвика Хирага още повече, той изтърси:

– Видя каква сган са гай-джин, пияни и противни, бият се като животни, гуляят и развратничат в Пияния град. Това ли са хората, за които искаш да научиш повече и да заприличаш на тях?

– Върви!

Все така разгневен, той бе прибрал късия си меч и пистолета. По предложение на Райко се бе присъединил към всекидневния поток от прислужници, отиващи на пазар в Канагава, където се намираха най-доброто саке и най-хубавите храни. С тях премина през бариерите на Йошивара и на Колонията, наказателният патрул все още се спотайваше сред охраната, като я изнервяше толкова, колкото и селяните. На половината път към Канагава, претъпкан от хора, Ори се измъкна към брега. Там подкупи един рибар да го откара до отдалечения край на Колонията, близо до Пияния град, и да го скрие до здрач.

„Правя точно каквото трябва – мислеше си той напълно убедено, слабият морски вятър разгонваше нощните насекоми. – Жената е най-добрата мишена за соно-джой. Каквото и да говори Хирага, никога няма да имам друга възможност да се отърва от магията й. Да, омагьосала ме е. Сигурно е ками, дух, вълчица, преродена повторно в гай-джин, никоя друга жена не може да е девствена и упоена и с готовност да ме приеме такава, никоя друга не може да накара някой мъж да свърши, както свърших аз, и да ме подлудява от желание.

Тази вечер ще я обладая за втори път. После ще я убия. Ако успея да избягам, карма. Ако не, карма. Но тя ще умре от ръката ми.“

Потта се стичаше по лицето и гърба му. Той пак се съсредоточи, залепен за пролуката, тя бе толкова близо, че ако не беше стената, можеше да се пресегне и да я докосне. Анжелик се качи в леглото, нощницата й се разтвори. Прислужницата намали пламъка и остави само топла светлинка.

– Лекъ нож, госп’жица.

– Лека нощ, А Со.

Доволна, че остава сама, Анжелик се намести уютно в завивките, наблюдаваше сенките от пламъка, които танцуваха, с глава, отпусната на ръката й. Преди Канагава никога не се бе страхувала от тъмнината, бързо заспиваше и се събуждаше бодра. След Канагава навиците й се промениха. Сега настояваше лампата да свети през нощта. Сънят не идваше лесно. Скоро мислите й тръгваха по пътеките на диви догадки. Току опипваше гърдите си.

Наедрели ли са от вчера, зърната ми по-чувствителни ли са? Да, да, не, само си въобразявам. А коремът ми? По-кръгъл ли е? Не, няма никаква разлика още, но…

Но все пак има огромна разлика като преди Христа и след Христа. И поне веднъж дневно се чудя дали е момче или момиче? Или дявол, метнал се на баща си насилник. Не, моето дете не може да бъде дявол!

Дявол. Това ми напомня, че днес е петък и след два дни трябва да ида на църква и отново да се изповядам. И как ще говоря? Как ненавиждам изповедта сега и тоя отец Лео, такъв дебел, недодялан, вонящ на тютюн, развратен дядка. Напомня ми за изповедника на леля Ема в Париж – стария шотландец, вмирисан на уиски, чийто френски беше толкова гнусен, колкото и расото му. Имах късмет, че нито леля, нито чичо Мишел бяха фанатици, само обикновени неделни католици. Как ли е тя и горкият чичо Мишел. Утре ще поговоря с Малкълм…

Скъпият… скъпият Малкълм, беше толкова мил тази вечер, толкова силен и разумен, ах, колко го желаех. Толкова се радвам, че мога да разговарям с него, добре, че леля Ема отказваше да научи френски, та ми се наложи аз да науча английски. Как е оцеляла в Париж през всичките тези години, говорейки само на английски? Как ли я е обичал чичо Мишел, за да се ожени за нея и да устои на такова изпитание? Макар да ги обичам и двамата, тя е толкова старомодна, той е толкова обикновен.

Любов! Той винаги е говорил за любовта им, и тя също. Срещнали се в Нормандия, той прекарвал там лятната си ваканция, тя била актриса в пътуваща трупа, – играели Шекспир, а той – дребен чиновник. Било любов от пръв поглед, винаги са го казвали, тя била красива, той бил хубав. Избягали заедно, оженили се след седмица, толкова романтично, но не бяха толкова щастливи после.

Но ние с Малкълм ще бъдем. О, да, и аз ще обичам Малкълм като всяка съвременна жена, ще имаме много деца, те ще израснат като католици, той няма да има нищо против, нали не е фанатично-религиозен: „Наистина не съм, Анжелик. Разбира се, ще се оженим според протестантските традиции. Майка ми няма да допусне друго, сигурен съм. После може тайно да направим и католически обред, ако желаеш…“

„Няма значение, че ще е тайно, това ще е истинската сватба – не другата, – децата ще бъдат приети в лоното на църквата, всички ще живеем в Париж през повечето време от годината, той ще ме обича и аз ще го обичам и ще се любим чудесно“ – мислеше си тя, сърцето й тупкаше от удоволствие; отдаде се на мечтите си. Все повече и повече. После, тъй като вечерта бе минала чудесно и тя се чувстваше чудесно и в пълна безопасност, се остави на спомена за присънилото се през онази нощ.

Не можеше да си спомни нещо конкретно. Обезчестяването се стопяваше сред еротични представи и еротични образи. Леко парване, което се превръщаше във всепроникваща топлина. Хем знаеше, хем не знаеше и чувстваше, и не чувстваше как силни ръце я прегръщат и я обладават с никога неизпитвана чувственост и откровеност; главата, тялото, животът, възхитително освободени от всякакви задръжки, толкова привлекателно бе всичко, защото това… беше само сън.

– Но събудих ли се, или не се събудих, или само се преструвах на заспала? – питаше се тя отново и отново, винаги с лека тръпка. Но нямаше да му отвърна толкова разпътно, ако бях будна – сигурно не, – а сънят бе толкова завладяващ и толкова бурно ме подтикваше да желая още и още, и…

Анжелик чу как външната врата се отвори и затвори, после резето на спалнята се помръдна и се превъртя. Зърна Андре да отваря и затваря тихо вратата, да пуска резето и да се обляга на нея подигравателно подсмихнат.

Внезапно девойката се изплаши:

– Какво искаш, Андре?

Той дълго мълча, след това се приближи до леглото и я загледа.

– Да… да поговорим, а? – попита тихо. – Трябва, а? Да поговорим… или… или какво?

– Не разбирам. – Анжелик го разбираше твърде добре, болезнено осъзнаваше обезпокоителния блясък в очите му, където само преди няколко минути се четеше единствено съчувствие. Но тя овладя гласа си, проклинаше се, че не е залостила вратата – тук никога не се налагаше, наоколо винаги имаше прислужници или персонал на Легацията и никой не би посмял да влезе без разрешение. – Моля, не…

– Ще поговорим за утре и нека бъдем… да бъдем приятели.

– Драги Андре, моля те, късно е. Каквото и да е, може да почака до утре. Съжалявам, но нямаш право да влизаш тук, без да почукаш… – За момент изпадна в паника и се дръпна към другия край на леглото, тъй като той седна на ръба и протегна ръце. – Спри или ще викам!

Той се изсмя тихо и язвително:

– Ако викаш, скъпа Анжелик, ще се притекат слугите, аз ще отключа вратата и ще им кажа, че ти си ме поканила тук. Искала си насаме да обсъдим как да намериш пари, пари в брой за аборт. – Отново присмехулно изкриви, устни – Е?

– О, Андре, не бъди такъв, моля те, иди си, моля те… ако някой те е видял, моля те.

– Първо… първо целувка.

Тя избухна:

– Махай се, как се осмеляваш!

– Млъквай и слушай – прошепна Андре дрезгаво, ръката му обви кръста й и я стегна като в менгеме. – Осмелявам се, разбира се, ако поискам нещо повече от целувка, ти ще ми го дадеш – доброволно или не. Без мен ще те разкрият, без мен…

– Андре… моля те, остави ме. – Колкото и да се опитваше, не можеше да се измъкне от хватката му. С изкривена усмивка той я поотпусна. – Нараняваш ме – едва не се разплака Анжелик.

– Не искам да те нараня – каза той гърлено, гласът му прозвуча странно за самия него; осъзна, че е безумство да се намира тук и да върши това, но някакъв внезапен ужас го бе обзел и надделя над разсъдъка му; краката му го доведоха по своя воля, за да я накара да… да какво? Да сподели с нея позора си? Защо не? – нададе вик мозъкът му, вината е нейна, перчи се с хубостите си и крещящата си сексуалност и ми напомня за моя ужас! Не е по-добра от уличниците, а може и да не е изнасилена; кани се да хване в капана си Струан и неговите милиони с всякакви средства! – Аз съм… аз съм твой приятел, не ти ли помагам? Ела тук, една… една целувчица не е кой знае каква отплата.

– Не!

– За Бога, направи го с желание, или ще престана да ти помагам, след ден-два ще уведомя Струан и Бабкот анонимно. Това ли искаш? А?

– Андре, моля те… – Тя се огледа, отчаяно търсеше начин да избяга. Нямаше как. Той се премести по-близо към нея на леглото и посегна към гърдите й, но тя отблъсна ръката му и започна да се съпротивлява и да се бори, замахна с нокти към очите му, но той я задържа; безпомощна, Анжелик се отбраняваше, без да вика, бе попаднала в примката му и трябваше да му се подчини. Внезапно по кепенците се чу силен трясък.

Беше толкова неочакван, че Андре дойде на себе си, а тя изпищя от страх. Ужасен, той скочи от леглото, втурна се към вратата, отключи я, отключи и външната, после се завъртя и хукна към прозорците, дръпна ги да се отворят. За секунди свали резетата на капаците и ги блъсна навън. Нищо. Нямаше никого. Нищо, само храстите се люшкаха от вятъра, носеше се шумът на вълните, стъргалото зад оградата бе пусто. Един часови притича:

– Какво става?

– Теб трябва да питам, войнико. – Сърцето на Андре биеше учестено, думите потекоха сами от устата му: – Видя ли някого? Минавах край стаята на госпожицата и чух или помислих, че чувам някой да удря по нейните капаци. Бързо, огледай наоколо!

Зад него Пиер Вервен, Charge d’Affaires, с потрепваща свещ в ръка влетя разтревожено в стаята, навлякъл халат над нощната си риза, с килната нощна шапчица. И други се стекоха на прага.

– Какво става… о, Андре! Какво, по дяволите… какво става? Госпожице, вие ли изпищяхте?

– Да… аз… той – заекна Анжелик. – Андре беше… той… някой блъсна капаците и Андре… ами… той…

– Тъкмо минавах край стаята й – отвърна Андре – и се втурнах вътре… така ли е, Анжелик?

Тя сведе поглед, загърна още по-плътно завивките около себе си.

– Да, да, така е – рече тя изплашена; мразеше го, но се опитваше да скрие своята ненавист.

Вервен отиде при Андре на прозореца и надникна навън.

– Може да е от вятъра, тук се вдигат внезапни вихрушки, а капаците не са от най-новите. – Вервен раздруса един. Наистина бе разхлабен и изхлопа шумно. После се наведе навън и се провикна след часовия. – Хубаво потърси и се върни да ми докладваш. – После затвори и залости кепенците, залости и прозорците. – Ето! Няма за какво да се тревожите, госпожице!

– Да, да, но… – Сълзи на облекчение потекоха от очите й.

– Mon Dieu, госпожице, няма за какво да се тревожите, не плачете, вие сте на сигурно място, не се тревожете, разбира се, че не трябва. – Вервен свали нощната си шапчица и се почеса по плешивото теме. После за своя радост видя А Со сред останалите на входа и й махна с ръка надуто. – А Со, ще спиш тук с госп’жица, хей?