Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 39 (всего у книги 99 страниц)

– От Сацума – да – каза Йоши с бегла усмивка.

Андре въздъхна с облекчение.

– Той казва да, Сър Уилям, но обезщетението трябва да се изиска специално от Сацума.

Преди Сър Уилям да успее да зададе друг въпрос, Понсен започна с най-перфектния си, отработен японски – и за учудване на Тайърър – да предлага начина за спасяване на честта, който той бе измислил:

– Почитаеми господарю, от името на моя господар скромно предлагам роджу да обмисли да заеме на Сацума първата вноска, една пета. Това, което ще предложите сега, ще ви даде време да получите останалото от Сацума, да вземете останалото от Сацума. Моля?

Този път всички забелязаха проявата на интерес у младия старейшина. Той веднага започна шепнешком да разговаря с другите. Андре видя, че Тайърър му се мръщи, така че французинът незабележимо поклати глава, мълчаливо молейки го да не се намесва. След миг Йоши каза:

– Навярно ще е възможно да предложим една двадесета след сто дни от неизплатения дълг на Сацума.

– Почитаеми господарю…

– Какво, по дяволите, казва той, Филип, а старейшината?

– Само секунда, Сър Уилям – сряза го учтиво Андре, искаше му се да го смачка. – Почитаеми господари, моят господар съветва да е една десета, платена след шейсет дни. Толкова съжалявам, моля да извините лошото ми произношение, но той много смирено моли, да.

– С огромно облекчение Понсен видя, че японците пак се задълбочиха в обсъждания и реши отново да рискува.

– Извинете, Сър Уилям, но както Филип ще потвърди, предложих да обмислят предварително заплащане от името на Суцума, за която те твърдят съвсем правилно, че трябва да плати цялото обезщетение.

– По дяволите! Те ще го направят ли? – Сър Уилям се вторачи в него, умората му моментално се изпари, както и на всички останали. – Добра работа – ако те го направят, тогава и аз бих могъл да направя компромис, а? Съгласни ли сте? – Само от учтивост той се обърна към останалите за мнението им. Зад него Тайърър подсвирна беззвучно; бе разбрал повечето от думите на Понсен на японски, начина, по който бе подвел старейшината и посланика, и слабата, но съществена разлика в английския превод. „Умно от страна на Андре. Но какво цели, това негова идея ли е или на Сьоратар?“ Прикрития поглед започна да мърмори поверително на младия старейшина, чието внимание се насочи към посланиците. Почти като че ли…

Изведнъж сякаш от очите му падна перде и той прогледна. Дори по-добре отпреди; виждаше старейшините, както трябва, а не с неискрения премрежен поглед на самозван, цивилизован човек, видя ги като хора, също толкова цивилизовани, също толкова обикновени или сложни, но като хора, а не като чуждоземските, загадъчни или чудати японци; тъкмо срещу тази представа Накама, Фуджико, дори Андре всеки по свой начин разбираемо негодуваха.

„Всемогъщи Боже, Прикрития поглед разбира английски – искаше да изкрещи Тайърър възторжено. – Това е единственият отговор, а другият е, че той е съгледвач на роджу и толкова старейшина, колкото съм и аз, ето защо другите не му обръщат внимание, докато беседват. Какво друго? Навярно е съгледвач на Уатанабе, защото шепне единствено на него – трябва да разбера истинските им имена и да разпитам Накама за тях. Уатанабе е най-влиятелният сред тази компания, държи се като президент. А отсъстващият президент? Ще разбера и неговото истинско име. Какво още? Откъде Андре…“

Тайърър се съсредоточи, тъй като Йоши се обърна към преводача. Гласът му звучеше рязко. Преводачът тутакси застана нащрек, а холандският му се съкрати двайсеторно. Йохан преведе, като се опитваше да сдържи изумлението си:

– Роджу се съгласяват в този случай, че е правилно да се иска обезщетение от Сацума, че, да, сто хиляди изглежда приемлива сума за един благородник, макар да не твърдят, че господарят на Сацума ще сметне същото. Като знак на приятелство към Британия и към външните нации роджу ще изплати в аванс една десета част след петдесет дни от името на Сацума – докато официалните молби на Британия се препратят до Сацума. Относно молбата на руския посланик, както и на неговата родина, японската земя е японска земя и е… предполагам, че думата означава ненакърнима и не се разменя.

Незабелязано Сър Уилям сложи ръка върху ръката на граф Алексей, за да предотврати избухването, и тихо каза на руски:

– Остави нещата за по-късно, Алексей. – После високо се обърна към Йохан, като се канеше да преговаря за намаляване на срока и увеличаване на сумата: – Отлично, Йохан, моля те, кажи им, че…

Той млъкна, тъй като Тайърър му прошепна забързано:

– Извинете ме, сър, предлагам ви веднага да приемете, но само ако научите истинските им имена.

Сякаш Тайърър не бе казал нищо, Сър Уилям продължи с едва забележима пауза и без да променя изражението си:

– Йохан, моля те, предай им, че тяхното предложение е приемливо за правителството на Нейно величество в същия дух на приятелство. Що се отнася до посланика от Двора в Санкт Петербург, сигурен съм, че той ще се консултира със своето правителство, което без съмнение ще сметне паричното обезщетение за задоволително. – Без да остави на граф Алексей никакво време за отговор, той бързо продължи: – Да разгледаме и другия ни неотложен въпрос, Проливите Шимоносеки: всички чужди правителства протестират срещу бреговите батареи, обстрелващи корабите им, които използват Проливите най-мирно. – Сър Уилям повтори датите и имената на корабите, отдавна станали предмет на доста разгорещена кореспонденция.

– Те казват, че ще предадат оплакването, Сър Уилям, по обичайния път, нямат никакво влияние над Чошу.

– Йохан, преведи. В приятелския дух на срещата ще си позволя да намекна, че е трудно, дори невъзможно за чуждите правителства да преговарят с Бакуфу, които очевидно нямат правомощия над различните кралства и държави. Следователно какво ни остава? Направо да си сътрудничим с шогуна, който подписа споразуменията ни, или с император Комей?

– Законното правителство на Нипон е шогунатът, висшият владетел на шогуната е шогунът, който управлява от името на Сина на небето, роджу са върховните съветници на шогуната, а негови чиновници са Бакуфу. Във всички случаи чуждите правителства трябва да си сътрудничат с шогуната.

– В такъв случай как можем да си осигурим безпрепятствено преминаване през Шимоносеки?

Още изтощителни разговори и пак вариации на същия отговор, но това не беше отговорът, който Сър Уилям се опитваше да измъкне. Пикочните им мехури засилваха всеобщото нетърпение и умора. Три часа бяха изминали, откакто започнаха. После едно чудновато хрумване се превърна в напълно оформено решение. Сър Уилям се усмихна на себе си.

– Много добре: да речем, да си представим, че няма да има нови нападения и нашите сериозни възражения бъдат изпратени до даймио на Чошу незабавно, в духа на нашето ново приятелство ще приемем тяхното становище за бъдеща среща след сто дни.

Още час допълнително хитруване.

– Роджу са съгласни за втора среща след сто петдесет и шест дни тук, в Йедо, и желаят да обявят, че тази среща приключи.

– Добре – Сър Уилям бе доволен и сдържа прозявката си, – можем ли сега да получим техните имена дословно, а после с точните букви върху документа, който ще си разменим след три дни, за да потвърдят официалното ни споразумение?

На холандски, на японски, после обратно, уточниха се дребни подробности и най-сетне:

– Сър Уилям, той казва, че ще получите документа след седмица, преводачът ще ви запознае с имената им и срещата ще свърши.

Всеки старейшина бе представен, а мъжът кимаше леко и невъзмутимо: „Господарят Адачи от Мито, Господарят Зукумура от Гай, Господарят Йоши от Хисамацу…“ – На Тайърър му стана приятно да види как Прикрития поглед, последен в редицата, се поти, не знае къде да дене ръцете и краката си, а поклонът му далеч отстъпваше по надменност в сравнение с останалите: „Господарят Кий от Зукоши.“

– Моля те, благодари им от наше име. Както се уговорихме предварително, ще се разпоредя за кралски салюти.

– Господарят Йоши казва, че за нещастие единият им член липсва. Както е уговорено предварително, необходимо е единодушното одобрение на роджу, за да се стреля с някое оръдие.

Сърдечността на Сър Уилям изчезна на минутата. Всички посланици се стреснаха.

– Ами нашите споразумения? – попита той остро. – И те ли изискват единодушно одобрение?

Преводът вървеше сред силно напрежение и мърморенето на посланиците. Тогава Йохан преведе неловко:

– Господарят Йоши казва, че това събиране има правомощията на шогуната и на президента да приеме акредитивните писма, да изслуша и да даде препоръки. Те единодушно ще препоръчат разплащането. Както по-рано бе уговорено, съгласието за стрелба с оръдие се нуждае от единодушното одобрение на всички старейшини, така че за съжаление този състав не може да го допусне.

Настана болезнена тишина, когато Сър Уилям и всички посланици проумяха, че са попаднали в капан. „Никакъв избор този път“ – помисли си той, стомахът му се сви.

– Капитан Палидар!

– Слушам, сър. – Палидар излезе напред, сърцето му внезапно примря, бе разбрал наред с всички; изправени срещу роджу, че Сър Уилям няма друг избор, освен да даде заповед за салютите, каквото и да им струва, или същото извинение със сигурност ще бъде използвано, за да се обезсили тяхното споразумение.

Докато Палидар отдаваше чест: „Слушам, сър!“, Сьоратар се намеси с най-мекия и най-дипломатичния си глас:

– Сър Уилям, чувствам, че споразумението ни е искрено, то ще бъде осъществено, така че вие можете да го приемете. Препоръчвам ви да направите това, ние всички ви препоръчваме, нали, господа? – попита той за всеобщо облекчение и като избавление от позора. – А също препоръчвам при тези обстоятелства да се въздържим от салютите. Приемате ли, Сър Уилям, от наше име?

Сър Уилям се поколеба мрачно. За още по-голямо учудване Сьоратар добави тържествено:

– Андре, кажи им, че аз ще гарантирам първата вноска от името на Франция.

Преди Сър Уилям да успее да реагира, Андре се поклони:

– Моят господар казва, почитаеми господари, че той е щастлив роджу да даде писмо след седмица, съгласен е да заемете на Сацума първите пари след петдесет дни. Казва също Франция, като приятел на Нипон, има честта лично да даде полица на британския посланик за първата вноска. Също има честта да посрещне всички или един от роджу по всяко време лично на кораб или навсякъде другаде. Смирено ви благодари, почитаеми господари.

С присвити очи Йоши каза:

– Благодаря на твоя господар. Срещата приключи.

Един офицер самурай извика:

– Керей! За почест! – и всички самураи се поклониха и останаха така, докато роджу се изправиха и се поклониха с премерена учтивост. Сър Уилям и посланиците нямаха друг избор, освен да отвърнат със същото, когато Йоши тръгна към една незабелязана досега врата зад подиумите й бързо изчезна. Самураите тозчас се изправиха и пак започнаха да ги наблюдават с подозрителна враждебност.

– Много задоволително, Сър Уилям – каза сърдечно Сьоратар на френски, хвана го под ръка, като се стремеше да го смути отново. – Добра работа.

– Твоите господари в Елисейския дворец газ ще пикаят, когато си поискаме десетте хиляди в злато отвърна Сър Уилям, леко засегнат, но не съвсем – като се изключат оръдейните салюти, бе направил огромна крачка напред. – Така или иначе, беше голям жест, Анри, макар и скъп.

Сьоратар се изсмя.

– Те твърдят, че ще изплатят двайсет гвинеи.

– Готово! Ще вечеряте ли с нас в Легацията? – Те си тръгнаха, без да обръщат внимание на високомерните, войнствени погледи.

– Благодаря ви, не. Тъй като приключихме с нашата работа, смятам да се върна в Йокохама днес, а не утре; има достатъчно време, а и морето е спокойно. Защо да чакате „Пърл“, елате на борда на моя флагман, можем да вечеряме по пътя, а?

– Благодаря ви, аз ще изчакам до утре. Искам да се уверя, че всичките ни момчета ще се върнат благополучно с нашия превоз.

Зад тях, незабелязан в навалицата, Тайърър чакаше Андре, коленичил, за да нагласи катарамата на обувката си; не бе разбрал, че Тайърър го гледа, и започна шепнешком разговор с японския преводач. Мъжът се поколеба, после кимна и се поклони.

– Домо.

Андре се обърна, видя как Тайърър го оглежда. За стотна от секундата се усети хванат натясно, после се усмихна и приближи към англичанина.

– Е, Филип, Мина много добре, нали? Мисля, че ти се справи отлично и със сигурност си прибавихме по някоя нашивка.

– Не аз, ти спаси положението. И моята чест, за което много ти благодаря. – Тайърър се намръщи разколебан, докато следваше колоната. – Макар че блестящо намери изход от задъненото положение, между казаното от теб на английски и казаното на японски имаше разлика, нали?

– Не чак толкова, mon ami, съвсем незначителна, не си струва да я споменаваме.

– Не мисля, че Сър Уилям ще се съгласи.

– Може би да, може би не. Може би грешиш. – Андре се засмя насила. – Не е разумно да тревожиш посланик, нали? Покритото мляко котките не го лочат.

– В повечето случаи да. Какво каза на преводача?

– Благодарих му. Mon Dieu, мехурът ми ще се пръсне, а твоят?

– Също – потвърди Тайърър, сигурен, че Андре го лъже за преводача. „А защо не? – мислеше си от новата гледна точка. – Андре е враг, ако не враг, то противник. Използва всеки нюанс, за да извлече полза и умилостиви Сьоратар, Франция и себе си. Съвсем честно. За какво ли е помолил тайно? Да предаде съобщение, да, но какво? Какво тайно съобщение? За какво бих помолил тайно аз?“ – Ти помоли за среща насаме с господаря Йоши, нали? – рискува той. – За теб и за господин Сьоратар.

Изражението на Андре Понсен не се промени, но Тайърър забеляза, че кокалчетата на дясната му ръка върху парадната сабя побеляха.

– Филип – рече му с половин уста. – Бях ти добър приятел, откакто си пристигнал, помогнах ти да започнеш да учиш японски, запознавах те с всичко тук, нали? Не ти се бъркам за тайния ти самурай Накама, макар да подочух, че имал и други имена. Не си ли…

– Какви други имена? – запита Тайърър, внезапно изнервен, без да разбира защо. – Какво знаеш за него?

Андре продължи, сякаш Тайърър не бе казал нищо:

– Не подпитвам нито теб, нито него, макар да те предупредих да внимаваш с японците, с всеки един от тях; имаше достатъчно време да ми разкажеш за него, ако искаше, като на приятел. Помни, че сме на една и съща страна, Филип, ние сме слуги, а не господари, ние сме приятели, ние сме в Япония, а тук гай-джин наистина трябва да си помагат един на друг – както аз те представих на Райко, която те заведе при Фуджико, нали? Хубаво момиче е Фуджико. Най-добре е да притежаваш малко галски реализъм, Филип, по-добре пази тайната информация за себе си, по-добре се пази от твоя Накама и помни какво съм ти казвал десетки пъти: в Япония мисли като японец.

Малко преди залез-слънце същия ден Йоши бързаше по мрачен ветровит каменен коридор в централното крило на замъка. Сега бе облечен с характерното си кимоно с два меча, отгоре с плащ за яздене, с гугла. На всеки двайсет крачки премигваха маслени факли, поставени в железни скоби до нишите за стрелците, които служеха и за прозорци. Навън въздухът бе хладен. Пред него се намираше витата стълба, която водеше до личните му конюшни отдолу. Той изтича по стъпалата.

– Стой! Кой… О, толкова съжалявам, господарю! – поклони се часовият.

Йоши кимна и продължи. Из целия замък войниците, конярите, прислужниците се приготвяха за сън или за нощните си задължения, следвайки всеобщия световен обичай да се ляга, щом падне нощта. Само преуспяващите палеха светлина нощем, за да виждат, четат или играят.

– Стой! О, толкова съжалявам, господарю! – Часовите се покланяха един след друг.

В двора, на конюшнята личните му двайсет телохранители се събираха до главите на конете си. Сред тях беше Мисамото, рибарят, мнимият самурай и старейшина. Сега беше бедно облечен като обикновен пехотинец, без оръжия и изплашен. Имаше два малки покрити паланкина, нарочно по-леки и предназначени за бързо пренасяне. Всяка беше поставена върху два лоста, захванати в хамутите на два оседлани коня отпред и отзад. Копитата бяха увити с парцали и всичко беше според плана, който Йоши бе измислил заедно с Хосаки преди дни.

Прозорчето за наблюдение на единия паланкин се плъзна. Той видя. Койко да наднича. Тя се усмихна, кимна му за поздрав. Прозорчето се затвори. Пръстите му се вкопчиха в меча. Така подготвен, той плъзна вратата достатъчно, за да се увери, че жената вътре е тази, за която я смяташе, и че е сама. Когато беше много малък, баща му му бе втълпил първия закон на оцеляването дума по дума: „Ако бъдеш хванат ненадейно, предаден ненадейно, убит ненадейно, значи си пренебрегнал дълга си към мен и към себе си. Вината ще е единствено твоя, защото си пропуснал да провериш лично, да предвидиш всяка възможност. Няма никакво извинение за провала, освен карма – а боговете не съществуват!“

Бързо и уверено й се усмихна. Затвори вратата, провери и другия паланкин дали е празен и подръка, ако му се наложи да го използва. Удовлетворен, даде сигнал за качване по конете. Това бе сторено в пълна тишина, от което отново му стана приятно – бе заповядал цялото въоръжение и хамутите също да бъдат увити, за да не вдигат шум. Последна мълчалива проверка, но не предусети никаква опасност. Новата пушка бе пъхната в кобура на седлото, торбичката с амунициите пълна, най-верните му стрелци бяха преметнали през рамо останалите четири пушки. Безшумно се метна на седлото си. Нов сигнал. Предната охрана и знаменосецът с личното му знаме тръгнаха. Той ги последва, след него двата паланкина и останалата свита зае мястото си като ариергард.

Напредваха бързо и почти безшумно. Тръгнаха нагоре по пътя към следващото укрепление, далеч от главната порта и оживените улици. На всеки пост ги пропускаха с парола. Вместо да завият към лабиринта на замъка, се отправиха към голяма постройка на северната страна, разположена до основните укрепления. Отвън тя се охраняваше усилено. В момента, в който охраната разпозна Йоши, високата врата се олюля и отвори, за да им позволи да минат. Отвътре имаше голямо, обградено и отъпкано трасе за езда с висок сводест таван и втори ред за наблюдаване. Няколко факли светеха тук-там. Вратите се затвориха зад тях.

Йоши с лек галоп застана начело и ги поведе чевръсто през далечния проход под арката, покрай конюшните и сарачниците. Навсякъде бе празно. Мястото беше покрито с калдъръм, въздухът напоен с мирис на тор, урина и пот. После започна отново отъпкан път, а следващата арка ги изведе до вътрешен, по-малък кръг. През него минаваше смътно осветен проход под арка. Йоши пришпори първокласния си кон да побърза, после внезапно го задържа.

Заобикалящият по-горен ред беше натъпкан с мълчаливи стрелци. Никой не бе сложил стрела в лъка си, но всички в кръга знаеха, че с тях е свършено, ако някой даде заповед.

– А, Йоши-сама – чу се дрезгавият глас на Анджо от полумрака над тях и Йоши за момент не го разпозна сред стрелците. Анджо седеше без оръжие отзад на реда до стълбата. – На днешното ни следобедно заседание не ни предупреди, че ще напуснеш замъка с въоръжени хора като… като какъв? Като нинджа?

Гневен ропот се надигна сред хората на Йоши, но той се засмя и това отслаби напрежението сред войните горе и долу.

– Не като нинджа, Анджо-сама, макар и колкото е възможно по-тихо. Добра идея е да се проверят укрепленията без предупреждение. Аз съм пазител на замъка, също както и настойник на шогуна. А ти? На какво дължа това удоволствие?

– Ти само укрепленията ли проверяваш?

– Ще убия три заека с една стрела. – Настроението на Йоши се развали. Всички потръпнаха, зачудени защо три и какво има предвид той. – Ами ти? Защо са ти толкова много стрелци? Може би за засада?

Груб смях отекна под покривните греди, всички настръхнаха още повече. Ръцете се вкопчиха в оръжията, макар никой да не направи явно движение.

– Засада ли? О, не, не засада – почетен караул. Щом чух, че си намислил обиколка с увити копита на конете… тези войни са тук само за да ти окажат почести и да засвидетелстват, че не всички спим, че замъкът е в добри ръце и му е необходим пазител. – Анджо излая някаква команда. Всички стрелци тутакси се втурнаха надолу и се наредиха в две редици по кръга. Йоши и хората му останаха в средата. Стрелците се поклониха официално. Йоши и хората му също. Но нищо не се бе променило, капанът все още бе готов да щракне. – Ти от пушки ли се нуждаеш, за да направиш проверката?

– Съветът на старейшините препоръча на всички даймио да се въоръжат с модерни оръжия – рече Йоши с привидно спокоен глас, а вътрешно беснееше, че някой е издал плана му, а той самият не е предвидил засада. – Това са първите ми нови пушки. Искам да приуча хората си да ги носят.

– Разумно, много разумно. Виждам, че и ти носиш една. Трябва ли господарят Йоши да носи пушка лично?

Кипнал от подигравката, Йоши погледна надолу към пушката в кобура, ненавиждаше всички пушки и благославяше мъдростта на своя съименник, поставил извън закона тяхното производство или вноса им в деня, когато е станал шогун. „Нали тъкмо така си осигурихме мир два и половина века? – помисли си Йоши мрачно. – Пушките са подли оръжия за страхливци, ценени единствено от миризливите гай-джин, оръжия, които убиват от хиляда крачки, така че човек никога не вижда кого убива или кой го убива, оръжия, които всеки глупак, човек от низшите слоеве, маниак, отвратителен разбойник, мъж или жена може да ги използва безнаказано срещу когото и да било, дори срещу най-висшия господар или срещу най-добре обучения майстор на меча. Да, а ето че дори аз трябва да нося пушка – гай-джин ни принудиха насила да го правим.“

Презрителната забележка на Анджо ехтеше в ушите му; Йоши измъкна пушката от кобура, освободи предпазителя, както Мисамото му бе показал, прицели се, издърпа спусъка, веднага пъхна патрони в задната част на цевта, оглушително изстреля пет куршума към гредите, пушката едва не изскочи от ръцете му с неочаквана сила. Всички се разпръснаха, дори собствените му хора, неколцина бяха хвърлени на земята от изплашените коне. Анджо и хората му се проснаха на пода в очаквана на още стрелба, този път смъртоносна, всички до един в помещението трепереха от страх пред скоростната стрелба.

В пълно мълчание всички чакаха, затаили дъх; чак после, тъй като не последва продължение, съобразиха, че Йоши просто демонстрира пушката, и двете редици стрелци бързо, но предпазливо отново се струпаха край военачалниците си, които ги подбираха и строяваха. Анджо и телохранителите му се изправиха тромаво на крака:

– Какво означава това? – изкрещя Анджо.

Колкото може по-безгрижно, макар че сърцето му биеше, Йоши продължи да успокоява коня си, тихо пъхна предпазителя и сложи пушката в скута си, прикривайки задоволството от успешните си действия и че е впечатлен като всички останали от силата на пушката – и преди бе стрелял по мишени с пушки с предно пълнене и с някои старомодни револвери за дуел, но никога – с пушка със задно пълнене с метални патрони.

– Исках да ти покажа колко са ценни. В определени случаи са по-добри от меча, особено за даймио. – Йоши се радваше, че гласът му звучи спокойно. – Например, когато попадна в засадата преди няколко седмици, можеше да използваш пушка, нали?

Разтреперан, Анджо овладя яростта си, съвсем сигурен, че се намира в голяма опасност, животът му бе непосредствено заплашен. Сигурен бе, че ако нареди да арестуват Торанага, както бе замислил, куршумите щяха да го направят на пух и прах – „в името на всички богове къде и как това куче се е научило да стреля и защо не са ме уведомили, че е толкова опитен?“.

А напомнянето на произшествието с шиши представляваше още една публична обида, защото бе добре известно, че Анджо не се е държал храбро, че е трябвало да се измъкне на сигурно място, че не се е сражавал с нападателите, а след като раненият е бил заловен, им е заповядал да го убият по най-долен начин.

– При някои обстоятелства, Йоши-сама, при някои, но се съмнявам дали пушката ти, пък и която и да е друга имат стойност тази вечер. Съмнявам се в това. Мога ли да попитам, какво целиш тази вечер? Да посетиш външните укрепления и да се върнеш? Или това е един от твоите начини да заминеш нанякъде?

И двамата знаеха, че Йоши не е длъжен да отговаря за движението си в или извън пределите на замъка.

– Зависи какво ще видя отвън – заяви Йоши рязко. – Може да се върна в собственото си владение за ден-два или напротив – разбира се, ще те осведомявам подробно.

– Ще липсваш на Съвета дори и за няколко дни. Имаме много работа; ако отсъстваш, ще се наложи сами да вземем решения.

– Днес следобед изяснихме, че няма нищо съществено; за щастие без петимата старейшини не може да се вземат важни решения.

– А договорът с гай-джин?

– Това също го решихме следобед.

Срещата на старейшините, след като гай-джин си бяха заминали, като никога бе весела и пълна със смях, че врагът се е опозорил, че още веднъж са надхитрили гай-джина. Анджо, Тояма и Адачи го поздравиха за майсторското справяне в сблъсъка и схватливостта му относно гай-джин, а Зукумура не каза почти нищо, само мърмореше като слабоумен от време на време.

Анджо ликуваше:

– Уговорката да им дадем дребно подаяние, за да се отървем от тях и от техните корабни в Йедо, докато подчиним Сацума, беше много умна, Йоши-сама. Много. В същото време определено отложихме тяхната заплаха да идат в Киото и те приеха, че вината е единствено в Сацума.

Тояма се обади:

– Значи обявяваме война на Сацума? Добре!

– Не, не война, има други начини да превием това куче. – Анджо беше изпълнен със самоувереност от новите си познания. – Ти излезе прав за гай-джин, Йоши-сама. Беше изключително интересно да се види как враждебността помежду им е едва прикрита под отвратителната им външност. Той и Тояма наблюдаваха срещата иззад подиума, стените там умишлено бяха прозрачни от вътрешната страна. – Противно. Дори зад преградата усетихме вонята им. Отвратително. Наредих тази приемна да се измие и столовете, на които седяха, да се унищожат.

– Отлично – присъедини се Адачи. – Като че ли мравки лазеха по кожата ми през цялото време, докато бях там. Йоши-сама, мога ли да попитам – тая маймуна Мисамото наистина ли ти казваше какво говорят гай-джин, всичко ли? Не можах да чуя нито дума.

– Не всичко – бе отговорил Йоши. – Достатъчно, за да получа някои предварителни указания, но само когато говореха на английски. Мисамото твърди, че повечето време говорели на друг език, той смята, че е било на френски. Това доказва още нещо: нуждаем се от доверени преводачи. Предлагам незабавно да открием езиково училище за нашите най-умни синове.

– Училище ли? Какво училище? – измърмори Зукумура.

Никой не му обърна внимание.

– Не съм съгласен – двойната гуша на Тояма се затресе. – Колкото повече вземане-даване имат нашите синове с гай-джин, толкова повече ще се опорочат.

– Не – рече Анджо, – ние лично ще подберем учениците – нуждаем се от доверени познавачи на варварските езици. Ще гласуваме: Бакуфу веднага да отворят езиково училище. Съгласни ли сте? Добре: така, а сега писмото на гай-джин: ще продължим с тактиката на Йоши-сама, в деня, когато трябва да пристигне, ще им съобщим, че ще го получат „колкото е възможно по-бързо“. Съгласни ли сте?

– Съжалявам, не – бе отговорил Йоши, – трябва да направим точно обратното. Ще им изпратим писмото точно навреме и ще им изплатим втората изнудваческа вноска също навреме.

Те го зяпнаха, а Зукумура промърмори:

– Писмо ли?

Йоши заговори търпеливо:

– Трябва да извадим от равновесие гай-джин. Те очакват, че ще закъснеем, а ние ще сме точни; това ще ги накара да повярват, че ще спазим уговорката за стоте дни, което, разбира се, няма да стане. Ще отлагаме ли, отлагаме, та дано окончателно ги влудим. – Те се засмяха заедно е него, дори и Зукумура, който не разбираше, защо се смеят – и още повече, когато Йоши им разказа колко пъти без малко да се разхили по време на срещата, като вижда как нетърпението им унищожава тяхната привидно изгодна позиция. – Без куче убиец господарят е толкова беззащитен, колкото кутре срещу човек с тояга.

– Какво? Какъв човек с тояга? – попита Зукумура, рибешките му очи зяпаха глуповато. – Какво куче?

Настроението на Йоши се изпари при мисълта, че се налага да понася този малоумник до края на дните му. Въпреки всичко той обясни, че без сила, с която да подкрепят своите жалби, и без желание да я използват враговете са безпомощни.

– Сила? Не разбирам, Йоши-сама. Каква сила?

– Сила – намеси се нетърпеливо Анджо – Сила! Техните оръдия и флотата им, Зукумура! О, няма значение.

Тояма, старият мъж, каза свирепо:

– Докато са без флотата си, можем да ги опожарим – те са неописуемо високомерни, с отвратителни обноски, а колкото до техния говорител… Радвам се, че не трябваше да присъствам, Йоши-сама. Мисля, че щях да избухна. Нека ги изпепелим още сега.

– Кой? Кого да запалим?

– Мълчи, Зукумура – каза уморено Анджо, – и само гласувай, когато ти кажа. Йоши-сама, приемам твоите доводи. Ще изпрати писмото на време и втората вноска от парите, за които ни изнудват, както е уговорено. Всички ли са за? Добре. Сега: след като се справихме с гай-джин и шогунът и принцесата са в безопасност на Северния път, следващата седмица няма много неща за вършене.

– Погрешно беше, че им позволихме да заминат, и те ще се върнат, за да ни преследват – каза Йоши.

– Тук грешиш. Моля те изготви план как да поставим на колене онова куче Санджиро и Сацума. Гласувам да се срещнем след две седмици, освен ако не изскочи нещо спешно…

По-късно, докато се прибираше в покоите си, Йоши не можа да измисли никакъв вероятен спешен случай, който би могъл да изисква присъствието му в Йедо – дори втората тайно прошепната покана да посети френския флагман, която той нито бе приел, нито бе отказал, а бе отложил отговора си за след седмици, не беше спешна, – така че реши без отлагане да се заеме с плана, който той и съпругата му, Хосаки, бяха измислили. Сега Анджо и неговите стрелци му препречваха пътя. Какво да прави?

– Лека нощ, Анджо-сама – рече Йоши, вече взел решение. – Както винаги, ще те държа в течение. – Прикри тревогата си и макар да се чувстваше незащитен, пришпори коня си напред, като се насочи към далечната арка. Никой от стрелците не помръдна, чакаха заповеди. Неговите мъже и двата паланкина го последваха, чувстваха се също толкова беззащитни.

Анджо ги наблюдаваше как вървят. Вбесен. „Ако не бяха тези пушки, щях да го арестувам според плана. По какво обвинение? Предателство, заговор срещу шогуна! Но Йоши никога не би допуснал да го изправят пред съда, о, не, толкова съжалявам, глупаците ще го пречукат, докато той се опитва да избегне правосъдието.“