Текст книги "Гай-джин"

12.

Макфей вдигна поглед от купчините с писма, документи и списания, разхвърляни по бюрото.

– Как е Малкълм? – попита той, когато д-р Бабкот влезе и затвори вратата. Кантората бе просторна, с изглед към Хай стрийт и морето.

– Някаква стомашна криза, Джейми, можеше да се очаква, разтревожен съм, горкият момък. Превързах раната му – бе разкъсал няколко шева. Дадох му екстракт от опиум. – Бабкот потърка зачервените си от умора очи, рединготът му беше измачкан, с протрити ръкави и целият на петна от лекарства и засъхнала кръв. – Не мога да направя кой знае какво за него сега. Какви са последните новини от флотата?

– Status quo: корабите са заели позиция, легацията е още обкръжена, надяват се Бакуфу да се появят скоро.

– Какво ще стане, ако не се появят?

Макфей сви рамене.

– Получих нареждане да заведа Малкълм в Хонконг при първа възможност – много е важно за него. Мога да го кача на пощенския кор…

– Категорично забранявам да го правиш – извика гневно Бабкот. – Глупаво е и е извънредно опасно. Ако излезе буря, което е доста вероятно за това време от годината… ами прилошаването и продължителното повръщане ще разкъсат шевовете – а това ще го убие. Не!

– Но кога ще е безопасно?

Лекарят погледна през прозореца. В залива не се виждаше никой. Небето бе покрито с облаци. Той за сетен път съпостави безпомощността си и познанията си.

– Поне след седмица, а може би след месец. Един Господ знае, Джейми, аз не зная.

– Ако можеше да дойде с пощенския кораб, щеше ли да бъде по-добре?

– За Бога, не! Не ме ли чуваш ясно? Не, не! Струан не трябва да се движи. Девет дни с кораб направо ще го убият.

Лицето на Макфей помръкна.

– Какви са шансовете на Малкълм? Много е важно да ги знам.

– Все още са добри. Температурата му е повече или по-малко нормална и няма признаци за загнояване. – Бабкот потърка очите си отново и се прозя. – Съжалявам, Джейми, не исках да ти се сопвам така. От полунощ съм на крак: заших двама кавгаджии – моряк и войник – от Пияния град, а призори в Йошивара спешно трябваше да зашия млада жена, опитала се да се пореже до смърт. – Той въздъхна. – Трябва да го пазим колкото е възможно по-спокоен. Лошите новини са предизвикали кризата.

Вестта за смъртта на Кълъм Струан и прогнозите, направени за новото положение на Малкълм като тай-пан, които засягаха всичките им конкуренти, бързо обходиха Колонията. В „Брок и синове“ Норбърт Грейфорт прекъсна заседание, за да отвори първата бутилка с шампанско; от много седмици я пазеха охладена в новото им, много модерно хладилно помещение до техния склад.

– Най-добрата новина от години – изкиска се той на Дмитрий. – Имам още двайсет сандъка с шампанско за празненството, което ще организирам довечера. Наздраве, Дмитрий! – Вдигна чашата си от възможно най-финото венецианско стъкло. – За тай-пана на Търговската къща: без Стария, а ако е рекъл Господ, и без Новия, и те може би ще фалират през годината!

– Ще пия с теб, Норбърт, за успеха на новия тай-пан, но не и за останалото – рече Дмитрий.

– Виж действителността. Те са старият, ние сме новия свят – някога бяха силни, докато бе жив Дърк Струан, но сега са слаби, Макфей е слаб – защо ли, с неговата ентусиазирана помощ и с малко убедителност през нощта на убийството на Кентърбъри можехме да раздвижим цялата колония, флотата, армията, можехме да пленим тоя негодник краля на Сацума, да го обесим и да заживеем щастливо след това.

– Съгласен съм. Трябва да се отмъсти за Джон Кентърбъри по един или друг начин. Горкичкият – въздъхна Дмитрий. – Знаеш ли, че той ми завеща своята търговия? – Кентърбъри бе ръководил една от по-малките търговски къщи, специализирана в износ на копринени платове и особено на пашкули и копринени буби, много доходна търговия за Франция, където производството на коприна, някога най-доброто в света, бе погубено от болест. – Джон винаги казваше, че ще умре, но никога не му вярвах. Аз съм също изпълнителят на завещанието му. Дребосъкът Уили ми го даде, преди да отплава.

– Всички самураи са кучи синове, да го убият безпричинно. Какво става с неговата мусуме? Старият Джон беше луд по нея. Тя е бременна, нали?

– Не, това беше слух. В завещанието си Джон ме моли да се погрижа за нея, да й дам пари, за да си купи собствена къщурка. Отидох да я видя, но нейната мама-сан, Райко, онази дърта кукумявка, ми каза, че момичето се е върнало в селото си, но че тя ще му изпрати всичките пари. Аз й платих отгоре, както искаше Джон, и това беше всичко.

Норбърт замислено допи виното си, наля си още и се почувства по-добре.

– Ти също трябва да се погрижиш за себе си. – Норбърт понижи глас, като прецени, че е дошъл подходящият момент: – Трябва да мислиш за бъдещето, а не за няколко топа плат и буби. Помисли за голямата игра, американската игра. С нашите контакти можем да купим всякакво количество британски, френски или пруски оръжия – току-що подписахме страхотна сделка да представяме Круп в Далечния изток – на по-добри цени от тези на Струан и компания. Оръжията са доставени на Хавайските острови, готови за превозване до… докъдето и да е, не задавай въпроси.

– Ще пия за това.

– Каквото и да поиска човек, можем да му го намерим по-евтино и по-бързо. – Норбърт напълни отново чашите. – Харесвам Дом Периньон, то е по-добро от Тат – старият монах знаеше много за цвета му, за захарта в него и дали тя липсва. Както хавайската захар – добави той деликатно. – Подочувам, че ще е толкова ценна тази година, че почти ще е национално богатство за Севера или за Юга.

Дмитрий застина с чашата си, вдигната във въздуха.

– Какво имаш предвид?

– Имам предвид, но нека си остане между нас, че „Брок и синове“ държат под ключ тазгодишната реколта, което означава, че Струан няма да имат много от чувалите, струващи по сто лири, така че твоята сделка с тях няма да се осъществи.

– Ами ако се разчуе? – Дмитрий присви очи.

– Искаш ли да участваш? В нашата сделка? Използвахме сигурен агент за Щатите и за Севера и Юга, за късмет.

– В замяна на какво?

– Тост: за гибелта на Търговската къща!

Из цяла Йокохама се вдигаха тостове по повод смъртта на Кълъм и за успеха на новия тай-пан – и в заседателните зали из Далечния изток, и навсякъде, където се търгуваше с Азия. Някои от тостовете бяха за прослава, други за отмъщение; едни пиеха за успеха, други проклинаха до девето коляно всички от семейство Струан, трети се молеха за неговия успех, но всички, свързани с търговията, обсъждаха как ще им се отрази на бизнеса, ако Струан поеме Търговската къща или ако умре.

Във Френската легация Анжелик се чукна, сръбна от шампанското внимателно, чашата й бе евтина и неподходяща, както и виното.

– Да, съгласна съм, г-н Вервен.

Пиер Вервен, беше Charge d’Affairs, изморен, оплешивяващ мъж на четирийсет.

– Първият тост, госпожице, изисква втори – рече той, вдигна чашата си и се извиси над нея, – не само за успеха и за дълъг живот на новия тай-пан, но и за тай-пан – вашия бъдещ съпруг.

– La – господине! – Анжелик остави чашата си и се престори на ядосана. – Аз го споделих с вас поверително, защото съм безмерно щастлива и горда, но не бива да споменавате гласно, докато г-н Струан не го обяви публично. Трябва да ми обещаете това.

– Разбира се, разбира се – увери я Вервен. Но в главата си бе решил вече, че трябва да прати телеграма на Сьоратар на борда на флагмана, в Йедо, веднага, щом тя си тръгне. Бе повече от ясно – имаше многобройни политически отклонения и възможности, които тази връзка можеше да даде на Франция и френските интереси. „Боже мой – мислеше си той, – ако сме умни, а ние сме, ще можем да контролираме Търговската къща чрез тази млада курва, която няма нищо повече от красиво лице, великолепни гърди, закъсняла девственост и задник, обещаващ на съпруга й буйни преживявания за месец-два. Как, по дяволите, го е хванала. Ако това, което казва, е истина. Ако е…

Merde, бедният мъж трябва да е побъркан, за да реши тази лека жена без никаква зестра и със съмнително потекло да стане майка на децата му! Какъв невероятен късмет за оная противна свиня Ришо, сега той ще може да откупи своите ценни книжа.“

– Моите най-искрени поздравления, госпожице.

Вратата се залюля и се отвори; влезе прислужникът на Легацията, немного млад, пълничък китаец с ленено палто и черни панталони. Нахълта вътре, натоварен с пощата.

– Хей, господар, цялата съща пощаа, няма значение! – Той хвърли писмата и пакетите върху инкрустираното бюро, заплесна се по девойката и се оригна, като си тръгна.

– Боже мой, тези отвратителни обноски са достатъчни да те побъркат! Хиляди пъти съм казвал на тоя кретен да чука! Извинете ме за момент. – Вервен бързо прегледа писмата. Две от жена му, едно от любовницата му, всичките пуснати преди два месеца и половина. „Обзалагам се, че и двете молят за пари“ – помисли си той кисело. – А, четири писма за вас, госпожице. – Много от френските жители получаваха пощата си от най-близката легация. Трите са от Париж, а едното от Хонконг.

– О, благодаря ви. – Анжелик засия, като видя, че двете бяха от Колет, едното от леля й, последното от баща й. – Толкова сме далеч от вкъщи, нали?

– Париж е светът, да, да. Добре, предполагам, че ще искате да се усамотите за малко, можете да ползвате стаята през коридора. Ако ме извините… – Вервен тръгна към натрупаното си бюро с извинителна усмивка – държавни дела.

– Разбира се, благодаря ви. И благодаря за добрите пожелания, но, моля ви, нито дума… – Анжелик излезе грациозно, като знаеше, че за часове великолепната й тайна ще стане всеобщо достояние, прошепната от ухо на ухо. „Беше ли разумно да му кажа? Мисля, че да, Малкълм ме помоли да се омъжа за него, нали?“

Вервен отвори своите писма, прегледа ги, бързо видя, че и двете го молеха за пари, но нямаше никакви други лоши новини. Премести ги настрани, за да ги дочете и им се наслади по-късно, и започна телеграмата за Сьоратар – с тайно копие до Андре Понсен, – доволен, че ще им съобщи добри новини.

– Почакай малко – измърмори той, – може би какъвто бащата, такава и дъщерята и всичко е само едно преувеличение! По-добре е да го докладва така: Преди няколко минути г-ца Анжелик ми прошепна поверително, че… После посланикът да си прави своите планове.

А Анжелик се разположи нетърпеливо в една приятна чакалня с изглед към градината. Първото писмо на Колет й поднесе щастливи новини от Париж, модата, историите и техните общи приятели, толкова бе приятно, че препускаше по листа, като знаеше, че ще го препрочита много пъти, особено довечера в удобното й легло, за да се наслади на всичко. Познаваше и обичаше Колет като сестра – в манастира бяха неразделни, споделяха си надежди, мечти и интимни неща.

Второто писмо й поднесе по-пикантни новини, свързани с нейния брак – Колет й беше връстница, и двете на осемнайсет, но бе вече омъжена от една година и имаше син.

„Бременна съм отново, скъпа ми Анжелик, съпругът ми е доволен, но аз съм малко нервна. Както знаеш, първата ми бременност не бе лека, макар че лекарят ме уверява, че ще бъда много силна. Кога ще се върнеш, не мога да те дочакам…“

Анжелик пое дълбоко дъх и погледна през прозореца, почака да премине угризението й. „Не трябва да се издаваш – повтори си тя, почти разплакана. – Дори на Колет. Бъди силна, Анжелик. Внимавай. Животът ти се промени, всичко се промени – е, да, но само малко. Не действай необмислено.“

Отново си пое дълбоко дъх, следващото писмо я шокира. Леля Ема й съобщаваше ужасната новина за фалита на своя съпруг:

„И сега пие сме без пукната пара, а моят беден, беден Мишел гние в затвора за дългове и отникъде не се вижда помощ! Няма към кого да се обърнем, няма никакви пари. Ужасно, дете мое, кошмар…“

„Горкичкият скъпи чичо Мишел – помисли си девойката и изхлипа тихо. – Жалко, че беше толкова лош управител.“

– Няма значение, моя скъпа лельо-майко – рече после на глас, изпълнена с внезапна радост. – Сега мога да ви се отплатя за цялата обич, ще помоля Малкълм да ми помогне, той сигурно ще…

„Почакай! Ще бъде ли разумно?“

Докато размишляваше над тези въпроси, отвори писмото на баща си. За нейна изненада в плика имаше само писмо, а не и очакваната полица, за която бе помолила – полица за парите, които бе донесла със себе си от Париж и бе депозирала в банка „Виктория“, парите, които чичо й щедро й зае с единственото обещание тя да не казва на жена му и с условието, че баща й веднага ще изплати заема в момента, щом пристигне в Хонконг; впрочем баща й й каза, че го е направил.

„Хонконг, 10 септември

Здравей, мое малко зайченце, надявам се всичко да е наред и че твоят Малкълм те обожава, както и аз, както целият Хонконг. Говори се, че баща му е на смъртно легло. Ще те държа в течение. Междувременно пиша набързо, защото заминавам за Макад с прилива. Има чудесна възможност за търговия там, толкова добра, че заложих временно парите, които ти остави на съхранение, и ще ги инвестирам за теб като равноправен партньор. Със следващата поща ще мога да ти изпратя десет пъти повече от това, което искаше, и ще ти разкажа за чудесната печалба, която сме изкарали – все пак трябва да помисля за твоята зестра, без нея… е?“

Очите й не можеха да продължат да четат, в главата й беше хаос. „О, Боже мой! Каква възможност за търговия? Всичко ли, което имам на света, ще го проиграе?“

Беше почти два и Макфей бе уморен, стомахът му – празен, главата му тежеше. Бе написал дузина писма, подписал петдесет бележки, платил дузина сметки, провери кредитните сметки, които показваха, че търговията върви надолу, откри, че всички стоки, поръчани от Америка, са закъснели, задържани или им ги предлагаха на по-високи цени, цялата търговия с Канада и Европа в известна степен бе засегната от Американската гражданска война. Нямаше добри новини в никое от писмата от Хонконг – много лоши бяха новините и за техния клон в Шанхай, въпреки че Албърт Макструан вършеше великолепна работа. „Боже мой – помисли си той. – Ще бъде катастрофа, ако напуснем Шанхай с всичките наши инвестиции там.“

В града отново имаше вълнения и трите чуждестранни концесии под британски, френски и американски контрол бяха засипани със слухове, че армиите на разбунтувалите се от огромното Тайпинско въстание, разположили се около Нанкин – главен град на юг в страната, който бяха завладели преди девет години и го използваха за своя столица, – са се раздвижили отново. Изрезка от „Шанхай обзървър“ гласеше:

Преди две години, когато нашите храбри британски и френски войски, сполучливо подпомогнати от местната наемна армия, организирана и финансово осигурена от нашите европейски и китайски крале в търговията, под командването на талантливия американски войн Фредерик Таунсенд Уорд отблъснаха въстаниците на радиус от трийсет мили, всички ние сметнахме, че заплахата е премахната завинаги.

Сега според достоверни източници неудържима армия от половин милион въстаници заедно с няколко европейски офицери, се е надигнала, за да тръгне срещу ни, а друга, също от половин милион, ще нападне северно към Пекин. На техния противник, манджурската армия, не може да се разчита, тя е безпомощна, а китайските новобранци са развълнувани, така че този път няма да оцелеем. Надяваме се, че правителството на Нейно величество ще убеди манджурските власти да посочат капитан Чарлс Гордън да командва силите на г-н Уорд, който бе смъртно ранен, и да води манджурците. Вашият кореспондент вярва, че както обикновено всичко ще се реши в последния момент.

Нуждаем се от пълно оборудване на британската армия, разположена в Китай постоянно – както и заради вълненията в Индия през последния индийски бунт на местните индийски войници. Търговията продължава да губи, тъй като цената на коприната и чая постоянно нараства. В повечето области на петстотин мили липсват условия…

Новините от вкъщи също бяха потискащи. Проливни дъждове бяха отнесли реколтата в Ирландия и други области – очакваше се година на недоимък, макар и не толкова голям, както при слабата реколта от картофи, когато умряха стотици хиляди хора. Огромна безработица в Шотландия. Нищета в Ланкшир, особено при мелниците за памук, включително и за трите на Струан заради съюзното ембарго върху памука от Юга и блокадата на всички южни пристанища. С памука от Юга Англия снабдяваше света с платове. А клиперът на Струан, претъпкан с чай, коприна и лакове, предназначени за Лондон, беше изчезнал. На борсата акциите им бяха паднали. Тези на Брок се вдигнаха с успешното пристигане на първия за сезона чай.

Следващото писмо беше от годеницата му, Морин Рос, и беше още по-неприятно: „Кога трябва да пристигна? Прати ли билета ми? Ти обеща, че тази Коледа ще бъде последната, която ще празнуваме разделени…“

– Няма да е тази Коледа, девойче – измърмори Макфей начумерен, макар че много я харесваше, – не мога да си го позволя още, а и тук не е място за млада жена.

Много пъти й бе писал и разказвал за страната, макар да знаеше, че Морин и приятелите й искаха той да работи за Струан в Англия или Шотландия и че е дори по-добре да напусне „тази прочута компания и да се прибере у дома като всеки нормален мъж“. Искаше му се тя да развали годежа и да го забрави, знаеше, че повечето британски съпруги скоро намразваха Азия, отвращаваха се от азиатците, негодуваха срещу лесния достъп до момичетата за удоволствие, презираха храната, пъшкаха за „вкъщи“ и превръщаха живота на мъжете си в ад.

Знаеше също, че харесва Азия, обича работата си, обожава свободата, притежава тяхната Йошивара и никога няма да си иде с удоволствие в родината. „Ами – мислеше си той. – Поне, докато не се пенсионирам.“

Единствената добра новина в пощата бяха книгите от книжарница Хатчард на площад „Пикадили“: новото илюстрирано издание на „Произход на видовете“ от Дарвин, няколко поеми на Тенисон, току-що излязъл преводен памфлет на Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Манифест на комунистическата партия“, пет броя на „Пънч“ и, разбира се, най-ценното – седмичното издание на Чарлс Дикенс, което публикуваше четиринайсета част на „Големите надежди“: печатаха ги с продължение.

При цялата работа, която имаше да свърши, Макфей подобно всички, получили това издание, заключи вратата и жадно изгълта откъса. Когато прочете и последното изречение „Продължението следващата седмица“, той въздъхна.

– Какво ли, по дяволите, ще прави после г-ца Хавишъм, злата стара кучка? Напомня ми на майката на Морин. Надявам се, за Бога, че Пип ще успее да се измъкне от цялата каша по някакъв начин. Надявам се, за Бога, че добрият стар Дикенс ще ни предложи щастлив край.

За миг Макфей се откъсна от действителността, потънал във възхищението си към писателя и неговите великолепни творби: „Оливър Туист“ – преди повече от двайсет години, „Николас Никълби“, после „Дейвид Копърфийлд“ и други до „Повест за два града“. „Дикенс е най-големият писател в света, няма съмнение в това.“

Макфей се изправи и застана до прозореца, загледа морето и се замисли за флотата в Йедо и за пощенския кораб, който сега щеше да продължи редовния си рейс през Шанхай, вместо да тръгне направо за Хонконг с Малкълм Струан, безпокоеше се за него и бъдещето, което някак си се смеси с Пип и г-ца Хавишъм, чудеше се как Пип ще се измъкне от кашата, в която се бе забъркал, и щеше ли момичето да се влюби в него. „Иска ми се да е така, бедно девойче. Ами моето момиче, Морин? Време е да си създам семейство…“

На вратата се почука.

– Г-н Макфей. Мога ли да ви видя за малко? – Беше Пиеро Варгас, помощникът му.

– Един момент. – Чувстваше се малко виновен, че чете книги, сложи броя под купчината с писма, протегна се и отвори вратата.

Пиеро Варгас беше красив евроазиатец на средна възраст, от Макао, малка португалска територия на четиридесетина мили западно от Хонконг, завзета през 1552. За разлика от британците португалците смятаха Макао за родна страна, а не за колония, те насърчаваха своите заселници да се женят за китайки и приемаха децата им за португалски граждани, разрешаваха им достъп в Португалия. Британците не се насърчаваха за подобни действия, макар че мнозина имаха семейства там. Техните потомци обаче не се приемаха в обществото. Според обичая родените в Шанхай носеха бащините си имена, а в Хонконг – майчините.

Откакто британците дойдоха в Китай, чрез конкурс назначиха най-добрите жители на Макао за сарафи и компрадори, които при необходимост говореха английски, а също и китайски диалекти. С изключение на Търговската къща, чийто компрадор беше Гордън Чжан, незаконен син на Дърк Струан и една от любовниците му, легендарната Мей-мей.

– Да, Пиеро?!

– Съжалявам, че ви прекъснах, господине – рече Пиеро, английският му звучеше сладникаво. – Кину-сан, нашият доставчик на коприни, помоли за личен разговор с вас.

– Така ли, защо?

– Ами всъщност не е по личен проблем, а за двама купувачи, пристигнали заедно с него. Те са от Чошу.

– Е, и? – Макфей се превърна целият в слух. Почти две години се правеха опити от даймио на Чошу, феодално владение далеч на запад в пролива Шимоносеки, да въртят търговия; миналата година Главната кантора в Хонконг им бе доставила 200-тонен витлов параход с оръдия, пушки и амуниции. Плащаше се незабавно в злато и сребро, половината в аванс, половината при доставката. – Доведи ги. Не, почакай, по-добре да ги посрещна в официалната приемна.

– Добре, господине.

– Единият от тях не идва ли миналия път?

– Моля, господине?

– Младият самурай, който говореше малко английски?

– Аз не участвах в разговора, господине. Тогава заминах за Португалия.

– А, да, спомням си.

Приемната беше просторна, край дъбовата маса имаше място за четирийсет и двама души. Макфей измъкна от един от шкафовете колан с кобур и пистолетът. Закопча го около кръста си, провери дали е зареден пистолетът. Винаги го правеше, когато се срещаше със самураи – беше въоръжен, както и те.

– Въпрос на престиж – казваше той на подчинените си, – а освен това е и безопасно.

Варгас се върна с тримата мъже. Единият беше на средна възраст, вторият бе млад, а третият – около четирийсетте. Двамата бяха ниски, с груби черти и въоръжени както обикновено.

Те се поклониха учтиво, Макфей забеляза, че се вгледаха в пушката, която той нарочно бе подпрял до стола си. Отвърна на поклона им любезно.

– Охайо – рече. – Добро утро. – После – додзо – моля, – като посочи насрещните столове, останали на безопасно разстояние.

– Добро утро – отвърна без усмивка по-младият.

– А, вие говорите английски? Отлично. Моля, седнете.

– Говори – рече младежът. За кратък момент той заговори на Варгас на общия им китайски диалект; после самураите се представиха – изпращаше ги кралят на Чошу Огама.

– Аз съм Джейми Макфей, управител на „Струан и компания“ в Нипон и имам честта да ви приема. – Варгас преведе.

Джейми търпеливо издържа задължителните петнайсет минути с въпроси за здравето на техния даймио, собственото им здраве, неговото здраве и това на кралицата, няколко думи за Чошу, за Англия. Чаят бе сервиран и похвален. Най-после младият самурай стигна до същността.

Варгас с огромно усилие сдържа вълнението си.

– Искат да купят хиляда пушки със задно пълнене с хиляда бронзови патрона. Трябва да им кажем цената и да им ги доставим до три месеца. Ако стане за два, ще ни платят премия от двайсет процента.

Макфей запази спокойствие, поне външно.

– Това ли е всичко, което искат да купят?

Варгас ги попита.

– Да, господине, искат хиляда патрона за пушките. И един малък по размер параход.

Макфей пресмяташе възможната огромна печалба, но си спомни разговора в Грейфорт, добре познатата враждебност на адмирала и генерала, подкрепяни от Сър Уилям относно всякаква продажба на оръжие. Спомни си различните убийства и съсечения на парчета Кентърбъри. Той самият не одобряваше продажбата на оръжия, освен ако не ставаше дума за нещо безопасно. Дали щеше да е безопасно и сега с тези хора, които обичаха да воюват?

– Моля те, кажи им, че ще им отговоря до три седмици. – Макфей видя, че приятната усмивка на по-младия изчезна от лицето му.

– Отговори… сега. Не три седмици.

– Тук нямаме пушки – започна бавно Макфей. – Трябва да пиша до Хонконг, до главната кантора, девет дни натам, девет дни обратно. Там има малко пушки със задно пълнене. Останалите са в Америка. Четири или пет месеца минимум.

– Не разбира.

Варгас преведе. После двамата самураи заговориха, а търговецът им отвръщаше някак смирено. Последваха въпроси към Варгас; отговорът бе възможно най-учтивият.

– Той казва, че са съгласни, търговецът или чиновниците от Чошу ще се върнат след двайсет и девет дни. Сделката обаче трябва да се запази в тайна.

– Разбира се. – Макфей погледна младежа. – Тайна.

– Хай. Тайна.

– Попитай го как е другият самурай, Сайто. – Макфей видя, че те се намръщиха, но не можа да прочете по лицата им нищо.

– Не го познават лично, господине.

Пак поклони и после Джейми остана сам. Потънал в мисли, свали колана и го прибра в кутията. „Ако аз не им продам пушките, Норбърт ще го направи – и къде е моралът?“

Варгас се върна много доволен.

– Отлична възможност, господине, голяма печалба.

– Да. Чудя се, какво ще кажат в главната кантора сега?

– Лесно ще го разберете, господине. Не трябва да чакате осемнайсет дни, главната квартира не е ли на горния етаж?

Макфей го загледа.

– Проклет да съм, забравих! Трудно е да мислиш за младия Малкълм като за тай-пан, който взима крайните решения. Прав си.

Чуха се бързи стъпки, вратата се отвори.

– Съжалявам, че връхлитам така – рече Нетълсмит, като пухтеше от напрежение, мърлявият му цилиндър кривеше на една страна. – Мисля, че е по-добре да го знаете, току-що казаха, че е издигнато синьо знаме на пилона в Легацията… После било спуснато и вдигнато отново, и пак спуснато на половината пилон, и останало там.

Джейми го загледа.

– Какво, по дяволите, означава това?

– Не зная дали се смята, че знаме наполовина вдигнато означава смърт?

Силно разтревожен, адмиралът насочи за пореден път бинокъла си към пилона в Легацията, всички мъже бяха на палубата. Марлоу, генералът, френският адмирал и Фон Хаймрих също бяха силно загрижени, Сьоратар и Андре Понсен се преструваха на разтревожени. Преди половин час часовият вдигна тревога и цялата компания напусна масата за обяд и се втурна на палубата. С изключение на руския посланик.