Текст книги "Гай-джин"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 50 (всего у книги 99 страниц)
– Да се консултира ли?
– Да се консултира, както между двамата привилегировани съюзници, така че лесно ще се стигне до съгласие. – Леката усмивка изчезна. – Ако се появят повече от двайсет твои хора, моите войни ще завземат Портите и всички споразумения ще се прекратят. Съгласен ли си?
Погледът на Йоши бе безизразен. Нямаше никаква нужда да се заплашват взаимно, очевидно някакво подвеждане и от двете страни щеше да сложи край на споразуменията им.
– Предпочитам четирийсет мъже на всяка порта – ще уточним подробностите около смяната на охраната без затруднения – и ще държа гарнизона на Портите, докато шогунът Нобусада и принцеса Язу са вътре.
Огама бе забелязал промяната.
– Шогунът Нобусада да. Но не и принцесата, която… която може да остане вътре за постоянно, нали? Четирийсет ли? Много добре, четирийсет на всяка порта. Разбира се, брат й, Синът на Небето, няма да отмени своята воля, негова е молбата аз да ръководя Портите срещу неговите врагове.
– Синът на Небето е Син на небето, но се съмнявам дали няма да се появи отмяна, докато силите на шогуната упражняват своите исторически права.
Изражението на Огама веднага се разведри.
– Нека ти и аз забравим това учтиво мотаене напред-назад и да поговорим ясно: ще отстъпя с достойнство Портите в замяна на Кацумата и останалите – твоите хора стават почетна стража, твоите знамена могат да се веят там и съм съгласен с повечето от разсъжденията ти, така е, но няма да отстъпя пред „историческите права“, нито пред шогуната, нито пред Бакуфу… – Той замълча и тъй като наистина приемаше благосклонно предложението, направи нова отстъпка – … Пред настоящия шогунат и Бакуфу, Йоши-доно. Моля да извиниш моята острота, ще е добре да сме съюзници, не допусках, че ще е възможно, нито че ще се съглася с нещо.
Йоши кимна, като скри ликуването си.
– Щастлив съм, че можем да се споразумеем, и също ще ти кажа направо, че ще се споразумеем както за основните промени, така и за малките. Например – той добави безгрижно, – ако от Императора пристигне такава „воля“, тя ще бъде подправена.
Сега усмивката на Огама бе искрена и Йоши усети, че е постигнал идеален компромис.
– Добре. А сега Кацумата.
Нападението върху скривалището на шиши започна няколко часа преди зазоряване. Изненадата свърши превъзходна работа. Кацумата, всички водачи и останалите шиши бяха вътре. И Сумомо.
Двамата постови се разтревожиха, че има опасност едва когато в края на уличката, кална от дъжда, една от колибите избухна в пламъци и се чуха приглушени викове за тревога от обитателите и близките съседи. Веднага тези мъже и жени – тайни подставени лица на Бакуфу – започнаха да се тълпят в уличката с престорена уплаха, неразборията помагаше да се прикрие безшумното приближаване на силите за нападение. Когато постовите отидоха да проучат, в нощта излетяха стрели и ги повалиха. Единият от тях вдигна тревога, преди да умре.
Незабавно основните войски се изтеглиха от мрака, за да заобиколят целия участък от бедняшки постройки. Повечето бяха хора на Огама, и то по негова молба – Йоши бе приел да изпрати символично четирийсет добре подбрани мъже под командването на Акеда.
След малко мнозина от щурмовата група запалиха факли. Те отчасти осветиха набелязаната колиба отзад и отпред и дъжд от стрели се изсипа във всички отвори и слаби места. И най-неочаквано четиримата стрелци с пушки на Йоши заеха позиции – двама отзад на колибите и двама отпред; дадоха няколко залпа през книжните стени.
За момент настана зашеметяваща тишина – самураи, шиши и всички околни бедни обитатели се изплашиха еднакво – не бяха чували бърза стрелба до този миг. После всички, освен нападателната трупа се пръснаха да търсят прикритие, а отвътре се носеха писъците и виковете на ранените. Колибата в съседство с изгорената бе обхваната от пламъци; пожарът се разпространи бързо в съседната и по-нататък, и още по-нататък, докато и двете страни на уличката се превърнаха в ад, а много семейства останаха вътре като в капан.
Военачалникът на Огама, ръководещ внезапното нападение, не обърна внимание на опасността, която заплашваше само жителите, а даде заповед за първото нападение, пренебрегвайки съвета на Йоши да подпали колибите и да остави стрелците да застрелят шиши, щом напуснат убежището си. Четирима нападатели на Огама паднаха при ожесточената атака на шиши от предната врата и страничните прозорци. Всеобща схватка избухна и тук, и в задната уличка, след като самураите извършиха нов бесен набег, мъжете се мятаха, препъваха се в ограниченото пространство, калта и полумрака. Двама шиши пробиха кордона, но ги съсякоха от засада? Новият залп по колибата бе последван от друг опит за пробив от обезумяла група шиши – безнадеждна работа, защото нов обръч ги приклещи, а зад него още един. Димът от пожарите пречеше на нападателите и на атакуваните.
Дойде заповед от Акеда. Хората му се спуснаха към колибата е факли, запратиха ги на покрива и през шоджи, бързешком отстъпиха, за да разчистят пространство за другарите си с пушките. Пак стрелба и още мъртви – нов грозд от шиши се втурна навън и потъна в крещящото и скимтящо меле. Вонята на пушек, мърша, кръв, пожари, горящо месо и мъртъвци изпълваше влажната нощ. Вече не валеше, а само росеше.
Добре защитени от личните си телохранители, Огама и Йоши наблюдаваха от командната позиция, далеч от пламъка и битката. И двамата носеха доспехи и мечове, а Йоши бе окачил през рамо пушката си. До тях наблюдаваха чиновници от Бакуфу. Разгневени и объркани, те се изненадаха, като видяха, че един шиши проби кордона и затича по уличката, стрелна се по странична пресечка незабелязано за атакуващите самураи от Чошу.
– Това ли е Кацумата? – изкрещя Огама, но думите му потънаха, защото Йоши без колебание се прицели, стреля, зареди и стреля отново. Мъжът отскочи с писък. Огама и всички наоколо се отдръпнаха, не бяха очаквали Йоши да се намеси лично. Без да бърза, Йоши се прицели в мъжа, който се гърчеше безпомощно в мръсотията. Куршумът отхвърли тялото назад. Последен мъчителен вой, и тялото замря неподвижно.
– Това не е Кацумата – разочарова се Йоши. Огама изруга, не виждаше добре на тъмно. Отмести поглед от тялото и погледна пушката, отпусната в ръцете на Йоши, потисна тръпките, които го полазиха.
– Добре я използваш.
– Лесно е да се научи човек, Огама-доно, много е лесно. – С предпазливо нехайство Йоши постави нов патрон в цевта, напълно сигурен, че това е първата пушка, която Огама вижда. Бе я донесъл и бе довел стрелците си съзнателно, за да го впечатли, да го извади от равновесие и да го принуди повече да внимава с опитите за убийство. – Да се убива с това е отвратително, страхливо, недостойно.
– Да, да, така е. Мога ли да видя пушката, моля!
– Разбира се. – Йоши постави предпазителя. – Тя е американска – последна мода магазинна пушка. Скоро ще получа доставка от пет хиляди. – Усмивката му бе тънка, спомняйки си как бе погазил заповедта на Огама. – Моят прадядо мъдро е поставил извън закона всички пушки – всеки може да убива с една от тях, отблизо и отдалеч, даймио, търговец, крадец, ронин, селянин, жена, дете. Моят прадядо е бил много мъдър. Жалко, че не можем да сторим същото, гай-джин го направиха невъзможно.
Пушката изглеждаше странна за Огама, по-тежка от меч, смазана и смъртоносна и това усещане по особен начин се сля с вълнението от внезапното нападение, убийствата, писъците и битката. Съгледвачите докладваха, че Кацумата наистина е вътре и значи скоро главата на омразния му враг ще бъде изложена на показ. Всичко това го изпълваше с непреодолима сладникава погнуса.
„Добре е да се убива така, без опасност за теб самия – помисли си той, пръстите му галеха цевта, – но Йоши пак е прав. Във вражески ръце… а всички други ръце ще са вражески. Пет хиляди? Ийе, трудно ще се преборя с него. Аз поръчах само хиляда – откъде ли взема пари, земните му са почти толкова затънали в дългове, колкото моите… ах, да, разменя ги срещу отстъпката от златните мини. Умно. Аз ще направя същото. Какъв ли е тайният му план? Притежава ли и той «Пурпурно небе»? Ако Йоши получи пет хиляди, аз трябва да получа десет. Тази вечер той доведе четирийсет свои души. Защо? Дали за да ми напомни, че се съгласих за толкова на всяка порта? Четирийсет стрелци с пушки могат лесно да изтребят мои двеста, освен ако не са също така добре въоръжени.“
– Имаш ли още от тях тук? – попита той.
Йоши реши да бъде искрен:
– В момента не.
Огама замислено му върна пушката и насочи вниманието си към колибите.
Шумът от битката стихваше, а прашенето на пожара се разрастваше; обитателите се опитваха да го потушат, наредени в редици, по които си подаваха ведра с вода. Покривите на набелязаната колиба и другите от двете й страни също горяха. Избухна нов отчаян ръкопашен бой, тъй като още шиши напуснаха пламналата постройка, мнозина вече бяха ранени. Йоши каза:
– Кацумата не е сред тях.
– Може би се е опитал да се измъкне отзад. Там, вън от полезрението им, петима шиши вече лежаха мъртви в мръсотията редом с осем самураи на Огама и шестима ранени. Нова схватка между трима шиши и десет самураи на Огама вървеше към своя неизбежен завършек. – Последва соно-джой и тримата мъже се втурнаха към смъртта. Трийсет самураи от Чошу, строени в дълбочина, чакаха следващия пробив. От процепите в шоджи се издигаше дим. Воня на горяща плът се носеше във въздуха. Никакво движение отвътре. Офицер махна на един от самураите.
– Докладвай на военачалника какво става тук и го попитай дали да чакаме, или да влезем.
Мъжът изтича.
Отпред схватката приключи, както всички останали. Тримата шиши загинаха храбро. Още дванайсет умряха, както и седемнайсет самураи от Чошу, а един от хората на Йоши бе разкъсан на парчета. Четиринайсет бяха ранени, трима шиши – безпомощни, обезоръжени и все още живи. Военачалникът изслуша доклада.
– Кажи на офицера да чака и убива всички, които се мернат навън. – Той викна една група, която държеше в резерв. – Изпразнете колибите, докато все още има възможност. Убивайте всички, които не се предадат, но не и ранените.
Самураите веднага хукнаха към вратата. Вътре се чуха кратки викове, после настана тишина. Един от самураите излезе отново, кръв цвъртеше от зверски разрез в бедрото му.
– Половин дузина ранени, много трупове.
– Измъкни ги, докато не се е срутил покривът.
Труповете и ранените бяха подредени пред Йоши и Огама, чиновниците стояха наблизо. Факлите хвърляха странни сенки. Двайсет и девет убити. Единайсет зле ранени. Кацумата не беше сред тях.
– Къде е той? – изкрещя Огама на главния представител на властта, вбесен. Йоши също бе ядосан; никой не знаеше точния брой на враговете вътре, когато бе започнала битката.
Човекът падна на колене:
– Господарю, кълна се, че беше вътре и че не е излизал.
Огама пристъпи до най-близкия ранен шиши:
– Къде е той?
Мъжът го погледна през болката си:
– Кой?
– Кацумата! Кацумата!
– Кой? Не познавам никакъв… никакъв Кацумата. Соно-джой, предателю! Убий ме и стига вече.
– Много бързаш – процеди през зъби Огама. Всеки от ранените бе разпитан. Огама погледна всяко лице – никакъв Кацумата. Нито Такеда.
– Убийте ги всичките.
– Нека да умрат с чест, като самураи – рече Йоши.
– Разбира се. И двамата погледнаха как покривът на колибата падна и стените се срутиха сред порой от искри, повличайки съседните колиби. Росенето отново премина в дъжд.
– Военачалнико! Загаси огъня. Трябва да има мазе, скривалище, ако това говно не е пълен глупак. – Огама закрачи окончателно вбесен, вярваше, че по някакъв начин са го измамили.
Главният чиновник нервно се изправи и се промъкна боязливо към Йоши.
– Извини ме господарю – прошепна той, – но и жената я няма. Сигурно има скр…
– Каква жена?
– Беше млада. От Сацума. От няколко седмици е с тях. Смятахме, че е приятелка на Кацумата. Съжалявам, но и Такеда не е там.
– Кой?
– Шиши от Чошу, когото следяхме. Може би той е съгледвачът на Огама – виждали са го да се промъква в главната квартира на Огама в деня преди нашето неуспешно нападение над Кацумата.
– Сигурно ли е, че Кацумата и другите двама са били вътре?
– Да, господарю. И тримата, господарю.
– Тогава има мазе или таен изход.
Откриха го призори. Вентилационен капак над тесен тунел, достатъчен човек да пропълзи през него, който свършваше доста далеч в покрита с бурени градина на необитаема барака. Огама ядно ритна маскирания капак.
– Бака!
– Ще обявим награда за главата на Кацумата. Специална награда – каза Йоши, също ядосан. Очевидно провалът се бе отразил на отношенията им, толкова мъчително манипулирани и едва започнали. Но той беше твърде хитър, за да спомене за Такеда или жената – тя не беше от значение. – Кацумата сигурно е все още в Киото. Ще наредим на Бакуфу да го намерят и заловят или да ни донесат главата му.
– Ще наредя на моите привърженици да направят същото. – Огама се бе поуспокоил. Той също си мислеше за Такеда, чудеше се дали бягството му вещае добро или зло. Той погледна военачалника, който се бе приближил. – Да?
– Желаеш ли да видиш главите, господарю?
– Да. Йоши-доно?
– Да.
На ранените шиши бе позволено да умрат достойно без допълнителна болка. Бяха обезглавени по ритуала, главите им бяха измити и наредени според церемонията. Четирийсет. „Отново тази цифра – помисли си Огама тревожно. – Поличба ли е това?“ Все пак скри безпокойството си, не познаваше никого от тях.
– Видях ги – каза Огама официално, зората бе влажна поради лекия дъжд.
– Видях ги – тържествено рече и Йоши.
– Набучете главите на колове, двайсет пред моите порти и двайсет пред портите на господаря Йоши.
– А надписът, господарю? – попита военачалникът.
– Йоши-доно, какво предлагаш?
След пауза, като знаеше, че пак го изпитват, Йоши предложи:
– Двата надписа могат да гласят: Тези разбойници ронини бяха наказани за престъпленията против Императора. Нека всички се пазят от злодеяния. Добре ли е?
– Да. А подписът? – И двамата знаеха, че това е много важно и трудно за решаване. Ако Огама се подпишеше сам, това загатваше, че той е законният господар на Портите; ако Йоши го подпишеше, това щеше да предполага, че Огама му е подчинен – законно бе, но и дума не можеше да става. Печатът на Бакуфу загатваше за същото. Дворцовият печат щеше да е неподходящо забъркване на Императора в светските дела.
– Може би отдаваме на тези глупаци твърде голямо значение. – Йоши се престори на изпълнен с презрение. Присви очи, когато над рамото на Огама видя Басухиро и няколко души охрана да се задават по сиромашката, покрита с локви уличка. Той погледна към Огама: – Защо просто не набучим главите на колове тук? Защо да им оказваме такава чест, като се подпишем? Тези, които искаме да узнаят, ще го научат много скоро – и ще се опомнят. А?
Огама остана доволен от дипломатическото решение.
– Отлично. Съгласен съм. Нека се срещнем по здрач и… – той замълча, зърнал Басухиро да бърза към тях, изпотен и останал без дъх. Тръгна да го посрещне.
– Куриер от Шимоносеки, господарю – заекна Басухиро.
Огама сякаш си сложи маска. Пое свитъка и се приближи до една от факлите. Всички погледи бяха приковани в него, докато го отваряше – Басухиро учтиво държеше чадър над главата му.
Съобщението беше от военачалника, командващ Проливите, и с дата отпреди осем дни, бе пренасяно бързо, денем и нощем, с голямо предимство:
„Господарю, вчера завръщащата се флота, състояща се от флагмана и от още седем бойни кораба, до един все параходи, някои теглеха баржи с въглища, навлезе в Проливите. Следвайки твоите указания да не започваме битка с бойните кораби без твоя писмена заповед, ги пуснахме да минат. Можехме да потопим всичките. Нашите холандски консултанти го потвърдиха.
Когато армадата премина, една парна фрегата с развят френски флаг арогантно се върна и изстреля залп след залп по оръдейните платформи в източния край на Проливите, разруши ги заедно с оръдията, после отплава. Аз отново се въздържах от наказателни мерки в съответствие със заповедите ти. Ако ни атакуват в бъдеще, моля за разрешение да потопя нападателя.“
„Смърт на всички гай-джин“ – поиска да изпищи Огама, – ослепял от гняв, че цяла флота е била в ръцете му, както Кацумата, но е избягнала отмъщението – като Кацумата. Пяна изби в ъгълчето на устните му.
– Подготви нови указания: „Нападайте и унищожавайте всички вражески бойни кораби.“
Басухиро, все още запъхтян, каза:
– Мога ли да предложа, господарю, да обмислите: „ако са повече от четири едновременно“. Винаги си отстоявал изненадващите действия.
Огама изтри устните си и кимна, сърцето му биеше силно при мисълта, че е можел да унищожи толкова много кораби. Дъждът се засили и забарабани по чадъра му. Зад Басухиро видя Йоши и останалите офицери – чакаха, наблюдаваха го, прецени дали да се отнася с Йоши като с враг или като със съюзник; намесата на флотата, арогантността и собственото му безсилие го сломиха.
– Йоши-доно! – Той му махна и заедно с Басухиро се отдалечи, за да останат насаме. – Прочети го, моля те.
Йоши бързо го прочете. Въпреки че се владееше, пребледня.
– Дали флотата се е насочила по вътрешното море към Осака? Или ще завият на юг към Йокохама?
– На юг или не, следващите бойни кораби в мои води ще хвръкнат във въздуха! Басухиро, изпрати веднага хора в Осака.
– Почакай, Огама-доно – прекъсна го бързо Йоши, за да помисли. – Басухиро, какво ще ни посъветваш?
Дребният мъж се отзова незабавно:
– Господарю, да приемем за момент, че отиват в Осака. Би следвало заедно да се приготвим веднага за защитата й. Вече съм изпратил спешно съгледвачи, за да проучат курса на флотата, това е най-доброто, което мога да направя.
– Добре. – Огама разтреперан изтри дъжда от лицето си. – Цялата им флота в моите проливи… Защо не бях там.
Басухиро каза:
– По-важно за тебе е да пазиш Императора от враговете му, господарю, а твоят командващ е постъпил правилно, като не е стрелял по единичен кораб. Сигурно е било примамка да открият силата ти. Бил е прав да не издава защитата ти. Сега капанът е заложен, ти ще решиш кога да го захлопнеш. Защото само един вражески боен кораб се е промъкнал обратно и е обстрелвал някои лесни позиции и бързо се е оттеглил. Предполагам, че техният командващ флотата се е уплашил, не е приготвен за нападение, нито за слизане на войски на сушата, за да започне война, която ние ще довършим.
– Да, ще я довършим. Уловка значи? Съгласен съм. Йоши-доно – заяви Огама решително, – нека приключим с това и да започнем война. Изненадващо нападение над Йокохама независимо дали ще слязат в Осака или не.
Йоши не можа да отговори тутакси, едва не му прилоша от внезапно мрачно предчувствие, което се опита да прикрие. „Осем бойни кораба? Та те се връщат с четири повече от Китай, значи гай-джин са подсилили флотата си. Защо? Да отмъстят за убийците от Сацума, не – по-скоро заради нападенията на Огама над корабите им. И те ще постъпят, както в Китай. Кораб на гай-джин бе потопен в Тайванския пролив, а те съсипаха китайското крайбрежие по протежение на стотици левги.
Каква е най-лесната им мишена в Нипон? Йедо.
Разбрал ли е това Огама и дали тайният му план не е само да предизвика гай-джин? Ако аз бях водачът на гай-джин, щях да разруша Йедо. Те не знаят, но Йедо е неделим от нашия шогунат. Ако Йедо падне, шогунатът също ще падне и тогава Страната на Боговете ще е достъпна за насилие.
Ето защо това трябва да се предотврати на всяка цена.
Мисли! Как да хванем в клопка гай-джин и Огама, чието решение е да сложи нашите глави на варварския дръвник – а не своята.“
– Съгласен съм с твоя умен съветник, трябва да се подготвим за отбраната на Осака – започна Йоши със свит стомах. Тревогата му за безопасността на Йедо преля. – Дали Осака, дали сега или по-късно, военната флота се е върнала. Ако не сме много предпазливи, войната е неизбежна.
– Стига с тази предпазливост. – Огама се наведе към него. – Аз казвам, дали ще слязат в Осака или не ние ще изрежем този цирей от топките си – ще изтребим Йокохама. Сега! Ако ти не желаеш, толкова съжалявам, ще го направя аз.
32.
Йокохама
Събота, 1 декември
– Надминахме флотата преди два дни, господин Малкълм, Джейми – жизнерадостно съобщи капитанът на клипера, като криеше потреса си от промяната в Малкълм, когото познаваше от бебе и с когото се бе майтапил и пил само преди три месеца в Хонконг – от измъченото му, хлътнало лице, чудатия отнесен поглед, от бастуните, без които не можеше да ходи и дори да стои прав. – Бяхме опънали всички платна и напредвахме стремително, а те я караха по-спокойно, и с право, защото май не искаха да загубят някоя от натоварените с въглища баржи; влачеха ги на буксир.
Капитанът се казваше Шийлинг и току-що бе слязъл на брега от кораба си „Танцуващият облак“, пристигнал съвършено неочаквано. Бе четиридесет и две годишен, брадат, обветрен човек, на служба в Търговската къща повече от четвърт век.
– Само дадохме салют и продължихме.
– Чай, капитане? – Макфей му наля машинално; от дългогодишен опит знаеше, че това е предпочитаната му напитка. По време на пътуванията си капитанът го пиеше денонощно, подсладен като шербет. Намираха се в покоите на Малкълм край голямата маса и Джейми, както и тай-панът, почти не слушаше, вперил очи в запечатаната пощенска чанта, щампована с герба на Търговската къща, притисната под лявата ръка на Шийлинг.
Шийлинг имаше кука на мястото на лявата си китка. Бе я загубил още като курсант при едно пътуване по реката Яндзъ с товар от опиум – пиратите от флотилията на Белия лотос обградили тяхната лорча5555
Плавателен съд с европейски корпус и китайски платна. – Б.пр.
[Закрыть] и в завързалата се схватка някой отсякъл китката му. По-късно получил похвала за проявената храброст. Обожаваният му идол Дърк Струан го измъкнал от пропастта, като го прикрепил към главнокомандващия търговската му флота Орлов Гърбушкото със заповед да го научат на всичко необходимо.
– Сполайти – усмихна се Шийлинг и отпи голяма глътка. – Отличен е, Джейми! Разбира се, бих предпочел едно голямо уиски, както сам се досещаш, но ще почакам до Хонолулу – възнамерявам да потегля незабавно, дойдох само да…
– Хонолулу? – възкликнаха в един глас Струан и Джейми. Това бе необичайна спирка за клиперите им по трасето през Тихия океан до Сан Франциско и обратно.
– Какъв товар караш? – запита Малкълм, като едва не прибави „чичо Шийли“, името, с което го бе наричал в доброто старо време на своето юношество.
– Както обикновено – чай и подправки за Фриско, но имам заповед първо да отнеса пощата на посредниците ни на Хаваите.
– Заповед от майка ми ли?
Шийлинг кимна и весело втренчи сивите си очи в Струан. Бе подочул поверителните клюки за някои от разногласията между майката и сина – годежът на Малкълм и нейното несъгласие бяха в устата на цял Хонконг, но бе получил строги указания да не споменава нищо.
– Как върви търговията в Хавай? – запита Малкълм, пронизан от безпокойство. – Тя каза ли ти?
– Не, госпожа Струан само ми заръча да се отбия тук.
Порив на вятъра разклати кепенците. И тримата погледнаха през прозореца. Тримачтовият клипер стоеше на котва в залива, устоявайки победоносно на големите вълни, платната му бяха готови за вдигане, скоро щеше да полети в открито море и да се понесе с бесните ветрове или пък с попътните, или с каквото там предстоеше. Тримата се издуха като платна от гордост, а Шийлинг усети прилив на нежност, че командва тази царица на морето. После отново съсредоточи вниманието върху Малкълм и разсеяно се почеса по врата с куката си.
– И тук ме изпратиха със същата задача: пощата! – Подаде му чантата. – Мога ли да получа разписка, моля?
– Естествено. – Струан кимна на Джейми и той се зае с нея. – Какво ново в Хонконг?
– Ще разбереш от писмата, но донесох и последните вестници – хонконгски и лондонски; – оставих пакета в кантората ви долу.
Шийлинг гаврътна чая, бързаше да потегли. Това щеше да е четвъртото му пребиваване в Хаваите и добре познаваше красотата на тамошните момичета, изключителната им, любвеобилна природа; парите за тях не бяха от значение – за разлика от Хонконг, Шанхай, пък и от всички други места, в които бе отсядал. „Този път тайно ще купя малко земя. Под чуждо име. Ще се установя на Хаваите догодина, като се оттегля от компанията. Ще ида там и никой няма да ме знае.“ Мисълта да отплава завинаги, да зареже жена си – тая свадлива кранта – и ненаситните си деца в Лондон („Тате, купи ми това“, „Тате, купи ми онова“), не че ги виждаше кой знае колко често, го изпълваше със задоволство.
– Имам предвид местните новини в Хонконг – поясни Струан.
– О! Ами семейството ти е в добро състояние – и госпожа Струан, и брат ти, и сестрите, макар че младият Дънкан се бе простудил бая тежко, когато заминавах. А що се отнася до Хонконг, конните надбягвания са страхотни, както винаги, и храната – и тя. Госпожа Фъдърингил все така процъфтява, въпреки рецесията Търговската къща държи курса, знаеш го по-добре от мен, но както обикновено, пълзят слухове, че нищо не е в ред, разпространявани вероятно от Брокови, ама това си е съвсем в реда на нещата и винаги е било така. – Той се изправи. – Благодаря ви най-любезно. Най-добре да вървя, искам да хвана прилива.
– Няма ли поне да останеш за обяд?
– Не, благодаря, по-добре, да отплавам…
– Какви слухове? – дрезгаво запита Малкълм.
– Не си струва да ги повтарям, господин Малкълм.
– Защо не ме наричаш тай-пан като всички останали? Струан бе раздразнен от предчувствието за съдържанието на пощата. – Аз съм тай-пан, нали?
Шийлинг не промени изражението си, обичаше момчето, възхищаваше му се и го жалеше за бремето, което му се бе стоварило.
– Така е, прав си, време е да престана с това „господин Малкълм“. Ама, ще ме извиниш, навремето баща ти ми каза същото, щом стана тай-пан няколко дни след като тайфунът уби… уби тай-пана господин Дърк. Знаеш колко ми беше скъп и помолих моя капитан, капитан Орлов, за разрешение да поприказвам с господин Кълъм и Орлов ме пусна. И тъй, рекох на баща ти, че винаги съм наричал господин Дърк тай-пан и като особено благоволение го моля да му викам „сър“ или „господин Струан“. Той се съгласи. Прояви особено благоволение. Може ли…
– Чух, че капитан Орлов наричал баща ми „тай-пан“, а дядо ми му беше също толкова скъп, може би дори повече, отколкото на теб.
– Вярно е – потвърди Шийлинг и се изопна. – Когато капитан Орлов изчезна, баща ти ме направи завеждащ флотата. Служих му от все сърце, както ще служа и на теб, и на сина ти, ако доживея дотогава. Като особено благоволение те моля, нека нещата си останат, както бяха при баща ти!
Шийлинг бе просто безценен за Търговската къща. И тримата го знаеха. Както познаваха и неговата непреклонност. Малкълм кимна, все пак засегнат.
– Безопасно плаване, капитане.
– Благодаря, сър. И… и късмет във всичко, господин Струан. И на теб, Джейми.
Докато Шийлинг се отправи към изхода, Малкълм вече бе разчупил първия печат на чантата, но преди капитанът да хване дръжката, вратата се отвори. На прага застана Анжелик. Шапка, морскосиня рокля, ръкавици и слънчобран. И тримата мъже притаиха дъх пред нейната лъчезарност.
– О, извини ме, cheri, не знаех, че си зает…
– Няма нищо, заповядай. – Малкълм с мъка се изправи на крака. – Да ти представя капитана на „Танцуващият облак“ – Шийлинг.
– La, господине, великолепен кораб, късметлия сте.
– Да, да, така е, госпожице. Благодаря ви – отвърна Шийлинг с усмивка. „Господи – помисли си, – не бях я виждал досега, кой ще посмее да обвинява Малкълм?“ – Довиждане, госпожице. – Капитанът отдаде чест и излезе, а не му се искаше да си отива точно сега.
– Извини ме, че ви прекъснах, Малкълм, но ми бе заръчал да те взема за обяда със Сър Уилям… не си забравил, че имам урок по пиано с Андре следобед, пък и уредих в пет да ни направят дагеротип. Здравей, Джейми!
– На нас ли?
– Да. Спомняш ли си забавния италианец, който пристигна с предишния пощенски кораб от Хонконг за известно време. Той ги прави и гарантира, че ще изглеждаме много добре!
Безпокойството на Малкълм се разсея донякъде, усещаше присъствието й с цялото си същество, душа даваше за нея, макар да я бе видял едва преди час – пиха кафе в покоите му в единадесет: тя бе въвела този обичай, а той му се наслаждаваше от все сърце. Струваше му се, че през последните две-три седмици любовта й към него бе разцъфтяла още повече, макар Анжелик да прекарваше повечето си време в яздене, стрелба с лък, уроци по пиано, в подготовка на соарета, писане на писма и водене на дневника си – така живееха всички те. Но щом останеше с него, бе по-грижлива и по-нежна от която и да било жена. Любовта му и неговата потребност от нея нарастваха с всеки изминал ден с непреодолима сила.
– Обядът е в един, скъпа, а сега едва минава дванадесет – отвърна той и тъй като не му се искаше тя да си отива, добави: – Ще ни отделиш ли няколко минути?
– Разбира се. – Тя грациозно, сякаш с танцова стъпка, го доближи, целуна го и се отправи в покоите си. Парфюмът й остана да витае в стаята като очарователен спомен.
Струан разчупи последния печат с треперещи пръсти. Вътре имаше три писма: едно от майка му до него, едно – пак от нея за Джейми. Третото беше от Гордън Чжан, компрадор на компанията и негов чичо.
– Ето – подаде на Джейми адресираното до него писмо, сърцето му блъскаше лудо. Щеше му се Шийлинг да не бе идвал. Двете писма сякаш изгаряха пръстите му.
– Ще те оставя сам – рече Джейми.
– Недей. Лошите вести не бива да се четат насаме. – Малкълм вдигна очи към него: – Отвори своето.
Джейми се подчини и го прочете набързо. Лицето му пламна.
– Лично ли е, Джейми?
– Гласи следното: „Скъпи Джейми – за пръв път от дълго време насам използва предишното обръщение, – можеш да го покажеш на сина ми, ако пожелаеш. Ще изпратя Албърт Макструан от шанхайската ни кантора при вас веднага, щом успея да го уредя. Ще го направиш свой наместник и ще го обучиш на всичко в дейността ни в Япония, така че, освен ако не се случат две неща, той да е в състояние да те замести достойно, след като напуснеш компанията ни. Първото: синът ми да е в Хонконг по Коледа. Второто: ти да го придружиш.“
Джейми се втренчи в Малкълм безпомощно:
– Толкова. Следва само подпис.
– Нищо подобно. – Малкълм също бе пламнал.
– Щом Албърт пристигне, нека върви по дяволите.
– Голяма работа, ако поостане някой и друг ден и се огледа наоколо. Не е лошо момче…
– Майка ми е… Не съм предполагал, че е толкова жестока: значи, ако не се подчиня й не проявя раболепие, ти ще изхвърчиш. Е? – Очите на Малкълм блуждаеха по бюрото. През последните няколко седмици бе положил нечовешки усилия да ограничи приемането на лекарството до веднъж дневно. На няколко пъти не бе издържал.
