Текст книги "Гай-джин"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 48 (всего у книги 99 страниц)
Йоши заговори съвсем тихо:
– През тази година – ако ние се съюзим – лесно ще осигуря назначаването ти за старейшина. После съвместно ще одобрим останалите трима.
– Съмнявам се дали някога ще се споразумеем, Йоши-доно – рече Огама с крива усмивка, – нито за Съвета, нито кой от нас да стане тайро. Водачът.
– О, но аз ще гласувам за теб.
– Защо ще правиш подобна глупост? – запита Огама слисано. – Знаеш, че веднага ще срина твоя шогунат.
– Такъв, какъвто е, да. Съгласен съм да го унищожим. Иска ми се да го сторя сега. Ако имах власт, щях да го направя още сега и да осъществя реформи – съвместно с мнението на съвет от всички даймио, включващ и външните господари. – Йоши забеляза, че удивлението на Огама нарасна, и разбра, че печели. – Но не мога, трябва да чакам, докато Анджо се оттегли или умре.
– По-добре по-скоро, отколкото по-късно, нали? Ако той е циреят на топките ти, срежи го! И двамата сте в замъка в Йедо, нали?
– Това би хвърлило страната в гражданска война, която не желая, никой от даймио не я желае. Съгласен съм, че шогунатът и Бакуфу трябва да се преустроят из основи – твоите и моите възгледи почти съвпадат. Без подкрепата ти не мога да осъществя преустройството. – Йоши сви рамене. – Трудно е да го повярваш, но това е предложение.
Другият отговори:
– Щом Анджо се махне от пътя ти, можеш да правиш каквото си искаш. Можеш да примамиш Санджиро и глупака на Тоса, дори и двамата заедно, нали? Ако тримата се съюзите, с мен е свършено, а и с феодалното ми владение. После ще ги разединиш и ти поемаш властта. – Устните му се изкривиха в усмивка, която не приличаше на усмивка. – Или по-вероятно те ще се съюзят и ще те отцепят.
– Твърде вероятно. Тогава защо да не изберем власт за себе си, а не за тях. Първо заедно смачкваме Тоса.
Огама отново се изсмя кратко и безмилостно:
– Няма да е лесно, не и със Санджиро и с неговите легиони от Сацума, готови незабавно да се притекат на помощ на Тоса – той никога не би ни позволил да съсипем Тоса, защото ще остане изолиран, а ние ще се обърнем срещу него. Никога не би допуснал да разбия Тоса след време, да не говорим пък за съюз между нас. Невъзможно е да ги разделим, макар да се мразят едни други. Накрая ще ги надвием, но никой от нас няма да издържи една продължителна война, и то докато гай-джин се намират по нашите брегове, готови да ни използват.
– Остави гай-джин за момента, ще ти кажа само, че аз също съм против споразуменията, искам да изгоним всички гай-джин, искам – с цялата си душа – да изпълня молбата на Императора, да се сменят старейшините и да разпуснем по-голямата част от Бакуфу.
Огама отново го зяпна, просто не вярваше на ушите си.
– Такива съкровени мисли, смъртоносни мисли, толкова открито изказани, няма да останат в тайна за дълго. Ако са верни.
– Истински са. Изречени са на четири очи, между нас. Поемам риск с теб, така е. Но има една цел: Нипон.
Предлагам ти таен съюз: заедно можем да контролираме цялата власт. Ти си добър водач, владееш Проливите Шимоносеки, твоите оръдия не могат да спрат корабите на гай-джин, докато не закупим или построим подобна флота и не модернизираме армиите си – имаме нужда от корабите, оръдията и огнестрелните оръжия на гай-джин – това е всичко. А ти си много силен и достатъчно умен, за да осъзнаеш трудностите, пред които сме изправени.
– А те са?
– Пет основни проблема: слаб, глупав и отживял времето си шогунат, подкрепян от още по-глупавите Бакуфу; второ: народът е разединен; трето: гай-джин и необходимостта да се модернизираме, преди корабите им, оръдията и пушките им да ни поробят, както поробиха Китай; четвърто: как да унищожим всички шиши, чието влияние нараства, въпреки че са малобройни. И пето: принцеса Язу.
– С четирите съм съгласен. Но защо тя да е проблем?
– Нобусада е дете, раздразнително и простодушно, да, и смятам, че ще си остане такъв. От друга страна, тя е силна, образована и коварна, доста коварна за годините си.
– Но е жена – отсече раздразнено Огама, – без армия, без средства, а щом веднъж стане майка, ще изразходва цялата си енергия за синовете си. Привижда ти се буря в паница с вода.
– Но се говори, че съпругът й е импотентен.
– Какво?
– Това ми го прошепнаха лекарите му. Говори се също, че е напълно завладян от чара й – повярвай ми, това момиче притежава всичките хитрини и дяволии на вълк ками! Посещението е нейно начинание, само началото на плана й: да постави шогуна, а чрез него и шогуната в лапите на дворцовите подлизурковци, които нямат никакъв опит в светските дела и които ще подведат Божествения и ще съсипят всички ни.
– Никога няма да й се удаде – кисело рече Огама, – колкото и да е умна, никой даймио няма да се поведе по лудостта й.
– Първата стъпка: посещението; втората стъпка: шогунът отсяда за постоянно в двореца. Оттам нататък: подкрепени от волята на Императора, на брат й, решенията се предават чрез нейните стари приятели, сред които е и твоят принц Фуджитака.
– Не ти вярвам!
– Той, разбира се, няма да си признае. Мога да ти дам доказателство след малко, че той всъщност не работи за теб, а срещу теб. – Йоши снижи гласа си, изпълнен с искреност: – Щом Нобусада се озове завинаги зад зидовете, тя ще управлява. Ето защо тя е проблем за нас.
Огама въздъхна и се облегна, отново претегли казаното от противника си, повечето бе истината; чудеше се доколко може да му се довери. Разбира се, един таен съюз криеше възможности, ако постигнатата цена е достатъчно висока.
– Отговорът за нея е да разтрогне брака си – каза Огама с половин уста. – Императорът бе помолен да го одобри, нали? Може би Императорът ще бъде щастлив да изиска анулирането му. Едновременно неутрализираш нея, получаваш подкрепата на мнозина, за които ненавистното родство на Торанага с Двора е крайно неуместно… не и според мен – добави бързо, щом забеляза моментната ярост на Йоши, все още не желаеше открит сблъсък, още толкова неща му оставаха да изслуша, и реши.
След малко Йоши кимна:
– Добра идея, Огама-доно. Не ми бе дошло на ума. – Наистина не бе се сетил за това. Колкото повече мислеше за нея, толкова повече се възбуждаше. – С това трябва да се заловим най-напред. Отлично.
Един кон изцвили неспокойно през площада и препусна. И двамата наблюдаваха как войникът хвана юздата, за да го успокои. Огама се чудеше в дълбините на душата си дали, след като отстрани Йоши – а после, без да му мигне окото, Нобусада, останалите от рода Торанага и съюзниците им – и стане шогун, дали ще наследи и августейшата принцеса Язу. „Никоя жена досега не ми се е опирала, ще й наплодя синове толкова бързо, че дори боговете да се усмихнат.“
– И какво е предложението ти? – попита Огама, чак свят му се зави от чудесните възможности, които разкриваше един временен съюз.
– Сключваме таен договор от днес да обединим силите и влиянието си и да уточним замислите си: първо, да разбием шиши, второ, да неутрализираме Анджо и Санджиро от Сацума, трето – изненадващото нападение над Тоса ще се ползва с предимство. Щом Анджо умре или се оттегли, ще те предложа за старейшина на негово място и ти гарантирам избора. По същото време Зукумура ще се оттегли и ще го сменим с човек, за когото предварително ще се споразумеем. Ставаме трима на двама. Ще задържа Тояма. Ти ще посочиш човек за мястото на Адачи. Аз ще гласувам за тебе да станеш глава на Съвета.
– С ранга на тайро.
– Да бъдеш първи министър на Съвета, това е достатъчно.
– Може би не е. В замяна на какво?
– От днес смятаме за врагове Тоса и Сацума. Ти ще хвърлиш всички нужни войски в съвместно изненадващо нападение срещу Тоса в най-подходящия момент. Ще си поделим феодалното му владение.
– Тъй като той е външен господар, земите му ще преминат в ръцете на външен господар.
– Може би да, а може би не – рече небрежно Йоши. – Ти приемаш никога да не се съюзяваш с Тоса и Сацума срещу мен или шогуната. Ако Сацума и Тоса поотделно или заедно те нападнат, се задължавам незабавно да те подкрепя с огромна войска.
– После? – попита Огама невъзмутимо.
– Приемаш да не се съюзяваш с никого срещу мен, както и аз приемам да не се съюзявам с други срещу теб.
– После?
– От днес полека-лека всеки от нас по свой начин започва да работи за анулирането на брака.
– После?
– Последно: Портите. Ти се съгласяваш законните, легитимни войски на шогуната да си възвърнат контрола над тях утре призори.
Лицето на Огама помръкна. – Вече ти показах, че съм законният и легитимен представител на Божествения.
– А аз вече ти подчертах, че макар документът да е подписан, както се полага, подписът за съжаление е получен чрез изопачаване на истината.
– Толкова съжалявам, не.
– Портите трябва да се върнат под контрола на шогуната.
– Тогава едва ли има за какво да говорим.
Йоши въздъхна, присви очи:
– Тогава, за нещастие, ще бъде издадена нова „воля“ на Императора – да напуснеш Портите и Киото с всичките си хора.
Огама студено го загледа.
– Съмнявам се в това.
– Аз, Йоши Торанага, ти го гарантирам. След шест-седем дни шогунът Нобусада и съпругата му ще са в двореца. Като Настойник имам право на незабавен достъп до него и до нея. И двамата ще видят колко е правилен моят аргумент – за Портите и за много други неща.
– Какви други неща?
– Портите не бива да се превръщат в проблем за теб, Огама-доно. Ще се погрижа за честта ти, ще „приема с благодарност любезната ти покана да поема контрола“, няма да ги настройвам срещу теб. Какво толкова трудно има? Портите са повече символ. Съветвам те официално да подкрепяш мира и да осигуриш ред в страната, докато Анджо се пресели в отвъдното, шогунатът трябва да си получи обратно своето.
Огама се поколеба, затруднен. Йоши лесно щеше да се сдобие с нова „воля“ и той беше длъжен да я признае.
– Ще ти отговоря след месец.
– Толкова съжалявам, след шестия ден по обяд, смятано от днес, е крайният срок.
– Защо?
– След пет дни Нобусада ще стигне в Оцу. По здрач на шестия ден ще премине през Портите. Настоявам да поема временно владението им преди това. – Думите бяха изречени мило и учтиво.
Погледите им се срещнаха. Уклончиво, но също учтиво Огама каза:
– Ще обмисля всичко това, Йоши-доно. – После се поклони, Йоши също и двамата тръгнаха към паланкините си и всички на площада въздъхнаха с облекчение, че изпитанието свърши и, че не се стигна до очакваната кървава баня.
31.
Петък, 23 ноември
Попътната станция Оцу кипеше целия ден от нарастващо вълнение, очакването се преплиташе със страха около последните приготовления по тазвечерното пребиваване на важните светлейши посетители, шогуна Нобусада и принцеса Язу. От седмици жителите на града метяха улиците, почистваха жилищата, колибите, пристройките – покривите, стените, кладенците, градините бяха излъскани; слагаха нови керемиди, шоджи, татами, веранди; а кръчмата на Многото цветя, най-хубавата и най-голямата, в цяло Оцу, се намираше в положение, граничещо с паниката.
Всичко започна, щом се разбра, че светлейшите пътници са отказали да отседнат в близкия замък на шогуната Сакамото, който красеше местността още отпреди Секигахара, и бяха предпочели кръчмата.
– Всичко трябва да лъщи! – заяви господарят, изпълнен с благоговение, а в същото време ужасен. – Ако нещо не е наред – обезглавяване или в краен случай камшик, без значение дали е мъж, жена или дете! Легендите за честта, с която сме удостоени тази нощ, ще се помнят с години – за нашия успех или провал! Господарят, самият Върховен шогун! В целия си блясък? Жена му, сестрата на Божествения? О-ко…
Късно следобед, забулен, заобиколен от телохранители и съветници и напълно скрит за чужди очи, шогунът Нобусада забърза от паланкина си през портите към изолирания участък на кръчмата, запазен за него, с принцесата и техния антураж от лични телохранители, слуги, нейните придворни дами и прислужници. Четирийсет традиционни едноетажни къщи, всяка с по четири стаи, заобикаляха потайната светая светих на покоите за спане на шогуна и банята, много от покритите веранди се съединяваха с лабиринт от приятни пътечки и мостчета над изящни езерца и потоци, които се спускаха от малки планини, всичко бе оградено с висок, дебел стобор от рендосани елови летви.
Стаята бе топла и безупречно чиста, с нови татами и излъскани мангали с дървени въглища. Нобусада захвърли шапката си с воала и връхните си дрехи настрани, бе уморен и сприхав. Както винаги паланкинът бе неудобен, а пътуването – с много друсане.
– Вече мразя това място – заяви той на техния управител, чиято глава допираше пода редом с главите на цял ешелон от прислужнички. – Толкова е малко и вонящо, всичко ме боли! Банята готова ли е?
– О, да, господарю, всичко е, както го искаш.
– Най-сетне Оцу, господарю – възкликна принцеса Язу весело, влизайки тържествено с няколко от придворните си, – утре ще сме си вкъщи и всичко ще бъде очарователно. – Тя хвърли на пода огромната си, също забулена шапка и връхните си дрехи. Прислужничките плъзнаха да ги събират. – Утре ще сме си у дома! У дома, господарю! Струва си да подминем няколко попътни спирки, нали?
– О, да, Язу-чан, щом така казваш – отвърна той усмихнато, тутакси заразен от повишеното й настроение.
– Ще се срещнеш с всичките ми приятели, братовчеди, лели, чичовци, с по-голямата ми сестра и невръстната ми сестричка, скъпия ми природен брат Сачи, той навърши девет години… – тя се завъртя от щастие – и със стотици по-далечни роднини, а след няколко дни ще се срещнеш с Императора и той ще те приеме като свой брат, ще разреши всичките ни проблеми и ще заживеем на спокойствие завинаги. Студено е тук. Защо не сте се приготвили? Къде е банята?
Управителят – едър, посивяващ мъж на петдесет, почти беззъб и с масивни челюсти – бе пристигнал предишния ден с група от подбрани прислужнички и готвачи да приготвят техните покои и особените им гозби и плодове и големи количества фин ориз за чувствителния стомах на шогуна. Покоите изобилстваха с великолепно подредени от майстор по икебана цветя. Той се поклони отново, а вътрешно я проклинаше.
– Допълнителните мангали с дървени въглища са готови, Ваше императорско височество. Банята е готова, леката ви храна е приготвена точно както вие и шогунът Нобусада наредихте, вечерята – също. Ще бъде най-пищната…
– Емико! Нашата баня!
Главната й придворна веднага я поведе от стаята по коридора, наобиколена от останалите дами и прислужници, сякаш е пчелата майка. Нобусада кръвнишки изгледа управителя и тропна с малкото си краче:
– Какво чакам? Покажи ми банята и изпрати за масажистка да ми изтърка гърба. И се погрижи за тишина – забранявам шума!
– Да, господарю, военачалникът всекидневно издава заповед, а аз ще изпратя масажистка в банята, господарю, Сако ще е…
– Сако ли? Нея не я бива колкото Мейко – къде е Мейко?
– Толкова съжалявам, господарю, болна е.
– Кажи й да оздравява! Кажи й да оздравее до залез-слънце! Нищо чудно, че е болна. И аз се чувствам болен! Такова отвратително пътуване! Бака! Колко дни сме на път? Поне петдесет и три, а това е по-малко от… защо е цялото бързане…
Военачалникът на ескорта чакаше управителя в градината. Беше надхвърлил трийсетте, блестящо обучен, прочут майстор на меча. Помощникът му пристигна бързешком.
– Всичко е обезопасено, господарю.
– Добре. Вече ви е станало навик – рече военачалникът отегчено и напрегнато. И двамата носеха леки пътни доспехи, шапки и два меча над туники, с отличителните знаци на шогуната, и панталоните си. – Само още един ден, и неприятностите ни ще нараснат. Все още не мога да повярвам, че Съветът и Настойникът допуснаха това опасно начинание.
Помощникът му всеки ден изслушваше тази забележка.
– Да, военачалнико. Поне ще бъдем в нашите собствени казарми със стотици войни повече.
– Не са достатъчно, никога не са достатъчно, въобще не трябваше да тръгваме. Но го направихме и карма е карма. Провери останалите ни хора и се увери, че списъкът за наряда на охраната е точен. И после кажи на коняря да погледне моята кобила, да огледа левия й крак, може би си е сцепила копитото… – Подковаването на конете бе непознато в Япония по това време. Тя едва не ме хвърли при преминаването на бариерата. После се върни и ми докладвай. – Помощникът бързо се отдалечи.
Военачалникът бе по-доволен от обикновено. При обиколката си из странноприемницата и нейните градини сред високите бамбукови огради, и по-специално този участък, оградено място с една-единствена порта, се увери, че постройките за шогуна са удобни за защита, на всички други пътници бе забранено да пребивават в странноприемницата през тази нощ, постовите знаеха паролата и бяха наясно с преките си задължения – да не допускат никого без покана на пет метра от шогуна и жена му, нито хора с оръжие – с изключение на Настойника, Съвета на старейшините и него самия, както и хората от охраната, която го съпровожда. Законът бе всеобщо достояние, наказанието за допускане на въоръжен предвиждаше смърт както за въоръжения, така и за охраната, че не е била нащрек – освен ако шогунът лично не ги помилва.
– А, управителю! Има ли някаква промяна в плановете?
– Не, военачалнико. – Възрастният човек въздъхна и изтри челото си, челюстите му трепереха. – Светлейшите особи се къпят, както обикновено, после ще си починат, както обикновено, после ще си вземат същинската баня и масажа по залез-слънце, както обикновено, след което ще вечерят, ще поиграят го, както обикновено, и ще си легнат. Всичко наред ли е?
– Тук да. – Военачалникът ръководеше гарнизон от сто и петдесет самураи в двестаметровия двор. Отделение от десет войни охраняваше единствения вход – очарователно мостче над поток, водещо до високи декоративни греди и до също така натруфена порта. Около целия обиколен плет на всеки десет крачки стоеше по един самурай. Те трябваше да бъдат сменяни от прясно попълнение от шестстотинте самураи, разквартирувани в казармите до главната порта или наблизо в други странноприемници. Патрулите трябваше да тършуват в градината и покрай оградата дискретно, тъй като шумът и видимото присъствие на самураи разгневяваше принцесата, а следователно и съпруга й.
Над тях се сгъстяваха облаци, безрадостното, забулено слънце още не бе стигнало хоризонта, в небето вятърът си играеше с облаците. Беше студено и обещаваше да стане още по-студено. Прислужниците палеха фенери сред храстите, светлините им вече се отразяваха в езерцата, лъщяха по камъните, овлажнени предварително, за да направят впечатление.
– Красиво е – отбеляза военачалникът, – възможно най-доброто, макар че повечето странноприемници също бяха хубави. – За първи път предприемаше такова пътуване. Целия си живот бе прекарал в или около замъка в Йедо, със или край Нобусада, както и с предишния шогун. – Красиво е, да, но по ми се ще господарят шогун и жена му да бяха в замъка Сакамото, отколкото тук. Трябваше да настояваш.
– Опитах се, военачалнико, но… но тя реши така.
– Ще се радвам да стигнем в нашите собствени казарми, когато двамата ще са зад дворцовите стени, а най-много ще се радвам и те, и ние да се озовем на сигурно място в замъка в Йедо.
– Да – рече управителят, тайно отегчен от своя господар и господарка и от постоянното им недоволство, мърморене и сприхавост. „Все пак – помисли си той, – гърбът го боли, има нужда от баня и от масаж, и от ухажването на младата си приятелка; навярно щях да съм същият, ако бях толкова възхваляван като тях, мамино синче от самото си раждане и едва на шестнайсет…“ – Мога ли да попитам каква е паролата, военачалнико?
– До полунощ е „Синя дъга“.
На двеста метра оттам, в източните покрайнини на селото, една разнебитена стара стопанска постройка се гушеше в края на сокака, недалеч от Токайдо и бариерата на Оцу. Вътре водачът на бойната група от шиши, младеж от Чошу, наречен Сайго, оглеждаше кръвнишки стопанина, жена му, четирите му деца, баща му и майка му, брат му и една прислужница, които бяха коленичили ужасени, сврени в ъгъла. Това беше единствената стая и служеше за всекидневна, трапезария, за работа и за спане. Няколко мършави пилета в клетка, окачена на гредата, писукаха неспокойно.
– Помни какво ти казах. Не знаеш нищо, не си видял нищо.
– Да, господарю, разбира се, господарю – захленчи старият мъж.
– Млъквай! Обърнете се с гръб, с лице към стената и затворете очи, всички. Завържете коланите около очите си!
Те се подчиниха. Мигновено.
Сайго беше на деветнайсет, висок и снажен, с изсечено красиво лице, носеше къса тъмна туника и панталони подобно на самураите в кръчмата, два меча, сламени сандали и никакви доспехи. Остана доволен, че селяните не виждат и са покорни, седна до вратата, надникна през цепнатините в книжния прозорец и зачака.
Ясно виждаше бариерата и помещенията на охраната. Слънцето още не бе залязло, така че бариерата беше все още отворена за късните пътници. Много дни той и хората му бяха търсили такова място, идеално за целта им. Задната врата водеше към лабиринт от алеи и пътеки, превъзходни за внезапно отстъпление. Този следобед, щом шогунът премина през бариерата, той внезапно нахлу тук.
Чуха се стъпки. Ръката му сграбчи меча, после се отпусна. Още един младеж влезе тихичко, последван от друг, дошъл от различна посока. Скоро пристигнаха още седмина. Отвън стоеше на пост, друг – на завоя на сокака, свързан с Токайдо, а единайсетият се криеше в селото – той щеше да отнесе радостната вест за успеха на Кацумата в Киото, която щеше да даде сигнал за нападение срещу Огама и Портите. Те бяха жилави младежи, облечени като него без ризници, бивши гоши – най-ниският ранг на самураите – сега ронини, всички горе-долу на една и съща възраст, между деветнайсет и двайсет и една. Само Сайго бе деветнайсетгодишен, а Тора – седемнайсет, негов заместник-командир от Сацума. Трепереха от течението през процепите на прозорците и от напрежение.
Сайго със знаци им нареди да проверят мечовете си, шурикените и другите смъртоносни оръжия – нямаше нужда от много приказки по време на цялата операция. Планът им бе изготвен от дни. Бяха се съгласили, че всички ще се ръководят мълчаливо. Погледна през прозореца. Слънцето докосваше хоризонта, небето бе ясно. Време е.
Той тържествено им се поклони, а те – на него.
Насочи вниманието си към селяните.
– Трима мъже ще стоят отвън – рече дрезгаво. – Ако някой шукне, преди да се върна, ще подпалят стопанството.
Старият мъж пак захленчи.
Сайго махна на своите. Те го последваха. Същото сториха часовите отвън. Никакво обръщане назад. Тези, които бяха будисти, бяха казали последната си молитва пред едно светилище, онези, които бяха шинтоисти, бяха запалили последна пръчка тамян, така че духът им да се слее с тънката струйка дим, който олицетворяваше преходността на живот. Всички бяха написали предсмъртните си стихотворения и ги бяха пришили към гърдите на своите туники. Гордо бяха вписали феодалните си владения, само имената им бяха фалшиви.
В алеята те се разделиха на двойки, всяка пое по свой собствен път. Скоро заеха позициите си, свити сред високите бурени и гъстата зеленина до стобора зад странноприемницата, така че да се виждат един друг. Сайго бе заел най-южния ъгъл. Стоборът беше три метра висок, от жилав бамбук, със заострени колове на върха. Сенките все се размиваха в настъпващия здрач.
Зачакаха. Сърцата им силно туптяха в гърдите, дланите им се потяха, при най-слабото шумолене можеше да дотича вражески патрул. Всички усещаха странен, силен вкус в устата си. И режещи болки в слабините. Някъде наблизо се обади щурче – призивно и любовно напомни на Сайго за неговото предсмъртно стихотворение:
Щурчето, дори да пее радостна песен,
все едно, умира бързо.
По-добре бъди радостен, отколкото тъжен.
Усети, че очите му се замъглиха като небето. Толкова е красиво да си тъй щастлив и все пак толкова тъжен.
Иззад стобора дочуваха гласове на прислужници, прислужнички, от време на време на някои самураи, подрънкване на метални съдове, защото кухнята беше наблизо. В далечината зазвуча шамисен5454
Шамисен – японска триструнна китара. – Б.пр.
[Закрыть] и песен. Чакаха. Пот се стичаше по лицето на Сайго. Тогава чу приближаващо се, едва доловимо шумолене на кимоно и едно момиче прошепна:
– Синя дъга… Синя дъга. – После млъкна.
Отново се разнесоха звуците от кръчмата.
Сайго незабавно махна на Тора до себе си. Младежът мълчаливо затича към другите отделения, предаде думите и се върна. При сигнала на Сайго всяка двойка намери стълбите, които бе приготвила, замаскирала и скрила в дивия шубрак много предпазливо, и ги опряха на стобора. Той пак се вгледа в небето. Последният слънчев лъч угасна, при следващия сигнал те се изкатериха и прехвърлиха оградата като един, скочиха на земята – мека и тинеста, превиха се безшумно до поддържаните храсти, готови за мигновена фронтална атака.
Като по чудо не се вдигна тревога. Те се огледаха предпазливо. На около шестдесет метра пред тях се намираше участъкът на шогуна, тръстиковите покриви едва се показваха над висок, гъст плет от бучиниш, покривите на централната част за спане и баните бяха малко по-високи. Главният вход беше доста далеч, все още отворен. Всичко точно както очакваха. С изключение на охраната, доста по-многобройна от предвижданията. Загорча им от яд.
Вдясно бяха разположени главните кухни със силно димящи котли и множество персонал – и там имаше охрана. Вляво и из целия двор бяха разпръснати къщичките за гости, сред другите градини с потоци и мостчета, всяка с добре поддържана входна пътека, виеща се през храстите. Там беше тихо и не се виждаха никакви светлини вътре, само по един фенер на предните веранди. Това доразтревожи шиши, очакваха да са заети и да им служат за прикритие и за отвличане на вниманието.
„Карма – помисли си Сайго. – Все пак нашите позиции са, както предсказвахме, а и на врага; планът е добър и знаем паролата.“ Предишните две седмици, преоблечен като обикновен пътник самурай, той бе открил нужната му куртизанка и бе намерил път към сърцето й, така че тя скоро го заведе на тайна обиколка из градините – дори по местата, където Светлейшите пътници щяха да почиват.
„Защо не? – бе прошепнал. – Кой ще разбере? Очакват ги след няколко дни – о, толкова си красива. Нека се слеем там, където шогунът и сестрата на Сина на Небето ще се слеят – ще има какво да поверим на внуците си, нали? Изглежда, никога няма да те напусна…“
Също толкова лесно бе открил прислужница от банята, фанатично предана на шиши, и я убеди, че няма страшно, ако подслуша и прошепне няколко думи през нощта.
Сайго усети, че Тора го докосва по ръката. Младежът разтревожен посочи с ръка. През портите мина патрул. Започна обиколка на градините. Изпод фенерите струеше светлина. Патрулът неминуемо щеше да ги приближи. Сигналът му – писък на нощна птица, предаде заповедта.
Те тутакси потънаха по-надълбоко в храсталака и снижиха глави, сдържаха дъха си. Патрулът приближи и отмина, без да ги забележи – точно както Кацумата бе предсказал, когато им бе изложил плана за нападение: „Първоначално трудно ще ви забележат в мрака. Никога не забравяйте, че изненадата е на ваша страна. Проникването ви във вражеските позиции ще бъде напълно неочаквано. Кой би се осмелил да нападне шогуна, след като е заобиколен от толкова много войни? И то на попътна спирка? Невъзможно! Помнете: крадешком, изненадващо и с дива бързина двама-трима от вас ще проникнат до целта – а и един е достатъчен.“
Сайго наблюдаваше как врагът отминава. Приятна жар се разля по тялото му и цялата му увереност се върна. Изчакаха още малко, докато вражеският патрул зави, после той махна на бойните групи да се придвижат до предварително определените си позиции. Защитени от храсталака, четирима мъже се плъзнаха вдясно от него, двама – вляво. Когато всички заеха позиции, той пое дълбоко дъх, за да поуспокои сърцебиенето си. Сигналът му, отново писък на нощна птица, даде заповед да започват.
Веднага най-отдалечената двойка вдясно от храстите се измъкна на пътеката, оправи връзките на панталоните си и бавно поеха напред, прегърнати като любовници. След малко охраната до най-близкия плет ги забеляза:
– Вие двамата, стойте!
Двамата младежи се подчиниха, а единият извика:
– Синя дъга, синя дъга, господарю старши – и двамата се засмяха, преструваха се на свенливи, после продължиха ръка за ръка.
– Стойте! Кои сте вие?
– О, толкова съжалявам, просто приятели на нощна разходка – отговори младежът с най-тихия си, най-мил глас. – Синя дъга, забравил ли си нашата парола?
Един от самураите се засмя и каза:
– Ако военачалникът те залови да се „разхождаш“ в храстите наоколо, ще видиш не синя дъга, ами звезди посред бял ден и страните и на двама ви ще пламнат от бой!
Двамата младежи отново се престориха, че се смеят. Без да бързат и без да обръщат внимание на още по-резките викове да спрат, те продължиха. Накрая старшията изкрещя:
– Вие двамата. Елате тук веднага!
Те застанаха пред него на часа и се развикаха жалостиво, че не правят нищо лошо. Сайго и останалите, прикрити от разправията, се бяха промъкнали до крайните си позиции. Напрегнати от възбуда, че не ги бяха забелязали, те си отдъхнаха за секунда; знаеха, че този инцидент е към края си. Крясъкът на нощната птица този път беше достатъчно силен, за да стигне до двамата младежи.
Без колебание те уж се разсмяха и тичешком ръка за ръка весело се отдалечиха в обратна на охраната посока, сякаш си играеха. Пътеката им небрежно ги изведе на светло и за първи път се показаха ясно. С гневен вик сержантът и четирима мъже хукнаха да ги преследват. Часовите на главната порта се взряха в мрака да видят какво става, а охраната на плета махна на близкостоящата. Всички бяха нащрек.
Бързо заобиколиха двамата шиши. Гръб до гръб, с извадени мечове, те стояха в безизходица, отрупани с въпроси, нищо мекушаво нямаше в стойката им, нито в начина, по който устните им оголиха зъбите.
Вбесен, старшият пристъпи крачка напред. Младежът срещу него се приготви. Пъхна дясната си ръка в ръкава и измъкна шурикен. Преди старият да успее да се наведе или отмести, стоманеният кръг с пет зъбци се заби в гърлото му, той падна, задавен от собствената си клокочеща кръв. И двамата шиши се хвърлиха в атака, но не можаха да разкъсат обръча и макар да се сражаваха храбро и да раниха трима самураи, битката бе неравностойна. Противниците им искаха да ги обезоръжат и заловят живи, но не им се удаде.
Единият младеж извади меч, прободе се ниско в гърба и извика, жестоко ранен, но недостатъчно, за да загине незабавно. Другият се извъртя да му помогне, но в същия момент го раниха смъртоносно и се строполи. Умирайки, изхриптя „соно-джой“. Другият ужасен го чу, направи последен неуспешен опит да се счепка с един от самураите, после рязко обърна меча към себе си и се наниза върху него.
