Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 29 (всего у книги 99 страниц)

– И какво друго ти каза?

– Едва започнах и това ми отнема време, както сам ще прецените. – Вълнението на Тайърър нарасна. – Разказа ми за ронините. Думата означава „вълна“, сър, те се наричат ронини, защото са свободни като вълните. Всички са самураи, но са извън закона по различни причини. Повечето от тях, като Накама, са противници на Бакуфу, защото вярват, че са узурпирали властта от Мидако извинете, Микадо, както казах.

– Почакай малко, по-бавно, по-бавно, Тайърър. Има много време. Най-напред какво точно е ронин? Тайърър му обясни.

– Боже мой! – Сър Уилям се замисли за миг. – Значи, ронините са самураи, поставени извън закона, защото са загубили благосклонността на своя крал или са обявени за престъпници от техните крале за истински или въображаеми престъпления; или пък са извън закона по своя воля и се обединяват, за да съборят централното правителство на шогуна марионетка?

– Да, сър. Той каза, че това правителство е незаконно.

Сър Уилям изпи остатъка от джина си, кимайки с глава, учуден и обнадежден от чутото.

– Значи Накама е ронин – това, което ти наричаш съпротивленец, а аз бунтовник?

– Да, сър. Извинете ме, сър, мога ли да седна? – попита Тайърър неуверено; едва се сдържаше да не избълва истината за японеца, но се боеше да го направи.

– Разбира се, разбира се, Тайърър, извини ме, но първо си налей шери и ми донеси глътка джин. – Сър Уилям го наблюдаваше, доволен от него, но и някак смутен. Дългогодишният му опит в работата с дипломати, шпиони, полуистини, лъжи и съзнателна дезинформация му подсказваха, че младият преводач крие нещо. Той прие напитката. – Благодаря. Вземи си онзи стол, най-удобен е. Наздраве! Значи говориш твърде добре японски, щом си измъкнал толкова много и за толкова кратко време – подхвърли той небрежно.

– Не, сър, не говоря, но прекарвам всичкото си време в изучаването му. С Накама, искам да кажа; това изисква преди всичко търпение, жестове, няколко английски думи и японските думи и изрази, които Андре Понсен ми даде; французинът е извънредно услужлив, сър.

– Андре знае ли какво ти е казал японецът?

– Не, сър.

– Не му казвай нищо. Абсолютно нищо. Впрочем казал ли си на някой друг?

– Не, сър, с изключение на Джейми Макфей. – Тайърър гаврътна шерито си. – Той вече знаеше нещичко. Ъъ, много е убедителен, изкопчи всичко за шогуна.

Сър Уилям въздъхна.

– Да, меко казано, Джейми е убедителен и винаги знае повече, отколкото казва.

Посланикът се облегна удобно в стария си кожен въртящ се стол и сръбна, мислите му закръжиха около безценната нова информация, вече премисляше отговора на тазвечерното оскърбително официално писмо, зачуден доколко може да рискува и доколко може да се довери на казаното от Тайърър. Както винаги в тези обстоятелства, добросъвестно си припомни предупрежденията на Постоянния секретариат относно провалите.

– Колкото до Накама – започна Сър Уилям, – ще приема твоя план, Филип… мога ли да те наричам Филип?

Тайърър се изчерви от удоволствие при внезапния и неочакван комплимент.

– Разбира се, сър, благодаря, сър.

– Добре, и аз ти благодаря. За момента ще приема твоя план, но, за Бога, бъди нащрек с него, не забравяй, че ронините извършиха всички убийства, с изключение на горкичкия Кентърбъри.

– Ще внимавам, Сър Уилям. Не се безпокойте.

– Измъкни всичко, което можеш, от него, но не го казвай никому, веднага ми съобщавай информацията. За Бога, пази се, винаги дръж револвера си подръка и ако той покаже и най-малкия признак за насилие, насочи го срещу убиеца, застреляй го, напълни го с куршуми.

В съседство с Британската легация се намираше Американската, до нея Холандската, Руската, Германската и накрая Френската. И там, в своя апартамент, тази вечер Анжелик се обличаше за вечеря, помагаше й А Со. След час трябваше да започне угощението, което Сьоратар даваше в чест на годежа им с Малкълм. По-късно щеше да има музика.

– Но не свири до късно, Андре, кажи, че си уморен – бе го предупредила предварително Анжелик. – Остави си достатъчно време за твоята мисия, нали? Вие, мъжете, сте такива късметлии.

Анжелик едновременно се радваше и тъжеше, че се е преместила. „По-разумно е, по-добре е – мислеше си тя. – След три дни ще мога да се върна. Нов живот, нов…“

– Какво има, госп’жица?

– Нищо, А Со. – Анжелик се насили да не мисли за това, което скоро щеше да понесе, и затаи страха си по-надълбоко.

Надолу по улицата с чудесно изложение срещу морето се виждаше добре осветената сграда на Струан, както и тази на „Брок и синове“ в съседство; и двете компании имаха много чиновници и сарафи, които все още работеха. Днес Малкълм Струан се бе преместил в апартамента на тай-пана, много по-голям и много по-удобен, отколкото този, който използваше. Сега обаче се бореше да облече дрехите си за вечерята.

– Какво е твоето мнение, Джейми? Проклет да съм, ако зная какво да направя с майка си и с нейните писма, но това си е моя работа, а не твоя – тя и тебе ръчка, нали?

Джейми Макфей сви рамене.

– Ужасно й е трудно. От своя гледна точка е права, госпожата само желае най-доброто за теб. Мисля, че се безпокои до смърт за здравето ти, както и за това, че си толкова далеч, че не може да дойде тук. И че нищо за компанията не може да се реши от Йокохама, всичко е в Хонконг. „Китайският облак“ ще влезе на док след няколко дни, след като пристигне от Шанхай, после бързо ще се върне в Хонконг. Ще си заминеш ли с него?

– Не, и, моля те, не повдигай пак този въпрос – остро рече Струан. – Ще ти съобщя кога Анжелик и аз ще си тръгнем. Надявам се само, че майка ми не е на „Китайският облак“ – само това липсва. – Струан се наведе да издърпа ботушите си, не успя, болеше го твърде много. – Съжалявам, би ли ми помогнал? Благодаря. – После избухна: – Сякаш че шибан сакат ме води по ръба на пропастта.

– Мога да си представя. – Макфей скри изненадата си. За първи път чуваше Струан да ругае. – И аз щях да съм същият, не, не същият, още по-зле – добави любезно, харесваше Малкълм, възхищаваше се на смелостта му.

– Ще се оправя, когато се оженим и цялото очакване свърши и всичко се подреди. – Струан с усилие използва нощното гърне, както винаги изпита болка и видя няколко капки кръв в урината. Бе казал на Хоуг предишния ден, когато кръвта се появи, и Хоуг му отвърна да не се тревожи. – Тогава защо ти изглеждаш толкова разтревожен?

– Не съм, Малкълм, просто съм загрижен. При такива тежки вътрешни наранявания всеки признак по време на лечението трябва да се наблюдава…

Струан свърши, дотътри се до стола при прозореца и седна с облекчение.

– Джейми, нуждая се от услуга.

– Мога ли да направя нещо за теб?

– Можеш ли, ами трябва ми жена. Би ли ме уредил с някоя от Йошивара?

Джейми се стресна.

– Аз ли… да… мисля, че да. – После добави: – Разумно ли е?

Порив на вятъра разтърси капаците и разлюля дърветата и градините, събори няколко керемиди на земята, измъкна плъховете от купчините с боклук, хвърлени небрежно по Хай стрийт, и от обиколния набъбнал и зловонен канал, който служеше и за клоака.

– Не – отвърна Малкълм.

На половин миля от сградата на Струан, близо до Пияния град, в безлична постройка в японското село, Хирага лежеше по корем и гол; масажираха го. Къщата беше семпла, фасадата й гледаше към разбитата улица; беше еднаква с другите, наредени от двете страни на тесния мръсен път, всяка служеше едновременно за дом, склад и магазин през деня. Вътре, както в много от жилищата на по-едрите търговци, всичко сияеше от чистота, бе излъскано, поддържано и просторно. Хирага се намираше в къщата на шоя, старейшината на селото.

Масажистката беше сляпа и малко над двайсет, яка, с нежно лице и мила усмивка. По древен обичай из по-голямата част от Азия слепите държаха монопола в това умение, макар да се срещаха и практикуващи с нормално зрение. И пак според древния обичай слепите бяха винаги много надеждни и никой не ги закачаше.

– Много си силен, самурай-сама. – Масажистката наруши тишината. – Тези, които се бият с теб, сигурно умират или страдат.

В първия миг Хирага не й отговори, наслаждаваше се на силното мачкане и опитните пръсти, дето търсеха възлите на мускулите му и ги отпускаха.

– Може би.

– Моля, мога ли да предложа, имам специално масло от Китай; то ще помогне на твоите разрези и белези да зараснат бързо?

Хирага се усмихна. Това беше често срещан номер за получаване на повече пари.

– Добре, използвай го.

– О, но ти се усмихваш, уважаеми самурай! Предложението ми не е номер за повече пари – отвърна масажистката веднага, пръстите й мачкаха гърба му. – Баба ми, която също бе сляпа, ми предаде тайната.

– Откъде разбра, че се усмихвам?

Жената се засмя и звукът му напомни песента на чучулига призори.

– Усмивката започва от много части на тялото. Моите пръсти те слушат – слушат мускулите ти и дори понякога и мислите ти.

– И за какво си мисля сега?

– За соно-джой. Ах, права съм! – Смехът й отново го смути. – Но не се бой, не си казал нищо, домакините не са казали нищо, аз няма да кажа нищо, само пръстите ми говорят, че си специален майстор на меча, най-добрият, който някога съм обслужвала. Ясно е, че не си Бакуфу, затова трябва да си ронин, ронин по избор, защото си гост в този дом и следователно шиши, първият, когото посрещаме тук. – Жената се поклони. – Поласкани сме. Ако бях мъж, щях да подкрепя соно-джой.

Твърдите й като стомана пръсти умело натиснаха нервен център и тя почувства, че Хирага потрепери от болката, която премина през него: стана й приятно, че може да му помогне повече, отколкото мъжът предполагаше.

– Толкова съжалявам, но тази точка е много важна за подмладяването и кара соковете ти да се раздвижат.

Той изсумтя, болката го прикова към фотоните, но все пак изпита странно удоволствие.

– Баба ти също ли е била масажистка?

– Да. В моето семейство поне едно момиче от всяко второ поколение се ражда сляпо. В този живот бе моят ред.

– Карма.

– Да. Говори се, че в Китай днес бащите или майките ослепяват някоя от дъщерите си, та като порасне, да си намери работа за цял живот.

Хирага никога не беше чувал това, но й повярва и се разгневи.

– Тук не е Китай и никога няма да бъде, един ден ще превземем Китай и ще го цивилизоваме.

– Ийе, толкова съжалявам, че наруших хармонията ти. Господарю, моля да ме извиниш, о, толкова съжалявам. Ах, така е по-добре, моля да ме извиниш. Ти каза, господарю… ще цивилизоваме Китай ли? Както искаше диктаторът Накамура? Възможно ли е?

– Да, един ден. Нашата съдба е да придобием Драконовия трон, както твоята съдба е да масажираш и да не говориш.

Смехът й отново прозвуча нежно.

– Да, господарю.

Хирага въздъхна, тъй като пръстът й отпусна точката, която натискаше, и вместо болката самураят усети пъплещо, успокояващо парене. „Значи всички знаят, че съм шиши – помисли си той. – Кога ли ще ме предадат? И защо не? Две коку са състояние.“

Да стигне до това убежище не беше лесно. Когато навлезе в квартала, настана ужасна тишина; бе влязъл самурай, самурай без мечове, който изглеждаше като подивял човек. Улицата се изпразни, с изключение на тези, които бяха близо до него, те коленичиха и зачакаха своята съдба.

– Ей, старче, къде е най-близката ви риокан – кръчма?

– Нямаме, господарю, нямаме нужда, уважаеми господарю – измърмори старият магазинер, от страх продължи да бръщолеви, – няма нужда, тъй като нашата Йошивара е наблизо, по-голяма е от повечето градове, с десетки къщи, в които можеш да отседнеш, и с над сто момичета, без да броим прислужниците, с три гейши и седем чираци, оттук е…

– Достатъчно! Къде е къщата на шоя?

– Там, господарю.

– Къде, глупако? Стани, покажи ми пътя.

Все още ядосан, последва стареца надолу по улицата, искаше му се да прободе очите, които го наблюдаваха през всички пролуки, и да пресече шушукането, което го следваше по петите.

– Там, господарю.

Хирага му махна да си върви. Знакът отвън на отворения магазин, напълнен с всякакви стоки, но иначе празен откъм купувачи, гласеше, че това е дом и място за търговия на Ичи Риоши, шоя, търговец на ориз и банкер, агент в Йокохама на Гиокояма. Гиокояма беше дзайбацу – означаваше тесен семеен търговски комплекс, – извънредно мощен в Йедо и Осака като търговци на ориз и саке и пивовари, но най-важното – банкери.

Той се овладя. Почука много предпазливо и учтиво, приклекна и зачака, опитваше се да надвие болката от побоя, дето бе изял от десетте души охрана. Най-сетне мъж на средна възраст и със строго лице излезе иззад тезгяха, коленичи и се поклони. Хирага му отговори със също такъв поклон, представи се като Накама Отами и спомена, че дядо му също е шоя, не каза къде, но даде достатъчно сведения за него, така че онзи да му повярва, и че може би, тъй като няма никаква риокан, където да отседне, шоя ще му отдели стаята за гости, която не се използва.

– Дядо ми също има честта да търгува с Гиокояма дзайбацу – неговите села продават цялата си реколта чрез Гиокояма – продължи той учтиво. – Всъщност моля те да им изпратиш моя залог в Осака и ще ти бъда благодарен, ако ми предплатиш малко пари в брой за него.

– Йедо е по-близо до Осака, Отами-сан.

– Да, но в Осака е по-добре за мен от Йедо – рече Хирага, не искаше да рискува с Йедо, където можеше да бъде разкрит от Бакуфу. Забеляза хладния, безстрашен, оценяващ поглед и скри омразата си, но дори даймио ставаха предпазливи, когато работеха с Гиокояма или с техните агенти, дори господарят Огама от Чошу. Знаеше се, че Огама има солидни дългове към тях и бъдещите годишни доходи вече бяха заложени като гаранция.

– Моята компания има честта да обслужва старите купувачи. Моля, колко дълго желаеш да останеш в дома ми?

– Няколко дни, стига да не те притесня. – Хирага му разказа за Тайърър и главоболията с войниците само защото бе сигурен, че вестта го е изпреварила.

– Можеш да останеш поне три дни, Отами-сан. Толкова съжалявам, но трябва да си готов да напуснеш бързо в случай на внезапно нападение, денем или нощем.

– Разбирам, благодаря ти.

– Моля да ме извиниш, но искам заповед, подписана от тоя Тайра, или най-добре от главния на гай-джин, което ми нарежда да отворя къщата си за теб, за всеки случай или ако Бакуфу пристигнат тук.

– Ще го уредя. – Хирага се поклони за благодарност и скри раздразнението си. – Благодаря ти.

Шоя нареди на прислужничката да донесе чай и пособия за писане и загледа как Хирага написа залога, в който молеше сумата да бъде изтеглена от сметката на Шинсаку Отами, тайното кодово име на баща му. Подписа го и го подпечата с печата си, написа и подпечата разписка за Риоши, който се съгласи да му даде в аванс половината сума при обикновена лихва от два процента на месец – за три месеца, нужни да се изпрати документът в Осака и да се извърши прехвърлянето.

– В брой ли искаш парите?

– Не, благодаря ти. Все още имам няколко обана – преувеличи той, бяха му останали само два. – Моля, открий ми сметка, сметни си разходите за стаята и храната ми, нужни са ми дрехи, мечове и ако можеш, уреди ми масажистка.

– Разбира се, Отами-сама. Прислужникът ми ще ти покаже склада. Избери каквито дрехи искаш. Колкото до мечовете за продажба – Риоши вдигна рамене, – единствените, които имам, са дреболии за гай-джин и едва ли си струва да се занимаваш с тях, но можеш да ги видиш все пак. Ще се опитам да получа истински за теб. Сега ще ти покажа стаята и твоя личен вход и изход – има охрана тук, денем и нощем.

Хирага го последва. Нито веднъж Риоши не обели дума за голотата и натъртванията му и не го попита нищо.

– Ти си добре дошъл и оказваш чест на моя беден дом – заключи той и го остави.

Като си спомни начина, по който му каза това, Хирага настръхна – толкова учтиво и сериозно, но в същността си толкова ужасно. „Отвратително – помисли си, – отвратително е, че безчестните даймио, шогуни и Бакуфу държат нас, самураите, в бедност и сме принудени да вземаме заеми от тези дзайбацу от ниска класа, които не са нищо друго, освен противни търговци, трупащи пари, а те се държат така, сякаш парите им дават власт над нас. В името на всички богове, когато Императорът си възвърне властта, ще има разчистване на сметките, търговците и дзайбацу ще си платят.“ В този момент усети, че пръстите й спряха.

– Какво има, господарю? – попита изплашена масажистката.

– Нищо, нищо, моля, продължи.

Пръстите й се подчиниха, но сега допирът им беше различен и в стаята се усещаше напрежение.

Беше помещение с осем постелки, футоните бяха напълнени с пух, татамите от добро качество и шоджи с наскоро сменена пергаментова хартия. В нишата такояма стоеше петролна лампа, икебана и малка рисунка на обширен пейзаж, чиято единствена къща беше мъничка колибка в бамбуков храсталак, с още по-мъничка жена, застанала отчаяна на вратата, загледана в далечината, а до нея – любовно стихотворение.

 
Очакваща,
заслушана в дъжда,
шиба ме дъждът.
 

Толкова самотна, пълна с неимоверна надежда, че мъжът й ще се върне.

Хирага се унасяше в сън, когато вратата се плъзна.

– Извини ме, господарю. – Прислужникът коленичи и тревожно съобщи: – Толкова съжалявам, има един човек от низшата класа отвън, който твърди, че те познава, моли да те види, толкова съжалявам, че те безпокоя, но той е много настоятелен…

– Кой е? Как се казва?

– Той… не пожела да си каже името и не попита за теб по име, господарю, но непрекъснато повтаря: Предай на самурая: Тодо е брат на Джун.

Хирага скочи тутакси. Докато намъкваше юкатата, помоли масажистката да дойде утре по същото време и я отпрати, премести се по-близо до двата меча, които бе заел, докато шоя му намери по-добри, и коленичи в позиция за защита и нападение с лице към вратата.

– Изпрати го тук и не пускай никого.

Слабият, мръсен млад селянин с дрипаво кимоно пропълзя през входа и стигна така на колене чак до вратата.

– Благодаря ти, господарю, благодаря ти, че ме приемаш – мърмореше младежът, после вдигна поглед и се ухили глупаво, предният му зъб липсваше. – Благодаря ти, господарю.

Хирага го изгледа кръвнишки, миг след това зяпна от изненада.

– Ори? Но… но това е невъзможно! – Погледна го по-отблизо и видя, че зъбът му е просто почернен и в светлината илюзията бе идеална. Нямаше грешка, Ори вече не изглеждаше като самурай: главата му бе избръсната и цялата коса отзад и отстрани грубо бе изравнена с дължината на косата, пораснала по темето му. – Защо? – запита безпомощно.

Ори се ухили и седна близо до него.

– Бакуфу търсят ронин, а? – прошепна с нисък глас, тъй като и стените имаха уши. – Не съм по-малко самурай, но сега мога да мина през всяка бариера, нали?

Хирага изсъска от възхищение.

– Прав си. Блестящо: соно-джой не зависи от прическата. Толкова е просто – никога не бих се сетил за това.

– Дойде ми наум снощи. Мислех за твоя проблем, Хирага и…

– Полека. Казвам се Накама Отами.

– А, така ли! Добре. – Ори се усмихна. – Не знаех какво име да използвам, така че подадох код.

– Намерили ли са Тодо и другите?

– Не, все още ги няма. Сигурно са мъртви. Чухме, че Джун бил екзекутиран като обикновен престъпник, но все още не зная как са го хванали.

– Защо дойде тук, Ори? Твърде опасно е.

– Не е, не и през нощта, не и в тоя вид, а и ми се искаше да проверя новия Ори и да те видя. – Той гнусливо прекара ръка по наболата си коса, лицето му беше свежо избръснато. – Струва ми се ужасна и мръсна, някак отвратителна, но няма значение. Сега мога безопасно да стигна до Киото. Ще тръгна след два дни.

Хирага загледа главата му очарован, все още зашеметен от удивителната промяна.

– Щом нещо спомага за безопасността ти, добре, но сега самураите ще те вземат за обикновен човек. Как ще носиш мечове?

– Когато са ми нужни мечове, ще нося шапка. Когато съм маскиран, нося това – Ори плъзна ръка в ръкава си и измъкна малък двуцевен пистолет.

Лицето на Хирага отново засия.

– Ийе, идеално! Откъде го взе?

– От Фуджико. Тя ми го продаде с кутия куршуми. Един клиент й го подарил, когато си тръгвал от Йокохама. Представи си! Долнопробна курва с такова богатство.

Хирага го взе внимателно, претегли го в ръката си, прицели се, после го вдигна и огледа двата патрона.

– Сигурно ако си притиснат, можеш да убиеш двама, преди да те убият, стига да си близо до тях.

– Един е достатъчен, за да спечелиш време, да избягаш и да грабнеш някакви мечове. – Ори се усмихна и се вгледа в Хирага. – Чухме за войниците. Исках да видя дали си наред. Бака! Ще идем до Киото и ще изоставим това кучешко място, докато можем, да се върнем със значителни подкрепления.

Хирага поклати глава и му каза какво всъщност се бе случило, после за Тайърър и за враждебността между французи и англичани; накрая добави развълнуван:

– Това е един от клиновете, които можем да забием между тях. Ще ги накараме да се бият помежду си, ще ги оставим да се избият един друг вместо нас, а? Трябва да остана, Ори. Това е само началото. Трябва да научим всичко, което знаят, за да можем да мислим като тях, и после ще ги унищожим.

Ори се намръщи, мислеше за плюсовете и минусите – обаче не бе простил на Хирага, че го унижи и махна нейния кръст, но все пак щеше да защитава соно-джой.

– В такъв случай, щом ще бъдеш нашият шпионин, ще трябва във всичко да си като тях и да проникнеш в обществото им като дървеница, външно да се сприятелиш с тях, дори да носиш техните дрехи. – И в отговор на смутения поглед на Хирага той добави: – Защо не? Това ще те предпази и ще бъде по-лесно за гай-джин да те приемат, нали?

– Но защо трябва да ме приемат?

– Не би следвало, ала те са глупаци. Тайра ще бъде твоето прикритие. Той може да го уреди, да заповяда. Ще настоява.

– И защо ще го прави?

– В замяна ще му дадеш Фуджико.

– А?

– Райко ни даде ключа към загадката: гай-джин са различни. Те предпочитат да спят с една и съща жена. Помогни на Райко да го омотае в тяхната мрежа и той ще се превърне в твоето ловджийско куче, защото ти ще станеш неговият крайно необходим посредник. Утре му кажи, че войниците са те разкрили, но вината не е негова. С голяма трудност си се промъкнал до Йошивара и си му уредил Фуджико за вечерта, и „толкова съжалявам, Тайра-сама, ще бъде по-просто за мен да уговарям тези срещи, ако нося истински европейски дрехи, за да минавам през бариерите“, и т.н. Остави му я на разположение, пусни му я и го омотай. А?

Хирага тихо се разсмя.

– По-добре стой тук, а не ходи в Киото, твоят съвет е много ценен.

– Кацумата трябва да бъде предупреден. Сега какво разбра за жената гай-джин?

– Утре ще науча къде е точно.

– Добре. – Вдигна се вятър и повеят премина през къщата, хартията в рамките изплющя и пламъкът на петролната лампа затанцува. Ори се загледа в него.

– Виждал ли си я?

– Не още. Прислужниците на Тайра, отвратителна тълпа китайци, не говорят никой от езиците, които разбирам. Така че ми е трудно да науча от тях, но най-голямата сграда в Колонията принадлежи на мъжа, за когото тя ще се омъжи.

– Там ли живее?

– Не съм сигурен, но… – Хирага млъкна, една идея се въртеше в главата му. – Слушай, ако ме приемат, ще ходя навсякъде, ще разбера всичко за защитата им, ще се кача на военните им кораби и…

– И някоя нощ – поде Ори тутакси, изпреварвайки го – може би ще завземем или потопим един.

– Да.

И двамата засияха при тази мисъл, свещта трептеше и хвърляше странни сенки.

– При хубав вятър – започна Ори тихо, – южен вятър, както тази вечер, с петима или шестима шиши, с няколко бурета с петрол, предварително укрити в необходимите складове… дори и без това ще минем: можем да направим запалителни бомби и да подпалим Йошивара. Вятърът ще раздуха пожарите в селото, те ще се разпрострат из Колонията и ще я изпепелят! Нали!

– А корабът?

– В суматохата с гребане ще се доберем до големия. Ще бъде лесно, нали?

– Няма да е лесно, но какъв удар само!

– Соно-джой!