Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 99 страниц)

Йоши обясни какво иска от него, определи му учители и когато вчера телохранителите го върнаха гладко избръснат, със сресана като на самурай коса и облечен с дрехи на чиновник с два меча, макар да бяха фалшиви и без остриета, той не го позна.

– Добре. Повърви нагоре и надолу.

Мисамото се подчини и Йоши остана изненадан колко бързо мъжът бе усвоил изправената стойка, бе преодолял и обикновеното си сервилно отношение. „Твърде бързо“ – помисли си Йоши, убеден вече, че Мисамото беше повече или по-малко това, което той искаше другите да видят.

– Разбираш ли ясно какво трябва да правиш?

– Да, господарю. Кълна се, че няма да ви проваля, господарю.

– Зная, моите телохранители имат заповед да те убият в момента, в който напуснеш мястото си или станеш нетактичен, или недискретен.

– Ще прекъснем за десет минути – рече уморено Сър Уилям. – Кажи им го, Йохан.

– Те питат защо. – Йохан Фаврод, швейцарският преводач, се прозя. – Извинете. Изглежда, мислят, че са обсъдили всички точки и т.н., че те ще занесат вашето съобщение и т.н. И ще се срещнат отново в Канагава с отговора от по-високо и т.н. След около шейсет дни, както предложиха по-рано, и т.н.

Руснакът измърмори:

– Нека имам флотата за един ден и ще реша, мамка му, целия проблем.

– Съвсем спокойно – съгласи се Сър Уилям и добави свободно на руски: – Съжалявам, скъпи ми графе, но ние сме тук за дипломатическото решаване на проблема. – После нареди на английски: – Покажи им къде да чакат, Йохан. Идвате ли с мен, господа? – Посланикът се изправи, поклони се сковано и ги поведе към чакалнята. Когато мина край Филип Тайърър добави: – Стойте с тях, наблюдавайте ги и си дръжте ушите отворени.

Всичките посланици тръгнаха към тоалетната, която беше в ъгъла на коридора.

– Боже мой – рече с благодарност Сър Уилям. – Мислех, че проклетият ми мехур ще се пукне.

Появи се Лим, като водеше другите прислужници с подноси.

– Хей, господар, чай, а, самвич, а? – Той посочи пренебрежително към съседната стая. – Дам всички маймуни същото, хей.

– Ти по-добре не ги оставяй да чуят какво казваш, за Бога. Може би някои от тях говорят пиджин.

Лим се загледа в него.

– Какво казва господар?

– О, няма значение.

Лим излезе, като се усмихваше на себе си.

– Добре, господа, както очаквах – нулев прогрес.

Сьоратар си палеше лулата, до него Андре Понсен някак нехайно бе доволен от поражението на Сър Уилям.

– Какво предлагате да направим, Сър Уилям?

– Какъв е вашият съвет?

– Това е британски проблем, само частично френски. Ако беше изцяло наш, щях вече да съм го решил elan – в деня, в който възникна.

– Но, разбира се, Mein heir, вие се нуждаете вече от флотата – обади се остро Фон Хаймрих.

– Естествено. В Европа имаме много, както знаете. И ако императорската френска полиция трябваше да е тук за подсилване, ние…

– Да, добре… Сър Уилям беше изморен. Ясно е, че вашият колективен съвет е да съм твърд с тях?

– Груб и твърд – отсече граф Сергеев.

La.

– Разбира се – съгласи се Сьоратар. – Надявам се, че вече си го мислите, сър Уилям.

Посланикът задъвка един сандвич и допи чая си.

– Добре. Ще закрия срещата сега, ще я свикам повторно в десет сутринта с ултиматума: среща с шогуна до седмица, убийците, обезщетения и т.н. – разбира се, с вашето одобрение.

Сьоратар се изкашля.

– Предполагам, Сър Уилям, ще им бъде трудно да уредят среща с шогуна, защо не го запазите за по-късно, когато ще имаме подкрепления и истинска причина да поискаме среща? За да можем да покажем сила, която да поправи злото.

– Умно – рече насила прусакът.

Сър Уилям се замисли за това удивително единомислие, но не можа да открие никаква грешка или скрит риск.

– Много добре. Ще искаме „по-ранна среща“ с шогуна. Съгласни ли сте?

Те кимнаха.

– Извинете ме, Сър Уилям – намеси се любезно Андре Понсен, – мога ли да ви предложа аз да им съобщя вашето решение? Да откриете и после веднага да закриете срещата за вас ще бъде някак си загуба на репутация. Съгласен ли сте?

– Много умно, Андре – заяви Сьоратар.

Всички знаеха, че Понсен е само случаен търговец с малко познания на японските обичаи, бръщолевещ японски, личен негов приятел и случаен преводач. Всъщност Понсен беше високо ценен шпионин, който работеше, за да изложи и неутрализира всички британски, германски и руски домогвания в Япония.

– Е, сър Уилям?

– Да – отвърна Сър Уилям замислено. – Да, прав сте, Андре, благодаря. Не трябва да го направя сам. Лим!

Вратата се отвори мигновено.

– Хей, господар?

– Доведи младия господар Тайърър бързо, бързо! – После рече на другите: – Тайърър може да го направи вместо мен. Тъй като това е британски проблем.

Когато Филип Тайърър се върна в приемната, обърната към предния двор, той се приближи до Йохан с толкова много достойнство, колкото можеше да събере. Чиновниците на Бакуфу не обръщаха внимание и продължаваха да си бъбрят, Йоши стоеше леко встрани, Мисамото – до него, той бе единственият, който не говореше.

– Йохан, предай им комплименти от сър Уилям и им кажи, че днешната среща се отлага и трябва да се съберат утре в десет, когато той очаква, че ще му поднесат задоволително решение за убийците, обезщетението и гаранция за ранна среща е шогуна.

Йохан побледня.

– Точно така ли?

– Да, точно така. – Тайърър също бе уморен от колебанието, постоянно си спомняше насилствената смърт на Джон Кентърбъри, сериозните рани на Малкълм Струан и ужаса на Анжелик. – Кажи им го!

Проследи как Йохан предаде краткия ултиматум на гърления холандски. Японският преводач пламна и започна дълъг превод, докато Тайърър оглеждаше чиновниците внимателно, без да се издава, че го прави. Четиримата бяха вежливи, последният – не, дребният мъж с тесни очи и мазолести ръце, който бе забелязал по-рано – на другите ръцете бяха фини. Този мъж отново започна да шепне на най-младия и най-красив чиновник Уатанабе, както правеше от време на време през целия ден.

„Иска ми се, за Бога, да можех да разбирам какво си говорят“ – помисли си Тайърър раздразнено, решен да направи всичко, което е необходимо, за да научи езика бързо.

Когато шокираният и смутен преводач свърши, настана тишина, нарушаваше я само поемането на дъх, макар че всички лица останаха невъзмутими. По време на превода той забеляза два погледа, хвърлени тайно към Уатанабе.

„Защо ли?“

Сега, изглежда, чакаха. Уатанабе сведе очи, скри се зад ветрилото си и измърмори нещо. Веднага тесноокият мъж до него стана непохватно и рече нещо кратко. С облекчение те всички станаха и се изнизаха тихо без поклони. Уатанабе беше последен, с изключение на преводача.

– Йохан, те наистина получиха съобщението този път – рече щастливо Тайърър.

– Да. И бяха като препикани.

– Очевидно това е искал и сър Уилям.

Йохан избърса челото си. Беше кестеняв и средно висок, слаб, но силен, със сурови черти на лицето.

– Колкото по-скоро станеш преводач, толкова по-добре. Време е да си ида у дома при моите планини и снегове, докато все още главата ми е непокътната. Има твърде много от тези кретени, а те са непредсказуеми.

– Като преводач ти сигурно си в привилегировано положение – усмихна се уморено Тайърър. – Първият, който научава нещата!

– И който донася лошите новини. Тук всичките новини са лоши, mon vieux. Те ни мразят и не могат да дочакат кога ще ни изхвърлят. Сключих договор с вашето Министерство на външните работи за две години, подновяван по взаимно съгласие. Договорът изтича след два месеца и три дни и моят английски ще отиде по дяволите. – Йохан приближи бюфета до прозореца и взе една чаша с бира, бе си я поръчал вместо чай. – Никакво подновяване, каквито и да са изкушенията. – Той засия внезапно. – Merde. Това е проблемът със заминаването оттук.

Тайърър се засмя:

– Мусуме? Твоето момиче?

– Бързо схващаш.

В предния двор чиновниците се качиха в паланкините си. Цялата работа в градината бе спряла, половин дузина градинари коленичиха неподвижно с глави до земята. Мисамото чакаше до Йоши, осъзнаваше, че при най-малката грешка нямаше да остане жив, отчаяно се надяваше, че е издържал първата проверка. „По един или друг начин ще съм полезен на този негодник – мислеше си той на английски, – докато мога да се кача на американски кораб и – към рая, и да кажа на капитана как съм бил отвлечен от персонала на Харис от тези гнусни отрепки…“

Когато вдигна поглед, замръзна. Йоши го наблюдаваше.

– Господарю?

– Какви си мислиш?

– Навявам се, че бях полезен, господарю. Аз… Погледнете зад вас, господарю! – прошепна той.

Андре Понсен слезе по стълбите и се насочи към Йоши. Веднага телохранителите му изградиха защитна стена. Без да се страхува, Понсен се поклони учтиво и каза на добър, макар несигурен японски:

– Господарю, извинете ме, моля, мога ли да предам съобщение от моя господар, френския господар?

– Какво съобщение?

– Той има удоволствие да каже, че може би желаете да видите отвътре параход, моторите, оръдията. Помоли скромно да поканя вас и чиновниците. – Понсен почака, не видя никаква реакция, освен едно заповедническо махване иззад ветрилото. – Благодаря ви, господарю, моля да ме извините. – Сигурен беше, че е прав. На първото стъпало забеляза, че Тайърър го гледаше от прозореца на приемната, изруга го и му махна. Тайърър му отвърна.

Когато последният самурай напусна предния двор, градинарите внимателно се върнаха към работата си. Един от тях метна на рамо лопатата си и накуцвайки се отдалечи. Хирага, главата му увита с мръсен стар парцал, кимоното му съдрано и мръсно, беше щастлив от успеха на шпионирането си. Сега знаеше как, кога и къде да проведе нападението утре.

Щом се почувства в безопасност в своя паланкин на връщане към замъка – с Мисамото на разположение, който седеше в далечния край – Йоши остави мисълта си да блуждае. Все още бе учуден от тяхното невъзпитано изчезване, не беше бесен като другите, само търпелив: отмъщението ще дойде по начин, избран от самия мен.

Да види моторите на военен кораб и да се качи на един. Ийе, възможност, която не бива да се изпуска. Опасно е да я приеме, но ще го направи. Очите му спряха на Мисамото, който гледаше навън през тесния прозорец. „Глупаво бе преводачите да не превеждат точно. Глупавият руснак да ни заплашва. Глупаво от тяхна страна да са толкова груби. Глупаво от страна на китайския прислужник да ни нарича маймуни. Много глупаво. Ама аз ще се справя с всичките тях, с едни по-рано, с други по-късно.

Но как да се справя с водачите и тяхната флота?“

– Мисамото, реших да не те връщам в караулното. Двайсет дни ще бъдеш настанен с моите подчинени и ще продължиш да се учиш как да се държиш като самурай.

Мисамото веднага долепи глава на пода на паланкина.

– Благодаря, господарю.

– Ако ме удовлетвориш. Кажи сега, какво ще се случи утре?

Мисамото се поколеба: първото правило за оцеляване бе никога да не се носят лоши новини, да не се казва нищо доброволно, нищо, но ако човек бе принуден, да каже само онова, което смята, че господарят иска да чуе. За разлика оттам, Америка, рая на света.

„Отговорът е очевиден – искаше да изкрещи той, прибягвайки към английския начин на мислене – единственото нещо, което го бе запазило нормален през всичките години на затвор. – Ако си видял как те се отнасят един към друг в семейството на гай-джин, с което живях, как се отнасяха към мен, слугата, като към човек, по-добре, отколкото някога съм си го представял, че е възможно; как всеки човек може да върви изправен и да носи нож или пистолет, с изключение на повечето чернокожи, колко нетърпеливи бяха те, когато трябваше да решат някакъв проблем и да бързат към следващия – ако бяха необходими юмрук или пистолет, или канонада, – където повечето са равни според техния закон и няма никакви мръсни даймио или самураи, които могат да те убият, когато си поискат…“

Йоши каза меко, сякаш четеше мислите му:

– Винаги ми отговаряй с истината, ако цениш живота си.

– Разбира се, господарю – вцепенен, Мисамото направи така, както му бе наредено. – Толкова съжалявам, господарю, но ако те не получат това, което искат, мисля, че ще изравнят Йедо със земята.

„Съгласен съм, но само ако ние сме глупаци“ – помисли си Йоши.

– Могат ли техните оръдия да направят това?

– Да, господарю. Не само замъка, но и града могат да подпалят.

„И това ще бъде глупаво пропиляване на натрупаното от Торанага. Ние ще трябва да ги преместим всичките: селяни, хора на изкуството, държанки и търговците трябва да ни обслужват както обикновено.“

– Тогава как да им дадем малко от чорбата, без да им дадем от рибата? – попита Йоши.

– Моля да ме извиниш, господарю, не зная.

– Помисли. И ми отговори на зазоряване.

– Но… да, господарю.

Йоши се облегна на копринените възглавници и взе да разсъждава над вчерашната среща на старейшините. Всъщност Анджо трябваше да изтегли заповедта си за евакуация на замъка, без явното мнозинство заповедта беше невалидна – така че той като официален настойник бе забранил отпътуването на шогуна.

„Спечелих този път, само защото онзи заекващ стар глупак Тояма настоя да гласуваме налудничавия план за нападение, тоест нито за мен, нито срещу мен. Анджо е прав: другите двама обикновено гласуват с него срещу мен. Не заради правдата, а защото съм този, който съм – Торанага; Торанага трябваше да е шогунът, а не това глупаво момче.“

И тъй като Йоши беше в безопасност в своя паланкин, и сам, той си позволи мислено да отвори чекмеджето, белязано с надпис „Нобусада“, толкова тайно, толкова променливо, толкова опасно и постоянно.

„Какво да направя за него?

Не мога да го издържа много дълго. Той е инфантилен и сега е в най-опасните лапи, тези на принцеса Язу: шпионка на Императора, фанатична противничка на шогуната, който развали годежа й с обожавания от нея приятел от детството й, красив и много приемлив принц; тя е срещу шогуната, който я изпрати на постоянно заточение, далеч от Киото, от цялото й семейство и приятелите, за да се ожени за този хилав младеж, чиято ерекция хич я нямаше, сякаш увиснало знаме през лятото; този никога нямаше да я дари с деца.

Сега Язу е измислила тази държавна визита в Киото, за да прояви раболепие пред Императора, много добър ход, който ще разруши вековното деликатно равновесие: Властта, с която се покори цялата Империя, се придобива с Императорски указ за шогуна и неговите потомци, като също се посочва Управител на двореца. Затова заповедите, издадени от шогуна за страната, са нейни закони.

Едната консултация ще доведе до друга, помисли си Йоши, и после Императорът ще управлява, а ние – не. Нобусада никога няма да разбере това, очите му са заслепени от нейното коварство.

Какво да правя?“

Йоши отново тръгна по добре отъпканата, но, ох, толкова тайна пътека: „Той е моят законно избран господар. Не мога да го убия направо. Твърде добре го охраняват, освен ако не се приготвя да жертвам собствения си живот, за което в момента не съм готов. Какво друго да измисля? Отрова. Но тогава ще бъда заподозрян, и правилно, и дори да мога да се спася от веригите, които ме заобикалят, аз съм точно толкова затворник, колкото този Мисамото – страната ще бъде хвърлена в безкрайна гражданска война, гай-джин ще бъдат единствените, които ще спечелят, и още по-лошо – аз ще трябва да престъпя моята клетва за вярност към шогуна, който и да е той, и към замъка.

Трябва да оставя други да го убият вместо мен. Шиши? Мога да им помогна, ала да помагаш на враговете значи да подпишеш собственото си унищожение, опасно е. Една друга възможност. Боговете.“

Йоши си позволи да се усмихне. Добрият късмет и лошият късмет, бе писал шогунът Торанага, щастието и нещастието трябва да се оставят на небето и природния закон – това не са неща, които могат да се получат с молитва или да се изработят чрез някакъв хитър способ.

„Бъди търпелив – чу той да му говори Торанага. – Бъди търпелив.“

„Да, ще бъда.“

Йоши затвори чекмеджето в главата си за следващия път и отново се замисли за Съвета. „Какво да им кажа? Разбира се, те вече са научили, че съм се срещнал с гай-джин. Аз ще настоявам на едно абсолютно правило – за в бъдеще да изпращаме само умни мъже на тези срещи. Какво друго? Разбира се, за техните войници, гигантски в алените си униформи, къси поли и огромни шапки с пера, всеки мъж с пушка със задно пълнене, блестящи от грижи, както ние ценим нашите остриета.

Да им кажа ли, че тези врагове са глупаци, които нямат никакъв финес и могат да се управляват чрез тяхното нетърпение и омраза – Мисамото ми каза достатъчно, за да заключа, че са капризни и че се движат от омразата си, както всички даймио? Не, това ще го запазя за себе си. Но ще им кажа, че утре нашата делегация ще се провали, освен ако не измисли забавяне, което гай-джин ще бъдат щастливи да приемат.

Какво трябва да е то?“

– Този пратеник, Мисамото – започна той лениво и издалеко, – високият мъж с големия нос, защо говореше като жена, използваше женски думи? Той полумъж ли или полужена беше?

– Не зная, господарю. Може би, те си имат много такива на техните кораби, макар да го крият.

– Защо?

– Не зная, господарю. Трудно е да ги разберем. Те не говорят открито за половите сношения както нас. А да говорят като жени – в техния език мъже и жени говорят еднакво, имам предвид, че използват едни и същи думи, за разлика от японците. Няколкото моряци, които срещнах и които можеха да говорят думи от нашия език, бяха ходили в Нагасаки, те говореха като големия нос, защото единствените хора, с които общуват, са проститутките, сиреч учат нашите думи от нашите проститутки. Не знаят, че жените ни говорят различно от нас, мъжете, господарю, че използват различни думи, които цивилизованите хора не трябва да използват.

Йоши скри внезапното си вълнение. „Нашите проститутки са техният единствен истински контакт – рече си той. – И те всичките имат проститутки, разбира се. Ето един начин да ги контролираме, дори да ги атакуваме, чрез техните проститутки, жени или мъже.“

– Няма да наредя на моята флота да обстреля Йедо без официално написана заповед от Адмиралтейството или от Министерството на външните работи – заяви адмиралът, лицето му почервеня. – Моите инструкции са да бъда предпазлив, както и вашите. Ние не сме на наказателна мисия.

– За Бога, имаме инцидент, с който трябва да се справим. Разбира се, че мисията е наказателна – рече сър Уилям, също ядосан. Прозвучаха осемте удара за полунощ, а те бяха в каютата на адмирала, на борда на флагмана, край кръглата маса, единственият друг човек, който присъстваше, беше Томас Оугълви. Кабината бе ниска, голяма и силно осветена, а през задния прозорец можеха да видят движещите се светлинки на другите плавателни съдове. – Продължавам да вярвам, че без сила японците няма да отстъпят.

– Получете заповедта, за Бога, и аз ще отстъпя. – Адмиралът повторно си наля портвайн от почти празната гарафа. – Томас?

– Благодаря. – Генералът протегна чашата си.

Като се опита да се овладее, Сър Уилям изрече:

– Лорд Ръсел вече ни е дал инструкции да притиснем Бакуфу за вредите, двайсет и пет хиляди лири за убийствата на сержанта и ефрейтора в Легацията миналата година – той ще се ядоса още повече от сегашния инцидент. Познавам го, вие не – допълни той, нарочно преувеличавайки. – Няма да получа неговото одобрение до три месеца. Трябва да получим удовлетворение сега, или убийствата ще продължат. Без вашата подкрепа не мога да действам.

– Имате цялата ми подкрепа, но не и за война, за Бога. Да обстрелям тяхната столица означава да започнем война. Не сме подготвени за подобно нещо. Томас, съгласен ли сте?

Генералът вметна внимателно:

– Да заобиколим село като Ходогая и да унищожим неколкостотин диваци и да оковем във вериги няколко от туземците е много по-различно от това да се опитаме да победим този огромен град и да обсадим замъка.

Сър Уилям отсече смразяващо:

– Значи искате да кажете, че силите не могат да извършат никаква евентуална операция под моя команда!

Генералът се разпали.

– Онова, което човек казва на всеослушание, както добре знаете, има малко връзка с практиката, както добре знаете! Йедо е различно нещо.

– Съвсем вярно. – Адмиралът пресуши чашата си.

– Тогава какво предлагате!

Тишината нарасна. Внезапно столчето на чашата на Сър Уилям се счупи между пръстите му и другите подскочиха стреснати.

– По дяволите! – изруга той, счупването на чашата някак си угаси гнева му. Небрежно използва салфетката, за да попие виното. – Аз съм посланик тук. Ако сметна, че е необходимо да издам заповед и вие откажете да се подчините, което, разбира се, имате право да направите, аз ще помоля за вашата незабавна смяна, разбира се.

Вратът на адмирала стана морав.

– Вече съм изложил фактите пред Адмиралтейството. Но, моля ви, не ме разбирайте погрешно: повече от готов съм да потърся отмъщение за убийството на г-н Кентърбъри и нападението върху другите. Ако ще е Йедо, просто изисквам писмена заповед, както казах. Няма защо да бързаме, сега или след три месеца тези диваци ще платят, както искаме, с този град или със стотици други.

– Да, ще платят, за Бога. – Сър Уилям се изправи.

– Още малко. Нужна ми е информация, преди да си тръгнете: не мога да обещая да стоя дълго на котва. Флотата ми е незащитена, морското дъно е опасно, плитчините, времето обещава да се развали и ние сме в по-голяма безопасност в Йокохама.

– Колко ще бъдете в безопасност?

– Един ден – не знам, нямам контрол над времето; този месец е променлив, вие сте осведомен.

– Да, осведомен съм. Добре, аз тръгвам. Искам и двама ви в десет часа за срещата на брега. Любезно изстреляйте салют на зазоряване, когато издигнем знамето. Томас, моля ви да слязат на сушата двеста драгуни, за да се осигури районът около кея.

– Мога ли да попитам, защо са тези двеста мъже? – попита бързо генералът. – Вече съм ви изпратил компания на брега.

– Навярно може да пожелая да приемете гостоприемството ми. Приятна вечер. – Посланикът затвори вратата тихо.

Двамата военни го проследиха с поглед.

– Какво смята той?

– Не зная, Томас. Но с уважаемия прибързан Уилям Ейлсбъри човек никога не знае.

В непрогледната тъмнина отделение от силно въоръжени самураи излезе от главната порта на замъка, затича безшумно по подвижния мост, после по този, който се виеше над широкия ров; насочиха се към района на Легацията. Други застанаха по ъглите. Повече от две хиляди самураи бяха завардили мястото край Легацията, други хиляда чакаха, готови да влязат, щом им наредят.

Сър Уилям тръгна тежко от кея със своя телохранител, един офицер и десет шотландски войни през пустите улици. Беше потиснат и уморен, мисълта му от сутринта се опитваше да измисли начин как да се измъкне от своята безизходица. Още един ъгъл. В края на улицата имаше открито място, което водеше към легацията.

– Господи, сър, вижте там!

Мястото бе претъпкано с мълчаливи самураи, неподвижни и вторачени в тях. Всичките бяха силно въоръжени. Мечове, лъкове, копия, няколко мускета. Разнесе се слаб шум и групата на сър Уилям се огледа. Пътят назад бе блокиран от струпали се също толкова мълчаливи войни.

– Господи – измърмори младият офицер.

– Да – въздъхна сър Уилям. Можеше да има само едно решение, но тогава Господ да е на помощ на всеки от техните войници – флотата щеше да отговори мигновено. – Нека продължим. Пригответе хората си за стрелба при нужда.

Поведе ги напред, не се чувстваше смел, само някак извън себе си, самонаблюдаваше се, както и другите, сякаш се намираше над улицата. Между самураите имаше тясна пътека, един офицер стоеше начело. Когато Сър Уилям се приближи на десет крачки, мъжът се поклони учтиво, като равен на равен. Сър Уилям се видя как си повдигна шапката със същата учтивост и продължава. Войниците го последваха, пушките в ръцете им, пръстите върху спусъците.

Целият път нагоре по хълма бе извървян при същата тишина и същото наблюдение. Целият път до портата. Струпаните неподвижни самураи. Виж, предният двор и градината бяха пълни с шотландски войни, въоръжени и готови, други бяха по покривите и по прозорците. Войниците отвориха, после заключиха портата подире му.

Тайърър и целият останал персонал чакаха във фоайето, някои по пижами, някои облечени; струпаха се веднага около него.

– За Бога, сър Уилям – рече от името на всички Тайърър – умряхме от страх, че са ви пленили.

– Откога са тук?

– От около полунощ, сър – отговори един офицер. – Ние имахме часови в подножието на хълма, когато врагът пристигна. Тези момчета ни предупредиха и отстъпиха. Не можехме да ви предупредим или да сигнализираме на флотата. Ако те чакат до зазоряване, можем да удържим мястото, докато пристигне още войска и флотата открие огън.

– Добре – съгласи се посланикът тихо. – В такъв случай предлагам всички да си легнем, оставете няколко човека на стража и нека останалите да се приберат.

– Сър? – Офицерът беше озадачен.

– Ако искаха да ни убият, щяха да са го направили вече без мълчаливата заплаха и празните приказки – сър Уилям видя, че те го гледаха, и се почувства по-добре, вече не беше потиснат. Тръгна по стълбите. – Лека нощ.

– Но, сър, не мислите ли… – Думите заглъхнаха.

Сър Уилям въздъхна уморено.

– Ако желаете да държите хората на крак, моля, направете го, ако това ви прави щастлив.

Във фоайето връхлетя някакъв сержант и извика:

– Сър, те всички си отиват. Дребните негодници се ометоха.

Когато погледна навън през прозореца, Сър Уилям се увери, че самураите се бяха стопили в нощта.

И ето че се изплаши за първи път. Не очакваше, че ще изчезнат. За миг пътеката надолу по хълма остана чиста, мястото в низината – празно. Ала усещаше, че те не са отишли далеч, че всеки вход и близка улица ще са претъпкани с врагове, всички очакващи уверено да скочат в капана.

„Слава Богу, че другите посланици и повечето от нашите момчета са в безопасност на корабите. Слава Богу“ – помисли си посланикът и продължи по стълбите с много твърда стъпка, за да окуражи онези, които го наблюдаваха.