Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 67 (всего у книги 99 страниц)

Двамата се погледнаха в очите, погледите им се преплетоха. И тутакси се взряха във въглените, които се изтърколиха на каменната плоча пред камината. Помъждукаха там и изгаснаха.

– Ти си чудесен приятел – тихо каза Малкълм. – Наистина.

– Не, просто се опитвам да удържа на клетвата си… пред тай-пана на Търговската къща.

Андре и Филип Тайърър се намираха пред Британската легация.

– Намерението на Малкълм за ембарго, колкото и да е нравствено, ще бъде катастрофално за всички търговски компании в Азия – говореше Тайърър, – включително и за вашите; не че ще последвате примера му, нито пък германците, руснаците или янките. – Вятърът рошеше косата му, но Филип не усещаше студа заради изпития алкохол и възбудата. – Сър Уилям се съмнява, че губернаторът на Хонконг ще одобри разпорежданията на Парламента, той ще върти, ще суче. Всъщност не бих могъл официално да се изказвам от тяхно име. Парламентът я кара на своя глава – добави младежът и се прозя. – Капнах. А ти?

– Аз имам среща.

– Ах! – Тайърър забеляза проблясъка на надежда в очите на Андре. – Късметлия! Напоследък наистина изглеждаш много по-щастлив, ама много! Толкова се тревожехме за теб.

Андре премина на френски и понижи глас:

– Чувствам се прекрасно като никога. Нямам думи да ти разкажа колко съм щастлив. А момичето… ами тя се държи с мен като със същински крал… то е най-доброто, което съм имал досега. Вече никакво скитосване. Откупих я за себе си.

– Чудесно.

– Слушай, като стана дума, как стоят нещата с Фуджико? Райко започва да нервничи, пък и тя също. Чух, че горкото момиче било съкрушено, все плачело.

– О! – Тайърър усети пробождане в слабините. – Значи твоят съвет излезе правилен. – Едва ли забеляза, че отвръща на френски. През цялата вечер бе разговарял със Сьоратар, Сергеев и другите дипломати на английски, примесен с френски.

– Смятам, че достатъчно дълго проявяваше твърдост и времето вече дойде. Няма смисъл да ги засягаш, те са много мили хора. И двете съжаляват, че са те подразнили.

Преди няколко вечери Райко го бе пресрещнала и отново му бе поискала просроченото плащане. Залъга я с обещанието, че от ден на ден очаква да получи заем – залагаше на възможността Анжелик да намери пари. След това Райко го разпита за Тайърър:

– Какво му става на тоя човек? Ще ми направиш услуга, както и на него, и на Фуджико, а и на себе си, ако оправиш каквото има за оправяне. Очевидно кучките от къщата на Лилията са го съблазнили. Убедиш ли го да се върне, в тия тежки времена ще помогнеш както на нас, така и на себе си. Горкото момиче е пред прага на самоубийството.

Андре не й хвана вяра, но Райко се бе приготвила да му забие ножа, наречен Хиноде.

– Филип, ти си изигра ролята съвършено – насърчи то Андре. – Ще ти уредя среща и ще подновим преговорите.

– Ами, Андре, не зная какво да ти кажа. Аз… ами… опитах с друго момиче, един път. Къщата, която ти ми препоръча, съвсем не е лоша. И си мисля, че да имаш едно и също постоянно момиче май не е чак толкова хубаво. Искам да кажа, че разходите са огромни, а пък… аз имам нужда от кон за поло…

– Да имаш свое момиче крие и добри, и лоши страни. – Андре не издаде безпокойството си. – Според мен – да отложим обсъждането на договора до „напредък в отношенията“.

– Значи и вълкът да е сит, и агнето да е цяло?

– Че защо не? Всички те съществуват за наше удоволствие, нали? Макар че Фуджико и Райко са нещо по-особено. – Андре го убеждаваше, защото не искаше Тайърър да се откачи от въдицата на Фуджико, както и самият той – да е хванат на въдицата на Райко. Да бъдат тайни съучастници бе едно нещо, но тя да го държи в ръцете си – друго. Понсен щеше да уреди срещата, а как да съблазнят Тайърър и да предизвикат у него предишната страст, си беше тяхна работа. – Остави това на мен. Утре става ли? Обещавам ти, че ще те посрещнат ентусиазирано.

– О, така ли? Е, добре.

– Филип… – Андре се озърна наоколо – Анри изгаря от нетърпение да подкрепи Сър Уилям в намерението му да скастри най-сурово този глупак тайро Анджо. Този път кретенът му с кретен мина всякакви граници. Сър Уилям ще може ли да приеме Сьоратар утре насаме? Хенри иска да сподели с него някои свои виждания на четири очи.

– Със сигурност. – Тайърър тутакси наостри уши, приятно изненадан. Умората му изчезна. Обикновено Сьоратар предприемаше някое свое френско начинание, а те научаваха едва когато инициативата му вече бе в разгара си. Като например тайната покана до господаря Йоши да посети френския флагман, за която научиха току-що от свои източници: китайски прислужници във Френската легация бяха подслушали плана на Понсен и Сьоратар и го бяха предали на главния прислужник Чен, който го бе съобщил на Струан, който от своя страна бе казал на него, а той – на Сър Уилям. – Военен съвет ли ще свикат? Само те двамата?

– Предлагам да участваме четиримата – те ще имат нужда от помощници, които да приведат намеренията им в действие. Но колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре. Ако по-късно решат да включат адмирала и генерала, добре. Но по-късно, а? – запита Понсен.

– Искрено споразумение! Утре сутринта първата ми работа ще е да поставя въпроса пред моя Старец. В единайсет става ли?

– Не може ли в десет? По обяд имам среща. Андре вече бе изяснил замисъла заедно със Сьоратар веднага щом се прибра от Райко:

– Анри, тази среща може да се окаже много важна. Най-хубаво ще е останалите посланици да, не знаят нищо. Този път се налага да се престорим, че поддържаме британците сто процента. Те имат военни кораби, а ние – не. Ще ги подтикнем да прибегнат до въоръжени действия.

– Защо?

– Подразбрах нещо от Тайърър, който на свой ред го е научил от своя опитомен самурай Накама… Анри, Филип учудващо е напреднал с японския за такова кратко време. Това момче проявява забележителни способности, тъй че се налага да го наблюдаваме внимателно и да се държим приятелски с него. Та Тайърър е открил, че Анджо и Йоши Торанага не могат да се понасят. Йоши е аристократ като теб, докато Анджо не е чак такъв благородник.

Андре развеселено забеляза как Сьоратар се наду от ласкателството му, въпреки че не бе по-голям аристократ от него самия.

– Скришом ще насърчим британците да смажат Анджо, но в последния момент ще се отдръпнем от участие в същинските стълкновения, като продължим да развиваме връзките си с Йоши – те са неотложна и тайна национална политика. Ще го направим наш съюзник, налага се, а после с негова помощ ще натопим британците обратно в тяхната собствена клоака и ще вземем в свои ръце контрола над чуждото присъствие тук.

– И как ще го постигнем, Андре? Как ще развием връзките си с Йоши?

– Остави това на мен – отвърна Понсен. Смяташе чрез Райко, като я снабдява с първокласни разузнавателни сведения и с пари, да се свърже с нужните хора, за да се добере и сближи с Йоши. – Той ще стане за нас ключът, с който да отворим Япония. Ще трябва да вложим известни суми, не много големи. Но ако попаднат в нужните джобове… – „и част от тях ще се отклонят в моите“ – изкиска се Понсен наум – гарантирам нашия успех. Йоши ще се превърне в нашия Рицар на блестящите доспехи. А ние ще му помогнем да стане сър Галахад, за да погуби крал Артур на Дребосъка Уили.

„И защо не – отново си повтори наум Андре, докато стоеше с Тайърър на стъргалото, – още една ключова фигура върху шахматната дъска на френското господство в Азия! А Филип ще…

Боже мой! – той едва не извика, тъй като му хрумна една щура идея: – Ако убият Струан надуела и Анжелик се превърне в свободна карта, не може ли тя да стане Гуиневра за това японче Йоши? Защо не? Може и да му се услади такава пикантна мръвка. Чрез Райко… Анжелик би могла… Тъй като ще затъне в опасно за живота безпаричие и следователно ще е уязвима.“

Понсен се засмя и остави тази опияняваща мисъл за обсъждане през предстоящата нощ.

– Филип! – Искаше момчето да го смята за свой най-верен приятел. – Да помогнем на господарите си да постигнат трайно решение и да го приведат в действие… А?

– Ще бъде прекрасно, Андре!

– Един ден ти ще станеш посланик тук.

Тайърър се разсмя.

– Не говори глупости.

– Нищо подобно. – Понсен искрено харесваше Тайърър, независимо от факта, че те двамата винаги щяха да стоят на враждебни позиции и, че Андре се надяваше да му оказва въздействие. – След година ще говориш и пишеш съвсем свободно на японски. Дребосъка Уили ти има пълно доверие, а имаш и един страхотен коз – Накама, – който ще ти помага. Защо не?

– Защо не? – ухили се Филип. – Тази мисъл е прекрасен завършек на вечерта. Приятни сънища, Андре.

Почти никой в Колонията не спеше толкова спокойно, колкото Анжелик. Тазвечерната „бомба“ на Струан, съчетана с тревогата от приближаващата война тук и в Европа и произтичащите от тях опасности за търговията, държаха почти всички будни.

– Като че ли си нямам достатъчно тревоги с нашата гражданска война – измърмори Дмитрий във възглавницата сред пълната тъмница в спалнята му в сградата на Купър-Тилман. Пристигаха все по-лоши и по-лоши вести и за двете воюващи страни, а членове на неговото семейство се биеха и за едната, и за другата.

И от двете страни се получаваха страховити по численост списъци на ранени, убити и изчезнали, идваха новини за грабежи, опожарявания, зверства, бунтове, жестокости, поквара и чудовищни трагедии. Негов чичо му бе писал, че банди както на Юга, така и на Севера опожаряват и плячкосват цели градове в Мериленд и че в настоящия момент повечето знатни мъже от Севера законно откупуват себе си и синовете си от военна повинност:

„Във войната се сражават бедните, недохранените, зле въоръжените и полумъртвите от глад. Със страната ни е свършено, Дмитрий…“

От Ричмънд баща му пишеше същото:

„Ако това продължи още една година, няма да остане нищо. Нищо. Имам ужасна новина за теб, синко мой, брат ти Яни загина по време на втората атака при Бул Рън. Горкото момче. Кавалерията ни бе покосена, същинска касапница…“

Дмитрий се въртеше и мяташе в леглото си, полагаше усилия да се отърве от болката за нацията си, но не успяваше.

В клуба все още се водеше шумна пиянска свада между неколцината останали на бара търговци. Няколко флотски и армейски офицери, Туийт и още няколко души пиеха питието си преди спане по масите в помещението.

До прозореца седяха граф Сергеев и новодошлият швейцарски посланик Фриц Ерлихер. Руснакът прикри колко се забавлява и се приведе над чашите с портвайн.

– Те са глупаци, хер Ерлихер – надвика той глъчката.

– Смятате ли, че този младок Струан наистина ще го стори?

– Да, но така или иначе тепърва ще се види дали ще осъществи намерението си. – Говореха на френски и Сергеев обясни на събеседника си какъв е конфликтът между майката и сина в семейство Струан. – Такива слухове се носят. Тя дърпа конците, но той съвсем законно е получил титлата.

– Ако се осъществи ембаргото, ще е добре и за двама ни.

– Ах! Предложение ли имате?

– Просто идея, граф Сергеев. – Ерлихер развърза шалчето си и задиша по-свободно. В клуба бе задимено и задушно, силно миришеше на бира и урина, а стърготините по пода се нуждаеха от подмяна. – Ние сме малка, независима нация с недостатъчно суровини, но пък с предостатъчно храброст и умения. Британците, към които вие не питаете никаква обич, монополизират по-голямата част от производството и продажбата на оръжие в Европа, макар че фабриките на Круп изглеждат доста обещаващи. – Брадатият, набит швейцарец се усмихна: – Чуваме, че матушка Русия вече имала солидно дялово участие в тях.

– Вие ме изненадвате.

Ерлихер се разсмя.

– Понякога и аз си се чудя, хер графе. Но ми се щеше да спомена, че вече имаме леярни за прекрасни пушки и топове. Под строга тайна ще споделя с вас, че преговаряме с Готлинг, за да произвеждаме картечниците му по лиценз, и сме в състояние да ви снабдим с каквото и да било оръжие на дългосрочни начала.

– Благодаря ви, скъпи ми господине, но нямаме нужда. Цар Александър II е миролюбив реформатор. Миналата година освободи нашите крепостни селяни, а тази година преобразува армията, флота, административния апарат, съдопроизводството, образованието – с една дума, всичко.

Ерлихер се ухили.

– И междувременно държи в ръцете си най-огромната земя, която някога е била завоювана в световната история. Покорил е повече народи от всички други, с изключение на Чингис хан и неговите монголски орди. Чингис разпространяваше своя гнет на запад – Ерлихер засия в още по-широка усмивка, – докато ордите на вашия цар се разпростират на изток. По целия континент! Само си представете! През целия континент чак до морето, през Сибир до полуостров Камчатка. И това не е всичко, нали?

– Така ли? – усмихна се графът.

– Чуваме, че царят се надявал през вашата нова крепост във Владивосток да стигне до Япония, а след това на север до Курилските острови и още по на север – до Алеутските и накрая да се съедини с Руска Аляска, която се простира чак до Северна Калифорния. А светът дреме! Изненадващо. – Ерлихер извади портсигара си и предложи пура: – Моля ви, от най-добрите кубински са.

Сергеев си взе една, помириса я, повъртя я между пръстите си и прие да му я запалят.

– Благодаря. Отлична е. Всички ли швейцарци са такива фантазьори като вас? – весело запита той.

– Не, господин графе. Ние сме привърженици на мира и посрещаме гостоприемно миролюбците, ала си стоим в нашите планини добре въоръжени и оттам наблюдаваме външния свят. За щастие планините ни са чепати за неканените гости.

Избухна още по-силна врява и отвлече вниманието им за момент. Лънкчърч, Суон, Грим и още неколцина бяха по-гласовити от обикновено.

– Никога не съм ходил в Швейцария. Съветвам ви да посетите Русия. Там има много природни красоти и гледки, на който да се полюбувате.

– Бил съм във вашия красив Санкт Петербург. Преди три години работих там в нашето посолство няколко месеца. Най-добрият град в Европа, струва ми се, стига да си знатен, богат или пък чуждестранен дипломат. Сигурно ви липсва.

– И още как – направо сърцето ми се къса. Вие дори не можете да си представите. – Сергеев въздъхна: – Малко остава да се завърна. Подразбрах, че следващото ми назначение ще е в Лондон. Тогава ще посетя вашите планини.

– За мен ще бъде чест да съм ви домакин. – Ерлихер издуха дима от пурата си и пусна колелце. – Значи търговското ми предложение не ви интересува?

– Наистина е вярно, че британците монополизират всички предприятия, всички морски пътища и океани, всички богатства от покорените земи… – топлотата в усмивката на Сергеев се стопи, които би следвало да се поделят.

– Значи ще си поговорим отново в по-тиха обстановка?

– Да обядваме ли заедно? Аз, естествено, ще осведомя началниците си за каквито и да било разговори. Ако в бъдеще ми се наложи, как да се свържа с вас или с вашите началници?

– Заповядайте визитната ми картичка. В Цюрих само да попитате, и веднага ще ме камерите. – Ерлихер го наблюдаваше как чете изключителния шрифт на великолепния нов печат, който те съвсем наскоро бяха усъвършенствали. Граф Сергеев имаше изискани черти, бе аристократ до мозъка на костите, облечен в съвършени дрехи, докато за своите съзнаваше, че са посредствени, а прадедите му бяха селяни. Но не завиждаше на графа.

„Аз съм швейцарец – мислеше си той. – Аз съм свободен. Не се налага да превивам коляно и да свалям шапка пред никой крал, цар, свещеник или простосмъртен, щом не искам. Този горкият по свой начин е все още крепостен. Слава на Бога за моите планини и долини, за моите братя и сестри и за живота ми с тях – и те са свободни като мен и ще си останат такива.“

Близо до бара, пийнал и олюляващ се, Лънкчърч бе заел комична поза за нападение срещу някакъв мъж и крещеше колкото му глас държи:

– Тоя шибан Струан съвсем не го е еня, да му таковам майката, какво са шибаните ни…

– За Бога, Барнаби, стига, престани с тоя долен език – провикна се преподобният Туийт, докато си пробиваше път през навалицата. Якичката му се бе изкривила, а лицето му бе зачервено и потно. – От гледна точка на почетния англичанин, съгласи се, подходът на младия Струан е правилен!

Лънкчърч пиянски направи неприличен жест пред лицето на пастора:

– Натъпчи си шибаната святост в шибания си…

Преподобният Туийт стана моравочервен от гняв, сви юмрук и направи несполучлив опит да го удари. Както обикновено, хората около Лънкчърч го издърпаха настрани, а други наобиколиха Туийт и се опитаха да укротят възвишената му тирада. В този миг Чарли Грим, винаги готов да приеме всякакво предизвикателство, надвика гълчавата въпреки собственото си затъпяло от пиянство съзнание:

– Барнаби, приготви се да се срещнеш със Създателя си!

Близкостоящите услужливо се разстъпиха да им сторят място и под одобрителните им възгласи двамата започнаха да се бъхтят един другиго с увлечение.

– Черпнята е за сметка на заведението. – Главният барман поръча напитки за останалите. – Уиски за преподобния, портвайн за графа и неговия гост. Ей, вие двамата, стига сте се млатили!

Туийт пое питието си и се заклатушка към възможно най-далечната маса. Биещите се вече се въргаляха по пода, но войнствеността им не бе намаляла. Барманът въздъхна, изля отгоре им ведро с помия, заобиколи тезгяха, взе по един във всяка ръка и сред одобрителни възклицания ги изхвърли на Хай стрийт.

– Гос’да, време е, гос’да, моля ви! – заяви той. Думите му бяха посрещнати с вой, който бе прекъснат на бърза ръка. Всички допиха чашите си и взеха да се разотиват. Сергеев и Фриц Ерлихер любезно вдигнаха шапки пред свещеника.

– Отче – повика го Суон – мършавият търговец, който изпълняваше ролята на дякон по време на службите. – Какво ще кажеш да навестим грешниците в Пияния град?

– Ами, господин Суон, то е, как да кажа, то ни е на път.

42.

Хиноде чакаше в малката си къщичка в Йошивара. Фурансу-сан й бе казал, че ще дойде тази вечер, но можело да закъснее. Беше се облякла така, че да е по-лесно за събличане. Нощното и долното й кимоно бяха най-хубавите й. Косата й блестеше, прихваната нависоко със сребърни и костенуркови гребени така, че да открива тила й. Бе си сложила гребените само за да бъдат свалени, та косата й да падне до кръста и да прикрие съблазнителното място.

„Чудя се какво ли толкова еротично намират мъжете в женския тил – питаше се тя – и защо е възбуждащо той да бъде скриван? Колко са особени мъжете!“ Но Хиноде знаеше, че Фурансу-сан се възбужда като всеки клиент, щом тя разпусне косата си, и това бе единствената й отстъпка по отношение на техния договор. На светло тя правеше само това.

Когато той останеше при нея, още преди видело нейната мейко я будеше тихичко и тя се обличаше на тъмно, все едно дали той бе буден или не. После Хиноде отиваше в другата стая и затваряше вратата, а мейко оставаше да я пази. Ако се чувстваше недоспала, отново си лягаше. Той се бе съгласил никога да не влиза в това убежище. След първия им път Хиноде бе настояла:

– По такъв начин интимността на нощта се разпростира и върху деня.

– Моля?

– По този начин видяното първоначално никога няма да се промени, каквото и да повелят боговете.

Прониза я тръпка. Колкото и да се опитваше, не можеше да пропъди усещането, че семето на гнусния Бог на язвата, което Фурансу-сан бе посял у нея, набира сила, расте и се готви да се разпукне навред. Хиноде ежедневно се оглеждаше цялата. Най-подробно. Доверяваше се само на Райко да оглежда щателно местата, които самата тя не виждаше, за да е сигурна, че и по тях няма петна.

– Всеки ден е прекалено често, Хиноде – бе й казала Райко, преди да подпишат договора. – С години може да не се появи нищо…

– Толкова съжалявам, Райко-сан. Ежедневно; такова е моето условие.

– Защо приемаш всичко това? В нашия Свят те очаква добро бъдеще. Може никога да не стигнеш до първа класа, но си образована, твоята мама-сан твърди, че имаш дълъг списък от клиенти, които са доволни от теб. Тя ми каза, че можеш да се омъжиш за състоятелен търговец, земеделец или майстор на саби, че си благоразумна и няма да ти липсва добра партия.

– Благодаря за загрижеността ти, Райко-сан, но нали се договори с моята мама-сан да не ме разпитваш и да не се ровиш в миналото ми, откъде съм, коя съм, и да не търсиш причините. В замяна ще делиш с нея процент от парите, които ще спечеля тази година, а може би и догодина. Пак ще ти повторя: причината, поради която приемам договора, е, защото го искам.

„О, да, искам го и извадих голям късмет.“

Сега бе на двайсет и две. Бе родена в стопанство край Нагасаки в провинция Хидзен на Южния остров. На петгодишна възраст една от многото жени посреднички я покани в Свободния свят. Тази жена, както и другите, кръстосваше страната и търсеше деца, подходящи за гейши – артистични личности, които като Койко щяха да се обучават на всички изкуства, а не само за нецуджо-джин, момичета за страст. Родителите й приеха и получиха пари и полица за пет години, чието изплащане щеше да започне след десет години, а сумата щеше да зависи от успехите на дъщеря им.

От нея не излезе гейша – не й вървеше нито свиренето на шамисен, нито пеенето, нито танците и актьорството. Но като момиче за любов направи първите си крачки на петнайсет, бе по-образована от връстничките си и скоро доби голямо значение както за своята мама-сан, така и за себе си. По онова време я наричаха Геко – Лунен лъч, и макар тогава в Нагасаки да бе пълно с чужденци, тя не бе приемала никого от тях. Нейната Къща обслужваше единствено японци от най-висшите класи.

Веднъж през октомври – Месеца без богове – Геко прие нов клиент. Бе с една година по-голям от нея – на осемнайсет, гоши и син на гоши, обикновен фехтувач, обикновен войник, но за нея – мъжът на мечтите й. Казваше се Шин Комода.

Страстта им разцъфтя. Момъкът бе беден, сметките му си оставаха неплатени. Колкото и да се опитваше мама-сан да обуздае взаимното им привличане, нито думите, нито постъпките й не им оказаха никакво въздействие. Така продължи до следващата пролет. Без да предупреди Геко, мама-сан отиде при майката на младежа, поклони й се и любезно си поиска парите.

Пари нямаше. Майката помоли за отсрочка.

Забраниха на момъка да се среща с Геко. Външно Шин се подчини на родителите си, но в душата си остана непреклонен. След седмица той и Геко избягаха заедно предрешени и обширното пристанище ги погълна. Там си промениха имената и с нейните спестени пари и бижутата, които бе взела със себе си, купиха билети трета класа за крайбрежния кораб до Йедо, който отплава още същия ден.

След седмица Шин Комода бе опозорен пред цялото село и обявен за ронин. Мама-сан отново посети майка му. Бе въпрос на чест да изплатят сметките на сина си. Единственото ценно нещо у майка му и единствената й гордост бе дългата й и красива коса. Със съгласието на баща му тя отиде при един перукер в Нагасаки. Той я купи, без да се двоуми. Парите едва стигнаха да заплатят сметките на сина си. И тъй, тяхната чест бе спасена.

В Йедо, останали почти без пукната пара, Геко и Шин успяха да си намерят безопасна квартира в бедните квартали на града. А също и будистки свещеник, който да ги ожени. Тъй като и двамата нямаха документи, а на миналото бяха сложили кръст, животът им бе труден, почти невъзможен, но те живяха щастливо цяла година, на прага на бедността, без да общуват с никого. Всичко това не бе от значение, защото взаимността им ги сгряваше, любовта им се разрасна и се оказа плодоносна. Парите й се стопиха, макар да се стараеше да ги харчи благоразумно, а с неговата заплата едва свързваха двата края – единствената работа, която Шен успя да си намери, бе като пазач на долнопробен публичен дом, който дори бе извън тамошната Йошивара. Но всичко това нямаше значение.

Нищо не бе от значение. Бяха заедно. Оцеляха. Двете им стаички блестяха от чистота. Геко ги бе превърнала в дворец и убежище за него и за детето. Тя все предлагаше ли, предлагаше, но той все отказваше и отказваше:

– Никога! Никога, никога, никога повече не ще те познае друг мъж, закълни ми се!

Тя се закле.

Когато синът им стана на годинка, Шин бе убит при някаква кавга. С него сякаш убиха и нея.

След седмица нейната мама-сан й направи предложение. Геко й благодари и отказа с уверението, че ще се завърне у дома в Нара. На пазара купи яркочервена свещ. Вечерта, след като детето заспа, тя тихичко я запали: докато я гледа, да помисли какво ще прави, преди пламъчето да изгасне. Отправяше молитви към боговете, обещаваше с последното примигване на пламъчето да реши какво е най-доброто за сина й, молеше ги за помощ, та решението й да бъде мъдро.

Свещта изгасна, а изходът се оказа толкова простичък, толкова правилен: трябва да изпрати сина си при родителите на баща му. Синът й ще замине самичък. Тя ще се престори, че те със съпруга й са извършили джинсай – съвместно ритуално самоубийство като извинение пред родителите му, задето са им нанесли оскърбление. Детето трябва да има пари поне за една година, за предпочитане – повече, за да го приемат. Само така ще получи наследството си на самурай. И последно: нямаше смисъл да се подчинява на клетвата си към мъртвия, след като бъдещето на живото им дете бе заложено на карта.

На сутринта Геко остави момченцето си при една съседка и с последните си пари си купи най-хубавото кимоно и слънчобран, които успя да намери на пазара за крадени вещи. След това без пукнат грош се запъти към най-добрата фризьорка близо до портите на Йошивара в Йедо.

Там предложи бъдещия си едномесечен доход и в замяна получи най-красивата модна прическа, масаж на лицето и тялото, маникюр, педикюр, както и други необходими неща… и сведения.

Сведенията й струваха дохода за още един месец.

Същия следобед през портите се запъти направо към къщата на Глицинията. Мама-сан се оказа копие на всички, които бе срещала досега: винаги безукорно облечени и сресани, винаги по-пълни от необходимото, с гримирани като маски лица, с очи така любезни за клиентите, които за миг ставаха твърди като гранит, очи, които караха момичетата им да тръпнат от страх, и винаги щедро благоухаещи на възможно най-скъпия парфюм, който никога не успяваше докрай да прикрие просмукващата се миризма на саке. Тази мама-сан бе суха, слаба и се казваше Мейкин.

– Толкова съжалявам, но не приемам дами без документи и предистория – заяви й тя. – Тук стриктно спазваме законите.

– За мен е чест да го чуя, мадам, но аз си имам история, а с ваша помощ ще съчиним друга, която да задоволи и най-дотегливите чиновници на Бакуфу, а пък аз ще задоволявам тия гадини, дето си пъхат носа навсякъде, като ги оставя да ме проучват всеобхватно.

Мейкин се засмя. Но в погледа й нямаше усмивка.

– Къде и на какво са те обучавали? И как се казваш?

– Казвам се Хиноде. А къде – не е важно, важното е на какво.

Геко й разказа за училището за гейши и как не бе оправдала надеждите на учителите си. А после и за практическото си обучение, за категорията на клиентите си и за тяхната численост.

– Интересно. Но толкова съжалявам, нямам вакантно място тук, Хиноде – прекалено приветливо й отговори съдържателката. – Ела утре. Ще поразпитам, може някоя приятелка да те вземе.

– Толкова съжалявам, моля ви да размислите отново. – Бе сигурна, че утре няма да я приемат, като ще се извинят с една или друга причина. – Вие сте най-добрата и се ползвате с най-голямо доверие. – Хиноде стисна зъби, помоли се сведенията да излязат верни и деликатно добави: – Дори и шиши го знаят.

Лицето на мама-сан пребледня, макар изражението й да не се промени.

– Ти си избягала с любовника си и сега той те е напуснал, така ли? – спокойно запита Мейкин.

– Не, мадам.

– Значи е мъртъв.

– Да, мадам.

– Имаш ли деца – едно или няколко?

– Син.

Съдържателната въздъхна.

– Син. При теб ли е?

– При родителите на баща си.

– На колко години е?

– На година и три месеца.

Мейкин заръча да им донесат чай и те го изпиха мълчаливо. Геко вътрешно цялата трепереше, страхуваше се, че е отишла твърде далеч със заплахата; бе сигурна, че мама-сан се чуди откъде ли са излезли сведенията и как тя, една непозната, която сама по себе си вече представляваше опасност, се е натъкнала на тях. И дали не е съгледвач на шогуната. „Ако бях техен съгледвач – заключи Геко, – със сигурност нямаше да го кажа, не още при първата беседа.“

Най-сетне съдържателната се обади:

– Не можеш да останеш тук, Хиноде, но имам сестра. Тя държи прекрасна къща на съседната улица. За въвеждането се заплаща.

– Разреши ми предварително смирено да ти благодаря за помощта.

– Първо се закълни да изхвърлиш лошите помисли от главата си. Завинаги.

– Кълна се в живота си.

– По-добре в живота на сина си.

– Кълна се в живота му.

– Второ, ще станеш образцова дама в нашия Свят – спокойна, покорна и достойна за доверие.

– Кълна се в живота си, в живота на сина ми.

– Трето… третото ще почака, докато разберем дали сестра ми ще се съгласи да подкрепи жената, която виждам пред себе си.

Третото бе въпрос на пари и стана причина за раздор между двете мама-сан. Всичко бе уредено задоволително и сносно. Бе се разбрала със съседката си да й заплаща, за да се грижи за сина й. Навестяваше го тайно всеки две седмици сутрин през почивния си ден. Не бе излъгала съвсем Мейкин, тъй като детето вече бе поверено на родителите на баща си.

Скоро тя отново стана известна, но не достатъчно. Дългът към фризьорката, масажистката и шивачката я преследваше постоянно. Не й оставаше кой знае колко за спестяване. По това време двете мама-сан бяха узнали тайната за сина й, тъй като я бяха наблюдавали и проследили. Никога не й споменаха за него, но я разбираха и й съчувстваха. И ето, един ден нейната съдържателка я бе повикала при себе си и й бе казала за гай-джин, който щял предварително да плати достатъчно и бъдещето на детето щеше да е осигурено. Парите щяха да му стигнат за две години прехрана, най-малко за две години, и щеше да остане сума, достатъчна за безопасното му отвеждане.

Хиноде бе приела с готовност.

След първата ужасна нощ бе поискала да сложи край на живота си – чужденецът бе същински звяр. Колкото и да плака и да моли, Райко не отстъпи, беше непреклонна, тъй като отрано я бе предупредила, че е длъжна да остане с него поне един месец. За щастие имаше достатъчно време да се съвземе и да си измисли някаква нова защита от него. Планът й бе укротил Звяра, както мислено го наричаше Хиноде, и го бе променил. Временно. Станал бе хрисим, плачеше много и изискваше любене с всичките му отклонения, но под привидното му смирение и любезност тя усещаше как клокочи, готово да избухне, насилието.

В тихата и прекрасна обстановка Хиноде чакаше с опънати нерви. Веднага, щом Фурансу-сан почукаше на уличната порта, нейната мейко щеше да дотича и да я предупреди. Имаше време. Ето защо седна в позата лотос за медитация и насочи съзнанието си към Дзен. Скоро бе готова.

Назад к карточке книги "Гай-джин"