Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 68 (всего у книги 99 страниц)

Да се съвкупяваш със Звяра бе поносимо. „Странно, колко е различен – мислеше си Хиноде. – Тялото му не е като на цивилизован мъж – по-дълго и по-голямо, но без силата и стегнатостта на всеки цивилизован човек.“

Съвсем различен от Шин, който бе гладък и привлекателен и толкова силен. Любопитно, у съпруга й нямаше и следа от неговия предшественик гай-джин Анджин-сан, който преди два и половина века бе приел името Комода за второто си семейство в Нагасаки. Първото му семейство живееше в Идзу, където той строеше кораби за своя феодал шогуна Торанага.

„Благодаря на всички богове за него. В края на краищата моят Шин се е родил благодарение на него, при това се е родил самурай, както и нашият син.“

Тя се усмихна щастливо. Нейното момченце бе на път вече трета седмица. Двамата съпровождащи го прислужници бяха предани хора. Тя им бе поверила на съхранение договора за сумата, внесена в Гиокояма. Документът бе изготвен на името на майката на Шин и за три години осигуряваше пари за храна и жилище на сина й и на баба му и дядо му.

„За всичко съм се погрижила – с гордост си помисли тя. – Изпълних дълга си към нашия син, Шин-сама. Опазих честта ти. Всичко сложих в ред. Дори и последния въпрос на Райко, преди да приемем последната точка от окончателния договор със Звяра:

– И накрая, Хиноде, какво да правя с тялото ти?

– Изхвърли го на бунището, Райко-сан, все ми е едно – то и тъй, и тъй вече е осквернено. Остави го на кучетата.“

Йокохама

Четвъртък, 11 декември

На зазоряване катерът на Струан летеше откъм фрегатата „Пърл“ и бързаше към кея на компанията. Носовата му част бе чиста, катерът караше с максимална скорост и весело изпускаше стълбчета дим. Вятърът беше попътен и откъм брега. Имаше заоблачаване, което обещаваше да се разкъса до пладне.

Бинокълът на боцмана бе насочен към прозорците на Струан. Вътре светеше, но той не можеше да различи дали Струан е там или не. После моторът изкашля, спря; стори му се, сякаш топките му го удариха под брадичката и цялото дишане на кораба замря. След няколко минути моторът набра скорост, но отново изкашля, пак набра скорост, но шумът му говореше за неизправност.

– Всемогъщи Боже, Роупър, слизай долу – извика боцманът на машиниста. – Останалите негодници да взимат греблата на палубата, в случай че заседнем… Исусе Христе, Макфей ще се разфучи, че сме се заровили… Роупър – изрева той, – какво става, за Бога, Роупър. Тръгвай! – Той отново огледа с бинокъла си прозореца. Никой не се виждаше.

Но Струан беше там, бинокълът му следеше катера и той го наблюдаваше, откакто бе пристигнал до фрегатата. Струан изруга, защото сега ясно виждаше боцмана, а мъжът трябваше да знае, че го наблюдават, и можеше лесно да му даде сигнал: да или не.

– Вината не е негова – рече Малкълм, – ти забрави да изпратиш сигнала. Идиот!

– Няма значение, времето е много хубаво, никакви признаци за буря във всяко едно отношение, нито пък някоя лека буря би засегнала „Пърл“.

Той пренасочи бинокъла към флагмана. Неговият катер се връщаше от посещение при „Пърл“. Навярно бе доставил заповеди.

Вратата зад Малкълм рязко се отвори. Чен влезе шумно с димяща чаша чай.

– Добрутро, тай-пан. Ти, а не спи, хей, дубро чайче бърже, бърже?

– Аййиая! Колко пъти трябва да ти казвам да говориш на цивилизован език, а не на пиджин. Ушите ти да не са пълни с лайната на твоите предци, а мозъкът ти да не е станал на пихтия?

Чен задържа усмивката на лицето си, но вътрешно изпъшка. Бе очаквал духовитата му забележка да разсмее Струан.

– Аййиая, толкова съжалявам – и добави традиционния китайски поздрав, отговарящ на „добро утро“. – Ял ли си ориз днес?

– Благодаря ти. – През бинокъла Малкълм видя един офицер да излиза от катера на флагмана и да се качва по мостика. „Нищо, което да показва едното или другото. По дяволите!“

Малкълм пое чашата.

– Благодаря. – В момента не го болеше особено, само обикновената поносима болка, тъй като вече бе взел сутрешната си доза. През последната седмица бе успял да намали количеството. Сега взимаше веднъж сутрин, веднъж вечер и се бе заклел, че в бъдеще ще пие лекарството само веднъж на дек, ако денят е минал добре.

Чаят беше хубав. Бе примесен с истинско мляко, с много захар и тъй като беше първият за деня, в него бе сипана малка глътка ром, традиция, започната от Дърк Струан, бе му казал баща му.

– Чен, извади ми дебелите панталони и вълнената фланелка, ще си сложа връхно палто.

Чен се стъписа.

– Чух, че пътуването се отлага, тай-пан.

– В името на всички богове, кога чу това?

– Снощи, тай-пан. Петият братовчед в къщата на Главния чуждоземски дявол го чул да разговаря със Смачкания като гъба нос от големия кораб, който казал: „Никакво пътуване.“

Стомахът на Малкълм се сви и той се добра пипнешком до прозореца. За негово потресение катерът затъваше на двеста метра от брега. Носът му не се поклащаше. Тъкмо понечи да изпсува раздразнено, и видя, че от димохода излезе пушек и че носът се издига, когато катерът набра скорост. Бинокълът му обхвана палубата, но съзря само боцманът да крещи, гребците бяха на палубата в случай на нова повреда. При тази скорост катерът щеше да е на техния док за по-малко от десет минути.

С помощта на Чен Малкълм се облече. Бързата проверка показа, че катерът е почти на брега. Той отвори прозореца и проточи шия навън, докато боцманът се изкачи на пристана и затича толкова бързо, колкото големият му корем позволяваше.

– Насам, боцмане!

Прошареният мъж се бе задъхал, докато стигне до прозореца.

– Поздрави от капитан Марлоу – изпъхтя той, – моля, вие и… и дамата ще се качите ли на борда?

Струан нададе радостен вик. Той изпрати за А Со, нареди й да събуди и бързо да облече Анжелик. После тихо каза:

– Слушай, Чен, и не ме прекъсвай или ще избухна като фишек… – и му даде инструкции какво да опакова той самият и какво – А Со и да донесе сандъците на борда на „Буйният облак“ при залез-слънце. – Госпожицата и аз ще вечеряме и ще спим на борда, вие двамата също ще останете на кораба и ще се върнете с нас в Хонконг…

Чен засия от радост.

– Хонконг! Аййиая, тай-пан…

– … И да си държите устите по-здраво затворени и от миши гъз, или ще помоля Чжан от Търговската къща да махне имената ви от семейната книга. – Малкълм забеляза, че Чен посиня. Никога досега не бе използвал тази заплаха. Семейната книга беше връзката на всеки китаец с безсмъртието, с неговите деди от загадъчното минало и с далечните потомци, на които той самият щеше да се разглежда като далечен праотец. Където и да се родеше китаец по света, той се вписваше в селските регистри на прадедите. Без тях все едно не съществуваше.

– Слушам, господарю. Но А Ток?

– Аз ще се справя с нея. Доведи я.

Чен тръгна към вратата. Тя стоеше отвън. Той побягна. А Ток прекрачи вътре. Струан каза, че е решил тя да тръгне след него със следващия кораб, и толкова.

– О ко, синко. – Гласът й бе меден. – Това, което решаваш за старата си майка, не е онова, което старата ти майка решава, че е най-доброто за нея и нейния син. Ще си идем у дома. Ще си мълчим. Никой от смрадливите чуждоземски дяволи няма да научи. Разбира се, всички цивилизовани хора ще се интересуват от заговора. Ще си идем у дома заедно. Ще вземеш ли твоята блудница с теб? – Тя изтърпя острия му като камшик език, с който той й нареждаше никога да не използва отново тази или някоя подобна дума.

– Аййиая – измърмори тя, докато излизаше от стаята, а думите й заглъхваха постепенно, – твоята стара майка няма отново да нарече блудница твоята кучка, но всички богове ще свидетелстват, ако не с блудница как още да я наричам? Кучка е точната дума? Моят син да не е малоумен…

Малкълм видя Анжелик и гневът му се изпари.

– Господи!

Тя бе облечена с дрехи за езда: ботуши, дълга, пристегната в талията пола, жилетка, шалче, палто и шапка със зелено перо, ръкавици, но не държеше камшик.

– Сметнах това за най-подходящо, скъпи, при плаване с кораб – заяви Анжелик с божествена усмивка.

– Добре дошли на борда. – Марлоу стоеше най-горе на мостчето. Изглеждаше прекрасен в униформата си.

Преди да стъпи на палубата, Малкълм несръчно се облегна с лявата си ръка на Анжелик, държаща бастуните му, и официално повдигна цилиндъра си.

– Разрешете да се качим на борда?

Марлоу отдаде чест и се ухили.

– Добре дошли, и двамата сте добре дошли на борда. Разрешете – хвана ръката на Анжелик, омекнал от усмивката й и от кройката на сакото, което подчертаваше фигурата й, и я поведе към мостика, надалеч от димохода. Изчака, докато Малкълм се разположи в стола. – Освободете котвата, господин Лойд – каза той на своя заместник Дейвид Лойд. – Кърмовата напред и уравновесете, щом тръгнем.

„Пърл“ охлаби съоръженията си за акостиране.

– Само да напуснем пристанището, и ще наберем скорост – рече той. – Адмиралът ни нареди да провеждаме парните изпитания, така че да се виждаме от флагмана.

Щастието на Струан се изпари.

– Така ли? Няма ли да излезем в открито море, далеч от сушата?

Марлоу се засмя.

– Май иска да държи „децата си“ на къса каишка. Ще бъде забавно, обещавам ви.

„Значи сме на борда, но не поради истинската причина – мислеше си Струан, – негодникът е садист!“ И ако адмиралът беше на кораба, сигурно щеше да го убие с чиста съвест. „Ами, не наистина, но ми се иска да се справя с тоя мръсник. Щеше да поиска да ми помогне. Когато се върнем, ще обърна всичко наопаки и ще му бъда като трън в очите, та никога да не ме забрави.

Междувременно какво да правя сега?“

Ставаха толкова много интересни неща, че Марлоу и Анжелик не забелязаха отчаянието, което Малкълм се мъчеше да прикрие. Фрегатата си проправяше път през флота, немалко моряци и офицери от другите кораби забелязаха Анжелик, а някои от тях – по какъв великолепен начин бе изведена „Пърл“. На борда на френския флагман, витловия параход с двайсет оръдия, покрай който минаха съвсем наблизо, един моряк подсвирна и махна за ужас на британските офицери.

„Господи Боже мой – помисли си Марлоу. – Ама че лоши обноски! И каква ужасна дисциплина!“ Въпреки това благосклонно наблюдаваше как Анжелик също им махна в отговор, което бе посрещнато с хор от подсвирквания и дюдюкане.

За да отвлече вниманието й, Марлоу каза:

– Ще направим изпитания на скоростта, Анжелик, първо с пара и после с платна. Трябва да издигнем новата мачта, да я изпробваме; ти не си спомняш, но ние загубихме главната си мачта в бурята. Виждаш… – Той продължи да бъбри, обяснявайки едно-друго, отговаряйки на всеки въпрос, който тя се чувстваше задължена да зададе.

Анжелик се преструваше, че се интересува от всичко, а в действителност искаше само да я оставят на спокойствие, да усеща как морският вятър роши косата й сега, когато бе свалила шапката си, и да се радва на новата свобода, искаше вятърът да намете вечната смрад на Йокохама, която представляваше огромна част от тукашния начин на живот, както и в Хонконг, едва доловима сега, да гледа напред и да мечтае за Ламанша и сините морета, за прекрасното родно крайбрежие, за връщането у дома. „Ние французите толкова жадуваме за страната си, докато англичаните, изглежда, могат да си създадат дом навсякъде и не се нуждаят истински от Англия, както ние се нуждаем от Франция…“

– Ще легнем на дрейф по пладне – говореше Марлоу, безкрайно доволен, че е капитан на „Пърл“, – уредил съм лек обяд в моята кабина, а има и койка, ако желаеш да си отдъхнеш…

Сутринта мина приятно. На всеки половин час корабната камбана известяваше промяната в курса и дори Малкълм се освободи от отчаянието си, докато корабът плаваше от единия до другия край на залива, извиваше се, обръщаше и се втурваше напред, а после поемаше назад.

– След малко ще спрем подаването на пара, и готово: ще вдигнем всички платна! – рече Марлоу.

– Наистина предпочитам платната – рече Анжелик, – шумът на мотора е толкова ужасен. Плаването с платна е много по-приятно, съгласен ли си, Малкълм, cheri.

– Да, наистина – отвърна със задоволство Малкълм, бе я прегърнал през талията, като я придържаше срещу наклона на палубата.

Марлоу се обади:

– Аз също съм съгласен, както и почти всички в Британския военноморски флот. Разбира се, все още през повечето време плаваме с платна – не можем да носим много гориво, а и въглищата са толкова мръсни! Но в някоя отвратителна нощ, когато безопасното пристанище е току пред нас, а ние сме в зъбите на морската буря или врагът е двойно повече от нас с двойно повече оръдия, но той е на платноходи, а ти – на параход, започваш да благославяш стария Стивънсън и британските инженери, задето са ти дарили щастието да се движиш срещу вятъра. Ще ви заведа долу, но както казах, навсякъде има въглищен прах и е шумно.

– Иска ми се да надзърна. Може ли?

– Разбира се, а ти, Малкълм?

– Не, благодаря – вие двамата вървете – рече Малкълм. Той бе слизал в моторното на собствените им параходи още като момче, а двигателите въобще не го интересуваха, само тяхното полезно действие, разход и количеството въглища, което поглъщаха.

Преди да напусне мостика, Марлоу провери положението на своя кораб и вятъра. Бяха на три четвърти миля от брега, доста далеч от флота и от търговските кораби.

– Помощник-капитане, поеми управлението на кораба. Щом се изравним с флагмана, спри подаването на пара и вдигни всички платна, курс на изток.

– Да, да, сър.

Малкълм наблюдаваше как Марлоу поведе Анжелик към средния пасарел на кораба, прониза го остра завист към леката му стъпка, в същото време развеселен от заразителното обаяние, с което капитанът обсипваше Анжелик. Той се отпусна на стола. Морето, небето, вятърът и ширинето бяха отнесли мрачното му настроение. Беше чудесно да е на вода, великолепно – да се чувства част от такъв експедитивен, добре поддържан, внушителен боен кораб, знаменито – да му е удобно и да е в безопасност в морския стол и разумът да му поднася различни планове, с които да излезе на глава утре или в следващите дни.

„Джос. Няма да се безпокоя за нищо – обеща си Струан. – Помни своята клетва и че в живота ти започва нов период!“

След като Горнт пристигна в Йокохама като Божи дар, Малкълм бе благодарил на Бога за облекчението и се бе заклел, че ако сведенията на Горнт се окажат верни, винаги ще прави най-доброто, на което е способен, и ще се чувства удовлетворен от това. Нямаше съмнение, че ако смаже Брокови, майка му бързо ще мине на негова страна. Само Анжелик и тай-панството бяха от значение, но да бъде тай-пан не само на думи.

Още същата вечер след срещата си с Горнт нещо го подтикна да се види в огледалото. Налагаше се. Някаква сила го караше да се разгледа внимателно за пръв път от години насам, да проучи себе си истински и задълбочено, а не само лицето си.

Накрая си помисли: „Ти си това, което си; все още си ранен тежко, не можеш да се изправяш много добре, краката не ти служат, както трябва, но можеш да стоиш, да вървиш и ще се оправиш. Тялото ти служи, а и мозъкът ти. Приеми се такъв. Помни какво ти повтаряха непрекъснато майка ти и баща ти още от дете. «Приеми своята джос» – така казваше Дърк винаги. Дърк бе загубил половината си прострелян крак и това не го спря. Дърк бе стрелян и намушкван десетки пъти, едва не са го убили при Трафалгар като юнга, носещ барута за оръдията; на няколко пъти Тайлър Брок едва не го разори; приеми своята джос. Бъди като китаец – такъв беше съветът на Дърк. Направи най-доброто, на което си способен, а тежко им на неудачниците!“

Сърцето му учестено заби. „Дърк… Дърк… Дърк. По дяволите Дърк Струан! Ти мразиш да ти го навират в лицето, цял живот си се ужасявал, че никога няма да се изравниш с него. Признай си!“

Образът в огледалото не му отговори. Той си отговори сам:

– Неговата кръв тече в жилите ми, аз ще ръководя неговата Търговска къща. Аз съм тай-панът, правя каквото мога, но никога не ще мога да се меря с него, признавам. Господ да го убие, това е вярно! Такава е моята джос.

„Добре – сякаш му отвърна неговото отражение. – Но защо го мразиш? Той не те мрази. Защо го мразеше цял живот – мразил си го през целия си живот, нали?“

– Истина е. Ненавиждам го и винаги съм го ненавиждал!

Изрече това на глас и се стресна. Но то беше истина, а цялата обич и уважение – само преструвка. Да, мразеше го, но внезапно тук, пред огледалото, усети, че вече не е така. Защо ли?

„Не зная. Може би заради Едуард Горнт, може би той е добрият дух, който ме освободи от миналото ми, както и той иска аз да го освободя от неговото минало. Морган не е ли отровил живота му и живота на майка му и баща му? Дърк не отрови моя, но неговият призрак се намести между майка ми и баща ми и отрови техния. Такава беше тяхната джос – татко умря, мразейки го. В сърцето си тя го ненавижда, задето не се е оженил за нея.“

На мостика на фрегатата Малкълм си спомни, че тогава бе прогизнал от студена пот, после бе изпил малко уиски, но не и от опиата; тогава и там бе скъсал с натрапчивата мисъл за лекарството, но изведнъж бе осъзнал другата истина: копнееше за опиата и бе привикнал към него.

Пред твърде много истини се бе изправил. „Не е лесно да застанеш с лице към тях: най-трудната и най-опасна задача в живота на човека, но трябва поне веднъж да го сториш, за да си спокоен. Направих го независимо дали ми харесва.“

– Помощник-капитане – рече младият сигналист на лейтенант Лойд, докато далекогледът му бе насочен към далечината, – съобщение от флагмана, сър.

Две палуби по-надолу моторното представляваше жарка и шумна тъмница, прашна, мрачна и смрадна, пронизвана от квадратите на пламтящите пещи, когато полуголите огняри отваряха вратите им под огромните котли, за да хвърлят вътре още въглища или за да изгребат пепелта, та отново да напъхат вътре още въглища и после пак.

Анжелик и Марлоу стояха върху една от горните железни скари, въздухът се издигаше, пълен с мирис на кокс, огън, горящо масло, пот и пара. Телата отдолу лъщяха от потта, мъжете бяха с големи кореми и яки мускули, острите им като нож лопати проскърцваха по желязната платформа в сандъците за въглища, вадеха ги пълни, ловко ги мятаха в пещта и въглищата се пръсваха на равномерен пласт, а мъжете отново пълнеха лопатите.

В кърмовата част туптящият мотор блестеше от грижи и смазване, мъже с масльонки пръскаха масло в свръзките, други лъскаха с кълчища, трети обслужваха скалите, помпите и клапаните, когато моторът задвижи витловия вал срещу натиска на морето. От клапаните излизаха струйки пара, масло, почистваха се и постоянно се наблюдаваха буталата, лостовете, зъбците, хвърляха се още въглища. Анжелик намери всичко това за много вълнуващо. Хората под тях не им обръщаха внимание.

Марлоу гордо сочеше и обясняваше, надвиквайки шума, а тя отговаряше с кимване и с усмивка от време на време, държеше леко ръката му за устойчивост, не чуваше нищо, нито й се искаше да чуе; бе завладяна от моторното, което й изглеждаше като един мъжки Валхала, в който машините бяха венчани за мъжете, а те се бяха превърнали в част от тях, примитивен, но и футуристичен – слугите се грижеха за господарите, а не обратното.

Сигналистът се приближи незабелязано до тях и отдаде чест. Тъй като не го чуха, мина отпред, отново отдаде чест и наруши магията. Той подаде на Марлоу писменото съобщение. Марлоу го прочете бързо, после кимна и изкрещя на мъжа:

– Отговори на сигнала им! Наведе се към Анжелик:

– Съжалявам, вече трябва да вървим.

В този момент се дочуха сигналните камбани от мостика. Офицерът машинист потвърди заповедта. Мъжете се втурнаха да затварят крановете и да отварят други, избутваха лостовете и проверяваха скалите. Когато мощността на парата излезе по огромния задвижващ вал и моторът забави ход, шумът намаля и огнярите се подпряха с благодарност на лопатите си, поеха въздуха, наситен с въглищен прах, и изстискаха кърпите на шиите си. Един се обърна към бункера и изруга, все още замаян от шума, разкопча панталоните и се изпика върху въглищата със силна струя, която се превърна в пара за смях на останалите. Марлоу бързешком хвана Анжелик за ръка и я поведе нагоре към изхода. Един огняр я забеляза, после втори и преди тя да си отиде, всички вторачено гледаха отдалечаващата се фигура в пълно мълчание. Когато я изгубиха от погледа си, един от тях направи неприлично движение. То предизвика още повече смях, който се смеси с внезапна тъжна тишина.

На палубата от мигновената липса на шум и полъха на морския въздух Анжелик се почувства доста замаяна, така че се задържа за Марлоу.

– Добре ли си?

– О, да – отвърна девойката. – Благодаря, Джон, беше… ами… изключително.

– О? – възкликна Марлоу разсеяно; вниманието му бе насочено към моряците при такелажа и на палубата, които вдигаха и нагласяваха платната. – Предполагам, че е така първия път. В открито море при буря там долу става отвратително. Огнярите и машинистите са от друга порода. – Той я заведе при Малкълм. – Съжалявам, трябва да ви оставя за момент.

Марлоу слезе до своята кабина, която беше в кърмовата част. Морякът часови му отдаде чест. Корабният сейф се намираше под койката му. Той го отключи нервно. Съобщението от адмирала гласеше: „Изпълнете запечатаните заповеди, 1/А 16/12.“

В сейфа бяха корабният дневник, шифрите, пари за разноски, счетоводната книга, книгата за наказанията, наръчници, митнически декларации, разписки, флотският правилник и няколко подпечатани плика, които му дадоха на флагмана сутринта.

Ръката му леко трепереше, докато търсеше нужния плик. Беше ли завръщането при флотата подготовка за войната, която очакваше? Марлоу седна на масата, заобиколена със столове, завинтени за палубата, и разчупи печата.

– Там долу беше изключително, Малкълм. Ужасно е, от една страна, за всичките тези мъже там долу, учудващо е, от друга – ако така е на един малък кораб, какво ли ще е моторното на голям параход, като „Великият източен“, да речем?

– Изумително е, Анжел. Аз видях как го спускаха по Темза последния път, когато бях в Лондон, преди четири години; тъкмо бях завършил училище – Боже, толкова доволен съм, че свърших с обучението. Целият е от желязо, с четири хиляди топа товароподемност, най-големият в света досега и построен да превозва емигранти до Австралия, хиляди наведнъж. Бяха нужни седмици, докато го пуснат на вода – направиха го странично, пълна неразбория – едва не потъна. Горкичкият Брунел, който проектира и построи кораба, фалира многократно, както и компаниите, които основаваше. Корабът бе с лош късмет, още при първото плаване се подпали и едва не изгоря – и това уби Брунел. По дяволите, не бих плавал на него – с лош късмет е още от поставянето на първата греда… – Той видя, че Марлоу се появи на палубата, и се намръщи. По лицето му не можеше да се разбере нищо.

Боцманът иззвъня осем пъти. Пладне.

– Аз ще поема управлението, помощник-капитане – рече Марлоу.

– Да, сър.

– Защо не заведеш госпожица Анжелик напред, тя може би ще иска да види отблизо някои от оръдията на палубата ни.

– С удоволствие. Госпожице?

Анжелик послушно го последва по прохода и по палубата. Той беше дребен, луничав и колкото нея на ръст.

– Вие сте от Уелс, нали, господин Лойд? – запита тя.

Мъжът се засмя, гласът му беше напевен.

– От Уелс, като хълмовете Ландриндод, които са моята родина.

Тя се засмя с него, наведе се срещу наклона на палубата и прошепна:

– Защо ме отпратиха като ученичка?

– Не мога да зная, госпожице. – Тя видя как хлътналите му кафяви очи гледат назад и после се върнаха върху нея. – Капитанът несъмнено иска да разговаря за обяда или да попита вашия мъж дали ще използва тоалетната. Мъжки разговор – рече той и очите му се усмихнаха.

– Вие го харесвате, нали?

– Капитанът си е капитан. Сега оръдията, госпожице.

Смехът й звънна и сгря моряците наблизо, а Марлоу и Малкълм на мостика също я чуха и се обърнаха към нея.

– Тя изглежда красива, Малкълм.

– Да. Та обяд ли, казваш?

– Звучи ли добре? Готвачът е майстор на ябълковия сладкиш. Менюто включва задушена риба, пиле и баница със солено свинско и кнедли, студено печено пилешко, сирене „Чедър“ и ябълкови сладкиши. Имам няколко бутилки охладено „Монтраше“ от 55-а, което пазя за специален случай, и „Шамбертен“ от 52-ра.

– Доста добре си живееш – рече Малкълм, дълбоко впечатлен.

Марлоу се усмихна.

– Не съвсем, но днес е специален ден и да ти кажа истината, аз си изпросих „Шамбертена“ – то е любимото вино на моя старец. Той ми даде и няколко каси с „Монтраше“, когато тръгнах.

– Той от флота ли е?

– О, да. – Отговорът на Марлоу изразяваше изненада, че му се задава такъв въпрос. – Той е главнокомандващ в Плимут. – Марлоу се подвоуми, понечи да заговори и се спря.

– Какво има? Да се връщаме ли ни заповядаха?

– Не. – Марлоу го погледна. – Тази сутрин ми дадоха няколко запечатани заповеди наред с писменото разрешение да ви взема на борда и да ви върна непременно до залез-слънце. Преди няколко минути флагманът ми нареди да отворя едната от тях. Не ми заръчаха да ти казвам, нито пък да си мълча. Може би ще ми обясниш. Съобщението гласи: „Ако господин Струан помоли за странна услуга, удовлетворете я, стига да желаете.“

Светът застина за Малкълм Струан. Той не знаеше дали е жив или мъртъв, главата му се въртеше и ако не седеше, сигурно щеше да се строполи.

– Всемогъщи Боже! – задъха се Марлоу. – Боцман, незабавно донеси глътка ром!

Боцманът си плю на петите, а Малкълм успя да се овладее.

– Не, не, добре съм… всъщност малко ром ще… ще бъде чудесно. – Той видя Марлоу да движи устните си и разбра колко се е разтревожил, но ушите му не чуваха нищо, освен ударите на сърцето му; чак после усети вятъра по страните си и шумът на морето се върна.

– Ето, сър – рече боцманът, като държеше чашата до устните му. Ромът се плъзна надолу в гърлото му. След секунди Струан се почувства по-добре. Понечи да се изправи на крака. – По-добре да не бързате, сър – говореше разтревожен боцманът, – изглеждате, сякаш сте видели привидение.

– Никакво привидение, боцмане, видях ангел – вашия капитан! – Марлоу го погледна слисано. – Не съм луд – запъна се Малкълм. – Джон… Извинявай, капитан Марлоу, можем ли да поговорим някъде насаме?

– Разбира се. Тук. – Марлоу с чувство на неловкост махна на боцмана, който напусна мостика. Останаха само кормчията и сигналистът. – Сигналистът, върви напред. Кормчията, запуши си ушите.

– Моята странна молба е: искам да преместиш кораба надалеч от сушата и да ме венчаеш с Анжелик – каза Струан.

– Каквооо? – Сега беше ред на Марлоу да се обърка. Той чу как Малкълм повтори думите си. – Ти си се побъркал – заекна капитанът.

– Не, всъщност не. – Малкълм вече се бе овладял – бъдещето му бе поставено на везните с думите на адмирала: „… удовлетворете я, стига да желаете“. – Нека ти обясня.

Малкълм започна. След няколко минути се приближи стюардът, отдалечи се, а малко по-късно пак се върна с думите:

Приемете поздрави от кока, сър, обядът е сервиран във вашата кабина – но Марлоу му махна да си върви, съсредоточен и без да прекъсва Малкълм.

– … Това е причината – завърши Струан, – заради адмирала, мен, теб, майка ми. Сега, моля те, ще удовлетвориш ли странното ми желание?

– Не мога – Марлоу поклати глава, – съжалявам, старче. Никога не съм женил никого и се съмнявам, че правилникът го допуска.

– Адмиралът ти е дал разрешение да изпълниш молбата ми.

– Формулирал го е дяволски предпазливо, старче: да я удовлетворя, стига да желая. – Боже мой, това означава сам да си окача въжето на врата, старче. – Думите сами потекоха от устата му, като си представи всички бъдещи неприятности, – ти не познаваш Кетърър. О, Господи, не, никой старши офицер не става за тая работа! Ако направя погрешен избор, той ще ми изцеди топките, кариерата ми ще иде по дяволите… – Той си пое дъх, поклати глава и продължи да мърмори:

– Няма начин да направя това, никакъв нач…

– Защо не? Не одобряваш ли брака ни?

– Разбира се, че го одобрявам, за Бога, но майка ти не го одобрява. Тя казва „не“ на сватбата, Сър Уилям се е забъркал в кашата, църквата отказва, другите капитани също и, по дяволите, и двамата според закона сте непълнолетни, така че и да го направя, няма да се признава, а тя… По дяволите, ти си непълнолетен, тя също… просто не мога да рискувам… – Осени го внезапна мисъл и той погледна към брега. – Първо ще сигнализирам на Кетърър, ще го помоля за разрешение.

– Ако го направиш, ще се опозориш пред него завинаги. Ако искаше да го сториш, щеше да ти каже.

Марлоу се вторачи в него. Препрочете точната формулировка на адмирала и изпъшка. Струан беше нрав. Бъдещето му бе поставено на карта. „Всемогъщи Боже, защо ги поканих на борда?“ Първото, което бе запомнил в живота си, бяха бащините му думи: „Във флота ти ръководиш кораба си според правилника и устава и според проклетия дневник, освен ако не си проклетият Нелсън, а той е един-единствен!“

– Съжалявам, старче, не.

– Ти си нашата последна надежда. Сега си единствената ни надежда.

– Съжалявам, не.

Струан въздъхна, отпусна рамене и изигра своя коз:

– Анжел! – извика той. Тя го чу, върна се с лейтенант Лойд и застана до него. – Анжел, би ли искала да се оженим още днес, още сега? – попита я Малкълм; толкова я обичаше. – Джон Марлоу може да извърши церемонията, стига да поиска. Какво ще кажеш?

Анжелик остана поразена и не чу как Марлоу понечи да каже, че толкова съжалява, но не може. Страстната й прегръдка и целувка го спря. Тя прегърна и целуна и Струан, и отново Марлоу.

– О, да… о, да… Джон, чудесно, ти, нали ще го сториш, о, благодаря ти… благодаря ти, чудесно, моля те… моля те… моля те. – Последва нова покоряваща прегръдка и Марлоу се чу да казва:

– Да, разбира се, защо не, ще се радвам. – Изрече съдбоносните за него думи колкото се може по-сдържано, макар че се чувстваше по-възбуден от всякога и все още смяташе да каже „не“.

Кормчията реши въпроса с радостен възглас:

– Три пъти ура за капитан Марлоу, сватба на борда!

Обядът се превърна в оживен предсватбен празник, пиха само по две-три чаши вино, за да проверят и опитат редкия му вкус, хапнаха малко; останалата храна бе оставена за по-късно, тъй като всички бяха твърде развълнувани и горяха от нетърпение да започнат. След като веднъж бе взел решение, Марлоу нареди корабът да излезе в открито море с вдигнати платна и се превърна в техен най-ентусиазиран поддръжник; искаше церемонията да мине съвършено и да остане паметна.

Но преди да вдигне предсватбен тост в края на обяда, той мрачно рече:

– Един Господ знае дали венчавката ще е наистина законна, но не намерих нищо във флотските правилници, което да показва, че няма да бъде призната или че не може да бъде извършена; не пише нищо за възрастта на младоженците; двамата трябва официално да кажат „да“ пред свидетели, да потвърдят, че свободно дават съгласието си; после подписват клетвена декларация, която аз ще внеса в корабния дневник. Щом слезем на брега, ще ни посрещнат или с проклятия, или с поздравления и навярно ще ви се наложи да сключите и църковен брак. Но при всички случаи и двете църкви ще писнат кански.