Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 86 (всего у книги 99 страниц)

– Какво се кани да прави ли? Не, въпреки че ми зададе десетки въпроси. Как е Анжелик?

– Добре, поне външно така изглежда. Спокойна е, повече от времето си прекарва в стаята си, рядко слиза за вечеря. Тази вечер ще гостува на Сергеев по молба на Сър Уилям. И помен няма от предишната й оживеност – тогава сякаш пръскаше искри… – „Пак тази дума“ – помисли си Джейми. – Но… ами… по-красива е от всякога. За какво те пита Тес?

– Нищо особено, само за нещата, както аз ги знам. Казах й, че – да, сигурен съм, че се обичаха, че Малкълм буквално я преследваше, а не обратното, че я обожаваше, а тя прие предложението му и се съгласи да ги венчаят на „Пърл“.

– Не те ли пита какво се кани да прави Анжелик?

– Не, и тъкмо това е най-странното. Очаквах да се разгневи, да поиска мнението ми, та да се ориентирам, но не. В края на краищата от години съм им семеен лекар, на работа съм при нея, при Струанови, и я познавам по-добре от всички други. Тес не обсъди нищо с мен, дори неволно не изтърва и дума, само задаваше въпроси, за да изясни подробностите, за които бях забравил да спомена. Много необикновено.

– Да – отзова се Джейми. – Тя сигурно е замислила нещо.

– Съгласен съм. Разбира се, цялата история се появи във всички вестници – от жълтата до официалната преса – с най-сензационни подробности.

ТАЙ-ПАН УМИРА В ПЪРВАТА СИ БРАЧНА НОЩ

– Ей такива едни заглавия, макар че Тес се опитваше да потули нещата. Събрал съм всички изрезки за теб, заедно с това – очите на лекаря заблестяха странно. Той подаде на Джейми някакъв плик.

Макфей разпозна почерка на Тес: „До г-н Дж. Макфей лично по пратеник.“

– И преди да си ме попитал, ще ти кажа, че не зная какво пише. Просто ме помоли: „Предай го на г-н Макфей веднага, щом пристигнеш.“

Джейми го сложи на бюрото си.

– Защо се върна?

– Преди да съм забравил, има още нещо. Старият Брок и неговият също толкова противен син Морган довтасаха на погребението.

– Какво? Неканени?

– Произведоха същински фурор! Ето какво стана. Тес уреди погребението да се извърши на „Китайският облак“. По главната улица преминаха оръдейни лафети и бяха качени на клипера. Поканени бяха четиридесет гости, губернаторът, всички важни клечки, адмирал Сър Винсънт-Синдъри, генерал Скефър – новият главнокомандващ в Азия, страхотен левент, идва направо от британската армия в Индия, всички тай-панове и Гордън Чжан. Никакви вестникари. „Китайският облак“ тъкмо се извъртя срещу вятъра край Шек-О, службата тъкмо да започне, и ето ти ги Стареца Брок и Морган с техния клипер „Стремителната чародейка“. Спряха на около стотина метра. Целият кораб бе украсен със знаменца, флагът – спуснат до средата на мачтата, а те двамата с Морган стояха на квартердека целите в траурна премяна, с цилиндри, с жаба. Когато ковчегът потъна в морето, копелето даде оръдеен салют и отвори бутилка шампанско – всички на борда на нашия кораб твърдят, че са чули как тапата е гръмнала. Онези там вдигнаха тост, хвърлиха чашите и бутилката в морето, отправиха поздрав с цилиндрите си и шумно отплаваха.

– Копелета! Мръсни копелета!

– Нали? По-късно и двамата твърдели, че „беше, за да почетем горкото мъртво момче“! Губернаторът стоеше до Тес, та той ми рече, че тя нито казала нещо, нито направила нещо, а стояла, сякаш е глътнала бастун. Чул я само как въздъхнала от ярост и бил потресен до такава степен, че чак топките му подскочили, познато ти е това усещане, нали… ох, забравих да спомена, че и Горнт беше с Брокови.

– Според Морийн той поемал ръководството им тук.

– Да. Въпреки това младежът ми се струва свестен. Призна ми, че му било наредено да се качи на „Стремителната чародейка“ и… Дявол да го вземе, как забравих за Морийн! Джейми, голям си късметлия.

– Благодаря.

– Голям късметлия си. – Хоуг му протегна ръка: – Приеми поздравленията ми.

– Благодаря. – Джейми се ръкува с него и се престори на доволен, макар да бе унил и мрачен. – Помислихме си… взех я за Тес. Как да не сбърка човек, като гледа през бинокъл в тая тъмница, пък и тя бе увита в шал.

– Стига бе, че тя изобщо не прилича на нея!

– Зная, но са почти еднакви на ръст, пък и осанките им са почти еднакви – с високо вдигната глава – раздразнено възрази Джейми.

Хоуг се намръщи и измърмори:

– Не ми е идвало на ум. Сега, като те слушам, май си прав. Но Морийн съвсем не прилича на Тес – по-млада е от нея поне с десет-петнайсет години, косата й е червеникава и сякаш цялата искри.

– Господи, престани! И без теб го зная. Колко му е да сбърка човек.

– И слава Богу. – На Хоуг чак му призля. – Майчице, да не дава Господ да пътувам с Тес! Твоята Морийн е истинска хубавица! Каза ми, че ти писала за пристигането си.

– Да, но в Хонконг, а не тук. И без да съобщи точната дата.

– Ах! Очевидно не е имала време, тъй като „Буйният облак“ щеше да отплава веднага, а тя тъкмо бе пристигнала. – Хоуг се усмихна под мустак: – Дръж я под око, че инак ще ти я отмъкнат. Горнт май доста я хареса.

Джейми пламна от ревност въпреки желанието си:

– Благодаря за съвета. Как са децата на Тес? Видя ли ги?

– О, да. Здрави са, само дето Дънкан изкара още една тежка простуда. Всичките присъстваха на погребението. Тъжна гледка. – Дънкан се опитваше да се държи, Елайза и Роналда плачеха, а Тес бе плътно забулена – до един съзнаваха, че това е краят на цяла епоха. Така се прекъсва родът на Дърк по права линия, като се изключи Дънкан, но детето е само на десет и ще минат години, докато го наследи. Това не вещае нищо добро за Търговската къща. По цял Хонконг е плъзнал слухът, че Брокови са погнали Търговската къща.

– Изключено! – Джейми се опита с всички сили гласът му да прозвучи убедително. – Новият тай-пан ще бъде от рода на Роб Струан, природения брат на Дърк. Единият от неговите синове или внуци ще стане тай-пан.

– Сигурно си прав, но вече няма да е същото. Язък за Малкълм, цялата надежда на Тес беше в него. Докато бях в Хонконг, все си мислех за тукашното ни погребение. Май беше ненужно, а? Виж какво, дай да го забравим веднъж завинаги. Да смятаме, че Малкълм е бил погребан там, край Шек-О.

– И на мен така ми се иска, и на Сър Уилям, пък и на всички останали. – Тази нощ Джейми отново бе сънувал все същия кошмар как боцманът му разправя, че трупът се издига към повърхността с отворени очи. Побиха го тръпки. – Направихме каквото можахме. И тъй, защо се върна?

Хоуг стана.

– Тес ме помоли да… ъъъ… да връча пощата на Макструан, на теб и на… да се срещна с Анжелик и да й предам едно писмо. – Разбра въпросителния поглед на Джейми и се заоправдава: – Не зная какво пише в тях.

– В тях ли? – сопна се Джейми. – Ти каза „едно писмо“?

Хоуг се изчерви.

– Ох, ами да. Да… едно. Не зная какво пише в него. Най-добре да тръгна…

– Я стига, за Бога!

– Тес ме помоли да й предам едно… едно писмо, това е всичко.

– Я стига, добре те познавам!

Хоуг се ядоса:

– Най-добре да ида да видя Анжелик: тя ще иска да нау…

– Седни! Какви писма, дяволите да те вземат?

– Не зная…

– Такива не ми минават! За какви писма става дума?

Хоуг се подвоуми и изтърси:

– Ако се закълнеш в майка си, ще… ще ти кажа.

– Дадено!

Лекарят седна.

– Тя… Тес ми каза само: „Предай това писмо на онази жена, изчакай седмица-две и после й дай едно от тези две писма.“ Връчи ми общо три, но кълна се в Бога, не зная какво пише в тях.

– Седмица-две ли? Искаш да кажеш, докато й дойде ли? Едното от двете писма значи? Едно, ако е бременна, и другото, ако не е?

– Трябва да й дойде на единайсети, но не се знае със сигурност. Ще изчакаме поне две седмици, а най-добре цял месец и тогава ще видим дали… ще й дойде. Може да й закъснее. Особено в нейния случай, след всичките тези потресения. Тес ми нареди да изчакам, докато съм напълно сигурен. – Лекарят въздъхна. – Ето, вече знаеш всичко.

– Значи Тес те е помолила да изчакаш, за да я прегледаш?

– Ами да, за да съм сигурен.

– Значи, едното писмо ще й го дадеш, ако е бременна, а другото – ако не е?

– Да… нали ти казах.

– На кого още си казал? – Джейми го пронизваше с очи.

– На никого.

– На кого?

– Върви по дяволите! – извика Хоуг и изплю камъчето: – На Горнт.

– Исусе Христе, защо на него?

– И сам не зная, той сякаш се досети. Стигнал е до извода, до който ще стигнат и всички останали. Щом се връщам, то е повече от ясно. Казах го на Тес, но тя не ми отговори нищо, само ме изгледа с особените си сиви очи. Лесно ти е на тебе, Джейми – кипна лекарят. – Лесно ти е на теб и на всички отракани горнтовци – вие сте силни и сте свикнали да се пазарите, а нали пазарлъкът в по-голямата си част е надлъгване? Пък ние докторите не сме. – Отвратен от своята неспособност да пази тайни, Хоуг изпухтя: – Няма да се променя на тия години. Тес ми заръча, като пристигна, да го кажа на Сър Уилям, на Албърт и на теб, и на никого другиго.

– Хич да не те е грижа, напълно си прав. Всички мъже в Йокохама ще се сетят защо си се върнал. Горкичката Анжелик! За кого още носиш писма от Тес?

– Ами… за Сър Уилям.

– За кого другиго? За кого още, дяволите да те вземат?

– За Хевънли Скай.

Като се преструваше на спокоен, Хоуг подаде на Анжелик плика с печата на Търговската къща. Сърцето й бе свито от момента, в който Джейми й съобщи кой пристига с „Буйният облак“, макар да се преструваше на незаинтересована. Не се успокои дори след като Варгас почти веднага й донесе вестта, че е пристигнала годеницата на сеньор Макфей, а не Тес Струан. А несвързаният разказ на лекаря за погребението на Малкълм я обърка още повече. Върху плика с калиграфски почерк бе написано: „За Анжелик Ришо, по пратеник“.

– Прочети го, докато съм при теб – посъветва я Хоуг, разтревожен от избилата по лицето й червенина.

– Боиш се, че ще припадна ли? – сряза го Анжелик, седнала с изправен гръб във високия стол до огъня – стола на Малкълм, който бе донесла от покоите му, преди да ги освободи за Албърт Макструан.

Хоуг се отзова любезно:

– Освен че съм лекар, аз съм също и приятел. – От кабинета на Джейми той се бе втурнал право при нея, доволен, че се измъква от мъчителния разпит. Бе я поздравил, прегърнал и пренебрегнал незабавния й въпрос „Какво стана в Хонконг?“ с думите: – Почакай малко, нека първо те видя. – Бе я огледал най-напред като лекар, после като приятел. И в двата случая остана доволен. – За всеки случай.

– Писмото не е адресирано правилно. Следва да пише „За госпожа Анжелик Струан“ или „За госпожа Малкълм Струан“. – Тя му го върна стеснително.

– Тес предполагаше, че така и ще направиш. – Изрече го много мило.

– Като е толкоз умна, защо не го е адресирала, както си му е редът?

– И на нея й е трудно, не само на теб. Тя е майка и е загубила сина си. Прояви търпение, Анжелик.

– Търпение? Аз? След като съм едва ли не в обсадно положение само защото се омъжих и обичах един прекрасен човек, който… Ти си на нейна страна, нали Струанови ти плащат.

– Така е, но всъщност съм неподкупен; постъпвам, както смятам за справедливо, дори и с теб. – Хоуг добродушно се настани на стола си. В стаята беше топло, усещаше се женско присъствие, но и напрежение. Лекарят видя, че вената на шията й пулсира усилено, а пръстите й треперят. – Помогнах на теб и на Малкълм, но само защото сметнах за правилно. За твое лично сведение, докато бях в Хонконг, подадох оставка. Сега изпълнявам последното си поръчение за Търговската къща.

Анжелик се сепна:

– Защо го направи?

Хоуг отново се усмихна особено:

– Ще се върна в Индия. Ще се опитам да си възвърна загубеното. Колкото се може по-скоро.

– Ах, Арджуманд! – Анжелик се почувства по-добре, приведе се и го докосна. – Прости ми, извини ме за думите ми, не бях права. Съжалявам. Просто… прости ми.

– Не го взимай присърце. Не забравяй, че съм лекар и наистина разбирам какво ти се струпа на главата. Бях се подготвил да ме посрещнеш по-зле. – Хоуг разчупи печата и отвори писмото: – Тес ми нареди да постъпя така. – Вътре имаше още един плик. На него пишеше само: „Анжелик“. – Става, нали? Аз предложих този компромис.

– Ти?

– Да.

– Знаеш ли какво ми пише?

– Не. Кълна се в Бога. Да изляза ли?

Анжелик не можеше да откъсне очи от писмото. След малко поклати отрицателно глава и той отиде до прозореца, за да не я притеснява, дръпна завесите и се загледа навън в нощта. Собственото му сърце биеше лудо.

Анжелик се подвоуми, но накрая отвори писмото. Никакви поздрави. Никакво име.

„Не мога да ви простя това, което сторихте на сина ми. Сигурна съм, че по повеля и насърчение от баща си сте хвърлили око на моето момче и сте го подмамили да се ожени за вас, по какъвто и да е начин. Уверена съм, че «бракът» ви със сина ми е невалиден. «Тази венчавка» ускори смъртта му, уверена съм в това – смъртният акт го доказва. В същия момент адвокатите на компания Струан подготвят писмена заповед за спешно завеждане на дело пред Върховния съд в Хонконг. Дори да носите дете от сина ми, това няма да промени хода на делото и детето ще бъде обявено за извънбрачно.

Не зная как да ви се отблагодаря за скъпоценните сведения, предадени ми по ваша подбуда от един общ познат. Ако се окаже, че документите му са действителни, в което не се съмнявам, аз и Търговската къща ще бъдем задължени на вас и на този човек за неоценимата ви в известен смисъл помощ. Това, че той определи една приемлива цена, като се има предвид скъпоценната информация, не ви засяга – вие не поискахте нищо и няма да получите нищо. Но вашият жест към паметта на сина ми и към бъдещето на Струанови заслужава отплата.

Как да излезем от това безизходно положение?

Ако има някакво решение, то следва да си остане тайна между нас – две неприятелки, каквито сме и ще бъдем, две жени.

Първо: ще ви помоля да окажете съдействие на доктор Хоуг, като му позволите да ви прегледа в необходимия момент, за да установи очаквате ли дете или не. Естествено доктор Бабкот или някой друг лекар по ваш избор също може да ви прегледа и да потвърди диагнозата.

Второ: нека изчакаме още един месец, за да сме сигурни, и тогава ще действаме. По това време адвокатското досие вече ще е пълно и готово за представяне в съда – не ви заплашвам, само ви уведомявам. Дотогава доказателствата на нашия познат частично ще бъдат приведени в действие. Понастоящем не виждам причини за несполука. Както вече ви писах по-горе, аз и Търговската къща сме ви задължени, тъй като вие сте го убедили да се срещне с мен.

Надявам се до това време с Божията помощ да излезем от затрудненото положение.

Тес Струан

Хонконг 30 декември 1862“

Мисълта на Анжелик се мяташе между щастието и ужаса, между победата и поражението. Спечелила ли бе, или бе загубила? Тес Струан не й обещаваше нищо, но май размахваше маслинова клонка. Адвокатско досие ли? Съдилище ли? Свидетелска ложа ли? Анжелик пребледня, като си спомни предупреждението на Скай колко лесно ще бъде за противниковата страна да я обрисува като развратница без пукната пара, дъщеря на углавен престъпник и какви ли не още ужасяващи, изопачени истини. „Безизходно положение“ и „решение“ ли? Нима това не означаваше, че е спечелила частична победа?

„Едуард! Днес или утре Едуард ще ми каже! А също и господин Скай – той е умен и ще разбере. О, Господи, надявам се да разбере.“

Анжелик вдигна очи и видя, че Хоуг я наблюдава.

– О! Прощавай, бях забравила… – Тя машинално усукваше крайчето на ръкава си и неспокойно потропваше с крак. – О, искаш ли нещо за пиене? Ще звънна на А Со… извинявай, изглежда, че… – Анжелик с усилие изричаше думите, а той забеляза промяната и се запита дали не започва нервното й разстройство, което бе предвидил. Всички признаци бяха налице, пръстите й и нозете й се движеха неволно, лицето и бе придобило пепелив оттенък, зениците й се бяха разширили.

– Какво ти пише? – запита я нехайно.

– Ами… нищо особено, само да чакам, докато… – Думите й заглъхнаха и Анжелик втренчи поглед в пространството.

– Докато? – запита Хоуг, за да я върне към действителността, като прикриваше безпокойството си.

Но тя бе погълната от прочетеното. И тъй, бойните редици бяха строени. За добро или за зло. Врагът бе направил първата крачка и бе разкрил намеренията си. Сега беше ред на Анжелик. Тя щеше да поставя условията. Почувства се по-добре. Гаденето й премина и тя пламна. Мисълта, че тя е изложила толкова хладнокръвно отвратителните перспективи, изпълни французойката с гняв: не бе й оставила никаква възможност, не бе проявила загриженост за нея, ни най-малка отстъпка заради любовта, страданията и болката, причинени от смъртта на Малкълм. Нищо. Нищо. А най-лошото бе това „извънбрачно дете“, след като се бяха венчали според британските закони… „Уверена съм!“

„Не бой се – кипеше вътрешно Анжелик, – всичко това е жигосано в паметта ми с нажежено желязо.“ Разтреперана, вдигна очи към Хоуг.

– Пише, че искала да почакам… да почакам, докато ние с теб разберем дали ще имам дете от Малкълм или не. Иска да бъде сигурна, това е.

– А после?

– Не пише. Тя… желае да изчака и кара и мен да чакам. Има неясен… Струва ми се, че намеква за възможно примирие, реш… – Треперенето престана, тъй като й хрумна неочаквано решение, и гласът й злобно изсъска:

– Надявам се на примирие, защото… защото в името на Пресветата Майка аз съм вдовицата на Малкълм Струан, а не някой друг, и нито съдът, нито дори проклетата Тес Струан са в състояние да променят нещата!

Хоуг прикри безпокойството си. И вметна предпазливо:

– Всички сме уверени в това. Само бъди спокойна и не се тревожи. Ако рухнеш, тя ще спечели, а ти ще загубиш, независимо от истината. Няма защо…

Вратата с трясък се отвори. А Со се заклатушка като гъска в стаята.

– Госп’жица тай-тай?

– Аййиая! – кимна Анжелик. – Вън! Защо не чукаш?

А Со застина като вкопана в земята, скришом удовлетворена, че чуждоземската дяволица се е ядосала и по този начин се е унизила.

– Б’лежка, искаш, хея? Б’лежка, госп’жица тай-тай?

– Каква бележка?

А Со се дотътри до нея, поднесе й пликчето, подсмръкна и излезе. Анжелик разпозна почерка на Горнт. Спусна се от висините на своята ярост.

В пликчето имаше визитна картичка с изгравираните букви Е. Г. Съобщението гласеше: „Най-топли поздравления. Изключително любопитно посещение в Хонконг. Ще ме приемете ли утре заран? Ваш покорен слуга: Едуард Горнт.“

Внезапно Анжелик отново се почувства здрава и невредима, силна, изпълнена с решимост и надежда, готова за битка.

– Прав си, докторе. Но няма да рухна, кълна се – заради Малкълм и заради себе си, заради теб, Джейми и господин Скай. Ти си ми чудесен приятел и вече съм добре. Няма повече смисъл да обсъждаме онази жена.

– Анжелик му се усмихна и Хоуг осъзна, че това е хем лошо, хем добро, опасните признаци все още бяха налице. – Ще чакаме и ще видим какво ще ни донесе бъдещето. Не се тревожи, ако се почувствам зле, веднага ще те повикам. – Тя стана и целуна Хоуг по двете бузи. – Още веднъж ти благодаря, скъпи приятелю. Ще дойдеш ли на вечерята у граф Сергеев?

– Може би, не зная. Чувствам се малко уморен. – Лекарят си тръгна, като запази лошото предчувствие за себе си.

Анжелик отново препрочете визитната картичка. „Едуард е предпазлив – това е добър знак – помисли си тя. – Ако някой отвореше и прочетеше писъмцето, нямаше да разбере нищо. «Любопитно» е добре подбрана дума, а и «ваш покорен слуга» също е предпазливо обмислена. Като думите на онази жена. Господ да я убие.

Какво да правя?

Преоблечи се за вечеря. Обедини приятелите и съюзниците си, привържи ги към себе си. Осъществи кроежите си и превърни Йокохама в непревземаема крепост срещу онази жена.“

– Не мисли за войниците гай-джин, които те търсят, Хирага, и забрави за Акимото. – Кацумата бе възмутен от неочакваната пречка. – Тримата ще се справим. Ще нападнем утре, ще подпалим църквата и ще потопим кораба. Такеда, ти ще се заемеш с църквата.

– С удоволствие, Сенсей, но защо да не се възползваме от плана на Ори и да не подпалим Йокохама? Хирага е прав, да оставим кораба – той е прав, толкова съжалявам. – Такеда клонеше на негова страна – в крайна сметка Хирага бе водачът на Чошу и знаеше как да се оттеглят. – Съгласен съм с него, че при това море и такъв вятър трудно ще се доближим до някой кораб, без да ни видят. Вместо това нека се възползваме от плана на Ори и да изпепелим цялото гнездо на гай-джин.

– За това ни е нужен южен вятър. Този замисъл наистина е по-добър. Нека да почакаме – подкрепи го Хирага.

– Не – възрази дрезгаво и грубо Кацумата. – С малко повече храброст ще се справим и с двете неща, само с храброст! Можем. И двете! С храбростта на шиши!

Хирага все още не бе се съвзел от непредвидената поява на войниците и не съобразяваше бързо. Бе сигурен, че е убил скитника, но това никак не го безпокоеше.

Човекът лежеше все така неподвижно в мръсотията, когато той по-късно се бе прокраднал към кладенеца и слепешката се бе спуснал в противния тунел с ледена вода.

– Само трима не сме достатъчни – заяви той – и до утре вечерта не ще смогнем, каквото и да решим. Ако ще взривяваме Колонията, ще ни трябват три дни, за да разположим експлозива. Аз съм против да се бърза.

Бе увит в някакъв юрган, съвсем гол, като се изключи набедрената препаска. Прислужничките сушаха дрехите му, прогизнали от вода в тунела. В малката къщичка бе студено, вятърът виеше зад шоджи и бе необходима цялата му воля, за да не трепери открито. Трудно му бе да се съсредоточи. Все още не разбираше за какво го издирват войниците. Още с пристигането си Кацумата ядосано бе наредил на Райко да разпрати съгледвачи из Колонията, които да изяснят какво се бе случило, а те тримата обсъждаха как да се измъкнат от Трите шарана, в случай че преследвачите навлязат в Йошивара.

Наблюдаваше как Кацумата си налива още саке. Гневът бе изопнал бездруго резките му черти и така изглеждаше още по-опасен:

– Хирага, според мен трябва да нападнем утре.

– А според мен – също толкова твърдо му отвърна Хирага – ще започнем, когато имаме изгледи за успех, а не преди това – винаги така си ни съветвал. Стига само да не ни хванат на открито и да не ни заловят живи. Такеда, какво смяташ ти?

– Преди всичко ми се ще да науча твоето мнение. Ти познаваш селището като никой друг. Какво предлагаш?

Хирага изпи горещия си чай, загърна се още по-плътно с юргана, като се преструваше, че размишлява. Бе благодарен на Такеда, задето клони към собственото му гледище.

– Де да имах обичайния си достъп там! Акимото и аз щяхме да поставим експлозивите на местата им за три дни. Вече съм приготвил четири и съм ги скрил в селската си къща – рече той. – Имаме нужда от шест, а най-добре – от осем: по един в двете двуетажни сгради – те са дървени, гредите им са гнили и сухи и едва не изгоряха при последното земетресение; в къщата на водача на гай-джин, в съседната къща, три-четири в Пияния град и по един във всяка църква. В бъркотията ще успеем да избягаме с лодката си в Йедо.

– И колко време ще отнеме това? – запита Кацумата сопнато. – Двамата самураи се размърдаха неспокойно. – Колко дни, след като нямаш „обичайния си достъп“?

– Ще ти отговоря веднага, щом разбера за какво ме издирват войниците – напрегнато отвърна Хирага. Мечовете на Кацумата се намираха на сантиметри, а неговите също му бяха подръка. Още като дойде, бе помолил Райко да му върне скритото при нея оръжие, ако се наложи ненадейно да избягат през зидовете и оризището отвъд Йошивара. И тримата бяха решили, че е много опасно да се крият в тунела. – Такеда?

– Аз предлагам да изчакаме, докато не разберем нещо за твоите неприятности. Тогава ще се спрем на окончателния ти план, Сенсей. Аз съм за предложението на Хирага.

– Нападаме утре. Такъв е окончателният ни план.

Хирага вече бе събрал мислите си и му хвърли примамка:

– Най-добре е да направим и двете – да потопим един кораб и да подпалим Колонията. – С това искаше да предразположи Кацумата в своя полза. – Напълно е възможно, но ще имаме нужда от още няколко бойци, Сенсей – добави Хирага, използвайки почетното обръщение, което досега бе избягвал, за да поласкае слуха му още повече. – Нека доведем трима от Йедо. Да иде Такеда – него не го познават и ще се върне с тях след три-четири дни. Аз съм белязан и не бива да мърдам преди нападението. Ти ще ни поведеш срещу кораба, а аз ще покажа на останалите къде да сложат експлозива, ще ги насоча къде да отидат и как да го направят.

– Не е лошо, Сенсей. – Такеда се бе вкопчил във възможността да избяга с лодката. Дори не си и помисляше за самоубийствено нападение. – Ще ида в Йедо и ще доведа хората.

– Ще те заловят. – Кацумата стисна устни. – Никога не си ходил там и не познаваш улиците, нито знаеш къде да отидеш. Ще те заловят. – Бе вече готов да избухне от гняв, тъй като нямаше да се справи сам и имаше нужда от тези двамата, а без взаимно съгласие нямаше да постигне нищо. Ако някой трябваше да иде, това бе той. Тази мисъл му хареса, тъй като тук му се струваше опасно: нямаше достатъчно пътища за бягство, нито скривалища. Чувстваше се в безопасност само в Киото, Осака, Йедо или у дома в Кагошима. „Ийе, ще ми се отново да видя дома си и семейството си. Но засега ще почакат – помисли си той и се ожесточи: – Соно-джой трябва да напредне, Йоши ще бъде унижен…“

Зад шоджи се мярнаха сенки. И тримата едновременно се хванаха за мечовете си.

– Кацумата-сама – чу се гласът на Райко. – Водя една прислужница със себе си.

– Заповядайте.

Щом я видяха, те се отпуснаха. Тя се поклони, момичето също, те им отвърнаха.

– Разкажи им, Цуки-чан – нареди Райко на слугинчето.

– Бях при шоя. Той ми каза, че завели Акимото-сама при водача на гай-джин и след малко го пъхнали в затвора. Още никой не е говорил с него, но един от нашите ще му отнесе първата гозба и тогава ще научим повече.

– Добре. Били ли са го? – попита Кацумата.

– Не, господарю.

– Сигурна ли си, че не са го били?

– И шоя беше учуден, господарю. Акимото-сама си подсвирквал и тананикал, уж че пее народна песен: „Някой е предал някого.“

– И в селото викаше същото. Какво друго каза шоя? – обади се мрачно Хирага.

– Много съжалявам, но още не знае защо те търсят войниците. Охраната си стои там. Щом научи причината, ще ти прати вест.

– Благодаря ти, Цуки-чан – отпрати я Райко.

– Щом не са го били, значи им е казал каквото искат и са го затворили, за да го пазят от теб – обади се Кацумата.

– Не. Той няма да им каже нищо – отвърна Хирага, а мислеше за друго: „Кой е предателят?“ Хвърли поглед към Райко.

Тя казваше:

– Ще се опитам да открия. Всеки момент ще пристигне един клиент гай-джин, който може би ще знае. Със сигурност би могъл да разбере.

Андре влезе в стаята й с пресилена усмивка.

– Добър вечер, Райко-сан. – Бе отвратен от собствената си слабост. Тя го поздрави хладно и му предложи чай. След като го изпиха, Андре й подаде кесийката с монетите: – Ето следващата вноска, съжалявам, че не е цялата, но засега е достатъчна. Искала си да се срещнем?

– Справедливо е приятелите да се изчакват малко, Фурансу-сан – рече с досада Райко. Като усети тежестта на кесията, скришом остана доволна от количеството. Засега. Първият важен въпрос бе уреден. Но все пак добави, за да го държи в напрежение – нещо толкова важно за клиентите: – Малко, да, но много не е почтено, никак.

– Обещавам ти още след един-два дни.

– Много съжалявам, но изоставаш с вноските.

Андре се подвоуми и свали златния си пръстен с печат:

– Заповядай.

– Не го искам – рече Райко. – Ако освободя Хиноде и я пусна да си върви, ти…

– Недей. Моля те, недей… Слушай, имам сведения…

Андре не се чувстваше добре, от една страна, заради хладния й прием, а, от друга – защото мигрената му, започнала по време на срещата с Йоши, не минаваше. И заради Анжелик. И защото се оказа, че Тес Струан не е на борда на „Буйният облак“. Инак щеше да му е по-лесно да преговаря за сметките си и да се сдобие с нужното благосъстояние. Нямаше желание да отиде в Хонконг и да отправи предизвикателство към нея там, в самата бърлога на Търговската къща.

„Анжелик е последната ти възможност“ – тази мисъл натрапчиво се въртеше в главата му. Сьоратар отново се бе съветвал с Кетърър, със Сър Уилям и дори със Скай относно законността на брака. Те бяха убедени, че всеки съд ще го потвърди.

– В Хонконг ли? Не съм много сигурен – бе се присмял Кетърър.

Останалите говореха същото, макар и с различни думи и в различна степен, с изключение на Сър Уилям:

– Прекалено много негодници има там, съдиите не са като в Лондон – те са жители на колониите, продажни, шмекери. Няколко сребърни таела… Не забравяй, че Струанови са Търговската къща…

Райко се приведе към Андре:

– Сведения ли, Фурансу-сан?

– Да. – „Сега или никога… с Райко и с Хиноде.“

– Особени. За тайната среща на Йоши с гай-джин.

– Со ка – Райко наостри уши. – Продължавай, Фурансу-сама.

Андре й разказа подробно за случилото се, а тя прояви огромна заинтересованост, вдишваше дълбоко въздух и съскаше възклицания. А когато той внезапно спомена, че Йоши изисква Хирага, пребледня. Неговата тревога се изпари, но той прикри радостта си и захлопна капана.

– Значи Хирага ти е приятел?

– Не, съвсем не, той е клиент на моя приятелка – побърза да го увери Райко, докато си вееше с ветрилото, оживена от прекрасните сведения, които щеше да предаде на шоя и на Гиокояма. Така щяха да й станат длъжници за цял живот. И на Мейкин. „Ах, Мейкин! – помисли си Райко между другото. – Колко ли ти остава да живееш? Толкова съжалявам, ще се наложи да си платиш по един или друг начин. Йоши вложи прекалено много в твоята покойна Койко, но ти и сама го знаеш. А това ме навежда на мисълта за моя неотложен проблем – в името на всички богове и на Амида Буда, как да се отърва от Хирага, Кацумата и другите двама. Станаха твърде опасни и…“

Чу променения глас на Андре:

– Значи Хирага е клиент на твоя приятелка мама-сан в Йошивара? И сега е при нея?

Райко си възвърна бдителността:

– Не го зная къде е. Сигурно е в Колонията както обикновено. Защо го дири господарят Йоши?

– Защото Хирага е шиши. – Андре употреби думата за първи път. Бе си изяснил значението й от разкритията на Йоши. – И защото е убил даймио. Даймио Утани. И за други убийства.

По изражението на Райко не си пролича колко е изплашена.

– Ужасно. Шиши ли казваш? Чувала съм за тях. Във връзка с тези сведения, стари приятелю, да те питам…

– Хирага е изчезнал, Райко. В Колонията го няма. Търсят го много войници. Претърсват навсякъде.

– Ийе, скрил се е. Войници ли? Къде ли се е скрил?

– Тук. При твоята приятелка. Къде е твоята приятелка?

– Ах, толкова съжалявам, съмнявам се, че ще е там – рече Райко съвършено искрено и категорично поклати глава. – Навярно са го предупредили и е избягал в Канагава или нейде другаде. Толкова съжалявам, стари приятелю, но не е хубаво да ми задаваш такива въпроси. Сведенията ти са много интересни. Имаш ли още?