Текст книги "Гай-джин"

22.

Йедо

Петък, 19 октомври

В замъка в Йедо в утринната светлина Мисамото – рибарят, мнимият самурай и съгледвач на Йоши – трепереше на колене пред разтревожения Съвет на старейшините, английският вариант на отговора на Сър Уилям се тресеше в ръката му. До него се беше свил чиновник на Бакуфу.

– Говори, рибарю! – повтори Анджо, главният старейшина, приемната зала притихна, нараснаха напрежението и угнетеността. – Няма значение дали разбираш всички английски думи, искаме да узнаем дали чиновникът на Бакуфу е превел съобщението точно? Това ли е, което гай-джин пише? Точно ли е?

– То е… ами… да… повече или по-малко да, господарю – измърмори Мисамото, толкова бе изплашен, че едва можеше да говори. – Това е, както господарят чиновник… повече или по-малко, господарю… повече… или…

– Ти да нямаш вместо език водорасли и долнокачествена риба вместо мозък? Побързай! Господарят Йоши казва, че можеш да четеш английски – чети! – Преди час един разтреперан от страх чиновник на Бакуфу бе събудил Анджо заради отговора на Сър Уилям на холандски и английски. Анджо незабавно бе свикал заседание на Съвета и чиновникът току-що бе повторил своят превод от холандски. – Какво гласи английското писмо?

– Ами, господарю… да, то е… ъъ… – Гласът на Мисамото отново заглъхна, задавен още повече от паника.

Анджо разгневен погледна Йоши.

– Тази рибешка глава е твой съгледвач – каза той ледено. – Твоя е идеята да го доведеш, моля те, накарай го да говори.

– Кажи ни какво гласи писмото, Мисамото – рече Йоши любезно, вътрешно почти заслепен от безсилие и гняв. – Никой няма да те нарани. Със свои думи. Истината.

– Ами… господарю, повече или по-малко е така… както господарят чиновник каза, господарю – запъна се Мисамото, – но това е… писмото е, не зная всички думи, господарю, но някои от тях… ами… ами. – Лицето му се сгърчи от страх.

Йоши изчака един миг.

– Продължавай, Мисамото, не се бой, кажи истината, каквато и да е. Никой няма да те докосне с пръст. Нуждаем се от истината.

– Ами… господарю, водачът на гай-джин – заекна Мисамото, – той казва, че ще иде в Осака след единайсет дни, както каза чиновникът, но не… не за да направи „официално посещение“… – Той се сви под пронизващите им погледи, така ужасен, че заподсмърча, а по брадичката му потече слюнка, после изтърси: – Той съвсем не е доволен, всъщност е силно разгневен и ще иде в Осака с флотата си, ще отиде със значителни сили и с шестфунтово оръдие в Киото, с кавалерия и войници, за да се срещне със Сина на небето и господаря шогун – дори ги е нарекъл по име, господарю, Император Комей и „момчето шогун, Нобусада“.

Всички зяпнаха, дори и телохранителите – обикновено невъзмутими, смяташе се, че те не бива да слушат. Мисамото завря главата си в татамите и остана там.

Йоши посочи чиновника на Бакуфу, който пребледня, тъй като всеобщото внимание се съсредоточи към него.

– Така ли е?

– Относно официалната визита ли, господарю? Това е правилният превод за твоите августейши уши… Изразите на варварина са груби и недодялани и искрено вярвам, че трябва да се тълкува като Официална визита, Държавна визита…

– Пише ли, че ще е с „оръдия и кавалерия“ и т.н.?

– По принцип, господарю, писм…

За ужас на всички Йоши почти изкрещя:

– Да или не?

Чиновникът преглътна, поразен, че му заповядват да отговори толкова прямо за пръв път в живота си, и ужасен, че се оспорва преводът му и че се пренебрегват обичайните правила, обноски и тънкости на дипломацията.

– Със съжаление ви съобщавам, че по принцип се споменава за това, но такова нахалство очевидно е грешка и…

– Защо не преведе точно?

– За августейшите ви уши, господарю, е необходимо да се разтълкува…

– По име ли са назовани августейшите особи? Да или не?

– Имената им присъстват, но ваш…

– Правилно ли са изписани?

– Изглежда, господарю, че буквите са…

– Напиши веднага точен превод на писмото. – Грубите думи бяха изречени тихо, но яростта се блъсна и отскочи от неукрасените стени. – Точен! Превеждай всички бъдещи съобщения от тях или до тях съвсем точно! Точно! Една грешка, и главата ти ще иде на боклука. Махай се! Мисамото, ти се справи много добре, моля, почакай отвън.

Двамата мъже побягнаха. Мисамото проклинаше лошия си късмет и деня, в който се бе съгласил да придружи Пери до Япония, с надеждата, че Бакуфу ще го посрещнат добре заради уникалните му познания, ще го направят състоятелен; чиновникът пък се кълнеше, че ще отмъсти на Йоши и на този лъжец рибар, преди Съветът да произнесе присъдата, която той, мъдрият и примерен чиновник, не може да избегне.

Йоши наруши тишината, мисълта му щракаше като обезумяла, за да формулира следващата им стъпка в безкрайния конфликт.

– Не можем да допуснем въоръжено посещение в Киото! Винаги съм повтарял: нужни са ни английски говорители, преводачи, на които да се доверяваме – те ще ни съобщават какво точно гласят техните отвратителни послания!

– Не е необходимо – процеди през зъби Тояма, дебелата му гуша се тресеше от гняв. – Оскърбителното нахалство на този гай-джин не е за вярване, равносилно е на обявяване на война. На такова нахалство се отвръща с кръв. – Телохранителите се раздвижиха. – Това е обявяване на война. Добре. След три-четири дни ще предприема изненадващо нападение срещу Колонията и ще приключа веднъж завинаги с тези глупости.

– Това ще е бака. Да не рискуваме. Бака! – повтори Анджо повече заради телохранителите; някой от тях можеше да е таен поклонник на шиши или привърженик на соно-джой. – Колко пъти да повтарям: никакво нападение все още, дори изненадващо.

Тояма още повече пламна.

– Йоши-сан – започна той, – можем да ги смажем и да подпалим Йокохама, нали? Можем, нали? Не мога да понеса такъв срам, много ми дойде!

– Прав си, разбира се, че можем лесно да унищожим Йокохама, но Анджо-доно има право – не можем да се справим с флотата им. Предлагам да продължим както преди – отвърна спокойно Йоши, макар изобщо да не се чувстваше спокоен. – Ще им сервираме разредена чорбичка, но без рибата: ще им предложим среща със Съвета на старейшините след тридесет дни, ще се оставим да ни придумат за след осем дни, а ще отлагаме колкото е възможно по-дълго.

– Ще се срещна с тези кучета само на бойното поле.

Йоши обузда яда си.

– Сигурен съм, че ще постъпиш, както реши роджу, но предлагам вместо теб на срещата да присъства друг: Мисамото.

– А! – всички се вторачиха в него.

– Той ще бъде превъзходен заместник.

Анджо се обади:

– Този глупав рибар никога няма да б…

– Ще го облечем в официални дрехи, ще го научим как да ги носи, осем дни са предостатъчни. Той вече заприлича на самурай, макар да не се държи като такъв. За щастие не е глупав и е толкова изплашен, че ще направи всичко, което му заповядаме, а най-важното – ще ни каже истината, която сега не ни достига. – Йоши забеляза, че Анджо пламна. Останалите се престориха, че не виждат.

– А после, Йоши-сан?

– Ще проведем срещата тук, в замъка.

– И дума да не става – възрази Анджо.

– Разбира се, първо ще им предложим Канагава – отвърна му раздразнен Йоши, – после ще се оставим да ни убедят да се срещнем тук.

– И дума не може да става – повтори Анджо с одобрението на останалите.

– Ще използваме замъка като примамка и ще можем да отлагаме отново, дори с цял месец – ще умрат от любопитство, а ние ще ги допуснем само във външната част. А защо не и в замъка? Всички водачи на гай-джин по своя воля ни се навират в ръцете? Ще ги вземем за заложници, тяхното присъствие ни дава прекрасна възможност да ги оплетем още повече.

Те го зяпаха, изгубили равновесие. Да ги вземем за заложници ли?

– Това е една от многото възможности – търпеливо отвърна Йоши – нуждаеше се от съюзници в предстоящата схватка. – Ще си служим с коварство и ще ги оплетем с копринени нишки, ще използваме собствената им слабост срещу тях самите, никаква война – докато не се изравним по сили с флотите им.

– Чак тогава ли? – пръски слюнка изхвърчаха от устата на Адачи. Закръгленото човече бе най-богатият от всички тях и в жилите му течеше кръвта на Торанага, както и в жилите на Йоши. – Ти наистина ли вярваш, че трябва да се занимаваме с тези кучета, докато не се сдобием с флота като тяхната?

– Или с достатъчно голямо оръдие, с което да пазим бреговете си от тях. Нуждаем се само от една-две торби със злато и те ще се изпотрепят помежду си, за да ни продадат оръжията, с които ще ги изгоним от нашите води. – Йоши се намръщи. – Според слуховете пратеници от Чошу вече се опитват да купят пушки от тях.

– Ах, тези кучета! – Тояма се изхрачи от яд. – Все това Чошу. Колкото по-скоро ги надвием, толкова по-добре.

– И Сацума – измърмори Анджо за всеобщо удоволствие и погледна Йоши. – А и останалите!

Йоши се престори, че не разбира какво загатва противникът му. „Няма значение – помисли си той, – денят наближава.“

– Можем да се справим с всички врагове един по един – а не накуп.

Тояма изхриптя:

– Гласувам да заповядаме на всички приятелски настроени даймио веднага да увеличат данъците и да се въоръжат. Аз започвам от утре.

– „Да посъветвам“ е по-подходящата дума – каза внимателно Адачи и пресуши купичката си с чай. Изискани букети украсяваха лакирания поднос пред всеки от тях. Той сподави прозявката си отегчен и изгарящ от нетърпение пак да си легне. – Моля, продължи с твоя план, Йоши-доно; как ще гласуваме за него, преди да се запознаем с всички подробности?

– Сутринта преди срещата Анджо-сама за нещастие ще легне болен, о, толкова съжаляваме. Тъй като няма да присъства целият роджу, не ще можем да вземем никакви обвързващи решения, но ще ги изслушаме и ще се опитаме да постигнем компромис. Ако не се стигне до компромис, тогава ще приемем с подходяща почтителност да „представим желанията им пред целия Съвет при първа възможност“ – и ще отлагаме и отлагаме, докато не изгубят самообладание и не допуснат грешка.

– Защо смяташ, че ще се съгласят наново отлагане? – попита Анджо, доволен, че не се налага да застане лице в лице с гай-джин, не се доверяваше на Йоши и се чудеше какъв ли номер е скроил.

– Кучетата са доказали, че предпочитат да преговарят, а не да се бият, те са страхливци – продължи Йоши. – Макар че могат лесно да ни надвият, очевидно не им стиска.

– Ами ако не се съгласят и тази безочлива английска маймуна осъществи заплахата си и тръгне за Киото? Какво ще стане? Не можем да го допуснем при никакви обстоятелства!

– Съгласен съм – категорично заяви Йоши и всички се напрегнаха. – Това означава война… война, която в крайна сметка ще загубим.

Тояма тутакси се обади:

– По-добре да се бием като мъже, отколкото да станем роби като китайците, индийците и всички останали варварски племена. – Старецът хвърли поглед към Йоши. – Ако слязат на сушата, ще гласуваш ли за война?

– Незабавно! Всеки опит за насилствено слизане на сушата – където и да е – ще бъде предотвратен.

– Добре тогава. Надявам се, че ще дебаркират. – Тояма бе удовлетворен.

– Войната ще бъде катастрофа. Надявам се да преговарят и с ловкост да ги откажем от тази лудост. – Йоши продължи по-рязко: – Ще сполучим, ако сме достатъчно хитри. Междувременно да се съсредоточим върху по-важни въпроси: Киото и възвръщането на контрола над нашите „Порти“, враждебно настроените даймио, как да намерим достатъчно злато, за да закупим оръжия, да модернизираме и екипираме войските си – както и тези на преданите ни съюзници – и да не позволим Чошу, Тоса и Сацума да се въоръжават под предлог, че ще ни подкрепят просто за да ни нападнат по-бързо.

– Трябва да поставим предателя Огама извън закона – предложи Тояма. – Защо не го обявим за престъпник и не си възвърнем „Портите“?

– Да го нападнем сега ще бъде бака – каза кисело Анджо! – Така само ще натикаме Суцума и Тоса в ръцете му наред с останалите неутрални. – Той се отмести неловко, стомахът го болеше, главата също, новият китайски лекар, с когото се бе консултирал тайно за постоянните си болки, не му бе донесъл облекчение. – Да решим така: Йоши-доно, моля, изготви чернова на отговора до гай-джин, та утре да го одобрим.

– Разбира се. Но искам да разбера кой им издава нашите тайни. Кой е съгледвачът на гай-джин? За първи път те споменават „младия“ шогун и го наричат по име, а също и Императора. Някой ни предава.

– Ще пуснем всички наши шпиони по петите му! Добре. Ще се съберем утре сутринта, както обикновено, да обмислим черновата на нашия отговор и да обсъдим какво ще правим. – Очите на Анджо се свиха още повече. – И да приключим с последните приготовления по заминаването на шогуна Нобусада за Киото.

Кръвта се смъкна от лицето на Йоши.

– Обсъждали сме го няколко пъти. На последното ни събиране…

– Посещението му ще се осъществи! Той ще пътува по северния път, а не по Токайдо, по крайбрежието. По-безопасно е.

– Като настойник аз съм против това посещение по причини, които вече съм излагал многократно – по който и да било път!

Тояма се намеси:

– За моя син е по-добре да е в Киото. Скоро ще започне война. Не можем вече да възпираме нашите воини.

– Никаква война и никакво посещение. Или това ще ни унищожи – ядоса се Йоши. – В момента, в който някой шогун прояви раболепие, както ще постъпи Нобусада, нашите позиции пропадат завинаги. Завещанието гласи, че…

Анджо се намеси:

– Завещанието няма да ни ръководи в това.

– Завещанието на Торанага е единствената ни опора и не може да бъде…

– Не съм съгласен!

Йоши преглътна яда си, понечи да стане, но гласът на Анджо го спря:

– Има един последен въпрос за решаване днес: незабавно да назначим нов старейшина на мястото на Утани.

Помежду им възникна внезапно напрежение. От убийството на Утани и след ужасната му смърт – стаята, в която той и младежът бяха пронизани, не бе изцяло разрушена от пожара, – и след неуспеха на безчислените съгледвачи и войници да задържат убийците старейшините не спяха спокойно. Особено Анджо, все още потресен, задето едва не го убиха. С изключение на Йоши, когото Утани при случай подкрепяше, никой от останалите не съжаляваше за смъртта му, нито за начина на убийството, най-малко пък Анджо, потресен от самоличността на любовника на Утани, когото намрази още повече, задето тайно му бе откраднал момчето, с което самият той се забавляваше от време на време.

– Тогава да гласуваме.

– Такъв важен въпрос трябва да почака до утре.

– Толкова съжалявам, Йоши-сама. Сега му е времето.

Адачи кимна.

– Докато Съветът не е в пълен състав, не можем да вземаме важни решения. Кого предлагаш?

– Официално предлагам Зукумура от Гай.

Макар да се владееше, Йоши ахна – даймио беше простоват родственик и открит съюзник на Анджо.

– Вече изразих своето неодобрение за неговата кандидатура – има десетки по-добри от него – отвърна той веднага. – Уговорихме се за Ген Тайра.

– Аз не се съгласих. – Анджо се усмихна само с устни. – Само споменах, че ще размисля внимателно. Прецених го. Зукумура е по-подходящ. Сега ще гласуваме.

– Не мисля, че гласуването сега е разумно и препор…

– Гласувайте! Като главен съветник мое право е да подложа въпроса на гласуване! Гласувайте!

– Аз гласувам против! – заяви Йоши и изгледа другите двама.

Адачи не отвърна на погледа му, само каза:

– Гай са съюзници на Мито от Секигахара насам.

– Да.

Тояма сви рамене.

– Когото искаш.

Йоши замахна рязко към двамата си противници с дървения меч. Потта се лееше от лицето му, после отстъпи назад, извъртя се и отново атакува. И двамата изкусни фехтовачи, отстъпиха встрани и предприеха собствена атака. Бяха наети да го надвият, в случай на неуспех щяха да ги лишат от право да напускат един месец казармите и от тримесечна заплата.

Единият ловко направи финт, за да даде възможност на другия, но Йоши бе подготвен, приведе се бързо, за да се предпази, и удари мъжа през гърдите, мечът се строши от силата на замаха му – ако острието беше истинско, щеше да разсече боеца на две. Така единият отпадна от борбата.

Другият веднага се втурна самонадеяно да го убие, но не завари Йоши там, където очакваше, снишен почти до пода, той го срита с карате хватка. Мъжът изстена – твърдото като желязо ходило на Йоши го улучи в тестисите и той се сгърчи от болката. Все още замаян от гняв и с повишен адреналин, Йоши скочи към проснатия мъж със сцепения меч, издигнат за удар, готов да го забие в гърлото му за смъртоносния удар. Но се спря на косъм от врата на мъжа, сърцето му туптеше, изпаднал във възторг от майсторството, самоконтрола и от успеха си този път; победата не означаваше нищо. Бе се разтоварил от насъбрания гняв.

Удовлетворен, захвърли счупената дръжка и започна да се развързва, стаята за упражнения бе празна и спартанска, както и целият замък. Всички се бяха задъхали от усилие, проснатият мъж все още се гърчеше и въртеше от болка. Леко ръкопляскане изненада Йоши. Обърна се разгневено – нямаше обичай да кани свидетели на упражненията си, та да преценят храбростта му, да отсъдят за слабостите му и да пресметнат колко е жесток – но и този път гневът му се стопи.

– Хосаки! Кога пристигна? – възкликна той, като се опитваше да възстанови дишането си. – Защо не изпрати вестоносец да ме предупреди, че си идваш? – Усмивката му изчезна. – Неприятности ли имаш?

– Не, господарю – отвърна щастливо жена му, коленичила до вратата. – Никакви неприятности, просто ми е изключително приятно да те видя. – Тя се поклони ниско, беше с пола и жакет за езда от здрава плътна зелена коприна, скромни и със следи от пътуването, както и с подплатена наметка и широка шапка, завързана под брадичката, и с къс меч в своя оби. – Моля да ме извиниш, че се промъкнах така, непоканена и непреоблечена, но… едва дочаках да те видя – и сега ми е още по-приятно, че го направих, защото разбирам, че сега си по-добър фехтовач откогато и да било.

Той прикри задоволството си, после се приближи и я погледна изпитателно:

– Наистина ли нямаш неприятности?

– Да, господарю. – Тя засия, излъчваше открито обожание. Бели зъби и абаносови скосени очи на класическо лице, което нито беше привлекателно, нито обикновено, но не можеше да се забрави, от цялото й присъствие лъхаше огромно достойнство. „Йоши – бе казал баща му преди девет години, когато той бе на седемнадесет. – Избрал съм ти жена. Произхожда от рода Торанага, както и ти, макар да е от по-второстепенното му коляно Миновара. Казва се Хосаки, означава «Житен клас» на древния ни език, предвестник на изобилието и плодородието, а също и «острие». Не мисля, че ще те разочарова с каквото и да било…“

„И тя не ме разочарова – помисли си с гордост Йоши. – Вече ми роди двама прекрасни синове и една дъщеря и все още е силна, винаги мъдра, уверено направлява нашите финанси – и нещо рядко за съпруга – много е приятна в леглото при случай, макар и без пламенността на моята съпруга-консорт и на партньорките ми за удоволствие, в частност – на Койко.“

Йоши пое суха кърпа от неконтузения войник и им махна да излязат. Мъжът се поклони мълчаливо и помогна на другия, все още превит от болка, да докрета до вратата.

Коленичи до нея, попивайки потта си.

– Е?

– Тук не е безопасно, нали? – попита тя тихо.

– Никъде не е безопасно.

– Първо – рече тя с нормален глас, – първо – Йоши-чан, ще се погрижим за тялото ти: баня, масаж, а после ще поговорим.

– Добре. За много неща има да си говорим.

– Да. – Хосаки се изправи усмихната и отново при изпитателния му поглед го успокои. – Наистина в Драконовия зъб всичко е наред, синовете ти са здрави, твоята съпруга-консорт и нейният син са щастливи, военачалниците и свитата ти – нащрек и добре въоръжени, – както би искал. Просто реших да ти направя кратко посещение, внезапен каприз – каза тя за подслушващите ги уши. – Просто се нуждаех да те видя и да поговоря за управлението на замъка.

„И също – да си легна с теб, красавецо мой“ – помисли си тя тайно в сърцето си, докато го разглеждаше, ноздрите й се изпълваха с мъжката му миризма, усещаше близостта му и както винаги копнееше за силата му.

„Докато си далеч, Йоши-чан, мога да се владея, но близо до теб? Ах, тогава е много трудно, макар да се преструвам, о, как се преструвам и крия ревността си от другите и се държа като идеална съпруга. Но това не значи, че и аз като всички съпруги не изпитвам бурна ревност, понякога тя стига чак до лудост, че не ми се ще да убия или дори да осакатя другите, че не ми се иска да се чувствам желана и любена със същата страст.“

– Твърде дълго те нямаше, съпруже – рече тя нежно, дощя й се той да я вземе сега, тук, на пода, да се разгонят, както си представяше, че се разгонват младите селяни.

Наближаваше пладне, ласкавият вятър бе изчистил небето. Намираха се в неговата най-интимна светая светех, покои от три стаи с татами и баня зад ъгъла на назъбения парапет. Тя му наливаше чай с обичайната си изисканост. От дете бе обучена за чайната церемония, както и той, но сега тя беше сенсей, учителка по наливане на чай по привилегия. И двамата бяха изкъпани и масажирани. Вратите бяха залостени, телохранителите – на пост, а прислужниците отпратени. Той бе облечен с колосано кимоно, а тя – със свободно кимоно – нощница, косата й бе разпусната.

– След като поговорим, мисля да отдъхна. Тогава главата ми ще бъде ясна за тази вечер.

– По целия път ли язди?

– Да, господарю. – Пътуването наистина бе трудно, с малко сън и смяна на конете на всеки три ри – около девет мили.

– За колко време пристигна?

– Два дни и половина. Придружаваше ме свита от двайсет васали под командването на военачалник Ишимото. – Тя се засмя. – Със сигурност се нуждаех от масажа и банята. Но първо…

– Почти десет ри на ден? Защо си бързала толкова?

– Главно за мое удоволствие – каза тя небрежно, лошите новини щяха да почакат. – Но първо, Йоши-чан, чай за твое удоволствие.

– Благодаря ти – Той изпи първокласния зелен чай от каничката Мин4242
  Мин – китайска династия (XIV до XVII в. от н.е.). – Б.пр.


[Закрыть] и я остави обратно, наблюдаваше и чакаше, увлечен от умението и спокойствието й.

След като наля отново, отпи и остави купичката си, тя започна тихо:

– Реших да дойда тук незабавно заради обезпокоителните слухове, нужно ми бе да убедя себе си и твоите военачалници, че си добре – според слуховете те заплашва опасност, а Анджо настройвал Съвета срещу теб, опита за покушение на шиши срещу него и убийството на Утани били част от нарастващата ескалация на соно-джой, приближавала война, вътрешна и отвън, Анджо продължавал да те мами, теб и целия шогунат. Трябва да е луд, щом разрешава на шогуна и неговата императорска съпруга да отидат в Киото, за да раболепничат.

– Всичко е истина или отчасти е истина – каза той също тихичко и по лицето й се изписа объркване. – Лошите новини пътуват със скоростта на ястреба, Хосаки, нали? А заради гай-джин нещата стоят още по-зле. – Разказа й за срещата с чужденците и съгледвача Мисамото, после по-подробно за интригите в замъка – но не и за подозрението си, че Койко има връзка с шиши: „Хосаки никога нямаше да разбере колко е вълнуваща тя и колко по-вълнуваща я прави този факт, – помисли си той. – Моята съпруга само ще ме посъветва незабавно да изгоня Койко, да проведа разследване и да я накажа и няма да ме остави на мира, докато не го сторя.“ Завърши с разказа за чуждоземската флота на прага им, за писмото на Сър Уилям и заплахата му и за днешното заседание.

– Зукумура? Старейшина? Тази изкуфяла рибешка глава? Един от синовете му не е ли женен за племенница на Анджо? Сигурно старият Тояма не е гласувал за него?

– Той само вдигна рамене и каза: „Той или някой друг, няма никакво значение, скоро ще започне война. Избери, когото искаш.“

– Тогава в най-добрия случай ще бъдете три на две срещу теб.

– Да. Вече няма как да обуздаем Анджо. Може да си прави каквото поиска, да си гласува засилване на войските, да стане тайро и какви ли не глупости като глупавото пътуване на Нобусада до Киото. – Йоши усети ново стягане в гърдите, но не му обърна внимание, радваше се, че може да говори открито – доколкото въобще можеше да бъде откровен, доверяваше й се повече, отколкото на всеки друг.

– Варварите бяха ли такива, каквито си ги представяше, господарю? – попита тя. Всичко около тях я очароваше: „Опознай врага си, както познаваш себе си…“ Сун Цзъ беше основният учебник за нея, четирите сестри и тримата й братя, наред с бойното изкуство, калиграфията и чайната церемония. Тя и сестрите й бяха насочени от майка си и лелите си да изучават също стопанско и финансово управление заедно с практическо обучение, за общуване с мъже от всички класи и най-важното за в бъдеще. Никога не бе изпъквала в бойните изкуства, макар да боравеше с нож, а също и бойно ветрило доста добре.

Йоши й разказа всичко, което си спомни, а също и какво бе разправял Мисамото за гай-джин, живеещи в един край от Америка, наречен Калифорния – и наричана понякога Земята на Златната планина. Очите й се присвиха, но той не забеляза.

Когато свърши, Хосаки имаше още хиляди въпроси, но ги запази за по-късно, не искаше да го уморява.

– Ти ми помогна да си представя всичко, Йоши-чан, чудесен наблюдател си. Какво си решил?

– Още нищо – жалко, че баща ми не е жив. Липсва ми съветът му – и този на майка ми.

– Да – рече Хосаки, доволна, че и двамата бяха починали, бащата преди две години, по-голямата част от старините си бе прекарал в строг тъмничен затвор заради И – умря на петдесет и пет, – миналогодишната епидемия от едра шарка отнесе майката. И двамата бяха направили живота й нещастен, като в същото време държаха Йоши в робство; според Хосаки бащата не изпълняваше своите задължения към семейството, в повечето случаи взимаше калпави решения, а майка му – вечно раздразнителна, на която беше трудно да се угоди – се държеше по-лошо с нея, отколкото със съпругите на тримата си други синове.

„Единственото разумно нещо, което са направили през целия си живот – мислеше си Хосаки, – е, че приеха предложението на баща ми да се омъжа за Йоши Торанага. Благодарна съм им за това. Сега аз управлявам Драконовия зъб и нашите земи и те ще преминат в ръцете на моите синове, силни, неопетнени и достойни за господаря шогун Торанага.“

– Да – повтори тя. – Толкова съжалявам, че си отидоха. Прекланям се пред тяхната гробница всеки ден и се моля да оправдая тяхното доверие.

Йоши въздъхна. След смъртта на майка си усещаше по-голяма празнота, отколкото след смъртта на баща си, когото обожаваше, но от когото се страхуваше. Когато имаше неприятности или се боеше, винаги можеше да иде при нея и тя го успокояваше, напътстваше и му вдъхваше нова сила. Тъжно заключи:

– Карма е, че майка ми умря толкова млада.

– Да, господарю – рече Хосаки, разбирайки тъгата му и напълно удовлетворена; разбира се, така е с всички синове, чието пълно задължение е да се подчиняват и да почитат майка си повече от всичко – цял живот. „Никога няма да запълня тази празнота, както и съпругите на синовете ми няма да запълнят моята.“

– Какво ще ме посъветваш, Хосаки?

– Имам твърде много мисли за тези твърде многобройни проблеми – каза му тя загрижено, мъчеше се да подреди мозайката от опасности, дебнещи от всички страни. – Чувствам се негодна за нищо. Нека да помисля внимателно довечера и утре може би ще успея да ти предложа какво трябва да направиш; на следващия ден с твое разрешение ще се върна у дома, със сигурност се налага да засилим още нашата защита. Трябва да ми подскажеш какво да правя. Междувременно увеличи бдителността на своите телохранители и незабелязано мобилизирай всичките си войски.

– Вече съм го решил.

– Що се отнася до този гай-джин французин, който се е обърнал към теб след срещата, предлагам ти да се възползваш от възможността да разгледаш със собствените си очи военен кораб отвътре; много е важно сам да го видиш – може дори да се престориш, че се сприятеляваш с тях, и после се опитай да ги настроиш срещу англичаните, нали?

– Вече съм решил да го направя.

Тя се усмихна вътрешно и снижи гласа си още повече:

– Макар и да е трудно, Анджо трябва да бъде отстранен завинаги и колкото по-скоро, толкова по-добре, както стоят нещата, едва ли ще предотвратиш заминаването на шогуна и принцесата за Киото – съгласна съм, че тя е, съвсем разбираемо от нейна гледна точка, съгледвач и марионетка на Двора и твой враг – значи трябва веднага да тръгнеш тайно след тях и да избързаш по по-краткия Токайдо до Киото и да стигнеш там преди тях… усмихваш се, господарю?

– Само защото ми доставяш удоволствие. И когато стигна в Киото?

– Стани довереник на Императора – имаме приятели в Двора, които ще ти помогнат. Ето една възможност сред десетки други: сключи тайно съглашение с Огама от Чошу, че ще го оставиш да контролира „Портите“… – тя се поколеба, тъй като Йоши пламна, – но само докато е твой явен съюзник срещу Сацума и Тоса.

– Огама никога няма да повярва, че ще спазя условията на сделката, пък и не ще го сторя, но ние трябва да си възвърнем „Портите“ на всяка цена.

– Съгласна съм. Но му предложи като последна точка от твоя договор да присъединиш свои войски за внезапно нападение срещу господаря Санджиро от Сацума в избран от теб момент. Когато победите Санджиро, Огама ти връща „Портите“, а в замяна получава Сацума.

Йоши се намръщи още повече.

– Много е трудно да се победи Санджиро по суша, както се е спотаил зад планините си – дори шогунът Торанага не е нападал Сацума след Секигахара, само е приел официалните им поклони, клетви за вярност и ги е обуздал с добро. Не можем да предприемем атака по море. – Той се замисли за миг. – Това е мечта, а не реална възможност. Твърде е трудно – измърмори Йоши. – Но пък кой знае? По-нататък.

Тя снижи глас:

– Премахни Нобусада по пътя за Киото – такава възможност се предоставя веднъж в живота.

– Никога! – възрази той, явно поразен и вътрешно ужасен, че тя мисли като него, или още по-лошо: бе надникнала в най-тайното кътче на сърцето му. – Това означава да изменя на Завещанието, на своето наследство, на всичко, към което се е стремил шогунът Торанага, приел съм да бъда васал на Нобусада, както го изисква дългът ми.

– Разбира се, имаш право – веднага рече тя успокоително, поклони се ниско, подготвена за такава реакция, но бе необходимо да формулира нещата вместо него. – Беше бака от моя страна. Напълно съм съгласна. Толкова съж…

– Добре! Никога не си помисляй и не изричай това отново.

– Разбира се. Моля да ми простиш. – Хосаки задържа главата си наведена, колкото се полагаше, мърморейки извинения, после се наведе напред и напълни чашата му; пак седна с наведени очи, очакваше кога ще я помоли да продължи. „Баща ти трябваше да отстрани Нобусада, Йоши – помисли си хладнокръвно, – чудя се, че не си го разбрал досега. Баща ти и майка ти – които трябваше да дадат правилния съвет – пренебрегнаха дълга си, когато това глупаво момче бе предложено за шогун вместо теб от предателя И. Този И натика всички ни под домашен арест, наруши спокойствието ни за години и едва не стана причина за смъртта на най-големия ни син, защото месеци наред бяхме под строг тъмничен затвор, че умирахме от глад. Всички знаехме, че И ще го стори много преди то да се случи. Отстраняването на Нобусада винаги е било толкова очевидно необходимо, макар да е безбожно и отвратително дело, и е единственият начин да защитиш бъдещето си. Щом не искаш да го обмислиш, Йоши, аз ще намеря как…“