Текст книги "Гай-джин"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 44 (всего у книги 99 страниц)
Законът за нарушаване на обществения ред от 1715 г. бе провъзгласен от Парламента след въстанието на якобитите заради неговата жестокост и унищожителност. Новият закон бе замислен да спре всякакви разногласия още в зачатък. Той разрешаваше на всички съдии и мирови съдии правото и задължението да четат закона пред всяка група над дванадесет човека, която се смята за заплаха на спокойствието в Кралството, като бунтовниците се задължаваха да го изслушат и да се подчинят. Ако някой не се оттеглеше до четиридесет и пет минути, подлежеше на незабавен арест, хвърляне в затвора и ако се докажеше вината му, получаваше смъртна присъда или биваше изпращан на доживотна каторга отвъд океана по волята на Нейно величество.
Нямаше нужда Сър Уилям да дочете закона. Селската уличка опустя, като се изключат войската, генералът и самураите.
– Филип, оправи се с тях, кажи им да си идат вкъщи; моля те. – Проследи за миг как Тайърър приближи и се поклони, а военачалникът му отвърна с поклон. „Добро момче“ – помисли си, после се обърна и мрачно изгледа генерала, който бе пламнал и изпотен. – Добро утро, Томас.
– Добро утро, сър – отдаде чест генералът чевръсто, но само заради войниците наоколо.
Сър Уилям не вдигна шапката си за поздрав. „Диване“ – мислеше си за генерала.
– Приятен ден, а? – рече той небрежно. – Предлагам да разпуснете хората си.
Генералът махна на кавалерийския офицер, който в душата си бе повече от доволен, че Сър Уилям пристигна тъкмо навреме: съзнаваше, че японците не са виновни и че ще трябва да прегази с конете си сбирщината от търговци. „Каква сган от невъзпитана измет“ – помисли си той.
– Сержант – извика офицерът. – Всички да се приберат в казармите и ги разпусни там. Сега!
Войниците започнаха да се подреждат. Тайърър се поклони за последен път на военачалника самурай, изключително доволен от себе си, проследи ги как се отдалечават бавно по улицата към Северната порта.
– Страхотно зрелище беше, Филип, справи се чудесно – каза Джейми Макфей.
– О? Всъщност нищо не съм направил – рече Тайърър с престорена свенливост.
Джейми Макфей изсумтя. Бе се изпотил, сърцето му биеше силно, сторило му се бе, че все някой ще дръпне спусъка или ще извади меча.
– Едва не се стигна дотам. – Той погледна към Сър Уилям, потънал в разговор с генерала, който се беше зачервил още повече. – Дребосъка Уили добре ще калайдиса тоя негодник – рече тихо с усмивка. – Пълен глупак!
– Той е… – Тайърър млъкна, вниманието им се отклони към другия край на улицата. Самураи тичаха към един магазин на изток, който гореше. – Господи, това е къщата на шоя… – Тайърър вече летеше натам, а Макфей го следваше по петите.
Неколцина самураи бяха скочили на верандата и потушаваха пламъците, другите бързаха към големите варели с вода, заобиколени с ведра, които се срещаха на точно определено разстояние навсякъде за такива спешни случаи. Докато Тайърър и Макфей пристигнат, пожарът беше овладян. Още пет-шест ведра с вода, и последните пламъци засвистяха и стихнаха. Външната стена на магазина бе изгоряла. Вътре видяха шоя, до него един ашигари, пехотинец. И двамата излязоха на верандата. Шоя коленичи и се поклони, и ашигари се поклони. Мърмореха благодарности. За учудване на Макфей нямаше и помен от Хирага, когото той и Тайърър познаваха само като Накама. Но преди някой от тях да успее да отвори уста, военачалникът започна да разпитва шоя и пехотинеца:
– Как започна пожарът?
– Един чужденец хвърли парцал по стената, господарю.
– Проклето куче, всичките са кучета! Ще направиш доклад и ще обясниш причината за безредицата. До утре, шоя.
– Да, господарю.
Военачалникът сипаничав мъж на около тридесетина години, надникна в магазина.
– Къде е другият?
– Господарю?
– Другият човек. Японецът, когото гай-джин преследваха и се вмъкна тук? – попита той раздразнено. – Побързай!
Ашигари се поклони учтиво:
– Толкова съжалявам, господарю, тук нямаше никой друг.
– Аз ясно видях как се втурна вътре – носеше, мечове. – Той се обърна към хората си: – Кой го видя? – Те го изгледаха притеснени и поклатиха глави. Лицето му почервеня. – Претърсете магазина незабавно!
Претърсването приключи и откриха само семейството на шоя и прислужниците, които коленичиха, поклониха се и останаха на колене. Отричаха да са видели някого. За миг настана тишина. После Тайърър и Макфей онемяха, като видяха, че военачалникът се разяри и им закрещя яростно.
Ашигари и всичките воини стояха мирно, неподвижни и търпеливи, селяните – на колене, с глави до земята, разтреперани под острите думи. Без предупреждение той пристъпи към ашигари и го перна с опакото на ръката си през лицето. Мъжът понасяше до немай-къде невъзмутимо сипещите се удари и ругатни. Военачалникът изкрещя команда, шоя незабавно скокна и не трепна, докато обезумелият офицер го блъскаше също толкова жестоко по лицето, а жените и децата се опитваха да не трепнат при всеки удар, напълно неподвижни.
Както внезапно започна побоят, така внезапно спря. И двамата се поклониха ниско, лицата им бяха на резки. Шоя отново коленичи. Военачалникът отговори с официален поклон, сякаш нищо не бе станало. Хората му се подредиха и той ги поведе към Северната порта, все едно че всичко бе наред. Тайърър и Макфей слисани ги изпроводиха с очи. След малко според правилата шоя стана, жените и децата влязоха в къщата, а той се зае да наглежда ремонта на стената. Селото се захвана с ежедневната си работа.
– За какво, по дяволите, беше всичко това? – попита Макфей.
– Не зная – отвърна Тайърър; и двамата бяха сащисани от бруталността на офицера и безучастността на потърпевшите. – Улових само някоя и друга дума оттук-оттам – май имаше нещо общо с Накама. Те всички твърдяха, че въобще не са го виждали.
– Невъзможно – аз самият го видях да влиза в тази колиба. – Макфей попи челото си; – Освен това защо търпяха този негодник? Той беше обезумял; И погледни ги сега, държат се, сякаш нищо не се е случило. Защо?
– Не зная – може би Накама ще ни обясни вдигна рамене Тайърър. – Ще ти кажа едно, проклет да съм, но не ми се ще да им падна в ръцете. За нищо на света.
– Здравей, Анжел. Как си?
– Здравей, скъпи. Ами… много по-добре, благодаря ти. – Анжелик се усмихна изнурено, когато Струан влезе и затвори вратата. Тя лежеше подпряна на възглавниците в спалнята си във Френската легация, късното следобедно слънце приятно грееше през прозореца и открояваше сянката на часовия, поставен отвън за постоянно.
В ранните утринни часове, когато Струан се бе втурнал – куцукайки – при нея, тя беше устояла на неговите увещания да се премести, владееше се достатъчно, за да помни, че трябва да остане тук – вечерта Андре Понсен щеше да донесе лекарството, което да я избави от нещастието. „Не, не от нещастието, да, от него – щеше й се да крещи. – Андре ще ме освободи от нещастието, което нося и което причиних.“
– О, mon Dieu, Малкълм, добре съм и не искам да се местя!
– Моля те, не плачи, скъпа моя, моля те.
– Тогава остави ме, така ми е добре, Малкълм, аз съм в пълна безопасност, винаги съм била в безопасност, а д-р Бабкот ми даде нещо, което да спре треперенето ми, нали, докторе?
– Точно така, Малкълм – бе казал Бабкот, – и, моля те, не се безпокой. Анжелик е много добре. Ще й мине като на кутре, когато се събуди. По-добре да не я местим. Няма за какво да се тревожиш.
– Ама страшно ми се иска!
– Може би тази вечер ще я преместим, об…
– Не – изхлипа тя, сълзите й се лееха, – не тази вечер, може би утре.
„Благодаря на Бога за сълзите“ – помисли си тя отново докато наблюдаваше как Малкълм се изправи с усилие над леглото й. Сълзите, това изпратено от небесата оръжие срещу мъжете, се смяташе за слабост, а беше могъщ закрилник. Усмихваше й се чудесно, но девойката забеляза тъмните кръгове под очите му, което изглеждаше странно, и някакво изражение на досада.
– Надникнах по-рано, но ти беше задрямала, а не исках да те безпокоя.
– Как би могъл да ме обезпокоиш! – Загрижеността му и обичта му бяха толкова явни и толкова дълбоки, че тя трябваше да се насили да мълчи и да не закрещи безпомощно истината. – Не се безпокой, скъпи, скоро всичко ще бъде чудесно, обещавам.
Малкълм седна на един стол до леглото, разказа й как едва не избухнал бунт и как Сър Уилям бързо го потушил.
– В много отношения той е добър човек – рече й, но си мислеше: „Но в други не.“ Той и Норбърт бяха предварително предупредени, че ще ги повика утре сутрин. Веднага се бяха срещнали на четири очи: „Не е работа на шибания Дребосък Уили“ – бе се съгласил Норбърт кисело: – Нека се заеме с японците и връщането на флотата! Слушай, за нарушителя: чувам, че си го разпознал като един от убийците на стария Кентърбъри, другия негодник от Токайдо?
– Не, не съм, мисля, че беше друг, макар да е бил прострелян. Хоуг твърди, че бил същият, когото оперирал в Канагава.
– Какво е търсил на нейния прозорец, а?
– Не зная – съдба. Предполагам, че е просто крадец.
– Правилно, съдба. И католик бил. Съдба…
Струан видя, че Анжелик го чакаше да продължи, и се поколеба дали да поговори открито за този мъж, да я попита какво смята, да сподели своите мисли, но тя изглеждаше толкова крехка и беззащитна, че реши да изчака друг път и друг ден – негодникът бе мъртъв, който и да е бил, и толкоз.
– Когато се върна след вечерята, ще ти донеса последния „Илюстрейтид Лъндън нюз“, има страхотна статия за най-новата лондонска мода…
Анжелик го слушаше с половин ухо, въздържаше се да поглежда часовника на полицата на камината, който тихо отброяваше минутите. Андре й бе обещал да се върне от Йошивара около девет вечерта, тогава щеше да й даде цял чайник с топъл зелен чай и нещо сладко за ядене, тъй като сместа сигурно ще е отвратителна на вкус. Също и няколко кърпи и най-добре да не взема от приспивателното на Бабкот.
Девойката погледна часовника. „6,46. Толкова дълго трябва да чакам – помисли си тя, тревогата й нарастваше. После вътрешните гласове отново оживяха. Не се безпокой – прошепнаха й, – часовете ще минат бързо и после ще си свободна, не забравяй, че спечели, Анжелик, беше толкова храбра и толкова хитра, ти се справи с всичко успешно, не се безпокой за нищо; ти остана жива, а той умря, а това беше единственият начин, по който ти или която и да е друга жена може да остане жива – скоро ще се освободиш, от японеца, от него, и всичко отминало ще остане само един лош сън… Ще съм свободна, слава на Бога, слава на Бога.“
Усети облекчение. Тя се усмихна на Малкълм.
– Колко си красив, Малкълм. Вечерните ти дрехи са отлични.
Топлотата й го измъкна от унинието, само ужас го заобикаляше – с изключение на нея. Той засия:
– О, Анжел, ако не беше ти, щях да пукна. – Тази вечер бе хвърлил доста труд да подбере подходящите копринени вечерни дрехи и най-фините чортови боти, чисто бяла копринена риза с жабо и бяла връзка с рубинената карфица, подарък от баща му за последния му рожден ден, за двайсетгодишнината му на 21 май. „Само шест месеца още, и съм свободен – помисли си той, – свободен да правя каквото поискам.“ – Ти си единственото нещо, което ми помага да не полудея, Анжел. – Усмивката му прогони последните й черни мисли.
– Благодаря ти, скъпи – рече тя. – Да пукнеш ли? Но защо?
– Само заради търговията – отвърна той простичко, избягваше истинската причина. – Проклетите политици се бъркат в нашите пазари, обхванати от обичайното си боричкане за лично надмощие, пари и повишение, във всички страни е така независимо от религията и цвета на кожата. Общо взето, Търговската къща е в добро състояние, слава Богу – успокои я той въпреки кризата, пред която се изправяха с хавайската захар, и нарастващите ограничения от страна на Брок върху пазарите на Струан и улесненията за заеми.
Вчера пристигна открито враждебно писмо от Банка Виктория, централната банка в Хонконг, ръководена от Брок, копие бе изпратено до Тес Струан – управляващия директор на компания Струан, – а неговото копие бе адресирано:
„Господин Струан, Йокохама. Само за сведение:
Госпожо: Това писмо идва само да напомни; че компания Струан има позорни дългове и твърде много документи, които се подкрепят от съмнителни авоари и позорни печалби, повечето от документите изтичат на 21 януари и за да ви информираме, госпожо, отново, че плащането по всички горепосочени нечестни документи, които Банката владее, трябва да стане до посочената дата. Имам честта да съм, госпожо, ваш предан слуга.“
„Не им обръщай внимание на тия гнусни негодници – помисли си Малкълм уверено. – Все ще ги надхитря някак, и тях, и Брок. Убиването на Норбърт ще е добро начало. Управителите ни и персоналът са отлични, флотата ни все още е най-добрата и нашите капитани са ни предани.“
– Нямат значение Брок и слуховете, Анжел, можем да се справим с тях, винаги е било така. Американската гражданска война изключително много повиши нашите печалби. Помагаме на Юга да прекара памук през блокадата на Севера за нашите ланкашърски мелници, а в замяна им даваме барута, куршумите, пушките и оръдията, които Бирмингам произвежда: половината за Юга, половината за Севера – както и всичко друго, което нашите фабрики могат да изобретят и осигурят, машини, преси, обувки, кораби и восък за печати. Британското производство е огромно, Анжелик, повече от петдесет процента от всички индустриални стоки по света. Освен това имаме своята търговия с чай и бенгалски опиум за Китай, тази година реколтата е небивала – имам идея как да купя индийски памук, за да подпомогна недостига в Америка – и като прибавим всички наши обичайни товари… Англия е най-богатата и най-проспериращата страна на земята, а ти си красива.
– Благодаря ви, любезни господине! Je t’aime – наистина те обичам, Малкълм. Зная, че с мен ти е много трудно, но наистина е така и ще ти стана чудесна съпруга, обещавам…
Той се повдигна от стола и я прекъсна с целувка – миришеше силно на пура и брилянтин – мъжествено и приятно. Прегръдката му бе мускулеста и силна, едната му ръка се плъзна по гърдите й и тя усети грубостта й, устните му бяха корави, с лек вкус на бренди. „Точно обратното на неговите. Забрави го – прошепнаха гласовете. Не мога, не още.“
Да стои превит над нея беше ужасно напрягане за ранения му гръб и мускулите на стомаха, така че той се изправи с усилие, макар че му се искаше да я люби сега – усещаше мълчаливото й съгласие – независимо от болката.
– Колкото по-скоро се оженим, толкова по-добре – рече Малкълм, сигурен, че устните, гърдите и тялото й му отговориха.
– О, да, моля те.
– Коледа. Остава само един месец.
– Мислиш ли… седни, скъпи, и си отдъхни за миг. Ще обсъдим ли… кога ще обсъдим завръщането си в Хонконг?
– Аз… не съм решил. – Голяма част от настроението му се стопи при мисълта, че трябва да се изправи лице в лице с майка си.
– Може би следващата седмица…
– Не, докато не оздравея. – „И не се откажа от болкоуспокояващото – помисли си той, – тогава ще мога да се справя с нея, с Брок и проклетата банка.“ Точно преди да дойде тук, бе взел втората си доза за деня, по-рано от обикновено. „Ще изпия последната преди сън, а от утре ще започна нов живот. По веднъж дневно отсега нататък. Не бих могъл да започна от днес – снощната случка, пък и неприятността с Норбърт и… ами вчерашният ден беше особено отвратителен.“ – Не напрягай хубавата си главица.
– Но аз се безпокоя много за теб, Малкълм, не бих искала да се бъркам в нищо, но се безпокоя за теб. А има нещо, за което се чувствам длъжна да спомена – рече тя предпазливо. – Неприятностите между теб и Джейми. Няма ли нещо, което аз…
Внезапната му усмивка я прекъсна.
– С Джейми всичко е наред, скъпа. Това е днешната добра новина. Тази вечер изпратих да го повикат и той се извини, задето е създал усложнения. Дори поднови клетвата си да ме подкрепя във всичко. Във всичко.
– О, това е чудесно. Толкова се радвам.
Точно преди да дойде при нея, Джейми Макфей бе помолил да се срещнат.
– Извини ме, че те прекъсвам, но исках да изгладим недоразуменията и да се помирим, а и да се опитам за последен път да те разубедя за дуела: Норбърт сигурно ще се опита да те убие.
– Съжалявам, но не е твоя работа и аз със сигурност ще се опитам да го убия. Съгласен съм, че е добре да изгладим недоразуменията веднъж завинаги: Джейми, ще ми се подчиняваш ли като на тай-пан, или ще се отметнеш от своята свещена клетва?
– Да, ще се подчиня на тай-пана, както съм се заклел.
– Добре. След като се срещнем със Сър Уилям утре, скришом попитай Норбърт дали следващата сряда му е удобно – да, Джейми, зная, че тогава е рожденият му ден. На хиподрума, зад пейките при изгрев-слънце. Пази го в тайна, не казвай дори на Дмитрий.
– Ако го убиеш, ще трябва незабавно да напуснеш Япония.
– Мислил съм за това. Нашият клипер „Буреносният облак“ ще бъде на рейд. Ще се качим на него и ще идем в Хонконг. Там мога, ами, да уредя въпросите, каквото и да се случи.
– Не ми харесва цялата тази работа.
– Да, но няма значение. Помниш своята клетва и ще се придържаш към нея, нали?
– Да.
– Благодаря ти, Джейми. Нека отново станем приятели.
Замаян от вълнение, чу Анжелик да казва:
– О, колко съм щастлива!
И му струваше усилие да не изкрещи новината, че е определил дата за дуела, с което най-сетне ще започне своето отмъщение към Къщата на Брок. „Анжел много скоро ще разбере и ще се гордее с мен“ – помисли си Струан самоуверено.
– Не се тревожи за Джейми, миличка, нито за Хонконг. За нищо.
– Малкълм, скъпи, мога ли да пиша на майка ти? – попита тя, като знаеше, че е време да предизвика битка с врага. Андре я бе предупредил, че властта на Тес Струан в компанията е огромна, както и влиянието и над Малкълм, брат му и сестрите му, напомни й, че той е непълнолетен, затова без нейното съгласие женитбата може да се отложи с месеци, а без нейното благоволение – и никога да не се състои. „Сякаш се нуждая от напомняне“ – помисли си девойката. – Искам да я уверя в моята вечна привързаност и да й обещая да стана най-добрата снаха на света.
Той засия при тази мисъл.
– Отлично! Аз също ще й пиша и ще изпратим писмата заедно. – Взе ръката й. – Едва ли има друга жена, зашеметяваща като теб, която да е и толкова тактична и мила. Зная, че мама ще те обикне, както те обичам аз.
28.
Хирага повтори:
– Когато гай-джин избягаха, шоя каза вървя си бързо той много се бои самураи, много.
– Не ми се вярва. – Тайърър се раздвижи на стола си.
Хирага седеше срещу него и също му бе неудобно. Всекидневната в малката постройка в градината на Легацията, която Тайърър делеше с д-р Бабкот, беше оскъдно обзаведена, с малко столове, две бюра и миришеше на мехлеми и церове от гърненцата с лекарства върху лавиците, окачени на едната стена. Прозорците бяха отворени в нощта и макар да не беше студено, Хирага потрепери, все още разстроен, че едва не го заловиха. Щом бунтовниците се отдръпнаха и той можеше да избяга от задната страна, каза на шоя и ашигари:
– Знаете какво ще се случи, ако ме хванат тук! По-добре да мълчите, по-добре да мълчите и да изтърпите един кратък побой, който скоро ще забравите, отколкото откарване в затвора, което никой от нас – нито жена ти, нито децата ти – ще издържи. Соно-джой!
Тайърър заговори:
– Но не разбирам защо в един момент самураят бе нормален, в следващия – същински грубиян, а след това пак нормален с всички, като че ли нищо не се бе случило.
Хирага въздъхна:
– Всичко толкова просто, Тайра-сан. Самурай сигурен ашигари лъже… сигурен не казва истина и шоя не казва истина, и хора не казва, така че бие ги, за да не опозори се – не кажеш истина на самурай много лошо, противозаконно, толкова много лошо. Наказание правилно, всички щастливи, няма повече неприятност.
– За тях може би – каза мрачно Тайърър. – Но ние имаме много проблеми. Сър Уилям изобщо не е щастлив и заради убития негодник, и заради теб.
– Аз не неприятност, аз няма напада, мъжете мен напада.
– Извини ме, Накама, не е там работата. Той казва, че ти си дразнител, ненужно усложнение, съжалявам, но е прав. Властите скоро ще узнаят, че си тук, ако не го знаят вече. Тогава ще изискат да те предадем – не можем да го избегнем и в крайна сметка ще се наложи да отстъпим.
– Моля? Не разбирам.
Тайърър опита няколко пъти да му обясни с прости думи, после добави:
– Сър Уилям ми нареди да ти кажа, че е най-добре да се измъкнеш, да изчезнеш, докато е възможно.
Сърцето на Хирага почти спря да бие. Откакто се бе измъкнал от клопката в селото, неистово се опитваше да измисли начин да избегне неминуемите резултати от бунта – самураят военачалник сигурно е разбрал, че шиши е на свобода в Колонията. Никакво решение не му дойде наум, освен да остане скрит тук. Сега беше още по-опасно да се опитва да избяга. Самураите щяха да станат още по-бдителни и ако разберяха, че той е Хирага от афиша…
Искаше му се да изкрещи високо, мислите му бяха разбъркани от връхлитащите го събития и от силната паника и страха, които бе изживял от предателството на Ори. Но наостри уши и чу ключовата дума в несвързаното бъбрене на Тайърър, че: „… съжалява, задето се налага да загуби такъв ценен съюзник в своите опити да опознае Япония, но, изглежда, няма как да избягнат раздялата…“
Съзнанието му се проясни.
– Имам идея, Тайра-сан – рече той тихо. – Лошо за мен вървя сега, сигурно умра. Искам помогна английските приятели, искам бъде ценен съюзник, много ценен приятел. Зная даймио на Сацума, зная тайни на Сацума. Шоя ми даде ного… извини, много сведения. Мога обясня как подчините Сацума, може би дори подчините Бакуфу. Искам помогна. Попитай Сър Уилям: аз дам сведения и помогна на гай-джин за безопасност, вие мен държите в безопасност и давате сведения, честна размяна. Приятели, а?
Тайърър обмисли възбудено предложението: „Сър Уилям сигурно ще се съгласи, но само ако информацията е наистина ценна и ако идва направо от Накама. Това означава… О, Боже, не мога!“
– Ще трябва да разкрия на Уили тайната, че говориш английски. Няма как да го избягна, не мога просто да изтърся, че съм скрил такава жизненоважна информация, със сигурност ще ме уволнят. Не мога да рискувам, още повече, когато Уили е в такова отвратително настроение! – „По-добре Накама да си тръгне, преди да ми отсекат главата, а той да се превърне в международен инцидент.“ – Съжалявам – рече той отчаяно. – Невъзможно е.
– Ах, толкова съжалявам, може би има начин. – Хирага лавираше, за да спечели малко отсрочка. – Има съобщение от Фуджико – ийе, Тайра-сан, ти й направил голямо впечатление, сега тя мисли, ти най-добър приятел, мама-сан казва, толкова съжалява, но вчера Фуджико е получила женска болест, месечна болест, така че не може приеме теб ден-два. – Той видя мигновеното разочарование на Тайърър, бързо последвано от примирение и предчувствие на очакване.
Омекнал от облекчение, той леко се отпусна, в същото време отново се учуди как някой мъж, да не говорим за важен чиновник като Тайра, си позволява да показва скритите си чувства така открито пред някой друг, камо ли пък пред враг. „Тези варвари са невероятни.“
– Ето – продължи той и му подаде ветрило с изписан текст, който сам бе приготвил. – Ето стихотворение, Фуджико пише:
Броя часовете,
много съм тъжна.
Побързайте часове,
та твоето слънце да ме огрее;
тогава няма да съм тъжна,
времето ще спре.
Хирага наблюдаваше как Тайърър пое ветрилото с благоговение, доволен от превода му, но отвратен от нейното грозно писане. Хирага си помисли, че, изглежда, резултатът е какъвто трябва.
– За Главния шеф на гай-джин имам план, но първо среща с шогуна, Тайра-сан, добра среща ли, а?
Акимото избухна в толкова заразителен смях, че и Хирага прихна.
– Ийе, Хирага-сан, блестящо разиграваш гай-джин! Блестящо! Саке, донеси още саке!
Бяха се излегнали в своята изолирана стая в градините на Трите шарана, прозорците шоджи бяха затворени заради нощните насекоми. Клонки от есенен клен в зелена ваза украсяваха нишата. Светеха петролни лампи. Мечовете им лежаха на лавиците до тях; когато прислужницата излезе, те напълниха отново чашите си и ги гаврътнаха наведнъж. Акимото попита:
– Какво стана после?
– След като дребната риба Тайра лапна стръвта, – отидохме да се поклоним на Едрата риба, който ни изяде и двамата. Казах му, че без знанието на Тайра говоря малко английски, учил съм от холандци от Дешима…
– И това е самата истина – обади се Акимото и отново напълни чашите. Той бе ходил в същото училище за надарени самураи от Чошу в Шимоносеки, но не бе подбран за езиковите класове, вместо това му бе наредено да се специализира в западните навигаторски дела, които му преподаваше оттеглил се холандски морски капитан. – Бака, че никога не научих холандски или английски. Какво каза водачът на гай-джин?
– Малко неща. Тайра се престори, че също е изненадан, както се бяхме уговорили. Беше лесно да заглавичкам мъжа с незначителна информация за Сацума, за Санджиро и неговите крепости в Кагошима, малко от историята им и т.н. – рече Хирага небрежно, макар че срещата изобщо не беше лесна. Въпросите бяха подробни и се бе видял в чудо как да убеди водача, че престорената му искреност е неподправена. Загрижен да получи разрешение за оставане, бе изтървал повече неща, отколкото му се искаше, и за политическата ситуация в самостоятелните кралства Сацума и Тоса, но също и за родното си феодално владение Чошу, и дори за шиши.
Почувства тежест в стомаха, като си спомни студените сини, рибешки очи, втренчени в него, които някак си изцедиха сведенията, а накрая Сър Уилям бе отсякъл:
– Ще помисля дали да ти разреша да останеш още няколко дни. Ще поговорим отново утре. Междувременно ще се преместиш в Легацията за по-голяма сигурност.
– По-добре остана при шоя, Сър Уълъм-сама.
– Ще се преместиш в Легацията тази вечер и ще останеш при господин Тайърър, ще излизаш само с негово или мое разрешение. Когато си на улицата, бъди безкрайно предпазлив, за да не разлютиш някого от нашите хора. Ще се подчиниш незабавно или поемаш към Северната порта… веднага!
Хирага отново се бе престорил на хрисим и бе изрекъл най-унизителните благодарности, но вътрешно кипеше от липсата на обноски у този човек; все още бе бесен и решен както никога да приведе в действие плана на Ори за подпалване на Колонията – по свой избор на момента. „Всички богове, ако ги има, да прокълнат гай-джин до един.“
– Саке? – попита Акимото, по брадичката му се стичаше капка.
– Да, благодаря ти. – Лицето му се изкриви от гняв. – Ори! Бака, че умря, преди да го убия.
– Но е мъртъв, както и Шорин. Само неприятности и с двамата, както с всички от Сацума. С мъжете – добави той бързо, като си спомни сестрата на Шорин Сумомо, – не с жените.
– Всички от Сацума създават неприятности, съгласен съм – рече мрачно Хирага. – Колкото до Сумомо, не зная откъде да получа новини за нея, къде е тя или дали е стигнала вкъщи безопасно – това може да й е отнело седмици и още повече седмици на баща ми, докато изпрати съобщение тук. Вестите сигурно ще пътуват два, дори три месеца.
– Ти помоли Кацумата да я наблюдава. Той ще е пуснал съгледвачи след нея оттук до Киото. Тя знае как да се погрижи за себе си. Скоро ще чуеш новини. – Акимото се почеса по чатала раздразнено. Беше обезпокоително да гледа Хирага толкова разтревожен. – Ти знаеш, че сме просто притиснати тук. Наказателните патрули на Бакуфу получиха още подкрепления и шетат насам-натам напосоки. Всички мама-сан са изнервени, а след днешния бунт Райко… няма да ни разреши да останем дълго време.
– Докато си плащаме, ще стоим. И докато тунелът е на наше разположение, можем да избягаме по море, ако се наложи. Проклет да е Ори!
– Забрави го! – рече нетърпеливо Акимото. – Какво ще правим?
– Ще чакаме. Гай-джин ще ни осигурят прикритие – Тайра ще се погрижи.
– Заради Фуджико ли? Ийе, той е луд. Какво намира в тая проститутка? Не мога да проумея. Тя не е нищо друго, освен пачавра. Просто не проумявам. Тя е само една пачавра. – Акимото се засмя и прекара пръсти по наболата си коса. – Мисля да я пробвам някоя нощ само за да разбера дали не е нещо по-така – макар да е осквернена.
– Пробвай я довечера, ако искаш, Тайра няма да я използва.
– Райко вече ще я е дала на други клиенти – толкова е ненаситна.
– Да, но за Фуджико вече е платено.
– Какво?
– Уредил съм Райко да не предлага Фуджико никъде другаде, освен ако аз и тя не се уговорим предварително – така мога да я държа подръка за Тайра във всеки момент, стига да реша. Пробвай я, ако искаш, доста е евтина.
– Добре, трябва да пестя всяка останала ми пара, Райко ме изцеди, чактиса какъв ми е кредитът. – Акимото се ухили и изля шишето в чашата си. – Ще взема да подкупя някой от рибарите да ме качи на фрегатата – може пък да си изпрося да се кача на борда на военен кораб, уж да продавам риба. Трябва да разгледам машинното отвътре по един или друг начин!
Стомахът на Хирага се сви, като си помисли за собственото си посещение.
– Ще гледам да накарам Тайра пак да ме заведе, този път с теб. Ще те представя като син на важен търговец от Чошу, корабостроител, изгарящ от желание да върти търговия с тях; а всякаква търговия трябва да се пази в тайна от Бакуфу.
„Тайна ли? Колко ли ще останем в тайна тук?“ – тръпка го прониза.
– Студено е – рече той, за да прикрие страха си, а Акимото учтиво се престори, че не забелязва.
На няколко метра от собствените си стаи Райко привърши с гримирането и се обличаше за вечерта. Спря се на новото розово кимоно. Голяма чапла бе избродирана със златни нишки на гърба му. Желаеше го от много месеци. Вече беше нейно, бе платила за него с част от печалбата, удържана тайно от извънредно успешната продажба на перлените обици. Те се бяха оказали много по-ценни, отколкото бе пресметнала.
„Ийе – помисли си тя щастливо, – ками и боговете, които се грижат за мама-сан, се погрижиха за мен и през оня ден. Страхотен удар, чиста печалба, като изключим дела на Фурансу-сан. Парите за лекарството въобще няма какво да ги смятам“ – но ги бе вписала като съществен дълг в своите тефтери. Усмихна се на себе си. Разходът беше нищожен, но умението да подбереш растението и кой да го откъсне, и кога точно, и как да направиш настойката, ах, това бе по-скъпо от стойността на лекарството.
– Принцесата гай-джин ще бъде едно великолепно, дългосрочно капиталовложение – измърмори Райко доволно, беше й приятно да види отражението си в стенното огледало. То беше единственото модерно огледало в цяла Йошивара, подарък от клиент, внесено специално за нея от Англия. Малка бръчица проряза челото й, като си спомни за него: Кентърбъри, гай-джин, когото онези глупаци Ори и Шорин убиха на Токайдо. „Бака! Той беше добър клиент и ценеше моите старания да му намеря идеалната любовница. Акико, която сега се нарича Фуджико – много удобно е за нас, че нашите английски гай-джин рядко делят своята жена с другиго, предпочитат да бъдат тайни любовници с една жена, пазейки я в тайна в нашия Свободен свят, който е основан на дискретност и потайност.
