Текст книги "Гай-джин"

49.

Събота, 15 декември

На следващия ден морето бе все така мръсно пепеляво, небето също, но бурята бе позатихнала. Дъждът бе спрял. Анжелик, Скай и Хоуг чакаха в каютата на катера, все още закотвен на Струановия пристан, и отдавна вече закъсняваха за Канагава. Отвъд залива се разбиваха огромни вълни. Мрачното им настроение, подхранвано от мразовития, влажен вятър, превръщаше очакването в мъчение. Джейми и преподобният Туийт закъсняваха вече половин час.

– Ще ми се да бяха побързали – рече Анжелик. – В решителния й тон се прокрадна безпокойство. – Какво ли ги задържа?

– Няма да ходим далеч, така че нищо страшно. – На Скай му се повдигаше от лекото люшкане на катера. Мъжете бяха облечени с дебели пуловери и топли палта, носеха цилиндри. Анжелик си бе сложила зелените дрехи за езда, бе обула ботуши, сметнала ги за най-подходящи за морско пътешествие.

Над каютата бе разположена малката кабина на щурвала. Боцманът Тинкър се бе подпрял на перваза на един от отворените прозорци и димеше с лулата си. Бе прекалено опитен моряк, за да задава въпроси. Джейми Макфей просто му бе наредил:

– Докарай катера на кея рано сутринта с пълен товар въглища. Ще бъдеш само ти и вземи някой надежден огняр. – Това му бе достатъчно. Останалото скоро щеше да излезе наяве. Например защо разумни хора ще излизат в открито море в ден, когато разумните мореплаватели си седят на брега.

– Вижте, идва! – извика Скай и изруга, без да се усети.

Джейми бързаше към тях по Хай стрийт. Минувачите го поздравяваха начумерено и продължаваха по работата си. Макфей скочи на борда и затвори вратата на каютата.

– Туийт промени решението си – съобщи им той запъхтяно.

– Защо, Господ да го убие – нали се бе съгласил? – възмути се Скай. Те с Джейми бяха съчинили историята за някакъв починал в Канагава рибар-християнин, който бил помолил да бъде погребан в морето, и можел ли преподобният да извърши богослужението, а после щял да си получи своето – обезщетение за безпокойството.

– Отказва в такова време – рече Джейми, запъхтян от бързане и от безсилие. – Опитах се да го убедя по всевъзможни начини, а той простичко ми каза: „Щом е мъртъв, все му е едно дали ще го погребем утре или вдругиден. Временцето никакво го няма, току-виж, сме се върнали чак по нощите. Бях забравил за разпивката довечера при Лънкчърч. Утре след службата, а най-добре в понеделник.“ Гадно копеле! – Джейми отново си пое дъх.

На Анжелик чак й прилоша от разочарование.

– Отец Лео, ще ида да го помоля, той ще се съгласи.

– Вече няма време, Анжелик, пък и Малкълм не беше католик – няма да е редно.

– Мамицата му на Туийт – разяри се Хоуг. – Май ще трябва да го отложим. Морето хич го няма, навярно Туийт е прав. Да опитаме утре?

Всички впиха очи в Анжелик. Тогава се намеси Джейми:

– На Туийт не може да се разчита, току-виж, го отложил за понеделник. И в двата случая остава проблемът с пощенския кораб – той ще отплава преди обяд.

– Бе помолил шкипера на пощенския кораб да поизчака, но бездруго корабът вече бе изостанал от разписанието си заради тях и капитанът не можеше да направи нищо повече.

– Непременно трябва да се качим на борда му, в това няма съмнение. Анжелик на всяка цена е длъжна да присъства на погребението в Хонконг – заяви Хоуг.

– Аз съм против – възрази Хевънли. – Но ако тя тръгне, ще замина и аз.

– Отец Лео – настояваше Анжелик. – Ще го помоля.

– Не е редно – обади се Джейми. – Виж какво, Анжелик, има решение. За морско погребение не се изисква свещеник. Капитанът на кораба е в правото си да го извърши точно както Марлоу ви оже…

Французойката отново се обнадежди:

– Ще помолим Джон! Бързо, нека…

– Изключено! Вече проверих – Марлоу е на флагмана и е зает с Кетърър. – Джейми продължи забързано: – Анжелик, аз съм капитанът на този плавателен съд, имам морско разрешително, макар и отдавнашно. Присъствал съм на достатъчно морски погребения и зная какво се прави. Досега не ми се е налагало самият аз да го извършвам, но това няма значение. Имаме свидетели. Ако искаш, аз ще отслужа опелото… то ще се зачита. – Видя, че тя се обърка, и погледна Скай: – Хевънли, нали е законно? За Бога, така ли е?

– Да, така е. – Скай се изнерви още повече, тъй като по-силна вълна блъсна катера. На Хоуг също му се повдигна.

Джейми отново си пое дълбоко дъх:

– Анжелик, цялото това начинание, цялото това погребение е, меко казано, налудничаво. С нищо няма да навредим на Малкълм. Донесох Библията и Военноморския устав. Затова закъснях. Какво ще кажеш?

Вместо отговор тя го прегърна. Сълзи овлажниха страните й.

– Нека започваме. Моля те, Джейми, побързай.

Джейми Макфей я задържа в ръцете си и тази близост му достави удоволствие.

– Ами боцманът и огнярят? – запита Скай.

– Вече ти казах, че аз ще се оправям с тях – озъби му се Джейми. Нежно се освободи от ръцете на Анжелик и отвори вратата. – Боцман – провикна се той, – вдигай котва! Напред към Канагава.

– Слушам, сър. – Доволен, че все пак са взели някакво решение, Тинкър насочи плавателния съд в морето и зави на север към другия край на залива. Вълните люлееха катера и го подхвърляха. Но не много опасно. Вятърът все още бе умерен, а небето не даваше признаци за влошаване. Тинкър си затананика моряшка песничка и се почувства по-добре. Скоро Джейми се качи при него.

– Насочи се към пристана на Легацията. Оттам ще вземем един ковчег… – Макфей забеляза, че боцманът стисна лулата със зъби. – Ковчег. След това ще навлезем на една левга в дълбоки води и ще го погребем. Ще извършим опело, а ти и огнярят ще участвате в него. – Джейми го погледна в очите: – Някакви въпроси?

– От мен ли, сър? Не, сър.

Джейми кимна късо и отново се спусна долу. Всички мълчаха, наблюдаваха крайбрежието и мержелеещата се в далечината Канагава. В кабината на щурвала боцманът взе рупора, окачен до руля, и ревна към огняря в машинното:

– Изтегли лота, Пърси!

Складовият навес се намираше съвсем близо до пристана, както им бе казал Хоуг. Ковчегът лежеше на дървена пейка. Скай, Хоуг, боцманът и огнярят го поеха от четирите страни и го повдигнаха с лекота. След като излязоха, Джейми затвори вратата и ги последва. Бе решил, че е най-добре Анжелик да остане в каютата. Неколцина рибари и селяни минаха край тях, поклониха се и побързаха да отминат, за да са колкото се може по-далеч от гай-джин.

Оказа се доста по-трудно да качат ковчега на борда. Палубата се издигаше и спускаше, бе хлъзгава от солената вода и опасна.

– Почакайте тук – задъхано рече огнярят, – аз ще се кача горе.

Беше нисичък, с опърпано кепе, с яки рамене и мускулести ръце. Щом се озова на палубата, се разкрачи широко и награби ковчега до половината, почти сам го вдигна на борда и напъха част от него в каютата. От пренапрягане неволно се изпърдя шумно.

– Шъ мъ извините – рече той дрезгаво и придърпа сандъка още по-навътре за по-сигурно. Единият край на ковчега се намираше в каютата, а другият се издаваше чак до края на кърмата.

– Ще го завържем там – нареди Джейми.

– Слушам, сър.

– Добър ден, доктор Хоуг – чу се строг глас. Всички стреснато се озърнаха. Сержант Тауъри заедно с един войник ги наблюдаваше злобно.

– О! Добър… здравей, сержант – отвърна Хоуг сподавено.

До един стояха като заковани. Тауъри се приближи и огледа ковчега.

– Я да видим какво става тук. Ще откарате нехранимайкото, простете госпожо, в Йокохама, а?

– Ние… той помоли да го погребем в морето, сержант – отвърна Хоуг. – Господин Макфей бе така любезен да ми заеме катера си и ето ни на.

– В морето, а? – Сержант Тауъри ги изгледа един по един, сякаш искаше да запечата лицата им в паметта си. – Похвално, бих рекъл. – Помълча, а останалите го чакаха като примрели. После попита: – В морето, а? Тогава не губете време, инак и вие ще нахраните рибите. Госпожо – Тауъри любезно й отдаде чест и си тръгна, последван от войника.

Още известно време всички стояха като вкаменени.

– Божичко – простена Хоуг.

– Как схващаш това? – запита Джейми.

– Неприятност, сър. – Разтреперан, боцманът отпи голяма глътка ром от манерката си, подаде я на Джейми, който стори същото. Хоуг поклати отрицателно глава. И Анжелик отказа. Огнярят пи последен. Погнусен, Тинкър го видя, че излочи почти всичко и се оригна.

– Шъ мъ извините.

На Джейми му се свиваше сърцето.

– Тоя нехранимайко изскочи като изневиделица, сякаш ни е очаквал. Видяхте ли кога се приближи? – Всички поклатиха отрицателно глави. – Най-добре да вървим.

Докато те привързваха ковчега, боцманът изведе катера в открито море. Той се плъзгаше с лекота по вълните, леки струи достигаха борда, колкото да пречат на хората на палубата. Долу в каютата бе шумно, но уютно, въздухът бе чист и добре проветрен, а миризмата на пушек от машинното не достигаше дотам. В далечината на изток, където започваха дълбоките води, небето изглеждаше злокобно. Никаква суша оттук до Америка.

– Да побързаме, сър – тихо каза Тинкър на Джейми в кабината на щурвала. – Разполагаме само с един-два часа, преди да се стъмни.

– Предчувствие ли имаш, боцман?

– Най-добре да побързаме, сър.

Джейми отново погледна на изток. Небето му се стори още по-смрачено.

– Прав си. Дръж курса. – Макфей понечи да си тръгне.

– Сър, тоя сержант ще си развърже езика, нали?

– Да.

– А ние ще извършим погребение, нали?

– Да.

– Какво толкова се церемоните с тоя – Тинкър посочи ковчега с мазолестия си пръст, – че си вземате такава беля на главата?

– Погребваме тай-пана Малкълм Струан.

Възрастният човек се разсмя:

– Но той е на „Буйният облак“, и двамата го знаем.

– Да, и двамата го знаем. Това е… ами, символично, мнимо погребение, наужким, за да се съгласим с волята му и с волята на неговата вдовица да бъде погребан в морето. Тя смята, че в Хонконг няма да уважат желанието му. – Джейми съзнаваше какъв риск поема, но нямаше друг изход. В известен смисъл такава бе и истината.

– Наужким ли, сър?

– Да. Това е то. Няма нищо скрито-покрито и няма защо да се боиш.

Тинкър кимна, но не бе убеден и си помисли: „Вътре има тяло, сигурен съм, щом тежи толкова. Все едно, нищо не си чул. Не задавай на важните клечки въпроси, щом отговорите не ти харесват. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Да се надяваме, че времето ще е благосклонно, че като гледам какво се задава…“

– Благодаря, сър.

Джейми хвърли поглед към залива, останал далеч зад тях.

– Просто ще се отдалечим от сушата, боцман. Отправи последен поглед към показателите на компаса и се върна в каютата.

– Още малко остава.

Анжелик се приведе към него:

– Какво ще направи този войник?

– Ще докладва за нас, длъжен е. Няма значение.

– Не могат нищо да ни сторят, нали, господин Скай?

– Няма начин да предскажа какво ще направи или няма да направи Сър Уилям. – Стомахът на Скай болезнено реагираше на вълнението.

Джейми бръкна в един от сандъците и извади огромен британски флаг, който бе скрил там, а също и Струанови с лъва и дракона. С помощта на Хоуг ги привърза към ковчега. Катерът рязко се издигаше и спускаше и им се наложи да се държат здраво. Анжелик седеше до отворената врата. Отвън нахлуваше влажен и студен морски въздух. Усети, че очите й се пълнят със сълзи, спусна тъмното си було и се престори, че гледа назад към сушата.

– Още малко остава – повтори Джейми.

Крайбрежието вече приличаше на тънка нишка на хоризонта, но все още бе светло. Морето ставаше все по-бурно, вятърът се усилваше, по вълните се издигаха бели гребени, но засега всичко бе в рамките на нормалното. Не валеше. Джейми се провикна:

– Боцман, бавно напред, за да започнем.

– На празен ход сме, сър!

Моторът замлъкна и настаналата тишина умиротвори душите им, изпитаха огромно облекчение след стържещия звук и схванаха колко далеч от брега се намират. На Хоуг и на Скай все по-силно им се повдигаше. Остана само воят на вятъра, плискането на вълните и успокояващото цъкане на мотора, което по-скоро се усещаше през палубата, отколкото се чуваше. Вятърът се бе усилил, нахлуваше откъм океана, от изток – по-силен отпреди. Джейми пое дълбоко дъх.

– Да започваме.

– Да. Какво ще правим? – запита Анжелик.

– Да излезем на палубата, ето тук на кърмата, но се дръжте здраво. Боцман, ти и огнярят застанете зад нас.

– По-добре да остана на руля, ако разрешите, сър – ревна Тинкър през рупора. – Пърси, на кърмата.

Бе захладняло. Строиха се, както можаха, като се държаха здраво. Джейми се изправи с лице към тях.

– Свалете си шапките – заповяда той.

Скай, Хоуг, огнярят и боцманът Тинкър се подчиниха. Джейми отвори Военноморския устав на отбелязаното приложение.

Четеше и импровизираше:

– Събрали сме се тук пред лицето на Бога, за да предадем тленните останки на нашия приятел Малкълм Струан, съпруг на Анжелик Струан, тай-пан на Търговската къща, на морските дълбини, като с това зачитаме неговата и нейната воля да бъде погребан в морето, изпълнявайки приятелския си дълг…

Като чу името, огнярят се ококори и се озърна към боцмана, който тръсна глава, предупреждавайки го да пази тишина. Огнярят ненавиждаше погребенията и мърморейки, се загърна още по-плътно под мразовития вятър с единствената мечта отново да се озове в топлото машинно отделение. Вятърът се усили. Всички доловиха промяната. Джейми се подвоуми, но продължи:

– Сега да прочетем молитвата „Отче наш…“.

Всеки посвоему започна да се моли, но в съзнанието им над всичко останало господстваше усилващото се люлеене на палубата. Щом приключиха с молитвата, Джейми хвърли поглед към книгата. Не че имаше нужда от това, тъй като бе изчел цялата служба в кабината на щурвала, преди да дойде тук. Просто му трябваше време да успокои сърцебиенето си и да откъсне мислите си от морското вълнение. Докато останалите бяха произнасяли думите със затворени очи, той бе наблюдавал внимателно. Заедно с боцмана бе забелязал наближаващия откъм кърмата шквал. Вълните под нозете им бушуваха застрашително.

– Като капитан на Струановия катер „Облачето“ – произнесе Джейми малко по-високо, за да надвика вятъра – е мой дълг и предимство да поверя духа на този човек под закрилата на всемогъщия Бог, да помоля всемогъщия Бог да опрости греховете му, макар ние да не знаем да е имал такива, да го предадем на морските дълбини, откъдето… откъдето дойдохме тук от родната ни Англия през океаните. Той беше добър и доблестен мъж. Малкълм Струан беше добър и доблестен човек и ние скърбим за него, скърбим за него сега и ще скърбим за в бъдеще… – Джейми хвърли поглед към Анжелик, която се бе вкопчила в планшира с две ръце така, че кокалчетата й бяха побелели. Нов порив на вятъра притисна булото към лицето й. – Искате ли да кажете нещо, госпожо?

Тя поклати отрицателно глава, по страните й мълчаливо се стичаха сълзи. Катерът леко бе потънал по-надолу във водата заради тяхната тежест и тази на ковчега, поради което струя заля палубата откъм щирборда.

Макфей мрачно махна на огняря и на Скай. Те пристъпиха тромаво и несигурно, развързаха въжетата, които придържаха ковчега към пейката, и го освободиха. Запъхтяно го избутаха напред през щирборда и той увисна над морето. Джейми им помагаше с една ръка. А когато ковчегът се олюля на ръба, Макфей изрече високо, обхванат от дълбока скръб:

– От прах си и на прах ще станеш, морето и небето ще си върнат своето, а бурните ветрове ще си поверяват един на друг, че този доблестен младеж ще се яви пред Създателя много скоро, много скоро…

Заедно с другите двама Джейми за последен път бутна ковчега, той се наклони и потъна в океана.

Загубил част от тежестта си, катерът също се наклони на една страна, а нов порив на вятъра поде незащитения корпус и го наклони още повече. Планширът на бакборда падна в морето. Всички се вкопчиха в ръчките, с изключение на боцмана и огняря, които устояха на вълнението. Анжелик, изтощена от плач, се изпусна и се подхлъзна. За малко да падне зад борда, но Джейми се стрелна и я улови, неистово я повлече назад, като се задържаше с едната си ръка. Вятърът изтръгна шапката и булото й и ги завъртя във въздуха. Огнярят на яките си нозе се плъзна към нея, повдигна я и изпълзя обратно на сигурно място и се хвърли след нея в каютата.

Температурата падаше. Заваля. Шквалът ги застигна. Джейми изкрещя:

– Боцман, към вкъщи!

– Най-добре да останете долу, сър! – извика му Тинкър в отговор, вече решил как и какво да направи. Изчака, докато огнярят с яростни псувни офейка през люка на машинното и го затвори след себе си, а Джейми, Хоуг и Скай се приберат в кабината. Дъждът заплющя още по-силно. Морето се разбесня.

Тинкър подаде сигнал „Бавен напред“, завъртя щурвала наляво по посока на вятъра. Катерът заби нос в голяма остро върха вълна. Храбро я преодоля и продължи да завива, а водата се стичаше по палубата и се блъскаше в прозорците на каютата и кабината на щур вала.

– Я по-полека – процеди Тинкър през здраво стиснатата в зъбите му лула, – ние сме приятели, за Бога, и само ти предадохме внука на Зеленоокия дявол.

Обръщането излезе неблагоприятно. Вълните, подгонени от вятъра, наклониха плавателния съд на една страна, той се опита да се изправи, но те не го оставиха мата в каютата се държаха здраво, за каквото намерят. Незакрепените вещи изпопадаха. Анжелик отново изгуби равновесие, но Хоуг и Скай я задържаха, за момент забравили за всичко друго, освен бурята. Лицето на Хоуг бе придобило пепеляв оттенък. Толкова му бе зле, че със стенание се строполи на една пейка.

– От завоя е – надвика Джейми бученето и вятъра. Корабчето се извъртя и Анжелик изплашена зарови лице в рамото на Джейми. – Ей сега ще се отдалечим. – Имаше пълна вяра на боцмана и на корабчето, стига двигателят да не спре. – Не бой се!

Боцманът Тинкър си бе помислил същото и бе решил да подкара към брега по посока на вятъра. Ако се наложи, разполагаше с достатъчно време да се отклони отново срещу вятъра, да пусне котвата за буря – ведро, завързано с въже, което стабилно го удържаше срещу вятъра, и да устои на шквала.

– Ако това корито издържи, никога повече няма да му се прииска да плава пак – рече Тинкър, като едва удържаше руля под натиска на вълните.

Катерът обърна и пое правилния курс. Носът му се заби в следващата вълна, той се наклони страховито, издигна се на гребена й и се тръшна в браздата между двете вълни. Всички на борда потръпнаха. Това се повтори отново: надолу, надолу, надолу, а после нагоре, нагоре, нагоре, все по-високо, последва грохот и разпенената вода се разби в прозорците и заля палубата. Анжелик издаде тих стон. Джейми я прегърна с една ръка, с другата се бе вкопчил здраво, за да пази равновесие. Дъждът плющеше по прозорците и вратата. В единия ъгъл Скай лежеше и повръщаше. Хоуг се бе проснал и изглеждаше също толкова безпомощен.

Горе в кабината на щурвала боцманът се люлееше наляво-надясно и с лекота устояваше на клатушкането. Напълно владееше управлението на катера. Дъждът и струите обливаха прозорците, но видимостта му бе добра. Не оставяше вълните да обърнат корабчето с кърмата напред, движеше се странично, с което омекотяваше подхвърлянето. За пътниците навярно бе ужасно, но „пък са на сигурно място, нали?“. Лицето му грейна в усмивка, възхищаваше се сам на себе си, бе надвил прекалено много бури и щеше да има достатъчно време да се уплаши чак когато гаврътне три-четири чаши горещ пунш на брега пред огъня в камината след един-два часа. Отново щастливо затананика безгрижната си морска песничка.

В същия миг сърцето му замря.

Всемогъщи Боже! – ужаси се Тинкър. Ковчегът плаваше успоредно на десния борд, все още на повърхността, гмурваше се и се издигаше заедно с тях, а двата флага все още си стояха на мястото. Джейми също го забеляза от каютата и разбра, че ако някоя голяма вълна промени посоката си, ковчегът лесно ще се качи отново на борда или, което бе още по-лошо, ще послужи като таран за крехката надстройка. А най-лошото бе, че можеше да пробие дупка в незащитения корпус.

Колкото повече Тинкър се опитваше да го избегне, толкова повече се приближаваше ковчегът. Веднъж се блъсна в тях, извъртя се, но продължи да се движи успоредно. Джейми се изруга, задето не е проявил предпазливост и не му е прикачил верига от котва. Въздухът или дървото го удържаха над водата.

На Джейми му бе трудно да го наблюдава и да придържа Анжелик. Но се радваше, че тя дълбоко бе заровила лице в балтона му. Отново проточи шия и го съзря около кърмовата част, проснат в цялата му дължина във водата. Заприлича му на някаква вампирска дявол шина, породена от болно съзнание. Вятърът или някакво течение го извъртя успоредно на вълните, той се замята, но отново се върна в предишното си положение и издържа така три-четири вълни, а петата го преобърна и за радост на Джейми той потъна. Макфей най-сетне си пое дъх, сметнал, че това е завинаги. Но го видя как изплува на повърхността, една нова, силна вълна го обгърна, повдигна го и го запрати право към тях. Джейми неволно приведе глава. Не се качи на борда, само се блъсна отстрани в корпуса с такъв трясък, че човек би помислил, че са налетели на риф.

Хоуг за секунда се надигна. Главата му се въртеше по-силно и от корабчето, така че не видя нищо, и отново със стенание се просна в собствената си бълвоч. Анжелик също вдигна поглед, но Джейми я притисна към себе си и я погали по косата, за да я успокои.

– Просто някакви останки от потънал кораб, нищо особено…

Той не откъсваше очи от ковчега, който плуваше на няколко ярда успоредно с тях, подобен на торпедо. И двете знамена си оставаха непокътнати. Макфей потръпна, тъй като се зададе разпенена вълна; тя го обгърна, а щом отмина, ковчегът бе изчезнал.

Останал без дъх, Джейми чакаше и не откъсваше поглед от морето. Нищо. Почака още малко. Пак нищо. Шквалът поотслабна и вече не виеше край каютата. Вълните все още бяха високи и силни, но Тинкър превъзходно си вършеше работата и с цялата опитност на стар морски вълк се справяше с положението. От време на време валът на витлото излизаше над водата и издаваше пронизителен звук.

– Хайде – прошепна Джейми, – дръж се!

Изведнъж събра очи. Ковчегът плуваше на около петдесетина ярда около кърмовата част, устремен направо към тях. Следваше ги неотлъчно, повдигаше се и се спускаше като привързан към катера с невидимо въже. Опасно и смъртоносно. Джейми преброи шест вълни. Нямаше промяна.

Седмата бе по-голяма от предишните. Тя пое ковчега, превърна го в снаряд и го запрати върху корабчето. Макфей затаи дъх.

Тинкър навярно също го бе забелязал, защото в последния момент катерът изви рязко, щирбордът леко се наклони, вълната заля планшира. Опасният като снаряд ковчег се издигна заедно с нея над носа и се заплете във въжетата на бушприта. Увисна така, наполовина надвесен над водата.

Боцманът с всичка сила удържаше руля срещу вятъра, но вълните и вихърът се бяха вкопчили в ковчега и разклащаха цялото корабче. Тинкър осъзна, че след минути ще бъдат потопени. Не можеше да стори нищо. Корабният предавател издаде пронизителен звук. Боцманът с усилие се присегна да отговори:

– Да, Пърси…

Но огнярят го заля с порой от псувни и „какво, по дяволите, бил правел там горе“, така че той го запрати на мястото му и удвои усилията си да се справи с руля, тъй като косът бе изправен пред неизбежна заплаха от разрушение.

Видя, че вратата на каютата се отвори, Джейми си пробиваше път по палубата. Здраво се вкопчваше във всичко срещнато и пипнешком си проправяше път напред. Боцманът тутакси подаде глава от най-близкия прозорец, посочи и ревна:

– Вземи брадвата, вземи брадвата…

Джейми го чу като насън и я видя закачена на покрива на каютата. Палубата се издигаше и се разтърсваше, душата на корабчето съзнаваше, че това е предсмъртният й гърч. Единият му крак се пързулна, но Джейми се блъсна в планшира; видя, че с една ръка държи брадвата и че засега е жив и здрав. Вода заля носа и той се озова под струите. Отново издържа, но след като тя отмина, усети, че му се гади. Не се сдържа и повърна. Лежеше в отворите за оттичане на водата, премръзнал и изплашен, бе вкопчил пръсти в пролуките. Заля го още една вълна. Когато отново си пое дъх, се изкашля и изплю солената вода от устата и ноздрите си. Потресението го подтикна към действие.

Пред него краят на ковчега се бе заплел здраво в кълбото от корабни въжета и изкривени подпори. Мяташе се насам-натам от прииждащите вълни. Джейми хвърли поглед към боцмана, примижа заради вятъра и дъжда и видя, че Тинкър му прави знак да сече:

– … внимавай, за Бога!

„С никаква брадва няма да го срежа“ – помисли си безпомощно той. Вкопчи се в някаква подпора, тъй като една вълна се прехвърли през борда отгоре му, запрати го към ковчега, после отново го засмука обратно към планшира, полузадушен и почти удавен. Щом водата се отдръпна, Джейми с изумление установи, че все още се намира на борда. „Не губи време! Следващата или по-следващата ще те отнесе и удави.“

Ето защо отиде при ковчега. Изпитваше ненавист към този сандък, не можеше да си прости, че е допуснал да го въвлекат в подобна глупост, че излага на риск живота на Анжелик и на останалите за едното нищо, но най-вече ненавиждаше сам себе си заради собствения си страх. Нова вълна го връхлетя, но той издържа и с две ръце започна да сече с всичка сила. Следващата го тласна към ковчега, той се подхлъзна и сграби покрива на каютата. Задъхан, започна да сече отново, този път самия ковчег.

Острието съсече едно от корабните въжета, но телените, оплетени в кълбо, останаха непокътнати. Капакът или дъното – вече му бе все едно кое – се разцепи. Но ковчегът все още висеше там. Дори всичките му сили не стигаха, за да го помръднат. Буташе го, риташе го и го ругаеше. По-голямата му част висеше зад борда във водата и ги влечеше към дъното.

Удряше, удряше и удряше с острието на брадвата като с ковашки чук, та дано го направи на парчета, беснееше и го ругаеше. Дървото се разцепи, но устоя. С един небивал удар Джейми разби стените на ковчега, но се подхлъзна и се просна на палубата. Брадвата се изплъзна от ръцете му и падна зад борда. Нов порой го джасна към ковчега и отново го отдръпна. Разпенената вода се изтече и Макфей с усилие отвори очи. Никаква промяна. Още си беше на мястото. Джейми пипнешком запълзя към него, но силите му се бяха стопили и едва му стигаха да се държи здраво.

В този миг видя как едно протрито корабно въже се скъса. Цялото оплетено кълбо изскърца, размърда се и се поразплете. Още малко и ковчегът се свлече надолу. При удара с водата се разцепи на трески. За момент се задържа на повърхността, а после потъна сред пяна и мехури. На повърхността изплува къс от знамето на Струанови. Следващата островърха вълна връхлетя борда, събори Джейми, блъсна го в бушприта и отново го изтегли на палубата.

Джейми се бе озовал запъхтян на кърмата, изненадан, че все още е жив. Със сетни сили се довлече до вратата и се строполи в каютата.

Скай все още повръщаше в своя ъгъл почти в безсъзнание. Хоуг лежеше по корем, изпаднал в несвяст. Анжелик се бе свила на пейката, където я бе оставил, и тихичко стенеше и хлипаше със стиснати очи. Разтреперан, Макфей се тръшна до нея. Дишаше тежко и съзнаваше единствено, че все още е жив и те все още са в безопасност.

След малко погледът му се проясни. Съзря земя на около миля пред тях и забеляза, че и дъждът, и морето са поутихнали. Вече само от време на време някоя вълна заливаше палубата. В един сандък под пейката намери одеяла и загърна себе си и Анжелик.

– Много ми е студено, Джейми, къде беше? – изхлипа тя като уплашено дете. – Толкова ми е студено, толкова ми е самотно и се чувствам ужасно, но се радвам, че го направихме, толкова се радвам, Джейми, така ми е студено…

Щом се озоваха край пристана на Струанови, на небето се появиха няколко мъгляви звезди. Все още бе рано, едва се свечеряваше. Небето се бе изчистило и обещаваше хубаво време за утре. Търговските кораби и флотът спокойно стояха на котва със запалени по мачтите светлини. Само около пощенския кораб кипеше усилен труд под светлината на множество петролни лампи, подобни на ято светулки.

Огнярят чевръсто скочи на кея й привърза корабчето. После помогна на останалите – първо на Анжелик, а след това на Скай и Хоуг. Джейми с лекота се изкачи по стълбите, все още увит в одеялото си, премръзнал, но без опасност за настинка. Скай и лекарят изглеждаха пепелявосиви, беше им зле, краката им бяха омекнали. Анжелик се чувстваше много по-добре, главоболието й бе минало. Морската болест я бе пощадила. За пореден път си бе изплакала очите. Прекара последния половин час на палубата, далеч от вонящия въздух долу, и заедно с Джейми бе отишла на кърмата. Там се изправи с лице срещу приятния солен вятър и съзнанието й се проясни.

Зад нея Хоуг се изхрачи и изплю във водата.

– Извинете – прошепна лекарят и усети непреодолима нужда от питие. Забеляза безпорядъка на носа, изпотрошените греди, счупения преден люк. Бушпритът бе изчезнал, фаловете ги нямаше, а също и по-голяма част от планшира.

– Какво, по дяволите, се е случило?

– Вълните донесоха на борда някакви плаващи останки, изглеждаха като щайга. За момент се изплаших – отвърна Джейми.

– Стори ми се, че чух трясък… Май… май ще отскоча до клуба, преди да си легна.

– И аз ще дойда с теб – обади се Скай, който изпитваше нужда от повечко питиета, за да уталожи гаденето. – Джейми? Госпожо Анжелик?

Тя поклати отрицателно глава, а Джейми им каза:

– Вървете. За тази вечер стига. Не забравяйте какво решихме.

Бяха се уговорили да твърдят, ако някой ги попита, че са извършили символично погребение в морето, и нищо повече.

За щастие никой, освен Тинкър не бе видял как ковчегът се бе върнал на борда и как Джейми се бе борил с него. След това Макфей се бе изкачил в кабината на щурвала.

– Боцман, останалите не видяха нищо, така че всичко ще лежи на твоята съвест, ако продумаш някому. Нека си остане между нас.

– Както кажете, сър. – Тинкър му поднесе манерката си и отдаде чест. – Благодаря. Ако не бяхте вие, отдавна да сме на дъното заедно с него.

Едва ли бе останало повече от глътка в манерката, но и тя подейства ободряващо.

– Не вярвах, че ще се справя. Нека забравим за това. Заклеваш ли се, а?

– Както кажете, сър, ама преди да го забравим, да ви кажа, че когато сандъкът се разцепи и мъртвецът изскочи, бая се стреснах. Боже мой, като че ли се опитваше пак да се качи на борда.

– Исусе Христе – ахна Джейми. – Привидяло ти се е, аз не забелязах нищо… привидяло ти се е.

– Ами, не, сър. Аз гледах по-отвисоко, нали? И го видях негодника, ще ме прощавате, как изплава и замаха с ръце, преди да потъне.

– Привидяло ти се е, за Бога. Ама че ужасни неща разправяш!

– Ей Богу, сър, ако щете вярвайте! Е, беше само за малко и целият в морска пяна, ама добре го видях! – Тинкър се изплю по посока на вятъра, почука на дърво, прекръсти се срещу уроки и подръпна месестата част на ухото си, настоявайки на своето. – Светата истина, сър, да пукна, ако лъжа, а топките ми да подскачат до второ пришествие. Ама наистина драпаше към повърхността, преди морското дъно да го погълне гол, както майка го е родила.