Текст книги "Гай-джин"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 35 (всего у книги 99 страниц)
– Да, госп’дар. – А Со хукна за постелки, а останалите се заизмъкваха…
– Аз ще почакам с вас, госпожице Анжелик, докато тя се върне. – Възрастният мъж се прозя. – Навярно и на двама ви се е сторило, бил е само вятърът. Кой ще тропа по капаците, а? Няма нито скапани улични хлапаци, нито гамени в Колонията, за да си правят майтап, нито джебчии, слава Богу! Ще да е бил вятърът, а?
– Сигурно си прав – каза Андре, съвзел се от страха, но вътрешно ужасен, че някой е наблюдавал отвън… Бе забелязал цепнатината, но никакви други следи. – Съгласна ли си, Анжелик?
– Аз… аз… може би, да – каза тя, много нерешително и още невъзстановила се от уплахата си. „Какво се случи? Имаше ли някой, или Бог ми прати вятър – истински Божи дар? Вятър или не, човек или не, не ме е грижа – реши тя. – Не ме е грижа, отървах се, утре ще се преместя пак при Малкълм, не смея да оставам тук, не трябва да оставам твърде близо до Андре, опасно е.
– Звучеше, като че някой потропа, но… но може би греша. Може да е бил… внезапен вихър.“
– Сигурен съм, че е така – самоуверено заяви Вервен. – Моите капаци винаги потракват, непрекъснато ме събуждат. – Той се изкашля и седна, вгледа се любезно в лицето на Андре, все още бледо като тебешир.
– Няма нужда да чакаш, приятелю. Изобщо не изглеждаш добре, сякаш, да не дава Господ, имаш криза на черния дроб.
– Може би, може би. Аз… аз… наистина не се чувствам много добре. – Андре погледна Анжелик. – Съжалявам – каза той с тих и спокоен глас, задържа очите си върху нейните, пак заприлича на предишния Андре, цялата странност, страст и буйство бяха изчезнали. – Лека нощ, Анжелик, не се бой от нищо, никога. Господин Вервен е съвсем прав.
– Да… да, благодаря ти, Андре. – Анжелик се насили да се усмихне и тогава той си отиде. Тя се бе взряла втренчено, искаше да прочете истината в очите му. Те гледаха приятелски, нищо повече. Но не можеше да се довери на онова, което видя. Въпреки всичко знаеше, че трябва да сключи примирие с него, да приеме неизбежните му извинения – да се престори, че е забравила всичко и е сметнала нападението за моментна лудост – и отново да станат приятели. Привидно.
Девойката потръпна. Дълбоко в себе си тя също проумя, че в края на краищата ще трябва да му даде всичко, което той поиска. Докато е жив.
Ори трепереше, сгушен до обърната рибарска лодка на каменистия бряг. На двадесетина ярда е шипене се разбиваше прибоят.
– Ти си напълно бака – ахна той, гневът му бе насочен към самия него. Преди да се усети какво върши, той бе блъснал по кепенците, а след това, ужасен от глупостта си, бе побягнал; прехвърли оградата, намери греблото, което използваше за маскировка, метна го на рамо и хукна безпрепятствено през пътя, а гласове на гай-джин го следваха по петите…
„Хирага трябва да е прав – помисли си той, отвратен, объркан, сърцето му се свиваше в гърдите, рамото му туптеше, а гореща струйка кръв се стичаше от раната, която стремителното бягство му бе причинило. – Може би тази жена наистина ме е подлудила. Лудост бе да удрям по кепенците – за какво ми беше? Има ли някакво значение, ако още някой спи с нея? Защо избухнах, а сърцето ми се качи в гърлото? Не я притежавам и не искам да я притежавам, какво значение има, ако някой гай-джин я обладае доброволно или насилствено! Някои жени се нуждаят от известно насилие, за да се възбудят, както много мъже… о, почакай, щеше ли да е по-добре, ако тя се бе борила с мен, вместо да ме приеме с готовност, колкото и упоена да беше или да се преструваше, че е?
Преструваше ли се?“
За първи път му хрумна подобна мисъл. Малко от яда му се изпари, но сърцето му продължаваше да тупти и болката зад слепоочията не го отпускаше. „Възможно ли е да се е преструвала? Ийе, възможно е, ръцете й ме прегърнаха и краката й ме обхванаха, а тялото й се движеше като никое друго досега – всички жени в леглото се движат чувствено, със стонове и въздишки, а понякога и с малко сълзи и «О, колко си силен, как ме изпразни, никога не съм имала късмет с такъв мъж по-рано…», но всеки клиент знае, че това са само думи без съдържание, заучени наизуст, част от тяхното обучение, нищо повече.
Тя не беше като тях, всеки момент означаваше нещо за мен. Няма значение дали се е преструвала на упоена или не – вероятно го е направила, жените са толкова коварни. Не ме е грижа, не трябваше да блъскам по капака като безумен, да издавам присъствието си и скривалището си. Навярно провалих завинаги всички възможности да получа достъп дотам!“
Гневът му отново избухна. Юмрукът му разцепи дървото на корпуса.
– Бака! – изграчи той, искаше му се да го изкрещи високо.
По чакъла се чуха стъпки. Той се пъхна по-дълбоко в сенките, луната криеше опасност, долови гласовете на приближаващи се рибари, които бъбреха помежду си, и се прокле, че не е бил по-бдителен. Грубоват, на средна възраст рибар заобиколи кила на лодката и спря?
– Внимавай! Кой си ти, страннико? – ядоса се мъжът, приготвяйки късата мачта, която носеше като тояга. – Какво правиш тук?
Ори не помръдна, само го изгледа, както и другите двама, които се приближиха до него. Единият също бе на средна възраст, другият по-млад, малко по-голям от самия Ори. И двамата носеха гребла и рибарски мрежи.
– По-добре е да не задаваш такива въпроси на по-високопоставени – каза Ори. – Ама че възпитание!
– Кой си ти, ти не си саму… – Мъжът млъкна вцепенен, тъй като Ори скочи в краката му, мечът мигновено се озова в ръката му с опасно извадено наполовина от ножницата острие.
– На колене, сган, преди да изтръгна вашите бака сърца – прическата не ме прави по-малко самурай! – Рибарите тутакси паднаха на колене, заровиха глави в пясъка и запелтечиха извинения, безпогрешно разпознали и знатната особа, и начина, по който държи меча. – Млъкнете! – изръмжа Ори. – Къде сте тръгнали?
– За риба, господарю, на половин левга в морето, моля да ни извиниш, но в тъмното и твоята прическа не е норм…
– Млъкни! Избутай лодката във водата. Мърдай!
Щом се озова в безопасност в морето, преодолял заслепилия го гняв на соления пречистващ въздух, Ори се извърна към Колонията. Във Френската и Британската легация все още светеше, както и в сградата на Струан и клуба, който му бе посочил Хирага. Петролните улични лампи по прая и няколко прозореца светеха в другите къщички и складове. Пияният град трептеше както обикновено през цялата нощ, дюкяните на туземците никога не затваряха.
Но цялото му внимание бе насочено към Френската легация. „Защо? – не спираше да се пита. – Защо съм обзет от такава ревност, това е точната дума. Безумна ревност. Да ревнувам от друг мъж е бака!
Дали Хирага не беше прав: «Тайра каза, че техният обичай е като нашия сред по-висшата класа, мъжът не спи преди сватбата с жената, за която ще се ожени…» – което означава, че тай-панът няма да се люби с нея, а тъй като тя е дала дума, никой друг няма това право. За да не дам на оня мъж да легне с нея, ли ударих по капаците – или за да я предпазя?
Или само защото не исках никой друг да се забавлява с нея, докато не го сторя аз – това е още по-глупаво, как мога да знам? Защото й бях първият ли? Прави ли това любенето по-различно: само защото си я притежавал неповторимо? Спомни си, китайците винаги са вярвали, че девствеността е най-възбуждащото нещо навред между Небето и Земята. Затова ли почуках, защото спах с нея?
Не, бе внезапен порив. Вярвам, че тя е вълчица, която трябва да убия – за предпочитане, след като спя с нея още веднъж – за да се избавя от магията й.
Но как и кога? Трябва сега.
Твърде опасно е да остана в Колонията или в Йошивара. Хирага сигурно ще чуе, че не съм тръгнал. Свършено е с мен, ако ме открие. Дали да не рискувам и да остана още три дни, а ако тя не падне в капана ми, бързешката да ида в Киото, а Хирага и хабер няма да си има? По-безопасно е да тръгна сега. Какво да избера?“
– Ей ти, старче, къде живееш?
– Втората улица, петата къща, господарю – запелтечи рибарят. И тримата бяха силно изплашени, тъй като отдавна бяха разбрали, че това ще да е единият от ронините, скрит в Колонията, за да избяга от наказателните патрули на Торанага.
23.
Неделя, 12 октомври
Църковните камбани призоваваха вярващите в хубавото свежо утро.
– Май не са много вярващите в Йокохама – сподели Джейми Макфей със Струан. Раменете и гърбът на Макфей го боляха, църквата и приближаващата служба не му харесваха, нямаше нищо общо с пуританската шотландска презвитерианска църква от детството му. – Не че съм истински богомолец, вече не – продължи той; беше нащрек, не бе сигурен как ще се чувства Струан след буйната им кавга предишния ден. – Майка ми все още е изключително ревностна, ходи и на трите служби в неделя!
– Като моята, макар да е от англиканската църква – съгласи се мрачно Струан. Той вървеше бавно и едва-едва превит и подпрян на бастуните, сред групите мъже, стичащи се по пътя към църквата, която се намираше надолу по Хай стрийт и разположена навътре, в своята собствена градина, в превъзходен парцел с изглед към морето. – Църквата обаче е хубава. Придава на Йокохама някаква дълготрайност.
„Света Троица“, или „Светата цицка“, както мъжете тайно я прекоросваха, беше гордостта на Колонията. Бе осветена миналата година от епископа на Хонконг. Камбанарията й бе висока и звънът на камбаните – мелодичен, напомнящ на всички прокудени за вкъщи – толкова далеч оттук. Дограмата, хоросанът и тухлите бяха от Шанхай. Имаше красиви градини и малко гробище само със седем гроба: болестите бяха рядкост в Йокохама – за разлика от Хонконг с неговата чума и смъртоносната треска в „Хепи вали“, малария – и седмината бяха умрели от нещастни случаи, с изключение на един, починал от старост. Да се работи двайсет години в Азия бе рядкост и малко мъже надхвърляха възрастта за пенсиониране.
Камбаната отново удари все още ненастойчиво, имаше достатъчно време всички да заемат местата си, Търговската къща имаше запазени места на първата пейка. „Нужно ми е да получа колкото се може повече помощ – мислеше си Струан пламенно, не бе набожен, макар и вярващ… – Повече от другите търговии се радвам на нашата църква.“
Парцелът и постройката бяха дарение за англиканската църква от всички търговци. Те ентусиазирано бяха гласували налога четири часа след като клубът в Йокохама бе отворил врати за търговия, в деня на основаването на Колонията – по настояване на Макфей и според разпорежданията на Тес Струан, който обезпечи петдесет процента от стойността. Тя даде и обет да осигури камбана и я бяха излели в новата им леярна в Хонконг. Когато Тайлър Брок научи за това, за да не остане по-долу от своята отчуждила се и омразна дъщеря, той поръча стъклопис от Лондон и пейки от английски дъб.
– Достатъчно е да се ходи на неделна служба веднъж месечно – казваше татко, без майка да го чуе – усмихна се Струан безрадостно. – Докато беше по-млад, редовно ходеше на църква, както тя сега… – Той млъкна за миг да си поеме дъх и се загледа към морето. То бе неспокойно, синьо-сиво, небето бе покрито с кълбовидни облаци. Десетина и повече търговски кораба стояха закотвени: предимно английски, един американски, един руски, вчерашният пощенски параход, френският парен витлов флагман и парната на Нейно кралско величество фрегата с 21 оръдия „Пърл“, все още без фокмачта. – Сякаш сме беззащитни без флотата, нали?
– Да, и наистина е така. Почти всички ще се молят днес. – Макфей завъртя глава, за да облекчи болката във врата си.
– Колко време ще отсъстват според теб?
– Обзалагам се, че месец… Добро утро, госпожа Лънкчърч. – И двамата учтиво повдигнаха шапките си, Струан малко несръчно, когато дамата мина край тях с турнюр и с шапка; съпругът й, плувнал в пот, се влачеше след нея, лицето му бе покрито със синини. – Какво, по дяволите, му се е случило?
– Бил се е – отвърна Макфей предпазливо все още се опитваше да прецени настроението на Струан – не го бе виждал и чувал от вчера, само получи кратка бележка да го придружи тази сутрин до църквата. Тръгна редом с него, когато Малкълм закрачи отново. – Изглежда, той, Дмитрий и неколцина други са решили да посетят Пияния град снощи за съботната нощна разпивка.
– Имаш предвид за юмручен бой?
– Май такова е било основното им намерение; Дмитрий, ами… той каза, че са прекарали великолепно.
Струан забеляза внезапната искрица в очите на Макфей.
– Ах, ти също си бил там, Джейми? – запита той сухо, после се усмихна.
Макфей видя усмивката и почувства огромно облекчение.
– Ами да, тай-пан, да, аз наминах… но само да се уверя, че Дмитрий не се е забъркал в някаква каша.
– Беше ли се забъркал? – Струан усети ненадейна завист.
– Не, но, тай-пане, прекарахме страхотно!
– Късметлия! Хайде, Джейми, разкажи всичко!
Джейми чу и видя искреното приятелство, което се бе страхувал, че е загубил завинаги, и засия, забрави за болежките, ядовете и тревогите си за бъдещето.
– Имаше небивал бой на петли, при „Бъл и Кок“, най-хубавия досега, вече имат нов ринг и нова бира от Нагасаки, по-хубава от нашето шотландско тъмно пиво! Двама пехотинци-кучкари срещу петела на наши момчета, Чандлър Сайкс и Кръволока.
– Кой?
– Един от нашите пенсионирани моряци, старши артилерист, казва се Чарли Бент; той отмъсти за „Постоянният облак“ – Същият артилерист, който направи на парчета бойните джонки на У Фан Чой вместо татко ти през ’43-та. Сега му викат Кръволока, защото се грижи за кланицата. Ами аз все залагах на него, тай-пан, и спечелих двадесет и пет лири. После се спуснахме в двореца Йокопоко – най-голямата кръчма в Пияния град, главно за войниците, моряците ходят в „Монашеския сладкиш“ и „Нивга двамината не ще се срещнат“. – Той се засмя. – Загубих десетак на рулетката, още пет на зарове. Догдето се усетим, започна общо сбиване, търговците срещу останалите. Мисля, че ние спечелихме. После се прибрахме и си легнахме… ъъ… е някои си възстановихме силите при Безсрамната Нели.
– И ти ли?
– Да, ама само за чашка преди лягане, нейното шампанско е най-доброто и най-евтиното в Йокохама.
– А момичетата?
Макфей пак се засмя.
– Хич не бяха като в заведението за млади дами на госпожа Фъдърингил в Хонконг! Има десетина птиченца, повечето са от Ийст енд4545
Източната част на Лондон, населена предимно с работници. – Б.пр.
[Закрыть], дошли през Хонконг, няколко са от Сидни в Австралия, дъщери на каторжнички, които са излежали присъдите си и не остават в Австралия. Всички са малко недодялани и не са ми по вкуса. – Изпълнен с добродушие, той поздрави минувачите и добави, без да мисли: – Неми се грижи добре за мен. – Джейми погледна Струан и видя изопнатото му лице. Доброто му настроение се стопи и се прокле, задето я е споменал. – Добре ли си, тай-пан?
– Да, да, разбира се – отвърна Струан, ненадейно обзет от завист към силата и мъжката пълноценност на другия, не че го ненавиждаше за това, по-скоро ненавиждаше себе си. Не мога да се понасям такъв, Джейми, мразя се. Мразя се! Господи, толкова е трудно да си търпелив. А трябва, зная го. – Насили се да се усмихне. – Неми? О, да, стори ми се приятна. Хубава е. – С огромно усилие Струан откъсна мислите си от Шизука и своята несполука, от неистовата си нужда да успее с Анжелик и да преодолее пречките, коварните плитчини и предстоящата буря, която майка му със сигурност ще предизвика. Всичко накуп. „Издръж до църквата, а после целия ден до шест часа, когато А Ток ще ти донесе лекарството:
– Ще искаш ли малко, преди да идеш във вашия храм, синко?
– Не, благодаря ти, майко, веднъж на ден е достатъчно. Лекарят каза, че трябва да внимавам.
– Какво знаят чуждоземските дяволи?
– Аййиая, и аз съм чуждоземски дявол.
– Аййиая, да, но си мой син…
А Ток е такава дърта кокошка. Но поне мога да й се доверя. Веднъж на ден няма да ми навреди. Мога да спра по всяко време, по всяко време – успокояваше се той. – Карам и без него денем, макар че то със сигурност ми помага. Трябва да реша какво ще правя с писмото на майка ми, трябва да й пиша с утрешната поща. Трябва.“
Писмото й му бе връчено лично от специален куриер от пощенския кораб, естествено – роднина на техния компрадор Гордън Чжан. Отново липсваше: П.П. „Обичам те.“ Тайното съобщение пак го бе разярило:
„Малкълм: Ти съвсем си се смахнал. Годежен прием, а? След като те предупредих? Защо, за Бога, напълно си пренебрегнал писмото ми и настоятелните ми призиви да се върнеш? Ако не беше медицинският доклад на доктор Хоуг, който получих днес заедно с невероятната вест, щях да сметна, че имаш мозъчни увреждания наред с ужасните рани от меч. Настоях пред нашия губернатор да предприеме най-строги мерки срещу тези нецивилизовани зверове и веднага да изправи нарушителите пред съда на Кралицата, предупредих го лично, че ако не го стори, целият авторитет на Търговската къща ще се опълчи срещу неговата администрация!
Стига за това. Жизненоважно е да се върнеш незабавно в Хонконг, за да се решат три въпроса – разбира се, готова съм да ти простя прегрешението, още си толкова млад, минал си през ужасно изпитание и си попаднал в ноктите на тази извънредно хитра жена. Благодаря на Бога, че укрепваш с всеки изминал ден. Според доклада на доктор Хоуг сигурно ще си достатъчно здрав, за да отпътуваш, щом получиш писмото ми (наредила съм на д-р Хоуг да се върне с теб и го държа лично отговорен за твоята сигурност). Купила съм ви билети за пощенския кораб – не и за нея, нарочно.
Крайно необходимо е да се върнеш бързо и сам: първо – официално да станеш тай-пан. Дядо ти е оставил точни писмени инструкции, към които трябва да се придържаш, преди да станеш законен тай-пан на компания Струан, независимо от завещанието, което баща ти и аз оставяме. Преди баща ти да умре, в твое отсъствие, синко, ме накара да се закълна, в каквото е необходимо, а също и че ще те накарам и ти да дадеш клетва при същите обстоятелства. Трябва да го направим бързо.
Второ: защото се налага незабавно да решим как да се преборим с нападките на Тайлър Брок срещу нас – бях ти споменала, че той има пълната подкрепа на Банка Виктория и сега заплашва да сложи под възбрана нашите полици, което би ни съсипало. Гордън Чжан предложи изход, но е ужасно рисковано, не бива да го излагам писмено, и изисква подписа на тай-пана и неговото участие. Моят природен брат «Сър» Морган Брок току-що пристигна в Хонконг и се перчи със своята титла, с която се сдоби само защото убеди своя тъст, който нямаше наследник, да го осинови, който пък за негово удобство почти веднага след това умря.
Дали някой не помогна на горкия човек? Бог да ми прости, но не се съмнявам в това. И двамата с Тайлър Брок твърдят, че по Коледа ще ни унижат и ще се сдобият с нашата Домакинска ложа на конните надбягвания в Хепи Вали. Гласуването за нов Домакин мина вчера. Съгласно желание на дядо ти от твое име отново гласувах срещу Брок. Бог да ми прости, но мразя баща си до полуда.
Трето: Лапнал си въдицата! Не вярвах на ушите си за този «годеж», докато не го потвърдиха. Надявам се, моля се на Бога, че трезвият ти разсъдък се е върнал и си осъзнал какво ти се е случило. За късмет, не можеш да се ожениш без моето съгласие и със сигурност не за католичка, дъщеря на избягал злоупотребител (издадено е съдебно постановление за залавянето му за дългове). Което си е право, разбирам те. Гордън Чжан ми обясни колко е лесно да оплете младок като теб, така че не се отчайвай. Имаме план, който ще те изтръгне от нейните мрежи и окончателно ще ти докаже, че тя е само – извини ме, синко, по се налага да бъда пряма, – само една развратница.
Когато се жениш, съпругата ти трябва да е англичанка, да има страх от Бога, а не да е еретичка, дама от добро семейство, подготвена и свикнала с обществото и достойна за твоя съпруга, да ти донесе прилична зестра и да е в състояние да ти помага в бъдеще. Когато му дойде времето, ще имаш достатъчно подходящи млади дами, сред които да избираш.
Със същата поща писах и на доктор Хоуг, а също на Макфей, като изразявам смайването си, задето е допуснал този глупав годеж. Очаквам с нетърпение да те прегърна след няколко дни.
Твоя любяща майка.“
Почти в същия миг Джейми се бе втурнал в стаята бял като платно:
– Тя е научила!
– Зная. Няма значение.
– Исусе Христе, Малкълм, как можеш да кажеш, че нямало значение! – Макфей запелтечи съвсем несвързано. Подаде му писмото, което се тресеше в ръката му. – Ето, прочети го сам.
Писмото, без никакво обръщение, беше подписано само с Тес Струан:
„Докато не обясниш задоволително защо си позволил на сина ми (макар да е бъдещият тай-пан, ти знаеш, че е непълнолетен) да се сгоди, без най-напред да получи съгласието ми – което ти знаеш, че никога няма да дам за такъв неподходящ избор, от края на годината преставаш да бъдеш управител на компания Струан в Япония. Нека господин Варгас поеме засега твоите задължения и се върни със сина ми с пощенския кораб, за да решим този въпрос.“
Струан ядосано му бутна писмото.
– Няма да се върна в Хонконг сега – когато реша, тогава.
– Исусе Христе, Малкълм, щом ни вика, по-добре да идем. Има причини, които…
– Не! – избухна той. – Разбираш ли? Не!
– За Бога, отвори си очите за истината – избухна и Макфей. – Ти си непълнолетен, тя ръководи компанията и го е правила години наред. Тя се разпорежда с нас…
– Не и с мен, никой не може да се разпорежда с мен. Махай се!
– Няма! Не виждаш ли, че молбата й е разумна и лесноосъществима. До две-три седмици ще сме си тук, все някога трябва да получиш съгласието й. По-добре да опиташ сега, това ще разведри атмосферата и ще улесни работата ни…
– Не! И… и отменям разпорежданията й, аз заповядвам. Аз съм тай-пан на компания Струан!
– Господи, трябва да разбереш, че не мога да вървя срещу нея!
Струан едва не се препъна, като си припомни ужасния бодеж в слабините, когато неволно бе скочил на крака от стола си и бе изкрещял на Макфей:
– Ти, проклетнико, слушай, напомням ти, че си дал свещена клетва да служиш на тай-пана, на тай-пана, за Бога, който и да е той, на тай-пана, а не на негова проклета майка! Запомни ли?
– Но, не…
– На кого ще се подчиниш, Джейми? На мен или на майка ми? – Помежду им бе зейнала дълбока бездна; последва още гняв и още думи, но той бе надделял. Нямаше място за спор. Условието бе написано във всяка заповед за назначение, която следваше да бъде подписвана и уреждана под клетва пред Бога в съответствие с указанията на основоположника.
– Добре, съгласен съм! – бе процедил през зъби Макфей. – Но под… извини ме, моля за правото да й пиша и да й съобщя за новите ти разпореждания.
– Изпрати го с пощенския кораб и й пиши, че тай-панът ти нарежда да останеш тук, че единствено аз мога да те уволня, както и ще направя, ако ми създаваш неприятности, и че щом искам да се сгодя, пълнолетен или не, това си е моя работа. – После слепешката бе седнал на стола, превит от болка.
– Боже мой, тай-пан – нерешително бе казал Макфей, – тя ще ме уволни независимо дали ти харесва или не. Свършено е с мен.
– Не. Не, без да кажа своята дума: така е според нашите вътрешни правила.
– Може би. Но дали ти харесва или не, тя може да превърне и твоя, и моя живот в ад.
– Не, ти правиш само каквото искам аз. За теб важи законът на Дърк – а тя се ръководи само от него – заяви Малкълм, като си спомни десетките пъти, когато майка му бе заклинала в името на Дърк Струан баща му, него или братята и сестрите му по въпроси на търговията или морала, или самия живот. „И нали татко и майка твърдяха хиляди пъти, че ще стана тай-пан по подобие на Дърк Струан, всички, особено чичо Гордън. Формалностите могат да почакат, тя просто ги използва като допълнителна причина да ме превие – Господи, цял живот съм се подготвял за тази работа, зная как да се справя с нея и зная какво не е наред.“ – Аз съм тай-панът, за Бога, а сега… сега, ако ме извиниш… имам да свърша малко работа.
Щом остана сам, извика А Ток.
„Аййиая, този път наистина се нуждаех от лекарството, то ми подейства толкова добре, избави ме от болката и страданието, даде ми смелост, а по-късно и толкова щастливи моменти с Анжелик. О, моят ангел ще се върне пак в своите покои зад съседната врата, слава Богу, на една крачка, толкова прелестна и топла, и близка; о, за Бога, ще ми се, когато си мисля за нея, да не се появява копнежът, а той да не води до другата болка, още не е минала половината сутрин, а трябва да изтрая скучната проповед и обяда… и цели осем часа до следващото…“
– Извини ме за вчера – прекъсна мислите му Макфей. – Много съжалявам.
– А аз не, разговорът постави въпросите открито и ги реши – отговори Малкълм с удивителна смелост. – Сега компанията наистина има ръководител. Съгласен съм, от баща ми нямаше много полза, той прекара по-голямата част от последните си години в пиянство, майка ми се стараеше, колкото можеше, но Брок все пак ни надминаха – и да си кажем честно, те са по-силни и по-богати, и по-стабилни от нас и ще имаме късмет, ако преодолеем сегашните си затруднения. Вземи Япония – едва си покриваме разходите по Япония.
– Да, краткосрочни договори, дългосрочният договор ще е по-изгоден.
– Не по начина, по който развиваме търговия досега. Японците не купуват изгодни стоки от нас. Ние купуваме копринен плат и копринени буби, някои лакирани дреболии и какво друго? Нищо ценно, тя нямат промишленост и сякаш не се канят да развиват.
– Наистина, но в Китай им трябваше време, за да започнат производство, години. И там имаме опиум, чай, сребро.
– Вярно, но Китай е различен. Китай е по-културна, древна цивилизация. Имаме приятели там и както сам казваш – образец за търгуване. Мисля, че трябва да ускорим нещата тук, за да оцелеем, или да приключим.
– Щом сър Уилям се справи с Бакуфу…
– Шарката да ги тръшне! – В гласа на Струан се доловиха остри нотки. – До гуша ми дойде да седя като залепен за стола и ми призлява от хора, които казват, че трябва да почакаме, докато Сър Уилям нареди на флотата и армията да си свършат работата. Следващия път, когато има среща с Бакуфу, искам да присъствам – или още по-добре, първо да ми уредиш тайна среща.
– Но, тай-пан…
– Действай, Джейми. Това искам. И го направи бързо.
– Не зная дали ще е възможно.
– Попитай питомника самурай на Филип Тайърър, Накама. По-добре си уреди тайна среща, така че Филип да не се компрометира.
Макфей го бе запознал със сведенията, изкопчени от Накама.
– Това е добра идея – отзова се Джейми искрено, забелязал издадените устни и огъня, които бе разпалил у Малкълм. „Може би най-сетне – помисли си той – се появи човекът, който ще раздвижи нещата. – Ще видя Филип след службата.“
– Кога е следващият кораб за Сан Франциско?
– След седмица, търговският кораб на Конфедерацията „Савана Лейди“ – Макфей предпазливо снижи глас, край тях минаваше група търговци. – Нашата поръчка за Чошу заминава с него.
– Кой доверен човек ще отплава с него с извънредно поръчение? – попита Струан, пускайки своя план в действие.
– Варгас.
– Не, той е нужен тук. – Отново се спря, боляха го краката; закуцука встрани от стъргалото към нисък зид, преди всичко да си отдъхне, но също и за да поговорят насаме. – Кой друг? Трябва да е добър.
– Неговият племенник, Педрито – той е буден момък, прилича повече на португалец от Варгас, почти няма китайски черти, говори португалски, английски, испански и кантонски – бива го в сметките. Биха го приели и в Севера, и в Юга. Какво имаш наум?
– Купи му билет за този кораб. Искам да замине с поръчката, която ние ще увеличим четворно, също за да пор…
– Четири хиляди пушки? – Макфей го зяпна.
– Да, изпрати също писмо до фабриката с утрешния пощенски кораб, в което им съобщи да го очакват. От пощенския кораб ще се прехвърли в Хонконг на парахода за Калифорния.
Макфей се разтревожи:
– Но ние имаме злато, колкото да платим в брой, само за двеста – ще трябва да заплатим цялата поръчка, такава е практиката на фабриката. Не ни ли надценяваш?
– Някои може да мислят и така, аз не.
– Дори с товар от две хиляди – адмиралът изпада в истерия от вноса на всякакви оръжия и опиум… Законът не му позволява – започна Макфей сприхаво, – но ако поиска, може да конфискува някой товар под предлог, че е заради националната сигурност.
– Нито ще ги намери, нито ще чуе за тях, докато не стане твърде късно – ще бъдеш изключително хитър. Междувременно направи чернова на писмото за поръчката и копие за пощенския кораб – направи го сам, Джейми, тайно – помоли фабриката за специално обслужване на нашата партида, но също и да ни направят единствени посредници в Азия.
– Добра идея, тай-пан, но сериозно съм против увеличаване на поръчката.
– Вдигни я на пет хиляди пушки и подчертай, че ще преговаряме за най-примамливото количество. Не искам Норбърт да ни изпревари. – Струан – отново тръгна, болеше го още по-силно. Без да гледа Макфей, се досещаше за какво си мисли и настръхна: – Няма нужда да се консултираш с Хонконг. Действай. Аз ще разпиша поръчката и писмото.
След пауза Макфей кимна:
– Щом така казваш.
– Добре. – Малкълм усети неохота в гласа на Макфей и реши, че сега е моментът. – Ще променим политиката си в Япония. Те харесват да убиват, нали? Според този Накама много от кралете им са готови да въстанат срещу Бакуфу, които със сигурност не са ни приятели. Добре, ще им помогнем да направят каквото искат. Ще им продадем каквото искат: оръжия, кораби, дори една-две фабрики за оръдия, във все по-големи количества – за злато и сребро.
– Ами ако те обърнат тези пушки срещу нас?
– Ще им дадем един урок, както навсякъде по света. Ще им продаваме мускети, пушки със задно пълнене, а не магазинни пушки, големи оръдия или модерни бойни кораби. Ще предложим на купувача това, което иска да купи.
Анжелик коленичи и се разположи в мъничката преградена със завеса изповедалня, доколкото обемната й пола позволяваше това, и започна ритуала, латинските думи се сливаха в едно, нещо характерно за всички, които не четяха и не пишеха на латински, но бяха запаметили задължителните молитви и отговори от деца чрез постоянно повтаряне.
– Прости ми, отче, че съм прегрешила…
От другата страна на завесата отец Лео бе по-нащрек от обикновено. Обикновено слушаше с половин ухо, скръбно, убеден, че каещите се лъжат, че не изповядват греховете си, че прегрешенията им са големи – но не по-големи от другите колонии в Азия – и епитимиите, които им налагаше, си оставаха празни приказки или напълно се пренебрегваха.
– И така, дете мое, ти си прегрешила – започна той с най-милия си глас, говореше френски със силен акцент. Беше на петдесет и пет, дебел и с брада, португалски йезуит и вярващ, ръкоположен от двайсет и седем години и напълно доволен от малкото, което Господ му бе отредил. – Какви грехове извърши тази седмица?
