Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 74 (всего у книги 99 страниц)

Тя вече е жена! Ето я разликата, в нея се усеща дълбочина и вътрешно равновесие, каквито нямаше преди. Тя е жена, вече не е момиче. Дали е заради нещастието, или защото вече не е девойка – това ли е загадъчната промяна, която се извършвала или се предполага, че се извършва при загубата на девствеността? Или и двете заедно, а може би Божият пръст й помага да се приспособи?“

– Господи – рече той на глас, без да иска, – какво ще стане, ако роди дете?

– Моля се заради нея самата да има – отвърна дребничкият мъж.

Щом мъжете излязоха, Анжелик затвори очи и пое дълбоко дъх. Скоро се успокои, стана, залости вратата и отвори своята стая. Леглото й бе оправено, във ваза върху тоалетката й имаше свежи цветя. Върна се в покоите на Малкълм, залости своята врата и пак седна на стола му.

Едва тогава погледна снимката – за първи път виждаше родителите му. На гърба бе написано: „17-и октомври 61.“

Кълъм Струан изглеждаше много по-стар за четирийсет и двете си години. Тес не бе нито стара, нито млада, бледите й очи бяха втренчени право в Анжелик. Тънката линия на устните й биеше на очи.

„Тес ще навърши трийсет и осем тази година. Как ли ще изглеждам аз на нейната възраст – след деветнайсет години, два пъти повече отсега? И аз ли ще имам такива строги черти, които издават брак без любов и съсипващо семейно бреме? Тя мрази баща си и братята си, а те нея и двете страни се опитват да се разорят едни други – при нея всичко е започнало толкова романтично, пристава на любимия и се венчава в морето също като нас, но, о, Боже мой, каква разлика.“

Анжелик погледна през прозореца към залива и корабите в него; един търговски параход напускаше пристанището – капитанът и офицерите стояха на мостика; пощенският кораб бе заобиколен от обслужващи корабчета и катерът на Струанови бе там, както и „Буйният облак“. Бе изящен, изтегляше котвата си и вдигаше платна, за да плава срещу бурните ветрове. „Малкълм все това ми повтаряше – помисли си тя, – че техните клипери плават срещу бурните ветрове.“

Анжелик затвори очи, потърка ги и пак се огледа. Нямаше грешка. През целия ден очите й виждаха с неочаквана, стряскаща яснота. Бе го забелязала веднага, щом се бе събудила сутринта – всяка подробност в стаята, завесите, увехналите цветя във вазата, кръжащите мухи – четири на брой. След секунди се почука и тя чу гласа на А Со:

– Госп’жица? Лекар иска види те, а, хей? – Сякаш и слухът й се бе изострил и шумът от стъпките на А Со плавно я бе измъкнал от съня.

А най-странното бе, че и мисълта й бе ясна, сякаш цялото й бреме се бе смъкнало. Тъгата си оставаше, но колко ясно обмисляше въпрос след въпрос, без да се вцепенява от ужас, без да се обърква. Отговорите идваха сами и ни най-малко не изпитваше обичайния страх, от който сърцето й се свиваше. Загриженост – да – усещаше единствено това, но я нямаше предишната болезнена паника и нерешителност.

Сега Анжелик можеше да си спомня оня ден и онази нощ с всички подробности без съкрушителна, нечовешка, безжизнена обърканост. „Бях ли се вцепенила? Завинаги ли? Вярно ли е това, което доктор Хоуг каза тази сутрин: Не се безпокой, отърва се. Щом можеш да плачеш от време на време и да не се страхуваш да се върнеш назад във времето, животът ти ще бъде чудесен, ще се подобряваш с всеки изминал ден. Ти си млада и здрава, животът е пред теб…“

Mon Dieu, лекарите говорят такива баналности. След Хоуг – Бабкот. Кажи-речи, същото. Беше любезен, висок и нежен, нежност, която можеше да се превърне в плам, ако тя му позволеше. „Няма да го допусна – помисли си Анжелик, – докато не бъда свободна. И в безопасност. В безопасност и свободна.“

Тялото й бе отпочинало. Нямаше и помен от заслепяващото главоболие, нито разкъсващи вътрешни гласове. Веднага осъзна къде се намира, коя е, защо е тук, защо е сама и какво се бе случило. Преживяваше всичко отново, наблюдаваше себе си в тоя кошмар, наяве съзнаваше всичко, но така, сякаш ставаше дума за някоя друга: как се бе събудила от вопъла на Чен, как, обхваната от ужас, се бе опитала да разтърси Малкълм, за да събуди и него, как бе зърнала кръвта под краката си и за момент се бе ужасила, че се е порязала твърде дълбоко, а после бе разбрала, че кръвта е негова… негова и че той е мъртъв, мъртъв, мъртъв.

Без да съзнава, бе скочила гола от леглото, ужасена и пищяща, без да вярва на очите и ушите си; молеше се да е сън, в кабината се втурнаха другите. А Со, А Ток, някой я покри; гласове, викове, писъци и въпроси, и още въпроси, докато накрая каютата я притисна и тя потъна в пустота и ужас. А след това се озова на мостика, зъзнеща и пламнала, задаваха й въпроси и тя не отговаряше – устата й бе като заключена, главата й пламтеше, миризма на кръв, кръв по слабините й, по ръцете и в косата й. Гадеше й се.

А Со я отведе в банята, водата бе хладка, прекалено хладка, за да отмие смъртта му. Отново й прилоша и заслепителната отрова се надигна в нея и я изпълни. Видя се как крещи на Хоуг – толкова грозна гледка, о, толкова грозна.

Анжелик потрепери. „Така ли ще изглеждам, когато остарея? На каква възраст се остарява? Някои остаряват много рано.“ Какво точно бе казала на Хоуг? Дори сега не можеше да си спомни. Помнеше само, че онази отрова се бе изляла и след нейния порой бе настъпил спасителният сън. „Има толкова неща, за които да благодаря на Хоуг и да мразя Бабкот – заради неговото приспивателно започнаха моите беди. Вече не се страхувам, не съм отчаяна. Не разбирам на какво се дължи, но е така – благодарение на Малкълм и Хоуг, на този вонящ дребен адвокат с отвратителен дъх и на Андре. Андре все още е разумен, все още е мой довереник и ще остане такъв, докато плащам. Да, той е изнудвач. Но няма значение. Той трябва да ме защитава, за да си помогне, а освен това има Господ в небесата и от неговото възмездие няма как да избягаш.

Навярно ще се справя с живота си, стига да бъда предпазлива.

Пресвета Майко, толкова отдавна се уговорихме, че трябва да си помогна и да не завися от един или няколко мъже като останалите си бедни посестрими. Зная, че съм грешница. Малкълм беше единственият мъж, когото наистина пожелах, наистина обикнах и за когото наистина исках да се омъжа, обичах го, както само глупава хлапачка може да обича. Истинска ли е първата любов? Или любовта е за зрелите хора? Сега съм зряла. Беше ли моята любов към Малкълм зряло чувство! Мисля, че да, надявам се да е била такава.

Но моят любим е мъртъв. Приемам това. А сега?

Тес? Хонконг? Андре? Горнт? У дома? Тес?

Всичко по реда си.

Най-напред моят любим трябва да почива в мир. Както се полага.“

Погледът на Анжелик се спря на сейфа, вратата му бе затворена, но не заключена. Тя стана и го разтвори. Пъхна ръка навътре и докосна малка, скрита вдлъбнатина. Част от лявата стена се отвори. В кухината лежаха някакви документи, още един личен печат и кесийка с монети и банкноти. И шише с лекарството му. И малка кутийка.

Преди седмица Малкълм с усмивка й бе показал тайната кухина.

– Няма кой знае какво за криене, всичко важно е в Хонконг при майка ми. Документите за тай-панството, копие от завещанието на татко, завещанието на майка и така нататък, печатът на тай-пана. Това е за – той бе свил рамене със светнали очи, – за дреболии и тайни подаръци, които ще ти подаря, ако си много добра и ако ме обичаш до полуда.

Тя отвори кутийката. Златен пръстен с рубини. Не много скъп, но достатъчно ценен. Документите бяха търговски – списъци с цифри, които тя не разбра.

И никакво завещание.

„По дяволите – помисли си тя без гняв. – То щеше да опрости нещата за в бъдеще. Андре изтъкна това.“

Варгас го бе повикал сутринта по нейна молба според списъка от хора, които бяха наминали и оставили визитните си картички.

– Господин Варгас, първо шивача ми, спешно са ми необходими траурни дрехи. След него – господин Андре, после господин Скай – няма нужда да безпокоите господин Макфей, докато не го повикам. За всички останали си почивам и, господине – бе добавила Анжелик предпазливо, – моля, отнасяйте се към всичко това с дискретност, каквато моят съпруг ми каза, че притежавате. Ще ги приема всички в кабинета на тай-пана.

Очите на Варгас заискриха при думата „тай-пана“, но той не каза нищо, така че нямаше нужда да се държи решително. Бе избрала кабинета неслучайно и когато старият шивач пристигна с Варгас, тя рече:

– Моля, попитайте го за колко време ще ми направи траурна черна рокля като тази. – Роклята й бе с дълги ръкави, с висока яка, тъмносиня.

– Казва, че за три дни. Траурна, сеньора? Цветът на траура в Китай е белият.

– Искам черна. Копринена. И за утре.

– Три дни.

– Ако боядиса в черно другата – бледосинята рокля, която ми уши?

– Казва – два дни.

– Кажи му, че вдовицата на тай-пана на Търговската къща иска такава рокля за утре. За утре сутринта.

Старият китаец въздъхна, поклони се и излезе. После Варгас бе съобщил за Андре Понсен.

– Здравей, Андре.

„Горкичката Анжелик, седнала там толкова самоуверена, толкова блестяща. Ще дойде ден, когато всичко ще се излее навън, ще ти разкъса сърцето. Ще се справиш ли, или ще свършиш в лудницата?“

За себе си той можеше да се обзаложи, че толкова много бедствия ще се окажат прекалени за такова младо момиче: бягството на баща й, кражбата на зестрата й, изнасилването и бременността, застрелването на насилника и сега тази нова и ужасна смърт, за която той и всички в Колонията знаеха до най-малките живописни подробности. Той и Сьоратар бяха очаквали тя да се побърка поне за няколко месеца, все още го очакваха и не вярваха на Хоуг, когато го бяха подложили на кръстосан разпит.

„След като Хоуг постигна това чудо – помисли си той ядосано, – защо лекарите не могат да излекуват проклетата английска болест? Не е честно!“

– Животът е несправедлив, нали?

– Да – отвърна тя, – напълно несправедлив.

– Оставил ли е завещание, в което да те определя за своя наследница?

– Не зная. Малкълм никога не ми е споменавал.

– Анжелик, за в бъдеще говори за него като за свой съпруг и за себе си като за негова вдовица.

– Защо?

– Така ще докажеш, ще спомогнеш да се докажат твоите права върху неговото наследство. – Той видя как тя кимна на себе си и изпита благоговение пред нейната овладяност. „Бог ли й помага да изглежда толкова спокойна?“

– Какво ще стане, ако няма завещание?

– Опитваме се да изясним. Ще е по-добре, ако има завещание, което те посочва за наследница. Това би било прекрасно. Още нещо, ще трябва да се върнеш с… с останките му в Хонконг. Подготви се, че майка му ще бъде враждебно настроена – пред хората се опитай да изглеждаш нейна приятелка. Присъствай на погребението, облечена подходящо, разбира се. – После Андре добави: – Навярно Анри ще ти даде писмо до нашия посланик – вече си се срещала с него, нали?

– Да. Господин Де Жороар. Какво значи „навярно“? Какво писмо ще му напише за мен?

– Ако успея да убедя Анри, чрез горещата му препоръка Жороар ще те вземе под закрилата си, под опеката на държавата. По мое убеждение ти си законната вдовица на починалия тай-пан Малкълм Струан. Ако Анри ни подкрепи енергично, това би могло да стане държавна политика.

– Значи се нуждая от сериозна закрила?

– Сигурен съм. Но Анри не е.

Анжелик въздъхна. Тя бе стигнала до същото заключение. Но държавна политика? Това бе нова възможност, която не й бе дошла на ум. Държавна политика означаваше защитата на Франция. Бе готова на всичко, за да постигне това – не, не на всичко.

– Как да убедя Анри?

– Ще го направя вместо теб – рече той. – Ще опитам.

– Тогава, моля те, започни веднага. Тази вечер ми кажи какво ще искаш в замяна. Ще ти бъде ли удобно преди вечеря? Или утре сутринта – както желаеш.

Нямаше какво друго да си кажат. Утре ще е по-добре, бе я уверил Андре и си бе тръгнал. А преди да пристигне следващият й гост – Скай, – тя се облегна на стола и се усмихна, загледана в тавана, като се чудеше каква ли ще е цената.

Под опеката на френската държава. Бе й харесало как прозвуча определението – съзнаваше, че ще се нуждае от помощ, за да се пребори с човекоядката от Хонконг…

И сега, свита в другия стол на Малкълм в покоите на тай-пана на горния етаж със залостена отвътре врата, Анжелик хареса идеята още повече и отново се запита за цената на Андре. „Ще ми излезе скъпо. Скритите златни монети ще са достатъчни за начало, следва рубиненият пръстен, а вече имам и печата, печата на Малкълм.“

Тя премести всичко и затвори тайното отделение.

Доволна от напредъка през първия ден от новия си живот, Анжелик затвори очи и заспа без сънища, докато не я събуди почукване на вратата. Беше почти четири и половина.

– Кой е, моля?

– Джейми, Анжелик.

Прониза я тръпка на надежда. „Запази спокойствие – смъмри се тя, докато сваляше резето, – ледът, по който вървиш, е изключително тънък, а водите отдолу са смъртоносни.“

– Здравей, Джейми, скъпи, заповядай. – Тя отново седна на мястото на съпруга си и му махна към стола, на който преди бе сядала. Промяната й достави удоволствие. – Изглеждаш толкова измъчен, толкова тъжен.

– Все още не мога да свикна с тази мисъл и… ами с промените, Анжелик.

– Да. Толкова е трудно.

– И ти си се променила. Разреши… разреши ми да ти кажа колко си великолепна, толкова силна и, ами… е, ти си го знаеш.

– Там е проблемът, скъпи Джейми, че не зная. Зная само какво се случи и се примирявам, примирих се. Сълзите ми… Навярно вече изплаках всичките си сълзи. Така че засега няма да има никакви сълзи. Срещна ли се със Сър Уилям?

– Да. Скай каза, че ще се върне около шест, ако ти е удобно. – Той видя как тя кимна разсеяно.

– Не го харесваш, нали, Джейми?

– Въобще не обичам адвокатите, те винаги създават трудности, макар тоя да не е лош човек. Струва ми се, че ще ти свърши работа. Ако се тревожиш, кажи ми веднага. Мал… Малкълм го харесваше, а и някой трябва да те представя.

– И на мен ми е трудно да произнасям името му, Джейми. И „съпруг“ също. Още по-трудно. Не се смущавай.

Джейми кимна мрачно и извади писмата.

– Сър Уилям каза, че те са част от неговото наследство, както и парите. Той не е в правото си да постановява – ето защо спешно ще пише на главния прокурор в Хонконг, – но не вижда защо да не останат при теб, стига да не ги унищожиш. Колкото до златните лири, можеш да ги задържиш – казах му, че според мен нямаш никакви свои пари в момента, – но той помоли да му дадеш разписка за тях.

– Каквото поиска. Прочете ли ги?

– Не, никой не ги е чел. – Макфей колебливо ги остави на полицата над камината. – Има и други неща, направихме някои приготовления – искаш ли да ме изслушаш сега, или… да дойда по-късно.

– Не, добре съм. Какви приготовления, Джейми?

Той си пое дълбоко дъх, мразеше да говори за всичко това, но дългът беше негов.

– Посъветвах се със Сър Уилям, Бабкот и Хоуг и решихме утре да изпратим тялото за погребение в Хонконг, всички съвместно приехме, че така ще е най-добре. Правим и ще направим всичко възможно, за да те облекчим и пътуването ти да е колкото е възможно по-поносимо. Доктор Хоуг ще тръгне с теб, за да е сигурен, че си в добри ръце. – Усмивката на Джейми бе празна, а лицето му представляваше въплъщение на нещастието. – Не мога да ти опиша колко ме натъжава всичко това. А Со ще ти опакова вещите бързо. Чен ще й помогне, ако е необходимо, и ще събере нещата за кораба; ще отплавате с вечерния прилив. Междувременно, ако се нуждаеш от нещо, само ми кажи.

Той видя как тя погледна ръцете си и завъртя пръстена с герба на Малкълм върху безименния си пръст. „Горката Анжелик, няма дори свестен сватбен пръстен.“

– Добре, това е всичко засега – искаш ли да ти правя компания на вечеря?

– Не, благодаря ти. Ще ям тук или в трапезарията, или в моите стаи. Моля те, седни. Съжалявам, това не е всичко засега. Моят съпруг няма да бъде откаран и погребан в Хонконг, ще го погребем тук. Нито съпругът ми, нито аз ще бъдем качени на борда на „Буйният облак“ някога отново.

Анжелик видя изражението му, но не се отказа от тазсутрешното си решение: щеше да се възпротиви още при първото споменаване за техните приготовления.

– Сега ли да ти разкажа за приготовленията по погребението, или предпочиташ по-късно?

– Но всичко вече е уредено – рече Джейми. – Най-добре… всички сметнахме, че така е най-добре за теб и за всички. Госпожа Струан със сигурност ще иска той да бъде погребан у дома в Хонко…

– Госпожа Струан ли? Аз съм госпожа Струан. Ти имаш предвид другата госпожа Струан, Тес Струан, нали? – Анжелик говореше съвършено безстрастно. – Тя няма предимство по този въпрос. Аз съм неговата вдовица и имам предимство пред майка му.

– Боже мой, Анжелик, само защото Скай ти казва, че си…

– Това няма нищо общо с господин Скай, Джейми, нито той е предлагал подобно нещо, нито пък аз съм се допитвала до него. Засега. Но зная правата си и желанията на съпруга си и те ще бъдат изпълнени.

– Но… но… – Джейми бе толкова потресен, че не можеше да изрече дума, после думите потекоха сами: – Но ти не можеш да погазиш онова, което Сър Уилям… доктор Хоуг, Бабкот и аз смятаме за най-добро за теб, за Малкълм и за всички ни. Ти си прекалено изнервена, Анжелик. Това е най-доброто, наистина, Анжелик.

– Изнервена ли? Аз? Колко си глупав, Джейми. – Тя си позволи слаба ледена усмивка. – Изобщо не съм изнервена. Просто ще изпълня волята на съпруга си.

– Но всичко е уредено. „Буйният облак“ е готов да отплава и… всичко е уредено.

– Радвам се, че клиперът е готов. Каквото и да става, изпрати го веднага, майка му трябва да научи ужасната новина колкото е възможно по-скоро – длъжен си ти да го сториш. Джейми, замини с „Буйният облак“ и й съобщи – ти си старшият тук. Умолявам те да не чакаш до утре, тръгни още тази вечер – ако ти пръв й кажеш ужасната новина, това ще намали болката й. Длъжен си.

– Разбира се, така ще направя, щом е необходимо. – Тази мисъл бе ненавистна за Джейми. – Но, Анжелик, това е смешно, ти не говориш сериозно, сама ще разбереш, че така е най-добре! Боже мой, Анжелик, разбери…

– Най-добро за теб и другите – може би, но не и за моя съпруг и следователно за мен. Той има право да бъде погребан, както…

– Разреши ни да направим най-доброто, тялото му ще…

– Тялото на моя съпруг няма… няма да се върне на борда на този кораб, нито аз – рече тя тихо. – Кажи ми, стари приятелю, ако тръгна с него, както предлагаш ти, къде ще отседна? В отделната каюта ли?

Джейми зяпна – това не му бе дошло на ум.

– Не, разбира се, че не – рече той бързо, – естествено, че ще си избереш най-добрата каюта. Обещавам ти, че всичко ще…

– А аз ти обещавам, че и най-дребното нещо ще бъде направено, както желаеше съпругът ми.

Джейми изтри челото си, мисълта му работеше като никога преди, обезсърчи се леко и се раздразни, докато Анжелик очевидно се владееше напълно. Осени го внезапна мисъл:

– Навярно си права. „Буйният облак“ не е подходящ. Ще наемем друг кораб… почакай, пощенският кораб тръгва вдругиден, ще запазим място за теб, за Хоуг и… и за него, ще убедя капитана да отплава по-рано. Утре… Това ще реши всичко, нали?

– Не. – Анжелик въздъхна отегчено. – Съжалявам, Джейми, не. Сега в гласа й съвсем явно се долавяше, че е леко нервирана. – Моля да ме разбереш. Не! Той ще бъде погребан тук съгласно волята му. Вдругиден.

– Не може. Госпожа Струан ще… мисля, че на Тес Струан ще й е нужно време. Ще изпратим „Буйният облак“ за нея, тя ще поиска да присъства на погребението, сигурен съм.

– Прави каквото искаш, но моят съпруг ще бъде погребан вдругиден, както той желаеше… Не смятам, че ще има време за предложението ти. Няма да споря с теб. Прощавай, стари приятелю, ти си изнервен, а не аз – разбирам те. Моля те, нека Сър Уилям и господин Скай дойдат заедно тук още сега и аз ще уредя въпроса официално.

– За Бога, дядо му, баща му, братята и сестрите му са погребани в семейната гробница в Хепи Вали.

– Джейми, уморих се да повтарям, помоли Сър Уилям и господин Скай да дойдат тук, щом им е възможно. Заедно.

Джейми не знаеше какво да прави, само сви безпомощно рамене и излезе.

Анжелик поседя няколко минути, като дишаше дълбоко. „Май мина добре“ – помисли си тя, после се протегна, стана и влезе в стаята си. Там подбра чиста скромна рокля – тъмносива – и я разстла на леглото. Вятърът блъсна прозорците, но тя не потрепери. Огледалото й кимна. Тя се взря в него – критично, без усмивка. Видяното я задоволи. И новата личност, в която се бе превърнала, също я удовлетворяваше. Приличаше на привикване към нова рокля – не, към нова кожа.

– Надявам се да не се износи – каза тя на отражението си. – Ще се потрудим да не се износи. Тази ми харесва повече от предишната.

Тогава Анжелик вдигна първото от писмата на Тес Струан. Искаше да остави неговото за накрая.

Лицето на Сър Уилям сякаш се бе вкаменило. На Джейми също. Лекарите Хоуг и Бабкот се мръщеха. „Небесният“ Скай изглеждаше като замаян. Всички седяха на столове в кабинета. Анжелик ги гледаше от високия стол на Малкълм – дребничка, но сигурна. Бе облякла по-тъмна рокля с три четвърти ръкави и квадратно деколте; гърбът й бе изправен, прическата – безукорна. Без грим и някак си величествена.

– Вдругиден ли? – попита Сър Уилям.

– Да, моля – рече Анжелик. – Моят съпруг не бива да бъде излаган за последна почит дълго време, ако поискат да му я отдадат. Три дни, не повече, нали, докторе?

– Не повече, Анжелик – отвърна Хоуг. – Но ние вече сме приготвили всичко за запазване на тялото по време на пътуването до вкъщи. Всичко ще бъде наред, няма защо да се тревожиш. И добави любезно: – Трябва да бъде погребан там, наистина. Всички сме съгласни.

– Балсамирали ли сте го? Вече?

Мъжете се размърдаха неспокойно. Хоуг продължи:

– Не, нямаме такъв обичай. Използваме… ъъ… използваме лед, за да осигурим запазване…

– Ще ти хареса ли да те затрупат с лед и да те изпратят в Хонконг като заклана овца от Австралия?

Напрежението в стаята се усили, мъжете се смутиха още повече. Гласът й си оставаше тих, твърд и приятелски, което целеше да ги разгневи още повече. Само Скай правеше изключение. За него тя бе придобила съвсем ново измерение.

– Не е там работата, госпожо. Ние чувстваме, че заради него и заради семейството му е разумно да бъде погребан у дома си – рече Сър Уилям.

– Той обожаваше дядо си тай-пана, нали?

– Наистина! – съгласи се Сър Уилям. Изведнъж се отпусна, успокои се – вече бе намерил отговор на главоблъсканицата, каквото и да кажеше тя. – Всички знаят това. Защо?

– Много пъти по различен начин Малкълм даваше да се разбере, че иска да живее като него, да бъде запомнен като него и да бъде погребан като него. И така ще стане.

– Много правилно и умно – решително заяви Сър Уилям. – Дядо му е погребан в семейната гробница в гробището в Хепи Вали. – И добави любезно: – Анжелик, съгласен съм, че и с Малкълм трябва да постъпим така. Сега разби…

– Но Дърк Струан не е погребан в Хонконг – стресна ги Анжелик. – О, зная, че името му е изсечено върху надгробната плоча, но той е погребан в морето. И моят съпруг ще бъде погребан в морето по същия начин.

– Съжалявам, Анжелик, но грешиш – обади се Джейми. – Аз бях там, току-що бях постъпил при Струанови като новак в търговията в Китай, току-що пристигнал от Англия, и отидох на погребението. Страхотно беше – цял Хонконг се бе събрал. Имаше дори отделна огромна процесия в Китайския град, организирана от Гордън Чжан.

– Прощавай, Джейми, но ти грешиш. В гробницата е заровен празен ковчег, а той е бил погребан в морето с любовницата си Мей-мей, в международни води, далеч от Хонконг. – Тя усети, че ще заплаче. „Никакви сълзи – нареди си, – все още не.“ – Бил е погребан в морето. Било е християнско погребение, извършено точно както е пожелал, а свидетели са били Кълъм и Тес Струан, Гордън Чжан и Аристотъл Куонс.

– Не е възможно – възпротиви се Джейми.

– О, да, така е било. Първосвещеникът на твоята църква е отказал да бъдат погребани заедно, отказал им е християнско погребение на осветената земя в Хепи Вали.

– Но, Анжелик, аз бях на погребението. Той бе заровен там, не зная къде е била погребана Мей-мей, но съм съгласен, че тя не беше с него.

– Ти си видял измама, Джейми, ковчегът е бил празен.

– Това са глупости – намеси се Сър Уилям.

– Първосвещеникът е бил категорично против съвместно погребение – заяви тя така, сякаш не го бе чула. – Било нечувано нещо. Те са били скандализирани от Дърк Струан по много причини, вие също знаете това много добре, Сър Уилям, но последното му желание преляло чашата. Във волята си, част от Завещанието, което се предава от тай-пан на тай-пан, две седмици преди да умре, той записал, че ако с Мей-мей умрат заедно, следва да бъдат погребани заедно, че е имал намерение да се ожени за нея и…

– Наистина ли го е написал? Че ще се ожени за нея? – Сър Уилям и останалите бяха еднакво стъписани, тъй като и до днес бракът с китайка бе немислим – дори Дърк Струан щеше да бъде отлъчен от обществото завинаги. – Наистина ли го е написал?

– Да. – Анжелик забеляза, че само Хоуг не споделя смайването на Сър Уилям.

„Англичаните, британците в много отношения са толкова ужасни – мислеше си тя. – Такива лицемери, фанатици, нецивилизовани и различни от нас; зная колко са враждебни при брак на протестант с католичка, да не говорим за отвращението им към смесен брак между народностите в тяхната империя.

Защо смятате брака с чужденка за страшен грях – искаше й се да изкрещи, – след като имате любовници от местното население и деца от тях най-открито, лицемери такива! При нас никога не е било така, в нашите френски колонии и в империята. Ако французин се ожени за жена от местното население, тя става не само неговата съпруга, но и французойка под защитата на френското правосъдие. Ние дори насърчаваме смесените бракове, и съвсем правилно. Мъжът си е мъж, жената си е жена, какъвто и да е цветът на кожата й, но не и за вас. Господ да ме пази да не стана англичанка – слава Богу, че никога няма да се откажа от френското си гражданство, за когото и да се омъжа…“

„Какво говоря – помисли си тя с изненада и се върна към тези врагове на съпруга й. – Ще имам достатъчно време за подобен лукс по-късно!“

– Трудно разбирам отношението на някои британци към смесените бракове, Сър Уилям, но аз съм французойка. Да оставим това – около погребението на дядото на моя съпруг се е създало безизходно положение: вашата църква се почувствала оскърбена и отказала общото погребение. Новият тай-пан, синът му Кълъм, настоявал за това – всякакво друго, освен съответно християнско погребение било немислимо за Дърк Струан. Тес била обезпокоена повече от Кълъм от волята на Дърк и пренебрежението му към установените обичаи, които представлявали същината на всичките й вярвания. Баща й Тайлър Брок, останал най-могъщият търговец на острова, яростно се възпротивил, както и майката на Тес, а публично и повечето търговци независимо какво всъщност си мислели. Губернаторът подкрепил църквата.

– Съвсем правилно – измърмори Сър Уилям.

– Да – продължи Анжелик. – Ако Хонконг беше католически, и моята църква щеше да бъде също толкова враждебно настроена. Скандал заплашвал Колонията, и то в момент, когато Хонконг бил в развалини след тайфуна – и без никакъв лед – добави тя с половин уста.

Те се размърдаха, с изключение на Скай, който се отпусна на стола си със същата лека усмивка. Бабкот рече любезно:

– Това е обичайната медицинска практика за знатни хора при тези обстоятелства, Анжелик. Твоят съпруг беше и е важен за нас. Трябва да повярваш в това.

– Вярвам. – Тя откъсна очи от него, погледна Сър Уилям и продължи все така сухо: – За да се излезе от безизходното положение, бил постигнат компромис. Уредили го Аристотъл Куонс и Гордън Чжан устно, а не писмено. Незабелязано – по-точната дума е „тайно“, тъй като наистина станало така – телата били отнесени на борда на „Китайският облак“. Богослужението на англиканската църква било извършено от военноморския капелан и капитан Орлов. Било истинско християнско погребение. Дърк Струан и любовницата му Мей-мей Шен били погребани заедно, както той пожелал.

– Ако наистина е станало толкова тайно, ти откъде знаеш?

– Записано е в корабния дневник. Сър Уилям, който веднага бил поставен в личната гробница на тай-пана и всички свидетели, Кълъм и Тес Струан, Аристотъл Куонс и Гордън Чжан и, разбира се, малобройният екипаж на борда, се заклели със света клетва да пазят тайна. Военноморският капелан, не зная кой е бил, незабавно бил изпратен в Англия. Другото погребение било извършено с цялата дължима на тай-пана на Търговската къща пищност.

В стаята настана тишина, нарушавана само от вятъра, който духаше в стъклата. Времето навън бе ясно.

– Виждала ли си корабния дневник? – запита Сър Уилям.

– Не, нито съм говорила с… с майка му за това.

Обади се Джейми:

– Тес Струан или Гордън Чжан биха могли да го потвърдят, ако се съгласят да нарушат клетвата си… и ако искат да го направят.

Скай се изпъна на стола.

– Тази сутрин госпожа Струан ме попита дали историята, която покойният й съпруг й е разказал, е истина. За щастие успях да намеря потвърждение на някои подробности.

– И затова си сигурен, че е истина?

– Така се случи, че някога срещнах един от членовете на екипажа, който бе по-малко склонен да пази тайна, за разлика от останалите. Един моряк. Хенри Феърчайлд – нямам представа дали е още жив, но когато за първи път дойдох в Хонконг, Сър Уилям, си направих труда да проуча всичко възможно за Търговската къща, Брокови, Куонс, за основаването на Хонконг и… за най-разнообразните измами, които са се вършили във висшите кръгове.

Сър Уилям кимна кисело, намираше, че лошият дъх на адвоката, развалените му зъби и лошият характер са по-силни от обикновено, знаеше за някои мръсни скандали, които се пазеха в тайна от обществеността и бяха станали преди неговото идване.

– Това са свидетелски показания, позоваващи се на слухове.

– Нямат тежест в съда, Сър Уилям, но е истина.

„Какво да правя? – попита се посланикът. – Най-правилното нещо, за Бога. Да приема възгледите на Париж? Не, всичко това е буря в чаша с вода.“

– Много добре, госпожо, при всички случаи ще уважим желанията му. Джейми, веднага изпрати тялото в Хонконг за погребение в морето, незабавно – рече той решително и си помисли: „Щом веднъж стигне там, Тес Струан може да вилнее срещу Анжелик Струан, но проклет да съм, ако застана между тях. Какво, по дяволите, и става на Анжелик, никога не съм виждал такава рязка промяна!“ – Добре разбирам, че ненавиждаш мисълта да пътуваш с „Буйният облак“. Ще ви качим на пощенския кораб.

– Не, благодаря ви, Сър Уилям – възрази Анжелик спокойно. – Покойният ми съпруг няма да бъде изпратен като заклано животно в лед за Хонконг. Няма.