Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 99 страниц)

– Не забравяй, че Йошивара е място за радост, удоволствие за плътта, тук също може да се хапне и пийне, не забравяй, че в Япония няма такива неща като грях, греховност. – Андре се засмя и го поведе през тълпите; малкото пияни веднага бяха изтеглени от огромни, опитни пазачи, поставени да седнат, и привлекателните прислужнички се появиха с още саке.

– Пияните са добре дошли, Филип, защото те забравят колко пари имат. И много-много не влизат в кавга с пазачите, те са фантастично добри в ръкопашния бой.

– В сравнение с нашия Пиян град това място е така дисциплинирано, сякаш регентът се разхожда в Брайтън. – Весела прислужничка хвана ръката на Тайърър и се опита да го издърпа към входа.

– Саке, хей? Тука, тука, много добро, господар…

– Айе, домо, айе… – отвърна някак притеснен Тайърър. – Не, благодаря, не – и бързо настигна Андре. – Боже мой, трябваше наистина да се махна.

– Това е работата им. – Андре зави по главната улица, после по следващата, спря пред паянтова врата в оградата и почука. Тайърър разпозна буквите върху входа, които французинът му бе написал по-рано. Къщата на трите шарана. Вратата се отвори и Тайърър пристъпи в света на чудесата.

Малки градини, петролни фенери, свещници, излъскани сиви камъни със зелен мъх, гроздове от цветя, множество миниатюрни кленове – кървавочервените им листа засенчваха малкото останали зелени, бледа оранжева светлина идваше от полупрозрачните шоджи. Малък мост над миниатюрен поток, до него водоскок. Коленичила, на верандата стоеше жена на средна възраст. Мама-сан, красиво облечена и с хубава прическа.

– Bon soir, г-н Фурансу-сан – рече тя, сложи ръце на верандата и се поклони.

Андре също се поклони.

– Райко-сан, конбануа. Икага десу ка? – Добър вечер, как сте? Коре уа уташи но томодачи десу, Тайърър-сан. – Това е моят приятел, г-н Тайърър.

– А со десу ка? Тайра-сан? – Тя се поклони сериозно, Тайърър стори същото непохватно, после жената им махна да я последват.

– Казва, че Тайра е известно старо японско име. Ти си късметлия, Филип, повечето от нас тук имат прякор. Аз съм Фурансу-сан – най-близкото, което могат да намерят за французин.

Събуха си обувките, за да не изцапат чистите и скъпи татами, после седнаха несръчно, кръстосали крак върху крак в стаята, Андре Понсен обясняваше какво е токояма, беседка за специално висящи спирални орнаменти и за подредба на цветята, които се подменяха всеки ден, разведе го да оцени качеството на шоджи и дървения материал.

Донесоха саке. Прислужничката беше млада, може би на десет години, но сръчна и мълчалива. Райко наля първо на Андре, после на Тайърър, накрая на себе си. Отпи, Андре пресуши мъничката чашка и я подаде за още. Тайърър направи същото, като откри, че вкусът на затопленото вино не е неприятен, просто е никакъв. Двете чаши веднага бяха напълнени, пресушени и пак напълнени. Още подноси и още шишета.

Тайърър им загуби бройката, но скоро го обгърна приятна топлина, забрави за своята нервност, гледаше, слушаше и почти не разбираше какво си говорят другите двама, само оттук-оттам. Косата на Райко беше черна и лъскава, беше украсена с много инкрустирани гребени, лицето й бе белосано с пудра, нито грозно, нито красиво, просто различно, кимоното й – от розова коприна с втъкан зелен шаран.

– Шаран е кой, обикновено е знак за късмет – бе обяснил по-рано Андре. – Любовницата на Таунсенд Харис, куртизанката от Шимода, която Бакуфу уговорили да го развлича, се наричала Кой, но се боя, че това не й донесе никакъв късмет.

– Така ли? Какво се е случило?

– Говори се, че в началото, когато Бакуфу я одобрили; тя твърдо отказала да отиде при чужденец – нечувана дързост, не забравяй, че той е първият, на когото някога е разрешено да живее на японска земя. Помолила Бакуфу да изберат друга, да й позволят да живее спокойно, казала им, че по-скоро ще стане будистка монахиня, дори се заклела, че ще се самоубие. Но те също били непреклонни, увещавали я да им помогне да решат този проблем с гай-джин, умолявали я седмици наред да бъде съпруга и да преодолее задръжките си. Съгласила се и те й благодарили. А когато Харис си заминал, всичките Бакуфу й обърнали гръб, всичките до един: „Ах, толкова съжаляваме, но всяка жена, която е спала с чужденец, е опетнена завинаги.“

– Колко ужасно!

– Да, според нашите схващания, и е толкова тъжно. Но помни, това е Дамата на сълзите. Сега тя е легенда и всички я уважават заради нейната жертвоготовност.

– Не разбирам.

– Нито аз, нито който и да е от нас. Но те го правят, японците го правят.

„Колко странно – помисли си Тайърър отново. Както и тази малка къща, този мъж и тази жена, които си бъбрят на полуяпонски, полупиджин, смеят се заедно; тя е съдържателката, той – клиентът и двамата се преструват, че са нещо друго. И пак, и пак саке.“

Жената се поклони, изправи се и излезе.

– Филип, още саке?

– Благодаря. Много е хубаво, нали?

След пауза Андре рече:

– Ти си първият човек, който някога съм водил тук.

– О, защо мен?

Французинът стисна порцелановата чаша в пръстите си, пресуши последната капка, наля си още малко, после заговори на френски, гласът му беше мек и пълен с топлота.

– Защото ти си първият човек, когото съм срещал в Йокохама с… защото говориш френски, културен си, мозъкът ти е като гъба, попива всичко, млад си, почти си наполовина на годините ми, нали? На двайсет и една години си и не си като другите, ти си неопетнен и ще бъдеш тук няколко години. – Той се подсмихна, защото това беше само част от истината. „Наистина си първият човек, когото съм срещал, alors, макар че си англичанин и всъщност враг на Франция, ти си единственият, който някак си изглежда, че цени познанието, придобито от мен тук.“ Още една смутена усмивка: – Трудно е да се обясни, Филип; винаги съм искал да бъда учител, може би защото никога не съм имал син, не се ожених, може би скоро ще се върна в Шанхай, може би защото сме врагове и може би… може би ти можеш да си сигурен приятел.

– Ще бъде чест за мен да ти бъда приятел – веднага отвърна Тайърър, объркан и впечатлен от чара му. – И аз наистина мисля, винаги съм мислил, че трябва да бъдем съюзници, Франция и Британия, а не врагове и…

Шоджи се плъзна, появи се Райко на колене, кимна на Тайърър. Сърцето му се сви.

Андре Понсен се усмихна:

– Просто я последвай и помни каквото ти разказах.

Като насън Филип Тайърър стана несигурно и тръгна след нея надолу по коридора до някаква стая, после през една веранда до следващата стая, където тя го вкара, затвори шоджи и го остави.

Засенчена петролна лампа. Мангал с дървени въглища, за да е топло. Сенки, тъмнина и петна светлина. Футони – малки квадратни дюшеци, постлани върху пода като легло, легло за двама. Пухкави завивки. Два юката, памучни халати с широки ръкави за спане. През малката врата се виждаше баня, светлина от свещ, висока дървена вана, пълна с вряла вода. Сладникаво ухаещ сапун. Ниско трикрако столче. Малки кърпи. Всичко така, както му го бе разказал Андре.

Сърцето на Филип биеше бързо и през омаята от саке той се опитваше да си спомни инструкциите на Андре.

Методично започна да се съблича. Палтото. Жилетката. Шалчето. Ризата, вълнената жилетка, всяка дреха педантично сгъната и нервно оставена на купчинка. Непохватно седна, после събу чорапите си, неохотно и панталоните и се изправи още веднъж. Оставаха му само дългите гащи. Повъртя се малко, после смутен вдигна рамене и ги свали и скъта още по-внимателно. Настръхна и влезе в банята.

Там гребна вода от бъчвата, както му каза Андре, и я плисна над раменете си, усети приятна топлина. Още веднъж след това чу, че се отваря шоджи и се огледа.

– Всемогъщи Боже – измърмори Филип. Жената беше като крава с огромни ръчища, с къса юката, отдолу бе гола, само с една препаска. Тръгна към него с широка усмивка, заведе го да седне на столчето. Съвсем смутен, Филип се подчини. Тя веднага забеляза разреза на ръката му и като пое дълго дъх, каза нещо, което той не разбра.

Насили се да се усмихне.

– Уакаримасу. – Разбирам. – После, преди да успее да я спре, жената изля вода на главата му – това бе неочаквано и не беше част от предварителните предупреждения – и започна да го сапунисва и да мие дългата му коса, после тялото му; пръстите й бяха груби, опитни и настойчиви, но тя внимаваше да не закачи раната му. После – ръцете и краката от горе до долу. Предложи му кърпа и посочи между краката му. Все още шокиран, Филип изчисти сам тази част от тялото си, кротко върна кърпата.

– Благодаря – измърмори. – О, съжалявам, домо.

Тя го поля с още вода и му посочи ваната:

– Додзо! – Моля.

Андре му бе обяснил:

– Филип, помни, банята не е като при нас; трябва да си измит и изчистен, преди да влезеш във ваната. Така другите могат да използват същата вода – което е много разумно. Не забравяй, че дървеният материал е много скъп и е нужно много време, за да се затопли достатъчно. Така че не пикай във ваната и не мисли за нея като за жена, когато си във ваната, смятай я за теляк. Тя те изчиства отвън, после отвътре, нали?

Тайърър се пъхна във ваната. Беше гореща, но не много и той затвори очи, не искаше да гледа жената, която почистваше банята. „Господи, помисли си нещастен. – Никога няма да мога да направя нещо с нея. Андре извърши огромна грешка.“

– Но… ами, аз… не зная колко трябва… да платя или да дам на момичето парите първо, или как да постъпя.

– Mon Dieu. Човек никога всъщност не дава пари на момичето никъде, това е връх в лошите обноски, макар че можеш да се уговориш с мама-сан, понякога със самото момиче, но само след чая или саке. Преди да си тръгнеш, остави ги дискретно на масата, където тя ще ги види. В Къщата на трите шарана не даваш никакви пари, това е специално място – има и други като нас, – само за специални клиенти, един от които съм аз самият. Те ще ти изпратят сметката два или три пъти в годината. Но, слушай, преди да идем там, трябва да се закълнеш в Бога, че ще платиш сметката си в момента, в който тя пристигне, и че никога, никога няма да водиш никого там и няма да говориш за видяното.

Така Филип се бе заклел и обещал, и макар че му се искаше да разбере колко е сметката, не се осмели да запита.

– Е, а… сметката, кога идва тя?

– Когато пожелае мама-сан, казах ти, Филип, можеш да консумираш удоволствие през годината на кредит при точно установените условия, разбира се, аз съм уверен, че ти…

Топлината на водата във ваната го отпусна съвсем. Той едва чу как жената бързо излезе и после се върна.

– Тайра-сан?

– Хай? – Да?

Държеше кърпата. Отмалял, той излезе, мускулите му се бяха отпуснали от водата, й я остави да го избърше. Още веднъж на онова място се избърса сам, като откри, че този път му е по-лесно. Среса косата му. Облече му сухата колосана юката и го поведе към леглото.

Отново го обхвана паника. Треперещ, се насили да легне долу. Тя го зави, нави другата завивка и отново излезе.

Сърцето му биеше до пръсване, но да лежи долу беше великолепно, дюшекът беше мек и чист и ухаеше приятно; чувстваше се по-чист от всякога. Скоро се поотпусна и тогава се отвори и затвори шоджи, и той изпита пълно облекчение, макар и да не се успокои. Момичето, което полувиждаше, беше мъничко, грациозно, с бледожълта юката, с дълга коса. То коленичи до леглото.

– Конбануа, Тайра-сан. Икага десу ка? Уаташи уа. Ако. Добър вечер, г-н Тайра. Добре ли си? Аз съм Ако.

– Конбануа, Ако-сан. Уаташи уа Филип Тайърър десу…

Тя се намръщи.

– Ф… юрри… Ф… – опита се да каже Филип няколко пъти, но не успя, после весело се засмя, рече нещо, което завърши с Тайра-сан и което той не разбра.

Изправи се и седна, загледа я, сърцето му биеше; бе безпомощен, не го привличаше, тя посочи другата страна на леглото.

– Додзо! Моля, може ли?

– Додзо. – В светлината на свещта не можеше да я види ясно, но все пак разбираше, че е млада, поколеба се за възрастта й; лицето й бе гладко и напудрено, зъбите й бяха бели, устните червени, косата лъскава, носът почти романски, очите тесни елипси, усмивката мила. Тя легна на леглото, намести се, обърна се и го загледа. Свенливостта и неопитността му я парализираха.

„Господи, как да й кажа, че не я искам, че не искам никой сега, че не мога, зная, че не мога, няма да се получи, не и тази нощ. Ще посрамя и себе си, и Андре… Андре! Какво мога да му кажа? Ще стана за посмешище, ох, Господи, защо се съгласих?“

Ръцете й се протегнаха и докоснаха бузата му. Той потрепери неволно.

Ако измърмори сладникави думи за окуражаване, но вътрешно се усмихваше, знаеше какво очаква от това дете-мъж, добре подготвена от Райко-сан.

„Ако, довечера е рядък момент в живота ти и трябва да запомниш всяка подробност, за да ни забавляваш на закуска. Твоят клиент е приятел на французина и уникален за нашия свят. Той е девствен. Французинът казва, че е толкова свенлив, че човек няма да му повярва, вероятно ще се изплаши, вероятно ще хленчи, когато неговото оръжие на честта го провали, може дори да се подмокри в леглото от вълнение, но не се безпокой. Скъпа Ако, французинът ме увери, че ти може да се справиш с него съвсем нормално и че няма за какво да се безпокоиш.

– Ийе, никога няма да разбера гай-джин, Райко-сан.

– Нито аз. Разбира се, всички са особени, нецивилизовани, но за късмет повечето от тях са приятно богати, нашето предназначение е да бъдем при тях, така че да изкараме много повече. Много е важен, французинът казва, че е важен английски чиновник, потенциален дългосрочен наш клиент. Така че го научи на облаците и дъжда по някакъв начин дори ако… дори ако трябва да използваш сила.

– О ко?

– Честта на къщата е заложена на карта.

– О? Разбирам. В такъв случай… някак си ще се оправя.

– Имам ти пълно доверие, Ако-сан, ти имаш трийсетгодишен опит в нашия Върбов свят.

– Дали има вкуса на французина, какво смяташ?

– Дали обича да го пипат по задните части? Може би трябва да се подготвиш, но аз попитах французина има ли младежът някакви предпочитания и склонности към мъже и той ме увери, че няма. Любопитно е защо французинът избра нашата къща за началото на приятеля си вместо другите, които той често посещава.

– Къщата не бива да се обвинява никога. Моля те, не мисли за това, Райко-сан. Поласкана съм, че си се спряла на мен. Ще направя всичко необходимо.

– Разбира се, ийе, а само когато човек си помисли, че членовете на гай-джин са обикновено по-големи от тези на цивилизованите хора, че се любят задоволително, макар и без японската сила, дарба и силно желание, с изключение на французина, би следвало да са много добри в леглото като нормални хора. Но те не са, в главите си имат толкова много паяжина, че никога не могат да се любят като нас – най-небесното удоволствие, – а не да мислят, че извършват някакъв вид тайно, религиозно зло. Странно.“

Ако пробваше сега с Филип, премести се по-близо и обсипа с целувки гърдите му, после спусна ръката си по-надолу и едва се въздържа да не се изсмее на глас, тъй като младежът се тресеше от страх. Трябваше малко да го успокои.

– Тайра-сан? – измърмори тя.

– Дааа, хай, Ако-сан?

Взе ръката му и я пъхна в юката до гърдата си, наведе се и го целуна по рамото, предварително предупредена да внимава с ръката му, която бе ранена от храбри шиши. Никаква реакция. Премести се по-близо до него. Шепнеше му колко е смел, силен и мъжествен, за да преодолее своето слисване. Докосна ухото му с език.

О, лека награда: гърлено изговаря името й и устните му я целуват по шията. „Ийе – помисли си тя и се отпусна. Захапа зърната на гърдите му. – Сега е само въпрос на време, за да възпламеня девствеността му, после мога да си поръчам малко саке и да спя до зори, и да забравя, че съм на четирийсет и три и че съм бездетна, трябва само да помня, че Райко-сан ме спаси от шестокласната къща, в която биха ме изпратили възрастта ми и липсата ми на красота.“

Тайърър мързеливо наблюдаваше самураите на площада пред Легацията. Слънцето докосваше хоризонта, мисълта му се въртеше около Ако, после, две нощи по-късно – около Миеко. Накрая – тя.

Фуджико. Предишната нощ.

Чувстваше се кален и облекчен, знаеше, че сега е неумолимо привлечен от този свят, Свободния свят, където, както му каза Андре, се живее само за момента, за удоволствието, без човек да го е грижа за нещо, да се носи като цвете по течението на спокойна река.

– Не е винаги спокойно, Филип. Каква е Фуджико?

– О, ами не си ли я виждал, не я ли познаваш?

– Не, аз само казах на Райко-сан какъв тип момичета може би харесваш. Та как беше тя?

Филип се засмя, за да прикрие силното си смущение, и обезпокоен, че му се задава такъв личен въпрос така директно. Но Андре му даде толкова много, че му се искаше той да е французин, така че да зареже угризенията си и правилото, че джентълменът не бива да обсъжда подобна лична информация.

– Тя… Тя е по-млада от мен, дребна, мъничка всъщност. Не, не е красива според нашето понятие за красота, но е поразително привлекателна. Мисля, че я разбрах да казва, че е нова там.

– Аз те питам за леглото, как е? По-добра ли е от другите?

– О, ами, имаше, ами, не съм ги сравнявал?

– Беше ли по-енергична? По-чувствена? А?

– Ами да, облечена или съблечена. Беше невероятна. Специална. Не мога да ти се отблагодаря по никакъв начин, а ти дължа толкова много.

– De rien, mon vieux.2929
  Няма за какво, старче (фр.). – Б.пр.


[Закрыть]

– Истина е. Следващия път… следващия път ще се запознаеш с нея.

– Mon Dieu не, това е правило. Никога не представяй твоята „специална“ на никого, най-малкото на приятел. Не забравяй, че докато ти я обезпечиш, плащайки й сметките, тя е на разположение на всеки с пари – ако желае.

– О, бях забравил. – Филип скри истината.

– Дори ако я обезпечиш, тя може да си има любовник навън, ако желае. Кой може да знае това?

– Предполагам, че е така… – Филип още повече се разтревожи.

– Не се влюбвай, приятелю, не и в куртизанка. Приеми ги като това, което са, хора за удоволствия. Забавлявай се с тях, но не се влюбвай и никога не им разрешавай да се влюбят в теб.

Тайърър потрепери, мразеше истината, мразеше мисълта тя да е с друг и да спи с него, както той с нея, мразеше, че го прави за пари, мразеше болката в слабините си. „Боже мой, наистина е толкова специална, приятна, сладка бърборана. Нежна, любезна, толкова млада и съвсем отскоро в Къщата. Трябва ли да я обезпеча? Не – трябва, мога ли? Сигурен съм, че Андре има свое собствено местенце, със своя специална приятелка, макар че никога не е казвал, нито пък аз съм го питал. Господи, колко ли ще ми струва? Навярно повече, отколкото мога да си позволя.

Не мисли за това сега! Нито за нея!“

С усилие насочи вниманието си към градината отдолу, но болката остана. Част от отделението на шотландските бойци се събираше под пилона, тромпетистът и четирима с литаври бяха на мястото си за сваляне на знамето. Практика. Шарена група от градинари се събра на портата, преброиха се и изчезнаха. Пропълзяха пред вратата и през самураите и си отидоха. Практика. Часовите затвориха и залостиха желязната порта. Практика. Барабаните и тромпетът шумно засвириха, докато английското знаме бавно се смъкваше надолу – при залез никакъв британски флаг, – закон за целия свят. Обичайната практика. Повечето от самураите си тръгнаха, оставиха само сили за през нощта. Обичайната им практика.

Тайърър потрепери.

„Ако всичко е обичайната практика, защо съм толкова нервен?“

Градинарите на Легацията се струпаха в тяхното помещение за спане от другата страна на будисткия храм. Никой от тях не смееше да погледне Хирага. Всички бяха предупредени, че животът им и животът на техните потомци ще зависят от неговата безопасност.

– Пазете се от разговори с непознати – рече им той. – Ако Бакуфу открият, че сте ме подслонили, вашето наказание ще е същото, само че ще бъдете разпънати на кръст, а не просто убити.

Въпреки всичките им жалки протести, че при тях е в безопасност, че може да им се довери, Хирага знаеше, че никога и никъде няма да е на сигурно място. След засадата на Анджо преди десет дни той прекара повечето от времето в тяхната тайна къща в Канагава, кръчмата на Среднощните цветя. Атаката беше неуспешна, убийството на приятелите му беше карма, и нищо повече.

Вчера пристигна писмо от Кацумата, водачът им, макар и нелегален шиши от Сацума, беше сега в Киото:

„Спешно: След няколко седмици шогунът Нобусада ще извърши нечуван прецедент, като дойде тук на държавна визита на Императора. На всички шиши се съобщава да се съберат веднага, за да планираме как да го пресрещнем, да го изпратим в отвъдното, после да завладеем «Дворцовите порти».“

Кацумата се бе подписал с тайното си име: Гарванът.

Хирага обсъди с Ори какво да направят, след това реши да се върне в Йедо, да действа сам, като разруши Британската легация, бесен, че Съветът на старейшините трябваше да е изигран и неутрализиран от гай-джин.

– Киото може да почака, Ори. Ние трябва да осъществим нашето нападение над гай-джин. Трябва да ги разгневим, за да обстрелят Йедо. Другите могат да се справят с шогуна и Киото. – Трябваше да вземе Ори, но Ори беше безполезен, раната му се бе влошила без лекарската помощ. – Как е ръката ти?

– Когато стане непоносимо, ще си направя сепуку – отвърна Ори, думите се размазваха от саке, което пиеше, за да притъпи болката. Тримата – той, Ори и мама-сан – пиеха за последен път заедно. – Не се безпокой.

– Няма ли друг лекар, по-сигурен?

– Не, Хирага-сан – рече мама-сан Норико. Беше дребна жена на петдесет, гласът й бе мек. – Дори изпратих за един корейски акупунктурист и билкар, и двамата са приятели, но лапите не помогнаха. Няма полза. Онзи гигант гай-джин…

– Колко си глупава – извика Ори. – Колко пъти трябва да ти казвам, че това е рана от куршум, от един от техните куршуми, а и те ме видяха в Канагава.

– Моля да ме извиниш – рече смирено мама-сан, главата й се допря до татами. – Моля да извиниш този глупав човек. – Тя се поклони отново и си тръгна, но тайно в сърцето си се безпокоеше за Ори, който можеше да извърши сепуку, докато Хирага е тук. Искаше и да намали с всяка измината секунда ужасната опасност, дебнеща нея и нейната къща. Новината за гибелта на кръчмата на Четиридесетте и седем ронини беше обиколила бързо на петдесет ри и повече – насилственото отмъщение с убийството на всички клиенти, куртизанки, слуги и набучената глава на мама-сан.

„Чудовищно – помисли си тя ядосана, – как някоя къща може да забрани на самураи, шиши да влизат? В по-старо време самураите убиваха много повече от днес, да, но това е било преди векове и главно когато се е налагало, и не са убивали жени или деца. Било е, когато законът на страната е бил точен, шогунът Торанага точен, синът и внукът му – също, преди корупцията и безпътният начин на живот да станат основни за потомъка на шогуна, даймио и самураи, разпрострели повече от век своите грабителски данъци над нас. Шиши са нашата единствена надежда!? Соно-джой!“

– Анджо трябва да умре, преди ние да умрем – рече тя с плам, когато Хирага се върна невредим два дни след атаката. – Бяхме ужасени, че са те заловили и изгорили с другите. Всичко е направено по заповед на Анджо, Хирага-сан, по неговите заповеди. Всъщност той се е връщал от кръчмата, когато сте го нападнали близо до портата на замъка, лично е наредил и присъствал на екзекуциите, оставил е хора в засада, в случай че вие, всички шиши, се върнете неочаквано.

– Кой ни е предал, Хирага? – попита Ори.

– Самураите от Мори.

– Но Акимото каза, че ги е видял убити.

– Навярно е бил само единият. Друг спасил ли се е?

– Акимото – той се крие в различни кръчми денем и нощем.

– Къде е сега?

Норико се намеси:

– Зает е – да изпратя ли да го повикат?

– Не. Ще се видя утре с него.

– Анджо трябва да плати с кръвта си за кръчмата – това е противно на всякакви обичаи.

– Ще плати. Също и роджу. Също и шогунът Нобусада, също и Йоши.

В своите покои високо в замъка, Йоши съчиняваше стихотворение. Беше облечен в синьо копринено кимоно и седеше на ниска маса, върху нея имаше петролна лампа и листа оризова хартия, различни по дебелина четки, вода, за да разтвори твърдото мастило, което сега бе направило приятно басейнче в средата на плочката.

Здрачът преминаваше в нощта. От външната страна бръмчаха милионите хора на Йедо. Няколко къщи както обикновено горяха. Чуваше се шум от войниците, копита по калдъръма, случаен гърлен смях се носеше нагоре заедно с пушека и миризмите от огнищата през декоративните отвори за стрелците, те още не бяха затворени заради нощния хлад.

Тук беше неговата вътрешна светая светих. Спартанска. Татами, такояма, вратата шоджи пред него, осветена, за да може да види силуета на всяка фигура отвън, а никой да не може да гледа вътре.

Пред стаята му имаше дълго преддверие с коридори, които водеха до покоите за спане, празни сега, с изключение на васалите, прислужничките и Койко, негова специална любима. Семейството му – съпругата му и двамата му синове и дъщеря, нейният съпруг и син – беше на сигурно място, в усилено охраняваната наследствена крепост, замък Драконовия зъб в планините, на двайсет ри северно. По-нататък бяха телохранителите, а следващите стаи бяха пълни с останалата охрана, всички се бяха заклели да му служат вярно.

Потопи четката в мастиленото басейнче. Изравни реда над фината оризова хартия, после написа уверено:

 
Мечът на дедите ми
в моите ръце
се извива неспокойно.
 

Написано бе на три кратки вертикални реда с йероглифи – плътни, когато трябваше да са плътни, и леки, където лекотата трябваше да подчертае картината, която създаваха йероглифите – нямаше втора възможност да повтори, смени или поправи и най-малката грешка. Оризовата хартия попиваше мастилото веднага и то ставаше неделима част от нея, варираше от черно до сиво в зависимост от използването на четката и водата.

Йоши хладно огледа сътвореното: разположението на поемата и цялото изображение, което сенките на черната калиграфия създаваха на белия лист, формата и точността, скритата чистота на йероглифите му.

„Добре – помисли си той без суета. – Не мога да го направя по-добре – то е почти на върха на моите възможности, ако не и върхът. Ами значението на стихотворението как трябва да се тълкува? О, това е важният въпрос! Но ще постигне ли целта, която аз искам?“

Тези въпроси го подтикнаха да преразгледа шокиращото състояние на нещата тук и в Киото. Преди няколко дни пристигна съобщение, че е имало внезапна успешна победа на войските от Чошу, които бяха изгонили силите от Сацума и Тоса; през последните шест месеца те задържаха властта чрез обезпокоително примирие. Господарят Огама от Чошу сега командваше „Дворцовите порти“.

На бързо свиканата среща на Съвета настроението беше ужасно. Анджо почти се беше разпенил от гняв.

– Чошу, Сацума и Тоса! Винаги те тримата! Те са като кучета, които трябва да бъдат пребити. Без тях всичко ще бъде под контрол.

– Наистина – отвърна Йоши. – Отново ви повтарям, че трябва да заповядаме на нашите войски в Киото да потушат веднага бунта – каквото и да им струва!

– Не, трябва да чакаме, имаме недостатъчно сили там.

Тояма, старият мъж, попи прошарената си брадичка и рече:

– Съгласен съм с Йоши-доно. Войната е единственото нещо, с което трябва да обявим Огама от Чошу извън закона!

– Невъзможно е! – извика Адачи раздразнено от свое име и от името на последния старейшина. – Ние сме съгласни с Анджо, не можем да рискуваме да оскърбим всички даймио, да ги насърчим да се съберат срещу нас.

– Трябва да действаме веднага! – повтори Йоши. – Трябва да заповядаме на нашите войски да завземат „Портите“ и да потушат бунта.

– Нямаме достатъчно сили – заинати се Анджо. – Ще изчакаме. Сега не е моментът.

– Защо не се вслушаш в моя съвет? – Йоши беше толкова ядосан, че си позволи почти да го покаже. Сдържаше се с усилие, знаеше, че е бесен и че загуби ли настроението си, ще е фатална грешка – ще ги обърне всички срещу себе си. Не беше ли той най-младият, най-неопитният, но най-квалифицираният и с най-голямо влияние сред даймио, който можеше, ако пожелаеше нещо, сам сред старейшините да хвърли цялата страна в гражданска война; такава, каквато се бе водила с векове преди шогуна Торанага? Не ревнуваха ли те всичките и не злобееха ли, че бе посочен за настойник и старейшина по „молба“ на Императора, без да се консултират с тях, дето манипулираха Сина на небето? – Зная, че съм прав. Не бях ли прав за гай-джин? Прав съм и сега.

Планът, замислен така, че да отстрани гай-джин и флотата от Йедо, за да спечелят време, за да се справят със собствените си вътрешни проблеми, беше отличен успех. А изглеждаше толкова прост: „С пищна церемония и престорена скромност ще дадем на гай-джин дребен откуп, ще им предложим бъдеща среща със Съвета, която ще се забави малко или повече, или ще се проведе с подставени лица, ако е нужно, с намекване в последния момент, когато търпението им е накрая, срещата с шогуна, когато се върне, ще бъде уговорена – а това също може да се проточи, отново да се преговаря и да се бавят, и никога да не се състои или ако все пак се състои някога в бъдеще, да даде такива резултати, които те желаят.“

– Получихме малко от нужното ни време и открихме сигурен начин как да се справяме с гай-джин: като използваме тяхното нетърпение срещу тях самите, да им даваме „обещание“ и много от чорбата, но не и рибата, или пък повече или по-малко дребни късчета, от които не се нуждаем или не ги искаме. Те бяха доволни, флотата им отплава в бурята и може би е под небето. Никой не се е върнал все още.

Старият Тояма се обади:

– Боговете ни помогнаха с тази буря, отново техният божествен вятър, вятърът камикадзе; с него ни помогнаха и срещу ордите на Кублай хан преди векове. Когато ги изгоним, ще бъде същото, боговете никога няма да ни изоставят.

Адачи се наду:

– Истината е, че аз изпълних нашия план до съвършенство. Гай-джин бяха толкова послушни, колкото петокласна куртизанка.

– Гай-джин са рана, която никога няма да заздравее, докато сме по-слаби във военна мощ или богатство. – Анджо ядосано стискаше ръцете си. – Те са рана, която няма да оздравее, ако не я изгорим, а не можем да направим това сега без средства за строеж на кораби и за направа на оръдия. Не можем да бъдем отклонявани сега и други войски да завземат „Портите“, не още. Те не са най-близкият враг, нито тези от Чошу, най-големият ни враг са соно-джой и кучетата шиши.

Йоши забеляза колко много се е променил Анджо след опита за нападение: сега беше далеч по-избухлив, по-упорит, решителността му бе отслабнала, макар да си бе запазил влиянието върху другите старейшини.

– Не съм съгласен, но ако мислиш, че силите ни са недостатъчни, нека наредим всеобща мобилизация и нека свършим с външните господари и с всеки, който се е присъединил към тях.