Текст книги "Гай-джин"

13.

Неделя, 30 септември

Малкълм Струан се събуди бавно. Сетивата му се пробуждаха. Знаеше много за душевната болка, бе загубил двамата си братя и сестра си; болката, причинена от пиянството на баща му и нарастващия му гняв; от нетърпеливите учители, от собствената му потребност да бъде съвършен, защото един ден ще стане тай-пан, и страха, че няма да се справи с това, колкото и много да се подготвяше и обучаваше, надяваше и молеше, работеше ден и нощ, всеки ден и всяка нощ от живота си – никакво истинско детство, нито юношество като на другите.

Но сега, както никога преди, трябваше да се пробуди, да потисне дълбоко физическата болка, трябваше да издържи днес, независимо от внезапните, заслепяващи го спазми, които го поваляха без предупреждение или логика.

Усещаше само туптяща болка, бе по-добре от вчера. Колко ли дни бяха изминали от случката на Токайдо? Шестнайсет. Шестнайсетият ден.

Малкълм се разбуди още повече. Наистина се чувстваше по-добре от вчера. Очите и ушите му – отворени. Стаята не му се люлееше в ранната светлина. Ясно небе, лек вятър, никаква буря.

Преди два дни бурята спря. Духаше от осем дни със силата на тайфун, после вятърът изчезна така бързо, както бе и дошъл. Флотата, която стоеше на брега край Йедо, се бе пръснала, търсейки сигурност в морето. Единствено френският флагман се бе отскубнал и прибрал невредим в Йокохама. Никой от другите не се бе върнал. Нямаше още място за безпокойство, но всички гледаха хоризонта разтревожено, надяваха се и се молеха.

По време на морските бури тук, в Йокохама, бе отнесен един търговски кораб, няколко сгради бяха повредени, много катери и рибарски лодки изчезнаха, имаше поразии из селото Йошивара, от силния вятър бяха разрушени много палатки на военния лагер, но не се стигна до никакви по-сериозни произшествия тук и в Колонията.

„Големи късметлии сме били – помисли си Струан и се съсредоточи върху основния проблем на тялото си. – Мога ли да седна?“

Опита се несръчно. „Аййиайя.“ Болката не бе толкова силна. После се отблъсна още и ето че се изправи, подпря се на ръцете си.

Поносимо. По-добре от вчера. „Чакай малко“, наведе се напред внимателно, остана подпрян на една ръка. Все още поносимо. Внимателно отметна завивките и предпазливо се опита да извие краката си към пода. Но не можа, пронизващата го болка бе твърде силна. След секунда опита, отново неуспех.

„Няма значение. Ще пробвам по-късно.“ Малкълм се наведе леко. Когато прехвърли тежестта си към кръста и гърба, въздъхна с облекчение.

„Аййиайя!“

– Търпение, Малкълм – повтаряше Бабкот при всяка от визитите си. – Три или четири пъти на ден.

– По дяволите търпението!

– Ти наистина ще се оправиш.

– А кога ще мога да стана?

– И сега, ако искаш, макар че не те съветвам.

– Кога?

– Изчакай няколко седмици.

Той изруга отново, макар че това задържане го радваше, даваше му време да обмисли как ще се справи като тай-пан с майка си, с Анжелик, с Макфей и притискащите го търговски проблеми.

– Какво ще кажеш за пушките за Чошу? – попита го Макфей преди няколко дни. – Ще бъде огромна сделка.

– Имам идея. Остави на мен работата.

– Норбърт сигурно е подушил за тези от Чошу отдавна, а той е готов винаги да ни подбие цената.

– По дяволите Норбърт и Брок. Техните контакти не са толкова добри, колкото нашите. Дмитрий, Купър-Тилман и повечето американски търговци в Китай са на наша страна.

– С изключение на Хаваите – кисело заключи Макфей.

В последната поща преди десет дни – нямаше никакви други новини оттогава, а и пощенският кораб не се очакваше през следващата седмица – Тес Струан бе писала:

„Банка «Виктория» ни предаде. Вярвам, че те са били тайно подкрепяни от Морган Брок в Лондон с щедри акредитиви, той тайно е изкупил или подкупил всичките ни хавайски агенти, завладял е целия пазар на захар, като ни е изключил от него. По-лошо е, че не разполагам с никакво доказателство, че негова милост има тесни контакти с бунтовника президент Джеферсън Дейвис и собствениците на плантации за памук, като им е предложил цялата реколта от захар срещу памука за Англия – сделка, която ще направи Тайлър и Морган най-богатите мъже в Азия. Това не бива да се случи! Аз съм просто на края на силите си. Джейми, какво предлагаш? Дай това съобщение на сина ми с молба за спешна помощ.“

– Какво е твоето предложение, Джейми?

– Нямам никакво, Мал… Тай-пан.

– Ако сделката е сключена, това ще е краят. Кажи, можем ли да спрем памука по някакъв начин?

Макфей премигна.

– Да го отвлечем ли?

Струан отговори спокойно:

– Ако се налага. Старецът Брок щеше да го направи, правил го е в миналото. Това е единствената възможност, иначе памукът ще иде изцяло в корабите му. Второ: нашата флота трябва да пробие блокадата и после ще можем да получим всичкия памук, който ни е необходим.

– Би могло, ако обявим война на Конфедерацията. Немислимо е!

– Не съм съгласен, за Бога. Трябва да го внесем в страната. Памукът от Юга е жизненоважен за нас. После Северът може да спечели.

– Съгласен съм. Но ние също така зависим и от Севера.

– Как да му отнемем корабите? Трябва да има начин за отваряне на веригата. Ако той не изкара корабите си оттам, ще фалира.

– Какво ли щеше да направи Дърк?

– Да го хване за гушата – отговори Малкълм веднага.

– Значи, трябва да намерим нещо…

„Къде и какво да е то? – попита се Малкълм отново, лежеше на леглото, искаше да накара мозъка си да работи ясно по този проблем, както и по всички други. Анжелик? Не, ще мисля за нея по-късно. Но зная, че с всеки ден я обичам все повече и повече.

Слава Богу, че мога да напиша писмата вече. Трябва да пиша на мама отново, ако някой знае начина, това е тя, нали Тайлър Брок й е баща, а Морган брат, но как се осмелява тя да презира семейството на Анжелик? Трябва ли да пиша на бащата на Анжелик? Да, но не сега, времето е достатъчно.

Има толкова много поща, с която трябва да се заема, трябва да получа книги от Англия, Коледа не е далеч, Благотворителният бал в Джокей клуб в Хонконг, годишният бал на семейство Струан – да помисля за срещите днес: с Джейми поне два пъти, със Сьоратар следобед, той пък какво ли иска. Какво бе планирано още за днес? Филип ще дойде да си побъбрим отново след закуска… Чакай, не, не днес. Вчера Сър Уилям му заповяда да се върне в Йедо и да подготви Легацията за срещата със Съвета на старейшините след двайсет дни.“

– Ще се проведе ли наистина срещата, сър Уилям? – бе попитал той, когато посланикът го посети. Без флотата, която повече не защитаваше Легацията, и при явната омраза у самураите, няколко дни сър Уилям бе мислил дали е благоразумно да се върне в Йокохама, да се приготви да получи парите от обезщетението.

– Мисля, че ще се състои, г-н Струан. Смятам, че не точно, но приблизително тогава тя ще се проведе и ние ще получим истинска покана за бъдещето. Ако те се издължат с първата вноска от пет хиляди лири, както обещаха… ами това ще е много добър знак. Между другото разбрах, че ваш параход ще тръгне днес за Хонконг, мога ли да ви помоля за разрешение човек от моя персонал да тръгне с вас и да изпратя малко спешна поща – съпругата ми и двамата ми синове се очакват скоро и трябва да направя някои приготовления.

– Разбира се, ще кажа на Макфей. Ако желаете каютата на някои от моите кораби при посрещането, само ме предупредете.

– Благодаря ви – планирам да си взема малко отпуск, когато те дойдат. Човек става тесногръд, затворен тук, не мислите ли? Липсва ми суетата на Хонконг. Това е голям град, макар че, по дяволите, хората на Уайт хол едва ли ще го ценят! Много хубава бира, малко крикет или тенис, театър или опера, няколко дни на състезания ще са добре дошли. Кога ще се върнете!

„Кога ли?“

Новината за нашето нещастие на Токайдо трябва да е пристигнала някъде преди седмица, ако пощенският кораб не е бил отнесен от бурята. Майка сигурно е припаднала, въпреки че не се е издала външно. Нали трябва да се грижи за главната кантора, за Ема, Роуз и Дънкан, след смъртта на татко, мене ме няма там, осемнайсет дни са твърде много за нея. Ами ако е вече на борда на някой кораб, имам поне още три или четири дни, за да подготвя своята защита. Странно е, че я смятам за възможен враг, ако не враг, поне не за приятел. Може би ми е като приятелка, въпреки всичко, винаги е била такава, винаги се е грижила за татко и е отделяла малко време за нас.

„Здравей, синко, мога ли някога да съм ти враг?“

Учуди се, че я вижда да стои до леглото му, и баща си също. Беше странно, нали баща му умря, но това, изглежда, нямаше значение, скочи бързо от леглото, не почувства болка и си побъбри с тях, после весело се озова в катер, който пресече пристанището на Хонконг, навсякъде имаше буреносни облаци, а двамата го слушаха почтително и одобряваха умните му планове. Анжелик седеше в задната част на кораба, роклята й се вееше, гърдите й го мамеха, бяха голи сега, ръцете му ги галеха и се спускаха надолу, всичко бе оголено, тялото й се гърчеше под неговото, ръцете й го галеха по лицето…

– Малкълм?

Събуди се изведнъж. До леглото стоеше Анжелик, усмихваше му се, беше с копринен пеньоар, богат и дискретен. Сънят изчезна, с изключение на усещането за заплаха и обещанието на тялото й, които пулсираха в подсъзнанието му.

– Аз… аз сънувах, моя скъпа, сънувах теб.

– О, така ли? Как ме сънува?

Той се намръщи, като се опита да си припомни съня.

– Не помня – рече й, усмихвайки се, – освен че беше много красиво. Харесва ми твоят пеньоар.

Тя се завъртя весело, за да му го покаже.

– Шивачът, с който ме свърза чрез Джейми, ми го уши! Mon Dieu, Малкълм, мисля, че той е великолепен… поръчах му и четири рокли. Надявам се, че всичко е наред… ох, благодаря ти! – Наведе се и го целуна.

– Чакай, Анжелик, чакай секунда. Виж!

Той внимателно се надигна, превъзмогна болката, измъкна ръцете си, на които се подпираше, и й ги подаде.

– Но това е чудесно, cheri – възкликна Анжелик и хвана дланите му. – О, г-н Струан, мисля, че трябва по-добре да се грижа за вас, за да бъда придружавана през цялото време и да не сме само във вашата спалня.

Усмихвайки се, тя пристъпи по-близо, внимателно обви раменете му, като му позволи да я прегърне; после го целуна. Целувката бе лека, обещаваща. Искрено го целуна по ухото, след това се изправи, позволи му да постави главата си до гърдите й, интимността й доставяше удоволствие – както и на него. Меката коприна с онази странна, незаменима, специална топлина.

– Малкълм, ти наистина ли мислеше онова, което ми каза… че искаш да се ожениш за мен? – Усети, че ръцете му я хванаха по-силно и трепна от болката.

– Разбира се. Казвал съм ти го толкова много пъти.

– Мислиш ли… Мислиш ли, че твоите родители, извинявай, майка ти… ще одобри? О, аз се надявам да е така.

– Да, ще одобри. Разбира се, че ще одобри.

– Мога ли да пиша на татко. Иска ми се да му кажа.

– Разбира се, пиши му, когато пожелаеш, аз също ще му пиша – отвърна Малкълм гърлено, после тя го покри с милувки, потребността му от нея надделя дискретността му, той целуна коприната, по-късно пак, по-силно, и почти изохка на глас, когато усети нейното отстъпление. – Извинявай – измърмори той.

– Няма нужда да се извиняваш или да мислиш за някаква англосаксонска греховност, любов моя, не и когато става дума за нас – рече му нежно. – Аз също те желая. – После си припомни за плана си и си наложи да се овладее. – А сега ще бъда медицинската сестра Найтингейл.

Оправи възглавниците му, за да му е по-удобно.

– Довечера е френската вечеря, давана от г-н Сьоратар, а утре вечер е уредил соаре. Андре Понсен ще изнесе рецитал по Бетховен на пианото – аз го предпочитам пред Моцарт, – а също и на Шопен, и една творба на някакъв млад автор, наречен Брамс. – Камбаната на църквата заби, сякаш зовеше за утринна служба, почти веднага се присъединиха и другите камбани, няма по-сладък и по-мелодичен звън от този в католическата църква.

– Сега ще отида да се приготвя и ще се върна след месата; тъкмо ще си тоалиран. – Анжелик му помогна да легне удобно.

Малкълм задържа ръката й.

– Изкъпан. Ти си великолепна. Аз те обич… – Внезапно погледите им спряха върху вратата, някой натискаше дръжката. Ала резето бе спуснато.

– Затворих, когато ти спеше. – Тя се разсмя като малко момиче, което си играеше. Дръжката отново се раздвижи. – Прислужниците винаги влизат, без да почукат, нужен им е урок.

– Господар! – извика прислужникът. – Чай-а?

– Кажи му да си иде и да се върне след пет минути.

Струан й направи удоволствието, изкрещя заповедта на кантонски и те чуха как мъжът се отдалечи, мърморейки.

Анжелик се засмя.

– Трябва да ме научиш да говоря китайски.

– Ще се опитам.

– Как е „Обичам те“?

– Те нямат дума за любов, не са като нас.

Сянка падна на лицето й.

– Колко тъжно!

Девойката се промъкна до вратата, дръпна резето, изпрати му въздушна целувка и изчезна в своята стая. Резето там се плъзна тихо в жлебовете.

Малкълм гледаше в празното пространство, болеше го. После чу, че камбаните промениха звъна си, станаха по-настойчиви. Спомни си: Месата.

Сърцето му се сви. Не бе мислил, че тя е католичка. Майка му беше от англиканската църква, ходеше два пъти в неделята, баща му също, „ние също, както и всяко видно семейство в Хонконг.

Католичка?

Няма значение, за мен… за мен няма. Трябва да я притежавам – рече си той. – Трябва.“

Следобед четиримата изпотени японски носачи оставиха на пода железен обкован сандък, наблюдаваха ги с безразличие трима чиновници на Бакуфу, Сър Уилям, преводачите, един офицер от счетоводния отдел на армията, сарафът на Легацията – някакъв китаец – и Варгас, който трябваше да го провери.

Намираха се в главната приемна на Легацията, прозорците бяха отворени. Сър Уилям с труд се въздържаше да не засияе. Един от чиновниците измъкна инкрустиран ключ и отвори сандъка. Вътре имаше сребърни мексикански долари, няколко кюлчета злато – около унция и една трета – и няколко сребърни кюлчета.

– Попитай защо обезщетението не е изцяло в злато, както се уговорихме?

– Чиновникът казва, че не са успели да получат злато навреме, но това са чисти мекс и официална валута, и ще бъде доволен, ако му се даде разписка.

„Чисти“ монети означаваха, че са необработени или ненасечени.

– Почнете преброяването.

Щастлив, сарафът изсипа съдържанието върху килима. Веднага съзря една отсечена монета, Варгас – също. Отделиха ги настрана. Погледите на всички бяха приковани в килима, в нарастващата купчина с монети. Пет хиляди лири стерлинги бяха огромна сума при заплата на един преводач с пълно работно време четиристотин на година, с които той плащаше спането си; сарафът получаваше сто лири (макар че имаше процент от всичко, което минаваше през ръцете му), прислужник в Лондон получаваше двайсет лири на година, войникът – пет пени на ден, морякът – шест, адмиралът – шестстотин лири годишно.

Броенето бързо приключи. И двамата сарафи провериха теглото на всяко кюлче злато, после претеглиха насечените монети; използваха и сметало, за да пресметнат всичко по курса за обмяна.

Варгас рече:

– Излизат четири хиляди и осемдесет и четири лири шест шилинга и седем пенса, Сър Уилям, в чисти монети, петстотин и двайсет лири в злато, деветдесет лири и шестнайсет пенса в насечени монети и правят общо четири хиляди шестстотин деветдесет и седем лири два шилинга и седем пени.

– Съжалявам, и осем пени, господар. – Китаецът се поклони и кимна с глава, имаше тънка и дълга опашница на врата си; той се съгласи с Варгас, като бе пресметнал, че сумата, отделена от португалеца за техния хонорар, е два и половина процента, или сто и седемнайсет лири осем шилинга и шест пени за двамата, което беше по-малко от това, което той щеше да иска, но си струваше за половинчасовата работа.

Сър Уилям нареди:

– Варгас, поставете ги обратно в сандъка, дайте им разписка със забележката, че доизплащането ще стане при последната вноска. Йохан, благодари им и им кажи, че очакваме пълната сума в злато след деветнайсет дни.

Йохан се подчини. Другият преводач започна някакво безкрайно изречение.

– Сега те молят за удължаване на срока, сър, и…

– Никакво удължаване – въздъхна сър Уилям, освободи останалите и се приготви за следващия час, затвори ушите си, когато с изненада чу Йохан да казва:

– Те изведнъж стигнаха до същността, сър: срещата в Йедо, сър. Молят да се забави с трийсет дни, за да станат петдесет дни от днес… Точните думи са: „Шогунът ще се върне тогава от Киото и е съобщил на Съвета на старейшините да уведомят посланиците, че ще ги приеме на аудиенция този ден.“

За да има малко време да помисли, сър Уилям извика:

– Лим!

Лим се появи на секундата.

– Чай!

Миг по-късно подносите бяха вътре. И пури, емфие и тютюн за лулите. Скоро стаята се изпълни с дим, а през това време Сър Уилям обмисляше възможностите.

„Най-напред аз навярно съм се срещал с по-низши чиновници, така че всичко, което си говорим тук, ще е предмет на следващи преговори, после при всяко положение петдесетте дни ще се разтеглят в два месеца, дори три, но ние имаме аудиенция при истинската власт, разбира се, като британците ще водят преговорите, ще направим важни стъпки напред. Всъщност не възразявам дори ако закъснението стигне до три, та даже четири месеца. Тогава ще съм получил одобрението на лорд Ръсел за война, подкрепленията ще бъдат на път от Индия и Хонконг, адмиралът ще има своето потвърждение и ще разполагаме със силите, с които да нападнем, превземем и укрепим Йедо, ако се налага.

Мога да настоявам да се срещнем, както е планирано, и после да се проведе и срещата при шогуна. Така ще е най-добре, но чувствам, че няма да тръгнат срещу волята на мистичния си шогун и някак си ще ни придумват, ще увъртат и ще ни уловят отново в мрежите си.“

Йохан прекъсна мислите му.

– Техният говорител казва, че след като е уговорено, ще помоли за сбогуване.

– Нищо не е уговорено. Трийсетдневно удължаване не е възможно по много причини. Вече сме уговорили датата за Съвета на старейшините, която ще се проведе, както е планирано, и после след десет дни ще имаме удоволствие да се срещнем с шогуна.

След час на шумно поемане на дъх настъпи ужасна тишина; сър Уилям си позволи да намери компромисно решение: срещата със Съвета на старейшините да се проведе, както е планирана, а срещата с шогуна – двайсет дни по-късно.

Щом остана насаме с посланика, Йохан рече:

– Те няма да отстъпят от това.

– Зная, няма значение.

– Сър Уилям, договорът ми изтича след няколко месеца. Аз няма да го подновя.

Сър Уилям реагира остро:

– Не мога да мина без твоите услуги поне още шест месеца.

– Време ми е да се връщам. Съвсем скоро това място ще стане кървава баня и не искам главата ми да бъде набучена на кол.

– Ще ти увелича заплатата на петдесет лири годишно.

Не е до парите, сър Уилям. Изморен съм. Деветдесет и осем процента от всичките разговори са sheiss.

– Нужен си ми за тези срещи.

– Те няма да се състоят. Два месеца, после си тръгвам, точната дата е на документа. Съжалявам, сър Уилям, но това е краят, а сега ще пийна малко – отдалечи се той.

Сър Уилям прекоси залата до прозореца на своя кабинет и потърси хоризонта. Наближаваше залезът. Не се виждаше нищо от флотата. „Боже мой, надявам се, че са живи и здрави. Трябва да задържа Йохан някак си. Тайърър няма да е готов поне до една година. Кого да намеря, комуто да мога да се доверя? Дявол да го вземе!“

Светлината на залязващото слънце освети мебелираната стая, но бе слаба, така че той запали петролна лампа, нагласи я внимателно върху бюрото си, отрупано с пощата: неговия брой на седмичното издание на Дикенс, което отдавна бе прочел от корица до корица, вестниците от последната поща, няколко броя на „Илюстрейтид Лъндън нюз“ и „Пънч“. Взе красивия екземпляр на „Бащи и синове“ на Тургенев на руски, изпратен му от един приятел от двореца в Санкт Петербург, наред с другите английски и френски книги. Зачете я, после се разсея, остави я настрана и захвана второто писмо до управителя на Хонконг, като разказа подробностите от днешната среща и помоли за смяната на Йохан. Влезе мълчаливо Лим, затвори вратата.

– Какво има, Лим?

Лим се доближи до бюрото му, поколеба се, после рече тихо:

– Господар, чул проблем, проблем скоро в Йедо Голям къща, голям проблем.

Сър Уилям го загледа. Китайците наричаха Легацията в Йедо Големия дом.

– Какъв проблем?

Лим сви рамене.

– Проблем.

– Кога проблем?

Отново Лим сви рамене.

– Уиски, вода, хей?

Сър Уилям кимна замислено. От време на време Лим му прошепваше слухове, които, странно, но излизаха верни. Той го наблюдаваше наведен на шкафа да приготвя питието му, точно както го харесваше.

Филип Тайърър и шотландският капитан наблюдаваха залеза от прозорец на горния етаж в Легацията в Йедо, обичайните групи самураи си стояха отвън зад стените и по хълма. Тъмночервената, оранжевата и кафявата ивица на празния хоризонт се смеси със синьото на морето.

– Хубаво ли ще е времето утре?

– Не разбирам много от времето тук, г-н Тайърър. Ако бяхме в Шотландия, можех да ви дам точна прогноза. – Капитанът беше със сламеноруса коса, трийсетгодишен. – Дъжд с краткотрайни превалявания… е, няма да е толкова лошо – засмя се той.

– Никога не съм ходил в Шотландия, но ще ида там при следващото си пътуване. Кога ще се върнете вкъщи?

– Може би догодина или по-догодина. Това е втората ми година служба.

Вниманието им се върна към площада. Четирима шотландски бойци и един сержант се качваха по хълма покрай постовете на самураите и влязоха през железните порти; връщаха се от патрула до кея, където бяха разположени матросите и катерът. Самураите винаги присъстваха, стояха наоколо, понякога си говореха или се струпваха край огньовете, които запалиха, щом застудя. Имаше постоянно движение. Никой обаче не пречеше на войниците или на служителите от Легацията да влизат или излизат, макар че всички трябваше да минат през гъстите, винаги мълчаливи войни, които подробно ги оглеждаха.

– Извинете ме, ще видя сержанта, за да съм сигурен, че нашият катер е там, и да затворя за през нощта. Вечерята в седем ли е, както обикновено?

– Да. – Когато остана сам, Тайърър се прозря нервно, протегна се и раздвижи ръката си, за да намали болката. Ръката му заздравяваше отлично, не трябваше да я държи непрекъснато свита. „Страхотен късметлия съм, помисли си той, не ми върви само с Дребосъка Уили. Проклет да е тоя, дето ме изпрати тук, мислех, че ще се обучавам за преводач, а не за слуга. Проклет да е, проклет. И сега ще пропусна рецитала на Андре, който очаквах с нетърпение. Анжелик сигурно е там.“

Слуховете за нейния таен годеж бързо обиколиха колонията. В клуба се правеха залагания 2 към 1, че това е истина, 20 към 1, че сватбата няма да се състои.

– Струан е болен като куче, тя е католичка, а ти познаваш майка му, за Бога, Джейми!

– Глупости! Той се подобрява всеки ден, а ти не го познаваш, както аз го познавам. Десет гвинеи срещу двеста.

– Чарли, за кого залагаш?

– Анжел хубавелката не е лека жена, Господи!

– Хиляда към едно.

– Готово… златна гвинея.

За отвращение на Тайърър и Палидар, залозите се променяха ежедневно и ставаха още по-отвратителни.

– Негодници. Уличници.

– Прав си, Палидар. Отвратителна сган!

Както бяха големи предположенията за връзката на Струан и Анжелик, така големи бяха и предположенията за силата на бурята и за състоянието на флотата. Японските търговци бяха по-нервни от обикновено, шепнешком се разпространяваха слухове за въстания из цяла Япония срещу Бакуфу и че мистичният Микадо, смятан за най-висшия свещеник на всички японци, е наредил на самураите да нападнат Йокохама.

– Дрънканици, ако ме питаш – говореха си западняците един на друг, но си купуваха още и още пушки, жените на двама търговци спяха до заредени пушки. Пияният град приличаше на въоръжен лагер.

После, преди няколко дни, един американски търговски кораб, нападнат от японците, едва доплува до Йокохама. Натоварен със сребро, амуниции и оръжия, с опиум, чай и други стоки, той бе подпален от бреговите батареи в проливите Шимоносеки, пътувайки през Шанхай за Йокохама.

– Дяволите да ги вземат! – извика някой в клуба.

– Толкова бяхме спокойни. Тези негодници от Чошу бяха толкова точни, че преди да разберем какво става, хубавичко ни обстреляха, преброихме двайсет оръдия.

– Боже мой, двайсет оръдия и опитни стрелци могат лесно да затворят Шимоносеки и ако това се случи, ние сме в ужасно положение. Шимоносеки е най-бързият и единственият безопасен път.

– Къде, по дяволите, е флотата? Те могат да дойдат тук и да ни унищожат. Ами какво ще стане с нашата търговия?

– По дяволите, къде е флотата? Моля се да се върне невредима.

– Ами ако не се върне?

– Чарли, ще трябва да изпратим за друг…

„Глупави хора – помисли си Тайърър. – Всичко, което могат да мислят, е за флотата, пиячката и парите.

Благодаря на Бога, че френският адмирал доведе обратно Андре със себе си. Благодаря на Андре, макар че е непостоянен и странен, но това е само защото е французин. С негова помощ вече имам две книги с упражнения, натъпкани с японски думи и фрази. Ще се срещна с един йезуит, като се върнем в Йокохама, толкова е важно за мен да науча бързо езика – и без това си мисля непрекъснато за Йошивара.

Направихме три посещения. Първите две заедно. Третото аз сам.“

– Андре, не мога да ти кажа колко съм ти благодарен за времето, което ми отдели, и за цялата помощ. Но за тази вечер няма да мога да ти се издължа никога.

Това му каза след първото посещение.

Нервен, зачервен, изпотен, почти изплезил език, но преструващ се на силен, той последва Андре навън от Колонията по здрач; присъединиха се към развеселените тълпи от мъже на път за Йошивара, минаха през охраната от самураи, учтиво си вдигнаха цилиндрите и в замяна получиха поклони, после по Моста към рая до високите порти в дървената ограда.

– Йошивара означава Мястото на тръстиките – обясни сърдечно Андре; и двамата бяха добре зачервили очи от шампанското от сандъка на Тайърър. – Това е име на квартал в Йедо, където някога е бил създаден първият бардак с декрет на шогуна Торанага преди два века и половина. Преди това бардаците са били пръснати навсякъде. Оттогава, така ни казваха поне, всички големи градове и села имат подобен квартал, бардаците там са разрешени и се контролират. По традиция се наричат Йошивара. Виждаш ли това?

В дървото над вратата бяха изписани красиво китайски букви.

– Те означават: Не потискай страстта си, за нея нещо направи.

Тайърър се засмя нервно. Отвън и отвътре имаше много охрана. Миналата нощ, когато Андре предложи да го придружи – бяха заедно в клуба и пиеха. „Той ми спомена, че охраната стои там не само за да поддържа реда, но главно и за да не бягат проститутките.“

– Значи те са истински робини, така ли?

За свое учудване, Понсен избухна ядосано:

– Mon Dieu, не мисли за тях като за проститутки и използвай друга дума. Те не са робини. Някои го правят с години, доста от тях са продадени от родителите си в ранна възраст, контактите им се одобряват и регистрират от Бакуфу. Те не са проститутки, те са само Дами на Върбовия свят и не го забравяй. Дами!

– Съжалявам, аз…

Но Андре не му обърна внимание.

– Някои са гейши – хора на изкуството, – обучени са да те забавляват, пеят, танцуват, играят глупави игри и не са за леглото. Останалите, mon Dieu, казах ти, не мисли за тях като за проститутки, мисли за тях като за Жени на удоволствието, обучавани да доставят удоволствие, обучавани от дълги години.

– Съжалявам, не знаех.

– Ако се отнасяш с тях, както трябва, ще те дарят с удоволствие, каквото пожелаеш – ако те обаче го желаят и ако парите, които даваш, са точни. Даваш им пари, които нямат никакво значение, а те ти дават своята младост. Това е една шибана сделка. – Андре гледаше странно. – Ще ти дадат своята младост и ще скрият сълзите, които им причиняваш. – Той глътна виното си и се втренчи в чашата си, внезапно насълзен.

Тайърър си спомни как мълчаливо допълни чашите, обезпокоен, че е разрушил усещането за лесното им приятелство, едно ценно за него приятелство, кълнеше се, че ще бъде по-предпазлив в бъдеще и се чудеше от какво бе предизвикан внезапният му гняв.

Сълзи ли?

– Техният живот не е лек, макар да не е съвсем лош. За някои може да е прекрасен. Най-красивите и съвършените стават известни, търсят се дори от най-важните даймио-крале в страната, могат да се оженят във висшите кръгове, за богати търговци, дори за самураи. Но за нашите Дами от Върбовия свят, които са само за нас, гай-джин – продължи Андре с горчивина, – няма никакво бъдеще, освен да отворят друг дом тук, да пият саке и да дават хляб на други момичета, mon Dieu, към тях се отнасят ужасно само защото, щом са с европейците, те са омърсени в очите на останалите японци.

– Съжалявам. Колко ужасно.

– Да, никой не разбира… – избухна някакъв пиянски смях и клубът се напълни изведнъж. – Ще ти кажа, че тези кретени не ги е грижа или не дават пет пари за никое от момичетата, с изключение на Кентърбъри. – Андре погледна утайката от питието си. – Ти си млад и неопетнен, тук си за година или две и, изглежда, имаш желание да се научиш, така че мисля… има толкова много неща да се учат, толкова много добри неща. – Французинът внезапно стана и си тръгна.

Това бе снощи, а сега се намираха пред вратата на Йошивара. Андре измъкна малкия си пистолет.

– Филип, въоръжен ли си?

– Не.

Андре подаде пистолета си на някакъв мазен прислужник, който му даде разписка и го сложи сред другите пистолети.

– Не се позволяват никакви оръжия вътре – същото е във всички Йошивари. Дори самураите трябва да оставят мечовете си. On y va!2828
  Да вървим! (фр.) – Б.пр.


[Закрыть]

Пред тях от същата страна на широката улица имаше редица от приятни малки къщички, някои за хранене или просто малки барове. Всички бяха построени от дърво с веранди, навсякъде имаше гирлянди от цветя, шум и смях, свещи и петролни лампи.

– Огънят е голямо зло, Тайърър. Цялото това място изгоря първата година и след седмица разцъфна отново.

Къщичките имаха и свои индивидуални знаци. Някои бяха с отворени врати и плъзгащи се шоджи, прозорци с пергаментова хартия. В тях се виждаха много момичета, пищно или скромно облечени в различни по качество кимона в зависимост от положението на Къщата. Други се разхождаха, някои носеха пъстри чадърчета, трети бяха придружени от прислужнички. Те почти не обръщаха внимание на недодяланите мъже. Вътре имаше куп търговци и рояци прислужници, мъжете говореха високо на пиджин, а над цялата врява се долавяха закачките на потенциалните клиенти, повечето от които бяха добре познати и имаха свои любими места. Не се виждаха никакви японци, с изключение на охраната, прислужниците, носачите и масажистите.