Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 78 (всего у книги 99 страниц)

– Защо сте толкова сигурна, че ще го направя?

– Аз бих го направила. Изкушението е прекалено силно. Но, моля ви, запечатайте го, преди да й го предадете.

Горнт кимна.

– Веднъж казахте, че сте разбрали защо съпругът ви ме е харесвал: защо ще съм опасен враг и дори още по-опасен приятел. Може би това се отнася и за вас, Анжелик.

– Навярно – отговори тя простичко. – Проправям си път в този нов свят, Едуард. Той гъмжи от трудности и плаващи пясъци. Но ще установите, че на мен може да се разчита, щом веднъж съм дала дума. Не забравяйте, че съм французойка. – Пак леко му се усмихна. – Прочетете го.

В писмото пишеше:

„Скъпа госпожо Струан, вече ще сте чули ужасната новина за Малкълм – съжалявам, че не мога да ви я съобщя лично, но доктор Хоуг ме посъветва да не пътувам с «Буйният облак», нито с пощенския кораб.

Не мога да ви опиша колко съм объркана. Нека просто ви кажа, че го обичах с цялото си сърце и се опитах да направя най-доброто, на което съм способна, докато той бе жив, а също и че след смъртта му отчаяно се опитвах да го погреба според волята му в морето, както обожавания му дядо. Но ми забраниха. Моля ви, умолявам ви, направете за него това, което аз не успях.

Но успях да се справя със задълженията му. Приносителят на писмото е приятел на сина ви. Той носи сведения от голяма важност – бе обещал да ги разкрие на сина ви в деня, когато Малкълм умря, и бърза да ви ги предаде с «Буйният облак»: средствата, с които да унищожите своите вечни врагове Тайлър и Морган Брок. Господин Горнт ми се закле, че ще ви предостави всичко до най-малките подробности. Умолявам ви да ги превърнете в живо дело, ако наистина са това, за което ги представя приносителят. Успешното приключване на тази семейна вражда и вашето отървават от страданията, които са ми добре известни, е единственият надгробен надпис, който Малкълм би пожелал.

Анжелик Струан, Йокохама

P.S. Странно е, нали, ние имаме толкова много общи неща – аз също мразя баща си, той също се опита да ме разори, – а сме толкова отчуждени, така ненужно.“

Едуард Горнт замислено запечата плика. Пъхна го в джоба си и вдигна чашата си:

– За вас, вие сте забележителна жена, забележителна.

– Така ли?

– Не молите за нищо, а давате всичко – рече той с искрено възхищение, без да добави: „И не споменавате за трийсетте дни, макар че те се въртяха в главите на двете ви, защото сте жени. Ако носите негово дете, империята на Струанови ще е предимно ваша, независимо дали ще се роди момиче или момче, макар че, ако е момче, ще бъде идеално! И дори ако не сте бременна, и най-безочливият иск към Струанови също ще е оправдан и неопровержим. Но и в двата случая ще се омъжите за мен!“ – Вие сте страхотна жена – каза Едуард спокойно. – Надявам се, че ще ми позволите да ви отвърна с вечно приятелство.

Горнт се изправи, галантно й целуна ръка и бързо излезе.

Останала сама, тя кимна доволно, после си наля вино в неговата чаша; имаше други чаши наблизо, но тя избра неговата съвсем съзнателно и отпи с нараснала наслада. После тържествено вдигна чашата към морето: „Бог да те пази, Буйни облако“. – Пак отпи. И се усмихна.

– Филип?

– Да, Сър Уилям?

– Ето, вземи тези. Останалата ни поща готова ли е?

– Да, сър. Направих допълнителни копия от двете разследвания, смъртните актове и т.н. Ще взема вашето „лично и поверително“ до губернатора от сейфа – това е. Най-добре ще е да ги занеса лично на „Облака“.

– Да, разумно е. Има още едно писмо. Дай ми още няколко минути. – Изтощен от писане и потресенията от последните дни, угнетен от факта колко е беззащитна Йокохама, Сър Уилям размисли за миг, увери се, че перото му е чисто, избра най-официалната бланка и записа уверено:

„Уважаема госпожо Струан,

Пращам ви това със специалната поща по «Буйният облак» поради особени причини, както официални, така и лични.

Първо, искам да ви поднеса най-искрените си съболезнования за трагичната загуба на вашия син, когото смятах за свой приятел и колега. Второ, обстоятелствата и фактите около сватбата и смъртта му бяха изложени под клетва в официално разследване, копие от заключенията прилагам в писмото.

Доколкото ми е известно, венчавката на кораба се смята за законна – помолих правителствения консултант за официално становище.

Доколкото ми е известно, госпожа Анжелик Струан няма нищо общо със смъртта на съпруга си и по никакъв начин не носи отговорност за нея – фактът е подкрепен от лекарските показания на доктор Хоуг и доктор Бабкот (и с част от документите по следствието), които несъмнено ще получите лично.

Доколкото ми е известно, вашият син е починал в резултат на раните от непредизвиканото нападение на Токайдо и всъщност е бил убит още тогава. Кралят, или даймио, който е наредил тези нападения, още не е предаден на правосъдието. Уверявам ви, че това ще стане.

Доколкото ми е известно и по мои лични наблюдения, вашият син бе безумно влюбен в госпожица Ришо и я убеди да се омъжи за него по какъвто и да било начин. Тя отвръщаше на неговите чувства по изключително достоен за дама начин. Тя е храбра млада жена. Всичко останало са лъжи, разпространявани от негодници.

Най-накрая, доколкото ми е известно, вашият син е искал да бъде погребан в морето, както дядо си. Негов…“

Сър Уилям се подвоуми за момент: все така предпазливо подбираше думите си. Формулира мисълта си и продължи със стегнатия си почерк:

„Неговата вдовица горещо умоляваше това да бъде сторено тук, за да изпълни волята му (не сме намерили още нито завещание, нито официално писмо от такъв характер), но вярвам, че той наистина е искал точно това. Отхвърлих молбата на вдовицата му и реших тленните му останки да ви бъдат изпратени в Хонконг.“

Сър Уилям отново обмисли изникващите в съзнанието му изрази и продължи:

„Страстно ви препоръчвам да зачетете волята на сина си. Госпожо, оставам ваш покорен слуга.“

За миг размисли, после отиде до бюфета и си наля бренди, изпи го и отново седна. Прочете писмото внимателно. Два пъти.

Направи няколко поправки и промени и го преписа; подписа се Посланик на Нейно британско величество в Япония. Отново ги препрочете. Остана доволен. Основните промени бяха: след Тя е храбра млада жена той задраска всичко останало са лъжи, разпространявани от негодници, като се запита: „Какви лъжи?“; на негово място добави: и аз страстно ви моля за вашата благосклонност към нея. След погребан в морето, задраска като дядо си, не знаеше дали е истина това твърдение.

– Много по-добре стана – рече си на глас. – Изтръгнах жилото от него. – „Ето така ми харесва; страстно я моля за благосклонност към Анжелик – помисли си той, макар че какво ще си причинят тези две жени една на друга в крайна сметка, един Господ знае. Преди седмица щях да се обзаложа, че ще мине без двубой, но сега не съм сигурен.“

С благодарност отвори служебния дневник на бюрото си и добави името на Тес Струан към днешния дълъг списък от писма, изпратени с „Буйният облак“. Една регистрация от вторник, 12-и му се наби в очи: „Малкълм Струан се ожени за Анжелик Ришо на борда на «Буйният облак» с мълчаливото съгласие на Кетърър.“

Беше написано на руски, както и целият дневник – навик, втълпен му от майка му, рускинята, – за да крие написаното от чужд поглед, а също и да поддържа езика. Това го подсети. Пръстите му отвориха новия за 1863 година дневник и той постави въпросителна на 11-и януари, добавяйки: „11-и януари. Вече ще сме разбрали дали А. е заченала или не.“ „Дете от Малкълм значително би облекчило живота“ – помисли си той мрачно.

Бе решил да направи всичко, което е по силите му, за Анжелик заради нейното достойно държание вчера, както и на кея днес, заради удоволствието, което тя му бе доставила с танците, смеха и безгрижието си, които бе донесла със себе си в Йокохама, и защото беше французойка. С цялото скрито перчене, с което французойките превъзхождаха всички други жени.

Сър Уилям се усмихна. „Наистина, Анжелик, ти си французойка. А ние сме британци и не сме глупаци – ето защо ние управляваме света, а не французите.“

– Филип!

Сьоратар и Андре стояха на прозореца. „Буйният облак“ вдигна предните платна, марселите, брамселите и бомбрамселите си и вече с опънати платна и с вятър откъм кърмовата част с пълна скорост пое към океана. Мнозина също наблюдаваха, завиждаха му, зловидеше командват подобен кораб. Мнозина се питаха за товара му, за Анжел, която щеше да отпътува на следващия ден, и какъв щеше да е животът им тук без нея, а също и за съдбата на писмата на борда. Андре се обади:

– Посланикът Дьо Жороар ще се съгласи ли, Анри?

– Да. Правил съм му много услуги, нашата легация тук с всеки изминал ден постига все повече, а и тайното посещение, за което си се уговорил с Йоши, което аз му обещах, е уредено, нали?

– Увериха ме, че е така – отвърна Андре, гърлото му изведнъж пресъхна. Райко се бе заклела, че може да разчита на това, че тайните военни планове, които й бе предал, вече са в ръцете на предани посредници в Йедо за преговори и възнаграждение. – Първо Йоши трябва да се върне, Анри, тогава ще уточним датата. Обещаха ми, че ще се качи на флагмана. Имам среща довечера и там ще се определи наложеният платеж.

– Промених намерението си за предплата. Най-добре е да… – Сьоратар повиши глас, тъй като Андре понечи да възрази – Най-добре ще е да изчакаме. Реших, че е по-добре да изчакаме! – Той седна пред бюрото си и направи знак на Андре да се настани срещу него не ядосано, а с мекота, която не търпеше възражения. – Щом узная със сигурност, че той ще се върне, ще платиш на тези… посредници.

– Но аз им обещах парите за довечера, ти се съгласи.

– Тогава обясни, че не им вярвам – рече Сьоратар с неодобрителна усмивка. – Нека ги изпитаме. За какво говорех – Дьо Жороар ще я постави под опеката на държавата и така тя се превръща в част от нашата държавна политика, нали?

Тази вечер Андре ненавиждаше Сьоратар, мразеше го, защото бе опасен и неискрен и защото знаеше твърде много, помнеше много и беше безчувствен. Тази сутрин на закуска Сьоратар го бе огледал:

– Какво има, Анри?

– Нищо, имаш петно на шията си, не съм го виждал преди и се питах дали… Как си, Андре?

Андре ужасен бе хукнал към огледалото в спалнята. Бе се уплашил, че първият признак на болестта му се е проявил. Откакто се бе захванал с Хиноде, бе станал болезнено чувствителен към най-малкия белег, болка или температура. Повечето вечери тя го разсъбличаше на светло, говореше му колко й е приятно да го гледа, да го докосва, да го масажира и да го гали; пръстите и дланите й винаги бяха толкова чувствени, но тя със сигурност търсеше издайнически белези.

– Все още нищо, още не, слава Богу – бе прошепнал Андре на отражението си, станал вир-вода от облекчение, че лекото ожулване бе само ухапване от комар.

– Андре – заговори Сьоратар, – на вечерята днес ще обмислим нещата заедно с нея. Препоръчах веднага да я поставим под опеката на държавата, тя трябва да отседне в посолството и… – Прекъсна го почукване. – Да?

Вервен отвори вратата.

– Съобщение от Варгас, господине. Госпожа Струан съжалява, но не се чувства добре тази вечер.

Сьоратар се озъби:

– Щом се чувства достатъчно добре да изпраща ковчег, със сигурност би могла да ни отдели малко време. Благодаря, Вервен. – После се обърна към Андре: – Трябва да се срещнем с нея, преди да потегли.

– Първото нещо утре сутринта ще е да се видя с нея, не се безпокой. Но се говори, че можело да не замине. Хоуг смятал, че от медицинска гледна точка не е желателно да пътува по море и естествено „Небесният“ Скай открито се противопоставя на тръгването й.

Сьоратар сви устни.

– Ненавиждам този мъж: недодялан грубиян – отвратителен британец.

Анжелик наблюдаваше отплаването на клипера от покоите на тай-пана на горния етаж. Няколко случайни минувачи я съзряха на прозореца, после забързаха мокри и премръзнали, питайки се какво ще стане с нея. Един от тях бе Тайърър, слязъл на брега, след като бе предал пощата. Анжелик изглеждаше толкова самотна, толкова мрачна в черните си дрехи, никога не бе обличала черно по-рано, само дрехи с цветовете на пролетта. За миг се спря, изкушен да се срещне с нея, да я попита дали може да й помогне с нещо, но се отказа. Имаше още много работа преди срещата си с Фуджико, месечна вноска за Райко за „минали услуги, неуредени при сключването на договора“; а го чакаше и урокът с Накама, който бяха отложили заради делата със Сър Уилям.

Тайърър изпъшка при мисълта за всичките изрази и думи, които трябваше да преведе, и за новата нота до Анджо, Сър Уилям умишлено бе накарал Накама да я преведе, не че не му се доверяваше, но искаше да прецени японските реакции на късата, недипломатична англосаксонска тирада. Нещо по-лошо – изоставаше с дневника си и не бе намерил време да напише седмичното си писмо до вкъщи. Трябваше да го прати по пощенския кораб на всяка цена.

В последното си писмо майка му му бе съобщила, че баща му е болен:

„… нищо сериозно, скъпи Филип, само кръвохрачене, което доктор Фелд лекува с обичайно кръвопускане и слабителни. Съжалявам, че трябва да ти пиша това, но той е поотслабнал повече този път. Баща ти винаги е мразел лайката и пиявиците. Пфу!

Лекари! Болестта и страданията, изглежда, вървят по петите му.

Братовчедка ти Шарлот легна да ражда преди няколко дни, по-здрава от всякога. Бяхме уредили акушерка, но съпругът й настоя лекар да я изражда и сега тя е с родилна треска и едва ли ще оживее. Бебето момченце също е болно. Тъжна работа – такава хубава, млада жена, още няма осемнайсет.

Ето и новини от Лондон. Новата подземна железница – първата в света – ще бъде открита след четири-пет месеца! Конските трамваи са най-последната мода, а коледните балове обещават да бъдат изключително приятни, въпреки че в някои промишлени градове има бунтове. В Парламента се водят дебати и ще прокарат закон, забраняващ превозни средства без коне да карат с повече от две мили в час, и ще трябва да имат сигналист, който да се движи пред тях и да предупреждава, вървейки пред тях!

Дребната шарка върлува навсякъде, мнозина умряха. Тифът не е толкова опасен тая година. «Таймс» съобщава, че отново бушува холера в Уопинг и край доковете, донесена от търговски кораб от Индия.

Филип, толкова се надявам, че си пазиш гърдите и носиш вълнени дрехи, вълнено бельо и държиш прозорците затворени заради ужасното течение, което носи нощният въздух. На баща ти и на мен ни се ще да се завърнеш в здравомислещата Англия, макар от писмата ти да личи колко се радваш, че напредваш с японския.

Можеш ли в Япония да се възползваш от евтините пощенски услуги като нас, когато ти пишем?

Баща ти казва, че това правителство съсипва страната ни, нашия морал и нашата славна империя. Казах ли ти, че вече в Британия има железопътни линии над единайсет хиляди мили. Само за петнайсет години дилижансите изчезнаха…“

Писмото бе безкрайно; бяха приложени най-различни изрезки, които майка му смяташе за интересни, а и те наистина бяха такива. Беше чудесно за Филип, това го държеше във връзка с дома. Но между редовете усети, че болестта на баща му не е от най-леките. Тревогата му се засили. „Доколкото разбирам, с него е свършено“ – помисли си Филип, сериозно загрижен.

Застанал на стъргалото под дъжда, Тайърър усети пронизваща болка в стомаха си. Неочаквана пот обля челото му, може би това бе дъждът, не знаеше със сигурност, но бе убеден, че е вдигнал температура. „Може би съм прихванал нещо – сифилис или нещо друго! О, Боже мой, може би Бабкот греши и това съвсем не е бремето на белия мъж, а диария или просто ревматизъм. О, Боже мой, макар Андре да се закле в името на всичко свято, а и Райко също, че Фуджико е чиста, тя може би не е!“

– О, за Бога, Филип – бе казал сутринта Бабкот, – не си болен от сифилис, просто си ял или пил нещо развалено. Ето, ето ти малко от тинктурата на доктор Колие. Тя ще те излекува до утре, ако не оздравееш, ще те погребем прилично, не бой се! За Бога, колко пъти да ти повтарям: пий само преварена вода или чай.

Филип попи челото си, здрачаваше се, а вятърът не стихваше. Със сигурност се чувстваше по-добре от снощи, когато бе имал разстройство. „Нали заради Бабкот или вълшебството на Колие не пропуснах погребението – не погребението, изпращането на Малкълм. Колко ужасно! Горкичкият! Горката Анжелик! Какво ще стане сега?“ – питаше се той объркан; откъсна очи от нея и забърза за Легацията.

Анжелик го бе видяла. Когато клиперът потъна в мрака, тя дръпна завесите и седна зад бюрото. Дневникът й бе отворен. Три писма бяха запечатани и готови за пощенския кораб: до леля й, в което прилагаше полица от банката на Англия за петдесет гвинеи, второто до Колет с паричен ордер за десет гвинеи, Джейми бе уредил да използва част от парите, които Сър Уилям и бе позволил да задържи. Бе помислила да използва една от сметките на Малкълм, които лежаха в бюрото, като й сложи задна дата, използвайки печата от сейфа, но бе сметнала това за неразумно в момента. Парите за леля й бяха просто помощ, а за Колет – за да си купи най-добрите лекарства за раждането си.

„Може да пристигна, а може и да не пристигна там навреме – помисли си Анжелик. – Надявам се да успея.“

Последното писмо трябваше да бъде предадено на ръка. В него пишеше:

„Скъпи мой адмирал Кетърър, зная, че се оженихме единствено благодарение на вашата любезност. Благодаря ви от цялото си сърце и се заклевам, че каквато и сила да има една бедна жена за в бъдеще, аз ще я използвам все едно дали при или без Струанови, за да прекратя търговията с опиум, а също и толкова подлите продажби на оръжие на местните, както моят съпруг се бе заклел да стори.

Отново с цялата си признателност, Анжелик Струан“

Доставяше й огромно удоволствие да се подписва Анжелик Струан. Двете имена вървяха много добре заедно. Беше забавно да упражнява подписа си, извивката на „С“ някак си й помагаше да мисли.

„Откъде, за Бога, ми идват всичките тези прекрасни хрумвания, моят план за Едуард? Отлично ще е, ако направи каквото искам. Това ще убеди Тес, че не съм й враг. Но нейният син си е неин син и на нейно място аз не бих простила. Не бих могла.

Пътят напред гъмжи от бедствия, толкова е лесно да сбъркам. Андре все още ми е вярно куче, очакващо да му бъде сложен намордникът или да бъде унижено. Но има и верен път, по който да поема – фалшивият ковчег е на път. Малкълм е подготвен и очаква утрешния ден. Все още мога да ида в Хонконг с пощенския кораб, стига да поискам. Сигурна съм, че Едуард мечтае да се ожени за мен, а той най-добре знае, че богата съпруга е по-добре, отколкото бедна. Имаме непопълнените сметки на Малкълм и печата му, за който никой не знае – и двайсет и осем дни, докато ми дойде. Пресвета Майко, да благодаря на милостивия Бог – моля се за дете от него.

Ох, Малкълм, Малкълм, колко хубаво щяхме да живеем с теб. Щях да изглеждам чудесно като бременна, кълна се.“

Анжелик с усилие се отърси от меланхолията си и дръпна звънеца на бюрото. Вратата се отвори без учтиво почукване, без никакво почукване.

– Госп’жица?

– Тай-тай, А Со! – озъби се тя; бе очаквала това.

– Госп’жица тай-тай?

– Изпрати Чен тук, бърже-бърже.

– Ти яде тук, долу, госп’жица? О, госп’жица тай-тай?

Анжелик въздъхна заради увъртанията на А Со, която все измисляше как да избегне обръщението тай-тай.

– Слушай ти, магарешко лайно – рече й тя мило, – аз съм по-силна от теб, скоро аз ще ти плащам и тогава голям зор ще видиш – и се зарадва, като видя как тъмните очи върху плоското лице се разяриха. Както й бе обяснил Малкълм, ако говориш не на пиджин, а на правилен английски на А Со, който прислужницата не можеше да разбере, я унижаваш. „Колко им е изкривено мисленето на тия китайци“ – рече си Анжелик. – Чен, бърже-бърже!

А Со се затътри намръщена. Когато Чен влезе, Анжелик му каза, че в Британското посолство трябва да бъде отнесено едно писмо. Той кимна, без нищо да каже.

– Чен, А Ток болна или не, хей?

– А Ток болна. А Ток отишла Хонконг. – Чен махна с ръка към морето. – Край господар.

– Ох! – Анжелик изпита огромно облекчение и съжали, че не се е сетила за това най-напред. Няколко пъти я бе виждала да се спотайва в сенките, черните й очи бяха пълни с омраза, слюнка се точеше от крайчето на устата й. Анжелик му подаде писмото до Кетърър. – Иди Голяма къща, сега.

Чен погледна името на плика, престори се, че може да чете варварския език.

– Яде на също място, хей?

– Тай-тай яде на също място, хей! Тай-тай!

Чен премигна. Устата му се усмихна.

– Тай-тай яде на също място, хей? Тай-тай госп’жица?

– Ти също си магарешко лайно. Навярно ще те уволня – но няма да е любезно от моя страна. Ще помисля за теб по-късно. – Тя се усмихна. – Яде долу. Каква храна има?

– Какво иска тай-тай госп’жица, госп’жица тай-тай?

Това я разсмя и тя се почувства по-добре.

– Дали госп’жица тай-тай или тай-тай госп’жица – все е добре. Каква храна? Вашата храна, китайската храна – каза тя внезапно, без да знае защо. – Изцяло същата, а, Чен, китайска храна, храната на прислужника номер едно. Най-добрата, хей!

Чен я зяпна. Това бе нещо необикновено. В миналото тя само клъвваше от гозбите, които господарят обичаше, за да му достави удоволствие, а ядеше европейска храна, месо и картофи, сладкиши и хляб, които той и всички китайци смятаха годни само за животните.

– Храна на господар, хей? – попита той колебливо.

– Храна на тай-пан за тай-тай на господар! – Заповеднически, подражавайки на Малкълм, тя му махна да излезе и се обърна.

Чен, обезпокоен, продължи да ломоти:

– Същата на тай-пан, има, да, госп’жица тай-тай.

„Трябва да добия вкус към китайската храна и познания за нея – помисли си тя и се вкопчи в новото си хрумване. – В случай че оставам тук за известно време. Джейми каза, че понякога харесвал китайските гозби, Филип ги обожава, а Едуард непрекъснато яде китайска храна…

О, Едуард, многоликият Едуард с многото му възможности. Не съм сигурна в него. Ако…

Ако ми се роди син, ще съм много щастлива, че ще имам част от Малкълм завинаги. Ще се върна в Париж; тогава ще имам много пари, много. Тес Струан ще се радва, ако си ида, и нашият син ще бъде възпитан отчасти като французин, отчасти като британец и ще бъде достоен за баща си. Ако е дъщеря, пак ще си тръгна, с по-малко, но все пак достатъчно. Докато срещна достоен мъж с подобаващо положение.

Ако нямам късмет и не се роди дете, тогава ще помисля за Едуард, докато преговарям с онази жена за моята вдовишка лепта. Всички предложения на «Небесния» Скай са били погрешни.

Греши в това колко отмъстителна и безмилостна е тази жена.“