Текст книги "Гай-джин"

1.

Йокохама

14 септември 1862

Обхваната от паника, девойката галопираше с всички сили към близкия бряг, край отъпканите пътеки, които криволичеха из оризищата. Следобедното слънце залязваше. Тя яздеше на дамско седло и макар да беше изкусна ездачка, днес едва успяваше да запази равновесие. Шапката й се беше изгубила, а зелените й дрехи за езда, най-последна парижка мода, бяха съдрани от къпинака и изпръскани с кръв; вятърът развяваше светлокестенявата и коса.

Шибна коня си да побърза. Вече виждаше схлупените бордеи на рибарското село Йокохама, скупчени край високата ограда и край каналите, които обграждаха чуждестранната колония, зърна кулите на двете малки църкви в нея и с облекчение си помисли, че в залива по-нататък се намират британски, френски, американски и руски търговски съдове и дузина военни кораби и параходи.

По-бързо. Над тесните дървени мостчета, канали и вади, които кръстосваха надлъж и шир оризищата, конят й плуваше в пот, имаше дълбока рана на плешката и все повече грохваше. Опита се да я хвърли. Лоша работа. Но тя все пак го овладя и сви по пътеката, която минаваше през селото към моста над защитния ров до главната порта с караулното на самураите и японската митница.

Двамата препасани с мечове самураи часови я видяха и понечиха да я спрат, но тя се втурна през тях по широката главна улица на колонията право към Крайбрежната. Единият самурай хукна да повика някой офицер.

Тя стискаше юздата задъхана:

– Au secours… Aidez moi, помощ!11
  На помощ… помогнете ми! (фр.) – Б.пр.


[Закрыть]

Стъргалото беше почти пусто, повечето жители се отдаваха на следобедна почивка или се прозяваха в канторите си, или пък флиртуваха в увеселителните домове отвъд оградата.

– Помооощ! – изкрещя тя отново, и отново и няколкото мъже, пръснати по улицата, повечето британски търговци, войници и моряци в отпуск, и няколко слуги китайци, сепнато вдигнаха очи.

– Всемогъщи Боже, вижте там! Това е французойката.

– Какво става? Господи, погледнете й дрехите…

– Кор, това е тя, хубавелката, онуй девойче Анджел, дето пристигна преди две-три седмици…

– Тъй, тъй – Анжелик… Анжелик Бишо или Ришо, едно такова жабарско име…

– Боже мой – кръв!

Всички започнаха да се събират около нея, с изключение на китаеца, който от страх да не го забъркат в неочаквани неприятности изчезна. На прозорците се показаха хора.

– Чарли, тичай да доведеш сър Уилям, на секундата!

– Всемогъщи Боже, вижте й коня, горкото добиче, ще му изтече кръвта, извикайте ветеринарния – провикна се един дебел търговец. – А ти, войнико, веднага доведи генерала и жабаря, тя е негова повереница… о, за Бога, френският посланик, бързо! – Той нетърпеливо посочи едноетажната къща, над която се вееше френското знаме. – Бързай! – изрева той, войникът се втурна натам, а търговецът се търкулна към нея, забързан, доколкото му бе възможно. Като всички търговци носеше цилиндър, вълнен редингот, прилепнали панталони, ботуши и се потеше на слънцето. – Какво, за Бога, се е случило, г-це Анжелик? – попита той, като сграбчи поводите на коня, поразен от мръсотията и кръвта по лицето, дрехите и косата й. – Ранена ли сте?

– Moi, non…22
  Аз, не… (фр.) – Б.пр.


[Закрыть] не, мисля, че не, но ни нападнаха… Нападнаха ни японците. – Все още ужасена, тя се опитваше да си поеме дъх, да овладее треперенето си и отметна косата от лицето си. Нетърпеливо посочи на запад, където на хоризонта смътно се очертаваше връх Фуджи. – Натам, бързо, те имат нужда от помощ, от помощ!

Най-близко стоящите до нея се ужасиха, шумно заразправяха чутото на по-задните и започнаха да задават въпроси: Кой? Кого са нападнали? Французи ли са или британци? Атакувани ли са? Къде? Пак двама негодници с мечове! Къде, по дяволите, се е случило това…

Въпросите пораждаха нови въпроси и не й оставаше време да им отговори, пък и тя, разбира се, нямаше и да може, защото дишаше тежко, а всички се притискаха все по-плътно, стълпени около нея. Все повече и повече мъже се изсипваха на улицата, обличаха си палтата и си слагаха папките, мнозина вече въоръжени с пистолети и мускети33
  Мускет – старовремска пушка.


[Закрыть], неколцина с най-новите американски пушки със задно пълнене. Един от мъжете, широкоплещест брадат шотландец, се втурна по стъпалата на импозантната двуетажна къща. Над портала висеше надпис: „Струан и компания“. Проправи си път до нея през гълчавата и навалицата.

– Тихо, за Бога! – изкрещя той и допълни в настъпилото затишие: – Бързо, кажете ни какво се случи. Къде е младият господин Струан?

– О, Джейми, je… аз, аз… – обърканата девойка направи отчаяно усилие да се овладее. – O, mon Dieu!44
  О, Боже мой! (фр.) – Б.пр.


[Закрыть]

Той вдигна ръка и я потупа като дете по рамото, за да я успокои, изпълнен с обожание като всички останали.

– Не се безпокойте, сега сте в безопасност, г-це Анжелик. Поемете си дъх. Направете й място, за Бога! – Джейми Макфей беше тридесет и девет годишен, главен управител на компания Струан в Япония. – Е, кажете ни, какво се е случило?

Тя изтри сълзите си, светлокестенявата й коса беше на една страна:

– Нападнаха ни, нападнаха ни самураи – рече с нежен гласец и с приятен акцент. Всички проточиха шии, за да чуят по-добре. – Ние бяхме… Бяхме на… на стария път… – тя отново посочи навътре към сушата: – Там.

– Да, да, Токайдо… – Големият крайбрежен главен път на малко повече от миля западно от колонията, който свързваше забранената столица на шогуна, Йедо, на двайсет мили на север оттук, забранена както за цяла Япония, така и за всички чужденци. – Ние… яздехме… – Тя замълча, а после думите потекоха: – Г-н Кентърбъри, Филип Тайърър и Малкълм, г-н Струан и аз яздехме по пътя и после имаше някаква… дълга колона от самураи със знамена, и ние почакахме, докато минат. Тогава ние… тогава двама от тях се втурнаха към нас, раниха г-н Кентърбъри, нападнаха Малкълм… г-н Струан… който извади пистолета си, и Филип, който ми изкрещя да се махам, да доведа помощ – трепането започна отново. – Бързо, те се нуждаят от помощ.

Мъжете вече бързаха за конете и за още пушки. Чуваха се викове:

– Някой да събере кавалерията.

– Самураите са хванали Джон Кентърбъри, Струан и онзи младичкия Тайърър, нападнали са ги на Токайдо.

– Господи, тя казва, че самураите са убили някои от нашите момчета!

– Къде се случи това? – извика Джейми Макфей над шума, надмогвайки безумното си нетърпение. – Можете ли да опишете мястото, където се случи. Къде точно?

– Край пътя, преди Кана… някаква Кана…

– Канагава ли? – назова той малка попътна спирка и рибарско село на Токайдо, на миля през залива, на три мили по крайбрежния път.

– Oui, да. Канагава! Побързайте.

Конете бяха изведени от конюшните на Струан, оседлани и готови. Джейми преметна пушка през рамото си.

– Не се безпокойте, бързо ще ги намерим. Но г-н Струан? Видяхте ли дали се измъкна… дали е ранен?

– Non. Не видях нищо, само началото, бедният г-н Кентърбъри, той… Аз яздех до него, когато те… – Сълзите й рукнаха. – Не гледах назад, подчиних се без… и дойдох, за да ви извикам на помощ.

Тя се казваше Анжелик Ришо. Беше само на осемнайсет. За първи път излизаше извън оградата.

Макфей скочи на седлото и се понесе като вихър. „Всемогъщи Боже – мъчително размишляваше той, – нямахме никакви проблеми от година и нещо, иначе никога не бих ги оставил да тръгнат. Аз съм отговорен. Малкълм е прекият наследник и аз отговарям за него. В името на Господа, какво, по дяволите, се е случило?“

Макфей, около дузина търговци, един драгунски офицер с трима свои улани незабавно откриха Джон Кентърбъри отстрани на Токайдо, но беше доста по-трудно да го разгледат. Беше обезглавен и части от крайниците му лежаха разпръснати наоколо. Зверски разрези от меч бяха нашарили цялото му тяло, всичките са били смъртоносни. Нямаше следа от Тайърър и Струан или от колоната на самураите. Никой от пътниците не знаеше нищо за убийството, кой го е извършил, кога и защо.

– Дали другите двама са отвлечени, Джейми? – гнусливо попита един американец.

– Не зная, Дмитрий. – Макфей се опитваше да накара мозъка си да работи. – По-добре е някой да се върне и да каже на сър Уилям да донесе… и да донесе саван или ковчег. – Пребледнял, той оглеждаше преминаващите тълпи, които благоразумно се стараеха да не обръщат глави към него, но внимателно наблюдаваха всичко отстрани.

Добре охраняваният, отъпкан път гъмжеше от дисциплинирани потоци пътници за и от Йедо, който един ден щеше да се нарича Токио. Мъже, жени и деца от всички възрасти, богати и бедни, всичките японци, само тук-там някой случаен китаец с дълга мантия. Болшинството бяха мъже, всички носеха различни по стил и скромност кимона и множество различни платнени и сламени шапки. Търговци, полуголи носачи, будистки свещеник в оранжеви раса, земеделски стопани, които отиваха или се връщаха от пазара, странстващи гадатели, писари, учители и поети. Много носилки и най-разнообразни паланкини55
  Покрита носилка за пренасяне на пътници в Далечния изток.


[Закрыть] за хора или стоки с двама, четирима, шест или осем носачи. Няколкото самураи крачеха важно сред тълпите и ги изгледаха кръвнишки, докато те преминаваха.

– Знаят кой го е направил, всички те – рече Макфей.

– Сигурно, мамка му! – Дмитрий Сибородин, американецът, як, тъмнокос мъж на трийсет и осем, облечен небрежно, приятел на Кентърбъри, кипна: – Би било дяволски лесно да притиснем един от тях. – Тогава забелязаха около дузина самураи, които стояха на групичка надолу по пътя и ги наблюдаваха. Повечето от тях имаха лъкове, а всички западняци знаеха какви умели стрелци са самураите.

– Не е толкова лесно, Дмитрий – рече Макфей.

Палидар, младият драгунски офицер, отвърна отсечено:

– Много лесно ще се справим с тях, г-н Макфей, но е неблагоразумие без разрешение… освен ако, разбира се, не ни нападнат. Вие сте в пълна безопасност. – Сетри Палидар забеляза, че американецът се подразни от неговото високомерие и нареди на един драгун да доведе военна част от лагера и да донесе ковчег. – По-добре претърсете околността. Когато моите хора пристигнат, ще ви помогнат. Повече от вероятно е другите двама да лежат ранени някъде.

Макфей изтръпна от ужас, като пристъпи към трупа:

– Или да са като него?

– Възможно е, но нека се надяваме на най-доброто. Вие тримата се заемете с онази страна, останалите да се разпръснат и…

– Ей, Джейми. – Дмитрий го прекъсна нарочно, мразеше офицерите, униформите и войниците, в частност – британските. – Какво ще кажеш ти и аз да продължим до Канагава – може би някой в нашата легация знае нещо.

Палидар не обърна внимание на враждебността: беше добре запознат с военното досие на американеца. Дмитрий бе американец от казашки произход, бивш кавалерийски офицер от американската армия, чийто дядо бил убит в сражение по време на Англо-американската война от 1812.

– Идеята за Канагава е добра, г-н Макфей – рече той. – Там сигурно ще знаят каква е била голямата процесия от самури, а колкото по-скоро открием виновника, толкова по-добре. Атаката трябва да е била по нареждане на някой от техните крале и принцове. Този път ще можем да притиснем негодника и Господ, да му е на помощ.

– Господ да ги порази всичките негодници – остро изрече и Дмитрий.

Това отново не подразни блестящия униформен капитан, но той не го подмина току-така:

– Съвсем правилно, г-н Сибородин – заяви категорично. – А всеки, който ме нарича негодник, по-добре бързо да си намери секундант, да си грабне пистолета или сабята, савана и някого, който да го погребе. Г-н Макфей, ще имате достатъчно време до залез-слънце. Аз ще остана тук, докато хората ми се върнат, после ще се присъединим към издирването. Ако чуете нещо в Канагава, моля, изпратете ми съобщение. – Той беше двайсет и четири годишен и боготвореше своя полк. С едва прикрито презрение гледаше разнородната група търговци. – Предлагам останалите от вас… господа… да започнат търсенето, да се разпръснат, но да се виждат един друг. Браун, идете с онази група и претърсете онази гора. Сержант, вие отговаряте.

– Слушам, сър. Хайде, вие групата.

Макфей съблече палтото си и го разстла върху тялото, после отново яхна коня си. Двамата с неговия американски приятел забързаха на север към Канагава, на една миля оттук.

Драгунът остана сам. Хладнокръвно възседна коня си близо до трупа и загледа самураите. Те му отвърнаха със същото. Един раздвижи лъка си, може би като заплаха, а може би не. Палидар чакаше неподвижен, сабята му си остана в ножницата. Слънчева светлина проблесна по златните му ширити. Пешеходците по Токайдо бързаха мълчаливо, изплашени. Конят му риеше земята нервно и подрънкваше с оглавника си.

„Случилото се не прилича на другите нападения, на самотните нападения – помисли си той с нарастващ гняв. – Ще трябва, по дяволите, да си платят за това, че посягат на четирима с жена сред тях и че са убили англичанин така отвратително. Това означава война.“

Няколко часа по-рано четиримата излязоха на коне през главната порта, покрай митницата, небрежно поздравиха самураите часови, които се поклониха някак формално; после поеха в спокоен тръс за вътрешността по криволичещите пътеки към Токайдо. Всички бяха опитни ездачи, а конете им – пъргави.

В чест на Анжелик бяха сложили най-хубавите си цилиндри й дрехи за езда и събудиха завистта на всички мъже в колонията: сто и седемнайсет тукашни европейци, дипломати, търговци, месари, съдържатели на магазини, ковачи, корабостроители, оръжейни майстори, авантюристи, комарджии и много лентяи и емигранти, повечето от тях – британци, чиновници евразийци или китайци, малко американци, французи, холандци, германци, руснаци, австралийци и един швейцарец; и сред тях – три жени, всичките омъжени: две британки, съпруги на търговци, а третата – съдържателка на публичен дом в Пияния град, както се наричаше кварталът на низшата класа. Никакви деца. Петдесет-шейсет слуги китайци.

Водеше ги Джон Кентърбъри, привлекателен, със сурово лице, британски търговец. Целта на екскурзията беше да покажат на Филип Тайърър пътя по суша до Канагава, където от време на време се осъществяваха срещите с японските власти и който според споразумението влизаше в района на колонията. Тайърър, едва двайсет и една годишен, беше пристигнал вчера от Лондон през Пекин и Шанхай, новоназначен стажант-преводач в британската легация.

Същата сутрин Малкълм Струан неволно чу двамата в Клуба и рече:

– Мога ли да дойда с вас, г-н Кентърбъри, г-н Тайърър? Отличен ден за разглеждане на околностите. Иска ми се да помоля г-ца Ришо да се присъедини към нас – тя все още не е видяла нищо по тези места.

– Ще ни окажете чест, г-н Струан. – Кентърбъри благославяше късмета си. – Заповядайте и двамата. Ездата си я бива, но една дама няма какво толкова да види там.

– Е? – попита Тайърър.

– Казаха ни, че Канагава е действащо гарнизонно село и спирка за пътниците за и от Йедо от векове. Пълно е с чайни, така се наричат повечето бардаци тук. Струва си да се посети някой от тях, обаче невинаги сме добре дошли там, за разлика от нашия собствен Йошивара отвъд блатото?

– Публични домове ли? – сепна се Тайърър.

Другите двама се засмяха на изражението му.

– Точно така, г-н Тайърър – отвърна Кентърбъри. – Но те не са като странноприемниците или като публичните домове в Лондон или някъде другаде по света, те са специални. Скоро ще разберете, макар че тук обичаят е да имаш своя собствена държанка, ако можеш да си го позволиш.

– Никога не ще мога да го направя – рече Тайърър.

Кентърбъри се разсмя.

– Може пък да успеете. Слава Богу, обменният курс е добър за нас според мен. Онзи стар янки Таунсенд Харис беше пестелив негодник. – Той поясни мисълта си. Харис беше първият американски генерален консул, назначен две години след като комодорът Пери принуди Япония да се отвори за външния свят, най-напред през 53-та година, после през 54-та със своите четири „черни кораба“ – първите параходи в японски води. Преди четири години, след дългогодишни преговори, Харис уреди споразуменията, по-късно подписани от майор Пауърс, които осигуриха достъп до различни пристанища. Споразуменията фиксираха също много изгоден курс за обмяна на сребърния мекс – мексиканския сребърен долар, универсалната монета за обмяна и търговия в Азия – срещу японския златен обан; ако човек обменеше мекс за обан, а по-късно го сменеше за мекс, можеше да удвои и утрои парите си.

– Един ранен обяд и после тръгваме – уточни Кентърбъри. – Ще се върнем тъкмо за вечеря, г-н Струан.

– Отлично. Заповядайте и двамата в трапезарията на нашата компания. Давам малко тържество в чест на г-ца Ришо.

– Благодаря ви най-любезно. Вярвам, че тай-панът е по-добре.

– Да, много по-добре, баща ми напълно се е възстановил.

„От вчерашната поща научихме друго – помисли си Джон Кентърбъри загрижено, защото онова, което засягаше Търговската къща – прякор, с който «Струан и компания» бяха известни по цял свят, – засягаше и всички тях. Слухът е, че вашият старец е получил удар. Джос66
  Съдба (кит.). – Б.пр.


[Закрыть]. Няма значение, човек като мен рядко има късмета да разговаря с истински бъдещ тай-пан или с ангел като госпожицата. Ще бъде славен ден!“

А щом потеглиха, той стана дори още по-приветлив.

– О, г-н Струан, вие… ще останете ли дълго?

– Една седмица или малко повече, после – у дома в Хонконг. – Струан беше най-високият и най-якият от тримата. Бледосини очи, дълга червеникавокафява коса, вързана на опашка; изглеждаше по-стар за своите двайсет години. – Нямам причина да остана, компанията ни е в такива добри ръце – Джейми Макфей е свършил ценна работа за нас, като ни е отворил пазара.

– Той е важна клечка, г-н Струан, и това е факт. Възможно най-добрият. Дамата ще си тръгне ли с вас?

– Ааа, г-ца Ришо ли? Вярвам, че ще се върне с мен – надявам се. Баща й ме помоли да я държа под око, макар че временно, докато е тук, тя е повереница на френския посланик – рече той небрежно, преструвайки се, че не забелязва внезапния блясък в очите на Кентърбъри или че Тайърър, вече напълно очарован от нея, е потънал в разговор с Анжелик на френски, който самият той говореше ужасно, и то само заради нейния чар. „Не обвинявам него, Кентърбъри или когото и да било“ – помисли си развеселен, препусна напред, за да направи място на другите, тъй като пътеката пред тях се стесни като гърло на шише.

Теренът беше равен, но с бамбукови гъсталаци, макар да се срещаха дървета тук и там вече есенно обагрени. Имаше много патици и други пернати, оризищата се обработваха усилено и земята бе култивирана. Тесни пътеки. Навсякъде потоци. Смрадта на човешка тор, единствената, която се използваше в Япония, ги преследваше непрекъснато. Девойката и Тайърър капризно притискат парфюмираните си носни кърпи към носовете си, макар че от морето полъхваше хладен бриз, който отчасти отнасяше вонята и отпадъците от лятната влага, комарите, пеперудите и другите насекоми. Далечните хълмове, гъсто покрити с гори, приличаха на брокат в червено, златно и кафяво – букове, алени и жълти лиственици, кленове, диви рододендрони, кедри и борове.

– Красиво е тук, нали г-н Тайърър? Жалко, че не можем да видим връх Фуджи по-ясно.

– Oui, mais demain elle sera la! Mais mon Dieu, Mademoiselle, quelle puanteur77
  Но той и утре ще е тук! Но, Господи, г-це, каква воня (фр.). – Б.пр.


[Закрыть], каква миризма – отговори Тайърър щастливо, на гладък френски – съвършения език за всеки дипломат.

Кентърбъри нехайно се изравни с нея и учтиво измести младежа.

– Всичко наред ли е, госпожице?

– О, да, благодаря ви, ала ще е добре да погалопираме малко. Толкова съм щастлива, че съм извън оградата. – Откакто пристигна преди две седмици с Малкълм Струан на двумесечния параход на Струанови, я съпровождаха изкъсо.

„И съвсем правилно – помисли си Кентърбъри, – при толкова сган и измет в Йокохама, пък и да си кажем честно, дори аз, пиратът единак, се навъртам наоколо.“

– На връщане можете да минете край хиподрума, ако искате.

– О, това ще е чудесно, благодаря ви.

– Вашият английски е просто великолепен, г-це Анжелик, а акцентът ви – възхитителен. В Англия ли сте учили?

– La88
  Хубава работа (фр.). – Б.пр.


[Закрыть], г-н Кентърбъри – засмя се тя и гореща вълна го заля, кожата и красотата й го въодушевяваха. – Никога не съм била във вашата страна. Леля ми Ема и чичо Мишел отгледаха мен и по-малкия ми брат. Тя е англичанка и отказва да научи френски. Беше ни като майка. – По лицето й премина сянка. – Това стана, след като мама умря при раждането на брат ми и баща ми замина за Азия.

О, съжалявам.

– Беше преди много време, господине, и аз мисля за скъпата ми леля Ема като за мама. – Конят й опъна поводите. Тя ги оправи машинално. – Бях много щастлива.

– Това ли е първото ви посещение в Азия? – попита Кентърбъри, макар че знаеше отговора и още доста неща; искаше тя да продължи да говори. Откъслечната информация за нея, клюките, слуховете бързо бяха плъзнали от човек на човек.

– Да. – Усмивката отново огря цялото му същество. – Баща ми е търговец във вашата колония Хонконг. Ще му погостувам за сезона. Приятел е на г-н Сьоратар и любезно ми уреди това посещение. Може би го познавате. Ги Ришо, от фирмата „Братя Ришо“.

– Разбира се, фин джентълмен – отговори той учтиво; не го бе срещал, познаваше го само от това, което другите говореха за него: че Ги Ришо е донжуан, второстепенен чужденец без значение, който е там от няколко години и едва скърпва двата края. – Ние всички имаме честта, че ни посетихте. Може би мога да дам вечеря във ваша чест в Клуба?

– Благодаря ви, ще попитам моя домакин, г-н Сьоратар. – Анжелик видя, че пред тях Струан погледна назад и му махна весело. – Г-н Струан беше много любезен да ме придружи тук.

– Наистина ли? – „Сякаш не знаем“, помисли си Кентърбъри и й се зачуди; как ли може човек да хване, да задържи и да си позволи такова съкровище; зачуди се на блестящия млад Струан, който явно можеше да си го позволи, зачуди се също и на слуховете, че отново се развихря борба за превъзходство между компания Струан и техния главен търговски конкурент „Брок и синове“, нещо, свързано с Американската гражданска война, която бе започнала миналата година. Жътвата щеше да бъде богата, нищо общо нямаше тази война с търговската война и двете страни вече се нахвърляха една срещу друга като побъркани, Югът не бе просто един фитил за Севера…

– Анжелик, гледай! – Струан задържа коня си и посочи с ръка на стотина ярда пред тях.

В подножието на малкото възвишение се простираше главният път. Те се приближиха до него.

– Никога не съм мислил, че Токайдо е толкова голям и толкова претъпкан – рече Филип Тайърър.

Имаше само няколко конници, иначе всички вървяха пеша.

– Но… но къде са им каретите или двуколките, или каруците? И най-вече – избухна тя – къде са просяците?

Струан се засмя.

– Лесна работа, Анжелик, както почти всичко друго тук, те са забранени. – Той наперено накриви цилиндъра си. – Никакви превозни средства на колела не са разрешени в Япония. Заповед на шогуна. Абсолютно никакви!

– Но защо?

– Това е сигурен начин да се държи останалото население в подчинение, нали?

– Да, наистина – Кентърбъри се засмя язвително, после пое към пътя. – И като добавим, че всеки техен Том, Дик или Мери, висш или низш, трябва да носи документи за пътуване, разрешение за пътуване, дори за напускане на собственото си село; изискването важи еднакво за принцове и за бедняци. И, забележете, самураите са единствените в цяла Япония, които могат да носят оръжие.

– Но как е възможно страната да функционира без истински дилижанси и железопътни линии? – Тайърър беше объркан.

– Тя работи по японски – каза му Кентърбъри. – Никога не забравяйте, че японците вършат всичко само по един-единствен начин. Техният собствен начин. Японците не приличат на никой друг, със сигурност не са като китайците, а, г-н Струан?

– Наистина не са.

– Никакви превозни средства на колела, госпожице. Така всичко, всички стоки, храна, риба, месо, строителни доставки, всеки чувал ориз, цепеница дърво, бала дрехи, кутия чай, буре с барут – всеки мъж, жена или дете, които могат да си го позволят – трябва да се пренася на нечий гръб или да се превози с лодка, което означава по море, защото те нямат никакви плавателни реки или поне така ни казват, само хиляди потоци.

– Ами колонията? Превозните средства на колела са разрешени там, г-н Кентърбъри.

– Да, наистина, госпожице, ние имаме всички превозни средства, които искаме, въпреки техните шибани власти… Извинете, госпожице – побърза смутено да добави той. – Не сме свикнали с дами в Азия. Както казах, японските власти, те се наричат Бакуфу – нещо като нашите граждански служби, – спориха за това години наред, докато посланикът им каза да си е… ами, да зарежат тая работа, защото колонията си е наша колония! Що се отнася до просяците, те също са забранени.

Тя поклати глава и перото върху шапката й весело затанцува.

– Звучи невъзможно. Париж е… Париж е пълен с тях, цяла Европа е пълна с тях, невъзможно е да се спре просията. Mon Dieu, Малкълм, какво ще кажеш за твоя Хонконг?

– В Хонконг е най-зле – рече усмихнат Малкълм Струан.

– Но как могат да забранят просията и просяците? – попита озадачен Тайърър. – Госпожица Анжелик е права, разбира се, цяла Европа е като просяшка паница. Лондон е най-богатият град в света, но е залят от просяци.

Кентърбъри се подсмихна особено.

– Няма никакви просяци, защото Всемогъщият тикун, шогунът, крал на всички хора, е казал: „Никаква просия“, така че това е закон. Всеки самурай може да изпробва острието си върху всеки просяк по всяко време… или върху всеки друг педераст… извинете… или всъщност върху всекиго, който не е самурай. Ако хванат човек да проси, той нарушава закона, така че го хвърлят в тъмницата, а щом веднъж попадне там, единственото наказание е смърт. Това също е закон.

– И никакво друго ли? – попита шокирана девойката.

– Боя се, че няма други наказания. Ето защо хрисимите японци не са непокорни. – Кентърбъри отново се изсмя язвително и погледна назад към извиващия се път, който след половин миля внезапно секваше заради широк плитък поток; през него всеки трябваше да прецапа или да бъде пренесен. На отвъдния бряг имаше бариера. Там хората се покланяха, показваха документите си на неизбежната охрана от самураи.

„Негодници“ – помисли си той. Мразеше ги, но обожаваше състоянието, което, трупаше тук… и начина си на живот, който се въртеше около Акико, неговата държанка от около година. „О, да, любима, ти си най-добрата, най-неповторимата, най-обичливата в цяла Йошивара.“

– Вижте – посочи спътницата им.

Видяха, че групите от пътници бяха спрели на Токайдо и ги сочеха, зяпаха ги и говореха високо, надвиквайки вечния тътен на движението – по много лица се четеше омраза и страх.

– Не им обръщайте внимание, госпожице. Просто им изглеждаме странни, това е всичко, толкова са глупави. Вие вероятно сте първата цивилизована жена, която някога са виждали. – Кентърбъри посочи на север: – Йедо е натам, на около двайсет мили. Разбира се, той е строго забранен.

– С изключение на официалните делегации – рече Тайърър.

– Така е, с разрешение, което сър Уилям не е получил още, поне откакто аз съм тук, а аз съм един от първите. Според мълвата Йедо бил два пъти по-голям от Лондон, госпожице, там имало над милион души, а замъкът на шогуна бил най-големият в света.

– Възможно ли е да лъжат, г-н Кентърбъри? – попита Тайърър.

Търговецът засия.

– Те са страхотни лъжци, това е самата истина, г-н Тайърър, най-добрите на тоя свят. В сравнение с тях китайците изглеждат като архангел Гавраил. Не ви завиждам, че ще превеждате онова, което казват, а е сигурно, както е сигурно, че Бог е сътворил морските охлюви, че то няма да изразява мислите им! – Обикновено той не беше толкова приказлив, но днес бе решен да се възползва от възможността да впечатли девойката и Малкълм Струан с познанията си; от всички тези приказки страхотно ожадня. В страничния си джоб имаше плоска сребърна манерка, ала осъзна със съжаление, че ще е неприлично да сръбне малко от уискито в нейно присъствие.

– Може би ще получим разрешение да отидем там, Малкълм? – попита тя. – До този Йедо?

– Съмнявам се. Защо не попитате г-н Сьоратар?

– Ще го попитам. – Тя забеляза, че мъжът произнесе името правилно, като изпусна „д“, както го бе научила. „Господи“ – помисли си втренчена отново към Токайдо. – Къде свършва този път?

След обезпокоителна пауза Кентърбъри отговори:

– Не знаем. Цялата страна е една загадка и е ясно, че японците искат това да си остане така и че не харесват никого от нас. Наричат ни гай-джин, чужденци. Другата дума е ай-джин, „различен човек“ – не зная каква е разликата, само дето ми казаха, че гай-джин не е дотам учтиво – засмя се той. – И в двата случая те не ни харесват. А ние сме различни… или пък те. – Запали пура със срязани краища. – В края на краищата опазиха Япония затворена по-здраво от миши г… затворена за близо два и половина века, докато Старият вълк Пери не я отвори преди девет години – добави той с възхищение. – Според слуховете Токайдо свършва в голям град, нещо като свещен град, наречен Киото, където живее техният главен свещеник, наречен Микадо – градът бил дотолкова специален и свещен, че както разбрахме, бил забранен за всички, с изключение на няколко избрани японци.

– На дипломатите е позволено да пътуват във вътрешността на страната – намеси се рязко Тайърър. – Споразуменията разрешават това, г-н Кентърбъри.

Търговецът спря, свали бобровия си цилиндър, с който извънредно много се гордееше, избърса челото си и реши, че няма да допусне младежът да наруши добродушното му изражение. „Нахакан млад негоднико с префърцунен глас – помисли си той, – мога да те строша на две, без дори да мръдна.“

– Зависи как тълкувате споразуменията и дали искате да запазите главата си на раменете. Не бих ви съветвал да излизате извън уговорената безопасна зона с радиус от няколко мили независимо какво казват споразуменията – не още и не без полк или дори без два. – Въпреки взетото решение, пълният бюст на девойката под зеленото прилепнало сако го хипнотизираше. Ние сме затворени тук, но това не е чак толкова лошо. Същото е и в нашата колония в Нагасаки, на двеста левги на запад.

– Левги? Не разбирам – каза девойката, прикривайки, че е развеселена и доволна от страстите, които събуждаше у спътниците си. – Обяснете ми!

Тайърър важно заяви:

– Левгата е приблизително три мили, госпожице. – Той беше висок и жилав, бе завършил неотдавна университета и се чувстваше зашеметен от сините й очи и парижката й елегантност. – Какво искахте да кажете, г-н Кентърбъри?

Търговецът откъсна очи от пазвата й.

– Само това, че няма да е много по-добре, когато се отворят другите пристанища. Скоро, съвсем скоро ще трябва така или иначе да сломим и тях, ако наистина ще търгуваме.