Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 38 (всего у книги 99 страниц)

Нито на Малкълм Струан, нито на Макфей се удаде да променят позицията на мъжа по някакъв начин. Накрая Струан се бе съгласил и те си уговориха нова среща след месец, когато трябваше да представи истински договор, точно определящ задълженията им, а също досиета на двамата мъже. След като самураите си тръгнаха, Малкълм и Джейми се поздравиха.

– Джейми, ще ги намериш в Пияния град. За Бога, бързай и бъди предпазлив – да не разбере Норбърт.

– Остави всичко на мен.

След няколко дни Макфей бе намерил двама квалифицирани мъже, един американец и един корнуелски миньор от калаените мини; и двамата бяха работили в златните полета край Сътърс Мил в Калифорния и в находищата на река Андерсън в Австралия. Утре миньорите трябваше да привършат с необходимото им оборудване и да уговорят подробностите на договорите си, а сега Струан и Макфей слушаха ужасени какво говори Норбърт Грейфорт.

– Аз съм уредил тая сделка, млади Малкълм, осъществена е, можеш да забравиш за нея – и за тези пройдохи миньори. Те имат договор с „Брок и синове“ за пет години.

– Какво си направил? – зяпна Струан.

Норбърт се засмя:

– Рано пиле рано пее, синко. Изпреварих твоята сделка и вече ги пратих в Йедо при самурая Уатанабе. Къде ли е научил американски английски този негодник? Каза ли ти? Няма значение. Петдесет процента от всичкото злато, което намерим, е добра сделка. – Засмя се още по-надменно. – Колкото до Уилям, ще се срещна с него веднага, щом се върне, голяма работа – не ми пука. Дмитрий, ти си добре дошъл. Аз ще уговоря всичко. – Той погледна Струан, горната му устна трепереше. – Тъй като ти няма да си тук, ще вземе Джейми.

– Какво?

Норбърт отново се оригна.

– Нали майка ти ти нареди да се върнеш в Хонконг със следващия кораб?

Джейми почервеня.

– Виж какво, Нор…

– Стой настрана от тази работа, Джейми – изръмжа Струан. – Норбърт, бих те посъветвал да си подбираш думите по-внимателно…

– Така ли, мой млади ми приятелю? Не съм ли чул добре, че тя иска да се върнеш, нарежда ти да го сториш незабавно, че на твоя капитан е заповядано да направи точно това?

– Не ти влиза в работата! Съветвам те…

– Всичко в Йокохама много даже ми влиза в работата! – изтърси Норбърт. – Пък и не приемаме съвети от никого от Струан, най-малкото от сукалче с жълто по устата!

Макфей скочи, а Струан вдигна чашата си с бренди и я лисна в лицето на Норбърт.

– Всемогъщи Боже…

– Вземи си думите обратно, Норбърт – изкрещя Струан. Дмитрий и Джейми Макфей се втрещиха от внезапния обрат. – Вземи си ги обратно или ще поискам удовлетворение, за Бога!

– С пистолети призори? – подигра, се Норбърт, нещата вървяха по-добре, отколкото се бе надявал. Той рязко дръпна покривката на масата, за да го плесне по лицето. Чашите се раздрънчаха. – Извинете ме за безпорядъка, но вие двамата сте свидетели, че казах само истината, за Бога!

– Ще се извиниш ли – да или не?

Норбърт сложи ръцете си на масата, загледа Малкълм, който също го гледаше свирепо, пребледнял от гняв.

– Заповядаха ти да се върнеш, ти си на двайсет, така че според закона си непълнолетен и още имаш жълто по устата. Истината е, а има и още една. Мога да ти сваля главата от раменете с една завързана ръка, ти не можеш дори да стоиш прав, тогава как ще се биеш, а? – попита той подигравателно и надменно. – Ти си сакат човек, млади Малкълм, и това е истината, за Бога! Още една истина, майка ти държи компания Струан вече от години и я води към провал – попитай Джейми или някого достатъчно честен да ти я каже! Може да се наричаш тай-пан, но не си такъв, ти не си Дърк Струан, ти не си тай-панът и никога няма да бъдеш! Тайлър Брок е тай-панът и, за Бога, ние ще станем търговска къща още преди Коледа. Дуел ли? Ти си се побъркал, но щом настояваш, по всяко време. – Норбърт си тръгна високомерно. Вратата се затръшна подире му.

– Моля… моля и двама ви да ми станете секунданти – рече Малкълм, треперещ от гняв.

Дмитрий се изправи колебливо.

– Малк, ти си луд. Дуелирането е противозаконно, но добре. Благодаря за обяда. – Излезе.

Струан се опита да успокои дишането си, сърцето го стягаше. Погледна към Макфей, който се бе втренчил в него, сякаш Малкълм му беше непознат.

– Да, лудост е, Джейми, но тогава Норбърт е най-добрият от „Брок и синове“, той те е подвел и…

– Съжалявам, че…

– Аз също. Но истината е, че не съм казал на никого за мините. Варгас не знае нищо за тях, така че информацията е изтекла от теб. Ти си най-добрият, който сме имали в компанията, но Норбърт ще ни погребе тук. Куршум в главата на негодника е най-добрият начин да се справим с него – или с всеки от прокълнатите Брок.

След пауза Макфей каза:

– Прости ми, че те предадох, да, аз съм… много, но… съжалявам, не искам да участвам в никакъв дуел, нито в твоето отмъщение. Това е безумие.

Струан пребледня още повече.

– Нека поговорим за теб. Или ще спазиш свещената си клетва да ме подкрепяш, за. Бога, или наистина с теб е свършено. Разполагаш с три дни.

По-рано същата сутрин Сетри Палидар и отделение конни драгуни поведоха процесията през моста, който се простираше над първия защитен ров на замъка в Йедо.

Те топуркаха между редици от невъзмутими униформени самураи, строени рамо до рамо – хиляди други бяха наредени по пътя – над подвижния мост, под подвижната вертикална решетка на крепостната врата и през масивните, обковани с желязо порти. Напред вървяха водачите им – самураи с високи десет фута знамена със знаците на роджу – три сплетени черешови цвята.

Зад драгуните вървяха петдесет шотландски бойци, предвождани от своя оркестър от двайсет човека с диригент-гигант, гайдите пищяха, после следваше групата на посланиците и свитата им, всички на коне. Посланиците носеха официални дрехи – триъгълни шапки, парадни саби, пелерини или рединготи, които да ги пазят от силния вятър – с изключение на руснака, който бе облечен с казашка униформа и калпак и яздеше най-хубавия кон в Япония, кафяв жребец, за който се грижеха двадесет коняри, хранеха го и го пазеха с цената на живота си. Филип Тайърър и Йохан бяха на разположение на Сър Уилям, Андре Понсен – на Анри Сьоратар. Група от войници в алени униформи завършваха шествието.

Две малки оръдия, теглени от коне, заедно с товарните си коли и артилеристите останаха от другата страна на моста. Те бяха предмет на многодневни кавги: Сър Уилям настояваше, че придружаващите ги официални оръдия представляват обичаен акт на внимание към кралете, Бакуфу смятаха оръжията на гай-джин за противозаконни и за обида към техния уважаем шогун. След седмица на нетърпеливи пазарлъци бе постигнат компромис от страна на Сър Уилям: оръдията да останат извън моста, кралски салюти няма да се дават, докато роджу единодушно не даде обещаното официално разрешение.

– Никакви оръжия да не се смъкват на сушата, толкова съжаляваме…

Основната спънка бе разрешена с помощта на френския адмирал. По време на едно от безкрайните заседания той докара флагмана по-близо до брега и даде залп от оръдията без определена цел; снарядите минаха над Колонията и се приземиха без вреди в оризищата, но грохотът им ужаси всички японци.

– Ако не можем да смъкнем на сушата муниции – обясни сладникаво Сър Уилям, – ще се наложи да отдадем такива салюти от морето – ние го помолихме да използва халосни, но предполагам, че не ни е разбрал, езици, нали знаете – и толкова съжалявам, но вината ще е ваша, ако уцели наблизо и удари вашия град, това ще е ваша грешка. Ще трябва подробно да обясня всичко на вашия император Комей, тъй като канонадата за отдаване на пълни кралски почести е само знак на уважение в чест на вашия шогун и на вашия император Комей, когато го видим. Посещението си при него в Киото отлагах три пъти, за да ви направим услуга, но със сигурност ще го планирам отново веднага, щом моята още по-мощна флота се завърне, след като прочисти крайбрежието на Китай, претъпкано с отвратителни пирати, които са имали наглостта да отвлекат малък британски плавателен съд!

Съпротивата на Бакуфу рухна. И така, всички пушки бяха на рамо и всички войници предупредени, че дори да започне някакво сбиване, при никакви обстоятелства и под страх от най-сурово наказание да не предизвикват японците.

– Ами какво да прави фрегатата „Пърл“ на Нейно величество, Сър Уилям? – бе попитал генералът на последното съвещание.

– Тя може да ни закара до Йедо, после да се върне тук, в случай че нашите домакини предприемат неочаквано нападение срещу колонията, докато нас ни няма – тя може да стигне за евакуация.

– Боже мой, сър, ако мислите, че съществува подобна възможност, защо се излагате на такъв риск? – загрижено бе попитал генералът. – Другите посланици, ами… няма да е голяма загуба, но вие, сър, ако нещо ви се случи, ще стане международен инцидент. В крайна сметка, сър, вие представяте Империята! Не бива да се излагате на опасност!

– Това е част от работата ми, скъпи генерале!

Сър Уилям се усмихна на себе си, като си спомни как бе запазил гласа си непроменен, уж че това е закачка, но генералът бе кимнал дълбокомислено – бе го приел за истина. „Горкият негодник е диване, но такава си му е професията несъмнено“ – помисли си той весело, после заряза всичко, за да се съсредоточи върху замъка и предстоящата среща, която беше кулминацията на многомесечни преговори. При успех щяха да узаконят споразуменията и отварянето на уговорените пристанища. „Онези малки френски снаряди сториха чудо – помисли си той мрачно. – Проклет да е Кетърър, но, слава Богу, според съобщенията операцията в Китай е минала добре и той скоро ще се върне. Щом може да обстреля крайбрежието на Китай, защо да не го направи тук – дявол го взел!

И по дяволите този замък.“

Отдалеч не изглеждаше толкова впечатляващ, но колкото по̀ наближаваха, толкова по-огромен ставаше, с осем пръстена от подобни на казарми постройки за външна защита. „После самият замък, елегантен и красиво съразмерен – помисли си Сър Уилям, – защитният му ров е почти двеста ярда дълъг, издигащите се външни зидове тридесет-четиридесет фута дебели и направени от огромни гранитни блокове. Дори нашите шейсетфутови оръдия няма да ги нащърбят – рече си той с благоговение. А само Господ знае колко укрепления заобикалят централното крило отвътре. И единственият път е през някоя от портите или над стените, фронтална атака, а не бих искал да дам заповед за такава. Ако ги обсадим, дали ще се предадат от глад? Един Господ знае колко складови помещения има и колко войски могат да се натъпчат тук. Хиляди.“

Отвъд портата пътят се стесняваше в издигната площадка, изпълнена от стрелци, струпани в защитните ниши или до парапетите, високи трийсет фута. Портата бе отворена и водеше до друг ограден двор, оттам – през следващата укрепена порта до още една, явно, за да се повтори лабиринтът от пътеки, който в крайна сметка щеше да ги изведе до централното крило, но всеки натрапник зависеше от милостта на защитниците на върха.

– Ще слезем от конете тук, Сър Уилям – каза Палидар, като отдаде чест. Той беше командир на ескорта. До него вървяха пеша офицерите самураи и сочеха огромна врата, повдигната и отворена.

– Добре. Наясно ли си какво трябва да правиш?

– О, да. Но хич не се надявам, че ще ви защитя или ще си проправим път с бой вън оттук, дори срещу лъковете и стрелите.

– Не възнамерявам да се бием с никого, капитане – усмихна се Сър Уилям. Той се обърна в седлото си и даде сигнал за слизане от конете. – Голям замък, а?

– Никога не съм чел или чувал за такова нещо – рече Палидар разтревожено. – Надминава всичко, което са видели кръстоносците. Пред него огромният замък на Рицарите на св. Джон в Малта изглежда скромен. Добър е за отбрана, не ми се ще да го атакувам.

– И аз смятам същото, Филип! – извика Сър Уилям. – Попитай някой, къде човек може да се изпикае тук?

Тайърър забърза към един от самураите, поклони се учтиво и прошепна въпроса. Мъжът изсумтя и махна към една случайна преграда.

– Има ведра ей там, сър, и май каза, че имало ведро в ъгъла на повечето стаи в случай, че на някого му се доходи.

– Добре. Винаги е най-добре да свършим тая работа преди срещата – както и да е, издръжлив мехур е най-важното предимство за всеки дипломат. След като Сър Уилям и другите посланици се облекчиха, той ги поведе през вратата: Сьоратар, граф Сергеев, Фон Хаймрих, Ван де Тромп, Адамсън и новодошлия с последния пощенски кораб, кмета Фритц Ерлихер от Конфедерацията на Хелвеция – Швейцария, – брадат гигант от тяхната столица Берн, който говореше френски, английски, немски, холандски и множество немски диалекти. Филип Тайърър и Йохан ги следваха плътно, Андре Понсен вървеше редом със Сьоратар.

Приемната зала беше четиридесет квадратни ярда с масивен, великолепно осветен таван, много чиста, добре проветрена с клинообразни процепи вместо прозорци в каменните стени. Невъзмутими самураи стояха строени покрай стените. Две редици от половин дузина столове бяха наредени един срещу друг в далечния край. Много врати. Посрещнаха ги само прислужници. Един натруфено облечен низш чиновник на Бакуфу им махна да заемат столовете без поклони, докато прислужниците внасяха малки подноси и ги покани на холандски:

– Моля, разположете се за чая.

Сър Уилям забеляза, че Йохан е потънал в разговор със своя швейцарски посланик, така че каза раздразнено:

– Филип, попитай този човек къде е Съветът на старейшините, къде са роджу.

Потиснал нервността си и със съзнанието, че всички погледи са вперени в него, и обладан от желание отново да изпъкне, Филип Тайърър се приближи до чиновника и зачака за поклон. Мъжът не се поклони, само се вторачи в него, така че Тайърър каза рязко:

– Какви са тези обноски! Поклони се! Аз съм господар в моята страна и представям тези високопоставени господари!

Мъжът пламна, поклони се ниско и измърмори извиненията си, а Тайърър се почувства изключително, поласкан, че предвидливо е попитал Накама за някои ключови фрази. Той прекъсна чиновника още по-заповеднически:

– Къде са господарите ти, роджу?

– О, толкова съжалявам, извини ме, господарю – запелтечи мъжът. – Те помолиха да почакате тук и да… ъъ… да се освежите.

Тайърър не разбра някои думи, но схвана същността.

– А след освежаването?

– За мен ще бъде чест да ви заведа до мястото на срещата – рече мъжът, с предпазливо сведени очи.

За свое огромно облекчение Тайърър отново го разбра. Когато преведе на Сър Уилям думите на японеца, усети студена пот по гърба си и разбра, че засега има късмет.

Сър Уилям изсумтя и се наведе напред към останалите:

– По дяволите, ако ще трябва да чакаме, а, господа! Те закъсняват – беше уговорено да се срещнем веднага – по дяволите, не искам да чакам, нито да им пия чая вместо извинение. Добре – каза той и добави с общо одобрение: – Филип, кажи му, ме сме дошли да се срещнем с роджу Искаме това да стане сега. Сега.

– Колко… ъъ… колко строго желаете да се изразя, сър?

– За Бога, Филип, ако исках да бъдеш многословен и дипломатичен, и аз щях да се държа така. Работата на преводача е да превежда точно казаното, а не да го тълкува.

– Големият господар казва: искам да видя роджу сега. Сега!

Чиновникът беше стъписан пред неучтивата рязкост, нечуваното оскърбление и изпадна в пълно недоумение. Неговите инструкции бяха ясни: „Гай-джин трябва да изчакат достатъчно време за «загуба на престижа», около половин свещ, тогава ще ти изпратим разпореждане и ти ще ги придружиш до нас.“ Чиновникът изстреля:

– Разбира се, ще ви заведа веднага, щом се освежите и всичко бъде подготвено за вашето приемане, но, о, толкова съжалявам, това просто в невъзможно за известно време, тъй като техни августейши особи още не са облечени с подходяща премяна, така че не е възможно да изпълня непристойната молба на твоя господар, преводач-сан.

– Моля, кажи го отново, по-бавно – рече нервно Тайърър. Нов поток от японски думи. – Сър Уилям, май казва, че трябва да чакаме.

– А? Защо?

– Моят господар пита защо да чакаме?

Пак японски, който Тайърър не успя да разбере, така че чиновникът мина на холандски и Ерлихер встъпи в разговора, още повече ядосвайки Сър Уилям и останалите. Накрая Ерлихер съобщи:

– Изглежда, Сър Уилям, роджу не са, как да се изразя, а, да, не са съвсем готови, но щом се приготвят, ще бъдем заведени в приемната.

– Моля ви, направо кажете на този… този хубостник да ни заведе там незабавно, че сме дошли навреме, че срещите на високо равнище винаги започват навреме, защото и двете страни имат други важни държавни дела за вършене, както съм обяснявал поне петдесет пъти! И му кажи да побърза!

Ерлихер засия и го преведе прямо и макар чиновникът да се заизвива и в крайна сметка да го удари на молба, поклони се и колкото бе възможно по-бавно ги поведе през една врата по някакъв коридор – като първо проводи пратеник напред да предупреди Съвета за смайващото нахалство на гай-джин.

Нов коридор, а после един самурай разтвори огромни врати, чиновникът падна на колене и се поклони с глава до пода. Четирима мъже в натруфени копринени одежди, с мечове в поясите; седяха на столове в далечния край на приемната върху леко издигната платформа. Столът в средата бе празен. Пред тях на по-ниска платформа – което всички посланици забелязаха тутакси – стояха шест стола за всеки от тях и между двете групи бе коленичил чиновникът преводач. Около стотина самураи бяха коленичили в полукръг с лице към вратата и когато Сър Уилям влезе, всички се поклониха. Четиримата членове на роджу – не. Сър Уилям и останалите, се поклониха учтиво в отговор, после стигнаха подиума и седнаха.

– При никакви обстоятелства посланици на цивилизовани страни не падат на колене и не навеждат главите си до пода – бе казал Сър Уилям, – каквито и да са вашите обичаи, и толкоз!

Филип Тайърър, вече специализиран в поклоните благодарение на Накама, забеляза, че всеки старейшина се поклони като по-висш на по-низш. „Няма значение – помисли си той развълнувано и със страхопочитание, – ние сме в тяхната светая светих. Кога ще пристигне шогунът, за да заеме празния стол? Бил момче? Чудя се как ще изглежда и какво…“

Един старейшина заговори. Сепнат, Тайърър разпозна в него младичкия чиновник от предишната им среща в тяхната Легация, както и нервния, мургав мъж, седнал до него, който бе мълчал тогава, но бе наблюдавал всичко с тесните си очи.

„Защо двама старейшини идват да се срещнат с нас, без да се представят? – попита се той. – Чакай малко, младият чиновник не се ли представи като Томо Уатанабе, да, със сигурност, той каза «младши чиновник, втори клас». Очевидно измислено име. Но защо? Но защо е тоя маскарад?“

Объркан, Тайърър отложи тези въпроси за по-късно и насочи вниманието си към думите на мъжа, не разбираше почти нищо, както предварително го бе предупредил Накама; японецът му бе казал, че вероятно ще се използва дворцова реч, която, както и повечето най-обикновени японски думи и изрази, има различно, често противоположно значение.

Той съсредоточено оглеждаше японците. Третият старейшина беше възпълен с топчесто лице и женствени ръце, а последният – истински старец с посивяваща коса и слабо лице с дълбок белег на лявата буза. Всичките едва надвишаваха пет и половина фута, носеха огромни в раменете горни дрехи, широките им панталони и високи куполообразни лакирани шапки, завързани под брадичките, и цялото им неподвижно достойнство ги правеха величествени.

Японският преводач заговори на холандски:

– Роджу, Съветът на старейшините на шогуната приветства чуждестранните представители и желае да представят своите документи, както беше уговорено.

Сър Уилям въздъхна. Чувстваше се като хипнотизиран от празния стол.

– Добре, Йохан, да започваме. Попитай ги дали да не почакаме, докато шогунът ни удостои с честта да присъства.

Преведоха думите му на холандски, после на японски, последва дълго обсъждане, после отново заговори младият старейшина, Йоши, бавно и добросъвестно го преведоха на холандски, след това на английски.

– По същество, без обичайните ласкателства, Сър Уилям, говорителят съобщи, че шогунът не се очаква на тази среща, тя е само с роджу. Шогунът е трябвало да се забави.

– Това не е според уговорката и отново ги уведомявам, че акредитивните писма на посланиците ще бъдат връчени единствено на държавния глава, в случая шогуна, така че не можем да продължим.

Всичко се повтори и за неудоволствие на посланиците бе предадено:

– Старейшината казва, че шогунът е трябвало да замине спешно за Киото и съжалява, че няма да има удоволствието да се срещне с вас, сър, и т.н., но вие можете да връчите вашите акредитивни писма на роджу, тъй като ги е упълномощил да ги получат.

И пак всичко се повтори. Раздразнението на Сър Уилям премина в явен гняв, отново дискусии от двете страни и още загубено време, а след това един свитък, изпълнен с йероглифи и подпечатан официално, бе подаден, сякаш бе светият Граал, на Сър Уилям от коленичил чиновник.

– Филип, можеш ли да прочетеш това?

– Аз… не, съжалявам, сър.

– Не се безпокой. – Сър Уилям въздъхна и се обърна към другите: – Това е напълно непристойно.

– Да – съгласи се студено Фон Хаймрих.

– Недопустимо – съгласи се граф Алексей Сергеев.

– Опасен прецедент – рече Адамсън.

– Със сигурност е доста странно – каза на френски Сьоратар, – а те наистина ни бяха обещали шогуна. Бихме могли, само за тази среща, да приемем тяхната молба, а, приятели мои? – Той внимаваше да скрие собственото си раздразнение и да запази гласа си спокоен. Така го посъветва Андре Понсен с предпазлив шепот в момента, в който влязоха в стаята, и добави: „Внимавай, Анри, говорителят на роджу е същият чиновник на Бакуфу, на когото аз… ние предложихме след предишната среща да разгледа боен кораб, спомняш ли си? Mon Dieu, предполагах, че е важен човек, но не и един от старейшините! Ако можем да го спечелим на страната на Франция, ще бъде великолепен удар…“

Граф Сергеев заговори:

– Съгласяването ще създаде нежелателен прецедент.

– Само за тази среща. Е?

– Няма значение, това ще е като полъх на кравешки дирник – каза швейцарецът Ерлихер. – Нека продължим.

Те заспориха. Тайърър слушаше, но бе насочил вниманието си към старейшините, без да го показва явно, бе поразен от тях, искаше да извлече полза от рядката възможност да научи колкото се може повече за тях за толкова кратко време. Баща му бе внушавал от детската му възраст: „При всяка среща винаги наблюдавай ръцете и краката на своя опонент, те са издайници; също очите и лицето, да, но тях човек обикновено по-лесно ги овладява. Съсредоточи се! Наблюдавай, но предпазливо, инак тя или той ще успеят да прикрият мислите си. Помни, синко, всеки преувеличава, всеки лъже в известна степен.“

Ръцете и краката на мургавия, прикриващ погледа си старейшина постоянно се движеха с леки нервни движения; младият старейшина почти не помръдваше. От време на време, както при предишната среща, той видя, че мъжът, когото бе нарекъл „Прикритият поглед“, шепне на младия старейшина, говорителя – само на него! „Защо? – запита се Тайърър. – И защо Прикритият поглед не взема участие в техните обсъждания, привидно игнориран от тях, не откъсва очи от посланиците, а не от преводачите“.

Ненадейно Сър Уилям махна към празния стол.

– Ако шогунът не се очаква на срещата, а в роджу има петима старейшини, защо е празният стол?

На холандски, на японски и обратно.

– Той казва, че президентът на техния съвет господарят Анджо току-що се е разболял и не може да присъства, но няма значение, те имат неговите пълномощия да продължат. Моля, продължете!

Фон Хаймрих заговори на перфектен френски, за да унижи Сьоратар.

– Това не прави ли срещата невалидна, та нали те все опяват за „единодушния“ характер на Съвета? Петима членове. Това може би е нов измамнически ход, който ще използват в бъдеще за анулиране на цялата процедура. – Отново се разгоря спор.

Само Сър Уилям мълчеше. Той криеше гнева и безпокойството от лицето си. „Ясно е, че пак ни избудалкаха. Какво да правя?“ И се чу да казва с твърд глас:

– Много добре, ще приемем тези пълномощия като истински от вашия шогун за тази среща, само за нея. Ще информираме нашите правителства, че предишното споразумение не е спазено, и ние ще продължим за Киото колкото е възможно по-скоро, за да връчим нашите акредитивни писма на вашия шогун – и император Комей – с повече от подходящ ескорт!

Когато Йохан започна да превежда на холандски, граф Сергеев измърмори:

– Браво – това е единственият начин да се справим с тия мръсници, мамка им!

Фон Хаймрих, Ван де Тромп, холандецът тихо се съгласиха, а Сьоратар, американецът Адамсън и Ерлихер възразиха.

Японският преводач зяпна и високо заяви, че сигурно не е разбрал нещо. Йохан го увери, че няма никакво недоразумение. Докато траеше цялото това многословие, Сър Уилям престана да слуша и се загледа напрегнато в лицата на роджу, докато изслушат преводача. В различна степен всички те се пообъркаха. „Добре“ – помисли си той.

– С обичайните ласкателства, Сър Уилям, но с много учтиви извинения този път той казва, че е невъзможно да се срещнете с шогуна в Киото, времето е много бурно през този сезон, но те ще те уведомят веднага, щом се върне, и т.н., и т.н.

Сър Уилям се усмихна тъжно.

– Кажи им: бурно или не, ще посетим Императора в най-близко бъдеще, подчертай това, Йохан. Само на тази основа ще продължим.

Роджу приеха думите му с каменно мълчание.

Поред, Сър Уилям най-напред, после останалите, се изправиха и се поклониха, всеки изрече името и поста си и страната, която представя, и предложи своите акредитивни писма. Те бяха приети с достойнство. Всеки път роджу се покланяха с уважение.

– Сега – рече Сър Уилям с вирната брадичка – да продължим с втория въпрос на срещата: правителството на Нейно величество потвърждава, че на 14 септември, петък, година 1862 от нашето летоброене, един английски джентълмен беше отвратително убит посред бял ден от самураи от контингента на Сацума под командването на техния крал Санджиро. Други двама бяха ранени. Правителството на Нейно величество изисква убийците да бъдат предадени или да се разправите с тях публично според японските закони, като бъде изплатено веднага и обезщетение от сто хиляди лири стерлинги в злато, да получим и публично извинение, както и публична гаранция, че това няма да се случи повторно. Трето: втората и последна вноска от пет хиляди лири стерлинги в злато като обезщетение за убийствата на сержант Гън и ефрейтор Роуиър в нашата Легация миналата година, закъснели със седмици, да бъдат изплатени след три дни или сумата ще се удвоява за всеки изминал ден…

Сър Уилям остави време на Йохан да преведе дума по дума, но не допусна никакви дискусии, докато не завърши списъка, Адамсън искаше обезщетение за убийството на американския чиновник, а накрая думата взе руският посланик.

Граф Сергеев, с множеството си медали и декоративни знаци, подрънкващи по униформата му със златни ширити, рече:

– Руски офицер и руски войник от нашата армия, Гуденев, са били смъртоносно съсечени в Йокохама на 16 февруари миналата година. – После добави за ужас на останалите: – Вместо обезщетение цар Александър II на цяла Русия иска – Курилските острови.

По време на превода Сър Уилям се приведе напред и любезно прошепна на руски:

– Голяма авантюра, граф Сергеев, тъй като, разбира се, правителството на Нейно величество никога няма да се съгласи с такава намеса в нашата сфера на влияние.

– Може и да, може би не. В Европа отново се задава война. Скоро ще се разбере кои са наши приятели и кои – врагове.

Сър Уилям се подсмихна.

– Това винаги представлява проблем за определени страни. Обединеното кралство няма постоянни врагове, а само постоянни интереси.

– Наистина, драги приятелю, но забравихте да добавите „никакви постоянни приятели“. Освен това сега с Владивосток ние сме тихоокеанска сила.

– Държава от море до море? Мечтата на царете, а?

– Защо не? По-добре ние, отколкото друг – натърти граф Алексей, после сви рамене. – Курилските острови? Ако не те, някои други острови – колкото да защитаваме Владивосток.

– Трябва да обсъдим вашето „чудато“ тихоокеанско присъствие в по-добри условия. Моето правителство е най-заинтересованото!

Сьоратар, който не разбираше руски, вбесен, че не взима участие в тази размяна на реплики, се намеси студено на френски:

– Вярвам, Сър Уилям, че сте съвсем наясно с френските интереси.

– Както винаги, господине, интересите на доблестните съюзници са на преден план в Министерството на външните работи на Нейно величество.

– Сър Уилям – каза изтощено Йохан, – старейшината… той само повтаря предишното им становище, че нямали никакви правомощия над Сацума, не знаели кои са убийците и смятали, че каквото и да е обезщетение трябва да се иска от самата Сацума, по канален ред, разбира се.

– Какъв канален ред? На холандски, на японски, пак на холандски:

– Чрез тях, те щели да предадат вашата молба пак на Сацума.

– Това не е молба, за Бога. Ще опитаме за последен път, подчертай това, Йохан, по друг начин – рече Сър Уилям. – Питай: ще накажат ли убийците? И предай на преводача, че искам отговор с да или с не. Единствено.

На холандски, на японски, пак на холандски.

– Той казва, Сър Уилям, че при някои обстоят…

– Убийство, за Бога. Да или не! Филип, кажи го на японски!

Тайърър го присви стомахът. Той наблюдаваше как мургавият старейшина прошепна нещо, но храбро скочи на крака:

– Почитаеми господари, моля да извините лошия ми японски, но моят господар пита, моля, ако има убийство, вие убивате убиеца, да или не, моля.

Настана тишина. Старейшините погледнаха Йоши, който се втренчи в Тайърър, ръцете му си играеха с ветрилото. Мъжът до него му прошепна нещо и японецът кимна.

– Наказанието за убийство е смърт.

– Той казва да, сър. За убийство наказанието е смърт – рече Тайърър, научил ключовите думи от Накама, които му бе обяснил японския, наказателен кодекс и неговата суровост.

Благодари му.

– Моят господар ви благодари, господарю.

– Сега го попитай: правилно ли е да се иска обезщетение за такова престъпление, да или не?

– Господарю, моля да ме извините, но е… аз… – Тайърър млъкна, главата му внезапно се изпразни. – Съжалявам, Сър Уилям, не зная думата за „обезщетение“.

Веднага се намеси Андре Понсен: – Думата е бакин, Сър Уилям, и е малко известна, мога ли да опитам, ако обичате?

– Давайте.

– Почитаеми господари – започна Понсен с дълбок поклон, а Тайърър го благослови и за помощта, и че го е избавил от позора. – Моля, моят господар пита дали е правилно смирено да иска правосъдие и съответно заплащане за семейството заради убийството, глоба от Сацума?