Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 40 (всего у книги 99 страниц)

Внезапно пронизваща болка в червата му го накара слепешком да потърси място за сядане. „Бака лекарите! Сигурно има лек“ – помисли си той, после обсипа с още ругатни Йоши и мъжете, които бяха изчезнали под далечната арка.

Сега Йоши дишаше по-добре, студената пот вече не се стичаше по гърба му; Той подкара коня в тръс по-навътре в укрепленията, покрай слабо осветения коридор, покрай други конюшни и сарачници, докато стигна до последната стена. Стената беше облицована с дърво. Мъжете слязоха от конете и запалиха факлите си от пъхнатите в скобите на стената.

С камшика си Йоши посочи издутина от едната страна. Помощникът му скочи от коня и рязко я дръпна. Цяла част от стената се отметна навън и откри тунел, достатъчно висок и широк, та двама мъже да яздят редом. Йоши веднага пришпори коня си. Когато паланкините и последните мъже преминаха и вратата се затвори, той въздъхна с облекчение. Едва тогава прибра пушката в кобура.

„Ако не беше ти, Пушка-сан, помисли си с нежност – можех да съм мъртъв, а в най-добрия случай – затворник. Понякога виждам, че пушката е наистина по-добра от меча. Ти си заслужи име – древен шинтоистки обичай е да се дават имена на определени мечове или оръжия, дори на дървета или скали. Ще те наричам «Нори», което означава също «водорасло» и е игра на думи с името на Нори Анджо – ще ми напомня, че ти ме спаси от него и че един от твоите куршуми е предназначен за него, за сърцето или главата му.“

– Ийе, господарю – възкликна неговият военачалник, яздейки успоредно с него. – Беше чудесно да се види вашият изстрел!

– Благодаря ти, но на теб и всички воини бе наредено да мълчат, докато не ви разреша да говорите. Ти си понижен. Отивай отзад. – Оклюман, мъжът забърза. – Ти – рече Йоши на помощник-командира, – сега ти си моят военачалник. – Той се извърна на седлото си и продължи начело.

Въздухът в тунела беше застоял. Това беше един от многото тайни пътища за бягство от замъка. Замъкът със своите три рова и извисяваща се главна кула бе построен за четири години – петстотин хиляди мъже, по предложение на шогуна Торанага и без никакви разходи от негова страна, усърдно бяха работили денем и нощем, докато го завършат.

Подът на тунела се спускаше надолу и се виеше насам-натам, скалата бе изсечена отстрани на места, а другаде бе грубо зазидана, таванът бе подпрян тук-там, но бе добре ремонтиран. Снижаваше се, но без опасност. Отстрани вода закапа и въздухът стана по-хладен и Йоши разбра, че се намират под рова. Той загърна наметалото си по-плътно, мразеше тунела и почти му прилошаваше от клаустрофобия – наследство от времето, когато той, жена му и синовете му се намираха под строг тъмничен режим за почти половин година в помещения като зандан заради тайро И, и то не много отдавна. „Никога повече няма да се дам да ме затворят, се бе заклел, никога повече.“

След време подът се издигна и те достигнаха до края, който се отваряше към някаква къща. Това бе сигурно място, принадлежеше на предан на рода Торанага васал; предварително предупреден, той го приветства. Облекчен, че вече не предстоят неприятности, Йоши остави предната охрана да води.

Нощта бе приятна и те яздеха в тръс през града по малко познати пътеки, докато стигнаха покрайнините и първата бариера на Токайдо. Враждебната охрана там веднага стана покорна, виждайки знамето на Торанага. Те бързо отвориха преградата и се поклониха, после затвориха, всички умираха от любопитство, но бяха достатъчно умни да задават въпроси.

Недалеч след бариерата пътят се разклоняваше. Едното разклонение лъкатушеше на север, навътре в сушата, към планините, което след спокойна три-четири дневна езда щеше да го изведе до неговия замък Драконовия зъб. Предната охрана радостно сви по пътя към дома – към своите домове, а и към неговия; повечето от тях не бяха виждали семействата си, годениците си и приятелите почти година. След половин левга приближиха село с чудесен водопой и горещ извор и той им извика:

– Охрана! – Махна им да се върнат.

Новият военачалник на ескорта придържа коня си до Йоши и едва не изтърва: „Господарю“, но се спря навреме. Зачака.

Йоши посочи една кръчма, сякаш ненадейно взел решение.

– Ще отседнем там. – Кръчмата се наричаше „Седемте сезона на щастието“. – Вече можете да говорите.

Вътрешният двор беше спретнат, чист и настлан с камъни. Притежателят, прислужничките и прислужниците тутакси забързаха навън с фенери, покланяха се, загрижени да угодят на своя очакван гост. Прислужничките наобиколиха паланкина, за да се погрижат за Койко, докато притежателят, приятен, оплешивяващ, мършав възрастен човек, който накуцваше, поведе Йоши към най-хубавата и най-изолирана къщичка. Беше бивш самурай, наричаше се Инеджин, бе решил да си обръсне опашката и да стане съдържател на кръчма. Тайно все още си оставаше хатамото – привилегирован самурай, – един от многото съгледвачи, пръснати из околностите на Йедо и по всички подстъпи към Драконовия зъб. Новият военачалник, изпълнен със съзнание за своята отговорност, и четирима самураи ги придружаваха, Мисамото и двамата му телохранители ги следваха най-отзад.

Военачалникът бързо се увери, че постройката е сигурна. Тогава Йоши се разположи на верандата върху възглавница с лице към стълбите, военачалникът и другите самураи коленичиха на пост зад него. Той забеляза, че прислужничката, която му предложи чай, има свежо лице и е добре подбрана – от това чаят му се услади повече. Когато приключи, махна на прислужничките и прислужниците да се приберат.

– Моля те, доведи ги тук, Инеджин – нареди Йоши.

Инеджин се върна почти веднага. Водеше двамата гай-джин златотърсачи. Единият беше висок, другият набит и двамата мрачни, жилави на вид, обрасли с бради мъже, облечени с мръсни, смачкани дрехи и оръфани шапки. Йоши ги огледа любопитно, с неприязън, възприемаше ги по-скоро като някакви твари, отколкото като хора. И двамата бяха смутени. Застанаха край стъпалата и го загледаха.

Военачалникът тутакси заповяда:

– Поклони се! – И когато и двамата не сториха нищо, а само го изгледаха с неразбиране, той изръмжа на двама самураи: – Научете ги на обноски.

След секунди двамата бяха на колене, с лица в мръсотията и се проклинаха за глупостта да приемат такава опасна работа.

– Мамка му, Чарли – бе възкликнал набитият корнуелски миньор в Пияния град преди няколко дни след срещата с Норбърт Грейфорт, – какво ще загубим? Нищо! Умираме от глад и сме докарани до просяшка, тояга, нямаме работа, вече нищо не ни дават на вересия, човече – дори и моето екстра приятелче, за Бога – няма бар в Йокопоко, който ще ни даде бира, подслон и комат хляб, освен някой побъркан. Никой кораб няма да ни даде койка. Киснем си тук, а скоро австралийските пийлъри ще довтасат или пък вашите от Фриско, тогава и двамата ще ни оковат във вериги и ще ни обесят – мен, задето съм очистил някой и друг сифилитик в мините, а теб за обир и пречукване на няколко шибани банкери.

– Доверяваш ли се на това копеле Норбърт?

– Къде ти е честта, ти сплескан х…! Ние ще му дадем нашите маркировки, нали? Той направи, както обеща, арабия момче, нали? Даде ни двайсет и две лири, за да си платим, та да не хлътнем в пандиза, още двайсет в банката, когато се върнем, всички лопати, барут и стоки, к’вито ни трябват, и твърд договор пред проповедника за по две части от всеки пет, който натоварим за Йоко, нали? Всичко, както обеща, нали? Той е тузар, а тузарите са лигльовци.

Двамата мъже се бяха изсмели, другият бе казал:

– Дяволски си прав. – Сега ние сме златотърсачите, нали? Ние ще намерим всичко, нали? В японската земя, дето сме сам-сами, нали? Можем да скрием някоя и друга торбичка, а? И да я измъкнем, а? Цялата кльопачка, пиячка, пачаври за година, а не да издъхваме в Йошивара без пукнато пени; ами първото изкопано японско злато? Аз… аз съм за, ако ти не си…

– Остави ги да седнат, не ги наранявай. Мисамото!

Мисамото веднага падна на колене. В момента, в който двамата мъже го видяха, част от тревогата им се изпари.

– Тези двамата ли срещна вчера на пристанището?

– Да, Господарю.

– Като Уатанабе ли те знаят?

– Да, господарю.

– Добре. Знаят ли нещо за твоето минало?

– Не, господарю, направих всичко, както ми заповяда, всичко…

– Каза ли им, че си научил английски от моряците в Нагасаки?

– Да, господарю.

– Добре. Сега, първо им кажи, че ще се отнасят добре с тях и да не се страхуват. Как се казват?

– Слушайте, вие двамата, това е шефът, това е господарят Ота – каза Мисамото, така му бе наредено да нарича Йоши, грубият му американски жаргон бе лесноразбираем за тях. – Казах ви, негодници, да се поклоните или ще ви накарат да го направите. Той казва, че с вас ще се отнасят добре, и иска да научи имената ви.

– Аз съм Джони Корнуелеца, а той е Чарли Йънг и досега нищо не сме яли и пили, за Бога!

Колкото можеше най-добре, Мисамото преведе имената.

– Нищо няма да им казваш за мен и какво си правил, откакто те измъкнах от затвора – помни, че имам хора навсякъде и ще разбера…

– Няма да те разочаровам, господарю. – Мисамото се поклони дълбоко, скрил омразата си, обладан от желание да угоди и уплашен за бъдещето.

– Да. – За миг Йоши го огледа. За около два месеца, откакто го бе взел на служба, Мисамото външно се бе променил напълно. Беше гладко избръснат, темето му също бе избръснато, косата му подстригана като на самурай. Наложената му чистота доста бе подобрила вида му и макар че умишлено го обличаха с дрехите на самурай от нисък ранг, вече приличаше на самурай и носеше два меча, както подобава. Мечовете все още бяха фалшиви, от ножниците стърчаха само дръжки без остриета.

Досега Йоши бе доволен от Мисамото, а когато го бе видял облечен и натъкмен като старейшина, се бе смаял – едва го разпозна. „Добър урок за запомняне – бе си помислил тогава, – колко лесно е да се представяш за това, което не си!“

– Ще е по-добре за теб да не ме разочароваш – каза той, после насочи вниманието си към двамата пазачи на Мисамото. – Вие отговаряте за сигурността на двамата мъже. Господарката Хосаки ще ви даде още охрана и водачи, но вие двамата отговаряте за успеха на рискованото начинание.

– Да, господарю.

– Колкото до фалшивия Уатанабе – гласът му бе тих, но всички усетиха решителната нотка в него, – ще се отнасяте към него като към самурай, макар и от нисък ранг, но ако не се подчини точно на заповедите или се опита да избяга, ще му вържете ръцете и краката и ще го довлечете при мен, където и да съм. Отговаряте и двамата.

– Да, господарю.

– Няма да те разочаровам, господарю – измърмори Мисамото посивял, част от ужаса му се предаде и на двамата миньори.

– Кажи на тия двамата, че са в пълна безопасност и че ти ще им бъдеш помощник и учител, няма защо да се боят, освен ако не се подчиняват. Кажи им, че се надявам на бърз успех в търсенето.

– Шефът казва, че няма защо да се боите.

– Тогава защо си се подмокрил?

– Ти си се подмокрил. Аз… на мен сте поверени, така че помислете за шибаните си обноски.

– По-добре внимавай за своите, щото, като останем сами, ще те нахраним, с топките ти. Къде е проклетата кльопачка и къде е пиячката, и де ги курвите, дето ни ги обещаха?

– Скоро ще получите предостатъчно и най-добре е да сте учтиви с тези… момчета – каза предпазливо Мисамото. – Те са като котка с оса в задника. И шефът казва, че е най-добре да не се пипкате, ами да намерите златото.

– Стига да има злато, ще го намерим, Уотинабей, драги. Пък като няма, няма, нали, Чарли?

– Извини ме, господарю, те много благодарят за твоята любезност – съобщи Мисамото, вече не толкова изплашен. Внезапно съобрази, че щом ще ги придружава, пръв ще научи за удара. – Те ще се опитат да намерят съкровището колкото е възможно по-скоро. Почтително питат дали могат да хапнат и пийнат малко и кога могат да започнат.

– Подчертай им, че им се плаща, за да са търпеливи, учтиви и усърдни. Научи ги как да се държат, как да се покланят и така нататък. Ти отговаряш за това.

Когато Мисамото се подчини, Йоши махна на своя помощник, който измъкна две къси наметала, специално ушити от Хосаки, подобни на жилетки с връзки по тях. Отпред и отзад имаше ивици с изписани върху бледа коприна йероглифи, които гласяха: „Този гай-джин е личен слуга и златотърсач, под моя защита, на когото е разрешено, снабден с официални придружители с точни документи, да търси злато навсякъде в моето владение. На всички се заповядва да му помагат в тази работа.“

Всяка ивица носеше неговия печат.

– Кажи им, че трябва да ги носят винаги и така ще си осигурят безопасно преминаване – обясни какво е написано.

Мисамото пак се подчини, без да мисли, и показа на двамата мъже как да ги облекат. Те предпазливо се преструваха на търпеливи и смирени, нещо, което бе чуждо на тяхната природа и възпитание.

– Чарли – прошепна корнуелецът, оправяйки връзките, едва помръдваше устните си, докато говори, като повечето бивши затворници – той бе излежал четири години с усилен труд в австралийски затвор за незаконно присвояване. – Заради едното пени, заради шибаната лира.

Американецът неочаквано се ухили:

– Надявам се, че е повече от една лира, друже…

Йоши ги наблюдаваше. Остана доволен и махна на Мисамото.

– Вземи ги със себе си и чакайте в двора.

Щом излязоха, след като се поклониха подобаващо, без този път да им се помага, Йоши изпрати всички надалеч, за да не подслушват, и остана насаме с Инеджин.

– Седни, стари приятелю. – Той махна към стъпалата, където възрастният човек можеше да седне удобно – левият му хълбок бе пострадал при падане от кон, което не му позволяваше да коленичи. – Добре. Е, какви са новините?

– Всичко и нищо, господарю. – От три века Инеджин и неговите предци бяха служили на този клон от рода Торанага. Като хатамото той не се боеше да говори истината, когато задълженията му го изискваха. – Земята е обработена усърдно и наторена, както трябва, посевите растат, но стопаните казват, че тази година ще настъпи глад дори тук, в Куанто.

– Голям глад ли ни чака?

– Тази година ще се нуждаем от ориз отвсякъде, за да се спасим, а другаде ще бъде далеч по-зле.

Йоши си спомни какво му бе разказала Хосаки, доволен от нейната далновидност и благоразумие. Радваше се и че има васал като Инеджин – рядко се среща човек, на когото да се довериш безусловно, още по-рядко – да говори истината, истината въз основа на достоверни знания, а не заради лични изгоди.

– Друго?

– Всички предани самураи кипят от нетърпение заради безизходицата между Бакуфу и непокорните господари на Сацума, Чошу и Тоса, техните самураи също са недоволни главно заради обичайния проблем: данъците, определени преди век причиняват все по-големи затруднения, става все по-трудно да се плаща лихвата при все по-нарастващите дългове и да се купува ориз и храна при непрекъснато растящите цени. – Инеджин бе добре запознат с трудностите, тъй като по-голямата част от разпръснатото му многобройно семейство, все още със самурайски ранг, страдаше сериозно. – С всеки ден шиши печелят нови привърженици ако не явно, със сигурност подмолно. Селяните са съвсем покорни, търговците не толкава, но всички, с изключение на повечето търговци в Йокохама и Нагасаки искат да изгонят гай-джин.

– А соно-джой?

След пауза старият мъж каза:

– Както много неща на земята, господарю, този боен призив е отчасти правилен, отчасти погрешен. Всички японци мразят гай-джин – те са по-лоши от китайците, По-лоши от корейците, – всички искат те да си идат, всички почитат Сина на небето и вярват, че Неговото желание да ги изгони е правилна политика. От твоите двайсет човека тук тази вечер предполагам, че двайсет биха подкрепили тази страна на соно-джой. Както би сторил ти самият, доказвайки, че шогунатът е този, който упражнява светската власт, за да осъществи желанията на Императора според процедурите, заложени от шогуна Торанага…

– Съвсем правилно – съгласи се Йоши, но в дъното на душата си осъзнаваше, че ако зависеше от него, никога не би допуснал първия договор, така че никога да не се налага Императорът да се намесва във въпроси на шогуната, и никога не би позволил на подлеците в обкръжението на Сина на небето да Го заблуждават.

Въпреки това в противовес на соно-джой, ако имаше власт, Йоши би поканил някои от гай-джин, докато не е станало късно. Но само според неговите условия. И само заради търговия, която желаеше. „Само с флота и оръжия като техните – помисли си той – ще ги изхвърлим от нашата страна, ще ги изгоним от нашите морета и най-сетне ще осъществим своята историческа предопределеност – да поставим Императора на Драконовия, трон в Китай. И тогава с техните милиони и с нашето бушидо ще подчиним целия гай-джин свят.“

– Продължавай, Инеджин.

– Няма кой знае какво, което вече да не си чул, господарю. Мнозина се страхуват, че момчето шогун никога няма да стане мъж, много се безпокоят от недотам мъдрия Съвет, мнозина са смаяни, че твоят благоразумен съвет да не пътува до Киото в качеството си на молител е бил погазен, мнозина съжаляват, че не ти контролираш роджу, за да извършиш принудително необходимите промени: да направиш Бакуфу почтени и умни и да спреш разложението.

– Шогунът си е шогун – сряза го Йоши. – И всички са длъжни да подкрепят него и неговия Съвет. Той е нашият законен господар и трябва да бъде подкрепян.

– Напълно съм съгласен, господарю, просто излагам мнението на самураите, доколкото мога. Неколцина искат Бакуфу и шогунатът да бъдат премахнати. Само шепа дръвници вярват, че Императорът ще може да управлява Нипон без шогуната. Дори сред шиши малцина вярват, че шогунатът наистина трябва да се унищожи.

– Е, и?

– Изходът е очевиден: някоя силна ръка трябва да поеме властта и да управлява, както шогунът Торанага е управлявал. – Инеджин нагласи крака си по-удобно. – Моля да ме извиниш за дългите приказки. Мога ли да изразя каква чест е за мен твоето посещение?

– Благодаря ти, Инеджин – каза замислено Йоши.

– Няма ли вести, че някои даймио събират сили срещу нас?

– Няма мобилизация, господарю, не в този район, обаче чувам, че Санджиро е вдигнал на крак цяла Сацума за война. – А Чошу?

– Не още, но Огама отново е подсилил гарнизонните си поделения, които държат „Портите“, и увеличава броя на бреговите батареи в Шимоносеки.

– Ах! Неговите холандски оръжейници!

Инеджин кимна.

– Съгледвачи ми донасят, че те обучават неговите артилеристи, и произвеждат по четири оръдия на месец в новия арсенал на Чошу. После ги откарват на редутите. Скоро Проливите ще станат непревземаеми.

„Това е и добре, и зле – помисли си Йоши, – добре е, че има такава възможност, зле е, че е във вражески ръце.“

– Огама възнамерява ли да увеличи нападенията на корабите?

– Засега уж нямало. Но е наредил на своите батареи да унищожат всички кораби на гай-джин и да затворят Проливите завинаги, щом им изпрати паролата – Инеджин се наведе напред и тихо съобщи: – „Пурпурно небе.“

Йоши зяпна.

– Същата, която е използвал шогунът Торанага?

– Така се шепне от ухо на ухо.

На Йоши му се зави свят. „Означава ли това, че както моят предшественик, Огама възнамерява да предприеме също такова внезапно и всеобщо изненадващо нападение – като наградата пак ще е върховната власт?“

– Можеш ли да получиш доказателства?

– След време. Но това е точната парола. Що се отнася до истинския план на Огама – Инеджин сви рамене, – той владее „Портите“ сега. Ако смогне да убеди Санджиро да се обвърже с клетва за вярност…

Настъпи тишина.

– Много добре си си свършил работата.

– Още един интересен факт, господарю. Господарят Анджо страда от болест на стомаха. – Очите на Инеджин светнаха още повече, като забеляза незабавния интерес на Йоши. – Приятел на мой приятел, на когото се доверявам, ми каза, че той тайно се е консултирал с китайски лекар. Страда от разяждащата болест и няма да се излекува.

Йоши изсумтя отчасти от удоволствие, отчасти от ледената тръпка, че той също може да се зарази – кой знае как и откъде – или че болестта е вече вътре в него и чака да го събори.

– Колко дълго ще живее?

– Месеци, може би година, не повече. Но ти трябва да си двойно нащрек, господарю, защото моят информатор ми съобщи, че докато тялото загнива без никакви външни признаци, разумът се запазва, само че се изкривява в неумолимо опасна посока.

„Както глупавото решение да позволи на принцесата да вземе връх над нас“ – помисли си Йоши, главата му бучеше от чутото. – После?

– После, господарю, за шиши, които нападнаха и убиха господаря Утани и неговия любовник. Те са били предвождани от същия шиши от Чошу, който нападна господаря Анджо – от Хирага.

– Този, чийто портрет бе разпратен до всички бариери ли?

– Да, господарю, Резан Хирага, поне това име издаде заловеният шиши, преди да умре. Вероятно е фалшиво. Друг негов псевдоним е Отами.

– Хвана ли го? – попита с надежда Йоши.

– Не, господарю, не още и за нещастие загубихме всичките му следи, но все трябва да е някъде. Може би в Киото. – Инеджин съвсем понижи глас: – Мълви се, че ще има ново нападение на шиши в Киото. Предполага се, че мнозина се събират там. Мнозина.

– Какво нападение? Убийство?

– Никой не знае още. Може би нов опит за удар. Водачът на шиши, наречен „Гарвана“, бил наредил да връчат повиквателните. Опитвам се да разбера кой е той.

– Добре. По един или по друг начин шиши трябва да бъдат унищожени. – Йоши се замисли за миг. – Може ли да насочим тяхната жлъч срещу Огама или Санджиро – истинските врагове на Императора?

– Трудно е, господарю.

– Открил ли си кой е съобщил на шиши за Утани? За тайната му среща?

След пауза Инеджин рече:

– Това е била прислужничката на дамата, господарю, която прошепнала на мама-сан, която пък прошепнала на тях.

Йоши въздъхна.

– А дамата?

– Излиза, че дамата е невинна, господарю.

Йоши отново въздъхна, беше му приятно, че Койко не е замесена, но дълбоко в себе си не бе убеден.

– Прислужницата е с нас сега – аз ще се справи с нея. Увери се, че мама-сан не подозира нищо, ще се разправя с нея, когато се върна. Откри ли другия съгледвач, който снабдява гай-джин с информация?

– Не със сигурност, господарю. Предателят бил или фалшивото му име е Ори. Не зная пълното му име, но е шиши от Сацума, един от хората на Санджиро, един от двамата убийци на Токайдо.

– Нелепо е да убие един, когато и четиримата са били такава лесна мишена. Къде е сега предателят?

– Някъде в Колонията в Йокохама, господарю. Той е станал таен довереник и на младия английски преводач, и на французина, за когото ти ми разказа.

– А, и на него също. – Йоши се замисли. – Накарай този Ори веднага да замлъкне. – Инеджин се поклони, приемайки заповедта. – Още?

– С това моят доклад приключва.

– Благодаря ти. Добре си си свършил работата. – Йоши допи чая си, потънал в мисли. Лунната светлина хвърляше странни сенки.

Старецът наруши тишината:

– Банята е приготвена, господарю, и навярно си гладен. Всичко е готово.

– Благодаря ти, но нощта е добра, така че ще тръгна веднага. Има много работа в Драконовия зъб. Военачалник!

Всички бързо се събраха – Койко и прислужничката й бързо се преоблякоха в пътните си дрехи и тя влезе в паланкина. С полагаемото се уважение Инеджин, семейството му, прислужниците и прислужничките изпратиха своя гост с поклони.

– Ами какво ще стане с всичката храна, която приготвихме? – попита колебливо съпругата му, дребна женица с кръгло лице, също от самурайско потекло, деликатесите, които набързо, но благовъзпитано бе купила на огромна цена, за да угоди на господаря при внезапната му визита – едно-единствено хранене, а струваше повече от тримесечния им доход.

– Ще я изядем. – Инеджин наблюдаваше как кортежът се отдалечава в тръс през спящото село, докато изчезна. – Беше добре да го видим, голяма чест.

– Да – отвърна тя и покорно го последва в къщата.

Нощта бе приятна, луната грееше достатъчно, за да се вижда наоколо. Извън селото пътят се виеше на север през дърветата, през села на всеки няколко мили, Йоши още като дете добре бе изследвал цялата земя наоколо. Беше тихо. Никой не пътуваше по това време на нощта, освен крадците, ронините или висшето общество. Те прегазиха един ручей, земята бе по-открита тук. От другата страна той извика „стой“, махна на военачалника.

– Господарю?

За тяхно нарастващо вълнение Йоши се изви на седлото и посочи на изток и юг, назад към крайбрежието.

– Ще променя плана си – каза той, сякаш това бе внезапно хрумване и не бе обмисляно дни наред. – Сега ще вървим по този път, към Токайдо, но ще заобиколим първите три бариери, после ще пресечем обратно на пътя точно преди зазоряване.

Нямаше нужда да питат къде отиват.

– Усилен преход ли, господарю?

– Да. Никакви приказки повече. Тръгвай! – „Сто и двайсет левги, десет или единайсет дни – помисли си Йоши. – После Киото и «Портите». Моите «Порти».“