Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 94 (всего у книги 99 страниц)

– Ела, господарю.

Андре я наблюдаваше навъсен и плувнал в пот.

– Съгласна ли си?

– Да. Съгласна съм. Щом е такава волята ти.

Той взе ръката й. Тя я остави в неговата.

– Наистина ли си съгласна?

– Щом така желаеш. Да бъде според волята ти – отвърна тя със съвсем лека тъга.

– И никога повече няма да ми искаш ножа?

– Съгласна съм. Няма да се повтори, щом е такава волята ти, Фурансу-сан. – Гласът й бе нежен, лицето умиротворено, променено и все пак същото – по него пробягваха сенки на тъга. – Моля, нека спрем вече. Стига толкова. Обещавам никога повече да не те моля. Прости ми.

От плещите му сякаш се смъкна планина.

– О, Хиноде, je t’aime – благодаря ти, благодаря ти – рече Андре с пресеклив глас, – но, моля те, не тъгувай. Je t’aime, благодаря ти.

– Моля те, не ми благодари. Такава е волята ти.

– Моля те, не тъгувай, Хиноде. Обещавам ти, че всичко ще бъде прекрасно. Обещавам ти.

Тя кимна полека. Неочаквана усмивка огря лицето й и прогони тъгата й.

– Да, и аз ти благодаря. Вече ще бъда весела.

Изчака го да се избърше и отнесе кърпите. Той я проследи с поглед. Наслаждаваше се на своята и на нейната победа. Тя отиде с леки стъпки в съседната стая и се върна с двете им шишенца със саке. Предложи му с нежна усмивка:

– Да пием от тях, по-добре е, отколкото от чашите. Моето питие е горещо, а твоето е студено. Благодаря ти, задето откупи договора ми. А ta same. Ах, со ка Je t’aime. – Тя пресуши шишенцето си, леко се задави, после се засмя и изтри брадичката си. – Много вкусно беше, много вкусно. Ела в леглото. Ела в леглото, Фурансу-сан, иначе ще настинеш.

Прекрасният вкус на питието го освежи и премахна усещането за витаеща наоколо смърт. Андре бавно я отви. Жадуваше я страстно.

– Моля, никога вече на тъмно, моля?

– Щом така искаш. Само когато спим?

Изпълнен с благодарност, той й се поклони с глава до футоните. Чувстваше се като прероден. Благодари й и легна до нея. Изгаряше от желание. Протегна ръка.

– Ах, Фурансу-сан, нека първо си починем, моля те? – запита го тя нежно като никога. – Изтощих се от толкова страсти.

Андре едва сдържа бурното си разочарование, което без малко щеше да премине в ярост. След няколко мига й отговори колкото се може по-нежно:

– Разбира се. – Без повече да я докосне, легна по гръб.

– Благодаря ти, Фурансу-сан – прошепна Хиноде уморено. – Моля те, би ли намалил лампата, искам да поспя малко, съвсем малко?

Андре се подчини и отново се излегна. Слабините му бяха изтръпнали от превъзбуда.

В тъмното Хиноде се почувства доволна, както не се бе чувствала от години – от времето, преди да почине съпругът й, когато живееха в малката си къщичка в Йедо заедно със сина си. Момчето вече бе на сигурно място при баба си и дядо си, признато и защитено. Възпитаваха го като самурай.

„Лошо постъпи Фурансу-сан, дето не ми даде ножа, както бе обещал. Достойно за презрение. Но нали е гай-джин и не може да му се вярва. Както и да е, знаех си, че няма да удържи на думата си, докато аз удържах на своята. Въпреки обещанията на Райко. Той е лъгал, когато е подписвал, както ме излъга и тя. Няма значение, няма значение. Знаех си, че и двамата са лъжци.“

Японката се усмихна широко. „Старият билкар обаче не ме излъга. Вкусът на сакето не се промени, не усещам нищо, но смъртта се разлива по жилите ми и ми остават само няколко минути в този Свят на сълзите.

На мен, а и на Звяра. Той си го избра. Не удържа на думата си. Така Нечистия ще си плати, задето ме измами. Не ще му се удаде да излъже някоя друга жена. И ще иде в отвъдното неумиротворен!“

Андре дочу тихия й странен смях и се размърда.

– Какво?

– Нищо. По-късно ще се посмеем заедно. Вече никога няма да сме на тъмно, Фурансу-сан. Край на тъмнината.

Хирага удари с юмрук по татамите, изнервен да чака Акимото. Излезе в бурната нощ и пое с тежки стъпки към портичката в стобора. Оттам се насочи към къщата на Такеда, но отначало сбърка накъде да завие. На верандата се спря. Отвътре долиташе хъркане.

– Акимото, Такеда – тихо извика той. Не смееше да отвори шоджи без предупреждение, защото всички те ставаха опасни, когато ги изненадат.

Никакъв отговор. Хъркането продължи. Хирага безшумно плъзна вратата. Акимото лежеше с цялата си тежест върху масата, по пода се търкаляха манерки от саке и бутилки от бира. От Такеда нямаше и следа. Хирага сърдито разтърси братовчед си и го изруга. Младежът едва-едва се изтръгна от унеса си, все още неразбуден.

– Какво има? – Езикът му се заплиташе, лицето на Хирага се раздвояваше пред очите му и се въртеше.

– Къде е Такеда? Събуди се! Бака! Къде е Такеда?

– Не зная, ние просто… пихме…

Хирага се вцепени за миг. Целият му свят се обръщаше с краката нагоре. После се втурна навън през градината и хукна към оградата и укритието.

В замъгленото му съзнание изведнъж изникна споменът, че всички те знаеха къде е най-добре да поставят бомбите. Надникна под къщата на Такеда, но не видя нищо. И изведнъж усети лек мирис на барутен дим, приведе се и запълзя между ниските каменни подпори. Фитилът бе скрит много добре и настойчивите пориви на вятъра разсейваха пушека. Изскочи оттам, втурна се вътре и разтърси Акимото.

– Ставай, ставай, събуди се!

Младежът се опита пиянски да го отблъсне, но Хирага му зашлеви една плесница, после още една. От болката момъкът дойде на себе си.

– Такеда е взел бомбите. Ще подпали всичко, под твоята къща има една…

Хирага грубо го изправи на крака. Акимото смотолеви нещо, подпрян на рамото му, заклатушка се навън и се претърколи по стълбите в градината. Вятърът бушуваше с всичка сила. Бомбата избухна в същия момент.

Взривната вълна бе малка, но ги събори и изби дупка в пода. Напречните греди и вятърът донякъде заглушиха трясъка. Но опасността дойде откъм лампата – тя се възпламени, огънят лумна и обхвана постройката.

– Слез в тунела и ме чакай там – изхриптя Хирага дрезгаво и хукна. Уплахата от взрива и близостта на смъртта отрезви Акимото. Понечи да побегне, но вятърът запрати няколко въглена върху него. Младежът обезумяло заудря дрехите си и се отдръпна. Когато отново погледна към къщата, тя се бе превърнала в същински пъкъл. Вятърът бързо поде искрите и ги отнесе към съседната постройка. Тръстиката се подпали. Забиха пожарните камбани. Взеха да се струпват прислужнички, слуги, клиенти, куртизанки и пазачите пред портата.

Хирага препускаше по пътеката към най-южната къща. Точно преди да я стигне, бомбата избухна. Взривната вълна бе по-слаба от предишната, но го просна насред храсталака. Тялото му се удари в декоративен каменен дракон и самураят изкрещя от болка. От експлозията рухна единият ъгъл на къщата, тя се наклони и килна като пиян човек. Една от стените избухна в пламъци.

Хирага се насили, без колебание скочи на верандата и се провря през горящата шоджи стена. Разлятата газ вече вършеше пъкленото си дело вътре в жилището. Пушекът го задушаваше. Прикри лицето си заради пърлещия зной и се опита да не диша.

Видя Тайърър, отхвърлен на една страна, безпомощно да стои на четири крака, полузадушен, обграден от огнените езици, които само след секунда превърнаха стената шоджи зад гърба му в пламтяща повърхност. Обхванаха намаслените стени, подпорите и покрива и лизнаха останките от футона и завивката, върху която лежеше Тайърър. Подгъвът на кимоното му за спане също се запали. Хирага се спусна, стъпка пламъка и изправи англичанина на крака. Един поглед към Фуджико му бе достатъчен. Бомбата я бе разполовила. Косата й вече гореше и се превръщаше в пепел.

Полуослепял от дима, Хирага извлече Филип на пътеката. В същия момент лумналият покрив се сгромоляса, двамата залитнаха и се строполиха на земята. Вятърът превърна последвалия фонтан от искри и жарава в същинска огнепръскачка, която подпали останалите къщи, стобори и съседната чайна. Разнесоха се крясъци, писъци и предупредителни викове.

Изненадан, че е все още жив, кашлящ и със запушена уста, Хирага заудря тлеещата предница, на кимоното си. Късият му меч все още си бе затъкнат в пояса, а дългият бе изчезнал. Доколкото виждаше, Тайърър не бе ранен, но не можеше да потвърди със сигурност, тъй като момчето бе почти в безсъзнание, дишаше тежко на пресекулки и повръщаше от погълнатия дим. Хирага мъчително се изправи над него, за да си поеме дъх и да си събере мислите. Озърна се предпазливо. Съседното жилище избухна в пламъци, лумна и следващото и им затвори пътя за бягство.

„Кацумата излезе прав – помисли си самураят. – При този вятър Йошивара е обречена, а заедно с нея и Колонията.“

В самия край на Ничията земя войнишкият патрул спря като закован заедно с всички трезви мъже в Пияния град и се вторачи отвъд стобора към Йошивара. Огнени стълбове и пушек се издигаха на вълни към небето, а вятърът донасяше далечни викове и звън на камбани. Едва-едва дочуха трета експлозия. Лумнаха пламъци.

– Всемогъщи Боже – извика сержантът и излезе иззад склада, за да види по-добре. – Това бомба ли беше?

– Отде да знам, сержант – може да е бил варел с газ, ама най-добре да се върнем, щото туй се насочва към нас…

Взриви се и другата бомба, която Такеда бе заровил от обратната страна на склада. Всички инстинктивно залегнаха. Извиха се облаци дим, огънят запращя, а откъм Пияния град ревнаха за ведра:

– Пожар! Пожар! Побързай за Бога… това е складът за газ.

Полуоблечени мъже се блъскаха навън-навътре в съседните къщи да спасят ценните си вещи. Публичният дом на госпожа Фъдърингил опустяваше, обитателите и клиентите бълваха псувни и проклятия и навличаха дрехите си. Забиха още противопожарни камбани. Появиха се мародери.

Откъм южната порта дисциплинирано се завтекоха самураи. Препускаха към Йошивара със стълби и ведра и с мокри маски на лицата. Неколцина се откъснаха, за да се справят с пожара в склада, а останалите продължиха нататък. Огнените езици от покрива на склада, раздухвани от вятъра, прехвърлиха сокака и тутакси погълнаха съседните колиби.

От укритието си в Ничията земя Такеда забеляза обърканите войници и изпита злорадо задоволство, че бомбите му си бяха свършили работата. По-голямата част от Йошивара вече гореше. Време му бе да офейка. Реши да се скрие в кладенеца, намери раницата си, преметна я през гръб и с все сила пое опасния път през сметището. Зад себе си чу предупредителни викове. Сметна, че са го забелязали, но се оказа, че чисто и просто едната страна на сградата хлътна и засипа с жарава и пламъци разпръснатите хора и съседните постройки. Всичко се освети и видимостта му се подобри. Хукна въодушевено. Пред него беше селото и избавлението.

– Ей, ти!

Такеда не разбра думите, ала се закова на място. Отпреде му като вцепенени се спряха група британски войници с офицер начело, дотичали откъм селото да проверят доколко е голяма опасността.

– Сигурно е мародер! Или пък подпалвач! Ей, ти!

– Мили Боже, полека, сър, той е самурай и е въоръжен!

– Прикривай ме, сержант! Ти там! Какво правиш? Какво носиш?

Такеда с ужас видя как офицерът разкопчава кобура си и тръгва към него, а войниците свалят пушките си. Самураят се извъртя и хукна. Те тутакси го подгониха.

Пожарът осветяваше добре пътя на Такеда през сметището, той успешно избягваше препятствията, а раницата се удряше в гърба му. Дишаше задавено. С внезапно бликнала надежда забеляза, че сокакът до горящата сграда е пуст, втурна се натам и бързо взе преднина.

– Спри или ще стрелям! – Макар думите да бяха неразбираеми, Такеда безпогрешно долови заплашителния тон. Продължи стремителния си бяг, нямаше защо да ги подлъгва, тъй като всеки момент щеше да се озове на сигурно място. Бе забравил, че светлината, която му помагаше, улесняваше и тях.

– Спри го, сержант! Рани го, не го убивай!

– Добре, сър… Чакай, Боже мой, ами той е нехранимайкото, когото дири Сър Уилям – оня проклет убиец Накама!

Сержантът се прицели. Обектът му бягаше надолу по уличката. Натисна спусъка.

– Улучих го – изкрещя ликуващо и хукна. – Хайде, момчета!

Куршумът просна Такеда на земята. Бе пронизал раницата и гърба му, бе проникнал през белите му дробове и бе излязъл от гръдния му кош, без да му причини смъртоносна рана. Но Такеда не го знаеше. Чувстваше се смазан. Лежеше в мръсотията и виеше от уплаха, но не усещаше болка. Едната му ръка висеше безпомощно. Тътенът на близкия пожар заглушаваше виковете му. Ужасът го принуди да се изправи на колене.

Зноят от приближаващия огън бе адски. Спасението му се намираше само на няколко крачки надолу по сокака. Японецът запълзя напред. Тогава през сълзи чу гласовете на войниците точно зад гърба си. „Няма спасение!“

Рефлексите му се задействаха сами. Подпря се на здравата си ръка, скочи на крака и с могъщ крясък се метна в пожарището. Младичкият войник, който тичаше най-отпред, се закова на място. Пропълзя обратно и се прикри с ръце от горящия пъкъл – сградата щеше да рукне всеки момент.

– Мамка му! – Вонята на горяща плът го накара да си запуши устата и носа. – Без малко да го пипна тоя, сър. Точно той беше, дето го търси Сър Уилям…

Това бяха последните думи на младежа. Бомбите в раницата на Кацумата се взривиха със страшна сила и едно парче метал откъсна главата му, разпръсна войниците и офицера като кегли и изпотроши няколко крайника. Сякаш като ехо избухна един бидон с газ, после още един и още един. Май настъпваше апокалипсисът. Вятърът се бе усилил още повече и безмилостно пое огнените стълбове и жаравата.

Пламна първата селска къща.

Шоя, семейството му и цялото село, вече с маски срещу пушека и подготвени от момента на първата тревога, продължиха с отмерена и мъжествена бързина да опаковат ценните си вещи в малките огнеупорни тухлени заслони, издигнати във всяка градина.

Лумнаха всички покриви по главната улица на селото.

Бе минал по-малко от час след първия взрив, а Трите шарана вече не съществуваха. Бе опожарена и по-голямата част от Йошивара, стърчаха само комини, каменни подпори на къщи сред купчини пепел и жарава. Тук-там се валяше някоя чаша или манерка от саке, повечето обгорели и с пропукан емайл. Срещаха се метални кухненски прибори. От градините нямаше и помен, храстите бяха опърлени, а наоколо се трупаха замаяните жители. Като по чудо огънят бе пощадил две-три къщи, но наоколо им царуваше пълна пустош.

От другата страна на рова бе разположено селото. То бе обхванато от пламъци. Отвъд селото, в самата Колония, покривите на три къщи близо до Пияния град също се бяха подпалили. Една от тях принадлежеше на „Гардиън“, където се намираше новата кантора на Джейми Макфей.

Нетълсмит и чиновниците му пренасяха ведра с вода за Джейми, който стоеше на върха на една стълба и гасеше покрива. Другите – прислужници китайци заедно с Морийн – храбро щъкаха навън-навътре през централния вход и изнасяха наръчи с документи, матрици и всичко най-съществено. Горе Джейми губеше битката. Силен порив на вятъра тласна огнените езици към него. Той едва не падна от стълбата и се спусна на земята сразен.

– Безнадеждно е – задъхано изрече Макфей. Лицето и косата му бяха зацапани със сажди.

– Джейми, за Бога, помогни ми да пренеса печатарската машина! – викна Нетълсмит и се втурна в сградата. Морийн понечи да го последва, но Макфей я спря.

– Ти остани тук! Пази си роклята!

Морийн благоразумно се дръпна към морския бряг и се зае да помага на останалите да нареждат на куп спасеното имущество. Гореше вече целият покрив и върху Джейми и Нетълсмит се сипеше порой от жарава, докато те, залитайки, измъкваха малката преносима преса. Като видя, че покривът и сградата са обречени, Джейми се втурна да помогне на Нетълсмит да спасят печатарските букви, матриците, мастилата и някои документи. Скоро дървената постройка се превърна в опасен капан.

– Мамицата му и пожар – избухна Джейми и ритна сърдито кутията с набора. Обърна се, защото усети, че Морийн го хваща за ръката.

– Съжалявам, любими – промълви тя, обляна в сълзи.

Макфей я взе в прегръдките си и изрече пламенно и искрено:

– Голяма работа, нали ти си добре – само това има значение.

В този миг претичаха самураи огнеборци. Джейми със знаци запита един от тях къде да намери маска срещу пушека. Войникът изсумтя, извади цяла шепа от ръкава си и отново хукна. Джейми ги натопи в едно ведро с вода.

– Ето, Морийн – подаде първата на нея, а другата на Нетълсмит, който седеше върху едно буре на брега и псуваше беззвучно. Покривът се срути и сградата се превърна в огнен пъкъл.

– Ужасно – рече Джейми на Нетълсмит.

– Да, но все още не е катастрофално. – Мършавият възрастен човек посочи улицата. Северната част от Колонията не бе обхваната от пожара. – Струанови, Брокови и легациите си стояха невредими. – Ако имаме поне малко късмет, няма да стигне чак дотам.

– Този вятър ще ни довърши.

– Да. Тук на брега сме на сигурно място… Появиха се още огнеборци с брадви в ръце. Сред тях бе и Дмитрий. Видя какво ги е сполетяло.

– Исусе, колко съжалявам! – провикна се той в движение. – Отиваме да прочистим ивица земя, та дано спрем пожара.

– Джейми, иди с тях да им помогнеш. Тук съм в безопасност – обади се Морийн.

– Тук наистина няма какво повече да се прави – подкрепи я Нетълсмит. – Аз ще се погрижа за нея. На сигурно място сме, а ако се наложи, ще отидем у Струанови. – Вестникарят извади молив и хартия, замислено близна графита и започна да пише.

Мъжете цепеха бараките с брадви. В най-южния край колибите пламтяха. Вятърът ставаше все по-горещ и все по-силен с всяка изминала минута. Удвоиха усилията си, но нов порив ги засипа с огнена жарава и ги отблъсна.

Дмитрий безпомощно вдигна ръце:

– Божичко, виждал ли си някога нещо да изгаря толкова бързо? Тия хижи са като кутии с огниво!

– Дай да погледнем ей там – изкрещя Джейми и посочи към стобора на Йошивара. Всички се втурнаха подире му.

Не можеха да направят кой знае какво. Пламъците се разпространяваха прекалено бързо, хората търчаха насам-натам с ведра в ръце, но тъкмо да потушат някое огнище, наблизо избухваха десет нови. Навред се щураха зашеметени жени и прислужници, търсещи убежище.

Почти всички се бяха изгубили сред кървавото зарево над Йошивара. Мъжете се смесиха с оцелелите и тревожно затърсиха кой своето момиче, кой мама-сан. Джейми се присъедини към тях, а погледът му скачаше от лице на лице, та дано открие Неми. Не бе забравил за нея. „Ако някой успее да избяга, това ще е тя“ – бе си помислил той, но изведнъж усети несигурност. Тук за познато лице.

– Гомен-насай, Неми-сан, уакаримасу-ка? – питаше ги дали са я виждали, но всички му отвръщаха вяло с поклони и с насилени усмивки:

– Айа, гомен-насай – не, толкова съжалявам.

Дмитрий излетя от пушека, като кашляше и се задъхваше.

– Самураите са страхотни огнеборци. Можем да понаучим едно-друго от тях. Само дето не могат да спрат тоя шибан пожар. Виждал ли си Неми?

– Не, тъкмо се канех да те питам.

– Може да е от другата страна или ей там – изхъхри Дмитрий и посочи към ливадата пред хиподрума, където няколко петролни лампи осветяваха тъмнината. – Някои от тях се събират там, а други оттатък. Слушай, аз ще огледам към Северната порта и отвъд канала, ти виж на ливадата.

И двамата приклекнаха, тъй като огнените стълбове се прехвърлиха над главите им и плъзнаха по някаква селска колиба зад тях. В бъркотията Джейми изгуби Дмитрий и продължи издирванията си, като помагаше с каквото можеше. В някакъв миг край него прелетя Хевънли Скай и се провикна:

– Джейми, току-що разбрах, че Филип е изчезнал заедно с останалите от Трите шарана.

– Всемогъщи Боже, сигурен ли си? Ами какво…

Но Скай бе потънал в мрака.

Легациите се намираха на север и все още не бяха непосредствено застрашени. Нито пък Струанови, Брокови и най-близките сгради и складове, въпреки че вятърът с всяка изминала минута се усилваше и ставаше все по-зноен. Главната улица, както и околните, беше претъпкана. Всички се готвеха за последна защита. На брега слизаха войници и моряци от флота. На Хай стрийт се изсипаха самураите от казармите си отвъд портите със стълби и ведра, с маски на лицата, опитни и експедитивни.

Сър Уилям, наметнал топлото си палто над пижамата, ръководеше защитата на Легацията. Долу, край прибоя, Палидар надзираваше как драгуните инсталират до морето помпи и дълги брезентови маркучи. Озърна се и видя генерала да бърза заедно с един офицер от инженерните войски и отряд от войници към Сър Уилям.

– Отивам в Пияния град и в селото – заяви генералът задъхано. – Каним се да вдигнем във въздуха няколко къщи, за да изчистим ивица земя и да спрем пожара, стига да ни позволиш. Става ли?

– Да, прави каквото знаеш, току-виж, помогнало. Ако вятърът не стихне, с нас е свършено. Така че побързай!

– Случайно наблюдавах откъм носа. Стори ми се, че пламна на три-четири места едновременно в Йошивара, и то в различни части.

– Боже праведни, искаш да кажеш, че е умишлен палеж ли?

– Де да го знам дали е стихийно бедствие или дяволски палеж, ама ще изгорим с парцалите! – Заедно с инженерния си отряд генералът продължи нататък.

Сър Уилям видя адмирала тежко да се изкачва по брега откъм кея на Легацията с нови попълнения моряци и матроси.

– Корабите са готови за евакуация – заяви Кетърър. – Имаме достатъчно запаси за цялото население. Ще ги съберем покрай брега – там е най-сигурно.

– Добре. Тук е опасно.

– Да. Напълно промени плановете ни!

– Боя се, че е така. Със свещ да бяхме търсили, нямаше да улучим по-неподходящ момент. – „Да му се не види и пожарът – сърдито си помисли Сър Уилям. – Навсякъде само усложнения. Утре е срещата с Йоши и ни предстои обстрелът на Кагошима, и то точно когато Кетърър най-сетне кандиса да се подчини на инструкциите. Какво, по дяволите, ще правим? Ще се евакуираме ли или какво? Да натоварим всички на флота и да се завърнем с подвити опашки в Хонконг или да вземем да отидем в Канагава и хич не ме е еня какво ще правят японците? Не мога. Канагава е още по-опасен капан – там заливът е прекалено плитък и флотът не може да се приближи.“

Дипломатът погледна Кетърър. Лицето на адмирала изглеждаше сурово и обветрено. Бе вперил малките си очи в далечината. „Тоя ще гласува за Хонконг – помисли си Сър Уилям отчаяно. – Да му се не види и вятърът!“

По-нататък Макструан бе разположил стълби покрай сградата си. Прислужниците и чиновниците подаваха ведра с вода на качените горе, които заливаха дървения покрив. В съседство у Брокови Горнт и хората му се занимаваха със същото.

– Божичко, вижте! – викна някой. Пламъците вече покриваха целия хоризонт над селото и Пияния град. Непоносимо горещият вятър ги шибаше бясно в лицата.

– Mon Dieu – прошепна Анжелик.

Беше се наметнала с топло палто върху нощницата, бе си вързала главата с кърпа и още при първия сигнал за тревога бе избягала навън. Огънят очевидно скоро щеше да се добере до тях. Ето защо французойката хукна към стаята си. Бързо натъпка в една чанта четките, гребените, мехлемите, кремовете, ружа и най-хубавото си бельо. Помисли за момент и вече поуспокоена, отвори прозореца, викна на А Со да застане отдолу и започна да й хвърля рокли и палта.

А Со подсмръкна и не се помръдна. Макструан, който бе наблизо, я изруга да се раздвижи и й посочи пристана отвъд улицата. Там чиновниците вече пазеха сандъците с документи, хранителни запаси и пушки, а Варгас и останалите мъкнеха още пакети, тъй като Албърт бе решил да поеме риска и да остави звонковите пари, кюлчетата злато и сребро и част от документите в железния им сейф.

– Мътните те взели, кучко такава – изкрещя той на А Со на съвършен кантонски, – отнеси нещата на тай-тай ей там. Пази ги и не мърдай, дори ако адският огън се изсипе отгоре ти, или ще ти премажа ходилата от бой! – Китайката се подчини незабавно. – Анжелик, провикна се засмяно Макструан, – ще ни предупредят навреме, така че си остани на топло, докато не те повикам.

– Благодаря, Албърт. – Анжелик видя, че Горнт я гледа от съседната къща. Махна й. Тя му отговори със същото. Вече не изпитваше страх. Албърт щеше да я предупреди своевременно. Не я безпокоеше нищо. Малко преди това бе взела решение как да се справи с Андре, Скай и жената от Хонконг. А също и с Горнт – утре.

Тананикайки си Моцарт, извади четката си за коса и седна пред огледалото, та да се пооправи за пред всички тях. Беше като едно време. „А сега какво да си облека? Кое ще е най-подходящо?“

Райко последва широкоплещестия слуга сред развалините на Къщата си. Той носеше петролна лампа и я водеше внимателно. Където бе възможно, стъпваше по плочките, заобикаляше жаравата, която пламтеше ярко като предупреждение.

И двамата бяха с маски против пушека, но въпреки това кашляха и хриптяха от време на време.

– Върви по-вляво – изхриптя мама-сан с пресъхнало гърло и продължи огледа си.

– Добре, господарке.

Двамата с тежки стъпки продължиха нататък. Райко бе преодоляла първоначалния си ужас. Ставаха такива неща. Бяха дело на боговете. „Както и да е, нали съм жива. Утре ще си изясня какво предизвика пожара. Дали е взрив, както твърдят някои, макар че сред воя на този ужасен вятър човешкият слух може и да се излъже. Току-виж, някоя небрежно поставена делва с газ е паднала в кухненско огнище, избухнала е и така е започнало всичко. С Трите шарана е свършено. Както и с останалите Къщи – с малки изключения. Но аз все още не съм разорена.“

От мрака изникна група куртизанки и прислужнички. Някои плачеха, други бяха пообгорени. Райко разпозна жените от Зеления дракон. Нямаше нито едно от нейните момичета.

– Стига сте плакали – нареди им тя. – Вървете в Шестнайсетте орхидеи. Всички се събират там. Тя не е пострадала много и за всички ви ще се намерят легла, храна и пиене. Помогнете на ранените. Къде е Чо-сан? – Така се казваше тяхната мама-сан.

– Не сме я виждали – отговори едно от момичетата през сълзи. – Бях с един клиент и успях само да изскоча с него и да изтичам в подземното скривалище.

– Добре, вървете ето оттук и внимавайте.

Райко бе много доволна от себе си. Преди около две години, когато строяха Йошивара и гилдията подбираше новите мама-сан с предварителното скъпо струващо съгласие на тукашния отдел на Бакуфу, Райко бе предложила всяка Къща да си има противопожарна изба близо до централната сграда, а за по-голяма предпазливост да изградят под земята тухлени огнеупорни скривалища. Някои от съдържателките не приеха, тъй като не си заслужавало допълнителните разходи. „Мен какво ме засяга, те да му мислят. Ще има утре да се вайкат и да се удрят в гърдите, задето не ме послушаха.“

Току-що бе огледала своите собствени скривалища.

Собствеността бе непокътната. Всички ценности си бяха на мястото, всички договори, споразуменията с момичетата, полиците, заемите от Гиокояма и банковите отчети, разписките за дългове, най-хубавото бельо и кимона – както нейните, така и на момичетата. Изглеждаха като нови в опаковките си. От самото начало държеше всички скъпи чаршафи и дрехи, които не се обличат и не се използват през съответната вечер, да бъдат прибирани под земята и това винаги бе съпроводено с мърморене заради допълнителната работа. „Е, утре заран няма да има стонове“ – помисли си тя.

За нейно огромно облекчение всичките й момичета, персоналът и клиентите бяха налице, с изключение на Фуджико, Хиноде, Теко, Фурансу-сан и Тайра, а липсваха и двама прислужници и две прислужнички. Но това не я обезпокои. Сигурно се бяха скрили някъде другаде. Някой от слугите бе забелязал един или двама гай-джин да тичат към Портата. „Наму Амида Буцу – помоли се Райко, – опази ги всичките и ме благослови, задето толкова разумно обучих момичетата и хората си как да се оправят по време на пожар.“

Ужасът, преживян през големия пожар в Йошивара в Йедо преди дванайсет години, и бе послужил за урок. Тогава тя едва не загина заедно с клиента си – един богат търговец на ориз от Гиокояма. Бе го спасила, защото го бе извлякла мъртвопиян навън, рискувайки собствения си живот. Докато тичаха през градините, внезапно се озоваха заобиколени от пламъци. Но се спасиха от сигурна смърт, изкопаха яма в меката почва с ножа на пояса й, така че огънят ги подмина. Все пак долната половина на тялото и краката й обгоряха зле и така приключи попрището й на куртизанка.

Клиентът й не я забрави и след като Райко се съвзе достатъчно, за да ходи, той се обърна към Гиокояма и те й отпуснаха пари да отвори своя собствена Къща. А той бе отишъл при друга жена. Вложението им бе донесло петорна печалба. В онзи пожар бяха загинали около стотина куртизанки, шестнайсет мама-сан, безброй клиенти и прислужнички. Още повече бяха намерили смъртта си по време на пожара в Шимибара в Киото. Векове наред по същия начин бяха загинали стотици. Големият пожар в Широките ръкави, изригнал няколко години преди това, я бе унищожил до основи и бе струвал на Йедо стотици хиляди жертви. За две години я построиха наново и тя пак процъфтя, после отново изгоря и пак я построиха и така – до безкрайност. „Сега, както и тогава – закле се Райко, – ние също ще издигнем нашата по-хубава отпреди!“

– Пътят за Шестнайсетте орхидеи е оттук, нали, господарке? – Прислужникът се двоумеше сред кълбата от дим, които се виеха на талази. Силен порив на вятъра помете сгурията и изгасналите въглени и откри крайъгълен камък и каменен дракон, пропукан от зноя. Райко го разпозна и разбра къде се намират: до къщичката на Хиноде.

– Май ще трябва да се върнем малко – рече тя, но нещо проблесна пред очите й. – Чакай. Какво е това?

– Къде, господарке?

Райко замълча. Нов полъх раздуха жаравата и тя пак съзря същия проблясък малко по-напред и вдясно.

– Ето там!

Много предпазливо слугата взе почерняло клонче без листа и се зае да си разчиства пътечка. Пристъпи напред, вдигна лампата и се взря в тъмнината.

– Да се върнем, ще огледаме утре!

– Ей сега, господарке. – Като се предпазваше от зноя, мъжът бързо разчисти жарта и ахна. Две овъглени човешки тела лежаха едно до друго, лявата ръка на едното държеше дясната на другото. Просветваше златен пръстен с печат, изкривен и отчасти разтопен. – Господарке!

Вцепенена от ужас като статуя, Райко пристъпи до него. „Сигурно са Фурансу-сан и Хиноде – хрумна й тутакси, – той винаги носеше пръстен с печат… Ами да, спомням си – дори ми го предложи преди няколко дни.“

И дукът й веднага се съживи при вида на тези две сключени ръце. Върху своята постеля от живи въглени те й се сториха като скъпоценни камъни в обков, като рубини, проблясващи, оживяващи, чезнещи и отново възраждащи се от повея на вятъра – и щяха да останат така до свършена на времената.

„О, колко тъжно – помисли си Райко с насълзени очи, – колко тъжно и все пак колко красиво. Колко са умиротворени, благословени да умрат заедно, хванати ръка за ръка. Навярно са решили да изпият чашата с отрова и да си отидат едновременно. Колко мъдро. Колко разумно и за двама им.“