Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 99 страниц)

Резето си беше на мястото, така че не би могъл да влезе през вратата. „Чакай малко, спомням си смътно… Или съм сънувала преди… май си спомням, че отворих вратата на… на Бабкот и на Марлоу… После пак я залостих. Да, точно така. Май така беше. Той нали говори френски… Да, но лошо, после те излязоха и аз залостих вратата, сигурна съм. Но защо са ми чукали посред нощ?“

Тя ровеше ли, ровеше в мислите си, но не можеше да намери отговор, не беше съвсем сигурна какво е станало, нощните видения й се изплъзваха. Или поне част от тях.

„Съсредоточи се! Ако не е влязъл през вратата, значи е минал през прозореца.“ Анжелик се повъртя наоколо и видя резето да лежи на пода под прозореца.

„Така, който и да е бил, влязъл е през прозореца. Кой ли? Марлоу, оня Палидар или самият добричък доктор, нали до един ме желаят. Кой знаеше, че съм упоена? Бабкот. Може да е казал на другите, но едва ли някой от тях би се осмелил да извърши такъв грях, едва ли би се осмелил да се покатери от градината, та нали щях да се развикам до Бога…“

Всичко в нея се разкрещя: „Внимавай! Цялото ти бъдеще зависи от предпазливостта и разума ти. Внимавай. Сигурна ли си, че въобще се е случило? Ами сънищата? Може… Няма да мисля за тях сега, но само лекарят е знаел със сигурност и значи трябва да е Бабкот. Чакай… Може, може да си разкъсала тъничката ципа насън, докато си се мятала в кошмари, нали? Случвало се е на някои момичета. Да, но са си останали девствени, ами тази слуз.

Спомни си за Жанет в манастира, горкичката глуповата Жанет, която се влюби в един от търговците и му се отдаде, и после развълнувано ни разказа всички подробности. Тя не забременя, но я разкриха и я изключиха завинаги, а по-късно научихме, че се е оженила за селски месар, за единствения мъж, който я поискал.

Не съм се отдавала никому, но това няма да ми помогне. Всеки лекар ще го потвърди, ала и това няма да ми помогне, мисълта да допусна Бабкот или който и да било лекар до себе си ме изпълва с ужас, пък и Бабкот ще научи тайната ми. Мога ли да му се доверя? Ако се разчуе… трябва да го пазя в тайна! Но как… как… ами после?

Ще си отговоря по-късно. Първо да видя кой е бил мръсникът. Не, най-напред да се почистя от тая нечестивост и после ще му мисля. Разсъждавай трезво.“

С погнуса смъкна нощницата и я захвърли, после се изми внимателно и старателно, като се опитваше да си припомни всичко за предпазните мерки, които Жанет, бе приложила успешно. После си облече халата и се среса. Почисти зъбите си със специалния прах. Едва тогава се погледна в огледалото. Много внимателно разгледа лицето си. Никаква промяна. Разхлаби халата си. Същото се отнасяше за краката и гърдите й – само зърната бяха леко зачервени. Отново се взря изпитателно в огледалото.

„Нищо не се е променило. И всичко.“

После забеляза, че малкото златно кръстче, с което не се разделяше дори насън, липсва. Претърси внимателно леглото, после под него и наоколо. Нямаше го в завивките или под възглавниците, нито сред завесите. Оставаше само дантелената кувертюра. Вдигна я от пода и я тръсна. Нищо.

Тогава видя три японски букви, грубо надраскани с кръв върху снежната белота.

Златното кръстче заискри на слънчевата светлина. Ори го държеше в юмрука си за тънката верижка като хипнотизиран.

– Защо го взе? – запита Хирага.

– Не зная.

– Грешка е, че не си убил жената, Шорин е бил прав. Това е грешка.

– Карма.

Бяха на сигурно място в кръчмата „Среднощните цветя“, Ори бе изкъпан и избръснат; той погледна Хирага спокойно и си помисли: „Ти не си ми господар – ще ти кажа каквото си искам, нищо повече.“

Той му разказа за смъртта на Шорин и как се е качил в стаята, как тя спяла безшумно и не се събудила, но нищо повече. Само че се е скрил там за по-сигурно, после свалил дрехите си на нинджа, за да не го заловят с тях, замаскирал мечовете си, спуснал се в градината, успял да събере няколко окастрени клони, да се престори на градинар, преди да го забележат, и как дори след като разпознал мъжа от Токайдо, успял да се спаси. Това беше всичко.

„Нима мога да разкажа с простосмъртни думи някому, че се почувствах с нея като бог, че когато я разтворих широко и я видях, бях опиянен от копнеж, че проникнах в нея като любовник, а не като насилник; не зная защо, но го направих бавно и внимателно, ръцете й ме обгърнаха и тя потрепери, макар да не се събуди; беше толкова тясна, та спрях за миг и после потънах по-навътре по един невероятен начин.

Никога не съм вярвал, че може да е толкова великолепно, толкова чувствено, толкова задоволяващо, толкова съвършено. Другите жени са нищо в сравнение с нея. Тя ме накара да се почувствам, като че ли съм на седмото небе, но не за това я оставих жива. Много мислих дали да я убия, а после и себе си – там, в стаята, но реших, че ще е егоистично да умреш тъй задоволен и на върха на щастието.

О, как исках да умра. Ала моят живот принадлежи на соно-джой.“

– Сгрешил си, като не си я убил – прекъсна Хирага мислите му. – Шорин е бил прав, ако я беше убил, щеше най-добре да изпълниш нашия план.

– Така е.

– Тогава защо я пощади?

„Защото така ми внушиха боговете, ако въобще ги има. Аз им принадлежа и те ме накараха да го сторя. И им благодарих. Сега съм постигнал съвършенството. О, опознах всичко от живота, остава да се срещна със смъртта. Бях й първият и тя, макар да спеше, ще ме помни цял живот. Когато се събуди и види, че съм се подписал със собствената си кръв, а не с нейната, ще разбере какво съм направил. Искам тя да живее вечно. Аз ще умра скоро. Карма.“

Ори сложи кръстчето в тайния джоб в ръкава на кимоното си и отпи от освежаващия зелен чай; чувстваше се съвсем задоволен и толкова жив.

– Спомена за някакво нападение?

– Да. Ще подпалим Британската легация в Йедо.

– Добре. Дано е скоро.

– Скоро ще е. Соно-джой!

Сър Уилям беснееше в Йокохама.

– Кажи им го пак за последен път, за Бога. Правителството на Нейно величество изисква незабавно обезщетение от сто хиляди лири стерлинги в злато за нападение и убийство на англичанин. Убийството на англичанин е кинджиру от Бога! И още, че искаме убийците от Сацума до три дни, иначе ще предприемем сериозни действия.

Той беше в малката претъпкана приемна в Британската легация в Йокохама, заобиколен от пруския, френския и руския посланик, от двамата адмирали: британския и френския, и генерала. Всички бяха силно разгневени.

Срещу тях седяха някак тържествено двама представители на местните Бакуфу: главният самурай от охраната на Колонията и управителят на Канагава, в чиито правомощия беше Йокохама. Японците бяха с широки панталони и с кимона, наметнати със свободни в раменете манти, препасани с колани, и с по два меча. Явно се чувстваха неловко и кипяха отвътре. Призори въоръжени войници със заредени пушки бяха дошли в митниците на Йокохама и Канагава, за да съобщят, че на обяд ще се проведе незабавна среща. Яростта и бързината, с които гренадирите действаха, бяха нечувани.

Между двете преговарящи страни седяха на възглавници преводачите. Японският – на колене, а другият, швейцарецът Йохан Фаврод – с кръстосани крака. Общият им език бе холандският.

Срещата продължаваше втори час – от английски се превеждаше на холандски, после на японски, пак на холандски и оттам на английски и всичко това се повтаряше многократно. Правеха се, че не разбират въпросите на сър Уилям, или ги отклоняваха, така че се налагаше швейцарецът да ги повтаря по няколко пъти; разговорът умишлено се протакаше, уж че японците искали време „за да се консултират с по-висшите чиновници дали да започнат проучване и разследване на случая“. „О, да, в Япония проучването и разследването са две различни неща. Негова светлост управителят на Канагава желае да обясни подробно, че той няма никакви правомощия в Сацума, която е отделно кралство…“, „О, не, негова светлост управителят на Канагава смята, че заплашително извадените пистолети са причина за нападението, а и чужденците са проявили неподчинение на древния японски обичай“ или „Колко чужденци казахте, че са били в групата, която е трябвало да коленичи… Ами нашите обичаи…“

Отегчителните, дълготрайни и заплетени словоизлияния на японците се превеждаха съвестно на далеч по-свободния холандски и после на английски.

– Кажи го откровено, Йохан, точно както го казах.

– Направих го, всеки път го правя, сър Уилям, но съм сигурен, че този кретен не превежда точно нито вашите думи, нито техните.

– Знам това, за Бога, та било ли е някога по-различно? Моля те, продължи.

Йохан преведе дословно. Японският преводач се изчерви, помоли за обяснение на думата „внезапно“, после внимателно поднесе учтив, подходящ, приблизителен превод; очевидно го смяташе приемлив за японците. Дори и тогава управителят ахна, смаян от грубостта. Тишината натежа. Пръстите му раздразнено потупваха дръжката на меча, рече нещо, три-четири думи. Преводът излезе безкрайно дълъг.

Йохан заключи весело:

– Като изпуснем всички merde, управителят казва, че ще предаде вашата „молба“ в подходящ момент на съответните чиновници.

Сър Уилям пламна, адмиралите и генералът – още повече.

– „Молба“ ли? Внуши на този нещастник, че това не е молба, настояване. И още: искаме незабавна аудиенция при шогуна в Йедо след три дни! Три дни, за Бога! И аз ще пристигна с боен кораб.

– Браво – измърмори граф Сергеев.

Йохан също бе изтощен от разиграването и предаде думите с нужната прямота. Японският преводач зяпна от изумление и без да чака, изля истински поток на холандски; Йохан му отговори любезно с две думи, последвани от ужасна, внезапна тишина.

– Нан джа? – Какво е това, какво казахте? – попита ядосан управителят, забелязал тяхната враждебност и без да крие своята.

Обърканият преводач веднага рече нещо извинително в низходяща тоналност, но и така управителят изригна куп заплахи, обяснения и откази, и пак заплахи, а преводачът ги избърбори, като добави и думите, които смяташе, че чужденците искат да чуят. Заслуша се отново и пак преведе.

– Какво казва той, Йохан? – Сър Уилям извиси глас над шума, преводачът отговаряше на управителя, чиновниците на Бакуфу бъбреха помежду си. – Какво, по дяволите, си говорят?

Най-после Йохан се почувства щастлив: бе ясно, че срещата ще приключи след малко и ще успее да се върне в Лонг Бар за обяда и ракията.

– Не зная, управителят повтаря, че най-доброто, което можел да направи, е да предаде вашата молба и т.н. В подходяща форма и т.н. Но че няма начин шогунът да ви окаже честта да ви приеме, защото това противоречи на техните обичаи…

Сър Уилям удари с ръка по масата. В настъпилата тишина посочи управителя, после себе си.

– Уаташи… аз… – и махна към прозореца – към Йедо. – Уаташи отива в Йедо! – показа три пръста. „Три дни с боен кораб!“

Той се изправи и излетя от стаята, другите го последваха.

Мина по коридора и влезе в кабинета си, на масата имаше гарафи, наля си малко уиски от една.

– Някой желае ли да се присъедини към мен? – предложи сърдечно, когато другите го наобиколиха. Автоматично наля уиски на адмиралите, генерала и прусака, червено вино на Сьоратар и великолепна водка на граф Сергеев. – Възнамерявах да се придържам към плана. Съжалявам, че се оттеглих.

– Мислех, че ще получите удар – заяви Сергеев, пресуши чашата си и си наля още.

– Трябваше да приключа срещата драматично.

– Значи в Йедо след три дни?

– Да, скъпи ми графе. Адмирале, наредете флагманът1818
  Голям кораб, където се намира командирът на ескадрата.


[Закрыть] да отплава призори, през следващите дни съберете всички кораби, подгответе ги, заредете оръдията, нека цялата флота да се упражнява, и заповядайте всички да бъдат готови и да се присъединят към нас, ако се наложи. Генерале, петстотин войници в алени униформи ще са достатъчни за почетна охрана. Господине, френският флагман ще пожелае ли да се присъедини към нас?

Сьоратар отвърна:

– Разбира се. Аз ще ви съпровождам, но предлагам Френската легация за главна квартира и пълна парадна униформа за войниците.

– Не става дума за паради, акцията е наказателна, няма да връчваме акредитивни писма, това ще направим по-късно, а не на срещата. Беше убит наш гражданин и как да се изразя? Флотата ни е решаващият фактор.

Фон Хаймрих тихо се засмя:

– Разбира се, че е решаващ фактор в тези води и в тези времена. – Той погледна Сьоратар. – Жалко, че нямам дузина полкове от пруската кавалерия, тогава бихме могли да си поделим Япония и да се справим с тяхната дяволска тъпота и пилеене на време за лоши обноски.

– Само дузина ли? – попита смразяващо Сьоратар.

– Достатъчни са, г-н Сьоратар, за всичките японци, взети заедно – нашите войски са най-добрите в света – естествено след тези на Нейно британско величество – добави немецът изискано. – За щастие Прусия може да отдели двайсет, дори трийсет полка за този малък сектор и пак ще й останат повече от достатъчно, за да се справи с всеки проблем, възникнал където и да било, особено в Европа.

– Да, добре… – Сър Уилям го прекъсна, защото Сьоратар пламна. Той допи уискито си.

– Отивам в Канагава да уредя някои неща. Адмирале, генерале, да направим кратко съвещание, когато се върна – ще дойда на борда на флагмана. О, г-н Сьоратар, какво става с г-ца Анжелик? Нали няма да възразите, ако я придружа дотук?

Тя излезе от стаята си в слънчевата светлина на късния следобед, тръгна по коридора, спусна се по главната стълба към входа. Носеше плътната рокля от вчера, пак така елегантна, още по-ефирна отпреди – с коса на опашка, със сухи очи, малко парфюм и шумолящи фусти.

Часовите на портата я поздравиха и измърмориха смутено, благоговеещи пред красотата й. Анжелик ги удостои с усмивка и се насочи към хирургията. Прислужникът китаец я изгледа и офейка.

Преди да стигне до вратата, някой я отвори. На прага застана Бабкот.

– О, здравейте, г-це Анжелик, честна дума, изглеждате прекрасно – изрече той, почти заеквайки.

– Благодаря ви, докторе – усмивката й беше мила, гласът – нежен. – Исках да попитам… Можем ли да поговорим за малко?

– Разбира се, влезте. Чувствайте се като у дома си. – Бабкот затвори вратата на хирургията, настани я на най-хубавия стол и седна на бюрото, поразен от излъчването и от начина, по който прическата й откриваше дългата и съвършена шия. Очите му бяха зачервени, изглеждаше много изморен. „Някои си живеят живота“ – помисли си той, възхитен от вида й.

– Това, което снощи изпих, беше някакъв опиат.

– Да, да. Направих го доста силен, тъй като бяхте… бяхте много разстроена.

– Всичко ми е толкова смътно и объркано, Токайдо, после идването ми тук, Малкълм. Много ли силно беше приспивателното?

– Да, да, но не е опасно. Сънят е най-доброто лекарство. Май това е най-дългият ви сън, но, за Бога, поспахте си добре, наближава четири. Как се чувствате?

– Още съм малко уморена, благодаря ви. – Отново лека усмивка. – Как е г-н Струан?

– Никаква промяна. Току-що го посетих, можете да го видите, ако желаете. Смятам, че ще се оправи. О, между другото, хванаха оня човек.

– Какъв човек?

– Единият натрапник, за когото ви споменахме вчера.

– Нищо не си спомням.

Лекарят й разказа какво се бе случило пред вратата й и в градината, как един разбойник бил застрелян, а другия го забелязали на сутринта, но успял да се измъкне.

С огромно усилие на волята тя се овладя и едва се сдържа да не изкрещи: „Ти, сине на сатаната, е твоите течни приспивателни и твоята некомпетентност. Двама разбойници, а? Вторият трябва да е бил в стаята ми, когато сте дошли при мен, изтървали сте го и не сте ме спасили, вие и онзи другият глупак Марлоу сте еднакво виновни.

Пресвета Майко, дай ми сила! Пресвета Дево, помогни ми да си отмъстя и на двамата. И на оня, който и да е той! Божа майко, нека им отмъстя. Но защо е откраднал кръстчето ми и е оставил другите бижута, и защо е написал тези букви, какво ли означават? И защо с кръв, със собствената си кръв?“

Анжелик усети, че лекарят я гледа.

– Oui?

– Попитах ви дали искате да видите г-н Струан сега?

– О! Да, да, моля ви. – Девойката се изправи, вече се владееше. – А, да, боя се, че разлях гарафата с водата върху чаршафите. Ще помолите ли прислужничката да ги оправи?

Той се разсмя:

– Нямаме прислужнички тук. Така е според правилата на японците. Имаме китайски слуги. Не се безпокойте, щом напуснете стаята, те ще я почистят… – Млъкна, защото девойката някак внезапно пребледня. – Какво има?

За миг Анжелик се бе пренесла обратно в стаята си; търкаше и чистеше знаците, ужасена, че няма да изчезнат. Но те се изпраха, все пак тя провери един, втори път – тайната бе опазена. Нищо не остана за чуждото око, нито слуз, нито кръв, случилото се изчезна завинаги, стига да бъде силна и да се придържа към плана… трябва… трябва да е умна, трябва…

Бабкот се стресна от внезапната бледнина на лицето й, пръстите й усукваха плата на полата. Веднага се доближи до нея и леко обгърна рамото й.

– Не се безпокойте, на сигурно място сте, наистина.

– О, съжалявам – промълви изплашена, главата й клюмна на гърдите, сълзите й се стичаха по страните. – Аз… аз… аз само си спомних за горкия Кентърбъри.

Анжелик се наблюдаваше отстрани; позволи му да я успокои, беше съвсем сигурна, че планът й е най-мъдрият: „Нищо не се е случило, нищо, нищо, нищо…

Вярвай в това, докато не започне следващото ти месечно неразположение. И ако ти дойде, ще го повярваш завинаги.

А ако не дойде?

Не зная… не зная… не зная.“

7.

Понеделник, 17 септември

– Гай-джин са гадини без обноски. – Нори Анджо се тресеше от гняв. Той беше глава на роджу. Съветът на петимата старейшини, нисък мъж с кръгло лице, богато облечен. – Те са отхвърлили нашето учтиво извинение, което трябваше да реши проблема Токайдо, и ето ти заповедническата официална молба за аудиенция при шогуна – написано е грубо, думите са неуместни; прочети го сам, току-що пристигна.

С едва прикрито нетърпение Нори Анджо подаде свитъка на своя много по-млад съперник Йоши Торанага, който седеше срещу него. Двамата бяха сами в една от приемните в централното крило на замъка в Йедо. Телохранителите им пазеха отвън. Ниска, лакирана алена маса разделяше двамата мъже, върху нея имаше черен поднос за чай с фини чаши и чайник от крехък и чуплив китайски порцелан.

– Няма значение какво говорят гай-джин. – Йоши взе неспокойно свитъка, но не го прочете. За разлика от Анджо беше облечен семпло и носеше обикновените си, а не парадни мечове. – Трябва да ги пречупим някак си, за да правят онова, което желаем. – Той беше даймио на Хисамацу, малко, но възлово феодално владение наблизо, и пряк потомък на първия шогун Торанага. По предложение на Императора и независимо от силната опозиция на Анджо наскоро бе избран за настойник на наследника на шогуна и зае овакантената длъжност в Съвета на старейшините. Беше висок, на двайсет и шест години, с аристократична осанка, хубави ръце и дълги пръсти. – Каквото и да се случи, те не трябва да видят шогуна – продължи той, – така ще потвърдим незаконността на споразуменията, които още не са утвърдени, както трябва. Ще откажем на нахалната им молба.

– Съгласен съм, че е нахална, но трябва да се занимаем с нея и да решим какво ще правим с онова куче Санджиро от Сацума. – И двамата бяха изморени от проблема с гай-джин, който нарушаваше тяхната уа, вътрешната им хармония, от два дни и двамата горяха от нетърпение срещата им да свърши. Йоши искаше да се върне в своите покои на долния етаж, където го чакаше Койко. Анджо бързаше за тайна среща при един лекар.

Навън бе слънчево и приятно, лекият бриз носеше мирис на море и наторена почва през отворените капаци. Никакъв намек за приближаващата зима.

„Но зимата ще дойде – мислеше Анджо, болката в корема го разсейваше. – Мразя зимата, сезона на смъртта, лошия сезон, небето е тъжно, морето е тъжно, дърветата са оголени, земята е тъжна, грозна и измръзнала, а студът, който върти ставите, ти напомня колко стар си вече.“ Анджо беше посивял мъж на четирийсет и шест, даймио от Микава и стоеше начело на роджу, откакто преди четири години бе убит диктаторът тайро И.

„Къде се буташ, пале, такова – едва сдържаше той раздразнението си, – от два месеца си в Съвета и от четири седмици си настойник – две опасни политически назначения, които получи въпреки нашите протести. Време е да ти се подрежат крилцата.“

– Ние всички, разбира се, ценим съвета ти – рече иначе Анджо с меден глас, после добави това, което и бездруго знаеха. – От два дни гай-джин подготвят своята флота за бой, войските се упражняват открито и утре ще пристигнат водачите им. Какво е решението ти?

– Същото като вчера – официален свитък: отново ще изпратим извинение, в което изказваме съжаление за произшествието, ще го изпъстрим със сарказъм, който, уви, те никога няма да разберат. Някой чиновник ще им го занесе, преди да напуснат Йокохама, като ги помоли за ново отлагане, за да „направим справки“. Ако това не задоволи гай-джин и те дойдат в Йедо, ще изпратим както обикновено дребни чиновници в тяхната легация, да се договорят и да им дадат малко чорба, но не и риба. Ще отлагаме, колкото можем.

– Освен това е време да упражним наследственото право на шогуната и да наредим на Санджиро да залови и незабавно да накаже убийците, да плати обезщетение, разбира се, чрез нас, иначе ще го арестуваме и ще го свалим веднага. Ще му заповядаме! – грубо заяви Анджо. – Ти си неопитен в решаването на въпроси на шогуната от високо ниво.

Като се владееше, макар и обзет от желанието да отпрати незабавно Анджо заради глупостта и лошите му обноски, Йоши отвърна:

– Ако заповядаме на Санджиро, той няма да ни се подчини, затова ще бъдем принудени да поведем война срещу него, а Сацума е доста силна и с твърде много съюзници. Не сме воювали от двеста и петдесет години. Не сме готови за войната. Войната е…

Настана внезапна особена тишина. Неволно и двамата се хванаха за мечовете. Чаените чаши и чайникът задрънчаха. Далеч някъде земята тътнеше, цялата кула се люшна леко и пак, и пак. Трусът продължи около трийсет секунди. После премина така внезапно, както бе дошъл. Те невъзмутимо чакаха и наблюдаваха чашите.

Не последва повторен трус.

Все още нищо.

Из замъка и в Йедо всички чакаха. Всяко живо същество чакаше. Нищо.

Йоши сръбна малко чай, после педантично постави чашата в средата на чинийката и Анджо му завидя: колко добре се контролираше. Вътрешно обаче Йоши беше смутен и си мислеше: „Днес боговете ми се усмихнаха, ами при следващия трус или по-следващия, или после – всеки момент. Ами след една свещ време или през този следобед, ами тази вечер, ами утре? Карма!

Днес се спасих, но скоро ще последва друго лошо люлеене, смъртоносно както преди седем години, когато едва не умрях, а стотина души загинаха в Йедо под развалините. И от пожарите, които винаги избухват след това, без да се броят десетките хиляди отнесени в морето или удавените от вълните цунами; така непредсказуемо връхлетяха върху сушата в онази нощ – една отнесе моята прелестна Юрико, тогавашната ми страст.“

Йоши искаше да превъзмогне страха.

– Съвършено неразумно е сега да водим война – Сацума е много силна, легионите на Тоса и Чошу открито ще се съюзят с тях, не сме достатъчно подготвени да ги разбием сами.

Тоса и Чошу бяха феодални владения, отдалечени от Йедо, открай време врагове на шогуната.

– Най-влиятелните даймио ще се съберат под знамето ни, ако ги свикаме, а останалите ще ги последват. – Анджо се опитваше да прикрие усилието, с което пусна меча си, все още изплашен до смърт.

Йоши беше проницателен и добре подготвен; от погледа му не убягна слабостта на Анджо и си я отбеляза наум за бъдеща употреба, доволен, че е прозрял нещо важно за врага си:

– Не, няма. Те ще се бавят, ще ругаят, ще хленчат, но никога няма да ни помогнат да смажем Сацума. Нямат и никакви муниции.

– Ако не сега, кога? – Яростта на Анджо се изля, пришпорена от страха и отвращението му към земетресенията. Бе преживял едно много тежко като дете, баща му бе изгорял като факла, майка му и двамата му братя бяха станали на пепел пред очите му. Оттогава дори при най-лекия трус си спомняше този ден, усещаше миризмата на тяхната горяща плът и чуваше писъците им.

– Трябва да усмирим онова куче рано или късно. Защо не сега?

– Защото трябва да чакаме, докато се въоръжим по-добре. Те – Сацума, Тоса и Чошу – имат някои модерни оръжия, оръдия и пушки. Не знаем колко. И няколко парахода.

– Продадоха им ги гай-джин против волята на шогуната!

– А те ги купиха поради някогашната ни слабост.

Лицето на Анджо почервеня.

– Не отговарям за това!

– Нито аз! – Пръстите на Йоши се вкопчиха в дръжката на ножа. – Но тези феодални владения са по-добре въоръжени от нас, каквато и да е причината. Съжалявам, ще трябва да почакаме, плодът на Сацума не е достатъчно изгнил за нас, за да рискуваме в една война, която не можем да спечелим сами. Ние сме изолирани, а Санджиро – не. – Гласът му стана по-рязък. – Съгласен съм обаче, че скоро ще се наложи да си разчистим сметките.

– Утре ще помоля Съвета да издаде заповедта.

– Надявам се, че другите ще ме послушат заради шогуната, теб и целия род Торанага!

– Ще видим утре – главата на Санджиро трябва да бъде набучена на кол и изложена за назидание на всички предатели.

– Съгласен съм, че Санджиро навярно е наредил убийството на Токайдо само за да ни създаде трудности – продължи Йоши. – Това ще подлуди гай-джин. Нашето единствено спасение е да отлагаме. Делегацията ни в Европа трябва да се върне всеки момент и тогава затрудненията ще свършат.

Преди девет месеца, през януари, шогунатът бе изпратил първата официална японска делегация с параход до Америка и Европа с тайната заповед да преразгледат споразуменията – роджу ги смяташе за „нелегитимни временни съглашения“ – с правителствата на Британия, Франция и Америка и да отменят или забавят всякакво отваряне на някое от пристанищата.

– Заповедите бяха ясни. Споразуменията трябва вече да са анулирани.

Анджо рече зловещо:

– Значи, ако няма война, споделяш, че е дошло време да изпратим Санджиро на оня свят.

По-младият бе твърде предпазлив, за да се съгласи открито, чудеше се какво крои или вече е намислил Анджо. Разхлаби мечовете си за удобство и се престори, че обмисля въпроса, новото назначение му бе по вкуса. „Още веднъж да съм в самия център на властта. О, да, Санджиро помогна да ме изберат, но заради някакви свои долни цели: да ме унищожи, като ме направи публично отговорен за проблемите, донесени от проклетите гай-джин. И по този начин ме превърна в пряка мишена на проклетите шиши – а и за да заграби нашите наследствени права, богатството и шогуната.

Както и да е, зная какво кроят той и неговата хрътка Кацумата, какви са истинските му намерения срещу нас и тези на съюзниците му, Тоса и Чошу. Само че няма да успее, кълна се в дедите си.“

– Как се каниш да отстраниш Санджиро?

Анджо потъмня, спомни си своята последна бурна кавга с даймио на Сацума само преди няколко дни.

– Повтарям – заповеднически бе изрекъл Санджиро, – да се подчиним на императорските предложения: веднага да свикаме среща на всички старши даймио, учтиво да ги помолим да сформират постоянен съвет, който да обнови и управлява шогуната, да отмени вашите позорни и нелегитимни съглашения с гай-джин, да нареди затварянето на всички пристанища за гай-джин, а ако те не си отидат, да ги изгоним незабавно!

– Отново ви напомням, че единствено шогунатът има право да определя външната политика, както и всяка друга политика, а не Императорът или ти! И двамата знаем, че си го измамил – бе отвърнал Анджо, който го мразеше заради произхода, легионите, богатствата и очевидното цветущо здраве. – Предложенията са комични и неизпълними! Ние поддържаме мир от два века и половина…

– Да, за да богатеят и укрепват Торанага. Ако откажете да се подчините на нашия пълновластен господар Императора, подайте оставка или си направете сепуку. Вие избрахте едно момче за шогун, онзи предател тайро И подписа споразуменията – Бакуфу са отговорни, че гай-джин са тук, тоест родът Торанага е отговорен.

Анджо бе пламнал и почти побеснял от иронията и неприязънта; ръфанията продължаваха месеци наред. Щеше да се нахвърли върху Санджиро с меча си, но Императорският указ го покровителстваше.

– Ако тайро И не бе преговарял по споразуменията и не ги бе подписал, гай-джин щяха да си пробият път до сушата със стрелба и сега щяхме да сме в унизителното положение на Китай.

– Само догадки – и то глупави!

– Забрави ли, че Летният дворец в Пекин изгоря и бе оплячкосан, Санджиро-дону? Днес Китай е практически разпокъсан, а правителството не се контролира от китайците. Забрави ли, че на британците, на главния си враг, отстъпиха един от островите си, Хонконг, преди двайсет години и сега той е непревземаем бастион? Че самодоволните гай-джин са постоянни господари на пристанищата Тиендзин, Шанхай, Шантоу според споразуменията? Да речем, че вземат един от нашите острови по същия начин.

– Ще ги спрем – не сме китайци.

– Как? Извини ме, но си сляп и глух, и се рееш в небесата. Ако ги бяхме предизвикали преди година, когато свърши последната китайска война, те щяха да изпратят всичките си флоти и армии и да прегазят и нас. Само мъдростта на Бакуфу ги възпря. Нямаше да устоим на армадите им или срещу топовете и пушките им.

– Съгласен съм, че за нашата неподготвеност е отговорен шогунатът, родът Торанага. Трябваше да се снабдим със съвременни оръдия и военни кораби още преди години, знаехме за тях отдавна, нали холандците ни разправяха за новите си изобретения, но ти ни натика носа в нощните си гърнета! Ти провали Императора. Можеше да уговориш най-много само едно пристанище – Дешима, – а не да даваш на американския злодей Таунсенд Харис Йокохама, Хиродате, Нагасаки, Канагава и да им позволиш достъп до Йедо за техните нагли легации! Подай си оставката и нека други, по-квалифицирани от теб, да спасят Земята на боговете…

Споменът за конфликта накара Анджо да се изпоти, защото Санджиро бе казал много истини. Измъкна книжна носна кърпа от широкия си ръкав и попи потта от челото и избръснатото си теме. Погледна към Йоши, завиждаше му за неговото поведение и хубост, но най-вече за младостта и легендарната му мъжественост.

„Доскоро толкова лесно се задоволявах“ – помисли си угнетен Анджо, постоянната болка в слабините му напомни за импотентността му. Доскоро беше лесно да се възбуди без усилие – сега вече не му бе възможно дори и с най-желаната жена, с най-добрите умения или с най-редките мехлеми и лекове.

– Санджиро може да се смята за недосегаем, ала не е – заяви той категорично. – Помисли и над това, Йоши-доно, млади, но умни съветнико, помисли как да го отстраним или главата ти ще се окаже на кол твърде скоро.

Назад к карточке книги "Гай-джин"