Текст книги "Гай-джин"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 99 страниц)
Той се поправи: „Може би като Мари. Колко години изминаха, откакто скъсах с Франсоаз и ги оставих двете в нейния семеен пансион близо до Сорбоната, и се качих на кораба? Седемнайсет. Колко години, откакто ги видях за последен път? Десет. Merde, не трябваше никога да се женя, независимо че Франсоаз беше бременна. Аз бях глупакът, не тя, тя поне се омъжи повторно и си разработи пансиона. Ами Мари?“
Шумът на вълните отнесе неговите спомени в морето. Самотна чайка изкряска над главите им. Недалеч от брега се виждаха светлинките на закотвения им флагман и това го извади от унеса и му напомни да се съсредоточи.
По ирония на съдбата девойката сега става важна пионка в Голямата игра на Франция срещу Британия. По ирония на съдбата, но и животът й върви към това. „Да я изоставя ли до утре, или до вдругиден, или да извадя картите, както се уговорихме, Анри и аз?“
– О! – възкликна Анжелик, ветрилото потрепна в ръката й. – Чувствам се толкова щастлива тази вечер, Андре, твоята музика ми даде толкова много, заведе ме в операта, издигна ме така, че сякаш усетих мириса на Париж…
Въпреки задачата си той се залъгваше. „Заради нея, или защото тя ми напомня каква може да е Мари? Не зная, но няма значение, Анжелик, тази вечер ще те оставя в твоето щастливо неведение. Утрешният ден наближава.“
После ноздрите му уловиха ненатрапчивия мирис на парфюма „Ви дьо Камий“, напомни му за стъкленичката, получена от Париж с толкова труд за неговата мусуме Хана-Цветето, и внезапен гняв помете порива му за любезност.
Наоколо нямаше никого, който да ги чуе, по-голямата част от Хай стрийт беше пуста. Въпреки това той снижи глас:
– Съжалявам, но трябва да ти съобщя една лична новина. Няма никакъв начин да ти я поднеса по-леко, но твоят баща посети Макао преди няколко седмици, заложи много пари и загуби. – Той видя незабавното й пребледняване. Сърцето му се сви, но продължи, както бяха планирали със Сьоратар. – Съжалявам.
– Залагал много? Какво означава това? – Думите й едва се долавяха и Андре видя, че тя го гледа с широко отворени очи, застинала до сградата.
– Той е загубил всичко, своята търговия, твоите средства.
Анжелик зяпна:
– Всичките ли? И моите средства? Но той не може да го е направил!
– Съжалявам, но е така, направил го е. Той има право, ти си негова дъщеря, неомъжена си, още си непълнолетна. Той ти е баща, има права над теб и над всичко, което притежаваш, но, естествено, ти го знаеш. Съжалявам. Имаш ли други пари? – попита я, макар да знаеше, че няма.
– Съжаляваш? – Тя се опитваше да накара мозъка си да заработи ясно, разбираше, че това е секундата на най-огромния й ужас. Всичко беше реалност, общоизвестна истина. – Откъде знаеш това? – заекна, като се опитваше да си поеме дъх. – Моите пари, моите… Той обеща!
– Променил е плановете си. А Хонконг е село, в което няма никакви тайни, Анжелик. Няма тайни там или тук. Днес пристигна съобщение от Хонконг, донесе ни го наш търговски партньор. Той изпраща подробностите – бил в Макао по същото време и станал свидетел на загубата му. – Гласът му беше приятелски и загрижен като на добър приятел, но й казваше само половината истина. – Той и аз, ние… ние притежаваме някои от документите на баща ти, има още неплатени заеми от миналата година.
Прониза я още по-силен страх.
– Баща ми… не… не ми е казал, че не е платил сметките!
– Боя се, че е така.
С тревога Анжелик си мислеше за писмото на леля си и сега вече бе сигурна, че заемът на чичо й също не е върнат и че той е в затвора заради… „може би заради мен“, искаше да изкрещи, опитваше се да запази вътрешното си равновесие, искаше й се всичко това да е сън: „О, Боже, о, Боже, какво да правя?“
– Искам да знаеш, ако мога да ти помогна с нещо, просто ми кажи.
Внезапно гласът й стана писклив.
– Да ми помогнеш? Защо ми казваш всичко това сега, защо… защо… защо, когато съм толкова щастлива?
– По-добре е да го научиш веднага. По-добре аз да ти го кажа, отколкото някой враг.
Лицето й се сви.
– Враг ли, какъв враг? Защо да имам врагове? Не съм направила никому нищо. Нищо… нищо… нищо… – Сълзите й потекоха.
Насилвайки се, той я задържа състрадателно, после сложи двете си ръце на раменете й и я разтърси.
– Престани – извика й рязко. – Боже мой, престани, не разбираш ли, аз се опитвам да ти помогна! – От другата страна на улицата се приближаваха няколко мъже, но той видя, че се клатушкат и са заети само със себе си. Нямаше никого наблизо, само мъжете, които отиваха към клуба по улицата зад тях, двамата бяха скрити в сянката на сградата. Андре отново я разтърси и тя изпъшка:
– Причиняваш ми болка! – но сълзите й спряха и тя дойде на себе си.
„Само отчасти е на себе си“ – помисли си той студено, същото се бе повтаряло стотици пъти преди: преиначаване на истината и насилие над невинни, но му се налагаше да действа така за добруването на Франция, справяше се по-лесно с мъжете, отколкото с жените. Мъжете само ги сритваш в топките или ги заплашваш, че ще им ги отрежеш, или че ще ги промушиш с куки за плетене… – А жените? Отвратително е да се отнасяш така към жените.
– Анжелик, заобиколена си от врагове. Мнозина не искат да се омъжиш за Струан, майка му ще се бори срещу теб с всички средства, които тя…
– Никога не съм казвала, че ще се оженим, това… това е слух, това е всичко!
– Merde! Разбира се, че е истина! Той те е помолил да се омъжиш за него, нали? – Разтърси я, пръстите му бяха груби. – Нали?
– Нараняваш ме, Андре. Да, да, той ме помоли.
Подаде й носната си кърпа, съзнателно го направи нежно.
– Ето, изтрий си сълзите, няма много време.
Тя хрисимо се подчини, заплака, после спря.
– Защо си толкова ужасен?
– Аз съм единственият ти истински приятел тук… Аз съм единственият ти приятел, кълна се в това, единственият, който може да ти помогне. – Обикновено той добавяше пламенно „кълна се в Бога“, но прецени, че е лапнала въдицата и си го запази за по-късно. – По-добре е да чуеш истината скришом. Сега ще имаш време да се приготвиш. Новината няма да пристигне поне до седмица. Това ще ти даде време да обявиш своя годеж тържествено и официално.
– Какво?
– Струан е джентълмен, нали? – С усилие прикри подигравката си. – Английски, о, съжалявам, шотландски, британски джентълмен. Те не се ли гордеят с тази дума? Е? Щом обещанието е направено публично, не може да го оттегли независимо дали ти си голтачка, или не, дали баща му е умрял, или не и каквото и да казва майка му.
„Зная, зная – искаше да изкрещи тя. – Но съм жена и трябва да чакам, чаках и сега е вече твърде късно. Късно ли е наистина? О, пресвета Дево, помогни ми!“
– Аз не… не мисля, че Малкълм ще ме обвини заради баща ми или… или ще слуша майка си.
– Страхувам се, че ще трябва да го направи, Анжелик. Забрави ли, че Малкълм Струан е непълнолетен, независимо че е тай-пан. Ще навърши двайсет и една чак през май догодина. Дотогава тя може да му налага всякакви правни ограничения и ще го лиши от родителско съгласие за годеж според английските закони. – Той не беше съвсем сигурен в това, но то звучеше убедително и беше истина според френските закони. – Тя може да наложи ограничения и върху теб, може да те предаде на съда – добави много натъжен. – Семейство Струан са могъщи в Азия, тя се е превърнала, кажи-речи, в тяхно владение. Майка му може да ви закара на съд, за да те обвини, че си кокетничила и си го мамила повече или по-малко заради парите му. Може да обрисува отвратително грозна картина пред съдията, ти на подсъдимата скамейка и беззащитна, баща ти комарджия, фалирал лентяй, чичо ти в затвора за дългове, без пукната пара, просто една авантюристка.
Тя го попита с измъчено лице:
– Откъде знаеш за чичо Мишел? Кой си ти?
– Няма никакви номера, Анжелик – каза той нехайно. – Колко са френските граждани в Азия? Не са много. Няма друга като теб, а хората обичат клюките. Аз… аз съм Андре Понсен. Търговец в Китай, търговец в Япония. Не искам нищо, освен твоето приятелство, доверието ти и да ти помогна.
– Как? Никой не може да ми помогне.
– Може – рече той меко, като я наблюдаваше внимателно. – Нали го обичаш? Ти би станала най-добрата съпруга, ако мъжът ти ти даде възможност, нали?
– Да… да, разбира се…
– Тогава го притисни, подмами го, убеди го с всички средства, за да направиш официален годеж. Бих могъл да те направлявам навярно. – Сега най-сетне той видя, че тя наистина го чува, наистина го разбира. Нежно й нанесе coup de grace3131
Съкрушителен удар (фр.). – Б.пр.
[Закрыть]. – Една умна жена, а ти си умна и красива, трябва да се омъжи бързо. Много бързо.
Струан четеше, петролната лампа бе на масичката до леглото му и осветяваше добре стаята, вратата на нейната стая бе открехната. Леглото му беше удобно, а той бе потънал в разказа, копринената му нощна риза подсилваше цвета на очите му, лицето му бе все още бледо и слабо, нямаше помен от предишната му сила. Върху масичката стоеше приспивателното, лулата му, тютюн, кибрит и вода с малко уиски.
– Добро е за теб, Малкълм – бе казал Бабкот. – Това е най-доброто приспивателно, пий го разредено. По-добро е от тинктурата.
– Без него ще съм буден цялата нощ и ще се чувствам ужасно.
– Седемнайсет дни след нападението, Малкълм, време е да го спрем. Наистина да го спрем. Не е хубаво да разчиташ на лекарството, за да можеш да заспиш. Най-добре е да го спрем.
– Опитах се, но не става. Ще го спра след ден или два…
Завесите бяха спуснати за през нощта, стаята бе уютна, чуваше се само тихото тиктакане на инкрустирания швейцарски часовник. Беше почти един. Той лежеше с книгата „Убийствата на улица Морг“, която Дмитрий му донесе сутринта с думите:
– Мисля, че ще ти хареса, Малк, това се нарича детективска история – Едгар Алън По е един от нашите най-добри писатели, жалко, че умря през 1849, годината след треската за злато. Имам сбирка от негови книги и поеми, ако ти хареса тази.
– Благодаря, много си любезен. Добре е, че наминаваш толкова често. Но защо си така начумерен, Дмитрий?
– Новините от къщи са лоши. Моите хора… всичко е зле, Малк, всичко се е объркало, братовчеди, братя, чичовци са застанали от двете страни. По дяволите, сигурно не ти се слуша това. Чуй, имам още много книги. Всъщност цяла библиотека!
– Разкажи ми за семейството си, моля те – отвърна той, започваха дневните му болки. – Наистина искам да чуя.
– Ами добре. Ами когато моят дядо и семейството му дошли от Русия, от Крим – казах ли ти, че нашето семейство е казашко, – се настанили в малко градче, наречено Фар Хилс в Ню Джърси и се занимавали със земеделие там до войната от 1812. В нея моя дядо го убили. Фар Хилс било великолепно място и за отглеждане на коне, така че ние сме преуспели. Семейството отседнало в Ню Джърси, макар че двама от синовете тръгнали на юг, до Ричмънд, Вирджиния, когато бях в армията, преди петнайсетина години, имаше само Съюзна армия, нито Северна, нито Южна. Постъпих в кавалерията и изкарах пет години, прекарах повечето от службата си на Юг и на Запад, в индианските войни, така да се каже. Прекарах част от времето в Тексас, една година, докато той все още беше самостоятелна република, като им помагах да отблъснат индианците, после, след няколко години, Тексас се присъедини към Съюза през 1845, ние бяхме разквартирувани извън Остин, там срещнах жена си Емили – тя също е от Ричмънд, – баща й беше полковник по продоволствията. Ето това е моята красива страна около Остин, но повече около Ричмънд. Емили… да ти дам ли нещо?
– Не, благодаря, Дмитрий, болката ще премине. Продължавай, ще… твоят разказ ми помага много.
– Дано да е така. Моята Емили, Емили Клем се нарича тя, е далечна братовчедка на съпругата на По, Вирджиния Клем, който не разбирах до неотдавна, но затова пък имам сбирка от произведенията му – засмя се Дмитрий. – По беше велик писател, но още по-голям пияница и женкар. Изглежда, всички писатели са безделници, пияници и си падат по тънката част – вземи Мелвил, – може би това ги прави писатели, аз… аз не мога да напиша едно писмо, без да се изпотя. А ти?
– О, аз мога да пиша писма и си водя дневник, както повечето хора. Какво казваш за този По?
– Ще ти разкажа как се оженил за Вирджиния Клем, когато била едва на тринайсет. – Но му била и братовчедка, представи си! И живели щастливо дори и след като вестниците писаха, че е чукач, изглежда, тя нямаше нищо против. Моята Емили не беше на тринайсет, а на осемнайсет и с южна красота. Оженихме се, когато напуснах армията и постъпих в Купър-Тилман в Ричмънд. Те искаха да развиват износ на оръжия и амуниции за Азия, както и търговия с коне. Старият Джеф Купър смяташе, че пушки и други стоки от Норфък, Вирджиния, ще вървят добре срещу опиум от Китайското крайбрежие, сребро и чай, които да внася в Норфък… Но ти познаваш Джеф. Купър-Тилман и семейство Струан са стари приятели, нали?
– Да, и се надявам да останем приятели. Продължавай.
– Няма нищо друго, после семейството ми се премести на юг и се пръснахме. Майка ми беше от Алабама, имам двама братя и една сестра, всичките са по-малки от мен. Сега Били е със Севера в 1-ви кавалерийски полк на Ню Джърси, а по-малкият ми брат Джани Сибородин, наречен на дядо ми Джанов Сибородин, е също кавалерист, но в 3-ти вирджински полк. Играят си с огъня – знаят, че войната и битките не са шега и че ще бъдат убити. Мамицата му.
– Ти… ти ще се върнеш ли?
– Не зная, Малкълм. Всеки ден мисля да се върна, всяка нощ съм за прибиране у дома, на сутринта – не… не искам да убивам близките си независимо на чия страна съм.
– Защо дойде в тая забравена от Бога част на света?
– Умря Емили. Разболя се от скарлатина – тогава имаше епидемия. И тя бе една от жертвите й. Това се случи преди девет години. Тъкмо очаквахме дете.
– Какво нещастие!
– Да. И ти, и аз, и двамата носим своя кръст…
Струан така се бе зачел в мистериозната книга, че не чу как тя отвори вратата на стаята си и я затвори, запали лампите, не усети ходенето й на пръсти, не забеляза, че тя надникна за миг и после изчезна. Чу се съвсем тихо, кратко щракване и вратата на спалнята й се затвори.
Малкълм вдигна поглед. Заслуша се внимателно. Анжелик му бе казала, че ще се отбие при него, но ако е заспал, няма да го безпокои. Или ако е изморена, ще си легне веднага, тихо като мишка, и ще го види на сутринта.
– Не се безпокой, скъпа – бе й казал учтиво. – Забавлявай се, ще те видя на закуска. Наспи се добре и знай, че те обичам.
– И аз те обичам, cheri. Спи спокойно.
Книгата остана в скута му. Той с усилие седна, спусна краката си от двете страни на леглото. Дотук беше поносимо. Но не и изправянето. Да се изправи му беше трудно. Сърцето му биеше, чувстваше се задъхан и си легна. „Все пак малко по-добре от вчера. Утре ще се опитам отново, три пъти. Може би ще успея. Искам да остана при нея. Господи, помогни ми. Трябва да го направя.“
Когато се почувства по-добре, той почете още малко от книгата, но историята сега не го погълна както преди, мисълта му бродеше, смесваше разказа с нея, как ще я убият, и трупове, и той се втурва да я защити, следващите видения ставаха по-еротични.
Най-сетне той остави книгата настрана, отбеляза докъде е стигнал с лист, който тя му бе откъснала от дневника си. „Чудно, за какво ли пише в него, след като е най-трудолюбивият човек, когото познавам! Дали пише за себе си и за мен? За мен и за себе си?“
„Много съм изморен сега.“ Ръката му посегна към лампата да намали фитила, после спря. Малката винена чаша с приспивателното. Пръстите му трепереха.
„Бабкот е прав, не се нуждая от него повече.“
Той уверено загаси светлината и затвори очи. Молеше се за нея и своето семейство, за майка си, която да ги благослови, и накрая за себе си. „О, Господи, помогни ми да се оправя – боя се, много се боя.“
Но сънят не идваше. Въртеше се и се опитваше да си намери по-удобно местенце. Спомняше си Токайдо и Кентърбъри. Полузаспалото му съзнание се носеше около мрачния сюжет на книгата. Как ли ще свърши? Добавяше всякакви картини. И още, и още. Някои бяха лоши, други красиви, някои съвсем живи.
Времето минаваше, още час или минути, и после той изпи екстракта и се отпусна доволен, знаеше, че скоро ще се понесе в сънищата; с ръката й върху неговата, с ръката му върху нейната, после върху гърдите й и навсякъде, нейната също толкова позната, също толкова желана, и не само ръката.
15.
Петък 5 октомври
Точно след изгрев Анжелик стана от леглото и седна на тоалетката в нишата на прозорците; гледаха към Хай стрийт и пристанището. Беше малко изморена. В заключеното чекмедже лежеше дневникът й, подвързан в матова червена кожа и също заключен. Измъкна ключето от скривалището, отключи, после потопи перодръжката и се зае да пише в него, да споделя като с приятел – дневникът през тези дни беше единственият й приятел, единственият, с който се чувстваше в безопасност.
„Петък, 5-и: още една лоша нощ и се чувствам ужасно. Четири дни след като Андре ми съобщи за татко. Оттогава не съм в състояние да пиша нищо, да правя каквото и да било, заключих се и «легнах на легло», симулирайки простуда, само веднъж-дваж дневно навестявам моя Малкълм да уталожа тревогата му, не пускам никого, освен прислужницата си, която мразя; все пак се съгласих да се видя с Джейми веднъж и с Андре.
Горкият Малкълм, той обезумя от тревога първия ден, когато не се появих и отказах да отворя вратата си, и настоя да бъде внесен на носилка в будоара ми, за да ме види – дори, ако се наложи, да разбият вратата. Успях да му попреча. Насилих се да отида при него, да му кажа, че съм добре, че просто имам силно главоболие, че не, не се нуждая от Бабкот, че той не трябва да се безпокои за моите сълзи, да му кажа насаме, че това е само «онзи период от месеца». И понякога течението е силно и ми е нередовен. Той невероятно се смути, че му споменавам за мензиса си. Невероятно! Като че ли не е чувал за женските работи. Понякога изобщо не го разбирам, макар да е толкова любезен и деликатен, най-милият сред моите познати. Друга тревога: честно казано, горкият човек не се оправя и денем толкова много го боли, че ми идва да заплача.“
„Пресвета Дево, дай ми сила! – помисли си тя. – А има и още нещо. Опитвам се да не се тревожа, но полудявам. Денят приближава. Тогава ще се отърва от ужаса, но не и от недоимъка.“
Отново започна да пише:
„Толкова е трудно да останеш насаме в къщата на Струан, колкото и да е уютно и приятно, но пък в Колонията е ужасно. Няма фризьор, нито дамски шивач (макар да имам китайски шивач, много умел в прекопирването на дрехи), нито шапкар, още не съм ходила при обущар, няма къде да идеш, нито какво да правиш – о, колко съм далеч от Париж, но как мога сега да живея там? Ще се премести ли там Малкълм, когато се оженим? Никога. А ако не се оженим… как ще мога да платя билета си за вкъщи? Как? Питам се хиляда пъти без отговор.“
Погледът й се откъсна от листа и се насочи към прозореца и корабите в залива. „Иска ми се да съм на един от тях, да си отивам у дома, иска ми се никога да не бях идвала тук. Мразя това място… какво, ако… ако Малкълм не се ожени за мен, ще трябва да се оженя за някой друг, но нямам никаква зестра, нищо. О, Боже, не това очаквах. И да успея да си ида вкъщи, пак няма да намеря пари, а горките ми леля и чичо са разорени. Колет също не може да ми даде на заем, а не познавам никой богат или известен, за когото да се омъжа, или достатъчно издигнат в обществото, че да му стана осигурена метреса. Мога да стана актриса, но е крайно необходимо да си имам покровител, който да подкупва театралните директори и драматурзите и да плаща за всички дрехи, бижута, карети и за разкошен дом за соарета – разбира се, трябва да спя с покровителя си, когато на него, а не на мен ми се иска, докато стана достатъчно богата и много известна, а за това е нужно време, нямам нито връзки, нито приятели, които да ги имат. О, Боже, толкова съм объркана. Май ще заплача отново…“
Анжелик зарови лице в ръцете си, сълзите й рукнаха, внимаваше да не вдига твърде много шум, та прислужничката й да я чуе и да занарежда, да направи сцена като през първия ден. Нощницата й беше от кремава коприна, бледозелена наметка покриваше раменете й, косата й – разрошена, стаята – мъжка, леглото с балдахина бе огромно, гарнитурата бе много по-голяма от тая на Малкълм. От едната страна се намираше преддверието, свързващо неговата спалня с нейната, отдясно – трапезария за двайсет души със собствена кухня. И двете врати бяха залостени. Тоалетната масичка беше единственият разкош в помещението, отделена със завеса от розов сатен.
Когато сълзите спряха, тя подсуши очите си и тихо се разгледа в сребърното огледало. Никакви сенки, лицето й – малко по-изпито отпреди. Никаква външна промяна. Въздъхна тежко, после пак започна да пише:
„Плачът не помага. Днес трябва да говоря с Малкълм. Просто трябва. Андре ми каза, че пощенският кораб ще дойде след ден, и истината за моята катастрофа е на път с него. Ужасена съм, че майката на Малкълм ще бъде на борда – новината за раняването му трябва да е стигнала в Хонконг на двайсет и четвърти, така че ще е имала достатъчно време да хване пощенския кораб. Джейми се съмнява, че тя ще тръгне толкова бързо, нали има и други деца, съпругът й наскоро е починал и още е в траур, горката жена.
Когато Джейми беше тук за първи път и разговаряхме с него насаме, той ми разказа различни неща за семейство Струан: Лиза била на шестнайсет, Роналд на тринайсет, а Дънкан на десет; разказа ми и за повечето им нещастия: миналата година седемгодишните близнаци Роб и Дънрос се удавили при произшествие с лодка извън Хонконг, край място, наречено Шек-О, там семейството има земя и лятна къща. Когато Малкълм пък бил на седем, четиригодишната му сестричка Мери се разболяла от треска и умряла. Горкичкото детенце, плаках цялата нощ, мислейки си за нея и за близнаците. Толкова мънички!
Харесвам Джейми, но защо е така скучен, така нецивилизован – никога не е ходил в Париж, познава само Шотландия, семейство Струан и Хонконг. Чудя се дали мога да настоявам…“
Анжелик задраска последната фраза, промени я в „когато се оженим…“ Перодръжката й се поколеба.
„Малкълм и аз ще прекарваме няколко седмици в Париж всяка година и децата ни ще израснат там, разбира се, като католици.
Двамата с Андре разговаряхме за това вчера – да са католици. Той е много любезен и ме разтоварва от проблемите ми, разтоварва ме и неговата музика. Андре ми каза, че госпожа Струан е строга протестантка, и ме напъти как да се държа, ако някога стане дума за това.
Разговаряхме тихо – о, толкова съм щастлива, че ми е приятел и ме предупреди за баща ми. Той внезапно постави пръст на устните си, приближи се до вратата и я открехна. Старата кукумявка. А Ток, бавачката на Малкълм, бе прилепила ухо и почти падна в стаята от рязкото отваряне. Андре й каза нещо на кантонски и я отпрати.
По-късно видях Малкълм и той се съсипа да се извинява. Не е важно, рекох му, вратата не беше заключена, моята прислужничка също бе в стаята, за да не съм сама, но ако А Ток иска да ме шпионира, моля те, кажи й да почука и да влезе. Признавам си, че се държа на разстояние и съм хладна към Малкълм, а той продължава да е изключително мил и да ме успокоява. Но Андре ме посъветва да се държа така, докато годежът не стане официален.
Трябваше да помоля Андре, макар да се боях, така или иначе помолих го за заем – чувствах се ужасно. За първи път правя подобно нещо, но съм отчаяна, защото нямам никакви джобни пари. Бе любезен и се съгласи да ми даде двайсет луидора утре срещу разписка, достатъчни са ми за седмица-две. Малкълм просто не забелязва, че имам нужда от пари, а не ми се искаше да го моля…
Наистина почти непрекъснато ме тормози главоболие, опитвам се да мисля как да се измъкна от кошмара. Няма никой, на когото да се доверя истински, дори и на Андре, макар досега да е показал колко достоен човек е. Всеки път, щом започна да разговарям с Малкълм, зная, че думите ми звучат пресилено, плоско и ужасно, така че не смея да отворя реч.
– Какво има, скъпа? – пита ме непрекъснато.
– Нищо – отвръщам.
След като си тръгна от него, заключвам вратата си и плача ли, плача на възглавницата. Мисля, че ще полудея от скръб – как можа татко да ме излъже, да ме измами, и да открадне парите ми? И защо Малкълм не ми даде дребни, без да се налага да го моля; ако ми предложи, ще се престоря, че отказвам, а после ще ги приема с радост. Не е ли това задължение на съпруга или на годеника? Не е ли задължение на бащата да защитава любимата си дъщеря? И защо Малкълм чака ли, чака и не обявява годежа? Променил ли е намеренията си? О, Боже, не позволявай да се случи такова нещо…“
Анжелик спря да пише, сълзите й пак рукнаха. Една капна върху страницата. Девойката изтри очите си, сръбна малко вода от чашата, после продължи:
„Днес ще говоря с него. Трябва да го направя днес. Хубаво е, че британският флагман се върна невредим в пристанището преди няколко дни за радост на всички (ние наистина сме беззащитни без военните кораби). Беше обстрелван и с повредена мачта, по другите плавателни съдове го следваха с изключение на парната фрегата с 20 оръдия, наречена «Зефир», с повече от двеста души на борда. Може би тя е на сигурно място, надявам се да е така. Вестникът пише, че петдесет и трима матроси и двама офицери са загинали в бурята, в тайфуна.
Това беше най-страшната буря в живота ми. Бях ужасена. Мислех, че цялата сграда ще бъде отнесена, а тя е солидна като Джейми Макфей. Много от постройките изчезнаха, избухнаха и пожари. Фрегатата «Пърл» бе повредена, също остана без мачта. Вчера пристигна бележка от капитан Марлоу: «Току-що чух, че сте болна, и ви изпращам най-дълбоки и искрени пожелания», и т.н. Не мисля, че го харесвам, твърде е надменен, макар униформата да го прави много чаровен и да подчертава неговата мъжественост – тесните панталони допринасят затова точно както ние се обличаме, за да покажем гърдите си, талията си и глезените си. Снощи пристигна и друго писмо – от Сетри Палидар, второто от него, пожелания и т.н.
Мисля, че ги мразя и двамата. Всеки път, щом си помисля за тях, си спомням проклетата Канагава и че те не изпълниха задължението си да ме защитят. Филип Тайърър е все още в Легацията в Йедо, но Джейми каза, че чул, че Филип ще се върне утре или вдругиден. Чудесно е, защото, като се върне, имам план да…“
Смътен тътен от оръдие я накара да скочи и да се взре към пристанището. Беше сигналното оръдие. Далеч в морето последва отговор. А откъм хоризонта се видя издайническият пушек на пристигащия пощенски кораб.
Джейми Макфей държеше куфарче, натъпкано с поща, и водеше един непознат по парадното стълбище пред сградата на Струан. Слънчевата светлина проникваше през високите и елегантни стъклени прозорци. И двамата бяха облечени с вълнени рединготи и цилиндри, макар денят да бе топъл, и непознатият носеше куфарче в ръката си. Беше тантурест, с брада, грозен и на около петдесет, с една глава по-нисък от Джейми, макар да бе по-едър в раменете; кичур дълга сива коса стърчеше изпод цилиндъра. Те продължиха по коридора. Макфей почука леко:
– Тай-пан?
– Влез, Джейми, вратата е отворена. – Струан зяпна мъжа. После веднага попита: – Майка ми на борда ли е, д-р Хоуг?
– Не, Малкълм. – Д-р Роналд Хоуг видя внезапното облекчение, изписано по лицето на Малкълм, малко се натъжи, макар да го разбираше. Тес Струан беше безпрекословна в своята присъда за „чуждестранната безсрамница“, беше сигурна, че оная върти сина й на малкия си пръст. Като скри загрижеността си от вида на Малкълм, лекарят остави цилиндъра си до чантата на бюрото. – Тя ме помоли да те видя – гласът му беше дълбок и любезен, – за да разбера дали мога да направя нещо за теб и да те придружа до вкъщи, ако имаш нужда от придружител. – Повече от петнайсет години той беше домашният лекар на семейство Струан в Хонконг и бе изродил последните му четирима братя и сестри. – Как си?
– Аз съм… д-р Бабкот се грижи за мен. Аз съм… аз съм добре. Благодаря, че дойде, приятно ми е да те видя.
– И на мен. Джордж Бабкот е чудесен лекар, няма по-добър от него. – Хоуг се усмихна. Сините му очички бяха хлътнали в набръчканото му лице. Продължи весело: – Отвратително пътуване, хвана ни краят на тайфуна и прекарах цялото си време в лекуване и наместване на счупени крайници на моряците и на няколко пътници. Загубихме двама, отнесени през борда: единия – китаец, пътник от трета класа, другия – някакъв чужденец, не разбрахме какъв. Капитанът каза, че мъжът е платил билета си в Хонконг, измърмори някакво име. Прекара повечето време в каютата, после излезе на палубата и бух! – една вълна го отнесе. Малкълм, ти изглеждаш по-добре, отколкото очаквах, след слуховете, които се носеха из Колонията.
– По-добре да ви оставя насаме двамата. – Джейми сложи купчина писма на масичката до леглото. – Ето личната ти поща, ще ти донеса книгите и вестниците по-късно.
– Благодаря. – Малкълм го погледна. – Нещо важно?
– Две са от майка ти. Те са най-отгоре.
Д-р Хоуг бръкна в широките си джобове и измъкна някакъв смачкан плик.
– Ето ти още едно от нея, Малкълм, то е последното. Най-добре го прочети, после ще те прегледам. Джейми, не забравяй за Бабкот.
Джейми му беше казал вече, че Бабкот е заминал за Канагава спешно тази сутрин и че ще изпрати катера там, щом видят Малкълм.
– Доскоро, тай-пан.
– Не, по-добре почакай малко, Джейми. – Струан отвори донесеното от Хоуг писмо и се зачете.
Когато Джейми се качи на главната палуба на пощенския кораб, д-р Хоуг го пресрещна, каза му, че разполага с всичко необходимо, за да тръгнат веднага, и побърза да отговори на изречения му въпрос:
– Не, Джейми, г-жа Струан не е на борда, но ето… ето ти писмо от нея.
В него пишеше само: „Джейми, направи всичко, за което помоли д-р Хоуг, и ми изпращай подробни поверителни доклади с всяка поща“.
– Знаете ли съдържанието му, докторе?
– Да, едва ли е необходимо да го казвам, нали добре я познаваш.
– Как е тя?
Хоуг се замисли за миг:
– Както обикновено: привидно невъзмутима, отвътре – вулкан. Един ден трябва да изригне – никой не може да трупа толкова тъга, толкова много трагедии, никой. Дори и тя. – Докторът последва Джейми надолу към входа, оглеждаше всичко. – Трябва да ти кажа, че ми е приятно да посетя Япония, ти изглеждаш много добре, Джейми. Този пост ти подхожда. Нека видим, мина година, откак ни напусна, нали? Сега ми разкажи първо за нападението… после – за г-ца Ришо.
Докато стигнат брега, д-р Хоуг знаеше всичко, което знаеше и Джейми.
– Но, моля те – добави той разтревожено, – моля те, не споменавай пред Малкълм какво ти казах за Анжелик. Тя е чудесна. Преживя също отвратителното нападение, наистина не смятам, че са спали заедно, техният годеж е мълва, но е влюбен до уши – не го обвинявам, пък и когото и да е в Азия за това. Мразя мисълта да изпращам тайни доклади на г-жа Струан по очевидни причини. Както и да е, написах една разводнена версия и съм готов да я изпратя, щом корабът тръгне обратно. Трябва да съм предан преди всичко на Малкълм, той е тай-панът.
