Текст книги "Гай-джин"

57.

Същата вечер Тайърър се събуди напълно удовлетворен. Часовникът му показваше девет и двайсет. „Прекрасно“ – помисли си той. Лежеше до дълбоко заспалата Фуджико. Футоните и пухените завивки бяха чисти и уханни като нея, топли и уютни. Тук бе толкова по-хубаво от собственото му легло с твърд сламен дюшек и тежки вълнени одеяла, които миришеха на влага. Кожата на момичето блестеше като златна на светлината на свещите. Малката стая бе златиста и уютна. Вятърът не оставяше на мира покрива, стените шоджи и пламъчетата на свещите.

„Ще дремна още малко – помисли си Филип – и ще си вървя.

Я стига глупости. За какво ще се прибираш тази вечер. Всички документи за утрешната среща с Йоши са готови и препрочетени още днес следобед – с екземпляри от Споразуменията на японски и на английски в чантата на Дребосъка Уили. Съгласуваният боен план за нападението срещу Санджиро и Сацума се намира в сейфа и чака подписа на Сър Уилям и на Кетърър. Ще стана утре в зори, сияещ като новоизсечена златна гвинея. След “шок-у" на Хирага и още по-големия „шок-у“ на Райко съм си заслужил удоволствието." Усмихна се – шок-у звучеше съвсем като японска дума. Въздъхна със задоволство. „Добричкият Накама, тоест Хирага.“ Прозя се и затвори очи. Сгуши се по-близо до Фуджико. Тя не се събуди, но го прие в прегръдките си.

В другия край на градината Хиноде с нетърпение очакваше Андре да дойде всеки момент, както я бе предупредила Райко.

Райко седеше прегърбена в своето жилище и пиеше саке. Скоро щеше да премине към коняка и към забравата. Питието отмиваше всички лоши мисли: страха и омразата към Хирага, но и надеждите, свързани с него, ужаса й от смъртта на Мейкин и дълбоката почит, че приятелката й си е отмъстила. Всичко това се смесваше в съзнанието й с всяка изпита чаша.

В отсрещния край на градината Хирага седеше в класическата поза „Лотос“ и медитираше, за да прогони отвратителното главоболие, което вестта за Кацумата и новините на Тайърър му бяха причинили. Скоро щеше да се върне Акимото. Отвъд съседния стобор в една от къщите на чайната на Черешите Акимото се бе напил със саке. Излегнат насреща му, Такеда се оригна и изгълта бирата си наведнъж. Акимото, вече опиянен, изпи още една манерка със саке и тя се изплъзна между пръстите му. Той отпусна глава върху ръцете си и захърка. Такеда се усмихна. Съвсем не бе толкова пиян, колкото се представяше.

Увери се, че Акимото спи, плъзна шоджи и затвори след себе си. Нощта бе студена. От юг духаше силен вятър. Огледа градината наоколо. Една слугиня с поднос мина край къщичката на път за главната сграда. Някъде в далечината пееха пияни мъже и свиреше шамисен. Нейде лаеше куче. Щом слугинята изчезна, Такеда си облече тъмната ватирана горна дреха и затъкна мечовете в поясите си. Обу сламените си сандали и се втурна по пътечката. Скривалището му се намираше под един храст. Там лежаха петте бомби с различни по дължина фитили, които двамата с Хирага бяха направили.

Бомбите се състояха от две части от свързан гигантски бамбук, а третата бе около един ярд дълга и наполовина толкова широка. Първите две бяха плътно натъпкани с отличния барут на Кацумата, а третата – с газ. И бяха запушени. Такеда бързо им постави най-дългите си фитили, което му отне време, колкото една свещ за всяка – около два часа. Фитилите бяха изработени от памучна връв, натопена в барутен разтвор и след това изсушена. Постави фитили на останалите за около час.

Хвърли последен поглед към небето. Облаците препускаха, подгонени от вятъра. Добре. Грабна две от бомбите с най-дълги фитили и незабележим в нощта, през тайна портичка в стобора мина в градините на Трите шарана, които се намираха на юг от Черешите. Отправи се към най-южната къщичка. Тя като всички останали бе построена върху ниски стълбове на около половин ярд над земята. Бе пълна с хора и осветена. Такеда предпазливо пропълзя под нея. Запали фитила с кремък, а вятърът приглуши шума. Фитилът пламна. Наблизо се чуха женски стъпки и той замръзна на мястото си. Чу как се отвори шоджи. След малко затвориха.

Засипа съскащия фитил с листа и се отдалечи – сянка сред останалите сенки. Шмугна се в храсталака, защото видя как някакъв гай-джин се задава по пътечката. Подмина, без да го забележи, и Такеда хукна към главната постройка на къщата. Там също постави бомба.

Отново се върна при стобора, прикри се от някакъв прислужник, изчака едра слугиня да отмине, стигна до скривалището, взе оттам последната бомба с дълъг фитил и отново хукна. Запали я и я постави под собствената си къщичка, в която хъркаше Акимото. Такеда се подсмихна. Дотук всичко вървеше според плана на Ори. Хирага бе покварен от гай-джин. Акимото също. Но не и той. Щеше да го извърши сам.

Взе останалите бомби и пресече градината, прехвърли се през стобора, после през още един и през още един и се озова пред тайния кладенец. Отмести капака и бързо се спусна вътре. Знаеше, че няма да завари там Хирага.

Озова се на сигурно място в тунела и най-сетне си пое дъх. Запали петролната лампа. Наоколо се търкаляха леглото на Хирага и оскъдните му принадлежности. Раницата на Кацумата с металните бомби бе завита в едно одеяло. Такеда прибави и своите две, метна раницата на гърба си и пое по тунела. Скоро достигна водата. Бързо свали дрехите си и ги завърза.

От ледената вода му секна дъхът. Достигна най-тясната част, където сводът се снижаваше почти до водата. Едва задържаше главата си над нея. С усилие успя да вдигне лампата и раницата над повърхността. На отвъдната страна бързо се облече, разтреперан и проклинащ, защото го очакваше още много работа. Както и да е, вече бе започнал. Скоро щеше да умре и за него щяха да се разказват легенди. Тази разпаленост го сгря и прогони студа. На другия край, при железните пречки, които водеха нагоре, Такеда спря, за да си поеме въздух. А сега нагоре. Веднъж се подхлъзна и едва не падна, но се вкопчи здраво и изчака, докато сърцето му се успокои. Отново пое нагоре. С огромна предпазливост отмести счупения капак и надзърна навън. В Ничията земя нямаше жива душа. Пияният град беше претъпкан, оттам долитаха викове и пиянски песни, неколцина мъже се клатушкаха и залитаха недалеч по уличките, сподиряни от лай на кучета.

Пияният град се намираше на юг от селото и от Колонията, а Йошивара бе разположена изцяло на юг от Пияния град. Пръв Ори, а след него Кацумата и Хирага бяха определили къде да натикат взривните устройства така, че вятърът от юг да ги раздуха пред себе си и те да погълнат всичко по пътя си.

Такеда зарови раницата в бурените и скри една от бомбите с къс фитил до разнебитен склад, а втората – зад някаква колиба. Нахвърля боклук върху димящите фитили. Както се бе затирил за последните бомби, му се наложи да се скрие край купчина смет. Откъм селото се задаваше войнишки патрул, който правеше нощната си обиколка. Пътят му започваше от Британската легация, минаваше по Хай стрийт през селото, през Ничията земя, прекосяваше Пияния град и отново завиваше по главната улица. Това ставаше два пъти на нощ. Доближиха се на трийсетина ярда от него и спряха на завет до склада да изпушат по цигара и да се облекчат.

Такеда изруга, прилепен към земята. Откак бе запалил първия фитил, бе минало повече време, отколкото бе необходимо, за да изгори три четвърти от една свещ.

– Добър вечер, Хиноде. Извини ме, че закъснях.

– Добър вечер, Фурансу-сан, ти никога не закъсняваш. Никога не грешиш. – Тя му се усмихна: – Ще пиеш ли саке?

– Ако обичаш.

Андре се настани срещу нея и я загледа как му налива. Бе пъхнал крака под масата, където малък мангал затопляше въздуха. Един пухен юрган, подпъхнат зад тях, задържаше топлината. Изглеждаше по-изящна от всякога, косата й, лъскава като черен кехлибар, бе привдигната с декоративни игли, устните й бяха съвсем леко начервени и изискано бе отдръпнала ръкавите си от шишенцата.

Тази вечер Хиноде бе облякла кимоно, което Андре не бе виждал преди. Крайчето на тънкото долно кимоно се подаваше съблазнително. Хиноде с поклон му поднесе чашата, а след това за негова огромна изненада наля и на себе си от друго шише с топло саке. Неговото питие бе студено по вкуса му. Хиноде пиеше рядко.

Тя вдигна чашата си с особена усмивка.

– А ta sanie, cherie, je t’aime – Хиноде се опитваше да подражава на произношението му, както я бе учил той.

– А ta sante, cherie, je t’aime – отвърна Андре с болка в сърцето, защото не вярваше, че е така – пък и защо да го обича?

Те се чукнаха и тя пресуши своята чаша, леко се задави, но незабавно наля на него и на себе си. Отново със същата особена усмивка Хиноде вдигна чашата си, за да се чукнат. Пак ги пресушиха и тя наля още веднъж.

– Mon Dieu, Хиноде, внимавай! – засмя се Андре. – Не си свикнала със сакето. Внимавай да не се напиеш!

– Моля, Фурансу-сан, тази вечер е особена. Пий и се весели, моля те. – Този път тя отпи малка глътка и го погледна над ръба на чашата със светнали и бляскави в потрепващите пламъчета на свещите очи, чийто поглед за него винаги си оставаше неразгадаем и винаги го смущаваше – той бе част от нейното обаяние.

– Защо по-особена, Хиноде?

– Днес е Сей-джи-но-Хи – Ден на пълнолетието, празник за всички, които са навършили двайсет години. Ти навършил ли си двайсет години? – запита Хиноде щастливо, а после посочи голяма свещ на масата. – Заради теб посветих тази свещ на бога на моето село Уджигами. – После махна с ръка към вратата. Точно над нея бе прикрепен букет от борови клонки и бамбук.

– Това е Кадамацу и символизира постоянството. – Усмихна се свенливо, наля и отново си изпи чашата. – Надявам се, че нямаш нищо против.

– О, не, благодаря ти, Хиноде – отвърна Андре трогнат.

Преди няколко седмици бе открил, че тя има рожден ден, и й бе поднесъл ледено шампанско и златна гривна. Хиноде смръщи носле от мехурчетата и заяви, че е чудесно, но отпи чак когато той настоя. Андре довърши бутилката почти съвсем сам и през тази нощ я люби неистово.

Откак бяха заедно, той бе забелязал, че тя приема бурните му ласки и му отговаря със същото, така че в крайна сметка и тя като него се отпускаше като изцедена. Но доколко всъщност се наслаждава Хиноде на съвкупленията им, Андре не можеше да проумее. Нито пък можеше да се наслади сам и да се успокои, без да е сигурен дали тя просто не се преструва. За Андре Хиноде се бе превърнала в загадка. Бе убеден, че все някога ще я разгадае. Изискваше се само търпение, и толкова. Щом откриеше какво се таи зад фасадата на тази тайна, сношенията им и неистовата му неутолима страст щяха да се уталожат и той най-сетне щеше да се сдобие с покой.

За Андре Хиноде все още бе всичко на света. Нищо друго нямаше значение. Днес следобед той се бе унижил пред Анжелик, бе се подмилквал, умолявал и настоявал, бе я заплашвал, докато тя не му даде брошката вместо необходимите пари. Райко я бе приела.

„Анжелик е глупачка. Какво има да се колебае? Разбира се, че трябва да приеме предложението, с което Тес Струан се опитва да я купи, и то бързо – преди онази жена да го е оттеглила. Сумата е щедра, дори прекалено щедра, много по-голяма, отколкото бях очаквал, като се има предвид уязвимото й положение: нито завещание в нейна полза, нито състояние, за което да претендира! Петстотин гвинеи като предплата в разстояние на три седмици! Прекрасно – същински Божи дар! Нека си задържи четиристотин от тях, а аз ще уредя кредиторите да предплатят хиляда, две хиляди срещу попечителството й – точно от толкова се нуждая. Скай е голям глупак. Анжелик ще се съгласи, след като поговоря с нея, и с готовност ще ми отпуска аванс винаги, когато й поискам. Спасен съм!“

Загледан в Хиноде, Андре засия в щастлива усмивка.

– Какво? – Тя си вееше, сгрята от алкохола, а връхчето на езика й се движеше между зъбите й.

– Не ще и дума, че победих, любима, скоро ще платя за тебе и ти ще си моя завинаги – рече Андре на френски.

– Толкова съжалявам, не разбирам.

– Тази нощ съм щастлив и ти казвам, че си моя. Толкова си хубава и си моя – премина той на японски.

Хиноде се поклони в благодарност за похвалата.

– И ти си хубав и се радвам, че си щастлив с мен.

– Винаги.

Но това не беше вярно. Той често се разяряваше и изхвръкваше навън. Вечният проблем: някаква случайна забележка, която довеждаше до молби, до подигравки, до настоявания, до просия и накрая завършваше с крясъци: „Запали лампата, с теб сме любовници и няма защо да стоим на тъмно. Освен че сме любовници, сме и приятели. Обвързан съм с теб завинаги. Завинаги! Обичам те, дори не можеш да си представиш колко те обичам – откъде ли ще знаеш. И все те моля, моля и моля, а ти само си седиш там…“

В замяна чуваше търпеливия жалостив отговор. С глава, сведена до пода, и с тих глас, със или без сълзи в очите, Хиноде произнасяше категорично:

– Моля да ме извиниш, но ти прие, толкова съжалявам, но ти се съгласи.

Тя отново си изпи чашата, страните й поруменяха още по-силно, пак си сипа с несигурни пръсти. Разля една капка.

– Ох, толкова съжалявам. – Напълни неговата и своята чаша и ги гаврътнаха бързо. Бе пийнала и това я правеше още по-съблазнителна. – О, много е хубаво, много, много хубаво, нали, Фурансу-сан?

Дългите й пръсти със съвършени нокти разклатиха шишето и установиха, че е празно. Хиноде незабавно се изправи гъвкаво, а дългото й кимоно се влачеше по пода и тя сякаш се плъзна към мангала, където други шишета се топлеха в къкрещата вода. След това се пресегна към една поличка от външната страна на прозореца, където се намираше изстуденото за него саке. Отвън мигновено нахлу вятър и донесе някаква неочаквана миризма: мирис на барут, съвсем слаб, но до болка познат.

– Това пък какво е? – запита Андре на френски.

Хиноде се стресна.

Затвори прозореца и странният полъх изчезна.

– Нищо, стори ми се, че… – Тази вечер всичко в нея го възбуждаше. – Нищо, седни, моля те. Тук.

Хиноде покорно се настани до него, без да иска, го блъсна и се изкикоти. Отново наля с неуверена ръка. Развеселен, Андре пи с нея и сакето го сгря, но не така, както го сгряваше тя. Под юргана кракът й докосна неговия. Прегърна я и се целунаха. Устните й бяха нежни и влажни, а езикът – чувствен. Ръката му се плъзна нагоре, а тя със смях се изтръгна от прегръдката му.

– Почакай, почакай не тук, тази вечер…

Хиноде се отстрани от него като възбудена ученичка, стана и отиде в спалнята, където светеше една-единствена лампа. Там както обикновено щеше да я духне и когато се приготви в тъмното, щеше да го покани. Но тази вечер тя спря на прага, подпря се на касата и се извърна с блеснали очи:

– Фурансу-сан.

Докато го наблюдаваше, си тананикаше и сваляше дългите игли от косата си, която се разсипа до кръста й. После развърза пояса си и го остави да се свлече на пода, засмя се. Стори същото и с кимоното. На Андре му секна дъхът. Златистото й долно кимоно проблясваше на пламъчето на свещите. Прозрачната му коприна хем я разкриваше, хем я скриваше. Хиноде отново плъзна върха на езичето си по устните. Кокетно развърза долното кимоно и то леко се открехна. Под него бе гола. Дрехата едва-едва разбулваше тялото й от главата до мъничките крачета. През цялото време загадъчната усмивка не слизаше от лицето й, очите й го зовяха, насърчаваха го да чака, обещаваха, подлъгваха го. Вятърът удряше в шоджи, но нямаше кой да го чуе.

Сърцето на Андре биеше както никога преди. Насили се да остане на мястото си. Оттук виждаше как гърдите й се повдигат и се спускат, твърдите им връхчета боцкаха тънката коприна. Хиноде въздъхна. С гъвкаво движение бавно свлече робата и се изправи срещу му в целия си блясък. За Андре времето спря. Спотаил дъх, той ликуваше от този дар – толкова неочакван и непринуден. Не издържа дълго и стана. Тя се отпусна в ръцете му. Андре с лекота я повдигна, положи я на футоните в спалнята и нетърпеливо свали дрехите си. Коленичи до нея, вперил възхитен поглед в тялото й.

– Je t’aime, je t’aime.

– Виж, Фурансу-сан – рече Хиноде със сладка усмивка. Посочи с пръсти вътрешната страна на бедрото си. Отначало Андре не разбра, после забеляза едно зачервено петънце. Сърцето му едва не изскочи от гърдите, в устата му загорча. – Виж – повтори Хиноде тихо, все така усмихната, а очите й изглеждаха много тъмни на мъждивата светлина. – Започва.

– Това… това е нищо – сподавено я успокои Андре. – Нищо.

– Не, не е. – Тя вдигна очи към него: – Моля те, дай ми ножа.

На Андре му се зави свят, пред очите му причерня – различаваше само язвата, която сякаш изпълваше целия свят. С нечовешко усилие разтърси глава, за да си проясни съзнанието. Насили се да погледне отново. Но отвратителният, гаден, противен вкус в устата му остана.

– Това е нищо… просто е нищо, абсолютно нищо – изхриптя той. Колкото по-внимателно разглеждаше петното, толкова по-незначително му се струваше то. – Просто си се ожулила.

– Моля? Говори на японски, Фурансу-сан, толкова съжалявам.

– Не е… не е болест. Протрила си се. Просто… от някоя стегната препаска, няма нищо страшно. – Пресегна се да я покрие и да духне лампата, но тя нежно го спря.

– Толкова съжалявам, започнало е. Моля те, дай ми ножа.

Както обикновено ножът му си беше затъкнат в колана. Както обикновено. Заедно с дрехите зад гърба му.

– Не, Хиноде, моля те, никакъв нож, няма нужда от него. Това е нищо.

Като насън видя, че Хиноде поклати отрицателно глава и мило повтори молбата си, която се бе превърнала в заповед. Крайниците и главата му се разтрепериха. Не можеше да ги овладее, нито да спре несвързаното си бръщолевене на френски и японски, молбите си, обясненията си, че това петънце не означава нищо, макар ясно да съзнаваше, че болестта е започнала. Тя бе права. Бе се започнало, бе се започнало. Повдигна му се. Едва се удържа да не повърне и продължи да бръщолеви.

Хиноде не го прекъсваше, нещо по-лошо – лежеше търпеливо и чакаше пристъпът му да премине. Едва тогава всичко щеше да се реши. Андре повтаряше ли, повтаряше покрусен:

– Чуй ме, Хиноде, моля те, нека няма нож. Моля те. Не мога… това… е нищо. Скоро ще ти мине. Виж ме, виж ме! – Отчаяно посочи тялото си: – Никъде нищо. Скоро ще ти мине. Никакъв нож. Живеем. Не бой се. Щастливо?

По лицето на Хиноде премина сянка, тя отново докосна с пръсти язвичката и все така напевно и сладкогласно повтори:

– Започнало е.

Андре се усмихна насила, без да осъзнава, че изглежда жалък. Колкото и да я придумваше и да шикалкавеше, тя все така повтаряше мило и любезно молбата си. А той се вбесяваше все повече и повече и накрая едва не избухна.

– Това е нищо – викна дрезгаво. – Разбираш ли?

– Да, разбирам. Но е започнало, нали?

Андре я гледаше гузно. Накрая гневът му избухна и той се разкрещя:

– Да, за Бога! Да. Да! Хай!

Възцари се тишина. Най-сетне Хиноде рече:

– Благодаря ти, Фурансу-сан. Моля те, щом се съгласи, че е започнало, дай ми ножа, както обеща.

Очите му бяха кървясали, в ъгълчетата на устните му се събра пяна, от него се лееше пот и той бе на прага на лудостта. Отвори уста и решително заяви онова, което винаги бе смятал да й каже:

– Никакъв нож. Кинджиру. Забранявам! Не мога. Не мога. Много си ми скъпа. Забранявам. Никакъв нож.

– Значи отказваш? – мило попита Хиноде. В изражението й нямаше никаква промяна.

– Хиноде, ти си моето слънце, моята луна. Не мога. Няма да го направя. Никога, никога, никога. Забранявам. Ти ще живееш. Моля те. Je t’aime.

– Моля – ножа.

– Не.

Хиноде въздъхна дълбоко. Покорно му се поклони. Нещо в нея бе изгаснало. Взе една влажна и една суха кърпа и коленичи до леглото.