Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 96 (всего у книги 99 страниц)

Щом той влезе, настъпи тишина. Клубът бе претъпкан до такава степен, че дори по стълбите навън стояха хора. Наблъсканите потни редици се отдръпнаха и му сториха път. Той се отправи към обичайното си място край бара и поздрави останалите дипломати, Сьоратар, Ерлихер и Сергеев, чието лице бе бинтовано заради изгарянията, а ръката му висеше на превръзка през рамо. Присъстваха всички знатни личности, а също и недотам знатните. Мнозина бяха превързани, други – със счупени крайници, но лицата им горяха. Неколцина бяха вече пияни и дремеха по масите.

– Добро утро. Радвам се да ви съобщя, че имахме изключителен късмет…

Прекъснаха го дюдюкане и викове:

– Топки, разорен съм!

– Какви ги дрънка тоя, за Бога…

– Оставете го да се изкаже…

Сър Уилям изчака и продължи с по-суров глас:

– Наистина сме имали късмет. Засега знаем със сигурност, че е мъртъв единствено Андре Понсен… – Осезаем печален шепот премина, тъй като всички високо ценяха свиренето му… – И никой друг от Колонията. Господин Сьоратар разпозна тялото, а погребението ще се състои утре. За нещастие загубихме двама войници – тяхното погребение също ще се състои утре. В Пияния град липсват още неколцина, но имената им са неизвестни. Войската ни е невредима, всички огнестрелни оръжия, снаряди и муниции също, както и флотът. Наистина сме големи късметлии и предлагам да благодарим на Бога. – В настъпилата мъртва тишина посланикът добави: – Помолих свещеника да отслужи благодарствен молебен довечера. Чувствайте се поканени. Някакви въпроси?

– Какво ще стане с фирмите ни? – запита Лънкчърч. – Изгорях до шушка.

– Нали затова са застраховките срещу пожар, господин Лънкчърч? – прекъсна го гръмогласен смях. – Какво има?

Хевънли Скай, застрахователният агент на Йокохама за Хонконг, където се акцентираха всички полици, се обади:

– С прискърбие трябва да ви съобщя, Сър Уилям, че срокът на полицата на Барнаби изтече миналата седмица и тя стана невалидна. За да спечели пари, той отказа да я поднови до първо число на идния месец. – Краят на изречението му също потъна в смях и подигравки.

– Много жалко. Така или иначе с днешния пакбот официално ще обявя пред губернатора на Хонконг нашата колония за зона на бедствие. Това се отнася за всички…

Думите му бяха посрещнати с одобрителни крясъци и възклицания:

– Да живее Уили! – тъй като подобно изявление означаваше, че всички искове ще бъдат разгледани експедитивно…

– … за зона на бедствие за всички основателни искове, които до един трябва да бъдат потвърдени от моя подпис, за да се смятат за валидни…

Последва нов рев, този път гневен, тъй като Сър Уилям бе прочут със своята педантичност, за разлика от някои чиновници на изпълнителната власт в Хонконг. Мнозина автоматично бяха сметнали пожара за златна възможност да раздуят инвентара си. Когато врявата поутихна, дипломатът добави ласкаво:

– Няма да правя изключение за никого и колкото по-скоро исковете се озоват на бюрото ми, толкова по-бързо ще бъдат одобрени и изпратени… – Присъстващите масово се запътиха към изхода и той ревна с неочаквано силен за толкова слаб човек глас: – Не съм свършил, за Бога! Второ: някои лекомислени люде смятат за най-разумно да напуснем базата си тук. Правителството на Нейно величество не предвижда подобно действие. Ни най-малко! – Дочуха се доводи в полза на противното, но Сър Уилям ги пресече хладно: – Трето: желателно е да си помагате един на друг като британски джентълмени и…

– Ми к’во да правим с проклетите янки? – изкрещя някой сред общи подигравки и одобрителни възгласи за и против.

– И на тях също – извика той в отговор. Беше си възвърнал доброто настроение. – Някои от тях наистина са джентълмени, пък и останалите биха могли да станат. – Отново избухна смях. – И тъй, дръжте се като джентълмени и незабавно се заемете с възстановителните работи. Това е много важно. Налага се да затвърдим своето положение тук, тъй като – последно и най-важно: носят се слухове, че пожарът е предизвикан от умишлен палеж.

– Точно тъй, моята мусуме ми каза същото.

– Според един подобен донос подпалвачът е самураят Накама, когото Бакуфу издирват като метежник, въпреки че Тайърър и аз, а надявам се, че и господин Макфей го смятахме за мил, безобиден и за непресъхващ извор на сведения.

– Точно така – обади се Джейми, ободрен от грижите на Морийн. – Не ми се вярва да е подпалвач. Поне аз така смятам.

– Както и да е, знаем със сигурност, че е загинал. Бил е открит при подозрителни обстоятелства. Всички трябва да сме нащрек, в случай че наистина е било умишлен палеж. Лично аз не съм убеден в това. Ако пожарът е бил предумишлено деяние срещу нас, значи ще последват и други. Ако е стихийно бедствие, е… това е Божа работа…

– Амин – прошепнаха мнозина от благодарност, че са останали живи.

– И тъй, пазете се от възможни опасности, но нека се държим както обикновено и да се заемем с работата си. Благодаря ви, приятен ден.

– Ами какво ще правим с Йошивара и със заведението на госпожа Фъдърингил?

Сър Уилям се смая. „Боже мой, навярно остарявам – помисли си той. – Въпросът за Йошивара въобще не ми хрумна, а тъкмо Йошивара прави Япония поносима и дори желана за повечето мъже.“

– Госпожа Фъдърингил навярно ще получи добро обезщетение от застраховките си. А що се отнася до първото… Веднага ще открием фонд за набиране на средства. В срок от една седмица. Като начало давам двайсет гвинеи и… е, тъй като Йошивара е част от нашата бедствена зона, правителството на Нейно величество ще ни възстанови всички обезщетения до последната лира.

Сред одобрителни възгласи и насърчения Сър Уилям размени няколко думи с останалите посланици и за тяхна изненада им съобщи, че срещата с Йоши ще се проведе – те двамата със Сьоратар щели да се отправят към Йоши, но биха ли имали нещо против колегите му да вечерят при него тази вечер, за да се посъвещават насаме.

На главната улица британският посланик избърса потта от челото си и удовлетворен се запъти към вкъщи.

– Я виж! – провикна се някой зад гърба му.

Той се извърна и заедно с хората, излизащи от клуба, се загледа със завист и възхищение.

На мястото на опустошеното село гъмжеше от трудолюбиви мъже, жени и деца, които с мравешко усърдие работеха и разчистваха, за да възстановят унищоженото.

„Жалко, че нашите хора съвсем не са толкова чевръсти“ – помисли с благоговение Сър Уилям.

Отвъд рова през поправения мост – Моста към рая – кипеше още по-усилен труд. Вече бе издигната временна порта.

Оттук разчиташе обикнатите незабравими китайски йероглифи, написани на нея. Отдолу бе надраскан и английският превод: „Не потискай страстта си, за нея нещо направи.“

Същия следобед при благоприятно море и облачно небе катерът на Струанови зави към кея на Йокохама на връщане от срещата с Йоши в Канагава. Вимпелът на Сър Уилям красеше главната му мачта. Сър Уилям, Сьоратар и Тайърър дремеха в кабината – всъщност Тайърър спеше като пребит. Боцманът наду сирената, за да накара катерите, скупчени около дока, да дадат път, но в отговор се чуха само яростни крясъци: „Що не си чакаш реда бе“, съпроводени от най-разнородни псувни. Сър Уилям отвори очи и извика на боцмана:

– Свали ни на кея на Брокови. – Боцманът предположи, че това никак няма да се хареса на господин Макструан, но Сър Уилям изрева: – Прави каквото ти се казва!

Сьоратар се протегна и сподави една прозявка.

– Великолепен обяд, прекрасна риба, Уилям – и без да се усети, добави на френски: – бих я предпочел с чесново масло и сос с магданоз. Както и да е, твоят главен готвач е англичанин, какво да го правиш.

– Китаец е – отговори Сър Уилям добродушно. Срещата бе протекла точно както той я бе предвидил. Тя просто не се състоя. Бяха пристигнали навреме, изчакаха половин час, след което повикаха местния управител. Тайърър му обясни, че не разбират къде е.

– Да не би да е болен?

– Ах, толкова съжалявам, не зная, господарят…

– Моят господар казва: „Осведоми се за здравето на господаря Йоши, кажи, че сме тук по негова молба.“ Щом той оздравял, моля, нека посочи друг ден. – Тайърър умишлено бе пропуснал всички истински задевки на европейските посланици.

Управителят пламна, поклони се като на по-висшестоящи, отново се извини и бързо се оттегли, възмутен, че гай-джин все още не са си заминали. Естествено, всички цивилизовани хора оттук до Йедо бяха видели огнените пламъци и бяха предположили, че гай-джин, поне тези, които бяха останали живи, ближат изгарянията си и се товарят на корабите си, за да отплават вкупом.

След като управителят и свитата му си отидоха. Сър Уилям бе предложил да се наобядват спокойно и бе завел Сьоратар в богатата изба на Английската легация.

– Заслужава си да го отбележим, Анри. Какво ще си избереш за пиене? Голям късмет извадихме миналата нощ, като изключим горкичкия Андре.

– Да, жалко. Такава е била волята Божия. – Сьоратар се мръщеше, докато разглеждаше етикетите. – Ах, „Монтраше“ от 1851! Две бутилки?

– Най-малко две. И Джордж ще обядва с нас. Предлагам ти да опиташ и „Марго“ – препоръчвам ти от 1848, „Шато Пишон-Лонгвий“… И „Шато д’Икем“ с пудинга.

– Прекрасно! Язък, че няма сирене. Йоши нали няма да изникне изневиделица?

– И да дойде, няма да го приемем.

– В клуба спомена, че ни каниш на вечеря. Искаш да обсъдиш нещо важно с останалите ли?

– Да. – Избата бе прохладна и приятна. Няколко чаши стояха наредени върху един бюфет до рафтовете. Сър Уилям избра бутилка шампанско и се зае да я отваря. – Да се престорим, че пожарът не е катастрофа за нас, и да предприемем нападение срещу Санджиро и столицата му Кагошима.

– Сега ли? – Сьоратар се смая. – Не е ли опасно да изпратим флота, след като в момента сме толкова уязвими. – Искаш да ги примамим ли?

– Да, точно това целя. Предлагам да изпратим само британските военни кораби, а вашият флагман, както и руският да останат тук заедно с въоръжените търговски флотилии. Ще отменим изпращането на армейски поделения за предвидения десант. Ще заминат само матроси. Просто ще ги обстрелваме от морето. – Тапата изскочи с пукот. – Това много ще улесни задачата на Кетърър. На него никак не му харесва да ръководи морски десант.

Двамата мъже се чукнаха. Сьоратар обмисляше предложението от всички страни, за да установи къде се крие уловката и къде противникът му е заложил мини, които да подронят френските интереси. Не откри нищо такова. Напротив. Така само се улесняваше неговият дългосрочен план да спечели благоволението на Йоши и да го накара да осъзнае, че варвари са британците, а не французите и че Франция, която той представляваше, е далеч по-търпелива и далновидна.

– Прекрасна реколта, Уили. En principe – да, но ми се ще да се посъветвам с моя адмирал.

– Защо не? Ето какво ще направим…

Обедът мина приятно. Качиха се на катера и ето сега Сър Уилям чевръсто изскочи на палубата, тъй като катерът акостира на кея на Брокови – нещо нечувано до този момент. Видя Горнт и един чиновник, които стояха до някакви сандъци край стъпалата на пристана.

– Надявам се, че нямате нищо против, господин Горнт – рече английският дипломат. – Аз поех командването на катера, той плава под мой флаг, а не под Струановия.

– Удоволствието е мое. Сър Уилям. Как мина?

– Ами той просто не се яви. Предполагам, че не ни е очаквал.

– Опозорил се е оттук до Тимбукту.

– Доста. – „Тъкмо такава беше целта ми“ – помисли си Сър Уилям и посочи сандъците. – Да не би да заминавате?

– Отивам в Хонконг, сър, с тазвечерния пакбот, за да осигуря строителни доставки за нас и за останалите.

– Прекрасно хрумване. Лек път и щастливо завръщане.

Повдигна шапка и се отдалечи заедно със Сьоратар. Тайърър залиташе от умора подире им и въобще не забеляза Горнт.

– Качи ги на борда, Периера – заръча Горнт. – Съобщи на капитана, че своевременно ще се явя на кораба. – О, здрасти, докторе. – Хоуг бързаше заедно с няколко кули8181
  Слуги в Индия. – Б.пр.


[Закрыть], приведени под тежестта на един пътнически сандък и няколко чанти.

– Едуард, разбрах, че и ти ще пътуваш с „Красавицата от Атланта“. – Хоуг едва си поемаше дъх и изглеждаше изтощен. Ръцете и дрехите му бяха покрити със засъхнала кръв, а очите му – зачервени. – Как да накарам твоите хора да натоварят тези неща на кораба вместо мен – имам още десетина ръце и крака за оправяне, а също и някои изгаряния… Много ти благодаря. – Лекарят хукна, без да дочака отговор.

– Качи ги, Периера. – Горнт се намръщи. „Защо ли Хоуг толкова се бе разбързал да отплава за Хонконг?“

Всичко вече бе опаковано, бе сторил необходимото, за да е сигурен, че Брокови ще се справят добре в негово отсъствие: бе разпоредил на кои търговци да отпускат кредит и на кои да отказват; утре или вдругиден представителите на Чошу щяха да пристигнат, за да се уговорят за оръжейните пратки – добра сделка, от която щеше да спечели, след като Брокови фалират, и както бе замислил, щеше да се сдобие с тукашните помещения и персонала на Ами, на цени като при разпродажба след пожар. Сам се засмя на шегата си. Освен това въглищната концесия на Йоши би могла да се прехвърли от Струанови при Сьоратар чрез търговската компания на покойния Андре Понсен. Бе дал указания на сарафа тайно да направи такова предложение.

Оставяше Периера за свой заместник. Снощи бе чул от Морийн, че новата кантора на Джейми е изгоряла, и бе решил да го назначи при себе си, но за негово огромно учудване днес следобед Джейми му бе благодарил и му бе отказал под предлог, че се надява да се справи със самостоятелната си търговска компания.

„Джейми само ще допълни прекрасната картина – помисли си Едуард. – Нищо че ми отказа – той ще поеме ръководството на компанията тук, когато всичко стане собственост на «Ротуел-Горнт».“ Опипа джоба си.

Печатът на Норбърт си беше на мястото заедно с двете писма със задна дата за Тес. Носеше повече от достатъчно сребърни мексове и злато от касите на Брокови за разходите си. „Добре. Всичко е наред… А сега – Анжелик.“

– Здравей, Едуард – топло му се усмихна Анжелик. За пръв път го приемаше в будоара си. А Со стоеше до кофичка с лед за изстудяване на вино. Горнт забеляза, че вратата към спалнята е затворена, а завесите са спуснати. Петролните лампи светеха и стаята изглеждаше някак женствена и приветлива. Анжелик се държеше сдържано и особено. Той се притесни.

– Искаш ли бяло вино за разнообразие – любезно му предложи французойката, – „Ла дусет“ или Бърбън?

– Вино, ако обичаш. Госпожо, никога не сте изглеждали по-добре!

– Нито пък ти, приятелю мой. Заповядай, седни тук до огъня. – Бе облечена с нова тъмносиня траурна рокля, чиято кройка подчертаваше фигурата й. Деколтето бе квадратно и скромно. Но за негово и свое удоволствие Анжелик бе метнала многоцветен копринен шал на раменете си. Сякаш пролетен полъх в този януарски ден.

– А Со, вино. – След като слугинята им поднесе чашите, французойката й заповяда: – Чакай отвън! Ако трябваш, повикам! – Слугинята излезе и нехайно затръшна вратата подире си.

– Сега ще си залепи ухото на вратата – тихо прошепна Горнт.

Анжелик се разсмя:

– За да научи някоя тайна ли? Че какви тайни може да има помежду ни? Щастливо плаване, Едуард. – Тя отпи и остави чашата си. – Събра ли си багажа?

– Да, да. Изглеждаш прекрасно, обичам те и чакам отговор на въпроса си.

Тя разтвори ветрилото и започна да си играе с него, както би го сторила млада благородна дама пред благороден младеж, който е добра партия за женитба. А също и както правят хора със съмнителна репутация – подлъгваше го, флиртуваше, обещаваше, но го и отблъскваше, отговаряше или избягваше отговорите.

Ветрилото изпърха.

– Изключително много ти се възхищавам, Едуард.

– Но не повече от мен. И тъй – да или не?

Ветрилото се затвори. Анжелик се усмихна, отвори някаква кутия на бюрото си и му подаде плик. Бе адресиран до госпожа Тес Струан.

– Моля те да го прочетеш. Изпращам го по Хоуг в Хонконг в отговор на нейното.

Почеркът й бе ясен.

„Уважаема госпожо Струан,

Благодаря ви за писмото и за щедростта. Приемам всичките ви условия: тържествено се заклевам и по своя воля приемам да се откажа от всякакви искове към състоянието на сина ви. Съгласна съм никога да не използвам титлата «Госпожа Струан». Съгласна съм, че съм католичка и не съм се омъжила според изискванията на моята църква. Приемам да не стъпвам, в Хонконг, освен при транзитно прекачване на друг кораб. Никога няма да правя опити да се свържа с вас или с някого от семейството ви. В разстояние на една седмица ще напусна тези помещения и с благодарност приемам предложението ви за попечителство за две хиляди гвинеи годишно, докато съм жива.“

Писмото не бе подписано. По-долу следваше:

„Истинността на подписа е удостоверена от Сър Уилям Ейлсбъри, посланик в Япония.“

А след това бе оставено място за неговия подпис и за датата.

Горнт вдигна поглед.

– Не вярвам на очите си. Така й даваш всички козове.

– Нали ти ме посъветва да приема условията й?

– Да, но да се споразумееш – да възобновиш преговорите.

– Ах, да, спомням си. Ако си съгласен, ще помоля Сър Уилям да удостовери подписа още сега, преди да си заминал. Доктор Хоуг ми обеща да го вземе със себе си тази вечер. Той ще отплава с твоя кораб, така че, когато ти пристигнеш там, тя вече ще го е получила.

– Нима не разбираш, че с това писмо ти се отказваш от всичко… Как бих могъл да преговарям с нея в твоя полза?

– Има и втора страница – Анжелик я извади от кутията.

Ветрилото и се разтвори и тя започна да си вее. Плавно.

Горнт отново се задълбочи. Почеркът тук не бе толкова ясен и на места изглеждаше зацапан. „Да не би да са петна от сълзи?“ – запита се Горнт.

„Уважаема госпожо Струан,

По очевидни причини тази част от писмото е отделена, тъй като трябва да си остане помежду ни и не е работа на Сър Уилям. Още веднъж ви благодаря за вашата щедрост. Не мога да приема любезното предложение за три хиляди, ако «се омъжа повторно» или се «омъжа», както бихте се изразили вие, до края на годината, тъй като не възнамерявам да «се омъжа повторно» или «да се омъжа!» – вие сама си изберете, което е по-правилно.“

Горнт отново вдигна очи, този път стреснат:

– Такъв ли е отговорът ти? Ветрилото запърха.

– Дочети го – настоя Анжелик. Едуард плъзна поглед по страницата:

„В името на Бога продължавам да вярвам, че съм била омъжена, макар по своя воля да се отказвам от всякакви публични и законни претенции, както вече посочих. Не бих взела другиго… не искам да ви нараня, нито да ви обидя, но да се омъжа отново… не. Възнамерявам колкото се може по-скоро да се установя в Лондон, тъй като се чувствам повече англичанка, отколкото французойка – майчиният ми език е по-скоро английският, отколкото френският, тъй като леля ми бе моята истинска майка.

Никога повече няма да се възползвам от титлата «госпожа», както вече ви обещах, но не съм в състояние да попреча на хората тук да се обръщат към мен по този начин. Сър Уилям отказва да приеме да се подписвам Анжелик или Анжелик Ришо, и настоява подписът ми да гласи: «Госпожа Анжелик Струан, по баща Ришо», и горепосоченото да бъде задължително, тъй като според него и според неговото тълкуване на английските закони понастоящем това е законното ми име.“

– Наистина ли го е казал? – остро попита Горнт.

– Не, но господин Скай твърди, че ако го помолим, той ще се съгласи.

– Ах. – Горнт кимна замислено, отпи малко вино и продължи да чете по-бавно и по-внимателно.

„Ако нещо от горепосоченото не ви задоволява, моля, напишете по-нататъшните си изисквания и ги предайте на господин Горнт, който твърди, че отново ще се срещне с вас. След което незабавно ще се завърне тук и аз ще подпиша новите условия. Най-искрено ви го препоръчвам – той бе много добър приятел на вашия син и се държа изключително мило с мен – именно той ме посъветва да приема любезните ви условия, тъй като господин Скай бе против. Искрено ваша…

Анжелик“

Горнт се облегна, въздъхна и я загледа с благоговение.

– Това е прекрасно. Прекрасно! Ти приемаш абсолютно всичко, но продължаваш да държиш дамоклевия меч над главата й.

Ветрилото замря.

– Какво имаш предвид?

– Възнамеряваш да се настаниш в Лондон и следователно да се намираш под закрилата на британските закони – скрита, но очевидна заплаха за нея. Нито веднъж не използваш думата „съпруг“, но и тази заплаха присъства. Избутваш ме направо в средата на сцената като приятел и на двете страни и ме поставяш в идеална позиция за водене на преговори. И колкото и да е непочтена Тес, какъвто и документ да те принуди да подпишеш, ти ще проливаш сълзи и ще въздишаш: „Действам под принуда“, и ще спечелиш. Изумително!

– Значи да помоля Сър Уилям да завери подписа ми?

– Да – потвърди Горнт, омаян от нея – толкова умна, толкова безстрашна и толкова опасна. Навярно прекалено опасна. – Шах и мат за Тес.

– Какво искаш да кажеш?

– Тес може да бъде спокойна в един-единствен случай: ако се омъжиш отново. А ти точно това отказваш да направиш. – Макар ветрилото да замря, очите й го наблюдаваха иззад него. После Анжелик отново почна да си вее, а той й върна писмото, докато си мислеше: „Дяволски умно за теб, но не и за мен.“ – Скай ти е дал блестящ съвет.

– Никой, освен теб не ми е давал съвети. Ти спомена нещо, което ме доведе до това решение.

Сърцето му се сви.

– Нима никой не е виждал писмото ти?

– Не. И никой няма да го види. То ще си остане наша тайна.

Той чу „наша“ и се запита какво означава това. Почувства се обезверен, но успя да го прикрие; стана и разръчка огъня с ръжена, за да спечели време и да помисли. Във въздуха все още се носеше силна миризма на пушек и изгоряло, но Горнт не забелязваше нищо – единствено нея.

„Как ли й е хрумнало, по дяволите? Блестяща партия – всички фигури са на дъската. Тя ще спечели, ще победи Тес, но аз загубих. И все пак ще ми се наложи да преговарям в нейна полза и съм абсолютно сигурен, че ще увелича сумата; но Анжелик не отстъпи нищо и остави играта незавършена. Загубих. Няма да спечеля голямата награда: Нея.“

– Значи отговорът на моя въпрос е „не“?

Само ветрилото се помръдна.

– Защо? – попита Анжелик безстрастно.

– Защото веднага, щом ми отговориш с „да“, губиш играта, губиш цялата си власт над Тес Струан.

– Да, бих го направила. – Анжелик бавно затвори ветрилото и го пусна в скута си. Нито за миг не бе откъсвала очи от него.

За момент Горнт се почувства като хипнотизиран. Внезапно го осени надежда.

– „Бих го направила“ ли каза? Искаш да кажеш, че ти би го направила. Но аз не бих го направил, така ли? Не бих изгубил властта си?

Анжелик се усмихна. Това бе отговор.

„Отново Мона Лиза – помисли си Горнт. – Чудно как се променя лицето й. Колко непочтена всъщност е тя и колко бдителен ще трябва да бъда, за да обуздая тази млада кобилка. Все още не разбирам, но нерешителният никога не печели.“.

Едва се удържа да остане на мястото си.

– Обичам те заради всичко, което си, но най-вече заради блестящия ти ум. А сега ми отговори официално – ще се омъжиш ли за мен?

– Да – отвърна Анжелик.