355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Джеймс Клавел » Гай-джин » Текст книги (страница 7)
Гай-джин
  • Текст добавлен: 21 октября 2016, 19:22

Текст книги "Гай-джин"


Автор книги: Джеймс Клавел



сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 99 страниц)

Глупаво беше от страна на Ори да промени плана, разбира се, че са го забелязали, казах му аз, че с тази жена ще берем ядове. Трябваше да я убие още на пътя… А може би варваринът ще ме подмине и ще имам достатъчно време да изтичам до стената.“

Дългият байонет проблесна на лунната светлина, докато войникът безшумно проверяваше листака; разтваряше го тук-там, за да разгледа по-добре.

Все по-близо и по-близо. Шест крачки, пет, четири, три…

Шорин остана неподвижен, маската върху лицето му сега покриваше практически и очите; затаи дъх. Войникът почти го блъсна пътьом, после продължи, спря за момент на няколко крачки, провери пак и отново продължи и Шорин тихичко пое въздух. Усещаше потта по гърба си, но знаеше, че сега е в безопасност и че след няколко мига ще се озове зад оградата.

От своето място сержант Тауъри можеше да наблюдава и двамата войници. Държеше заредена пушка в ръцете си, но бе неуверен като тях, тъй като не искаше да вдига фалшива тревога. Нощта беше чудесна, с лек ветрец и ясна лунна светлина. „Като нищо можеш да вземеш сенките за врагове в това скапано място – помисли си Тайъри. – Господи, иска ми се да сме си в добрия стар Лондон.“

– Добър вечер, сержант Тауъри, какво става?

– Добър вечер – поздрави учтиво Тауъри. Беше драгунският офицер Палидар. Тауъри обясни за подозренията на войника. – Може да е било сянка, но по-добре да се презастраховаме, та после да не се тюхкаме.

– Тогава вземете допълнително хора, за да сме сигурни, че…

В този момент младият войник, който се намираше най-близо до скривалището, застана нащрек с насочен мускет.

– Сержант – извика той, развълнуван и ужасен. – Копелето е тук!

Шорин се втурна в атака с високо вдигнат дълъг меч, но обученият войник се оказа по-бърз и байонетът изкусно задържа нападателя, докато другите притичаха. Палидар измъкна револвера си. Шорин отново се засили, но дългата пушка и байонетът го препънаха, той обаче се изплъзна, изпълзя извън досега на байонета и хукна през листака към стената. Младият войник се втурна подире му.

– Внимаваааай! – изкрещя Тауъри, напълно овладял гласа си, когато младежът се блъсна в шубрака, обзет от желанието да убива. Но войникът не чу предупреждението, навлезе между листата и загина; късият меч потъна дълбоко в гърдите му. Шорин го измъкна, съвсем сигурен, че вече няма как да избяга – останалите бяха по петите му.

– Наму Амида-Буцу – В името на Буда-Амида, – изпъшка той и надвивайки собствения си страх, предаде духа си на Буда; изкрещя: – Соно-джой! – не за да предупреди Ори, а за да изрече последната си дума. После с отчаяна сила заби ножа в гърлото си.

Ори видя почти всичко без края. В момента, когато войникът извика и нападна, той се втурна презглава към нея, като очакваше тя да се сепне и събуди, но за негово учудване девойката не бе помръднала, нито пък дишането й се беше учестило, така че постоя над леглото с разтреперани колене, чакаше я да си отвори очите, да види него и ножа му, преди да го забие в тялото й. После чу предсмъртния „соно-джой“ и разбра, че с Шорин е свършено; последва друг шум. Но тя все още не помръдваше. Зъбите му се оголиха, задушаваше се. Изведнъж усети, че не може повече да издържа на напрежението, разтърси я ядно с ранената си ръка, без да усеща болката, опря ножа в гърлото й, готов да заглуши писъка.

Девойката все още не помръдваше.

Всичко му изглеждаше като насън – сякаш се виждаше отстрани как я разтърсва отново и пак нищо, после си спомни, че лекарят й бе дал да пие нещо, и си помисли: „Един от онези опиати, новите опиати, за които Хирага ни разказа“ – и зяпна, като се опитваше да проумее това откритие. За да се увери, разтърси я отново, ала тя само промърмори нещо и се зарови по-дълбоко във възглавницата.

Ори се върна до прозореца. Мъжете пренасяха тялото на войника на алеята. После ги видя да изтеглят Шорин на открито за единия крак като труп на животно. Телата останаха да лежат едно до друго, и двете странно еднакви в смъртта. Надойдоха още мъже и той чу викове откъм прозорците. Над тялото на Шорин се надвеси офицер. Един от войниците разкъса черната маска, която покриваше главата и лицето му. Очите на Шорин бяха все още отворени, чертите му изкривени, дръжката на ножа стърчеше. Чуха се нови гласове и надойдоха и други мъже.

Усети раздвижване в къщата и в коридора. Напрежението му нарасна. За десети път провери дали вратата е добре залостена и дали не може да се отвори отвън, после се скри зад балдахина на леглото, достатъчно близо, за да я достигне, каквото и да се случеше.

Стъпки и почукване на вратата. Лъч светлина от петролна лампа или светилник се промуши под процепа. Почука се по-настойчиво и гласовете станаха по-силни. Ножът му бе приготвен.

– Госпожице, добре ли сте? – Беше Бабкот.

– Госпожице! – извика Марлоу. – Отворете вратата! – Пак се заудря още по-силно.

– Това е от моето приспивателно, капитане. Тя беше много разстроена, горкичката, и се нуждаеше от сън. Съмнявам се, че ще се събуди.

– Ако не се събуди, ще разбия проклетата врата, за да съм спокоен. Нейните капаци са отворени, за Бога!

Чукането премина в думкане на юмруци. Анжелик поотвори премрежено очи.

– Qu’est-ce qui se passe? Какво става? – измърмори тя по-скоро сънена, отколкото будна.

– Добре ли сте?

– Mais oui, bien sur… Pourquoi? Qu’y a-t-il?1717
  Разбира се, съвсем добре… Защо? Кой е? (фр.) – Б.пр.


[Закрыть]

– Отворете вратата за момент. Ouvrez la porte, s’il vous plait, c’est moi, аз съм капитан Марлоу.

Мърмореща и объркана, тя седна в леглото. Почти изненадан от себе си, Ори се наблюдаваше как й позволи да се измъкне от леглото, да се доклатушка до вратата. Отне й известно време да издърпа резето и да открехне тежката порта, като се подпираше на нея за равновесие.

Бабкот, Марлоу и един моряк държаха свещници. Пламъците премигнаха от течението. Те я зяпнаха с широко отворени очи. Нощницата й беше много френска, много фина и прозирна.

– Ние, ъъ, ние само искахме да видим дали сте добре, госпожице. Хванахме, ъъ, един мъж в храсталака – измънка притеснено Бабкот, – нищо особено. – Беше ясно, че тя едва схваща какво й говори.

Марлоу откъсна погледа си от тялото й и надникна в стаята.

– Excusez moi, Mademoiselle, s’il vous plait – рече той объркано с доста добър акцент и мина край нея, за да огледа. Под леглото нямаше нищо, като се изключи нощното гърне. В завесите откъм външната страна нямаше никого… „Господи, каква жена!“ Не виждаше къде другаде би могъл да се скрие човек, никакви врати или шкафове. Капаците изскърцаха от вятъра. Той ги отвори широко:

– Палидар. Нещо ново там долу?

– Не! – отвърна Палидар. – Няма други следи. Много е възможно да е бил съвсем сам и войникът да го видял как се промъква. Но проверете всички стаи откъм тази страна.

Марлоу кимна, изруга и добави:

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правя?

Зад него слабият бриз разлюля балдахина и се показаха краката на Ори, обути в черни таби, японски терлици. Ала свещта на Марлоу закапа и угасна. Той плъзна резето на капаците на място и се обърна отново, без да забележи таби или каквото и да било в дълбоките сенки край леглото; различаваше се само силуетът на сънената Анжелик на прага, очертан от свещите в коридора. Така всяка част от тялото й изпъкваше ясно и от гледката дъхът му секна.

– Всичко е наред – заключи той, още по-объркан, защото я бе разглеждал подробно и с наслада, а тя бе беззащитна. Като се разбърза някак престорено, Марлоу наведе глава: – Моля, пуснете резето на вратата и… ами, спете спокойно – изрече той с желанието да остане.

Още по-объркана, Анжелик измърмори нещо и затвори. Те почакаха да чуят, че резето стърже обратно в жлебовете. Бабкот додаде колебливо:

– Съмнявам се дали ще си спомни, че е отваряла вратата.

Морякът изтри потта си, видя, че Марлоу го гледа, и не можа да скрие циничния блясък в очите си.

– Защо, по дяволите, сте толкова щастлив? – запита Марлоу, макар че много добре знаеше отговора.

– Аз ли, господине? Нищо, господине! – тутакси отвърна морякът, а циничните пламъчета изчезнаха и в очите му се изписа наивност. „Мамичката им и офицерчета, от един дол дренки са – помисли си той отегчено. – Марлоу е коцкар като нас, очите му щяха да изхвръкнат и малко остана да я лапне, дребна и къдрава, и без нищо отдолу, и с най-хубавите цици, дето някога съм мечтал да видя! Момчетата няма да ми повярват за циците.“ – Да, господине, ще си затварям устата, да, господине – обеща той целомъдрено, когато Марлоу му заръча да не казва нищо за видяното. – Прав сте, господине, да, господине, нито думичка няма да излезе от устата ми – увери го той и се повлече към следваща стая, като си мислеше за нейните прелести.

Анжелик се подпираше на вратата, опитваше се да проумее случилото се – трудно й беше да подреди мислите си, някакъв мъж в градината, каква градина, но Малкълм беше в градината на Голямата къща, не, той е долу ранен, не, това е сън, а той й разправяше, че щели да живеят в Голямата къща, и за сватба… „Малкълм, той ли беше мъжът, който ме докосна? Не, той ми каза, че щял да умре. Глупости, лекарят ме увери, че бил наред, всички казват, че бил наред, защо наред, защо не добре или отлично или сносно? Защо?“

Страстното й желание за сън надделя. Луната грееше през процепите на капаците и като се запрепъва през сноповете светлина до леглото, тя се строполи признателно на мекия дюшек. С дълбока въздишка на задоволство се зави с чаршафа до кръста и се обърна настрана. След секунди спеше дълбоко. Ори безшумно се измъкна от скривалището си, удивен, че все още е жив! Макар да се бе залепил с мечовете си към стената, ако бяха претърсили истински, щяха да го открият. Видя, че резето на вратата е на мястото си, капаците също бяха залостени; девойката дишаше дълбоко, с една ръка под възглавницата, а другата – върху чаршафа.

„Добре. Тя може да почака. Първо, как да се измъкна от този капан? През прозореца или през вратата?“

Тъй като не виждаше през процепите, дръпна леко резето, открехна единия капак, после другия. Войниците все още се въртяха долу. До съмване оставаха още цели три часа. Облаците се сгъстяваха и се носеха към луната. Тялото на Шорин лежеше сгърчено на пътеката като мъртво животно. За момент се изненада, че не са му отсекли главата, после си спомни, че гай-джин нямат обичай да взимат главите на убитите за излагане на показ или за преброяване.

„Трудно ще избягам оттук, без да ме видят. Ако войниците не се махнат, ще се наложи да избягам през вратата.

Това означава да я оставя отворена. По-добре да мина през прозореца, при положение че изобщо успея.“

Проточи внимателно шия и видя малкия перваз на стената; спускаше се под другия прозорец, а после завиваше към оттатъшната страна – това беше ъглова стая. Вълнението му нарасна. „Скоро облаците ще скрият луната. Тогава ще избягам. Ще избягам! Соно-джой! А сега дойде и нейният ред.“

Без да вдига шум, той нагласи резето така, че капаците да останат леко отворени, после се върна до леглото.

Дългият му меч беше още в ножницата и той го извади да му е подръка върху смачканата бяла копринена завивка. „Бяло – помисли си Ори. – Бели чаршафи, бяла плът, бялото е цветът на смъртта. Подходящо. Идеално за писане. Какво да напиша? Името си?“

Без да бърза, издърпа чаршафа от нея. Нощницата беше нещо непознато, чуждо, скроено да скрива всичко и нищо. Крайниците и гърдите й бяха толкова големи, не като на няколкото момичета, с които бе споделил леглото си, краката й бяха дълги и стройни, без елегантната извивка, която беше свикнал да вижда у жените от дългогодишното присядане на колене. И пак този неин парфюм. Докато очите му я изучаваха, усети, че се възбужда.

С предишните бе ставало много по-различно. Почти без вълнение. С много закачки и умел професионализъм. На бърза ръка и обикновено замаян от саке, за да не забелязва възрастта им. Сега времето беше неограничено. Тя беше млада и от друг свят. Болката му се засили. И пулсирането.

Капаците изскърцаха от вятъра, но вече не очакваше никаква опасност оттам, нито пък от къщата. Всичко беше тихо. Девойката лежеше на една страна. Умело, леко побутване, и още едно, и тя послушно се обърна по гръб, с глава, удобно извърната на една страна, с разпилени буйни коси. Въздишка, дълбоко сгушена в прегръдката на дюшека. С малко златно кръстче на шията.

Наведе се над нея и подпъхна върха на острия си като бръснач къс меч под фината дантела около шията, повдигна я леко и намести острието под изпънатата дреха. Платът поддаде охотно и се свлече в краката й. Ори не беше виждал толкова разголена жена. Нито толкова стегната. Туптенето се засили, беше някак съвсем ново и необичайно. Мъничкият кръст проблясваше. Неволно ръката й помръдна едва-едва, плъзна се между краката й и спокойно остана да лежи там. Той я отмести, после раздалечи двата глезена. Ласкаво.

6.

Тя се събуди точно преди зазоряване. Ала не съвсем.

Опиатът още я държеше, сънищата все още я изпълваха, странни, страстни сънища, еротични и смазващи, чудесни и нараняващи, чувствени и ужасни, непреживявани никога преди, никога толкова напрегнати. През полуоткрехнатите капаци видя на изток кървавочервения хоризонт, необичайни еротични образования от облаци по него, които сякаш съответстваха на картините във въображението й. Когато се помести, за да ги види по-добре, усети лека болка в слабините, но не й обърна внимание, вместо това прикова поглед върху небесните картини и остави мисълта си да се понесе обратно в сънищата; те я притегляха непреодолимо. И вече съвсем на прага на съня осъзна, че е гола. С безразличие загърна нощницата си, придърпа чаршафа. И заспа.

Ори стоеше до леглото. Той току-що бе напуснал топлината й. Дрехите му на нинджа лежаха на пода. И препаската му. За момент обърна глава към леглото, разглеждаше я за последен път. „Толкова е тъжно – помисли си младежът, – последният път е толкова тъжен.“ После грабна късия си меч и го прибра в ножницата.


Филип Тайърър отвори очи в стаята на долния етаж. Всичко му беше непознато; малко по-късно осъзна, че все още е в храма в Канагава, че вчерашният ден беше ужасен, операцията чудовищна, а неговата роля – жалка. „Бабкот каза, че съм в шок – измърмори той, устата му беше пресъхнала и с лош вкус. – Господи, нима това ме извинява?“

Капаците в стаята му бяха открехнати от вятъра и скърцаха. Виждаше зората. „Червено небе на съмване, да му мислят орачите. Буря ли ще има?“ – зачуди се, после седна в походното легло и провери превръзката на ръката си. Беше чиста, без прясна кръв по нея. Изпита огромно облекчение въпреки туптенето в главата си и владеещото го леко раздразнение; чувстваше се отново здрав. „О, Господи, ще ми се да се бях държал по-мъжки. – Направи усилие да си спомни резултата от операцията, но всичко му се губеше. – Зная, че плаках. Не беше точно плач, сълзите ми сами течаха.“

С усилие отпъди мрачните мисли. Стана от леглото и отвори широко капаците, държеше се здраво на краката си и беше гладен. Наблизо имаше кана с вода, плисна малко на лицето си, изплакна устата си и изплю водата в градинския шубрак. Отпи глътка и се почувства по-добре. Градината беше пуста, миришеше на гниещи зеленчуци и нисък прилив. От мястото му се виждаше част от стените около храма и градината, нищо повече. През една пролука между дърветата зърна караулното и двама войници.

Едва сега забеляза, че са го сложили да спи с ризата и дълги вълнени долни гащи. Разкъсаното му, окървавено палто беше метнато на един стол, панталоните и ботушите му за езда, изкаляни в оризищата, се търкаляха до него.

„Няма значение, имам късмет, че съм жив. – Филип Тайърър започна да се облича. – Ами Струан? А Бабкот – скоро ще трябва да застана лице в лице с него.“

Нямаше бръснач, така че не можеше да се обръсне. Нито носеше гребен. „И това е без значение.“ Обу си ботушите. От градината долавяше песен на птици и движение, някакви далечни викове на японски и лаене на кучета. Ни помен от звуците на нормалните градове, на английските градове, никакви сутрешни провиквания „Топли гевреци, моля“ или „Прясна водааа“, или „Голчестърски стриди, тазсутрешни, пресни, за продан, за продан“, или „Направо от печатницата, последната глава от г-н Дикенс, само едно пени, само едно пени“, или „Таймс, Таймс, прочетете всичко за големия скандал с Дизраели, прочетете всичко за скандала…“

„Дали ще ме уволнят? – запита се той, стомахът му се сви при мисълта да се върне у дома опозорен, злополучен, провален, изгонен от славното на Нейно величество Министерство на външните работи, представител на най-великата империя, която светът някога е виждал. Какво ще си помисли за мен сър Уилям? Ами тя? Анжелик? Слава Богу, че избяга в Йокохама – дали ще ми проговори отново, когато научи?“

– О, Господи, какво ще правя?


Малкълм Струан също беше буден. Някакво шесто чувство за опасност, някакъв шум отвън го бе събудил само преди минута, макар да му се струваше, че е буден от часове. Лежеше на походно легло, осъзнал настъпването на деня, операцията и че е сериозно ранен, и че нямаше изгледи да оживее. Всяко вдишване му причиняваше остра разкъсваща болка. Дори и най-малкото движение.

„Но няма да мисля за болката, само за Анжелик и че тя ме обича и… Ами какви са тези лоши сънища? Че тя ме мрази и бяга? Мразя сънищата и мразя, когато не мога да се владея, мразя да лежа тук, ненавиждам да съм слаб, след като винаги съм бил силен, винаги възпитаван в сянката на моя герой, великия Дърк Струан, Зеленоокия дявол. О, колко жалко, че нямам зелени очи и не мога да съм толкова силен. Той е моята пътеводна звезда и аз ще бъда като него, ще бъда.

Както винаги, врагът Тайлър Брок ни дебне. Баща ми и майка ми се опитваха да скрият повечето факти от мен, но аз, разбира се, чувах слуховете и зная повече, отколкото те си мислят. Старата А Ток, която ми бе по-истинска майка от майка ми: нали тя ме гледаше, докато стана двегодишен, и ме учеше на кантонски и на нещата от живота, и пак тя ми намери първото момиче. Търговската къща се клати.

Няма значение, ще се справим с тях. Аз ще се справя. За това съм се подготвял и съм работил цял живот.“

Струан отметна одеялото и вдигна крака, за да стане, но болката го спря. Отново опита и пак не успя. „Няма значение – каза си изтощено. – Спокойно, ще опитам по-късно.“


– Още яйца, Сетри? – попита Марлоу; той беше висок колкото драгунския офицер, но не толкова широкоплещест. И двамата бяха аристократи, синове на служещи висши офицери, с правилни обветрени лица; това на Марлоу бе малко по-загоряло.

– Не, благодаря – отвърна Сетри Палидар. – Две са ми достатъчно. Трябва да си призная, че според мен кухнята тук е отвратителна, казах на прислугата, че обичам яйцата твърдо сварени, а не рохки, но главите им са пълни с бръмбари. Всъщност проклет да съм, ако мога да ям яйца, освен с препечена филийка от хубав английски хляб. Те просто си губят вкуса. Какво ще стане заради Кентърбъри?

Марлоу се поколеба. Намираха се в столовата на Легацията, край огромната дъбова маса за двайсет души, докарана от Англия точно за тази цел. Ъгловата стая беше просторна и приятна, с отворени към градината и изгрева прозорци. Обслужваха ги трима китайски прислужници в ливреи. Беше сервирано за шестима. Пържени яйца и бекон в сребърни подноси, затоплени на свещи, печено пиле, студена солена шунка и баница с гъби, престояло говеждо, каменни бисквити, изсъхнал ябълков сладкиш. Светла и черна бира и чай.

– Посланикът трябва да изиска обезщетение, а убийците да бъдат предадени незабавно, а при неизбежното закъснение да нареди на флотата да тръгне срещу Йедо.

– По-добре да настъпим по суша – имаме достатъчно войски – и да окупираме столицата им, да свалим техния крал, как му беше името? – а, да, шогун – да назначим наш собствен местен владетел и да превърнем Япония в протекторат. Дори е по-добре за тях да ги направим част от Империята. – Палидар се чувстваше много уморен, бе останал на крак почти през цялата нощ. Униформата му беше разкопчана, но иначе се беше сресал и избръснал. Той махна към един от прислужниците:

– Чай, моля.

Спретнато облеченият млад китаец го разбра отлично, ала го зяпаше умишлено глуповато – за забавление на останалите прислужници.

– Хей, госп’дарю? Чай, а? За к’ъв чай, а, вие говори, е? Иска китайски, хей?

– О, няма значение, за Бога! – Палидар се надигна тежко, отиде до бюфета с чашата си и си наля сам, докато китайците се хилеха широко, но мълчаливо на своеобразното унижение на нахалния чуждоземец и продължаваха внимателно да слушат разговора.

– Това е въпрос на военна мощ, старче. И да ти кажа честно, генералът ще бъде дяволски разстроен от загубата на гренадира заради някакъв сифилитик убиец, облечен като Али Баба. Той ще поиска – а и всички ние ще искаме – отмъщение, за Бога.

– Не зная какво да кажа за десант… военноморските сили могат, разбира се, да проправят пътека за вас, но ние нямаме представа колко самураи има там, нито знаем нещо за тяхната численост.

– Боже Господи, колкото ще да са и каквато и сила да имат, можем да се справим с тях, те са само сбирщина от изостанали туземци. Разбира се, че ще се справим с тях. Точно както в Китай. Не мога да разбера защо не присъединихме Китай и не го довършихме.

Всички слуги чуха това и го разбраха, и всички се заклеха, че когато Небесното кралство се сдобие с пушки и кораби като пушките и корабите на варварите, ще натрият носовете на варварите в собствените им лайна и ще има изнесат урок, който да им държи топло за още хиляда поколения. Прислужниците бяха подбрани от Чжан, Гордън Чжан, компрадора на Търговската къща.

– Вие иска едно пърче много хубав яце, госп’дарю? – каза най куражлията от тях и зъбите му засияха в усмивка; иначе държеше все още съзнателно недоварените яйца под носа на Палидар. – Ного добро.

Палидар бутна подноса с отвращение.

– Не, благодаря. Слушай, Марлоу, мисля… – Той млъкна, когато вратата се отвори и влезе Тайърър. – О, здравейте, вие трябва да сте Филип Тайърър от Легацията. – Офицерът представи себе си и Марлоу и продължи шумно: – Много съжалявам за вашия лош късмет вчера, но съм горд да ви стисна ръката. И господин Струан, и госпожица Ришо са казали на Бабкот, че без вас и двамата са щели да загинат.

– Така ли? О! – Тайърър не вярваше на ушите си. – Случи се толкова… толкова набързо. В един момент всичко беше нормално, в следващия си плюхме на петите. Уплаших се до смърт. – Сега, след като си призна на глас, му олекна, а още повече, когато офицерите подминаха думите му като проява на скромност, издърпаха стол за него и наредиха на прислугата да му донесе храна.

Марлоу обясни:

– Когато проверих при вас нощес, вие спяхте като заклан; знаем, че Бабкот ви е упоил, така че не очаквам да сте чули за нашия убиец.

Стомахът на Тайърър се сви. Разказаха му. И за Анжелик.

Тя тук ли е?

– Да, храбра дама! – За момент мисълта за нея завладя Марлоу. Той си нямаше любима нито у дома, нито някъде другаде, само няколко подходящи братовчедки, но нищо по-специално и за първи път това го направи щастлив. „Може би Анжелик ще остане и тогава… и тогава ще видим.“

Вълнението му нарасна. Точно преди да потегли от дома си в Плимут преди година, баща му капитан Ричард Марлоу от Кралските военноморски сили му каза: „Ти си на двайсет и седем, момко, вече имаш свой собствен кораб – макар и корито, – най-големият си и е време да се ожениш. Когато се върнеш от обиколката до Далечния изток, ще минаваш трийсетте. С повече късмет дотогава ще съм вицеадмирал и ще… е, мога да ти отпускам някоя и друга допълнителна гвинея, но, за Бога, не казвай на майка си… или на братята и сестрите си. Време е да се решиш! Какво ще кажеш за братовчедка ти Делфи? Нейният баща е военен, макар и само в индийската армия.“

Марлоу бе обещал, че като се върне, ще реши. Сега може би нямаше да му се налага да избира за коя любима да се ожени – за втората, за третата или четвъртата.

– Г-ца Анжелик вдигна тревога в Колонията, после настоя да дойде тук снощи – г-н Струан пожела да я види спешно. Той май не е много добре, раната му всъщност с доста лоша, така че я доведох. Тя е истинска дама.

– Да.

Настъпи странно мълчание, всеки знаеше за какво мислят другите. Филип Тайърър го наруши пръв:

– Защо ли е идвал убиец тук?

Събеседниците доловиха страха му.

– От лошотия, предполагам – рече Палидар. – Няма нищо страшно, заловихме негодника. Посетихте ли г-н Струан тази сутрин?

– Надзърнах, но той спеше. Надявам се, че ще се оправи. Операцията не беше много добра и… – Тайърър млъкна. Отвън се чу някаква караница. Палидар отиде до прозореца, останалите го последваха.

Сержант Тауъри крещеше на един полугол японец от далечния край на градината и му махаше да се приближи:

Хей ти, ела тук.

Мъжът, очевидно градинар, беше добре сложен, млад и стоеше на около двайсетина ярда. Имаше само препаска, беше нарамил сноп пръти и клони, наполовина завити с мръсен чер парцал, и продължаваше несръчно да събира още. За момент се изправи, после започна да се кланя унизено пред сержанта.

– Господи, тези мръсници нямат никакъв срам – рече Палидар с отвращение. – Дори китайците не се обличат така… нито индианците. Човек може да им види срамотите.

– Казаха ми, че ходят така дори през зимата, някои от тях – обади се Марлоу, – изглежда, не усещат студа.

Тауъри отново закрещя и замаха. Мъжът продължи да се покланя, да кима енергично, но вместо да тръгне към него, се направи, че го разбира погрешно, покорно зави, все още полуприведен, и побягна уплашено към ъгъла на сградата. Докато притичваше под техния прозорец, той се втренчи в тях за момент, преви се още повече към земята в угоднически поклон и забърза към постройките на прислугата, скри се в шубрака, изчезна.

– Любопитно – отбеляза Марлоу.

– Какво?

– О, просто цялото това кланяне и подмазване изглеждаше преувеличено. – Марлоу се обърна и видя бялото като тебешир лице на Тайърър. – Всемогъщи Боже, какво става?

– Аз… аз… този мъж… мисля, че той, не съм сигурен, но мисля, че беше един от тях, единият от убийците на Токайдо, този, по когото Струан стреля. Видяхте ли му рамото, не беше ли превързано?

Палидар реагира първи. Изскочи от прозореца, последван от Марлоу, който грабна сабята си. Заедно профучаха зад дърветата. Но не го намериха, макар че претърсиха всичко.


Беше късно пладне. На вратата на спалнята й отново тихо се почука:

– Госпожице? Госпожице? – Бабкот извика от коридора някак колебливо, не искаше да я събуди напразно, но тя не отговори. Анжелик стоеше като вкаменена насред стаята и гледаше залостената врата, едва дишаше, с пристегнат халат, със застинало лице. Отново затрепери.

– Госпожице?

Тя почака. След миг стъпките му заглъхнаха и девойката изпусна дъх, опитваше се отчаяно да спре треперенето, после отново закрачи от затворените прозорци обратно до леглото и пак до прозореца, както вършеше това от часове.

Трябва да реша“ – мислеше си тя измъчено.

Когато се събуди за втори път, без да си спомня първата просъница, мисълта й беше ясна и тя лежеше в измачканите завивки на леглото, без да помръдва, радостна, че е будна, отпочинала, гладна и жадна за сутрешната божествена чаша кафе, сервирано с малко препечен пресен френски хляб, който главният готвач на тяхната легация правеше в Йокохама. „Но аз не съм в Йокохама, аз съм в Канагава и днес ще има само чаша отвратителен английски чай с мляко.

Малкълм! Бедният Малкълм, много се надявам, че е по-добре. Ще се върнем в Йокохама днес, ще взема следващия параход за Хонконг, оттам за Париж… Но, Боже, какви сънища сънувах, какви сънища!“

Нощните видения все още я владееха, преплетени с гледките от Токайдо и от посичането на Кентърбъри, и със спомена за Малкълм, който се държа толкова странно, убеден, че ще се оженят! Въображаемата миризма на хирургия я удари в ноздрите, но тя я отпъди, прозя се и посегна към малкия си часовник върху нощната масичка.

Движението предизвика лека болка в слабините. За момент Анжелик се почуди дали това не са признаци на преждевременна менструация, бездруго цикълът й не беше съвсем редовен, но го сметна за невъзможно.

Часовникът показваше десет и двайсет. Представляваше медальон с лазулит на капака, подарък от баща й за осемнадесетия й рожден ден на осми юли в Хонконг преди два месеца и нещо. „Толкова неща се случиха оттогава – помисли си тя. – Какво щастие – да си ида в Париж, при цивилизацията, и никога повече да не се върна тук, никога, никога, ник…“

Изведнъж осъзна, че лежи почти гола под чаршафа. За свое учудване откри, че нощницата й, срязана до долу и набрана към гърба, се държеше само на ръкавите. Повдигна двата края и не повярва на очите си. Реши да я разгледа на прозореца, измъкна се от леглото, но отново усети пробождане. Сега на дневната светлина забеляза издайническо петно от кръв на чаршафа и следа между краката си.

– Не е възможно да ми е дошло…

Взе да пресмята дните, веднъж, два пъти, нищо не излизаше. Последната й менструация бе свършила преди две седмици. Усети се лепкава и не можа да разбере защо; внезапно сърцето й подскочи и тя едва не припадна, прониза я мисълта, че сънищата не са били сънища, а истина: била е изнасилена, докато е спяла.

„Невъзможно! Сигурно полудявам… Невъзможно – не й достигаше въздух, не можеше да си намери място. – О, Боже, дано да е сън, само сън! – С разтуптяно сърце тя се запъти към леглото. – Будна съм, не сънувам, будна съм!“

Разгледа се отново обезумяла и пак, пак, но този път по-внимателно. Знаеше достатъчно – разпозна безпогрешно и тази слуз, и това, че хименът й е разкъсан. Беше истина. Бяха я изнасилили.

Стаята се завъртя пред очите й. „О, Боже, обезчестена съм, животът ми е съсипан, бъдещето ми е съсипано, никой приличен мъж… никой подходящ мъж няма да ме вземе сега. Опетнена съм… само бракът може да оправи едно момиче, да му осигури бъдеще, няма друг начин…“

Когато чувствата й се поуталожиха и започна да вижда и да съзнава, Анжелик се намери просната напреко на леглото. Трескаво се опита да си припомни нещо. „Сещам се, че залостих вратата.“

Вторачи се в нея. Резето все още си стоеше на мястото.

„Спомням си Малкълм и мръсотията в стаята му, и как избягах оттам, Филип Тайърър спеше спокойно, доктор Бабкот ми даде да пия и се качихме горе…

Питието! О, Боже, била съм упоена! Щом Бабкот си служи с тези опиати, напълно е възможно, сигурно съм била безпомощна, но какво от това. Станалото – станало! Ами ако забременея!“

Отново изпадна в паника. Сълзите потекоха по страните й и едва не изкрещя:

„Спри!“ – измърмори Анжелик, опитвайки се (пряко сили – тия две думи са част от текста, ама не знам какъв смисъл би имало, ако се сложат и те) да се овладее. „Спри! Нито звук, шт! Сама си, никой не може да ти помогне, само ти, мисли! Какво ще правиш? Мисли! – Пое си дълбоко дъх, сърцето я стягаше, опита се да сложи в ред разстроения си разум. – Кой ли е той?“


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю