Текст книги "Гай-джин"

18.

Понеделник, 15 октомври

Десет дни по-късно в ослепителната слънчева светлина по пладне Филип Тайърър седеше пред едно бюро на верандата на Легацията в Йедо и доволен се упражняваше по японска калиграфия; на плота имаше четка, мастило и вода, дузина изписани и захвърлени листа от оризова хартия, учудващо евтина тук в сравнение с Англия. Сър Уилям го бе изпратил в Йедо да подготви първата среща със Старейшините.

Четката му рязко изскърца и спря. Капитан Сетри Палидар и десет спретнати драгуни яздеха нагоре по хълма. Когато стигнаха на площада, самураите там, много повече отпреди, се разделиха, за да ги пропуснат до Легацията. Леки, вдървени поклони – в отговор лек, непохватен поздрав – според новосъздадения протокол. Часовите с червени униформи (караулът също беше подсилен) отвориха железните порти и ги затвориха, след като групата влезе с шум и подрънквания в оградения с високи зидове преден двор.

– Здравей, Сетри. – Тайърър се спусна по главната стълба, за да го посрещне. – Слава Богу, приятно ми е да те видя, откъде, по дяволите, се взе тук?

– От Йокохама, старче, откъде другаде? Дойдох с кораб. – Докато Палидар слизаше от коня, един от градинарите, с мотика в ръка, вече бързаше полуприведен да хване поводите. Палидар го видя и ръката му улови кобура. – Махай се!

– Няма нищо, Сетри. Това е Укия, един от нашите постоянни работници; винаги е много услужлив. Домо, Укия – рече Тайърър.

– Хай, Тайра-сама, домо. – Хирага се усмихна равнодушно, лицето му беше засенчено от островърха шапка, той се поклони и не помръдна.

– Махай се – повтори Палидар. – Съжалявам, Филип, но не ми харесва някой от тези негодници да се навърта край мен, особено пък с мотика в ръка. Отвратителни са!

Драгунът веднага отиде и грубо избута Хирага; измъкна поводите от ръцете му.

– Изчезвай, японецо! Чупка!

Хирага смирено се поклони, запази безсмислената гримаса на лицето си и се отдалечи. Но остана на разстояние, за да може да ги чува; сдържа желанието си да си отмъсти за обидата мигновено – с острата мотика, с малката кама, скрита в шапката му, или с яките си като желязо ръце.

– Защо, за Бога, дойде с кораб? – попита Тайърър.

– За да спестя време. Разправиите с патрулите от барикадите из целия Токайдо и ступванията по пътя от Ходогая до Йедо са по-лоши от задръстванията на площад „Пикадили“ на рождения ден на Кралицата; могат да изкарат всекиго извън нерви. Има съобщение от Сър Уилям; заповядва Легацията да се затвори и ти заедно с персонала да се върнете обратно – аз ще те ескортирам за „лице“.

Тайърър се втренчи в него.

– Ами срещата? Работя като грешен дявол, за да приготвя всичко.

– Не зная, старче. Ето виж.

Тайърър разчупи печатите на официалното писмо:

„За г-н Ф. Тайърър, Британската легация, Йедо: С настоящото те уведомявам, че се уговорих с Бакуфу да отложа срещата от 20 октомври за понеделник, 5 ноември. За да икономисаме ненужни разноски за войски, ти и твоят персонал се върнете незабавно с капитан Палидар.“

– Три пъти ура! Йокохама, идвам си!

– Кога желаеш да тръгнем?

– Незабавно, нарежда Големият бял татко, значи така и ще бъде. Не може да се чака. Имаш ли нещо против да е, след като обядваме? Ела и седни. Какво ново в Йокопоко?

– Всичко си е постарому. – Докато те крачеха обратно към верандата и удобните столове, Хирага се премести на сянка и продължи да копае.

Палидар запали пура с отрязани краища.

– Сър Уилям, генералът и адмиралът се сблъскаха отново с местния управител и Бакуфу; заплашиха ги, че ще ги обесят на червата им, ако не им предадат убийците на Кентърбъри – а сега и на Лим – каква ужасна смърт. Разбира се, получиха обичайното раболепничене и „О, толкова съжаляваме, наблюдаваме всички пътища, всички алеи, за да ги заловим, толкова съжаляваме за закъснението и неприятностите!“ Сър Уилям тогава ги попита, знаят ли поне кои са? „О, не – отвръщат японците, – но ако ние проверим документите за самоличност и наблюдаваме строго, може би ще ги намерим; правим възможното, моля да ни помогнете, като бъдете нащрек за бунтовници.“ Пълни глупости! Могат да ги заловят, стига да искат. Просто лъжат.

– Ужасна беше смъртта на Лим. Ужасна! Аз изпаднах в шок. Сър Уилям за малко да получи удар. Все още ли няма отговор за това как убийците са проникнали на наша територия в Канагава?

– Нищо, нищо повече от последния път. – Палидар забеляза колко много страници, изписани с йероглифи, имаше на верандата, но премълча. Разкопча яката си. – Ефрейторът часови беше понижен; на него и на другите двама бяха ударени петдесет камшика за напускане на поста. Глупаци – трябва да сме нащрек след предишното нападение. Но защо до трупа на китаеца имаше глава на маймуна?

Тайърър вдигна рамене.

– Сър Уилям смята, че задето Лим се подигра на тяхната делегация – нарече ги „маймуни“ – и това било техният начин да отмъстят.

Палидар подсвирна.

– В такъв случай излиза, че поне един от тях, без ние дори да подозираме, тайно разбира английски – или поне пиджин.

– И ние стигнахме до същото заключение. – Тайърър с усилие се отърси от страха си. – По дяволите случилото се, приятно ми е, че те виждам. Какво друго ново?

Палидар лениво наблюдаваше Хирага.

– Генералът вярва, че увеличаването на барикадите и движението на войските на туземците не е случайно. Търговците казват, че според японците всички пътища извън Йедо били претъпкани и истинската причина била подготовката за гражданска война. Безобразие е да не знаем нищо. Трябва да се въртим наоколо; споразуменията го позволяват и сами да научаваме; генералът и адмиралът са съгласни в едно: тук трябва да действаме както в Индия, както навсякъде другаде, да изпратим патрули или полк или два, да покажем знамето и, за Бога, да се свържем с недоволните крале, за да ги използваме срещу другите. Ще пием ли бира?

– О, разбира се, извинявай. Чен!

– Да, госп’дарю?

– Бира, бърже, бърже. – Тайърър съвсем не беше сигурен, че войнствеността на приятеля му е най-правилният подход.

Старши градинарят се приближи, застана в лехата отдолу и се поклони дълбоко. За изненада на Палидар и Тайърър се поклони в отговор, макар поклонът му да беше лек.

– Хай, Шикиша? Най десу ка? Да, Шикиша, какво искаш?

С още по-голямо учудване Палидар чу, че другият мъж попита нещо. Тайърър отговори свободно и разговорът им продължи. Накрая човекът се поклони и си тръгна.

– Хай, Тайра-сама, домо.

– Боже мой, Филип, какво беше цялото това бръщолевене?

– А? О, старият Шикиша ли? Искаше да разбере само дали е добре градинарите да подготвят градината отзад. Сър Уилям обича пресни зеленчуци, картофи, лук, брюкселско зеле, карфиол и… Какво има?

– Значи наистина говориш японски?

Тайърър се засмя.

– О, не, не съвсем, но съм се затворил тук от толкова време, а нямам какво да правя, така че се потя и се опитвам да уча думи и фрази. Всъщност, макар че Сър Уилям ми прочете конско, задето съм бездействал, изпитвам огромно удоволствие да общувам. – В мислите му веднага изскочи лицето на Фуджико, спомни си за срещите си с нея, часовете, прекарани заедно – последния път преди две седмици, когато се бе върнал в Йокохама за едно денонощие. „Ура за Сър Уилям, довечера или утре ще я видя отново, чудесно!“ – Чудесно! – възкликна той машинално, сияейки. – О – добави припряно. – О, ами да, забавлявам се, като се опитвам да говоря, чета и пиша на японски. Старият Шикиша ми обясни доста думи, повечето са за работа, както и Укия – той посочи Хирага, който обработваше градината прилежно и на неизменното разстояние. Тайърър не знаеше, че „Укия“ е измислено име и означава просто „градинар“. – Помага ми в писането – много е интелигентен за японец.

По време на урока по писане предишния ден Тайърър провери слуховете, които бе чул. Помоли Укия да напише буквите на „война“. – „сенсо“ и „скоро“ – „джики-ни“ със знаците и думите, на които го научи Понсен. Комбинира ги несръчно и написа „Война в Нипон скоро, моля?“

Тогава Филип видя внезапна промяна и изненада в изражението на градинаря.

– Гай-джин то нихон-джинка? Чужденци и японци?

– Айе, Укия. Нихонджин то нихонджин. Не, Укия, японци и японци.

Мъжът неочаквано се засмя, а Тайърър забеляза колко добре изглежда и колко е различен от другите градинари, чудеше се защо ли е толкова очевидно по-интелигентен от останалите; за разлика от британските работници повечето японски умееха да четат и пишат.

– Нихонджин, исунени сенсо. Нихонджин! Японците винаги се борят с японци – отвърна му Укия със смях и Тайърър се разсмя с него – все повече го харесваше…

Тайърър се ухили на Палидар.

– Хайде, какво ново има? Не за търговията, за Бога, а за Анжелик.

Палидар измърмори:

– О, от нея ли се интересуваш?

– Изобщо не – отвърна също толкова равнодушно и също така закачливо Тайърър, и те се изкискаха заедно.

– Утре е празненството в чест на годежа й.

– Късметлия е Малкълм! Слава Богу, че ме освобождават навреме, чудесно! Не бих искал да пропусна това празненство. Как е тя?

– Красива както винаги. Беше почетен гост в клуба. Пристигна като богиня, придружена от жабаря посланик, онова надуто магаре, и от оня Андре Понсен. Не ги харесвам и двамата. Беше…

– Андре е доста приятен, всъщност много ми помага за японския.

– Може би, но не бих му се доверил. Има дълга статия в „Таймс“ за назряващ европейски конфликт: Франция и вероятно Русия срещу Германия. Ние отново ще бъдем въвлечени.

– Можем да минем и без тази война. Та за какво говореше?

Палидар широко се ухили.

– Беше страхотна вечер. Танцувах веднъж с Анжелик. Опасна работа. Полка. Изскочи ми сърцето. Бях близо до нея, ъъ, без да съм неучтив, трябва да кажа, че гърдите й са като мляко и мед, а парфюмът й… – за миг Палидар преживя отново онзи паметен ден: набързо построеният дансинг бе центърът на вниманието на всички пищни бляскави униформи, тя – единствената жена, която присъстваше, свещи и петролни лампи, оркестърът от охраната свиреше страстно и двамата танцуват ли танцуват, идеалната двойка; другите, изпълнени с ревност. – Нямам нищо против да си призная, че завиждам на Струан.

– Как е той?

– А? О, Струан ли? Малко по-добре, така се говори. Не съм го виждал, но твърдят, че вече става от леглото. Попитах Анжелик, а тя само промълви: „Много по-добре е.“ – Палидар отново засия в усмивка. – Новият лекар, д-р Хоуг, техният семеен лекар, го е поел. Чувам, че бил дяволски добър. – Палидар допи бирата. Появи се втора от неуморно грижливия Чен, усмихнат и закръглен, сякаш копие на Лим и също като него – внедрен далечен братовчед на компрадора на компания Струан. – Благодаря. – Палидар сръбна одобрително. – Дяволски хубава бира.

– Местна е. Укия казва, че японците я правят от години, най-хубава е тая от Нагасаки. Предполагам, че варят някоя португалска бира отпреди векове. И какво друго ново има?

Палидар погледна замислено Тайърър.

– Как намираш историята на Хоуг за убиеца, операцията и мистериозното момиче?

– Не зная какво да смятам. Мисля, че познах единия, спомняш ли си? Мъжът, който имаше рана точно на същото място. Всичко съвпада. Жалко, че ти и Марлоу не го хванахте. Ирония на съдбата ще е, ако един от нашите го е излекувал, за да продължи да ни избива. – Тайърър снижи глас, наоколо винаги имаше прислужници и войници. – Да си остане между теб и мен, старче, но Сър Уилям изпрати за още войски и кораби от Хонконг.

– И аз чух същото. Ще има война скоро и ще трябва да се намесим, ако започнат да се бият помежду си…

Хирага ги слушаше внимателно, докато плевеше и копаеше с мотиката, и макар да пропусна много от думите им, улови същността на разговора – новините на англичаните потвърдиха неговите и засилиха безпокойството му.

След като подпалиха замъка на Утани, той и приятелите му бяха стигнали до близкото им скривалище без произшествия. Тодо и някои други искаха да се върнат в Канагава, щом призори се вдигнат бариерите, и си бяха тръгнали. Хирага, Джун и Акимото решиха да останат скрити в отделни къщи, за да изчакат възможност за нападение на Легацията.

Същата сутрин със свръхестествена, невиждана досега бързина Бакуфу бяха удвоили бариерите по Токайдо и бяха въвели контрол над четирите главни пътя, както и над всички пътища, пътеки и пътечки, дето водеха извън Йедо. Тази мярка, както и засиленият надзор, просто заключи Хирага и приятелите му по местата им заедно с останалите шиши и другите бунтовници от столицата.

Преди четири дни мама-сан Норико бе изпратила писмо от Канагава, в което съобщаваше, че при цялата засилена вражеска дейност това е първата й възможност да се обади, пишеше му за Ори и Сумомо и за лекаря гай-джин и завършваше така:

„Все още няма вест от Тодо и другите двама шиши – изчезнали са безследно. Знаем, че са минали първата бариера, но нищо повече. Страхуваме се, че са разкрити и че ти си разкрит. Спаси се, ако можеш. Ори укрепва с всеки ден, раната му е все още чиста. Изпратих го на сигурно място близо до Йокохама – Бакуфу никога няма да се сетят къде е. Твоята дама отказва да си тръгне без твоя заповед – изпрати я веднага, защото се страхувам, че къщата ми се наблюдава. Ако ни нападнат, търси новини от Райко, Къщата на трите шарана в Йокохама.“

Новината за убийството на Утани мълниеносно се разпространи из Нипон и вся ужас. Соно-джой!

Хирага бе започнал да пише, но пратеникът на мама-сан изглеждаше много изплашен:

– Да стигна дотук беше ужасно, Хирага-сан. Охраната на бариерите заповяда на всички да се съблекат голи – мъже, жени, дори децата, за да не би съобщенията да са скрити в препаските; и на мен ми се случи същото, господарю.

– Тогава как се спаси?

Пратеникът посочи задника си.

– Сложих писмото в малка метална тръбичка, Хирага-сан. Не искам да рискувам отново, някои от охраната са наясно с начините за контрабанда. Моля те, довери ми се и изпрати устно съобщение.

– Тогава предай на господарката си моите благодарности и надежди и кажи на Сумомо-сан незабавно да докладва на Шинсаку. – Хирага използва личното име на баща си, което само тя знаеше, и затова щеше да е сигурна, че заповедта да се върне у дома е дошла от него. Той плати на мъжа. – Внимавай.

– Карма.

„Да, карма“ – помисли си Хирага и се съсредоточи върху чуждестранните думи, радостен, че Ори е жив; наслаждаваше се на шегата, че един гай-джин е спасил Ори, за да може Ори да убива още повече гай-джин, както той, Хирага, щеше да убие тия двамата. „По време на тяхното отстъпление, по време на бъркотията при заминаването им ще го направя. Ако не и двамата, поне единия, който и да е. Ийе, всички богове, ако съществувате, наблюдавайте и пазете Сумомо. Добре е, че тя се противопостави на родителите си, добре е, че отиде в дома на родителите ми в Чошу, добре е, че е дошла в Канагава, повече от добре е, че се осмелява да се присъедини към мен в битката. Ще бъде достойна майка на децата ми, ако такава е моята карма. Затова е по-добре да иде у дома на сигурно място. По-добре да е в Чошу, далеч от опасност…“

Ушите му доловиха думата „Шимоносеки“. Офицерът гай-джин бъбреше и изглеждаше много развълнуван. Макар че дочу само част от приказките, Хирага старателно събра сведения, че оръдие е стреляло по кораби в Проливите, че е убило няколко войника и че всички гай-джин са бесни, защото проливите бяха от първостепенно значение за тяхното корабоплаване.

„Да, така е – помисли си Хирага с мрачно задоволство, – точно затова никога няма да владеете нашите проливи. С оръдията, които имаме, дори сега можем да ги затворим и да ги държим непристъпни за флотата на всеки варварин – а скоро нашата проектирана и построена от холандците фабрика за оръжие ще отлее шейсет оръдия, по три на месец!

Най-сетне щастието ни се усмихна: господарят Огама от Чошу единствен от всички даймио се подчинява на волята на Императора да нападне и изгони гай-джин; с основание той и войските на Чошу твърдо отстояват «Дворцовите порти»; Кацумата събира всички шиши и готви засада, за да убият шогуна, по невероятен начин измъкнат от бърлогата си, докато е на път за Киото; и сега хватката ни ще се затегне над последното убежище на гай-джин Йокохама…“

Внезапно вниманието на всички в предния двор се насочи към залостените и охранявани порти, откъдето се чуха крясъци. Стомахът на Хирага се преобърна. Един самурай офицер начело на патрул под знамената на Бакуфу и личната емблема на Йоши Торанага шумно настояваше да влезе, войниците в алени мундири му отговаряха също толкова високо да си върви. Точно зад самурая офицер, вързан, със следи от побой и подплашен, стоеше Джун, неговият приятел шиши.

Тръбачът засвири тревога. Всички войни зад стените хукнаха към бойните си позиции, някои с полузакопчани униформи и гологлави, но всички със заредени пушки и байонети, градинарите паднаха на колене, главите им опираха земята. За миг Хирага остана прав, после бързо ги последва – чувстваше се напълно разголен. Войниците застрашително се трупаха на площада.

Разтреперан, Тайърър скочи на крака.

– Какво става, по дяволите?

С преднамерена мудност Палидар отвърна:

– Мисля, че ще е по-добре да идем там и да видим. – Той се изправи лениво, видя капитана, който отговаряше за охраната на Легацията; стоеше на вратата и си отваряше кобура. – Добър ден. Аз съм капитан Палидар.

– Капитан Макгрегър. Радвам се, че сте тук, много се радвам.

– Ще се справим ли? – Да.

– Колко войници имате общо?

– Петдесет.

– Добре, повече от достатъчно. Филип, няма за какво да се безпокоиш – успокои го Палидар. Външно запази самообладание, но адреналинът му се бе повишил значително. – Ти си чиновникът с най-висок ранг тук, може би ти трябва да попиташ какво искат. Ние ще те придружим.

– Да, да, много добре. – Като се мъчеше да изглежда спокоен, Тайърър си сложи цилиндъра, оправи редингота си и заслиза по стълбите, всички очи бяха вперени в него. Драгуните наблюдаваха само Палидар, очаквайки заповедите му. На пет ярда от портата Филип спря, двамата офицери стояха точно зад гърба му. В един миг установи, че може да мисли само за едно-единствено нещо – щеше да се напикае. В тишината започна колебливо:

– Охайо, уаташи у а Тайра-сан. Нан десу ка? Добро утро, аз съм г-н Тайърър, какво искате, моля?

Самураят офицер Урага, едрият като мечка мъж, участник в засадата на шиши срещу Анджо извън замъка, го погледна, после се поклони и задържа поклона. Тайърър се поклони, но не толкова, ниско – както го бе посъветвал Андре Понсен – и рече отново:

– Добро утро, какво искате, моля?

Самураят забеляза не особено почтителния поклон и заля Тайърър с думи, от което страхът на англичанина се засили. Хирага също се уплаши – самураят молеше за незабавно разрешение да претърсят Легацията и градините и да говорят с всички японци там – възможно било сред тях да са убийците шиши и бунтовниците.

– Като този – мъжът завърши ядосано, като сочеше Джун.

Тайърър затърси думите.

– Уакаримасен. Додзо, хаиаши уо суру нороки. Не разбирам, моля да говорите бавно.

– Уакаримасен ка? Не разбирате? – попита самураят раздразнен, после повиши гласа си; като повечето хора вярваше, че щом говори по-високо на чужденец, думите ще са по-ясни и по-разбираеми, повтори онова, което бе казал. Гърленият език звучеше още по-заплашително; накрая самураят рече:

– Няма да отнеме много време и моля да разберете, че го правим заради вашата сигурност.

– Толкова съжалявам, но не разбирам. Моля, говорите ли английски или холандски?

– Не, разбира се, че не. Трябва да ви е ясно. Искам само да вляза за малко. Моля, отворете вратата. Става дума за вашата сигурност. Вижте, портите! Ето, аз ще ви покажа! – Самураят пристъпи напред, сграбчи едно от резетата и шумно блъсна портите; всички отвътре пристъпиха нервно, мнозина свалиха предпазителите на пушките, а Палидар заповяда:

– Сложете предпазителите! Никаква стрелба без моя заповед!

– Не зная за какво, по дяволите, говори той. – Студена пот се стичаше по гърба на Тайърър. – Освен че е очевидно – иска да отворим портите.

– Да, да, дявол го взел, няма да го направим за тая въоръжена паплач! Кажи му да се маха, защото Легацията е британска собственост.

– Това… – Тайърър се замисли за момент, после посочи пилона и английското знаме – това е английско място… никакво влизане. Моля да си идете!

– Да си идем ли? Вие луд ли сте? Аз току-що обясних, че става дума за собствената ви сигурност. Току-що хванахме това куче и сме сигурни, че другият е тук или се крие наблизо. Отворете портите!

– Толкова съжалявам, не разбирам. – Тайърър безпомощно се огледа, японските думи просто го заливаха. Тогава погледът му падна върху Хирага, който беше наблизо. – Укия, ела тук – извика на японски. – Укия!

Сърцето на Хирага почти спря. Тайърър му викна отново. С престорен ужас, препъвайки се, Хирага угоднически затича, зарови главата си в мръсотията пред краката на Тайърър, задникът му щръкна срещу портите, островърхата му шапка скриваше по-голяма част от тялото му.

– Какво казва мъжът? – попита Тайърър.

С престорено треперене, с изострени до краен предел сетива, Хирага тихо отговори:

– Той е лош човек… иска да влезе, за да… открадне вашите пушки.

– А, да, да влезе. Защо?

– Той… той иска да претърси.

– Не разбирам.

– Да претърси. Той иска да огледа вашата къща, навсякъде.

– Да, разбирам „да влезе“. Но защо?

– Аз казах, да претърси…

– Ей ти, градинаря – изкрещя офицерът самурай и Хирага трепна – яростта в гласа му го заля. За пръв път в живота си от страх усети неочакван пристъп на гадене – беше станал център на вниманието, както бе коленичил пред един гай-джин, със съзнанието, че под островърхата си шапка крие груб тюрбан и ако му го смъкнат, ще лъсне избръснатото му теме на самурай.

– Ей, ти, градинаря – отново изкрещя самураят и пак удари по портите. – Кажи на тоя глупак, че искам само да претърся за убийците – за убийците шиши!

Хирага рече вече съвсем отчаян.

– Тайра-сама, самураят иска да влезе, да огледа всички. Кажете му, че си тръгвате, после може да влезе.

– Не разбирам. Укия върви там! – Тайърър посочи портите. – Кажи му да си върви, да бъде така добър да си върви!

– Не мога, не мога – прошепна Хирага, опитвайки се да накара мозъка си да проработи и да преодолее гаденето.