Текст книги "Гай-джин"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 99 страниц)
– Благодаря, Хирага-сан – усмихна се Райко. – Да, тя е безценна, гай-джин много я харесват. Но, моля те, не забравяй, че Тайра е наш клиент и че гай-джин не са като нас. Те са склонни да се прикрепят само към една дама. Моля те, насърчи го, гай-джин са богати, а аз чувам, че той е важен чиновник и може да остане тук за няколко години.
– Соно-джой.
– Това ти трябва да го уредиш. Ти ще им вземеш главите, но обещай ми, че няма да го направиш тук, а междувременно аз ще им взема богатството.
– Ще разрешиш ли на Ори да остане?
– Ори-сан е странен младеж – рече тя колебливо, – много силен, много гневен, много неспокоен – кибритлия човек е. Боя се от него. Мога да го скрия за ден-два, но… но, моля те, обуздай го, докато е мой гост! Достатъчно са грижите във Върбовия свят, не е нужно, да търсим нови.
– Добре. Имаш ли някакви новини от братовчед ми Акимото?
– Той е в безопасност в Ходогая, в Чайната на Първата луна.
– Изпрати да го повикат. – Хирага измъкна един златен обан от тайния си джоб. Забеляза как очите й светнаха. – Това ще стигне за пратеника и за разноските, докато Акимото и Ори са тук, и за услугите на Фуджико утре, разбира се.
– Разбира се. – Монетата, доста щедро заплащане, изчезна в ръкава й. – Ори-сан може да остане, докато не сметна, че му е време да си върви; тогава ще си тръгне, съгласен ли си?
– После, толкова съжалявам, шиши, но ще ти кажа, че за теб е много опасно тук. Това е разпратено до всички бариери. – Райко разгъна обява, отпечатък от дърворезба. На нея имаше портрет. Неговият. Надписът гласеше: „Бакуфу предлагат две коку награда за главата на този убиец роши от Чошу, който има много прозвища, едно от които е Хирага.“
– Бака! – процеди през зъби Хирага. – Прилича ли на мен? Как е възможно? Никога не са ми рисували портрет.
– И да, и не. Художниците имат дълга памет. Това е може би един самурай в битка? Освен ако някой твой приближен не е предател. Лошо е също, че те търсят важни люде. Анджо естествено, а сега и Йоши Торанага.
Побиха го тръпки, почуди се дали куртизанката Койко е предадена, или е предателка.
– Той пък защо?
Райко сви рамене.
– Той е главата на змията независимо дали ти харесва или не. Соно-джой, Хирага-сан, но не води враговете Бакуфу тук. Искам главата ми да си остане на раменете.
Цяла нощ Хирага не мигна заради обявата и се чудеше как да постъпи; Прие Фуджико да му сипе саке отново.
– Този Тайра ме учудва, Ори.
– Защо си губиш времето с него? Убий го.
– По-късно, не сега. Да ги наблюдавам, него и останалите, да пробвам да отгатна реакциите им е като игра на шах, където правилата се менят постоянно, очарователно е… щом веднъж човек преодолее вонята им.
– Тази вечер трябваше да направим онова, което исках да направим: да го убием и хвърлим тялото му до караулното и да оставим да обвинят охраната. – Ори раздразнен прекара дясната си ръка по наболото си обръснато теме, после стори същото и по брадата. Лявото му рамо бе превързано, а ръката все още окачена на превръзка. – Утре ще се избръсна гладко и ще се почувствам пак като самурай – Райко има бръснар, може да му се довери. Но, Хирага, това принудително бездействие ме подлудява.
– А рамото ти?
– Раната е чиста. Сърби ме, но е на добро. – Ори вдигна наполовина ръката си. – Повече не мога, всеки ден се опитвам по малко. Трудно ще я използвам в битка. Карма. Но ако бяхме убили този гай-джин Тайра, нямаше да има никакъв риск за нас или за Къщата; казваш, че бил толкова потаен, че навярно не е споделил с никого за идването си тук.
– Да, но може и да е казал. Те са непредсказуеми. Променят си намеренията, твърдят едно, а после вършат точно обратното, но не с пресметливост, не както го правим ние, не са като нас.
– Соно-джой! Убийството му би подлудило гай-джин. Ще го направим следващия път, когато отново дойде тук.
– Ще го убием, само че по-късно – твърде е ценен за момента. Ще открие тайните им, как да ги унищожим, как да избием стотици, хиляди гай-джин – но чак след като сме ги използвали, за да унижим и разбием Бакуфу. – Хирага пак протегна чашата си. Фуджико я напълни веднага, като му се усмихваше. – Бях дори в кабинета на водача на всички англичани, на пет крачки от него. Аз съм в центъра на властта на гай-джин! Ако можех да говоря по-добре езика им! – Беше много предпазлив и не разкри на Ори доколко всъщност знае езика или как е убедил Тайърър да го измъкне тайно – още повече пред това момиче.
Докато Фуджико пълнеше чашите им, се усмихваше съвсем внимателно и не ги прекъсваше, слушаше жадно, без да се издава, искаше й се да попита за стотици неща, но беше твърде добре обучена, за да го направи. „Само слушай, усмихвай се и се преструвай на тъпа и че си само играчка – обучаваше ги мама-сан, – скоро те ще ти кажат онова, което искаш да научиш, без да ги подтикваш. Слушай и се усмихвай, наблюдавай и ги ласкай, прави ги щастливи, само тогава стават щедри. Никога не забравяй, че щастието им се равнява на златото, което е твоята единствена цел и защита.“
– В Йедо – говореше Хирага – Тайра беше наистина храбър, а тази вечер се държа като страхливец. Фуджико, как е той в леглото?
Тя с усмивка прикри изненадата си, че някой може да е толкова нетактичен.
– Като всеки младеж, Хирага-сан.
– Разбира се, но как е? Каква е големината му – той е висок мъж, голямо ли е копието му?
– О, съжалявам – Фуджико сведе очи и кротко продължи: – но на дамите от Върбовия свят им се заповядва никога и с когото и да било да не обсъждат клиент.
– Нашите правила се прилагат и за гай-джин ли? А? – учуди се Хирага.
Ори се изкиска.
– Нищо няма да измъкнеш от нея или от някоя от тях, аз вече се опитах. Райко-сан дойде и ме нагълча, че разпитвам! „Гай-джин или не, прилага се древното правило на Йошивара – рече ми. – Можем да говорим най-общо, но не и за някой клиент конкретно. Бака не! – беше наистина ядосана.“
Двамата мъже се засмяха, но Фуджико видя, че очите на Хирага не се усмихваха. Като се преструваше, че не забелязва това, загрижена да го успокои и в същото време зачудена как да го обслужи през нощта, тя промълви:
– Толкова съжалявам, Хирага-сан, но моят опит е оскъден с млади и със стари или на средна възраст. Повечето опитни дами твърдят, че големината не гарантира задоволяването на мъжа, както и на жената, но че младите мъже са винаги най-добрите и най-задоволяващите клиенти.
Фуджико се изсмя в себе си на изтърканата лъжа. „Иска ми се да ти кажа истината поне веднъж: че вие, младите мъже, сте най-лошите клиенти, най-много искате, най-малко ни задоволявате. Безнадеждно нетърпеливи сте, имате сила в излишък, искате много пъти, наливате се с алкохол, но почти не ни задоволявате после… и рядко сте щедри. Най-лошото от всичко е, че момичето, макар и да се опитва, се увлича по някой млад мъж и това води до още повече нещастие, болка и в доста случаи – до самоубийство. Старите са двайсет пъти по-добри.“
– Някои младежи – продължи тя като че ли безадресно – са невероятно свенливи, обаче са добре надарени.
– Интересно. Ори, още не мога да повярвам, че този Тайра просто хрисимо се обърна и си тръгна.
Ори вдигна рамене.
– Хрисим или не, трябваше да го убием тая вечер и аз щях да спя по-добре. Какво друго е можел да направи?
– Всичко. Трябваше да рита вратата – срещата си е среща, а че Райко нямаше друга свободна за него, беше още по-голяма обида.
– Вратата и оградата са твърде здрави дори за нас.
– Тогава Тайра трябваше да излезе на главната улица, да събере пет, десет или двайсет души от хората си и да ги доведе да разбият оградата – Тайра е важен чиновник, офицерите и всички войници в Легацията му се подчиняват. Това, разбира се, щеше да накара Райко да раболепничи пред него година-две и да му гарантира, че ще получи услугите, които иска и когато поиска. А ние щяхме да офейкаме. Ето какво щях да направя, ако бях важен чиновник като него. – Хирага се усмихна, а – Фуджико потисна треперенето си. – Това е въпрос на чест. А те разбират много добре какво е въпрос на чест. Те щяха да защитават своята глупава Легация до последния човек, после флотата щеше да погуби Йедо.
– Нима не искахме същото?
– Да. – Хирага се засмя. – Но не когато човек е без оръжие и е преоблечен като градинар – аз наистина се чувствах гол! – Фуджико отново му наля, а Хирага я погледна. Обикновено дори момичето на вечерта да не беше особено привлекателно неговата мъжка потентност и сакето го възбуждаха. Тази вечер беше някак различно. Тази беше Йошивара на гай-джин, тя спеше с тях, така че беше развалена. „Може би Ори би я харесал“ – помисли си Хирага и й се усмихна за кураж. – Поръча ли храна, а, Фуджико? Най-добрата, която къщата може да предложи.
– Веднага, Хирага-сан. – Жената бързо излезе.
– Слушай, Ори – прошепна Хирага, така че никой да не го чуе. – Много е опасно тук. – Той извади сгънатата обява.
Ори ококори очи.
– Две коку? Те ще съблазнят всеки. Може и да прилича на теб, не съвсем, но охраната на някоя бариера ще те спре.
– И Райко каза същото. Ори го погледна.
– Джун беше художник, и то добър.
– И аз мислих за това, чудех се как са го заловили и пречупили. Той знае много тайни на шиши, знае плана на Кацумата да устрои засада на шогуна.
– Отвратително е, че е позволил да го заловят жив. Изглежда, сме издадени. – Ори му върна картината. – Две коку ще съблазнят всеки, дори и най-ревностната мама-сан.
– И на мен ми мина същото през главата.
– Пусни си брада, Хирага, или мустаци, това ще ти помогне.
– Да, ще ми помогне. – Хирага се зарадва, че Ори отново разсъждава както преди, съветите му винаги бяха ценни. – Странно усещане – да знаеш, че това е разпространено навсякъде.
Ори наруши тишината:
– След ден или два, щом мога, ставам все по-силен с всеки изминал ден, ще ида до Киото и ще се свържа с Кацумата, за да го предупредя за Джун. Трябва да го предупредим.
– Да, добра мисъл, твърде добра.
– А ти какво ще правиш?
– Аз съм в безопасност сред гай-джин, в по-голяма безопасност отвсякъде другаде – стига да не ме предаде някой. Акимото е в Ходогая, изпратих да го повикат, тогава можем да решим.
– Добре. Не, за теб ще е по-безопасно, ако се опиташ да стигнеш Киото, преди тези картини да бъдат разпратени по целия Токайдо.
– Не. Тайра представлява твърде добра възможност, за да я пропусна. Ще скрия мечовете там за всеки случай.
– Вземи револвер, по-малко бие на очи. – Ори бръкна с дясната ръка в юкатата и почеса превръзката.
Хирага се изуми, като видя малкия златен кръст на тънка златна верижка около шията му.
– Защо носиш това? Ори вдигна рамене:
– Приятно ми е.
– Махни го. Ори… кръстчето издава връзката ти с убийството на Токайдо, с Шорин и с нея. Кръстът е ненужна опасност.
– Много самураи са християни.
– Да, но тя може да познае кръста. Безумство е да поемаш такъв риск. Ако искаш да носиш кръст, сложи си друг.
След малка пауза Ори повтори:
– Този ми е приятен.
Хирага видя, че Ори е непреклонен, изруга го наум, но реши, че е негов дълг да пази движението на шиши, да пази соно-джой, и сега беше моментът.
– Свали го!
Кръвта нахлу в лицето на Ори. Полуусмивката му не се смени, но разбра, че Хирага му заповядва. Изборът му беше прост: да откаже и да умре или да се подчини.
Един комар свиреше около лицето му. Не му обърна внимание, не искаше да прави внезапни движения. Дясната му ръка бавно дръпна верижката, скъса я. Кръстът и верижката изчезнаха в джоба на ръкава му. После постави ръцете си на татамите и се поклони ниско.
– Прав си, Хирага-сан, това крие ненужна опасност. Моля те, приеми моите извинения.
Хирага мълчаливо се поклони. Едва сега се отпусна, а Ори се изправи. И двамата мъже знаеха, че тяхното приятелство се е променило. Завинаги. Не бяха станали врагове, просто нямаше да са приятели, щяха винаги да са съюзници, но никога повече приятели. Никога. Ори взе чашата си и я вдигна за наздравица; почувства се добре, усети, че контролира вътрешния си гняв дотолкова, та пръстите му не треперят.
– Благодаря ти.
Хирага пи с него, наведе се и отново наля и на двамата.
– Сега за Сумомо. Моля те, разкажи ми за нея.
– Не помня почти нищо. – Ори отвори ветрилото си и отпъди комара. – Мама-сан Норико ми каза, че Сумомо пристигнала като дух с мен на носилка, почти нищо не й казала, освен че лекар гай-джин ме е оперирал и зашил. Платила половината дългове на Шорин и я убедила да ме скрие. Докато чакаше, Сумомо почти не говореше, само попита какво се е случило с Шорин. Щом пратеникът се върна от Йедо със съобщението ти, тя веднага тръгна за Шимоносеки, Единствената новина, която съобщи, е, че Сацума се мобилизира за война и вашите батареи от Чошу отново са стреляли по кораби на гай-джин в Проливите; обърнали са ги в бягство.
– Добре. Ти каза ли й всичко за Шорин?
– Да. Тя ме разпита сериозно и после, след като й разказах заяви, че ще отмъсти за него.
– Сумомо остави ли някакво съобщение или писмо на мама-сан?
Ори вдигна рамене:
– На мен не остави нищо.
„Може би има у Норико – помисли си Хирага. – Няма значение, ще почака.“
– Добре ли изглеждаше?
– Да. Аз й дължа живота си.
– Да. Един ден тя ще поиска да си прибере дълга.
– Да платя на нея значи да платя на теб и за честта на соно-джой.
Двамата седяха мълчаливи, всеки се чудеше за какво мисли другият, за какво наистина си мисли. Внезапно Хирага се усмихна:
– Тази вечер в Колонията имаше голямо празненство, с отвратителна музика и много пиене, това е техният обичай, когато някой мъж се съгласи да се жени. – Той гаврътна чашата си наведнъж. – Това саке е добро. Един от търговците – гай-джин, когото ти съсече на Токайдо – ще се жени за онази жена.
Ори се втрещи.
– Жената с кръста ли? Тя тук ли е?
– Видях я тая вечер.
– Така ли! – измърмори Ори повече на себе си, после пресуши чашата си и наля и на двамата. Малко от виното капна на подноса. – Тя ли ще се омъжва? Кога?
Хирага сви рамене:
– Не зная. Видях него и нея заедно тая вечер, той вървеше с два бастуна като сакат – твоят удар го е ранил жестоко, Ори.
– Добре. А… а жената как изглеждаше?
Хирага се разсмя:
– Чуждоземски, Ори, напълно като палячо. – Хирага описа кринолина й. И прическата й. Изправи се и изимитира походката й. Скоро и двамата почти се търкаляха от смях на татамите. – … Гърдите й оголени дотук, пфу, покварена! Точно преди да дойда при теб, надникнах през един прозорец. Мъжете я стискаха открито, тя и някакъв се прегръщаха, въртяха се в нещо като танц пред всички под музиката на онези ужасно звучащи инструменти; ако изобщо това е музика! Вдигаше си полите, така че можеха да й се видят наполовина краката, обути в тесни гащи до глезените; никога не бих повярвал на това, ако не го бях видял с очите си, но тя преминаваше от мъж на мъж като обикновена курва и те до един я окуражаваха. Само глупакът, който ще се жени за нея, седеше на един стол и сияеше, представяш ли си! – Той понечи да налее, но бутилката бе празна. – Саке!
Вратата се отвори тутакси, прислужница влезе на колене с две шишета, наля и изчезна. Хирага се оригна, сакето започваше да го хваща.
– Те се държаха като животни. Без своите оръдия и кораби са достойни за презрение.
Ори хвърли поглед навън през прозореца към морето.
– Какво има? – Хирага внезапно застана нащрек.
– Опасност ли?
– Не, нищо няма.
Хирага се намръщи обезпокоен, спомни си какъв усет има Ори за външни присъствия.
– Имаш ли мечове тук?
– Да. Райко ми ги пази.
– Мразя да съм без мечове на колана.
– И аз.
Известно време пиха мълчаливо, а после пристигна храната – малки съдове с печена риба, ориз, суши и сашими и португалско ястие, наречено темпура – риба и зеленчуци, потопени в оризово брашно и доста препържени. Преди да пристигнат португалците около 1550 година – първите европейци край бреговете на Япония, – японците не познавали приготвянето на храната чрез пържене.
Когато се натъпкаха, повикаха Райко и й направиха комплименти, отказаха да ги забавлява гейша, така че тя се поклони и ги остави сами.
– Ти можеш да дойдеш утре, Фуджико. Ще бъда тук по някое време след залез-слънце.
– Да, Хирага-сан. – Фуджико се поклони много ниско, доволна, че я отпращат без по-нататъшна работа; Райко вече й бе казала, че щедро са й заплатили. – Благодаря за честта.
– Разбира се нищо от това, което чу или видя, няма никога да споменаваш пред Тайра или някой гай-джин, пред когото и да било.
Вдигна глава изненадана:
– Разбира се, че няма, Хирага-сама. – А щом видя очите му, сърцето й се сви. – Разбира се, че не – повтори Фуджико, гласът й едва се долавяше, поклони се с чело до татамите и силно изплашена, излезе.
– Ори, поемаме риск с тая жена, тя ни слушаше.
– Така е с всяка от тях. Но тя никога не би се осмелила, нито пък останалите. – Ори разгони комарите с ветрилото си. – Преди да си тръгнем, ще уговорим цената с Райко, като се разберем да настани Фуджико в долнопробна къща; там ще бъде прекалено заета и няма да й остане време да създава неприятности; пък и ще бъде достатъчно далеч от гай-джин и Бакуфу.
– Добре. Това е ценен съвет. Може да ни струва скъпо. Райко твърди, че Фуджико била изключително харесвана от гай-джин по някаква си причина.
– Фуджико ли?
– Да, странно е, нали? Райко казва, че те са твърде различни от нас. – Хирага видя, че усмивката на Ори се изкриви. – Какво има?
– Нищо. Можем да поговорим повече утре.
Хирага кимна, пресуши последната чаша, изправи се, свали юкатата, която всички Къщи и кръчми набавяха за своите клиенти, и се облече отново в най-обикновено кимоно на селянин, с груб тюрбан и островърха сламена шапка; после сложи на раменете си празната кошница.
– В безопасност ли си така?
– Да, докато не се наложи да се съблека, а имам и това – Хирага посочи два документа, издадени от Тайърър, единия за японците, другия за англичаните. – Охраната на портата и на моста е бдителна, както и военният патрул на колонията през нощта. Няма никакво ограничение в часовете, но Тайра ме предупреди да внимавам.
Ори замислено разгледа документите. Хирага ги скри в ръкава си.
– Лека нощ, Ори.
– Да, лека нощ, Хирага-сан. – Ори го изгледа особено. – Ще ми се да зная къде живее жената.
Хирага присви очи:
– Така ли?
– Да. Искам да зная къде е. Със сигурност.
– Мога да разбера навярно. А после?
Тишината нарасна. Ори мислеше: „Не съм сигурен тази вечер, а ми се иска да съм, но всеки път, щом се отпусна, си спомням оная нощ и своето безкрайно проникване в нея. Ако я бях убил тогава, всичко щеше да е свършило. Но знам, че е жива, и се чувствам като омагьосан. Тя ме омагьосва. Глупаво е… глупаво е, ала съм омагьосан. Тя е дявол, отвратителна е, зная го, но все още съм омаян и съм сигурен, че докато е жива, мисълта за нея винаги ще ме спохожда.“
– А после? – повтори Хирага.
Ори не се издаде за какво мисли. Погледна назад и сви рамене.
20.
Сряда, 17 октомври
Андре Понсен премигна.
– Бременна ли?
– Да – рече Анжелик тихо. – Разбираш, че…
– Това е чудесно, идеално! – избухна той, смайването му се смени с радост, защото Струан, британският джентълмен, бе злоупотребил с невинна дама и сега не можеше да избегне ранния брак, за да остане джентълмен. – Мадам, мога ли да ви поздравя…
– Шт, Андре, не можеш, и не толкова високо, стените имат уши, особено в Легациите, нали? – прошепна Анжелик; не беше на себе си, учудваше се, че гласът й остана така спокоен и че цялата е толкова спокойна и можа да му разкаже с такава лекота. – Разбираш ли, за нещастие, бащата не е Малкълм Струан.
Усмивката изчезна от лицето на французина и после се появи отново.
– Шегуваш се, разбира се, но защо шег…
– Само слушай, моля те. – Анжелик премести стола си по-близо до него. – Аз бях изнасилена в Канагава…
Андре я загледа втрещен, докато тя му разказа какво смята, че й се е случило, какво е решила да прави, как е прикривала ужаса си оттогава.
– Боже мой, горката Анжелик, горкото момиче, колко ужасно е било за теб – беше всичко, което успя да измърмори, дълбоко объркан, докато постави следващото парче от мозайката на мястото му.
Сър Уилям, Сьоратар и Струан бяха решили да ограничат съобщението за операцията на д-р Хоуг в Канагава пред колкото е възможно по-малко хора – да я скрият особено от Анжелик; и двамата лекари съветваха, че от медицинска гледна точка това е най-разумното. „Защо да я тревожим излишно? Достатъчно я разстрои произшествието на Токайдо?“
„Няма все още причина да й кажа“ – помисли си Андре с ирония.
Взе ръката й и я погали, насилваше се да прогони собствените си безпокойства и да се съсредоточи върху нейните. Гледаше я – седнала в кабинета му, спокойна и сериозна млада девойка, с ясни очи и въплъщение на невинността, само преди няколко часа хубавицата на най-пищния бал в Йокохама; сега случилото се с нея му изглеждаше като небивалица.
– Наистина ли е станало? Наистина ли?
Анжелик вдигна ръка, сякаш за да положи клетва.
– Кълна се в Господа. – После отпусна ръце в скута си. Бледожълта пристегната дневна рокля, малко оранжево боне и чадър.
Смутен, Понсен поклати глава.
– Изглежда невъзможно.
През целия си живот бе участвал в множество такива трагедии на мъже и жени: в някои бе забъркван от своите началници, с други се сблъскваше, много от тях създаваше и ги използваше, ако не и всичките, за доброто на каузата: за Франция – за революцията, за Liberte, Fraternite, Egalite или за императора Луи Наполеон, за когото и да било от силните на деня… и на първо място за самия себе си.
Защо не? – помисли си Понсен. – Какво е направила Франция за мен, какво ще направи тя за мен? Нищо. Но тази Анжелик, тя или ще се провали някой ден – нейното спокойствие не е истинско, – или и тя е като някои познати жени, родени лоши, дето блестящо изкривява истината за собствени цели; или пък като други, подтикната от ужаса, ще стане пресметлива, студенокръвна за годините си жена.
– Какво?
– Трябва да го премахна, Андре.
– Мислиш за аборт ли? Та ти си католичка!
– Ти също. Това е работа между мен и Господа.
– Ами изповедта? Трябва да се изповядаш. В неделя ще се наложи да отидеш и…
– Това пък е работа между мен и свещеника, а после и Господа. Първо трябва да се реши основното.
– То е против Божите и човешките закони.
– И е било правено през вековете още преди потопа. – Гласът й прозвуча остро. – Ти всичко ли изповядваш? Прелюбодеянието също не е според „Божите закони“, нали? Убийството също е против всички закони, нали?
– Че кой казва, че съм убил някого?
– Никой, но е повече от вероятно да си причинявал смърт. Става дума за случай на насилие. Андре, нуждая се от помощта ти.
– Ще си навлечеш вечно проклятие.
„Да. Вече пролях езера от сълзи“ – помисли си Анжелик мрачно. И макар да го гледаше с невинни очи, мразеше го, задето й се налага да му се довери.
Сутринта се бе събудила рано и лежа, докато обмисляше плана си; така стигна до внезапното откритие, че трябва да мрази всички мъже. „Мъжете причиняват проблемите ни, бащи, съпрузи, братя, синове и свещеници – свещениците са най-лошите измежду мъжете, мнозина сред тях са прословути женкари, грешници и лъжци, които използват църквата за долните си цели, макар да е вярно, че се срещат и светци. Свещениците и останалите мъже са господари на нашия свят и погубват нас, жените. Мразя мъжете – с изключение на Малкълм. Него не мразя, не още. Не зная дали наистина го обичам. Не зная какво е любовта, но го харесвам повече от всеки друг мъж, когото съм познавала, и го разбирам. Най-после благодарение на Бога очите ми се отвориха!“
Анжелик погледна Андре с доверие и с молба. „Проклет да си, че трябва да се заробя пред теб, но, слава Богу, поне сега те разбирам какъв си. Малкълм и Джейми са прави – единственото ти желание е да господстваш над компания Струан или да я разориш. Проклятие, че трябва да се доверя на мъж. Само ако си бях в Париж или дори в Хонконг, щеше да има десетки жени, които дискретно да помоля за нужната помощ, но не и тук. Онези две вещици? Невъзможно! Те открито ме мразят и са ми врагове.“
Анжелик пророни няколко сълзи.
– Моля те, помогни ми.
Понсен въздъхна.
– Ще говоря с Бабкот днес…
– Ти луд ли си? В никакъв случай не бива да го замесваме. Нито пък Хоуг. Не, Андре, премислих всичко много внимателно – никого от тях. Трябва да намерим някой друг. Някоя съдържателка.
Той я зяпна, поразен от спокойния й глас и логиката й.
– Искаш да кажеш някоя мама-сан? – заекна Понсен.
– Какво е това?
– О… жената… японка, която… която държи местните публични домове, уговаря услугите на момичетата, уговаря цената, настанява момичетата. И така нататък.
Челото й се набръчка.
– Нямах предвид тях. Чух, че има една къща надолу по пътя.
– Господи! Искаш да кажеш – онази – Безсрамната Нели… в Пияния град? Не бих отишъл там за хиляда луидора.
– Но не е ли това домът, който държи сестрата на госпожа Фъдърингил? Прочутата госпожа Фъдърингил от Хонконг.
– Как си научила за нея?
– О, Боже мой, Андре, аз да не съм глупава и тесногръда като англичанките – заяви Анжелик сприхаво. – Всяка европейка в Хонконг знае заведението за млади дами на госпожа Фъдърингил, макар да се преструва, че не й е известно, и да не говори открито за него, както и всички, освен най-глупавите знаят, че мъжете им посещават чайните или че имат любовници от Ориента. Такова лицемерие. Дори ти би се учудил, ако разбереш какво си говорят дамите насаме в будоарите или когато няма мъже край тях. В Хонконг чух, че сестра й е отворила къща тук.
– Не е същото, Анжелик, при нея се обслужват моряци, пияни, безделници – отрепките. Безсрамната Нели не е нейна сестра, само твърди така; навярно плаща нещичко, за да използва името.
– О! Тогава къде ходиш ти? „За забавление?“
– В Йошивара – отвърна Андре и й обясни подробностите, учуден, че е толкова откровен.
– Имаш ли определено място, определена къща, където си в добри отношения с мама-сан?
– Да.
– Отлично. Иди при твоята мама-сан и вземи лекарството, което използват те.
– Какво?
– Боже мой, Андре, бъди разумен, бъди сериозен! Работата е сериозна и ако не решим проблема, никога няма да стана стопанка на Търговската къща и няма да съм в състояние да служа на… на определени интереси. – Анжелик видя, че е улучила целта, и изпита задоволство от себе си. – Иди довечера там и я помоли. Не моли своето момиче или изобщо някое момиче за него, те вероятно няма да знаят. Попитай покровителката, мама-сан. Можеш да й кажеш, че на „момичето“ му закъснява.
– Не зная дали имат такова лекарство.
Анжелик се усмихна мило.
– Не ставай глупав, Андре, разбира, се, че имат, сигурно имат. – С дясната си ръка опъна пръстите на лявата си ръкавица. – Щом разреша този проблем, всичко ще се нареди чудесно, ще се оженим на Коледа. Между впрочем реших, че докато се оженим, ще е по-добре да се преместя от покоите на Струан – сега господин Струан се оправя с всеки изминат ден. Ще се върна в Легацията днес следобед.
– Разумно ли е? По-добре стой близо до него.
– Съвсем нормално е. Въпрос на благоприличие, освен това е твърде важно; сигурна съм, че от лекарството ще се чувствам зле ден-два. Щом всичко свърши, ще реша дали трябва да се върна. Зная, че мога да разчитам на теб, приятелю. – Анжелик се изправи. – По същото време утре?
– Ако не съм намерил нищо, ще ти изпратя бележка, за да те уведомя.
– Не. По-добре да се срещнем тук по обяд. Зная, че мога да ти вярвам. – Тя се усмихна с най-милата си усмивка.
Андре изтръпна от усмивката й и от мисълта, че госпожицата бе свързана с него завинаги, каквото и да стане отсега нататък.
– А буквите – започна той, – написани върху чаршафа, помниш ли ги?
– Да – отвърна Анжелик, изненадана от неговата непоследователност. – Защо?
– Ще успееш ли да ми ги напишеш? Може да позная някоя, сигурно имат значение.
– Написал ги е върху, кувертюрата, не върху чаршафа. С… с неговата кръв. – Анжелик пое дълбоко въздух, пресегна се, взе перодръжката и я потопи в мастилото. – Забравих да ти кажа още нещо. Когато се пробудих, малкият ми кръст, който нося от дете, бе изчезнал. Търсих навсякъде, нямаше го.
– Той ли го е откраднал?
– Предполагам. Макар че нищо друго не липсваше. Имаше малко бижута – бяха недокоснати. Не че бяха много ценни, но струваха повече от кръста.
Представата за нея в леглото, с разрязана до подгъва нощница, за ръката на насилника, дърпаща верижката, за лунната светлина, проблясваща върху кръстчето, преди или след това, бързо се превърна в нещо осезаемо и еротично и Андре целият се разтрепери. Очите му се плъзнаха по фигурата й, приведена над бюрото, неподозираща за страстта му.
– Ето – Анжелик му подаде листа.
Той го загледа, слънчевата светлина просветна върху пръстена му с печат, който носеше винаги. Буквите не се свързваха по никакъв начин.
– Съжалявам, не означават нищо, дори не изглеждат китайски – китайски или японски, писането е едно и също. – Внезапно обърна листа и зяпна. – Токайдо – ето какво означават! – Анжелик пребледня. – Ти просто си ги прекопирала наопаки. Токайдо обяснява всичко! Искал е да знаеш, искал е цялата Колония да научи и така щеше да стане, ако беше казала на някого какво се е случило. Но защо?
С треперещи пръсти тя докосна слепоочията си.
– Аз… аз не зная. Може би… Не. Той… той сигурно е мъртъв вече. Г-н Струан го простреля, сигурно е мъртъв.
Разтревоженият Андре се поколеба, претегляше дали да й разкрие за операцията.
– Тъй като си споделихме много съкровени неща и е ясно, че можеш да пазиш тайна, съжалявам, но ще трябва да ти открия още една подробност. – Французинът й разказа за Хоуг и за операцията. – Не е грешка на Хоуг, не е имало начин да знае. По ирония на съдбата и двамата лекари съветваха да не ти казваме, да ти спестим тревогите.
– Заради Бабкот и неговия опиат стигнах дотук – измърмори Анжелик, гласът й го накара да изтръпне. – Мъжът оживял ли е?
– Не знаем. Хоуг смята, че не е имал много шансове. Защо тоя дявол е искал неговото зло да стане известно на всички, Анжелик?
– Има ли други тайни около тоя кошмар, за които ти знаеш, а аз не?
– Не. Наистина, защо е искал всички да научат? Някакво перчене ли?
Тя мълча дълго, като гледаше написаното на листа. Бе неподвижна, само гърдите й се повдигаха, докато постепенно дишането й се успокои. Тогава, без да каже дума, Анжелик излезе. Вратата се затвори тихо.
Андре поклати глава в почуда и отново се вторачи в буквите.
В малката постройка, свързвана с Британската легация, която делеше с Бабкот, Тайърър се упражняваше да пише с Накама; под това име му се бе представил Хирага.
– Моля те, кажи думите за: днес, утре, вдругиден, следващата седмица, следващата година, дните на седмицата и месеците.
– Да, Тайра-сан. – Хирага внимателно произнесе една японска дума, загледа как Тайърър я написа фонетично с английски букви. После Хирага начерта йероглифите и отново загледа как Тайърър ги преписа. – Ти добър ученик. Винаги използва същия ред за щрихите, лесно е, тогава няма ги забравиш.
