Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 61 (всего у книги 99 страниц)

– Щастието ни изневери, ние сме в затруднено положение. – Кацумата й разказа за засадата през изминалата нощ и за своето бягство заедно с още двамина. – Предали са ни. Не зная кой, но се налага да се разпръснем – поне засега.

– Главите на четиридесет шиши били набучени на кол? – прошепна Койко ужасена.

– На четиридесет. Повечето от тях бяха водачи. Избягахме само трима – аз, още един шиши и едно момиче – моя повереничка. Слушай, Койко, няма много време. Услугата, за която те моля, е да пазиш това момиче, да я приемеш сред прислугата си, докато си в Киото и дори когато се завърнеш в Йедо…

– О, бих искала, но, толкова съжалявам, ще стане много трудно, генерал Акеда е изключително придирчив. Той лично ще беседва с нея. Така стори и с останалите ми помощнички. – Койко говореше колкото е възможно по-любезно, в душата си ужасена, че Кацумата смее да й прави толкова опасно предложение – тя да укрие избягала шиши дори и момичето да е невинно. – Ще е необикновено труд…

– Разбира се, че ще е трудно. Но все ще уредиш нещата, без генералът да се среща с нея.

– Едва ли е възможно, пък и не забравяй за господаря Йоши. – Тя остави думите й да повисят във въздуха с безумната надежда, че Кацумата ще оттегли молбата си, но той тихичко продължи, като я гледаше с напрегнатия си, властен поглед. Убеждаваше я, че при нея Сумомо ще е на сигурно място, че момичето е самурай, сгодено за много важен шиши, човек можел да й се довери:

– Толкова съжалявам, но те моля в името на соно-джой. Ако възникне някаква трудност, отпрати я. Тя ще изпълнява всичко, каквото й поръчаш… Извини ме, Койко-чан, трябва да тръгвам. Ще ти бъда задължен цял живот. Направи ми тази услуга като на стар приятел.

– Почакай. Ако… Ще се наложи да се посъветвам с генерал Акеда. Но дори и да успея да го избягна някак си, все едно трябва да попитам домашните си. И какво да им кажа за нея? Не познавам нравите в Киото, нямам никаква представа за тях.

– Тяхната мама-сан гарантира, че са сигурни хора – напълно убеден й отговори Кацумата. – Попитах я и тя одобри предложението ми, Койко, иначе нямаше да те моля. Кажи им истината – че Сумомо е просто едно вироглаво момиче и нейният настойник – твой стар, отдавнашен клиент – желае да я обуздаете и да я обучите на полезни женски умения. Не мога да я взема със себе си, а искам да й осигуря закрила. Поел съм задължение пред годеника й. Тя ще ти се подчинява във всичко.

Койко трепереше заради опасността, на която бе изложила както себе си, така и помощничките си: четири прислужнички, фризьорка и масажистка. За щастие те се съгласиха да приемат непознатата и да й помогнат да промени навиците си. А генерал Акеда след щателен оглед не откри никакви недостатъци у момичето.

„Ах, Кацумата, ти знаеш, че нищо не мога да ти откажа – мислеше си Койко. – Любопитно е колко бързо преодоля нуждата си от моето тяло, само за няколко месеца, и пожела да притежаваш и развиваш ума ми. Все още ме държиш свързана като в железни обръчи, до гуша затънала в дълг към теб. Без теб и без това, на което ме научи, сега нямаше да съм на върха и да развличам най-великия мъж в страната.“

– Седни, Сумомо – покани я Койко. – Не разполагаме с много време – трябва да излизам. Тук не могат да ни подслушват.

– Благодаря.

– Моите помощници са загрижени за теб.

– Моля да ме извиниш, ако съм сбъркала.

Койко се усмихна.

– Момичетата се чудят дали въобще имаш език. Всички смятат, че се налага да усъвършенстваш изтънчеността си, и разбират настойника ти.

– Нуждая се от усъвършенстване. – Сумомо й се усмихна с поглед.

Койко присви очи. Девойката съвсем не бе непривлекателна, имаше гъвкаво и силно тяло; лицето й не бе гримирано, но цъфтеше от младост и здраве. „Косата й е в добро състояние, но трябва да й се придаде стил – мислеше критично куртизанката. – Тукашният много ще й отива. Ще я мажем обилно с масла по ръцете и раменете, трябва да се подчертаят леко прекрасните й скули, да се придаде цвят на устните – и готово. Момичето е обещаващо. Май ще трябва да се изкъпем заедно и тогава ще разбера повече, макар да се съмнявам, че е способна да се пригоди към нашия живот дори и да иска.“

– Девствена си, нали?

Койко видя как девойката се изчерви и искрено се разсмя.

– Ах, толкова съжалявам, разбира се, че си девствена. За момент забравих, че не си от нашия свят. Моля да ме извиниш, но ние рядко срещаме външни хора, да не говорим пък за дами самураи. А да си имаме такава в домакинството е нещо направо непознато.

– Така… така ли ни наричате? Външни хора?

– Да. Животът в Свободния свят ни отделя от останалите. Виж например малката Теко. Скоро тя съвсем ще забрави как е живяла досега и ще заживее като мен. Мой дълг е да я обучавам, да я направя благовъзпитана и любезна, за да се жертва за удоволствие на мъжа, и то не по своя подбуда. – Очите на Койко блеснаха. – Само така мъжете са щастливи и доволни – удоволствие, манифестирано във всичко, нали?

– Извини ме, но не разбирам какво означава „манифестация“.

– Ах, прости ми, означава „прояви или отсенки“ – да им покажеш всички степени на удоволствието.

– О, благодаря – произнесе Сумомо с благоговение. – Моля да ме извиниш, не съм предполагала, че дамите от Свободния свят са толкова… Разбира се, допусках, че са красиви, но никога, никога не съм знаела, че са красиви като теб. Нито пък съм се надявала да са така добре образовани и изискани. – През няколкото дни, прекарани тук, бе чувала Койко да пее и да свири на шамисен. Бе се въодушевила от несравнимото й изпълнение и от репертоара й – и тя свиреше малко на шамисен и знаеше колко е трудно. Бе я чула да учи Теко как се пишат хайку и други видове стихове, как да подхване фразата; бе я слушала да разказва за коприните – как се произвеждат, за основата и тъканта им и за други техни тайни; да я запознава с историята и с разни подобни чудеса – начетеността й не знаеше граници. Поклони й се почтително. – Ти ме изненада, господарке.

Койко тихичко се засмя.

– Знанията са най-важното в нашата работа. Лесно е да задоволиш тялото на мъжа – това е преходно наслаждение; но е трудно да го развличаш по-дълго, да събудиш любопитството му и да запазиш благоразположението му. Тези неща минават през разсъдъка. За да ги постигнеш, се налага да се упражняваш и обучаваш изключително внимателно. И ти трябва да се заемеш вече.

– Когато има черешов цвят, достоен за възхищение, кой ще гледа надземните листа на моркова?

– Когато мъжът е гладен, той търси моркови, а не черешов цвят. А. мъжът почти винаги е гладен. – Койко изчака развеселена. Сумомо бе навела очи в недоумение.

– Морковите са храна за селяни, господарке – отвърна Сумомо със слаб глас. – Толкова съжалявам.

– Човек трябва да свиква с вкуса на черешите, както и с цветовете им. Морковите придобиват най-разнообразни вкусови качества, стига да се приготвят, както трябва. – Койко отново изчака, но Сумомо все още гледаше в земята. – Казано без загадки, та да не се объркваш, мъжете търсят в моя свят не секс, а роман, любовна история. Това е забранен плод за нас.

Сумомо се слиса.

– Така ли?

– Да, за нас е забранен. Отровен е. Мъжете и в твоя свят търсят роман, повечето от тях, но за теб това не е забранено, нали?

– Не.

– И твоят бъдеш съпруг е същият, и той иска любов, където и да било. Постарай се да му я даваш вкъщи колкото се може по-дълго. – Койко се усмихна. – Тогава ще имаш и череши, и моркови. Лесно се свиква с вкуса им.

– Научи ме, моля те.

– Разкажи ми за бъдещия си съпруг.

– Казва се Ода, Рокан Ода. – Сумомо отговори незабавно, като използва името, което бе измислил Кацумата. – Баща му е гоши… Той е от Канагава в Сацума.

– А твоят баща?

– Вече ти казах, господарке. Той е от рода Фуджахито. – Сумомо се представи с новото си измислено презиме. – И те са от едно близко село и също са гоши.

– Настойникът ти твърди, че Рокан Ода бил важна личност.

– Много любезно от негова страна, господарке. Ода-сама е шиши и взе участие в нападението над господаря Анджо пред портите на Йедо, а също така уби старей шината Утани.

Кацумата я бе уверил, че е по-безопасно да говори истината, когато е възможно – така нямаше да й се налага да помни прекалено много лъжи.

– И къде е сега годеникът ти?

– В Йедо, господарке.

– Колко време ще останеш при мен?

– Ако питаш мен, колкото се може по-дълго. Настойникът ми твърди, че в Киото е опасно за мен. Не мога да се върна у дома. Баща ми ме осъжда, както вече знаете. По същия начин родителите на Ода-сама порицават сина си, толкова съжалявам, и то заради мен.

Койко се намръщи.

– Животът ти ще бъде невъзможен.

– Да. Кармата си е карма и ще се случи това, което трябва да се случи. Аз не съм от значение за никого и смятам, че Бакуфу не подозират нищо. Сенсей Кацумата одобрява моя Ода-сама – поема тази отговорност. Нареди ми да ти се подчинявам във всичко.

– По-добре да се подчиниш на родителите си, Сумомо.

– Да, зная, но моят Ода-сама ми забранява.

„Добър отговор“ – помисли си Койко. Долавяше гордостта и убедеността на девойката. Натъжена, куртизанката хвърли поглед към полуотворения прозорец.

„Сигурно тази забранена любов ще свърши като толкова други. Със самоубийство. Съвместно, ако Сумомо излезе щастливка. Или само с нейното, тъй като тоя Ода би следвало да се подчини на родителите си и да си вземе жена, приемлива за тях.“

Койко въздъхна. Навън здрачът постепенно се превръщаше в нощ. Подухваше лек ветрец.

– Листата си шепнат едно на друго. Какво си казват?

Сумомо скри изненадата си и се заслуша. Най-сетне отговори:

– Толкова съжалявам, не зная.

– Слушай ги, докато ме няма. Важно е да знаеш какво си шепнат листата. Тази нощ ще останеш тук, Сумомо. Може да се върна, а може и да не се върна. Ако се прибера, ще си поговорим още малко и тогава ти ще ми кажеш. Ако не се прибера, ще продължим утре и ще ми отговориш тогава. Щом Теко дойде да приготви футоните, съобщи й, че желая и двете да съчините хайку. – Койко се замисли за миг, после се усмихна. – Хайку за охлюв.

– Здравей, Койко – равнодушно я посрещна Йоши. Стоеше с гръб към стената, с ръка на сабята и бе облечен в юката от морава коприна. Външно изглеждаше спокоен, но тя четеше в душата му и разбра, че се чувства самотен, изплашен и се нуждае от нейните умения.

Усмивката й би разведрила и най-мрачния ден. Забеляза, че погледът му тутакси омекна. „Добре, преодолях първото препятствие.“

– Е – рече тя с престорена тържественост, – съчиних стихотворение за теб:

 
Как да разбера
къде е краят
и къде началото
на почиваща си змия!
 

Смехът му отекна в стаята.

„Добре, преодолях второто препятствие.“

– Толкова съм щастлива, задето ми позволи да дойда с теб в Киото. – В очите му отново светна пламъче и нейната душа се стопли. Неволно промени решението си да му каже колко красив изглежда в мъждивата светлина на лампите. Вместо това изрече дълбоко спотаеното в сърцето си:

 
Тъжно бе, когато
без теб наблюдавах
как дните се разрастваха,
а после намаляваха.
 

Тя бе коленичила срещу него. Йоши се пресегна и улови ръката й. Нямаха нужда от думи. Нито той, нито тя. Вече се бе успокоил, изчезна напрежението му, изчезна самотата му и всичките му страхове. И тя бе изпълнена с покой. Бе изразходвала толкова сили да го накара да забрави тревогите си. Издаде толкова неща. Не бе разумно да се разкрива чак дотам.

„Ти си много важна за мен“ – казваше й той, без да говори – както правят влюбените.

„Ти ме удостояваш с прекалено голяма чест – отвърна му тя с леко смръщване. После пръстите й, които нежно галеха ръката му, добавиха: – Обожавам те.“

Погледите им се преплетоха. Тя вдигна дланта му и леко я докосна с устни. Тишината ги стегна като в обръч, започна да става мъчителна. С неочаквана бързина Койко се плъзна до него и здраво го прегърна. Смехът й се изви кръшно:

– За мен е вредно да съм прекалено сериозна, Тора-чан! – Тя отново го притисна в прегръдките си и се сгуши в обятията му. – Ти ме правиш толкова щастлива.

– Ах, не повече, отколкото ти мен – прошепна Йоши, доволен, че тя е отслабила напрежението толкова деликатно. – Обожавам и теб, и стихотворенията ти.

– Онова за змията е на Кьорай6565
  Мукаи Кьорай (1651–1704) – яп. поет. – Б.пр.


[Закрыть].

Той се засмя:

– То е на Койко Лилията!

Тя се сгуши още по-плътно в ръцете му, наслаждавайки се на топлината и силата му.

– Едва не умрях, като чух за тази сутрин.

– Такъв е животът – простичко отговори Йоши. – Не бях добре подготвен, защото улицата ме омагьоса. – Разказа й колко различен му се е сторил светът навън. – Това усещане, че си невидим, беше изключително преживяване. Така ми хареса, че ще го изпробвам отново, нищо че е опасно. А може би тъкмо опасността го прави пикантно? Ще опитам в Йедо. Нощем ще е по-лесно, пък и ще обуча специална охрана, която да ме съпровожда.

– Моля те да ме извиниш, но те съветвам да отпиваш от този наркотик умерено и предпазливо.

– И аз така смятам. – Държеше я в ръцете си и двамата се чувстваха уютно. – Да, лесно би могло да се превърне в наркотик.

Стаята бе в съседство със спалните му. Както и цялата постройка, тя бе мъжка, оскъдно обзаведена, татамите бяха първокласни, но се нуждаеха от подмяна. „Ще ми е по вкуса да се махна оттук“ – помисли си Йоши. Слухът им долови шум от приближаващи стъпки и ръката му се плъзна към дръжката на сабята. И двамата се напрегнаха.

– Господарю? – чу се сподавен глас.

– Какво има? – запита Йоши.

– Толкова съжалявам, че те безпокоя, господарю, но току-що пристигна писмо от Драконовия зъб.

Без да я моли, Койко отиде до вратата и застана отстрани нащрек. Йоши се приготви.

– Отвори, часови – провикна се той.

Вратата се плъзна. Часовият се подвоуми, като видя Йоши, заел отбранителна стойка с ръка на сабята си. – Предай свитъка на господарката Койко.

Войникът се подчини и се оттегли. Щом стигна до края на коридора и излезе през вратата му, тя затвори. Подаде свитъка на Йоши и коленичи на мястото си срещу него. Той счупи печата.

Писмото бе от жена му. Тя се осведомяваше за здравето му и му съобщаваше, че синовете му и цялото семейство са добре и с нетърпение очакват завръщането му. Следваха сведенията:

„Златотърсачите усърдно обхождат земята заедно с твоя васал Мисамото. Засега не са открили злато, но докладват за големи – те употребяват думата «гигантски» – залежи от висококачествени въглища близо до земната повърхност, които лесно ще бъдат разработени. Доколкото разбирам, наричат ги «черно злато» и твърдят, че изгодно ще ги разменим с гай-джин срещу пари. Продължават издирванията си. Чуваме, че Анджо бил станал тайро и се хвалел, че скоро ще те покани да напуснеш Съвета на старейшините. Освен това довереникът, когото си посетил на път за Киото, предава следното: паролата на твоя враг, дето ти я бил съобщил, е вярна. Врагът ти подготвял сходен план в качеството на държавна политика.“

„Пурпурно небе“. Значи мълниеносното нападение е „държавна политика“! Дали съглашението ми с Огама ще издържи?

Йоши отложи този въпрос за по-късно и продължи да чете:

„Ронинът Ори, който станал съгледвач на гай-джин, е загинал в лагера на гай-джин. За другия ронин, Хирага, се предполага, че също е там. Твоят довереник казва също, че пресрещнал «прислужницата», която ти си върнал, както му е било наредено, и я изпратил далеч на север в някакъв мизерен бардак. Нейният любовник ронин бил убит.“

Йоши се усмихна. Ставаше дума за прислужницата на Койко, която бе прошепнала на своя ронин шиши къде е тайното място за срещи на Утани. По средата на пътя за Киото Йоши я бе отпратил обратно в Йедо, позовавайки се на някаква въображаема проява на незачитане от нейна страна. Койко, разбира се, не се бе възпротивила. „Добре – помисли си той. – В известна степен Утани е отмъстен.“

„Що се отнася до Гиокояма: реших въпроса с парите. Мога ли да използвам изгледите за въгледобив като по-нататъшен залог, срещу каквито и да е поръчки за оръжие? Дали да се свържем непосредствено с гай-джин или чрез Мисамото? Моля те за съвет. Господарю, много ни липсват твоето присъствие и мъдрите ти напътствия. И последно, прости ми, гладът настъпи.“

Йоши препречете тези редове. Познаваше много добре Хосаки. По изразите „каквито и да е поръчки за оръжие“ и „по-нататъшен залог“ разбра, че преговорите са били бурни и тежки, а цената – висока. „Както и да е, догодина няма да има глад и Гиокояма, стига да просъществува дотогава в моите земи, ще си получи дълга.“

Йоши вдигна очи към Койко. Погледът й се рееше в пространството, бе потънала в мечтания и той знаеше, че никога няма да ги сподели с него.

– Койко?

– О! Кажи, господарю.

– За какво мислиш?

– Какво си шепнат листата помежду си.

Това събуди любопитството му.

– Зависи от дървото.

Тя се усмихна мило.

– Клен, кървавочервен клен.

– През кой сезон?

– През деветия месец.

– Ако са наблюдавали нас, са си пошепнали: „Скоро ще опадаме и никога няма да се върнем. Но те са благословени. Те растат върху дървото на живота. В тях тече нашата кръв.“

Тя плесна с ръце и му се усмихна:

– Прекрасно. Ами ако е бор през пролетта?

– Не сега, Койко-чан, по-късно.

Йоши внезапно стана сериозен. Тя забеляза и също заговори със сериозен тон:

– Лоши новини ли получи, господарю?

– И да, и не. Призори заминавам.

– За Драконовия зъб ли?

Той се поколеба и тя се запита дали не е сбъркала с въпроса си. Но Йоши се чудеше какво да прави с нея. Вече бе преценил необходимостта от усилен преход и бе решил да я остави да го следва по петите колкото е възможно по-бързо. Но сега, като я наблюдаваше, не му се щеше да се раздели с нея. А нейният паланкин ще го задържа. Тя умееше да язди, макар и не много добре, но подобно пътуване щеше да бъде мъчително за нея.

Каквото и да се случеше, планът му, съгласуван с Акеда, щеше да си остане същият: „Първият отряд от четиридесет войници, оглавяван от мой двойник, облечен в моите леки доспехи, напуска точно преди зазоряване и спокойно и открито се насочва към Северния път. На половината път до Йедо ще завият и ще се върнат тук, а от двойника ми няма да има и помен. Вторият отряд, моят, заедно с войниците, които доведох от Йедо, тръгва скоро след първия и бързо се насочва към Токайдо. Усилен преход под командата на същия военачалник – ще се предреша като обикновен самурай кавалерист и ще си остана така, докато не се озова на сигурно място в замъка в Йедо.“

– Много е опасно, господарю – мрачно го предупреди генерал Акеда.

– Да. А ти ще наблюдаваш Огама и ще се надяваш. В негова изгода е аз да успея и да обуздая Анджо.

– Да. Но отвън ти се превръщаш в примамлива мишена, и то леснодостъпна. Виж какво стана тая заран. Нека дойда с теб.

– Невъзможно. Чуй, ако Огама реши да предприеме своя удар, първо ще нападне тук. Най-добре е да го очакваш. Отблъсни го на всяка цена.

– Ще сполуча, господарю – увери го старият генерал.

„А аз ще сполуча да стигна в Йедо – помисли си Йоши със същата увереност. – А що се отнася до случката тази заран, тя само ми напомня, че нито е първата, нито ще бъде последната.“

Видя, че Койко го наблюдава. „По-уравновесен съм, когато тя е наблизо.“ Светлината на лампата хвърляше отблясъци по устните и очите й. Той видя извивката на скулите й и стройната шия, гарвановочерната й коса, съвършените гънки на кимоното и долните й кимона, които подчертаваха бялата й кожа; плавните линии на тялото й, безукорната стойка и двете ръце, отпуснати като цветя в скута й от лазурна коприна.

„Ще й се наложи да пътува без багаж. Без прислуга. И да се задоволява с условията в странноприемниците. Това ще я дразни, защото Койко обича съвършенството. Навярно ще се стресне от подобно невежливо и според нея ненужно бързане.“ Той си спомни кога за пръв път й бе предложил такова пътуване.

Не беше чак толкова отдавна – веднага след като бе решил да я откупи само за себе си. Нареди на нейната мама-сан Мейкин да замине незабавно заедно с момичето за Драконовия зъб и да подготви договора с жена му. Хосаки съвсем правилно бе сметнала за необходимо и разумно лично да се запознае с мама-сан и с Койко, тъй като финансовите задължения щяха да бъдат огромни.

Мейкин го предупреди, че подготовката за пътуването ще отнеме поне една седмица – Койко, разбира се, щяла да вземе собствената си фризьорка, масажистка и три прислужнички.

– Това е смешно – нетърпеливо бе възразил Йоши. – Не е нужен такъв многоброен персонал за толкова кратко пътуване. Само излишни разходи. И двете тръгвате незабавно.

Те му се подчиниха. Никакви помощнички. Отне им три дни, докато се доберат до първата пътна спирка извън Йедо, и два дни – до втората. Ядосан, Йоши с лекота бе взел същото разстояние с коня си само за един ден – от зори до здрач.

– Господарю – посрещна го тогава Мейкин с престорена изненада, – колко ни е приятно да те видим.

– Защо се забавихте толкова?

– Да сме се забавили, господарю? Наредихте ни да тръгнем незабавно. Сторихме точно каквото заповядахте.

– Но защо се бавите?

– Да се бавим ли, господарю? Но ти не ни заповяда да правим усилен преход.

– Побързайте – озъби й се Йоши, забелязал как тя наблегна на думата „заповяда“. – Кажи на Койко, че искам да я видя.

Мама-сан се поклони и забърза към стаите на Койко. Той кипеше от гняв. Тя най-сетне се появи и щастливо му заяви:

– Койко-сан ще има честта да те приеме, господарю, незабавно – веднага, щом уреди подходяща прислужничка да й помогне за прическата. Ще съжалява и смята за неуместно да те приеме без подобаваща подготовка, каквато почитан и уважаван човек като теб очаква. Освен това смирено добави, че те моли да проявиш любезност и да изчакаш. Ще се приготви много бързо, стига да дойдат прислужниците…

Изгледа я свирепо и кисело, но разбра – колкото и да настояваше, щеше да му се наложи да изчака. Можеше единствено да щурмува стаята на Койко, напълно да се опозори и да провали всякаква възможност отново да получи достъп до нея.

На Йоши му се прииска да ревне: „Какво си въобразява тя? За каква се мисли?“

Но не го стори. Само се подсмихна в душата си. Когато си купуваш някоя рядка сабя, очакваш да е изработена от най-фина стомана, да притежава ненадминато острие и свой собствен плам. Той кимна студено:

– Изпрати да доведат от Йедо собствените й помощнички, а също и фризьорката и масажистката й, но наистина много бързо. Твоя е вината, че не са тук – ти не ми обясни колко са необходими на дамата. Тя е права да не ме приема в неподходящ вид. Надявам се, че това никога повече няма да се повтори!

Мейкин го бе заляла с поток от извинения и му се бе поклонила унизено. А той се бе смял по целия обратен път към Йедо, тъй като ги бе надвил, бе ги опозорил и бе отправил и към двете твърдо предупреждение: „Не се опитвайте друг път да ме разигравате.“

Койко не откъсваше очи от него – наблюдаваше го и чакаше.

– Чувствам се щастлива, господарю, когато се усмихваш.

– А защо се усмихвам?

– Заради мен, господарю – простичко отвърна тя. – Защото ти помагам да се надсмиваш над живота. И макар отреденото на мъжа време на земята да минава само в стремително търсене на завет, преди да започнат дъждовете, ти ми позволяваш от време на време да се погрижа за заслон от дъжда.

– И ти го правиш – отбеляза Йоши със задоволство. „Ако я оставя тук, няма да я видя седмици наред. А животът е просто черешов цвят, изложен на капризите на своеволен вятър – и нейният живот, и моят, животът въобще.“ – Не ми се ще да оставаш тук.

– Ще се радвам да се върна отново у дома.

Дълбоко в душата си Йоши мислеше за Мейкин.

„Не съм забравил, че е осведомител на шиши, каквато беше и твоята прислужничка. Глупаво е от страна на мама-сан да излага на риск теб, а и мен и да те смята за част от оная сган от убийци.“

– Някоя от твоите помощнички умее ли да язди, Койко?

– Не зная, господарю. Надявам се, че поне една умее.

– Ако дойдеш с мен, и ти ще трябва да яздиш. Ще вземеш само една прислужница и никакъв багаж. Паланкинът ти ще ме забави. Ако предпочиташ, лесно ще уредя да пътуваш без бързане с всичките си помощнички.

– Благодаря ти, но тъй като ти предпочиташ да съм с теб, твоите предпочитания, разбира се, са и мои. А превърна ли се в бреме за теб, лесно ще разрешиш въпроса. За мен е чест, че ме помоли.

– Но имаш ли приемлива прислужница, която да умее и да язди? Ако нямаш, просто ще ме последваш колкото се може по-бързо. – Йоши, без да я обиди, отново й даде възможност изискано да отклони предложението му.

– Имам една, господарю. – Внезапно хрумване осени Койко. – Тя е нова мейко, не точно прислужница, а чираче и дори нещо повече. Казва се Сумомо Фуджахито, дъщеря е на гоши от Сацума, повереница е на мой стар приятел – мой някогашен клиент, който се отнасяше много добре с мен.

Той изслуша разказа й за Сумомо, но тъй като бе изключително опитен, що се отнася до обичаите на Свободния свят, не разпита за другия клиент. Заинтригуван, изпрати да повикат момичето.

– И тъй, Сумомо, значи баща ти не одобрява твоята бъдеща женитба?

– Така е, господарю.

– Непростимо е да не се подчиниш на родителската воля.

– Да, господарю.

– Ще се подчиниш ли на родителите си?

– Да, господарю. – Тя го изгледа безстрашно. – Аз вече им заявих най-смирено, че ще изпълня волята им, но ще умра, преди да ме омъжат за другиго.

– Баща ти е трябвало да те изпрати в манастир заради подобна безочливост.

Тя помълча, после прошепна:

– Да, господарю.

– Какво правиш тук, в Киото, и защо не си си у дома?

– Моят… моят настойник ме изпрати тук, за да придобия добри навици.

– Той е направил нещо много лошо, нали?

– Толкова съжалявам, господарю. – Тя склони глава до татамите грациозно и любезно, но той бе сигурен, че момичето не изпитва никакво разкаяние.

„Защо ли си губя времето? – помисли си Йоши. – Навярно защото съм свикнал към пълно подчинение от страна на всички, с изключение на Койко, която трябва да бъде направлявана ловко като нестабилна лодка при силен вятър. А може би защото ще е забавно да обуздая това младо същество, да я превърна в железен юмрук, нищо че прилича на новооперено соколче скитник – да използвам клюна и ноктите й за свои цели, а не за тоя «венец на творението» Ода?“

– А какво ще правиш, ако този гоши от Сацума, този твой Ода, в крайна сметка реши да се покори на родителите си и да си вземе друга жена за съпруга?

– Ще съм доволна дори да ме приеме за своя любовница, пък и без интимна близост. Ако се умори от мен или ме отпрати, толкова съжалявам, но в същия ден ще умра.

– Ти си една глупава млада жена.

– Да, господарю. Моля да ме извиниш, това е моята карма. – Сумомо наведе очи и застина.

Йоши развеселен хвърли за миг поглед към Койко, която чакаше решението му.

– Да речем, че твоят феодален господар Санджиро ти заповяда да се омъжиш за другиго и да не си правиш сепуку?

– Аз съм самурай и ще се подчиня безпрекословно – гордо заяви девойката, – както ще се покоря на настойника си и на Ода-сама. Но по пътя към брачния олтар може да ме сполети скръбна злополука.

– Имаш ли сестри? – изсумтя Йоши.

Сумомо се сепна.

– Да, господарю, три.

– И те ли са глупави и вироглави като теб?

– Те… не са, господарю.

– Умееш ли да яздиш?

– Да, господарю.

– Достатъчно ли си опитна, за да пътуваш на кон до Йедо?

– Да, господарю.

– Койко, уверена ли си, че тя ще ти е полезна, ако се съглася?

– Надявам се, господарю. Боя се само аз да не те разочаровам, защото съм съвсем неумел ездач.

– Никога не би могла да ме разочароваш, Койко-чан. И тъй, Сумомо, сигурна ли си, че си в състояние да обслужваш господарката си?

– Да, господарю, и ще я защитавам с цената на живота си.

– Обещаваш ли да поработиш над обноските си, да не се държиш толкова дръзко, а по-женствено и да не приличаш на Дому Годзен? – Последната бе прословута жена самурай, любовница на шогун, яростна убийца, която преди векове влизала в бой със своя също толкова буен любовник шогун.

Йоши забеляза, че момичето ококори очи и съвсем заприлича на дете.

– О, аз не съм като нея, господарю, ни най-малко. Бих дала всичко, за да заприличам поне мъничко на господарката Койко. Всичко.

Йоши сподави смеха си при вида на момичето, което налапа първата мръвка, която му бе подхвърлил.

– Свободна си. Ще реша по-късно. Когато отново останаха сами, той прихна:

– Койко, хайде да се обзаложим! На ново кимоно, че Сумомо ще започне да се държи възпитано още преди да стигнем в Йедо – ако реша да ви взема двете със себе си.

– В какъв смисъл възпитано, господарю?

– Че със задоволство ще приеме да се върне при родителите си, да им се покори и да се омъжи без сепуку.

Койко усмихната поклати глава:

– Толкова съжалявам, на каквото и да се обзаложим, боя се, че ще загубиш, господарю.

Тя смяташе, че той греши в преценката си, и това донякъде развали настроението му.

– Кимоно срещу услуга – тросна се Йоши, макар да нямаше намерение да говори рязко.

– Приемам – незабавно се отзова тя засмяна, – но само при условие, че като ме дариш с кимоно, ще получиш от мен услугата, която възнамеряваш да поискаш.

Йоши присви очи от възхищение – тя бе превърнала грешката му в закачка. Беше грешка да се захваща с облога, с какъвто и да било облог. Грешка беше и самоуверено да се опитва да надхитри жена – най-сигурният път към катастрофа.