Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 49 (всего у книги 99 страниц)

– Намери военачалника – задъха се един от патрула, кръвта цвъртеше от ударената с меч ръка. Един хукна, докато останалите се събраха край телата, старшият още гъргореше, но смъртта му настъпи бързо.

– Нищо не можем да направим за него. Никога не съм виждал толкова бърз шурикен. – Някой обърна двамата мъртъвци. – Вижте, предсмъртно стихотворение! Шиши – както и трябваше да се очаква – ийе, и двамата са от Сацума! Сигурно са полудели.

– Соно-джой – възнегодува друг, – това не е лудост.

– Лудост е да се изрече на глас – предупреди го ашигари със сурово лице. – Ако някой те чуе…

– Слушайте, тези кучи синове знаеха паролата, сред нас има предател! – Неспокойно се огледаха един друг. Отдясно кухненският персонал се бе заковал на място, не знаеха какво става. Много самураи се бяха изтеглили от плета и стояха втренчени в телата; по този начин създадоха пролука за шиши, точно както бяха предвидили Кацумата и Сайго.

Сайго отново даде сигнал. Двамата му най-добри фехтовачи се измъкнаха от храстите най-вдясно и хукнаха към югоизточния ъгъл. Почти веднага ги забелязаха. Двамата най-близки самураи с псувни се втурнаха да ги пресрещнат, а други им се притекоха на помощ. Отново започна свиреп бой, мракът неизмеримо помагаше на нападателите. Един защитник изкрещя и се свлече на земята, сграбчил полуотсечената си ръка. Нови самураи се изтеглиха незабавно от оградата пред Сайго и точно преди да сразят двамата бойци, те със съгласувана маневра зарязаха битката и се престориха, че бягат презглава към стобора до кухните, далеч от Сайго и трите последни групи. Докато тичаха, размотаха от кръстовете, си въжета с малки куки накрая. Приближиха оградата, запратиха ги сръчно, закачиха ги за върха и започнаха да се катерят, а преследвачите им удвоиха усилията си.

Досега цялото внимание бе съсредоточено върху тях двамата. Охраната до входа и от далечната страна на участъка на шогуна все още не знаеше какво точно става, освен че двама ронини са се промъкнали в двора и сега се опитват да се измъкнат през оградата, и забърза да ги пресрещне. Другите тичаха напред-назад край стобора, за да ги заловят от отсамната страна.

Единият от шиши стигна върха на охраната, но преди да я прекрачи, го прониза нож и той падна обратно в храсталака. Другият заряза въжето, скочи до приятеля си, колкото да го види как забива собствения си нож в гърлото си, за да не бъде заловен. Живият потъна под вихрушка от удари. Той се извиваше, извърташе се и се бореше с всичка сила, но скоро четирима самураи го обезоръжиха и го приковаха към земята.

– Е, кой си ти? – задъхано попита един самурай.

– Кой си и какво си намислил?

– Соно-джой… подчинявам се на вашия император – изхриптя шиши и пак се опита да се измъкне от хватката им, но не успя. И други се трупаха около него и той беше уверен, че е изпълнил задачата си и може да удържи вниманието им върху себе си още малко, без да се бои от залавяне. В кимоното имаше стъкленичка с отрова, която можеше да достигне със зъби.

– Аз Хироши Ишии от Тоса настоявам да се срещна с шогуна.

От прикритието си Сайго и петимата мъже с него чуваха своя сънародник, но вниманието им бе насочено към оградата пред тях и към главния вход. Малкото останали самураи го изоставиха и се събраха около обречения боец, най-после целта бе открита.

– В атака!

Шестимата мъже скочиха на крака и хукнаха, Сайго и Тора ги водеха. Те бяха притичали около половината от разстоянието, преди да се чуе предупредителен вик, и самураите, струпани край телата на първата група, се втурнаха обратно, за да им препречат пътя.

– Вие двамата останете тук – изрече задъхано самураят, смучейки наранените си кокалчета. – Не убивайте кучия син, трябва ни жив. – Той се изправи и болезнено закуцука да се присъедини към другите. Имаше тежка рана на бедрото си.

Някои от защитниците настигаха шестимата шиши, втурнали се право към плета, който завиваше в двете посоки.

– Сега! – нареди Сайго. Двойката отдясно незабавно се извъртя и зае отбранителна позиция с шурикени в ръцете. Тичащите самураи предпазливо намалиха скоростта, спуснаха се вляво и вдясно, направиха финт и се нахвърлиха. Шурикените улучиха мишените, но не причиниха тежки наранявания и се започна нова битка: шестима самураи срещу двамата шиши.

Подкрепления тичаха откъм главната порта, други – от мястото на първото нападение. Всички, защитници и нападатели, се стекоха в заветната точка, входа към леговището на шогуна. Когато мъжете от главната порта на странноприемницата видяха за свой ужас, че плетищата и входа са напълно изоставени – макар вратите да бяха затворени, а Сайго и другите трима тичат с все сила и наближават плета, – те се извиха и заеха позиция между шиши и входа, оставиха на другите да ги атакуват и обезумели се втурнаха да охраняват портата. Зад Сайго и Тора двамата бойци нападаха, отстъпваха, все още ги прикриваха отзад. Бяха ранени, но и двама самураи се гърчеха от болка на земята. Четирима срещу двама, а се приближаваха още самураи.

– Сега! – заповяда Сайго и двойката отляво хукна и се промъкна към входа. Нямаше съмнение, че ще стигнат преди защитниците. Това накара една част от преследвачите на Сайго също да променят посоката и да се отправят към входа. Сайго и Тайро тутакси се извъртяха и се включиха в битката зад тях. Техният свиреп щурм ликвидира двама от четиримата останали самураи и помогна да премахнат и останалите противници – само Сайго и Тоса, макар и задъхани, бяха невидими.

Сайго веднага нареди:

– Вървете! – Двамата мъже в един глас извикаха соно-джой и с мъка се втурнаха да подкрепят атаката на входа, привлякла още самураи, оставяйки Сайго и Тора да подновят стремителния си бяг към плета.

Първата двойка шиши, атакуваща входа, достигна тясната пътека и хукна към вратите. Единият ги бутна да се отворят. В същия момент стрела се заби по погрешка в дървото. Но след миг и двамата шиши бяха улучени и надупчени на решето от стрелите на подкрепленията. Те извикаха немощно, опитаха се да продължат и рухнаха. Втората група се добра до алеята. Единият се втурна към идващия насреща самурай, другият хукна към портите, препъна се в мъртвите си другари и умря, пронизан от четири стрели. Приятелят му удари самурая с глава и бързо бе убит. Бяха изминали само минути от началото.

Сега пътят към алеята бе открит. След миг най-бързите защитници щяха да дотичат до входа и тогава Сайго и Тора по никакъв начин нямаше да стигнат целта си. Ето защо защитниците намалиха хода, стрелците се премериха лениво, уверени в победата. За тяхно изумление, вместо да заобиколят плета, Сайго и Тора продължиха да бягат направо и се хвърлиха към него един до друг.

Набраната скорост им помогна да го преминат, както и точността на техния скок. През предишните дни Сайго откри, че макар клоните да са здраво преплетени, стволовете на дърветата отстоят на половин метър един от друг, той предположи, че при правилно изчисление ще успеят да се промъкнат през тях.

Така и стана; успяха, макар че клоните ги шибаха до кръв по ръцете и лицето. Двамата мъже се озоваха точно където Сайго бе запланувал – на криволичещата пътека пред верандата на банята. Известно време не се появи никой, само няколко ужасени прислужнички и прислужници ги зяпнаха от една врата и изчезнаха. Сайго се впусна по пътеката, изкачи стъпалата и зави зад верандата. Двама разтревожени чиновници изникнаха сякаш от никъде, невъоръжени и неподготвени, единият бе управител. Сайго ги съсече, уби управителя мигновено, рани другия и се хвърли напред. Тора довърши втория мъж, прескочи телата и хукна след командира си.

Изтичаха по верандата, завиха, раздраха с лекота шоджи и се втурнаха в банята. Полуголи прислужници се втренчиха в тях, обхванати от паника: мечовете им бяха в кръв, лицата им издраскани и окървавени, кимоната им раздрани и също кървави. Въздухът беше топъл, приятно ухаещ, влажен.

Сайго изрева гневно. Димящата плитка вана, захранвана от горещ минерален извор, бе празна, както и четирите дървени отделения за напарване, а и масите за масаж, с изключение на една, за миг той разгледа всички подробности от дребничкото голо момиче, уплахата в очите му, полуотворената му уста с почернени зъби, лъскавия черен кичур, подаващ се от чисто бяла кърпа; малките гърди, крайници и стъпала, тъмнокафявите зърна, всяка извивка по тялото й, примамващата, златиста кожа, сега порозовяла от горещата баня, намазана и свежа – както и сляпата, полугола масажистка, застинала неподвижно над нея с наклонена глава, заслушана напрегнато.

Беше толкова лесно да убие момичето, но имаше заповед в никакъв случай да не посягат на принцесата. Разяри се, че е изигран – тъй като моментът беше премислен добре, разузнаването им бе блестящо, а навиците на шогуна никога не се променяха; стори му се, че главата му ще се пръсне. Яростта се превърна в похот и той потрепери, цялото му същество я желаеше, сега, набързо, брутално, как да е; първо съпругата, после съпруга да убие и двамата, но най-напред да я опъне.

Озъби се и той се втурна през пространството. Прислужничките се пръснаха, една припадна, принцесата се задъха и остана да лежи неподвижно, ужасена. Но мисълта за шогуна го отвлече; той бързо я заобиколи, стигна до шоджи врата, която също разкъса, и с Тора по петите си безпогрешно се ориентира по верандата към покоите за спане и към жертвата си, градините оставаха отдясно, стаите – отляво, – вече не беше мислещо същество, а само побесняло убиващо животно. Вратите шоджи бяха отворени; вътре се виждаха лица. Прислужничките, младежите, придворните дами и прислужниците, възбудени от безредиците, облечени и недооблечени за вечерта, за лягане или за къпане, го зяпнаха стреснати. В тези стаи нямаше никаква охрана. Все още. Все още никакви защитници. Все още. Трябваше да минат още няколко стаи, врати, лица и после да завият зад последния ъгъл на последната веранда. Нетърпението на Сайго достигна върха си, тъй като това беше добре прикрит път, с градини отдясно и отляво, повече никакви стаи с телохранители, а в края – покоите за спане на шогуна, където той самият и куртизанката му тайно бяха преспали.

Всичките му сетива бяха нащрек за очаквана опасност, Тора се движеше на няколко крачки зад него, тичаше също така бързо, чуваше се тропотът на приближаващия ги враг. Минаха още една стая. Остана само една врата, последната опасност.

На вратата един лекар и кашлящ младеж го гледаха уплашени, после той зави и двамата заедно предприеха последния си щурм.

И двамата мъже се плъзнаха и спряха. Сърцата им замряха. Пред тях изникнаха от вратата на покоите офицер и трима самураи с изтеглени мечове и застинаха в очакване. След леко колебание Сайго се втурна да убива, себе си или тях. Тора направи същото – между тях и шогуна стояха само тези четирима мъже, които го охраняваха.

– Соно-джой!

Военачалникът удържа първия щурм, парира удара и мечовете им се кръстосаха, после се изви и замахна към Сайго, докато другите двама самураи атакуваха Тора, последният стоеше като резерва, както му бе наредено. Сайго отклони удара и замахна отново, но не улучи. Нова градушка от свирепи удари и контраудари, Сайго бе изключително самоуверен, толкова близо до успеха, усили пристъпа – чувстваше се като свръхчовек, а острието му сякаш по собствено желание търсеше да съсече врага, както след секунди щеше да прониже момчето шогун…

На Сайго му просветна пред очите, туптенето в главата му се засили, отново онзи лекар изникна пред погледа му, както и онова момче; спомни си как някой му бе казал, че момчето шогун имало суха кашлица – разбира се, нямаше никакви негови портрети, нито един шиши никога не го бе виждал: „Ако не го заловиш в банята – бе казал Кацумата, – ще го разпознаеш по почернените зъби, по кашлицата, все ще е някъде близо до принцесата, а и по качеството на дрехите му – помни, и той, и принцесата не търпят телохранители около себе си.“

С утроена сила Сайго зави като див звяр, посече военачалника, който се подхлъзна на излъскания под и за миг остана безпомощен. Но Сайго не нанесе смъртоносния удар, вместо това се извъртя към момчето – а резервният самурай видя пролуката, която му бе наредено да изчака. Мечът му се заби дълбоко в хълбока на Сайго, но Сайго не усети нищо и замахна безпомощно към въображаемия шогун пред себе си и пак, и пак, докато се плъзна на пода намушкан, вече мъртъв, но без да го осъзнава.

Военачалникът бе скочил на крака и се спусна към Тора, прободе го, после като опитен касапин издърпа меча си от тялото му и го обезглави с един удар.

– Направи същото с него – посочи задъхано към Сайго, а след това се втурна към верандата. Откъм ъгъла шумно тичаха войните от входа, водеше ги заместникът му. Изруга го, изблъска го от пътя си и забърза с думите: – На всички от тази смяна се заповядва да идат на площада пред странноприемницата без оръжие и на колене; ти също!

Сърцето му още биеше силно, беше разгневен, не се бе съвзел от уплахата. Точно преди залез Нобусада сопнато бе изпратил да го повикат:

– Махни всички телохранители от вътрешната страна на плета. Смешно е да стоят тук; стаите са толкова малки и ужасни! Толкова ли си безпомощен, та не можеш да обезвредиш тази отвратителна малка кръчма? Да се къпем пред охрана, да спим пред охрана и да ядем пред тях, а те да зяпат, така ли? Махай се, довечера ще забраня охраната тук!

– Но, господарю, трябва да оси…

– Не настоявай. Никаква охрана отсам плета тази вечер. Срещата свърши! – Военачалникът не можеше да направи нищо, но пък и защо да се тревожи. Разбира се, че всичко бе обезопасено.

Когато първите приглушени звуци от нападението стигнаха до ушите му, той правеше последна обиколка от вътрешната страна на плета с четирима самураи – плетът също действаше като добра преграда срещу шума. Докато стигне портите и надникне навън, ужасен видя четирима мъже да връхлитат през плета, а двама да търчат към портите. – Първата му мисъл беше за шогуна и хукна към банята, но управителят му извика:

– Какво става?

– Нападат ни, изведи шогуна от банята!

– Той не е там, лекарят е при него…

Отново връхлетян от ужас, заобиколи банята към скритите покои, откри, че са празни, една изплашена прислужничка съобщи, че господарят шогун е в стая на съседната веранда; той излезе и видя двама мъже да щурмуват, нямаше как да защити шогуна, но си помисли, че щом двамата са нахълтали тук, значи са изпуснали господаря…

Военачалникът знаеше, че с него е свършено, ако не го намери жив. Не му отне никакво време. Нобусада кашляше и беснееше, все още бе подплашен, хората около него само усилваха суматохата. Веднага узна, че принцесата е невредима, макар че също е в истерия. Успокои се. Пренебрегна гнева на Нобусада и с леден глас заповяда на вцепенените от страха войници:

– Изпратете куриер и четирима самураи на секундата незабавно да предадат заповедта, с изключение на застъпилите на пост, цялата охрана да бъде тук на часа, всички да се съберат в двора, петдесет човека да обградят покоите за спане, по двама души на ъглите на всяка веранда. И по десет човека постоянно да следват господаря шогун, докато техни светлости не се озоват на сигурно място зад стените на двореца.

Късно сутринта на следващия ден Йоши бързаше през външните очертания на градините под лекия дъжд. С него беше генерал Акеда.

– Господарю, ужасно опасно е – рече той уплашен, че зад всеки храст или гъсталак, макар и грижливо поддържан, може да се крие враг.

И двамата мъже носеха леки доспехи и мечове – рядкост тук, където самураите и оръжията бяха забранени с изключение за управляващия шогун и непосредствената му охрана от четирима, за Главата на старейшините и Настойника на Наследника.

Беше почти пладне. Двамата мъже бяха закъснели и не забелязваха нищо от заобикалящата ги красота, езера и мостове, цветни храсти и дървета, подстригвани и гледани от векове. Ако ги видеше някои от градинарите, бе длъжен да се кланя, докато се крият от погледа му. Над доспехите си носеха тръстикови наметала заради дъжда. Цяла сутрин преваляваха поройни дъждове. Йоши ускори крачка.

Не за първи път бързаше за тайна среща в градините на двореца – уж безопасни, но всъщност не съвсем. Трудно бе да си уреди среща. Където и да било – дали със съгледвач, информатор или противник – за потайност да не говорим: винаги се страхуваше от засада, отравяне, стрела или куршум изневиделица. Същото се отнасяше за всички даймио. А собствената му безопасност бе толкова далеч от съвършенството, че баща му и дядо му го бяха привикнали към мисълта, че смъртта на млади години е карма в техния род.

– Опасността ни дебне навсякъде – каза Йоши. – Ще бъде немислимо да нарушим примирието сега.

– Да, с изключение на Огама. Той е лъжец, измамник, става само за месо за лешоядите, а главата му да бъде набучена на кол.

Йоши се усмихна и се почувства по-добре. Откакто посред нощ бе пристигнала ужасната новина за нападението на шиши, той бе по-изнервен от всякога – повече, отколкото при смъртта на чичо си, когато щеше уж да става шогун, но вместо него избраха Нобусада; повече дори от времето, когато тайро И бе арестувал него, баща му и семействата им и ги бе изпратил да гният в гнусните казарми. Бе подготвил около двеста войни, които да посрещнат антуража на бариерата за Киото, и призори тайно бе изпратил Акеда при Огама, за да разкаже за случилото се, и защо голяма група от мъже, въоръжени като за война, напускат неговите укрепления.

– Предай на Огама всичко, което ни съобщиха, и отговори на всичките му въпроси. Не допускай никакви грешки, Акеда.

– Няма да има никакви грешки от моя страна, господарю.

– Добре. После му предай писмото и го помоли за незабавен отговор. – Йоши не бе споделил с Акеда какво съдържа писмото; не му разкри и основната си молба. А когато Акеда се завърна, Йоши рече:

– Искам точно да зная какво направи той.

– Огама прочете писмото два пъти, плю, изруга два пъти, хвърли го на съветника си Басухиро, който го прочете, но каменното му, слабо, сипаничаво лице не се промени. После каза: „Може би трябва да го обсъдим на четири очи, господарю.“ Заявих, че ще го изчакам. Така и сторих и след известно време Басухиро излезе и рече: „Моят господар е съгласен, но той ще дойде въоръжен и аз също.“ За какво е всичко това, господарю?

Йоши му обясни и възрастният човек стана морав.

– Помолил си го да се срещнете насаме? И единствено аз да те охранявам? Това е лудост, понеже обещава, че щял да дойде само с Басухи…

– Стига! – Йоши знаеше, че рискува много, но пак му се налагаше, трябваше да получи отговор на предложението си за Портите, и тъкмо да тръгне, един от многото съгледвачи на шогуната докладва за подслушани разговори между шиши Кацумата и другарите му в кръчмата на Шептящите борове. Йоши се зарадва, че е помолил за срещата. – Ей го там!

Огама стоеше в сянката на клонестото дърво, както се бяха уговорили, а Басухиро – до него. И двамата подозираха предателство, но не изглеждаха чак толкова нервни като Акеда. Йоши бе предложил на Огама да мине през Южната порта, той трябваше да използва Източната порта, оставяйки паланкина и охраната си отвън. След срещата четиримата щяха да излязат заедно от Източната порта.

Както и преди двамата противници тръгнаха един към друг, за да си поговорят насаме. Акеда и Басухиро ги наблюдаваха напрегнато.

– И така! – започна Огама, след като размениха официални поздрави – шепа шиши се врязали в стотина самураи като нож в говно и нахълтали в банята на Нобусада при голата му съпруга и чак в спалнята, преди да ги заловят. Казваш, че са десетина ли?

– Трима са били ронини от Чошу, двамата, които са се промъкнали и през плета, също са от Чошу, единият от тях е бил водачът им. – Йоши не бе превъзмогнал уплахата си от нападението; чудеше се дали би посмял да измъкне меча си; представяше му се рядка възможност да предизвика Огама насаме – Басухиро не представляваше никаква физическа заплаха, със или без Акеда.

„Огама ми е нужен мъртъв по един или друг начин – помисли си той, – но не сега. Не когато две хиляди мъже на Чошу държат Портите, а мен в робство.“

– Всички са умрели, без да причинят никому нищо, с изключение на няколко телохранители, а и оцелелите ги очаква смърт. Чух, че си предложил на всички ронини От Чошу амнистия – заяви Йоши раздразнено, пак се чудеше дали Огама няма тайно пръст в замисъла – сам по себе си безукорен – и дали, ако истината излезе наяве, нямаше да успее – независимо шиши ли са или не?

– Да – усмихна се Огама. – Всички даймио трябва да направят същото, бърз и прост начин да контролираме всички ронини, шиши или не. Те са зараза, която сме длъжни да пресечем.

– Съгласен съм. Амнистията няма да ги спре. Мога ли да попитам, колко от твоите ронини приеха предложението ти?

Огама грубо се изсмя:

– Явно не тези, които са участвали в нападението. Един-двама досега, Йоши-доно. Колко ли са всичките? Сто? Не са ли двеста, от които двайсет-трийсет от Чошу? От Чошу или не, няма значение. – Лицето му стана сурово. – Не съм планирал нападението, ако това си мислиш, нито зная за него. – Тъжната му усмивка се върна. – Немислимо е да ми хрумне подобна предателска мисъл. Е? Лесно е да се справим с шиши, ако и двамата поискаме – но не е лесно да забраним бойния им вик, ако наистина се налага. Властта трябва да се върне на Императора; гай-джин да се изгонят. Соно-джой е добър девиз, нали?

– Мога да кажа много неща, Огама-доно, но съюзниците не бива да се мамят един друг. Ние съюзници ли сме? Съгласи ли се?

Огама кимна:

– В общи линии да.

– Добре. – Йоши скри изумлението си, че Огама е приел условията му. – До края на годината ще си глава на Съвета на старейшините. По пладне ще поставя гарнизон на Портите. – Той се обърна да си върви.

– Приемам всичко с изключение на Портите.

Вената на челото на Йоши изпъкна.

– Но аз казах, че са ми нужни Портите.

– Толкова съжалявам. – Ръката на Огама не стисна меча, макар да зае по-добро положение за борба. – Тайни съюзници да, война с Тоса да, със Сацума да, Портите – не. Толкова съжалявам.

Йоши Торанага замълча. Погледна го. Огама издържа погледа му безстрашно, готов да се бие, ако е нужно. Йоши въздъхна, тръсна дъждовните капки от широкополата си шапка.

– Искам да бъдем съюзници. Съюзниците трябва да си помагат един на друг. Има компромисно решение може би, но първо ще ти съобщя малко по-особени сведения: Кацумата е тук, в Киото.

Кръвта нахлу в лицето на Огама.

– Не е възможно, моите съгледвачи щяха да ми доложат.

– Тук е, и то от няколко седмици.

– Няма хора на Санджиро в Киото, най-малко пък този човек. Моите съгледвачи щяха да ми…

– Ах, съжалявам – каза тихо Йоши, – той е тук тайно, не като следотърсач на Санджиро и негов съгледвач, поне не открито. Кацумата е шиши, Сенсей на шиши, и водачът на шиши тук, наречен Гарвана.

Огама го зяпна.

– Кацумата е водачът на шиши?

– Да. Дори нещо повече. Помисли си за момент: не е ли той от дълги години най-преданият съветник и тактик на Санджиро? Не те ли надхитри от името на Санджиро с неговото лъжливо съглашение и не те ли отблъсна във Фушими, като позволи на Санджиро да избяга? Не означава ли това, че Санджиро от Сацума тайно е истинският водач на шиши и че всичките им убийства са част от общия му план да се разправи с всички ни, особено с тебе, за да стане шогун?

– Открай време целта на Санджиро е била такава – рече Огама с изцъклен поглед, много необясними досега случайности си идваха на мястото. – Ако той контролира всички шиши… – Той млъкна, внезапно разярен, че Такеда никога не му е докладвал. „Защо? Такеда не е ли мой съгледвач, не е ли мой верен таен васал в края на краищата?“ – Къде е сега Кацумата?

– Един от нашите патрули едва не го залови от засада в кръчмата на Шептящите борове преди няколко дни.

Огама отново се зачерви и без малко да се изплюе от яд.

– Той е бил там? Чухме, че шиши спят там, но не знаех… – Задави се от гняв, задето Такеда не го е предупредил, че омразният му враг му е в ръцете. „Защо? Няма значение, лесно ще се справя с Такеда. Първо Кацумата. Не съм забравил, че Кацумата провали моето внезапно нападение над Санджиро. Ако не беше Кацумата, Санджиро щеше да е мъртъв, щях да съм повелител на Сацума, нямаше да ми се налага да разговарям с Йоши Торанага – щеше да седи на колене пред мен.“ – Къде е сега? Знаеш ли къде е?

– Зная къде е тайната къща, в която отседна снощи, а може би и тази нощ – добави тихо Йоши. – В Киото има над сто шиши. Те вече подготвят ударно нападение над теб.

Огама се смрази; знаеше, че няма нищо по-страшно от фанатичен убиец, който не се бои да умре.

– За кога?

– Трябваше да стане утре по здрач – ако нападението на шогуна бе успяло. И тогава, щом си вече мъртъв, с привърженици измежду твоите войски, щяха да завземат Портите.

Огама едва се сдържа да не издаде на Йоши тайната си среща с Такеда утре по здрач, толкова подходяща за изненадващо нападение.

– А след като се е провалило?

– Според моите сведения водачите ще се срещнат тази вечер, за да решат. Сега оглавяваш официално списъка им, след Нобусада и мен.

– Защо? – запелтечи Огама. – Нали подкрепям Императора, подкрепям борбата срещу гай-джин.

Йоши не се усмихна. Много добре го знаеше.

– Нека обединим войските си тази вечер, зная къде ще се срещнат Кацумата и повечето водачи, в тази част на града от зори до мрак има обсадно положение.

Огама кипна.

– А на каква цена?

– Първо: ето ти още малко сведения, които сериозно ни засягат. – За ужас на Огама Йоши разказа подробностите от срещата на старейшините със Сър Уилям и останалите посланици, за своя шпионин Мисамото за заплахата на Сър Уилям за въоръжен поход дотук, щом се върне флотата му, и как са ги изпързаляли за обезщетението, поне засега.

– Тяхната флота няма да мине през моите Проливи Шимоносеки – стига да наредя.

– Могат да заобиколят край Южния остров.

– Няма никаква разлика. Ако слязат на сушата в или близо до Осака, ще ги унищожим.

– Първия път. С големи загуби, но да, гай-джин ще бъдат отблъснати. Обаче преди два дни получих таен доклад от тукашните Бакуфу, който е свързан със сведения от Китай. – Той измъкна свитъка. – Ето, прочети го сам.

– Какво пише в него? – озъби се Огама.

– Че флотата от Йокохама, изпратена да отмъсти за потопяването на един британски кораб, е опустошила двайсет левги от крайбрежието на Китай, северно от Шанхай, подпалила е всички села, потопила е всички кораби.

Огама се изплю.

– Пирати. Пиратски гнезда. – Той знаеше много за тази част от Китай. В миналото бе исторически факт, че тайната политика на Чошу – и на Сацума – бе да изпращат нападатели по крайбрежието на Китай, за да плячкосват безмилостно от Шанхай на юг отвъд Хонконг до Тайванския пролив. Китайците ги наричаха уако, пирати, мразеха ги и се страхуваха от тях толкова, че от векове императорите на Китай бяха забранили на японците да стъпват на техните брегове и цялата Търговия между двете страни се извършваше само от хора, които не са японци.

– Пирати да, но тези отрепки не са страхливци. Съвсем неотдавна армия на същите тези гай-джин унижи цял Китай за втори път и подпали Летния дворец на Императора и Пекин ей така – от прищявка. Техните флоти и армии са внушителна сила.

– Тук е Нипон, а не Китай – сви рамене Огама, не беше подготвен да се издаде или да разгласява плановете си за защита на Чошу. Но той си мислеше: „Моето крайбрежие е скалисто, трудно е за нападение и лесно за защитаване, ще стане почти непревземаемо, когато всички огневи точки са по местата си и построя укрепления за войните си.“ – Пък и ние не сме китайци.

– Моята мисъл беше, че се нуждаем от мир между всички даймио, за да спечелим време, да разиграваме гай-джин, да научим тайните на оръдията и пушките им и на корабите им и как един гнусен малък остров, по-малък от нашата страна, е станал най-богатият в света и управлява по-голяма част от него.

– Лъжи. Лъжите се разпространяват, за да сплашат нашите страхливци.

Йоши поклати глава:

– Не вярвам. Първо трябва да се научим от тях и чак тогава да ги разгромим, сега не можем.

– Можем. Това е страна на Боговете. В Чошу имам фабрика за оръдия, скоро ще има и други. Сацума има три малки парни парахода, първите от корабостроителницата, скоро ще има и други. – Лицето му се изкриви. – Можем да смажем Йокохама и тази флота, а докато пристигнат други, ще сме подготвени.

Йоши скри изненадата си от страстната и силна омраза, ликуваше, че е надушил още едно ново оръжие срещу Огама.

– Съгласен съм. Това исках да кажа и аз. Ето, виждаш ли, Огама-доно – рече той уж с голямо облекчение, – мислим едно и също, макар и от различни гледни точки. Ще ги разгромим, но след време. Трябва да изберем момента, да придобием техните знания и да ги оставим да ни дадат средствата, с които да осуетим собствените им планове. – Гласът му стана по-твърд. – След година ти и аз ще контролираме Съвета и Бакуфу. След три-четири ще закупим много пушки, оръдия и кораби.

– Как ще платим? Гай-джин са алчни.

– Единият начин е с въглища за корабите им. Другият е със злато. – Йоши му обясни за геоложките проучвания.

– Умно. – Устните на Огама се изкривиха в странна усмивка. – В Чошу имаме въглища, желязо и дървен материал за кораби.

– И вече една оръжейна фабрика.

Огама се засмя с добър смях и Йоши също разбра, че е направил пробив.

– Наистина и моите батареи нарастват с всеки месец – той загърна наметалото си под засилващия се дъжд и добави натъртено: – А също и решението ми да обстрелвам вражеските кораби, когато си искам. Това ли са всичките ти сведения, Йоши-доно?

– Засега. Бих те посъветвал да охлабиш хватката на Проливите – те при всички случаи са си твои и ти разполагаш с тях. Да, това е всичко засега, но като мой съюзник ти ще получаваш с предимство всякакви поверителни сведения.

– Като съюзник следва да очаквам поверителни сведения. – Огама кимна повече на себе си. Озърна се към Басухиро, после промени решението си да се посъветва с него. „Йоши е прав – помисли си той, – водачите трябва да имат тайни.“ – Достатъчно си поприказвахме. Кацумата: попитах за цената. Съвместно нападение довечера.

– Какво би предложил един много особен съюзник?

Огама се изпъна, за да облекчи засилващото се напрежение в шията и раменете си; очакваше този въпрос – въпреки цялото си перчене не бе глупак. „Имахме достатъчно време да променим предложенията си – помисли той, – макар че е под достойнството ни да се позорим с размяна, както презрените търговци на ориз от Осака.“ – Ти можеш да поставиш гарнизон на Портите за един месец, само по двайсет човека на всяка от шестте порти, двеста мои войни ще бъдат разположени наблизо – Огама се усмихна, – достатъчно далеч да не те смущават. Всички влизащи и излизащи ще получават разрешение от твой офицер на портите, както е редът – който ще трябва тайно и предварително да се е консултирал с моя… моя офицер за свръзка, преди да се издаде разрешението.