Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 33 (всего у книги 99 страниц)

– Това беше лоша мисъл, Хосаки. Ужасна!

– Съгласна съм, господарю. Моля да приемеш смирените ми извинения. – Отново докосна с глава татамите. – Беше глупаво. Не зная откъде извират такива глупости. Прав си, разбира се. Просто съм напрегната от опасностите, които те заобикалят. Моля те, господарю, ще ми разрешиш ли да се оттегля?

– След малко, да, а междувременно – малко поуспокоен, той й махна да му налее още чай, все още разтревожен, че тя се осмели да изрече такова светотатство открито дори и пред него.

– Мога ли да спомена още една мисъл, господарю, преди да изляза?

– Да, при условие че не е глупава като последната.

Тя едва не прихна на глас от сприхавата, по момчешки язвителна забележка.

– Ти каза, господарю, толкова мъдро, че най-важната и неотложна загадка, свързана с гай-джин, е как да потопим флотите им и да държим оръдията им по-далеч от бреговете си, нали?

– Да.

– Могат ли оръдията да се натоварят на баркаси?

– Какво? – Той се намръщи, тази нова задача отклони мислите му от Нобусада. – Предполагам, че да, защо?

– Ще разберем от холандците, те ще ни помогнат. Построяваме защитна флота, нищо че ще е обременително, закотвяме баркасите по крайбрежието, колкото може по-навътре в морето, на стратегическите подстъпи към нашите важни райони, като Проливите Шимоносеки, наред с това укрепваме входа към всички наши пристанища – за щастие те са твърде малко, нали?

– Навярно е възможно – допусна той, идеята не му бе идвала наум. – Но нямам достатъчно пари и злато, за да купя оръдията, необходими за бреговите ни батареи, камо ли да построя такава флота. Нито достатъчно време и знания, нито пък нужното богатство, за да осигуря въоръжение и да създам фабрики за собствено производство – нито да осигуря хора, които да ги ръководят.

– Да, истина е, господарю. Толкова си мъдър – съгласи се Хосаки. После тъжно пое дълбоко въздух. – Всички даймио са обеднели и потънали в дългове – и ние, както много други.

– А реколтата? – остро попита Йоши.

– Съжалявам, че нося лоши новини, по-слаба е от миналогодишната.

– С колко по-слаба?

– С около една трета.

– Това е ужасна вест и точно когато се нуждая от допълнителни приходи. – Сви юмрук. – Всички стопани са бака.

– Толкова съжалявам, не е по тяхна вина, Йоши-чан, много късно или много рано валя дъжд, слънцето също. Тази година боговете не ни се усмихнаха.

– Няма никакви богове, Хосаки-чан, но има карма. Лошата реколта е карма – ще трябва да качиш данъците въпреки това.

В очите й заблестяха сълзи.

– В Кванто ще настъпи глад преди следващата реколта – а щом е така при нас, с най-богатите оризища в цял Нипон, какво остава за другите? – Връхлетя ги споменът за глада преди четири години. Хиляди измряха, а десетки хиляди бяха пометени от неизбежния в такива случаи мор – чума, холера. А и през Големия глад преди двайсет години загинаха стотици хиляди. – Това наистина е Земята на сълзите.

Той кимна разсеяно. После повтори кисело:

– Ще увеличиш данъците с една десета, всички самураи ще получат с една десета по-малко. Поговори с лихварите. Нека увеличат заемите ни. Парите ще отидат за въоръжаване.

– Разбира се. – И добави предпазливо: – Ние сме по-добре от повечето, заложена е само реколтата от следващата година. Но трудно ще получим обикновения процент лихва.

Йоши отвърна раздразнено.

– Не искам да зная и не ме е грижа за лихвения процент, спогоди се колкото можеш по-добре. – Лицето му се изопна. – Може би е дошло времето да предложа на Съвета да регулираме „лихвения процент“, както моя велик дядо?

Преди шейсетина години шогунът, притиснат от дълговете на баща си, от заложени с години напред реколти като всички даймио и подтикнат от все по-нарастващото високомерие и надменност на търговската класа, неочаквано постанови, че всички дългове се отменят, а всички бъдещи реколти се освобождават.

През двата и половина века след Секигахара тази изключителна наредба бе провъзгласявана четири пъти. Тя причини хаос из цялата страна. Всички класи пострадаха неимоверно, особено самураите. Търговците на ориз – основни лихвари не можеха да сторят почти нищо. Мнозина фалираха. Неколцина си направиха сепуку. Останалите се обединиха, както можаха, и страдаха наред с всички други.

До следващата реколта стопаните имаха нужда от търговците, а всички хора се нуждаеха от ориз и така пестеливо продажбите се извършваха само в краен случай и рядко – затова и много скъпо; парите се даваха на заем за семена и сечива срещу следващата реколта; и отново, но много по-скромно се отпускаха пари и кредити на самураите срещу очакваните им приходи за живот и развлечения, за коприни и мечове. Скоро самурайското свръххарчене стана нещо обикновено. Лихварите се върнаха към търговията много по-предпазливо. Пак трябваше да ги придумват с приемливи условия, охотно се предлагаха и с признателност се купуваха самурайски чинове за някои от синовете им и скоро всичко тръгна както преди – със заложени феодални владения.

– Може би ще се наложи, господарю. – И двамата се отвращаваха от лихварите. – Имам тайни запаси от ориз в случай на глад, твоите хора няма да си дояждат, но няма и да умират от глад.

– Добре. Размени ги за пушки.

– Толкова съжалявам, количеството е незначително – поясни тя нежно, ужасена от неговата наивност, и добави бързо, за да смени темата: – Междувременно данъците няма да доставят парите, които ще поискат гай-джин.

– Тогава ще ги набавиш от лихварите – рече той остро. – Направи всичко необходимо. Трябва да имам пушки.

– Да. – Тя изчака тишината да се сгъсти, после бавно изложи дълго обмисления си план. – Ти каза нещо, преди да тръгнеш от къщи, и то ме наведе на мисълта, господарю, за малката златна мина в северните ни планини. Предлагам да увеличим работната сила.

– Но толкова пъти си ми казвала, че мината вече е с изчерпани възможности и че носи все по-малко приходи всяка година.

– Истина е, но благодарение на теб разбрах, че нашите миньори не ги бива. Имам предвид, че където има една жила, може да има и други, стига да намерим опитни златотърсачи, които да ги открият. Дали пък методите ни не са остарели. Сред гай-джин сигурно се срещат познавачи.

Той я погледна.

– Как го смяташ?

– Разговарях със Стария миризливко – такъв беше прякорът на един възрастен холандец, в миналото търговец в Дешима, съблазнен от длъжността частен учител на Йоши, който чрез дар от прислужници, младичка съпруга-консорт и много саке го придума да остане, а после вече му бе минало времето да си тръгне. – Той ми разказа за голяма треска за злато в Страната на Златните планини, които ти спомена, където само преди четиринайсет години гай-джин от всички нации отишли да търсят богатство от земята. Преди няколко години пак имало такава треска за злато в една страна далеч на юг от нас – той я нарече Ван Диемен4343
  О-в Тасмания. – Б.пр.


[Закрыть]. В Йокохама навярно има хора, които са взели участие в една от двете трески за злато. Познавачи.

– И ако съществуват? – Йоши си спомни за Мисамото.

– Предложи им безопасен достъп и половината от златото, което открият за една година. Чух, че имало много американци и авантюристи в Колонията.

– Съгласна ли си гай-джин да бродят из нашите земи и да ни шпионират? – запита я вяло.

Хосаки поклати глава, после се наклони напред, бе привлякла цялото му внимание.

– Пак ти стигна до решение, Йоши-чан. Да речем, че тайно се обърнеш към най-важния търговец; в Йокохама, същия, за когото ми каза, че ще снабди Чошу с пушки – съгласна съм, трябва да получим пушки и модерни оръдия на всяка цена и да попречим на враговете ни да ги придобият. Да речем, че му предложиш своята златна концесия с ограничен достъп. В замяна той ще уреди всичко по издирването и разработването на жилите. Ще допуснеш само един-двама невъоръжени златотърсачи, и то само под най-строго наблюдение. В замяна незабавно те снабдяват със също толкова оръдия и пушки в аванс, колкото е половината от твоето намерено злато, а търговецът се съгласява да продава оръжие и оръдия само на теб. Никога на Чошу, Тоса или Сацума. Ти се усмихваш, господарю?

– И нашият посредник ще е Мисамото?

– Ако не беше твоето умение да го откриеш и обучиш, това нямаше да е възможно. – Изрече го с подчертано уважение и отново изправи гръб, тайно удовлетворена, слушаше забележките му и своите отговори и разбираше, че той бързо ще се заеме с плана й, че някак си ще се сдобият с пушки и никога, никога, никога няма да разменят тайния запас от ориз. Не след дълго вече можеше да се престори на уморена и да помоли за разрешението му да си отдъхне: – … и ти си почини. Господарю, след такова великолепно, макар и изнурително упражнение…

„Разбира се, че такъв изтънчен мъж като него трябва да си почине“ – помисли си Хосаки. И го отрупа с многобройни благоразумни комплименти, помоли за разрешение да масажира уморените мускули на рамото му, все по-предпазливо стана по-интимна, въздишка-две, и все по-близо и по-близо до него, толкова близо, колкото тя желаеше. Толкова близо до него, колкото Койко.

Малко по-рано Койко учтиво бе помолила за разрешение да я посети, бе й се поклонила, благодарила и рекла, че се надява услугите й да са доставили удоволствие на Великия господар, че е чест за нея, дето са я допуснали в дома му дори за кратко. Бяха побъбрили малко и после Койко си бе отишла.

„Такава красавица – помисли Хосаки без ревност и без завист. – Йоши има право на флирт от време на време колкото и да е скъпо. Тяхната красота е толкова крехка, толкова преходна, животът им е толкова тъжен, същински черешови цветове от Дървото на живота. Мъжкият свят е толкова по-вълнуващ физически от нашия. Ийе, да можеш да прелиташ от цвят на цвят без болка и грижа.

Ако наказанието и за най-малкия флирт от наша страна не беше толкова незабавно и жестоко, жените щяха да размислят над това много по-често. Щяхме ли го правим? Защо не? Стига да е безопасно.

Понякога, когато Йоши отсъства, мисълта за такава огромна опасност и незабавна смърт става почти непреодолимо еротична. Глупаво е за такова мимолетно удоволствие. Нали?“

Тя зачака, наблюдавайки го, топлина я сгря отвътре, обожаваше играта на живота, докато в неговото съзнание се тълпяха варианти на плана и как да използва своето творение, Мисамото.

„Ще започна веднага – мислеше той. – Хосаки е разумна и добре ми изяснява собствените ми мисли. Но, ийе, да формулира истината за момчето беше бака в най-висша степен колкото и да е правилно от държавническа гледна точка. На жените им липсва изисканост.“

На другата сутрин в Колонията точно преди зазоряване Джейми Макфей целуна за последно Неми и заедно тръгнаха по коридора към покоите на Малкълм Струан. Той почука леко. Вратата веднага се отвори и младото момиче, Шизука, излезе, затвори, усмихна се особено и зашепна на Неми, която взе Макфей под ръка и бързо го отведе на площадката.

– Какво? Лоши новини, хей? – нервно запита Макфей. Преди тя да затвори, бе зърнал дълбоко заспалия Струан на голямото легло с балдахин и всичко изглеждаше наред. Неми не му обърна внимание и продължи да разпитва момичето.

Разгневен, Макфей попита:

– Неми, какво? Нещо лошо?

Тя се поколеба, после с един начален поток от напевен, извиняващ се японски се окопити и засия:

– Не лошо, Джами-сан, ти, ъ, дойде Йошивара утре, да, не? – Сложи си наметалото и тръгна надолу по стълбите, но той я спря.

– Какво лошо има, Неми? – попита Макфей подозрително.

Тя го изгледа за миг, после пак го заля с японски и пиджин, които нямаха смисъл. Накрая вдигна рамене.

– Тъйнъ, уакаримасу ка?

– Тъйнъ? Аййе, за Бога. Какво е тъйн, хей?

– Тайна, Джами-сан, хай?

– А, тайна, за Бога! Уакаримасу? Каква тайна?

Тя въздъхна с облекчение и засия:

– Тайна, добра! Тайна, Джами-сан, Шизука, Неми. Хай? Хай?

– Хай. Ние пази тайна. Сега какво?

Още непонятен японски и още пиджин, докато си обличаха връхните роби, и после, разстроена, че не може да му обясни точно или че въобще трябва да се обяснява, Неми пародира много от движенията и прошепна:

– Шизука добре, работи добре цял нощ.

– Тай-панът добре ли е?

Неми завъртя очи.

– Хай. Джами-сан, Шизука добре!

Всичките му въпроси предизвикваха само още поклони и усмивки от двете, така че той благодари на Шизука; възнаграждението й вече бе уредено: „Тай-пан плати много-много хубав“ – бе му казала мама-сан. За последен път Неми го закле да пази тайна. Чакащият прислужник ги поведе към Йошивара.

Обезпокоен, без да знае защо, обаче сигурен, че не му казаха цялата истина, Макфей се промъкна на пръсти и застана над леглото, но Струан спеше дълбоко, дишаше спокойно, така че Джейми излезе, отиде в кабинета си и се хвана за работа.

Докъм десет и нещо.

– Здравей, докторе, влез, добре, че идваш, какво ново?

Лицето на Хоуг бе мрачно.

– А Ток изпрати да ме повикат и аз току-що прегледах Малкълм. Това е новото. Ще ми се, за Бога, първо да ме бе попитал, преди ти – о, Боже мой, Джейми – добави бързо тантурестият добряк, като го видя да се изчервява. – Зная, той те е помолил да го уредиш, но ми се ще да се бе сетил първо да ме попиташ – щях да обмисля, очевидно е дяволски опасно и дяволски комично да пробва толкова скоро, след като половината му вътрешности са закърпени и на път да се пръснат… – Той млъкна и седна. – Извини ме, но трябваше да се изприказвам.

– Няма нищо… Зле ли е?

– Не зная, малко кръв в урината и силни болки в слабините. Изглежда, е била много енергична, той се бил увлякъл и когато достигнал кулминацията, стомахът му се свил от възбудата й се сгърчил, така каза. Горкичкият момък, макар че много го боли, твърди, че тя си струвала парите.

– Така ли твърди?

– Да, с някои подробности – не споменавай, че съм ти казал, а? Дадох му болкоуспокоително, така че ще поспи час-два. Ще се отбия по-късно. – Хоуг въздъхна и се изправи с мрачна усмивка. – Получих ново писъмце от госпожа Струан, а ти?

– Да, горе-долу пак същото. Ще му наредиш ли вече да се върне в Хонконг?

– Не мога да му наредя каквото и да било. Той ще си иде, когато поиска, това е сезонът на бурите, за Бога. Разумно е да остане – освен ако няма нещо належащо в Хонконг.

– Има десетки причини – там е седалището на компанията, тук наистина няма какво да прави.

Хоуг сви рамене.

– Съгласен съм, че в Хонконг ще бъде по-добре. Имах намерение, да се върна с пощенския кораб, но след снощи ще изчакам още няколко дни.

– Вземи го със себе си, моля те, на пощенския кораб.

– Вече му предложих и ми отговори с доста неучтиво „не“. Остави, Джейми, добре му е тук, а и едно отвратително пътуване по море ще му се отрази изключително зле, може да го убие. Между другото чувам, че пак ще има бал следващия вторник с Анжел Хубавелката като почетна гостенка.

– Малкълм не ми е споменавал.

– Под покровителството на посланик Сьоратар, със съмнително потекло, баща на всички французи. Е, да си вървя – дръж ме в течение и ако Малкълм пак помоли за подобен гуляй, първо се консултирай лично с мен.

– Добре. Благодаря, докторе.

По-късно на вратата почука Варгас.

– Сеньор, А Ток казва, че тай-панът искал да ви види.

Качвайки се по стълбата, Макфей внезапно усети противно присвиване в стомаха, като се постави на мястото на Малкълм.

– Сеньор Макфей! – извика Варгас от долната площадка. – Извинете, но самураите от Чошу току-що пристигнаха за поръчката на пушки, сеньор.

– Връщам се веднага.

Макфей почука и отвори.

– Здравей, тай-пан – каза любезно. Струан бе подпрян на възглавници, гледаше особено, с вяла усмивка на лицето. – Как си днес?

– Видя ли се с Хоуг?

– Да.

– Добре, тогава знаеш, че момичето се оказа много добро и, ами, благодаря ти, Джейми. Страхотно ме облекчи, макар… – Струан се изсмя нервно, – макар краят леко да ме разтърси. Потресаващо тяло. Всичко се получи крайно задоволително, но едва ли ще го повторя, преди да се оправя. Тя със сигурност ме отърси от безизходното положение. – Малкълм пак се изсмя кратко и нервно. – Не си представях, Джейми, че малко момиче като нея толкова може да е силно и толкова… разбираш, нали?

– Разбира се. Всичко според плана ли стана?

За миг Струан се поколеба, после твърдо отвърна:

– Да, дори по-добре… искам да й удвоиш заплащането.

– Разбира се. – Макфей долови скритото безпокойство на Малкълм и го заболя за него. Очевидно, каквото и да се бе случило, отношенията между Малкълм и Шизука щяха да останат тайна. „Щом така иска, добре. Не е моя работа. Каквото станало, станало. Ще добавя още една тайна към всички останали.“ – Радвам се, че е минало добре.

– Повече от добре. Момичето каза ли нещо?

– Само, че… ъъ… била работила усилено цяла нощ, за… ами, за да ти достави удоволствие.

На вратата бодро се почука и в стаята плавно влезе Анжелик, цъфтяща и в добро здраве, елегантна в новата си светлолилава рокля, със слънчобран, шапка с пера, ръкавици и шал.

– Здравей, любими, здравей, Джейми, как сте днес? О, Малкълм, толкова ми е приятно да те видя. – Тя се наведе над леглото и нежно целуна Струан: О, cheri, толкова ми липсваше.

В момента, когато вратата се отвори, сърцата на двамата мъже се свиха. Нервността на Макфей се засили, тутакси огледа леглото и стаята за някакви издайнически следи. Но всичко бе спретнато и подредено, чаршафите и калъфките за възглавници бяха сменени – както всяка сутрин – повече заради чистофайничеството на Струан, стигащо чак до глупави превземки, – помисли си Джейми – и чиста риза всеки ден. Смешно, един път или два пъти на месец бе повече от достатъчно, но такъв навик бе установил Дърк Струан, а заповедите на тай-пана се превръщаха в закон за Тес Струан и за семейството й. Струан бе току-що избръснат, с чиста нощна риза, прозорците бяха отворени за морския бриз, отнасящ и най-малката следа от парфюм. Джейми задиша по-леко и я чу да казва:

– Видях доктор Хоуг.

И двамата едва не получиха нов пристъп.

– Горкичкият ми – добави Анжелик след миг. – Съобщи ми, че си прекарал зле нощта, горкичкият ми, и че няма да дойдеш на соарето на Сър Уилям тази вечер, така че си помислих да отскоча и да поседя с теб до обяд.

Отправи им сияеща съблазнителна усмивка и се настани във високия стол. Струан се поболяваше от любов по нея, но в същото време страдаше от чувство за вина. „Трябва да съм се побъркал, за да пожелая курва да замести любовта на моя живот“ – помисли си той, горд с нейната открита сърдечност, щеше му се да й признае за Шизука и да я помоли за прошка.

Нощта бе започнала добре; съблечената, усмихната Шизука се притискаше в него, галеше го и го насърчаваше. Той също я бе докосват и галил, горд и изпълнен с желание. Нормалната поза му бе неудобна и болезнена, както и най-обикновеното движение, затова остана седнал и се опита да започне, но тъкмо тогава споменът за лицето и осанката на Анжелик го погълна неканено и ненадейно. Възбудата му изчезна. И колкото Шизука, пък и той самият да се стараеха, не се получи нищо.

Отдъхнаха си и опитаха отново, болката му нарасна ужасно, разпалена от неистов, безсилен гняв и от нуждата да се докаже. Последваха още докосвания и опити – момичето имаше опитни ръце, устни и тяло, но не сполучи да предизвика поне далечен намек за страст и потребност, камо ли за любов с нейната смътна загадка. Каквото и да правеха, не успяха да прогонят сянката на Анжелик. Нито да победят болката.

Накрая Шизука се отказа, младото й тяло блестеше от пот и тя се задъхваше от напрежението.

– Гомен-насай, тай-пан – не спираше да шепне извиненията си тя, но всъщност криеше гнева си и едва не плачеше заради неговата импотентност, тъй като никога досега не се бе проваляла; очакваше всеки момент той да извика прислужниците да я набият и изхвърлят навън, задето не можа да го възбуди, както би постъпил всеки цивилизован човек. А най-вече тръпнеше от страх как ще обясни на своята мама-сан некадърността си. „Буда ми е свидетел: този мъж се провали, а не аз!“

– Гомен-насай, гомен-насай – продължаваше да мълви.

– Заради раната е – измърмори Малкълм, презирайки се; разказа й за Токайдо и раните си, макар да знаеше, че момичето не разбира нито дума. Немощта бе разклатила нервите му. Когато избликът и сълзите му преминаха, я накара да легне до него, възпря я от нови опити и й даде да разбере, че ще получи двойно заплащане, ако запази всичко в тайна. – Тайна, уакаримасу ка? – умоляваше я той.

– Хай, тай-пан, уакаримасу – бе се съгласила Шизука щастливо, намери му лекарството, за което я помоли, и после го залюля в прегръдката си, за да заспи.

– Малкълм… – рече Анжелик.

– Да? – веднага се отзова Струан, съсредоточи се, сърцето му биеше и му напомняше, че бе изпил остатъка от приспивателното на Хоуг и че трябва да помоли А Ток да поднови сместа – само за ден-два. – И аз се радвам да те видя.

– Аз също. Харесваш ли новата ми рокля?

– Чудесна е – като теб – рече той.

– Мисля да вървя, тай-пан – намеси се Макфей, видя как грейна Струан, зарадва му се, макар все още да се потеше от притеснение. – Представителите на Чошу са долу – да продължа с тях, нали?

– Както решихме. Добре, още веднъж ти благодаря, Джейми. Съобщи ми как вървят преговорите.

– Малкълм – избърза Анжелик, – докато Джейми е тук… спомняш ли си, помоли ме да те подсетя, когато се съберем тримата, за моята… за малка издръжка.

– О, да, разбира се, Джейми – каза той сърдечно, когато тя взе ръката му; видимото й удоволствие хвърли изтеклата нощ в забвение. „Завинаги – помисли си той щастливо. – Тази нощ въобще не се е случвала!“ Впиши разходите на моята годеница в сметката ми – нареди той на Макфей, думата „годеница“ предизвика у него прилив на щастие. – Анжел, само подписвай сметките, каквото и да искаш; Джейми ще се погрижи за тях.

– Благодаря ти, cheri, това е чудесно, но, моля те, мога ли да получа малко пари?

Струан се засмя и Джейми също се усмихна.

– Не се нуждаеш от пари тук, няма нужда от пари в брой – никой от нас не носи.

– Но, Малкълм, аз ис…

– Анжелик – прекъсна я той по-твърдо. – По сметка се разплащаме за всичко, в клуба и във всички магазини в Колонията, всички правят така, дори в Хонконг, не си ли спомняш. Така търговците не могат да те мамят, а ти имаш постоянен опис.

– Но аз винаги съм носила пари, cheri, свои пари, за да плащам собствените си сметки – заяви Анжелик с показна честност, – а тъй като баща ми има… ами, ти разбираш.

– Да плащаш собствените си сметки? Ама че ужасна мисъл! Това е нещо нечувано в доброто общество. Сега не се безпокой – усмихна й се той, – това е мъжка работа. Разплащането по сметка е най-доброто решение.

– Може би французите са различни, но винаги имаме дребни и…

– И ние в Англия и навсякъде другаде, но в Азия всички подписваме сметки. Купувай си каквото искаш, просто се подпиши – дори още по-добре е да ти направим твой личен печат, ще подберем най-подходящото китайско име за теб. – Ставаше дума за малък печат, обикновено с правоъгълна форма, от слонова кост или кокал с изгравирани декоративно китайски йероглифи, които наподобяваха името на собственика. Когато го натиснеш в мастилен тампон, а после върху хартия, се получаваше неповторим отпечатък, който трудно се подправяше. – Джейми ще го уреди.

– Благодаря, Малкълм. Но тогава, ами, мога ли да имам собствена сметка, cheri. Много добре се оправям със сметките.

– Сигурен съм, но не напрягай красивата си главица; когато се оженим, ще го уредя, но тук не е необходимо.

Анжелик сама не се чуваше как забавлява Струан с клюки от Френската легация, с прочетеното във вестниците, с писмото на приятелката си от Париж за една великолепна резиденция – наречена „хотел“ – на Шанз-Елизе, собственост на някаква графиня, която скоро ще бъде отворена и е толкова евтина; Анжелик сееше семената на прекрасното бъдеще, разсмиваше го, очакваше да му се приспи, та да тръгне за обяда с френските офицери в клуба, после поязди с тях и с някои офицери от английската флота на хиподрума, следобед да си отдъхне, да се приготви за соарето на Сър Уилям – няма никаква причина да не отиде, но първо ще се върне да пожелае лека нощ на своя бъдещ съпруг.

Всичко бе великолепно и ужасно; мисълта й повече бе заета с новата дилема как да получи пари в брой. „Каква да правя? Трябват ми пари в брой, за да платя за лекарството, тази свиня Андре Понсен няма да предплати за мен, сигурна съм. Проклет да е и проклет да е и баща ми, задето ми открадна парите! И проклет да е оня от Токайдо, вечно да гори в ада дано!

Стига! Помисли. Помни, че си сама и няма кой да ти решава проблемите!

Единствената ми скъпоценност е годежният ми пръстен, а не мога да го продам, просто не мога. О, Боже, всичко вървеше толкова добре. Сгодена съм официално, Малкълм се оправя, Андре ми помага, но лекарството е толкова скъпо, а нямам никакви пари, пари на ръка. О, Боже… Боже, какво ще правя!“

Сълзи рукнаха от очите й.

– Господи, Анжелик, какво има?

– Толкова… Толкова съм нещастна – изхлипа тя и зарови глава в завивките, – толкова съм нещастна заради… заради Токайдо и че си ранен и аз… аз също съм ранена – не е честно!

Катерът на Сър Уилям, движен от десет гребла, бързаше през вълнението право към флагмана, закотвен на рейд край Йокохама, носът му тежко пореше вълните.

Сър Уилям беше сам в кабината, прав – лесно понасяше вълнението, – по редингот и с цилиндър. Морето светлееше, светлината избледняваше на запад, събираха се тъмни облаци, но без видима заплаха от буря. Когато катерът се люшна край кораба, всички гребла се вдигнаха вертикално, посланикът скочи на моста и забърза към главната палуба, където бе тържествено посрещнат.

– Добър ден, сър – енергично отдаде чест лейтенант Марлоу. – Оттук, моля. – Минаха покрай проблясващите оръдия на квартердека – главната палуба, – край мравуняка от хора, които покриваха оръдията, покрай навити корабни въжета, край проверените корабни платна, покрай димящия комин, изкачиха се по стълбичка, спуснаха се по друга към втората палуба с топовете и покрай моряците, които ковяха летви и подреждаха корабните принадлежности, и се запътиха към кабината на адмирала в кърмовата част. Часовият отдаде чест, когато Марлоу почука:

– Сър Уилям, сър.

– Отворете широко вратата, Марлоу, за Бога.

Марлоу задържа вратата за Сър Уилям и понечи да я затвори.

– Марлоу, останете тук! – разпореди се адмиралът.

Просторната кабина заемаше кърмата на кораба: Множество малки люкове, голяма маса и столове, застопорени към пода, малко легло и тоалетна, голям шкаф с ръбести гарафи. Адмиралът и генералът се надигнаха с престорена учтивост и пак седнаха. Марлоу остана на вратата.

– Благодаря ви, че пристигнахте толкова бързо, Сър Уилям. Бренди? Шери?

– Бренди, благодаря ви, адмирал Кетърър. Неприятност ли?

Червендалестият мъж погледна Марлоу.

– Бихте ли налели бренди на Сър Уилям? – Той хвърли лист хартия на масата. – Официално съобщение от Хонконг.

След обичайните надути поздрави съобщението гласеше:

„Веднага се отправете с флагмана и четири или пет бойни кораба към пристанището Бо Чи Се, северно от Шанхай, координатите следват на гърба, където основната пиратска флота на У Сун Чой е на котва сега. Преди седмица джонките на този пират, арогантно развели неговия флаг – «Белият лотос», – пресрещнаха и потопиха пощенския на Нейно величество кораб «Бони Сейлър» във водите край залива Мирс, пиратско пристанище северно от Хонконг. Флотата тук ще се справи с Мирс Бей – вие ще избиете по-голямата част от жителите на Бо Чи Се и ще потопите всички плавателни съдове без рибарските, ако водачът, за когото се предполага, че е Чу Фан Чой, откаже да се покори и не склони да се предаде на правосъдието на Нейно величество.

Когато приключите, ми пратете един кораб с доклад и се върнете в Йокохама, като се поставите там, както обикновено, на разположение в служба на Нейно величество. Покажете горното на Сър Уилям и му дайте приложеното писмо, ваш Станшоп, КОБ, губернатор на Далечния изток.

П.П. «Бони Сейлър» изчезна с целия си екипаж, 76 офицери и моряци, десет пътници, сред които една англичанка, съпруга на тукашен търговец, товар със злато, опиум и ориз на стойност 10 хиляди гвинеи. Чу Фан Чой имаше наглостта да изпрати в Губернаторството чувал с бордовия дневник и четиридесет и три чифта уши, придружени от писмо с извинения, че не е могъл да набави останалите. Ушите на жената липсваха и се боим от най-лошото.“

– Негодници – измърмори Сър Уилям, повдигаше му се при мисълта, че гъмжи от пирати из азиатските води, особено от Сингапур на север до Пекин, а флотата на „Белият лотос“ бе най-многобройна и най-прочута; жената спокойно можеше да е съпругата му, която трябваше да пристигне от Англия в Хонконг тия дни с три от децата им. – С прилива ли тръгвате?

– Да. – Адмиралът плъзна един плик през масата. Сър Уилям разчупи печатите:

„Драги Уили, следващият пощенски кораб ще донесе звонкови пари за разноските на Легацията. Между нас казано, съжалявам, Уили, но не мога да ти дам допълнителни войски в момента, нито кораби. Може би напролет. Беше ми наредено да върна войски и кораби в Индия, където властите се страхуват да не се повтори метежът отпреди пет години. Освен това Пенджаб отново ври и кипи; пиратите са напаст в Персийския залив, а проклетите номади в Месопотамия отново прерязаха телеграфа – организира се нов експедиционен корпус, за да се справим с тях веднъж и завинаги!

Как е горкият Струан? Отправям питане към Парламента за «неуспеха при защитата на нашите граждани». Новината за вашето нещастие на Токайдо ще стигне в Лондон до две седмици, отговорът ще дойде не по-рано от два месеца. Вярвам, че ще насърчат твърдите ответни мерки и ще ни пратят пари, войски и кораби, за да изпълним заповедите им. Междувременно се оправяй с бедите, ако те сполетят, както можеш. Хонконг кипи заради нападението на Токайдо. Майката на Струан направо полудя, а цялата сган от китайски търговци (колкото и да са богати от отвратителната си търговия с опиум) се е наежила, тяхната заблуждаваща, тенденциозна жълта преса иска твоята оставка. «Било ли е някога по-различно?» – както казваше Дизраели. Бог да те ощастливи.

Твой Станшоп, КОБ, губернатор.“

Сър Уилям отпи солидна глътка: „Дано лицето ми не издава тревогата ми.“

– Хубаво бренди, адмирале.

– Да, от най-добрия ми личен запас, във ваша чест – каза адмиралът, вбесен, че Марлоу е налял на Сър Уилям почти половин водна чаша, а не бе му сипал от обикновеното, второкачествено бренди за посетители. „Мухльо – помисли адмиралът, – ако не се изхитри, никога няма да получи адмиралски чин.“

– Какво става с отиването в Осака? – попита Сър Уилям.

– О, Осака ли? Съжалявам, ще трябва да отложите пътуването, докато се върна. – Едва прикри усмивката си.