Текст книги "Гай-джин"

58.

Сряда, 16 януари

– С Йокохама е свършено, Уилям – рече с груб глас генералът при първите лъчи на зората. Стояха на носа и отвисоко наблюдаваха Колонията, придружавани от Палидар – всички на коне. Пушекът достигаше дори до тях. Лицето на генерала бе в синини и изцапано, униформата му бе разкъсана, шапката му – раздрана, с обгорена периферия. – Сметнах, че е най-добре да се качиш тук – така ще имаш по-ясна представа. Съжалявам – стихийно бедствие.

– Знаех си, че е ужасно, но чак толкова… – Гласът на Сър Уилям заглъхна. Гледаше вцепенен. Никой от тях не бе спал тази нощ. По всички лица бе изписано изтощение и тревога. Дрехите им бяха опърлени и мръсни. Униформата на Палидар се бе превърнала в същински дрипи и той изглеждаше най-зле от всички. Слънцето изгря и тогава пред тях се откри гледка чак до Ходогая на Токайдо.

Вече ги нямаше нито Йошивара, нито селото, бе изгоряла по-голямата част от Пияния град и почти половината Колония заедно с конюшните. Още нямаха точни данни за пострадалите, но пък разполагаха с изобилни слухове, и то само лоши. Причината за катастрофата също все още не бе изяснена. Мнозина вдигаха врява, че е предизвикан от японци умишлен палеж, но какви японци и по чия заповед, никой не знаеше. И дори опустошаването на Йошивара и на селото не можеше да убеди обвинителите, че няма с какво да отстоят позициите си.

– Ще дадеш ли заповед за евакуация тази сутрин? – Главата на Сър Уилям се пръскаше от въпроси и лоши предчувствия.

– Първо ще огледам. Благодаря ти, Томас. Палидар, ти ще дойдеш с мен. – Посланикът пришпори коня си по склона. Пред Легацията го задържа за момент. – Нещо ново, Бертрам?

– Не, сър, още няма никакви имена, нито численост.

– Незабавно повикай старейшината на селото – шоя. Накарай го да изясни колко са пострадалите при него и веднага го доведи при мен.

– Не говоря японски, Сър Уилям. А Филип Тайърър го няма.

– Тогава го намери, по дяволите! – ревна Сър Уилям, доволен, че има върху кого да излее сдържаната си досега тревога, безпокойството си за Тайърър, и бе възнаграден, тъй като хилавият младеж пребледня като лимон. – И да вземеш да научиш японски, че инак ще те изпратя в Африка, там да се разправят с теб! Събери всички важни търговци тук след час… Не, не тук, по-добре в клуба и… чакай да видя – сега е шест и двайсет, значи свикай ги за девет и половина. И, за Бога, хващай се на работа и си размърдай мозъка!

„Идиот“ – помисли си Сър Уилям, подкара в тръс и се почувства по-добре.

Под изсветляващото небе хората от Йокохама събираха късче по късче оцелялото от жилищата и от живота си. Първоначално Сър Уилям, придружен от Палидар, застана на Хай стрийт, като поздравяваше всички и отговаряше на въпросите им:

– Нека първо огледаме. Свиках събрание в клуба за девет и половина – дотогава ще знаем повече.

С приближаването към Пияния град вонята на изгорели сгради се усилваше. Тази сутрин, когато около два часа вятърът стихна, огньовете бързо бяха потушени, вече не прехвърляха защитните ивици, нито прескачаха от къща на къща. Тъкмо това бе спасило Колонията от пълно унищожение. Бяха оцелели всички легации, както и пристанищното управление, едрите търговци и техните складове – Струанови, Брокови, Купър-Тилман и още неколцина. От Лънкчърчови бяха останали само стените.

Огнената стихия се бе спряла точно пред „Света Троица“, бе я пощадила и посланикът благодари на Бога за това чудо. Католическата църква бе останала без прозорци и покрив и приличаше на търбух от овъглени и димящи греди. Сякаш бе отворена уста с гнили зъби.

– Добро утро, къде е отец Лео? – запита Сър Уилям някакъв човек, който разчистваше градината.

– В ризницата е, Сър Уилям. Добро утро и на вас, добре, че сте жив, сър.

– Благодаря. Жалко за църквата. Свиках събрание в клуба в девет и половина. Имаш ли нещо против да разнесеш вестта? Отец Лео също е добре дошъл. – Продължи пътя си.

За разлика от японското село и Йошивара, където сгурията бе натрупана на спретнати купчини, подобни на преспи сняг, пострадалата част от Колонията и Пияния град представляваше същински хаос от тухли, плочи за настилка, деформирани железа, останки от машинарии, мотори, сечива, пушки, оръдия, наковални, сега превърнати във вехтории. Гнойната язва, която представляваше сметището на Ничията земя, бе прочистена, с изключение на металните отпадъци и Сър Уилям остана доволен.

Той зави към Южната порта. От караулното нямаше и помен. На негово място бе издигната временна бариера и самураи стояха на пост до нея.

– Ама че тъпаци – ядоса се Палидар. – И срещу какво се ограждат?

Сър Уилям не отговори, прекалено погълнат от видяното и от мисълта какво следва да предприеме. Покрай канала и рова се трупаха селяни, обикаляха наоколо или клечаха в унили групички. Отвъд рова, където някога се намираше Йошивара, се бяха събрали жени, готвачи и прислужници, седяха или стояха около единствената донякъде оцеляла постройка с опънат над нея брезент. Тук-там самураи обливаха неугасените огнища. Лекият ветрец донасяше плачове и хлипания.

– Ужасно, сър – обади се Палидар.

– Да. – Сър Уилям въздъхна и направи ново усилие: той бе длъжен да даде пример и да се държи като на Нейно величество британския посланик в Япония. – Да, но погледни там, за Бога! – Палатковият лагер на носа си стоеше непокътнат. – Всичките ни войници са живи и здрави, топовете, артилерията ни, всичките ни оръжия и складове за муниции са цели и невредими. А я сега погледни ей там.

Долу в залива флотът стоеше невредим, английското знаме и другите флагове се вееха гордо и докато ранната утрин преминаваше в ден, всички налични катери сновяха напред-назад, докарваха войници на брега или ги откарваха по корабите да се нахранят и да се наспят.

– Всичко е поправимо, дявол да го вземе, само загиналите не можеш да върнеш. Вземи един отряд и преброй състава си и конете. До девет и половина трябва да зная кого сме загубили. Тръгвай!

– Слушам, сър. Успяхме да отворим повечето конюшни и конете избягаха към хиподрума и на носа. Видях жребеца на Сергеев заедно с двама коняри. – Внезапно Палидар засия: – Прав сте, Сър Уилям, Боже, колко сте прав! След като армията и флотът са невредими, значи всичко е наред. Благодаря. – Сетри препусна нататък.

Сър Уилям се загледа навътре към сушата. „Какво да се прави, какво да се прави?“ Кончето му нервно зари с копита, долавяйки безпокойството му.

– Добро утро, Сър Уилям. – Сивопепеляв на цвят от изтощение, Джейми Макфей се приближи иззад развалините на някаква сграда. Дрехите му се бяха превърнали на дрипи, на места бяха обгорели, а косата му се бе сплъстила. – Какви са загубите? Какви са последните новини?

– Още нищо не се знае със сигурност. Боже праведни, това… само това ли е оцеляло от сградата на „Гардиън“ и от печатарските машини?

– Боя се, че да. Но ето вижте – Джейми хвана юздите и му подаде зле отпечатан вестникарски лист със зацапано заглавие по дължината на цялата страница, което се набиваше на очи: „Йокохама опожарена. Подозрение за умишлен палеж. Струанови и Брокови не са засегнати. Армията, флотът и търговските флотилии не са пострадали. Очакват се тежки загуби в Йошивара и в селото.“

Следваше кратка редакционна статия със съобщение, че следобедното издание обезателно ще излезе, и с извинение за лошото качество на печата. – Нетълсмит е ей там. – Под един груб навес седеше раздърпан и мръсен Нетълсмит и усърдно въртеше печатарската преса на ръка. Помощниците му сортираха печатарските букви и се опитваха да спасят каквото могат от пепелището.

– Разбрах, че си измъкнал доста селяни от къщите и си им спасил живота, Джейми.

Макфей все още не се бе съвзел. Смътно си спомняше, че така и не откри Неми, нито научи нещо за нея, но всичко останало му се губеше.

– Кажи-речи, нямам спомени, навсякъде цареше пълна бъркотия. – Виеше му се свят от изтощение. – Чух, че Филип бил изчезнал, вярно ли е?

– Не зная. Моля се на Бога да е жив, въпреки че този слух стигна и до мен. – Сър Уилям шумно въздъхна. – Съобщиха, че Сергеев и Андре са загинали в Йошивара, но току-що видях Сергеев. Така че, както вече ти казах, по-добре да изчакаме. – Посланикът посочи смачкания вестникарски лист. – Би ли ми го дал, Джейми? Благодаря. Свиках събрание в клуба в девет и половина, за да обсъдим какво да правим.

– Какво толкова ще му обсъждаме? Грохнал съм.

– Много неща, Джейми. Голям късмет извадихме. Армията и флотът… – Сър Уилям приповдигна шапката си: – Добро утро, госпожице Морийн.

Тя все още бе облечена в същите дрехи, но изглеждаше чиста и свежа и му се усмихна приятно.

– Добро утро, Сър Уилям. Радвам се, че сте добре и че Легацията не е пострадала. Добро утро, скъпи. – Усмихна се още по-широко, промуши ръка под мишницата на Джейми, като се стараеше да не изглежда дръзка.

Не го целуна, колкото и да й се искаше. – Той й струваше толкова хубав в обгорените си дрехи, с небръснатото си и изпито от грижи лице. Нищо нямаше да му помогне така, както една гореща супа, греяно уиски и добър сън.

Докато идваше насам, мнозина й разказаха колко смело се е държал през цялата нощ. Тя бе прекарала по-голямата част от времето си в утешаване на госпожа Лънкчърч и госпожа Суомп, докато съпрузите им заедно с останалите се опитваха да опазят сградата на Струанови. Бе наливала в малки количества от „дяволското питие“, както майка й наричаше всички алкохолни напитки, разбира се, не в присъствието на баща й. Бе се грижила за изгаряния и бе водила пострадалите при Хоуг и Бабкот, разпънали полева болница възможно най-близо до засегнатата област.

– Изглеждаш чудесно, Джейми, просто си поизморен.

– Не повече от другите.

Сър Уилям осъзна, че са го забравили, и без да изпита капка завист, отдаде чест с камшика си.

– До скоро, Джейми. Госпожице Морийн.

Двамата го наблюдаваха как поема в лек галоп.

Нейната ръка и близостта й доставиха удоволствие на Джейми. Изведнъж мрачните му предчувствия и всичките му тревоги за бъдещето отново го връхлетяха. Макфей се извърна и я прегърна силно, сякаш влагаше цялото си страдание. Морийн се разтопи от щастие в прегръдките му и му предаде цялата си сила.

– Бог да те благослови, чак не ми се вярва, но ти отново ме върна към живота. – После Джейми си спомни как Морийн бе измъкнала пет хиляди от Тес и възкликна радостно: – Боже Господи, Искрице, живи сме, имаме късмет и всичко ще бъде чудесно, и то благодарение единствено на теб!

– Не преувеличавай, моето момче – леко се усмихна тя, притиснала страната си до бузата му. – Няма нищо общо с мен. – „Бог върши това – помисли си шотландката, – това е Неговият дар за нас жените. Той прави такъв дар и на мъжете в някои особени моменти.“ – Просто такъв е животът. – Каза „живот“ вместо „любов“, защото бе сигурна, че това наистина е едно и също.

– Гордея се с теб, моето момиче. Държа се великолепно снощи.

– Ой, да, но всъщност не направих, кажи-речи, нищо. Хайде да вървим. Време е да дремнеш.

– Няма време – трябва да се срещна с шоя.

– Първо ще поспиш преди събранието. Аз ще те събудя с чаша чай. Ще легнеш в моето легло. Албърт разправя, че тази стая ще остане наша, докогато пожелаем. Ще изхвърля всички хора от вкъщи.

– А ти какво ще правиш? – Джейми се усмихна.

– Ще ти държа ръката и ще ти разкажа приспивна приказка.

Тайърър отвори очи и се озова в ада. Всичко го болеше, всяко поемане на въздух раздираше дробовете му, очите му пламтяха, а кожата го смъдеше. В парливата димна тъмнина видя как някакви безтелесни японски лица се взират в него. Бяха двама с изкривени в жестока усмивка устни и всеки момент щяха да измъкнат тризъбците си и отново да го подложат на мъчения. Едното от лицата се доближи до него. Филип се отдръпна и извика от болка. Като през мъгла чу японски думи, а след това някой каза на английски:

– Тайра-сама, събуди, ти безопасен!

Мъглата се разсея.

– Накама?

– Да. Ти спасен.

Сега вече Тайърър различи, че светлината идва от една петролна лампа. Изглежда, се намираше в пещера и Накама му се усмихваше. А също и второто лице. „Сайто! Братовчедът на Накама, който се интересува от кораби… Не, това не е Накама – това е убиецът Хирага!“

Филип се надигна и падна назад с гръб към стената на тунела. От главоболие за миг едва не ослепя, задави се и започна да кашля и да повръща. Когато най-сетне спазмите преминаха, усети, че някой допира чаша до устните му. Жадно изпи ледената вода.

– Извинявай – прошепна англичанинът. Хирага отново уви одеялото около полуизгорялото му кимоно за спане. – Благодаря.

Със затаен дъх започна да си припомня същински калейдоскоп от образи, които се сливаха във все нови и нови картини на пламтящи стени. Хирага го измъкваше от пламъците и тичаше, падаха и пак ставаха. Къщите се срутваха около тях, храсталаците избухваха в лицата им… „Не мога да дишам, задушавам се, не мога да дишам.“ Хирага крещеше:

– Бързо, оттук… не, оттук, не назад, оттук…

Все не успяваше да си припомни нещо, но отново се надигаше, бягаше насам-натам през плътната завеса от огън пред него; и ето – кладенеца… огнените езици се протягат към тях, достигат ги.

– Надолу, надолу, там, бързай.

Надникна в дълбините, долу светеше лампа – като небесно светило в мрака… лицето на Сайто… и изведнъж сякаш го прониза мълния…

„Фуджико.“

– Къде е Фуджико? – бе изкрещял той.

Едва поемайки си дъх, Хирага надвика тътена на пожара:

– Бързо слизай, тя умряла в стая – Фуджико умряла, когато намерил теб… бързо, и ти умреш!

Сега вече Тайърър си спомни ясно. Бе изскочил от кладенеца и бе понечил да се втурне назад. Огънят ставаше все по-силен, там го чакаше сигурна смърт, но той бе длъжен да отиде при нея. А после се озова на земята по корем от зверски удар в темето.

– Ти… Аз отивал при нея, но ти защо спрял мен?

– Да. Няма как спасиш. Фуджико умряла, толкова съжалявам, аз видял. Тя умряла, ти също, ако върнеш, затова ударил и донесъл тук. Фуджико умряла в стая. – Хирага го произнесе спокойно, все още възмутен от Тайърър, задето бе рискувал живота и на двама им заради подобна глупост. Едва бе успял да вдигне англичанина на раменете си и да се спусне надолу, за малко да загуби равновесие. Бяха на косъм от смъртта – едва не загинаха в пламъците. Японецът беснееше – дори и най-бака човек щеше да разбере, че няма как да я намерят, че тя не би могла да оцелее.

– Ако не ударил, ти мъртъв. Мъртъв по-добре?

– Не – скръбно отвърна Тайърър. – Извинявай, ти пак ми спаси живота. – Прокара ръка по лицето си и безуспешно се опита да се справи с мъката си. „Фуджико – мъртва, о. Боже, о. Боже.“ – Извинявай, Нак… извинявай, Хирага-сан. Къде сме?

– Тунел. Близо Три шарана. Аз минал до село през стобор, ров. – Хирага посочи с ръка отвора на кладенеца. – Сега ден.

Тайърър с усилие се изправи на крака, почувства се малко по-добре. Виещият се дим замъгляваше дневната светлина над кръглото гърло на кладенеца, но все пак си личеше, че е утро.

– Додзо. – Акимото усмихнат му подаде препаска и кимоно.

– Домо. – Тайърър се ужаси от вида на собственото си кимоно, което почти напълно бе изгоряло. Имаше няколко съвсем леки изгаряния по краката си. В това време Хирага се катереше по разнебитените ръчки, за да надникне навън, но горещината тутакси го върна обратно.

– Не става, много горещ, заповядай. – Отново му поднесе вода и Филип я прие с благодарност. – Тайра-сама, най-добре върви по този път – посочи към тунела.

– Ти добре?

– Да. Фуджико наистина ли беше мъртва, сигурен ли си?

– Да.

– Какво стана, аз бях заспал и… Сякаш бомба се взриви под Къщата. Така ли беше и защо започна пожарът, защо гореше всичко?

Акимото докосна Филип и усмихнато му каза на японски:

– Тайра-сама, ти имаше късмет. Ако не беше Хирага, щеше да загинеш. Разбираш ли ме?

– Хай, уакаримасен. – Тайърър тържествено се поклони на Хирага и продължи на японски: – Благодаря ти, Хирага-сан, пак задължен. Благодаря ти за живот. – Призля му. – Извинявай, първо почине малко. – Тромаво приседна. – Какво станало?

– Да говорим английски. Защо пожари? Лош човек имал бомби, почнал пожар тук, вятър отнесъл огън в Йокохама и…

От изненада Тайърър дойде на себе си.

– И Колонията ли изгоря?

– Не зная, Тайра-сама. Нямал време гледа. Но Йошивара горял, мисля, село също. Може и Йокохама.

Тайърър се изправи с усилие и се запъти към кладенеца.

– Не, не горе – оттук. – Хирага запали още една лампа. – Ти следваш мен, да? – Обърна се на японски към Акимото: – Остани тук, а аз ще го заведа оттатък. Искам да видя какво се е случило. После ще се върна.

Докато водеше англичанина през тунела, самураят отново заговори на английски: – Лош човек имал пет бомби, искал рани гай-джин, южен вятър направил малък пожар голям пожар.

– Боже мой, тук всичко гори толкова бързо, ще се превърне на пепел за секунди. Боже мой, ако… – Тайърър млъкна, обезумял от ужас. По стените на тунела се стичаше вода. Гребна от нея, за да охлади лицето си. Това му помогна. – Извинявай, и тъй – лош човек? Какъв лош човек?

– Лош човек – мрачно повтори Хирага. Беше объркан и не знаеше какво да реши: от една страна, се ядосваше на Такеда, задето все пак бе унищожил сигурното му убежище, а, от друга, се радваше на последиците от петте взрива. При този южен вятър, след като Йошивара бе пламнала, навярно бе изгоряло и селото, а с него и къщите на гай-джин. А след като базата им в Йокохама вече не съществува, гай-джин щяха да си отидат, както пръв Ори, а след него и Кацумата бяха предсказали. Соно-джой напредваше.

Преди час и нещо се бе опитал да надникне от кладенеца откъм страната на Пияния град, но зноят го бе пропъдил обратно. Може пък тухлите да бяха поизстинали и щеше да му се удаде да огледа докъде се простираха опустошенията. Овладя обзелата го надежда. Първо трябваше да се оправи с Тайърър.

Всичко зависеше от това дали Такеда е бил заловен жив. Ако имаше късмет и Такеда бе загинал, разказът му щеше да прозвучи съвсем логично.

– Лош човек иска убие всички гай-джин, изгони от Нипон. Човек от Бакуфу. Бакуфу иска всички гай-джин вън. Йоши иска всички гай-джин отишли. Платил съгледвач да подпали огън, обвини шиши, но човек от Бакуфу.

– Ти познаваш ли го?

Хирага поклати отрицателно глава.

– Сацума човек – мама-сан каза мен.

– Райко-сан ли?

– Не, Уакико – друга Къща – назова Хирага едно измислено име. Бяха стигнали до водата. – Най-добре съблече дреха.

Съблякоха се, вдигнаха високо лампата и преодоляха препятствието. На отвъдната страна, докато Тайърър с болезнено усилие отново си връзваше препаската и си обличаше кимоното, Хирага с подробности се впусна да дообясни, че Бакуфу са зли, че ще стоварят вината върху други – върху ронините и шиши, Бакуфу бяха изпреварили Анджо, старейшините и преди всичко Йоши. На Тайърър всичко това му звучеше напълно правдоподобно. Отново човек от Сацума – един от дяволите на Санджиро.

На ръба на кладенеца Хирага посочи нагоре:

– Пак като там. Първо аз видя.

Подаде лампата на Тайърър и се изкачи догоре. Тухлите още бяха горещи. Предпазливо надникна. От видяното му се зави свят. Там, където някога се простираха падините и хълмовете на Ничията земя, сега бе абсолютно равно и се откриваше гледка чак до морето. Много от сградите на гай-джин си стояха незасегнати, но това не го обезпокои. С Йокохама бе свършено. Хирага се спусна долу.

– Какво е станало, Хирага-сан?

– Ти иди виж. Аз стоя тук. Ти върви сега, приятел. Хирага не може дойде – самураи още търсят, нали?

Тайърър се загледа в кафявите очи на този чудат чужденец, който със сигурност бе изложил живота си на опасност, за да го спаси. И го бе спасил за втори път. Нима истинското приятелство не се състоеше точно в това?

– Ако не беше ти, щях да съм загинал. Дължа ти живота си. Не е достатъчно само да ти благодаря.

Хирага безмълвно вдигна рамене.

– Какво ще правиш?

– Моля?

– Ако реша да се срещна с теб, да се свържа с теб?

– Аз тук. Тайра-сама, не забравил Йоши награда за моя глава, нали? Моля, не казва за тунел. Бакуфу и Йоши желаят мен зло. Ако Тайра-сама каже, скоро умрял. Мога никъде избяга.

– Няма да кажа на никого. Как да ти предам съобщение?

Хирага помисли малко.

– Залязва слънце, ти дойдеш тук и говориш долу. Аз чуя по залязва слънце. Разбрал?

– Да. – Тайърър му протегна ръка. – Не бой се, няма да те издам и ще се опитам да ти помогна.

Хирага силно стисна подадената му ръка.

– Филип! Филип, момчето ми, слава Богу, ти си жив! – Лицето на Сър Уилям се озари от облекчение, посланикът се втурна към него и го сграбчи за раменете. – Носеха се слухове, че си загинал в Йошивара. Ела да седнеш, горкото ми момче. – Отведе го до най-хубавия стол в кабинета край камината. – Боже Господи, изглеждаш ужасно, какво те е сполетяло? Трябва да пийнеш! Ето ти коняк!

Тайърър се отпусна във високия стол. Чувстваше се много по-добре. Бе преодолял първоначалния си ужас от разрушенията и от срещнатите по брега обгорени и превързани хора. Никой не споменаваше нищо за загиналите. Като видя, че легациите, Струанови, Брокови и най-важните сгради са непокътнати, както и армейският лагер и флотът, малко му олекна. Изглежда, никой не бе наясно колко и кон са изчезналите. Ето защо побърза да дойде тук. Отпи голяма глътка от коняка.

– Без малко да загина в Йошивара. Бях с… ъъъ… с моето момиче и… ами, тя е мъртва. – Мъката му го заля като приливна вълна.

– Боже Господи, искрено ти съчувствам. Странно, но и другият ти приятел – Накама или Хирага, или както там му е истинското име – също загина.

– Сър?

– Да. – Сър Уилям седна на отсрещния стол и щастливо продължи: – Един патрул го забелязал в Ничията земя тъкмо когато пламнал и Пияният град. Отначало го взели за мародер и го подгонили. После го разпознали, стреляли по него и го ранили, за да го спрат. И можеш ли да си представиш, този безумец се надигнал от земята и се хвърлил в една пламтяща сграда – стария склад за газ. Сержантът каза, че само след миг последвала страхотна експлозия.

– Изключено е да…

– Съгласен съм, че звучи невероятно – да вземеш и да се хвърлиш направо в пъкъла. Нелепо е – хората не правят такива работи. С мъка ти съобщавам, че две от момчетата са загинали при опита да го заловят – станали са жертва на експлозията. Колко жалко! Накама навярно е бил подпалвачът, ако наистина е имало палеж. Но ако питаш мен, подобно предположение ми се струва доста пресилено. Във всеки случай варелите с газ избухваха навсякъде. – Посланикът видя, че Тайърър пребледня и се развълнува, и му домъчня за него. – Съчувствам ти, Филип, съчувствам ти заради смъртта му, защото зная, че ти се бе привързал към него, но иначе въобще не съжалявам. Той бе убиец и така се измъкваме от задънената улица с Йоши, нали? – Сър Уилям изчака преводачът да се съгласи, ала изпитото лице насреща му не промени изражението си. – Прощавай, навярно е допълнителен удар за теб, като се има предвид… другото. Навярно е било ужасно?

Тайърър още не можеше да възприеме мисълта за мнимата смърт на Хирага.

– В Йошивара, да… да, наистина – и тъкмо се канеше да поправи Сър Уилям, дипломатът отново го прекъсна:

– Длъжен съм да ти кажа, Филип, че сме извадили невероятен късмет. Армията и флотът са невредими, от Колонията ни засега е изчезнал един човек, макар все още да претърсваме. Да си видял някого от нашите снощи в Йошивара?

– Не, сър. Никого. – Тайърър още не можеше да си събере мислите. – Абсолютно никого. Виждате ли, аз…

– Да му се не види! Трудно е да открием всички. Не можем да получим точния брой. В Пияния град работата е безнадеждна, но дори и там разправят, че били загинали само пет-шест скитници, ама имената им никой не ги знае – Чарлс ли, Том ли, Джордж ли… С радост ти съобщавам, че младите дами на госпожа Фъдърингил до една са живи и здрави. Като по чудо се спасихме всички. Ако вятърът не беше стихнал… но, слава Богу, имахме късмет… Видя ли, че и Светите цици също са оцелели? Естествено, щетите ще възлязат на стотици или хиляди лири, да благодарим на Бога, че има застраховки, нали? Е, пийни си и върви да си дремнеш. Като поразмислиш малко, ще разбереш, че ни провървя с Накама – той бе започнал да се превръща в същинска дипломатическа катастрофа. Аз тръгвам – ще обсъдя какво да правя заедно с хората от нашата общност. Защо не си полегнеш, докато се върна и…

На вратата се почука.

– Шоя пристигна. Сър Уилям – рече Бертрам.

– Тъкмо навреме, покани го. Филип, преди да си тръгнеш, ще ми превеждаш ли? Заповядай, заповядай, господин шоя.

Шоя се поклони почтително.

– Моят господар те поздравява, шоя – преведе Тайърър, все още замаян. Умът му витаеше съвсем другаде. Умираше от желание да си легне и да премисли всичко отново. – Моля да каже колко загубили в огъня?

– Моля да му благодариш, задето е така любезен да ни попита, но нека не се безпокои за нас. – Въпросът се стори странен на шоя, тъй като на гай-джин това не им влизаше в работата. „Какъв ли капан ми залагат?“ – запита се той.

– Моят господар казва, иска знае колко загубили?

– О, толкова съжалявам, не съм сигурен какъв е окончателният брой, но петима рибари и две семейства са на онзи свят – любезно отвърна шоя, измисляйки си някаква цифра, тъй като водачът на гай-джин бе подчертал „колко загубили“ и следователно очакваше точно число. Всъщност никое от техните семейства и деца не бе загинало; бяха спасили и лодките си благодарение на навременните предупреждения.

– Моят господар казва толкова съжалява. Може ли помогне на село?

– Ах! Ах, да, да, моля, благодари на великия господар. Семействата ще имат нужда от няколко чувала с ориз и малко пари, от каквато и да е храна или… – Шоя не довърши изречението, за да ги остави сами да решат. „Това някакъв нов капан ли е?“

– Моят господар казва, че прати храна за село. Моля кажи, как пожар започнал?

Шоя си помисли, че те напълно са се побъркали, след като очакваха отговор на подобен въпрос. Бе опасно да се забърква в политиката. Дори по-опасно, отколкото да поддържа връзки едновременно с шиши и Бакуфу. Докато оплакваше пред тях огромните загуби от предстоящото отпътуване утре или вдругиден, в душата си се радваше, че не всичко е загубено: счетоводните му книги, разписките и кюлчетата злато и сребро си стояха непокътнати, а уговорката му с Джами гай-джин придобиваше още по-голямо значение. „Уверен съм, че моята стоку-компени няма да пострада.“ В същото време шоя се възхищаваше на дързостта на шиши да прогонят чужденците, като обвинят за това подлите Бакуфу. „Соно-джой – по-добре ще ни е без гай-джин. Нека си седят затворени на малкия Дешима край Нагасаки, както бе в миналото. Ще открия клон в Нагасаки и ще очаквам тяхното завръщане. Ако въобще се завърнат.“

– Толкова съжалявам, но навярно е от газ в някоя кухня – отговори шоя със смирен поклон. – Само в Йошивара готвят през нощта. Ние – не. Моля да ме извиниш, но не зная нищо повече.

– Моят господар казва, този човек Накама или Хирага, шиши, когото господарят Йоши иска, видели войници и опитали хванат. Той избягал и умрял в огън. Познаваш него?

Шоя съвсем се притесни. Въпреки че за негова радост бяха го уведомили за гибелта на самурая.

– Моля да ме извиниш – изхриптя възрастният японец, – познавам го само като клиент, а не като шиши. Загинал ли? Прекрасно, че убиецът е мъртъв. Прекрасно!

Сър Уилям въздъхна, отегчен както от въпросите, така и от отговорите.

– Благодари му и го отпрати, Филип. Хайде, тръгвай. По обяд да си готов за път – рече посланикът.

– Сър?

– Отиваме в Канагава, на среща с Йоши. Да не си забравил?

Тайърър се сащиса.

– Той едва ли ще ни очаква точно сега – рече Филип с половин уста. Направо му се повдигна при мисълта да превежда на продължителна среща всички нюанси около споразуменията. – Изключено е!

– Тъкмо затова ще отидем – грейна Сър Уилям. – Тъкмо да го поизнервим. Ние сме британци, а не шайка цветнокожи гадняри. Просто сме имали едно незначително затруднение, една дребна мъчнотия. – Посланикът си облече палтото. – Ще се срещнем по обяд и да бъдеш в най-празничната си премяна.

– Но той няма да се появи след тоя пожар.

– Да. Ако не дойде, язък му за престижа, а ние ще му се издигнем в очите.

– Не мога. Сър Уилям, днес не ставам за преводач. Аз… просто съм изтощен и не мога, съжалявам.

– Боя се, че ще ти се наложи. Не губи присъствие на духа и тем подобни. – Посланикът се подсмихна. Отново излъчваше студенина и непреклонност.

– Съжалявам, сър, но не мога. Никакъв ме няма. Нека Андре да се заеме с това, той е по-добър от мен.

– Ще ти се наложи – повтори Сър Уилям без настроение. – Андре Понсен е мъртъв.

Тайърър едва не припадна.

– Невъзможно… Как?

– В Йошивара. Научих малко преди да дойдеш и затова изпитах такова облекчение, като те видях. – Посланикът внезапно си спомни за запечатания плик, който Андре му бе поверил в сейфа на Легацията и който трябваше да бъде разпечатан при евентуалната му смърт. – Анри го разпозна, доколкото въобще е възможно да бъде разпознат подобен труп. По пръстена му с печат… Ами… горкият човек бе станал на въглен в своята garfonniere. Разбрах, че се намирала само на няколко ярда от твоята в същата чайна. Извадил си голям късмет. По пладне да си готов.

Сър Уилям се запъти към клуба. От всички страни се стичаха хора. Като минаваше покрай Струанови, хвърли поглед към зданието, доволен, че е оцеляло, както и това на Брокови. „Добро предзнаменование! – Една от двете компании със сигурност ще е новата Търговска къща. А Брокови са къде-къде по-добре с Горнт за управител вместо Норбърт.“ Забеляза, че Анжелик стои на прозореца си, и й махна. Тя му отвърна. „Горката Анжелик, дали Анри й е казал за Андре?“ Откъм клуба до ушите му долетя глъчка, обичайните крясъци, ругатни и звън на чаши. Сър Уилям въздъхна и насочи мислите си към проблемите на Колонията.