Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 51 (всего у книги 99 страниц)

– Пий го с мярка, Малкълм – бе го посъветвал доктор Бабкот, – само когато имаш болки. – Бе настоял да погледне шишенцето не за да му го отнеме, а просто да установи съставките му. – Доста е силничко. Запомни, настойката не е лек и някои хора се пристрастяват.

– Не и аз. Необходимо ми е против болките. Ти облекчи болките, а аз ще спра лекарството.

– Съжалявам, приятелю, де да можех. Вътрешните ти органи са сериозно увредени, е, не чак толкова сериозно, но е нужно време, докато заздравеят.

„Прекалено много време – мислеше си Малкълм. – Дали пък не съм по-зле, отколкото Бабкот признава? – Загледа се в двете писма, нямаше охота да ги отваря. – Отвратително е от нейна страна да използва уволнението на Джейми като сопа.“

– Долно е!

– Госпожа Струан има някои права – напомни му Джейми.

– Тя не е тай-пан, а аз. Волята на баща ми беше от ясна по-ясна. – Говореше с глух глас, мислите му се мятаха в безпорядък. – Ами ако чичо Шийлинг е прав, че тази титла трябва да се заслужи, а?

– Ти си тай-панът – любезно вметна Джейми, макар да знаеше, че не е вярно. – Странно, дето отвори дума за Орлов, години не се бях сещал за него. Какво ли го е сполетяло?

– Да – личеше си, че Малкълм е разсеян. – Горкият Орлов беше белязан, след като срази любимия син на У Фан Чой. Ама че глупак – да слезе сам на брега в Макао. Навярно пиратите на Белия лотос са го опекли. Макао е ужасно място, оттам е лесно да стигнеш до Китай, а Белия лотос има съгледвачи навсякъде. Не бих искал да попадна в черния им списък… – Гласът му заглъхна. Наведе очи към писмата, потънал в размисъл.

Джейми изчакваше. После рече:

– Викни ме, ако ти дотрябвам. Ще прегледам останалата поща. – Макфей излезе.

Малкълм не го чу как затваря вратата след себе си. В края на писмото имаше постскриптум „С обич“, значи майка му не изпращаше тайно съобщение:

„Мой любими, но блудни синко,

Възнамерявах да пристигна с «Танцуващият облак», но се отказах в последния момент, тъй като Дънкан бе много зле и отново има круп. Може би дори е по-добре да ти напиша това, което искам да ти кажа, та да не стават грешки.

… Научих от твоите прибързани и необмислени писма какво искаш или не искаш да правиш за «годежа» ти, за Джейми Макфей, госпожица Ришо и т.н. – и за петте хиляди пушки. Незабавно писмено отмених разточителната ти поръчка.

Дойде време за конкретни и явни решения. Тъй като не си тук и отказваш да сториш каквото те моля, ще ги вземам аз. За твое лично сведение – имам право, на това.

Докато горкият ти баща беше на смъртно легло и нямаше за кога да чакаме завръщането ти, точно преди да издъхне, той де факто ме направи тай-пан според всички условия на волята и завещанието на Дърк – а някои от тях са ужасни. Всички условия се приемат пред лицето на Бога, скришом, и се препредават тайно от тай-пан на тай-пан. Очаквахме, че ти незабавно ще се завърнеш и аз ще ти предам мантията. Едно от условията на Дърк гласи: «Дълг на тай-пана е да се закълне, че напълно вярва в почтеността на своя приемник.» Не бих могла да дам подобна клетва за теб в дадения момент. Всичко това, както и по-долу написаното е само за твое лично сведение – ще навреди на компанията, ако стане публично достояние, така че унищожи писмото, след като го прочетеш.

С днешната поща за Шотландия предложих поста тай-пан на братовчед ти Локлин Струан, сина на чичо ти Роб, с четири уговорки: първо – незабавно да пристигне в Хонконг и три месеца да се обучава тук – както знаеш, той е далеч по-опитен от теб във великобританските ни дела, макар ти да си много по-подходящ и по-обучен от него; второ – да приеме да пази всичко в пълна тайна; трето – в края на изпитателния срок пред лицето на Бога ще направя окончателен избор между двама ви и решението ми, естествено, е задължително; четвърто – ако се вразумиш, той да приеме, че съм длъжна да избера теб, но пък Локлин ще е следващият тай-пан. В случай че ти останеш бездетен, братовчед ти ще те наследи, а Дънкан – него.

Да се вразумиш, синко, означава веднага да се завърнеш в Хонконг най-късно по Коледа, и то съвсем сам, като изключим Джейми Макфей (и доктор Хоуг, стига да ти е приятна компанията му), за да обсъдим бъдещите ти планове, да поемеш неотложните си задължения и да се приготвиш за поста, за който си се обучавал цял живот. Окажеш ли се достоен, ще те направя тай-пан на двадесет и първия ти рожден ден на двадесет и първи май.

Показах писмото си на Гордън Чжан и го помолих да ти го разтълкува, ако се налага – нашият компрадор е задължен според устава на Дърк, задължен да присъства като страна в предаването на властта.

Твоя предана майка

P.S. С обич

P.P.S. Благодаря ти, че ме извести за новата глупост на Парламента (по чудатия канален ред на нашия лют враг Грейфорт. Внимавай с него, замисля нещо лошо, но ти си по-наясно и от мен). Да, и до нас стигнаха слуховете, че губернаторът се правел, че уж нищо не знае.

Вече писах на нашите парламентаристи още щом плъзна мълвата, да престанат с глупостите си, ако наистина е така; а също и в Бенгалия, за да ги предупредя. В отговор на писмото ти им писах повторно. Наистина е крайно време да се прибереш и да поемеш дълга си и трупащите се проблеми.“

– Дълга си! – изкрещя Малкълм на стената смачка писмото и го запрати по нея. Буйният жест му причини болка. Изправи се със залитане и се запрепъва към бюрото. Шишенцето съдържаше вечерната му доза. Пресуши го, строши го о дъбовия плот, проклинайки; пипнешком се добра до стола си и се строполи в него.

– Тя няма право! Няма! Тази… тази кучка не може да го направи… няма! „Върни се съвсем сам“ означава единствено – без Анжел, „за да обсъдим“… Няма да го направя, тя няма да се бърка… – Малкълм продължи да измисля и изрича проклятия, докато най-сетне опиатът проникна в жилите му и му донесе своята смъртоносна утеха.

След време забеляза писмото на компрадора Гордън Чжан – природения брат на баща си, едно от множеството извънбрачни деца, които Дърк Струан бе наплодил.

– Ние знаем за три – високо изрече Струан.

„Скъпи племеннико,

Вече ти изпратих съболезнованията си за твоята клета джос, за раните и произшествието. Но съм още по-разтревожен от охладняването, настъпило между майка ти и теб. То обещава да се превърне в опасност и да подкопае основите на нашата Търговска къща – следователно мой дълг е да те наставлявам и съветвам. Тя ме запозна с писмото си до теб. Не съм й показал моето, нито се каня да го правя. В своето ще се огранича само до въпросите, свързани с тай-панството, ала ще ти дам и личен съвет относно твоето момиче: постъпвай по китайски.

Ето фактите: макар и да си официален наследник на природения ми брат, майка ти е напълно права, че не си преминал през задължителните церемонии, изпитания, клетви и подписи, установени от завещанието и устава на почитаемия ми баща, необходими, за да станеш тай-пан. За да бъдат валидни, е нужно личното им засвидетелстване и писмена клетва, приложени от сегашния компрадор, който по произход да е от моята родова линия на династия Чжан. Само тогава избраникът е тай-пан.

Преди да умре, баща ти фактически назначи твоята майка за тай-пан. Процедурата бе изпълнена точно до последната подробност. Аз бях свидетелят. Тя е законният тай-пан и държи властта на Търговската къща. Вярно е, че родителите ти се надяваха скоро да ти прехвърлят поста, но е истина и че едно от задълженията на тай-пана е да засвидетелства писмено пред Бога почтеността на своя приемник. Вярно е също, че Търговската къща се ръководи само от решенията на тай-пана, бил той мъж или жена, особено при избора на приемник и на определяне момента за предаване длъжността.

Едничкият ми съвет е: постъпи мъдро, преглътни гордостта си, върни се незабавно, дръж се раболепно, раболепно и пак раболепно, приеми «изпитателния» срок стани отново предан син, достоен за своите предци, за да добрува Къщата. Подчини се на тай-пана. Постъпвай по китайски.“

Малкълм Струан се бе вторачил в писмото: бъдещето му рухваше, миналото му рухваше, всичко се променяше. И тъй, тя е тай-панът! „Майка ми! Щом го казва чичо Гордън, значи е вярно! Значи ме е лишила от рожденото ми право тя, моята майка.

А може би тъкмо към това се – бе стремила цял живот? Нали все се подмазваше, умоляваше, хленчеше, интригантстваше, вършеше всичко необходимо, за да вземе надмощие над татко, над мен и над всички нас. Ами нейните влудяващи ежедневни семейни молитви, ами литургиите по два пъти в неделя – и ние се влачехме на църква, нищо че една неделна литургия е напълно достатъчна. Ами пиенето! «Пиянството е мерзост», и по цял ден цитираше Библията до умопомрачение, никакви забави нямаше в живота ни. Великите пости се съблюдаваха от край до край, само пост и молитва, завинаги бе заклеймила бляскавия начин на живот на Дърк Струан – «Господ да го прокълне», – все повтаряше колко жалко било, дето умрял, толкова млад… ама никога не отваряше дума, че е загинал в тайфуна в прегръдка с китайската си любовница, обстоятелство, което до ден-днешен е големият скандал на Азия – само проповеди за греховността на плътските желания, а татко бе нерешителен, сестричката ми умря, после близнаците…“

Малкълм се изопна на стола си с висока облегалка. „Умопомрачение? Това е то! – помисли си. – Бих ли могъл да я натикам в лудницата? Може и наистина да е умопобъркана. Дали чичо Гордън ще ми помогне да… Аййиая! Аз съм лудият. Аз съм този, който…“

– Малкълм! Време е за обяд.

Той вдигна поглед и установи, че разговаря с Анжелик, че й прави комплименти, но не би ли могла да отиде без него, имало някои сериозни неща да решава, да напише някои писма – не, нищо, което да я засяга, просто търговски дела, а през всичкото време „върни се сам“ и „прояви раболепие, тя е тай-панът“ се набиваше в съзнанието му.

– Моля те, Анжелик!

– Разбира се, щом така искаш, но сигурен ли си, че си добре, любов моя? Нали нямаш треска?

Остави я да пипне челото му, улови ръката й и притегли Анжелик в скута си, целуна я и тя го целуна, разсмя се весело, затегна корсажа си и му напомни, че ще се върне след урока по пиано, той да не се тревожел, а за дагеротипа да си сложел вечерно облекло и о, новата ми бална рокля ще те… А после Малкълм отново остана насаме с мислите си и пак същите думи се набиваха в мозъка му: „Върни се сам… Тя е тай-панът.“ Как е посмяла да отмени поръчката за пушките – какво знае тя за тукашните пазари?

„Законен тай-пан. Значи наистина тя е господарката. И ще командва и мен, със сигурност поне докато не навърша двадесет и една, пък и винаги по-нататък. Освен ако…

Ах, това ли бил ключът? Това ли е имал предвид чичо Гордън, когато е написал: постъпвай по китайски. Как да постъпя по китайски? Как би се справил един китаец с всичките ми затруднения?“

Точно преди да потъне в своя особен сън, Малкълм се усмихна.

Тъй като бе събота и следобедът бе приятен, на носа бе организиран футболен мач. По-голямата част от Колонията се бе събрала да гледа. Не минаваше без обичайните сбивания и истерия, втурване и оттегляне от терена, когато едната или другата страна отбелязваше гол. Армията играеше срещу флотата – по петдесет мъже на всяка страна. Резултатът бе 2:1 за флотата, а първото полувреме още не бе свършило. На играчите бе разрешено да се ритат, да се карат, почти всичко им бе разрешено с единствената цел да забият топката в противниковата врата.

Анжелик седеше на централното място заедно със Сър Уилям и генерала, заобиколена от останалите гости на обяда – Сьоратар и другите посланици, Андре и Филип Тайърър: бяха решили групово да посетят мача. Около тях се тълпяха и ревниво си съперничеха за вниманието й британски и френски офицери – Сетри Палидар и Марлоу – единственият британски военноморски офицер сред тях, а Джейми се бе разположил наблизо. Тя бе изтичала при Малкълм да му съобщи, че отменя урока си по пиано, още едно извинение да не остава насаме с Андре, но Струан все още спеше и нямаше как да я придружи до игрището. Ето защо бе помолила Джейми.

– Да, по-добре е да поспи – ще му оставя бележка – съгласи се Джейми: Радваше се на всяка възможност да отвлече вниманието си от надвисналото бедствие. – Жалко, дето няма да види мача. Малкълм е запалянко, както знаеш – великолепен плувец, също и добър играч на крикет, пък и тенисист, разбира се. Мъчно ми е… ами, че не е какъвто беше.

Анжелик забеляза, че и Джейми е унил като Малкълм, но не обърна особено внимание на обстоятелството – мъжете обикновено винаги се правят на важни, пък и й бе приятно да си има придружител като преграда срещу останалите. От оня забележителен ден, когато се освободи от растящото в нея същество и си възвърна предишното здраве и енергичност, тя се чувстваше по-добре от всякога и бе сметнала за неразумно да остава насаме с когото и да било от мъжете. С изключение на Андре. Слава Богу, той се бе променил, не я заплашваше вече и не се позоваваше на помощта, която й бе оказал – как искаше да забрави за всичко това, – вече не я заглеждаше с бруталните си полупритворени очи, жестокостта в тях бе някак прикрита. Но девойката знаеше, че тя се спотайва в душата му.

„Много е важно да съхраня дружелюбието му – помисли си Анжелик с ясното съзнание за собствената си уязвимост. – Слушай го, но бъди нащрек с него. Понякога говори разумни неща: «Забрави станалото, все едно че никога не се е случвало.»

Андре е прав. Нищо не се е случило. Нищо, освен, че то е мъртво. Аз наистина обичам Малкълм, ще му народя синове, ще бъда съвършена съпруга и домакиня, а салонът ни в Париж…“

Силен рев я отвлече от мислите й. Играч от отбора на военните моряци бе насочил топката към вратата на армейците, но защитата я бе избила. Вдигна се всеобща врява, моряците твърдяха, че топката е избита зад головата линия, войниците оспорваха. Десетина матроси изскочиха на терена и се присъединиха към мелето, пехотинците ги последваха и се започна групово сбиване. Търговците и останалите зрители надаваха одобрителни възгласи, кикотеха се и се наслаждаваха на представлението, а реферът, Лънкчърч, правеше отчаяни опити да се измъкне от схватката и да въведе поне някакъв ред на полето.

– Ох, вижте… едва не убиха онзи нещастник с ритници.

– Не се тревожи, Анжелик, само се майтапят, очевидно е, че не беше гол – самонадеяно заяви генералът. Пострадалият бе моряк и следователно случилото се можеше да се омаловажи. От другата й страна Сър Уилям се вълнуваше като всички – нищо не разведрява духовете така, както една добра кавга. Все пак джентълменът се съобрази с присъствието на Анжелик и се наведе към генерала:

– Май е време играта да продължи, Томас, нали така?

– Точно така. – Генералът махна на Палидар. – Прекрати тая каша, моля те – вразуми ги.

Палидар изскочи на игрището, измъкна револвера си и стреля във въздуха. Участниците в конфликта застинаха на местата си.

– Слушайте, хора – изкрещя драгунският офицер. Погледите бяха приковани в него. – Всички, освен играчите да напуснат терена. Генералът заповяда: „Още едно сбиване, и мачът се отменя, а виновниците ще си понесат наказанието.“ Хайде! – Полето започна да се разчиства, мнозина накуцваха, други извличаха пострадалите. – Е, господин рефер, имаше ли гол или не?

– Ами, капитане, и да, и не…

– Да или не?

Настъпи гробна тишина. Лънкчърч съзнаваше, че каквото и да отговори, ще сгреши. Реши, че най-добре е да каже истината:

– Гол за флота!

Гръмнаха радостни възгласи и закани, а Палидар – висок и много доволен от себе си – се запъти към мястото си.

– О, Сетри, колко си храбър! – Анжелик го изрече толкова мило, че Марлоу и останалите се скъсаха от ревност.

– Добре се справи, друже – поздрави го с неохота Марлоу.

Играта – по-скоро битката – се възобнови не на шега сред одобрителни викове, заглушавани от дюдюкания и псувни.

– Бива си го мачът, Томас, а? – запита Сър Уилям.

– Съвсем очевидно е, че не беше гол, реферът е…

– Дрънканици! Залагам пет гвинеи за победата на флотата.

Вратът на генерала бе придобил още по-тъмен оттенък на червеното, а това достави удоволствие на Сър Уилям и му помогна да се избави от лошото си настроение. В Колонията и в Пияния град непрекъснато избухваха разправии, от Бакуфу и Митницата пристигаха досадни писма, пък и все още не бе простил глупавото поведение на генерала по време на неразборията.

Не му стигаха тези злочестини, ами с последната поща пристигнаха още по-отвратителни вести и прогнози от Външното министерство: липсата на финансова поддръжка от Парламента щяла да предизвика ново отзоваване на част от дипломатическия персонал и „макар хазната на Империята да е претъпкана, тази година заплатите няма да се повишат. Американската война ще се окаже най-жестоката в цялата история на човечеството заради новоизобретените гранати, бронзови патрони, пушки със задно зареждане, оръдия със задно зареждане и картечници. След разгрома на съюзните войски при Шайлоу и след втората битка при Бул Рън очакванията са, че конфедератите ще спечелят войната; повечето учени глави в Сити са отписали президента Линкълн като нерешителен и некадърен, но, скъпи ми Уили, политиката на НВ си остава все същата: да залагаме и на двете страни, да си заравяме главите в пясъка и да не се забъркваме в тая скапана касапница…“

От Европа също идваха лоши новини: руски казашки войски пак бяха извършили кърваво клане на поляци във Варшава след демонстрации против руското господство; принц Фон Бисмарк бе станал министър-председател на Прусия и пълзяха слухове, че се готвел за война с Франция; Австро-Унгария и Русия май пак се намираха на ръба на въоръжения конфликт; предстояха неизбежни сражения на Балканите…

„И така нататък, ad nauseam5656
  Ad nauseam (лат.) – до втръсване, до призляване. – Б.пр.


[Закрыть] – помисли си Сър Уилям начумерено. – Всичко си е все същото! Проклет да бъда, ако повярвам, че Бакуфу ще си изпълнят обещанията, а това означава пак да правя официални визити. Ще ги науча тия японци, че обещанието си е обещание, щом е направено пред британските власти, за Бога, пък и ще напомня същото на Сергеев, Сьоратар и останалите.

Обстрелът на Йедо ще е най-простото и лесно решение – на бърза ръка ще ги принудя да се подчинят. Обаче какво ще правя с Кетърър… може би пък набезите в историческата литература да са го променили. Пфу! Ама че надежди…“

– Бих дал една рубла само да науча за какво мислите – усмихна се граф Сергеев и му предложи сребърна манерка с изгравиран върху нея златен фамилен кръст. – Водката подпомага мисленето.

– Благодаря. – Сър Уилям отпи и усети как топлина се плъзна по хранопровода му. Спомни си прекрасните времена, в посолството в Санкт Петербург, когато бе двадесетгодишен, в центъра на света, а не в тоя аванпост Йокохама; спомни си пиенето и гуляите, баловете, балета и дачите, нощния живот и разкоша – само за избраните, – възбудата, интригите, прекрасните обеди и Вертинска, за която никога не бе забравял.

През пет от седемте му прекарани там години Вертинска му бе любовница, най-малката дъщеря на един фаворизиран дворцов златар, и тя художничка като баща си, който се отнасяше благосклонно към тяхната връзка. Майката на Уилям, също рускиня, душа даваше за момичето и искаше те да се оженят.

– Съжалявам, мила майчице, няма никакви изгледи, колкото и да го желая. Министерството никога няма да одобри такъв брак. Дъщерята на сър Роджър ще ми стане съпруга. Съжалявам…

Той отпи отново, все още страдаше от раздялата им.

– Мислех за Вертинска – каза го на руски.

– Ах! Да, момичетата в матушка Русия са много особени – отговори му съчувствено Сергеев на същия език. – Любовта им, ако излезеш щастливец, трае вечно.

– В дипломатическите кръгове се бяха подсмивали на връзката между англичанина и Вертинска, а тайната царска полиция я бе документирала изцяло като част от досието на Сър Уилям; Сергеев, разбира се, го бе чел. „Глупачка – помисли си той, – защо се самоуби?“ Така и не разбра бе ли научил англичанинът за самоубийството й, станало малко след като негова милост се бе завърнал в Лондон. „Това въобще не ни влизаше в плановете, нито пък се чувствам длъжен да му кажа. Защо ли го стори тя? Заради тоя дебелак? Изключено, но каквато и да е била причината, жалко. Беше полезна и на двама ни и така би могло да продължи години наред.“

– Не допускаш ли, че вашето Министерство на външните работи ще те назначи отново при нас – там има и други като Вертинска.

– Боя се, че вероятността не е голяма.

– Да се надяваме все пак. Да се надяваме и на още нещо, mon ami: че вашият лорд Палмерстон ще схване логиката, според която ние трябва да получим Курилите. Както и Дарданелите – и едните, и другите трябва да станат руски.

Сър Уилям забеляза искриците в чудноватите дръпнати очи на графа; повтори машинално:

– Боя се, че вероятността не е голяма.

Прозвуча сигналът за края на първото полувреме; резултатът си оставаше два на един. Звукът потъна във взаимни обвинения, похвали и закани за страховита разправа с губещите. Марлоу незабавно се приближи до Джейми.

– Смятате ли, че господин Струан и… ъъ… госпожица Ришо ще приемат покана за обяд с мен на борда на „Пърл“ за еднодневно пътешествие? – Запита го така, сякаш идеята току-що му бе хрумнала. – Щом флотата се завърне, предстоят някои изпитания и ще се радвам да ме посетят сега.

– Надявам се да се зарадват, защо не попитате него?

– Кога е най-удобно?

– Всеки ден около единадесет… или точно преди обяда.

– Благодаря, много ви благодаря. – Марлоу разцъфтя в усмивка и едва тогава забеляза колко е блед Джейми. – Ох, добре ли сте?

– Да, благодаря. – Макфей се насили да се усмихне и отмина.

Бе обмислял бъдещето си. Преди няколко седмици бе писал на Морийн Рос, годеницата си в Шотландия, да не го очаква – минаха пет години от годежа им и три, откак я видя за последен път; много съжалявал, знаел, че било мерзост от негова страна да й губи времето толкова години, но се бил напълно, окончателно убедил, че Изтокът определено не е подходящ за дами, и бил също толкова сигурен, че мястото му е в Азия – в Йокохама, Хонконг, Шанхай, където и да е, само не и в Шотландия; нямал никакво намерение да си замине оттук. Да, разбирал, че постъпва непочтено, но с годежа им било свършено. Това било последното му писмо до нея.

Цели четири дни му призляваше – преди да й напише, след като й написа и когато видя как пощенският кораб отплава. Но беше сигурен – тази глава от живота му приключи.

А ето че и главата, свързана със Струанови – толкова обещаваща, с осигурено повишение през следващата година, – също отиваше към края си. „Всемогъщи Боже! Няма начин Малкълм да се върне, значи разполагам само с няколко седмици да реша какво ще правя – а да не забравям, че и Норбърт ще се появи дотогава. И какво? Дали наистина ще се дуелират? Ако го сторят, това е джос, но ти все още си длъжен да предпазваш момчето, доколкото е възможно.

И тъй, нова работа! Къде? Бих искал да остана тук, при Неми, тук се живее нелошо и се откриват добри перспективи за търговия. Хонконг и Шанхай са почти изцяло разпределени – на богаташите морето навсякъде им е до колене. Страхотно е, ако си от Струанови, Брокови или Купърови и тъй нататък, ама е дяволски трудно да пробиеш сам.

Първо ще се поогледам на място. При кого? При Дмитрий в Купър-Тилман ли? Дали ще ме вземат? Да, ама не като високопоставен. А Брок? Да, естествено. И то само заради чудовищната нелоялност на госпожа Струан. Само че и при Норбърт няма изгледи да ме ангажират за висш служител. Но ако Малкълм го убие, какъв удар би било, какво отмъщение! Лънкчърч? Да, със сигурност ще ме приеме, макар че кой ще тръгне да работи за недодяланото леке? Ами ако опиташ самостоятелно? Това би било най-добро, но и най-рисковано; някой трябва да те спонсорира. Ще са ми нужни пари, имам заделени, ала не са достатъчно. Необходими са страшно много, за да започна, за да си стъпя на краката, за акредитиви и застраховки; иска се време да подбера представители в Лондон, Сан Франциско, Хонконг, Шанхай и из цяла Азия, в Париж… и в Санкт Петербург. Не забравяй – руснаците купуват на едро чай и продават много изгодно самурени и други кожи, а ти имаш толкова връзки в Руска Аляска и във всички търговски пунктове в Югозападна Америка. Добро хрумване, но е рисковано. Доста време минава между покупката, продажбата и печалбата, куп опасности за корабите, множество загуби в моретата, а и пиратите…“

Малко по-нататък Филип Тайърър също се взираше в далечината. Мислеше за Фуджико и едва не изстена на глас. Снощи взе приятеля си Накама-Хирага да му помогне в преговорите за отделянето й. Мама-сан Райко зарея поглед и поклати глава:

– О, толкова съжалявам, съмнявам се, че ще бъде възможно. Момичето се цени много и повечето знатни гай-джин я желаят, знатни гай-джин – намекваше, че дори самият Сър Уилям посещава Фуджико от време на време, макар и да не спомена неговото име нито веднъж. Думите й объркаха и разстроиха Тайърър и усилиха копнежа му.

Райко заяви, че преди да обсъдят финансовата страна на нещата, както и останалите подробности първо ще помоли Фуджико да си помисли. За негова неприятна изненада мама-сан добави, че е най-добре да не се среща с момичето, докато не сключат договора. Отне му още цял час да постигне компромиса, предложен от Накама: междувременно, когато се среща с Фуджико, въобще да не й споменава за случая – това било задължение и отговорност на мама-сан.

„Благодаря на Господа за Накама – помисли си Филип в нов пристъп на тревога, едва не обърках всичко. Ако не беше той…“

Погледът му се спря на Сьоратар и Андре Понсен, потънали в поверителен разговор, а недалеч от тях Ерлихер, швейцарският посланик, говореше също толкова поверително на Йохан. Йохан поглъщаше всяка негова дума.

„Какво толкова важно и неотложно имат да си споделят – запита се той, – та го обсъждат дори на футболния мач?“ Това му припомни, че е крайно време да престане да витае из облаците, а да се държи като зрял мъж и да осъзнае, че в Япония не всичко върви добре, да изпълнява дълга си към Короната и към Сър Уилям – Фуджико нека почака до тази вечер, пък може и отговор да получи най-сетне.

По дяволите тоя Йохан! Лукавият швейцарец напускаше поста си на преводач и стоварваше още по-голямо бреме на неговите плещи – нямаше да му остава време да спи и да се забавлява. Днес сутринта Сър Уилям бе кипнал. „Съвсем несправедливо“ – помисли си Тайърър с горчивина.

– За Бога, Филип, работи повече. Колкото по-скоро овладееш свободно японски, толкова по-добре за Короната; колкото по-бързо Накама научи английски, толкова по-добре за Короната. Печели си хляба ежедневно, стига си хайлазувал. Само на Накама ли ще се уповаваш! Накарай го и той да си изкарва хляба всеки ден или да се маха!

Хирага се намираше в Легацията и четеше на глас писмото, написано от Тайърър по заръка на Сър Уилям. Той му бе помогнал да го преведе и утре щеше да бъде връчено на Бакуфу. Не разбираше доста думи, но напредваше бързо с четенето:

– Имаш дарба да учиш английски, Накама, друже – му бе повторил Тайърър няколко пъти.

Японецът изпита задоволство, макар обикновено похвалата или критиката на гай-джин да не беше от значение за него. Седмици наред бе прекарвал почти цялото си време в зубрене на думи и изрази, повтаряше ги отново и отново до такава степен, че дори сънуваше и на двата езика.

– Защо си блъскаш главата, братовчеде? – попита го Акимото.

– Трябва да науча английски колкото е възможно по-бързо. Няма много време, главният на гай-джин е груб и раздразнителен и не съм сигурен още колко ще мога да остана при тях. Но ако умеех да чета, Акимото, сигурно щях да събера доста сведения. Не можеш да си представиш – така глупаво пазят тайните си. Стотици книги, брошури и документи се въргалят навсякъде, имам достъп до всичко, бих могъл да чета всичко, а оня Тайра отговаря и на въпроси от най-секретен характер.

Разговорът им се бе състоял миналата нощ в сигурната им къща в селото. Хирага бе увил главата си със студена мокра кърпа – имаше главоболие. Вече можеше да напуска Легацията. Можеше да нощува в селото, ако пожелае, но често вечер се изморяваше до такава степен, че оставаше да преспи на свободното легло в къщичката, която Тайърър делеше с Бабкот. По необходимост им се наложи да разкрият пред лекаря кой е Хирага.

– Великолепно! Накама ще помага и на мен да уча японски и да попълня речника си! Великолепно! Аз ще организирам уроците и начина за зазубряне!

Подходът на Бабкот се оказа крайно изчерпателен. Обучението се превърна в наслаждение и скоро стана едва ли не игра, жизнерадостна надпревара кой запомня по-бързо – нещо напълно ново за Хирага и Тайърър, за които училището се свързваше с представата за задълбоченост, за втълпяване на наизустени знания, повторение и бой.

– Да знаеш как напредвам с уроците, Акимото! Всеки ден става все по-лесно – така ще правим и в нашите училища, когато соно-джой победи.

Акимото се изсмя:

– Внимателни и любезни учители, а? Никакви юмруци, никакви пръчки? Няма да стане. Я кажи по-важното – за фрегатата?

Хирага бе разказал на Акимото за обещанието на Тайърър, че ще помоли свой приятел капитан да качи и двама им на борда; Хирага ще представи братовчед си за син на преуспяващо семейство корабостроители от Чошу, дошъл да го посети за няколко дни, и като бъдещ ценен приятел на гай-джин.

През отворения прозорец до ушите му достигнаха радостни възгласи от футболния мач. Той въздъхна и благоговейно взе в ръце писания на ръка речник на Бабкот. За пръв път виждаше речник, да не говорим пък за английско-японски или японско-английски. Докторът бе съставил списък на думи и изрази, събрани от него самия, от търговци и свещеници, както католици, така и протестанти, а също и преведени от холандско-японски източници. Засега книжката беше малка. Но ежедневно набъбваше и обстоятелството очароваше японеца.

Според легендите преди около два века един йезуит на име Цуку-сан съставил нещо като португалско-японски речник. Преди това не съществувал никакъв друг. След време се появили няколко холандско-японски, но били ревностно пазени.

– Няма нужда да го заключваш, Накама – бе му казал Бабкот вчера за негово изумление, – британците постъпват другояче. Разпространявай знанията, нека всеки да научи; колкото по-образовани са хората, толкова по-добре за страната. – Лекарят се бе усмихнал. – Естествено не всички са съгласни с мен. Във всеки случай следващата седмица с помощта на печатарската ни машина ще…

– Печатарска машина, моля?

Бабкот му бе обяснил:

– Скоро ще започнем да печатаме и ако ти ми обещаеш, че ще напишеш историята на Чошу, аз ти обещавам да ти подаря екземпляр от моя речник.