Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 84 (всего у книги 99 страниц)

Така или иначе ще ни се наложи да се отворим към техния свят. Гай-джин вече са го решили. Така че ще имат база в Йокохама и на други места, защото са в състояние да изравнят със земята нашето крайбрежие и да затворят пристанищата ни завинаги, стига да поискат, и никакъв Божествен вятър няма да ни помогне.“

– Здрасти, друже, накъде си тръгнал?

– О! – Хирага се бе озовал пред Легацията. – Добро утро, господин часови. Отивам Тайра-сама.

– Няма го тука, друже – прозя се часовият. – Господин Тайърър и началството са в Канагава.

– О? – Хирага погледна отвъд залива. Морето бе неприветливо и той едва-едва различи Канагава. Някаква фрегата – Хирага разпозна в нея „Пърл“ – бавно кръстосваше край брега, красива и смъртоносна. На рейда флагманът със своите четиридесет оръдия бе пуснал котва срещу вятъра. – Аз дойда по-късно.

Хирага печален се запъти към селото, за да купи ладия. Колкото и да не одобряваше замисъла, той преди всичко бе шиши.

Рано следобед на същия ден в каюткомпанията на кораба на Нейно величество „Пърл“ Сьоратар и Сър Уилям се чукнаха и отново се поздравиха един друг с успешната среща.

– Още една чудесна крачка напред, Анри, приятелю – приветливо рече Сър Уилям. Взе бутилката и погледна етикета. – Не е лошо за 1848. Пък и пиршеството си го биваше. – На масата лежаха остатъци от гощавката, която главният готвач на Сьоратар им бе осигурил: студена баница с гълъбово месо, плодова пита, трохи от френски франзели, няколко тънки резена от лакомо погълнатото сирене бри, пристигнало с последния кораб от Шанхай. – Още не мога да повярвам, че Йоши ни предложи всичко това.

– Така е. Прекрасни са делата Господни. Ние ще обучим флота му, вие ще се заемете с армията, ние ще се захванем с банкерството и митниците и…

– Фантазьор! – засмя се Сър Уилям. – Но няма да се караме за подялбата – това е работа на Лондон и Париж. – Той се оригна със задоволство. – Накрая всичко ще се сведе до „Колко?“, тъй като очевидно ние ще трябва да дадем на заем необходимата сума, за да купят нашите кораби, фабрики и всичко останало. Макар да твърдят, че щели да платят добре.

– Да, но ще има и обичайните гаранции, митнически постъпления и тъй нататък. – И двамата се разсмяха.

– Ще стигне и за двете ни държави и дори ще остане – заяви Сър Уилям, без да е съвсем уверен. – Но, моля те, Анри, направи ми една услуга – не вади душата на адмирала. И бездруго си имам достатъчно грижи.

– Добре, обаче той е… Няма значение. Какво ще правиш с този Накама? Удивително. Голям късмет имаш, че не те е убил посред нощ, нали си техният враг номер едно. Какво те прихвана, та пое такъв риск?

– Не бе въоръжен и помагаше на Филип да учи японски. – Доколкото знаеше, само четирима – Тайърър, Макфей, Бабкот и той самият – бяха наясно, че японецът говори английски. Нямаше нужда да споделя тази тайна със Сьоратар. – Държахме го под око – добави сър Уилям сухо, но отново го побиха тръпки, като си помисли на каква опасност са били изложени.

– Какво ще правиш с него?

– Каквото обещах на Йоши.

Всички бяха потресени от разкритията на Йоши – Сър Уилям почти колкото Тайърър, особено от вестта, че Накама се издирва заради убийството на Утани, единия от старейшините, а и за други убийства. Той веднага бе наредил:

– Филип, предай на господаря Йоши, че щом се върна в Йокохама, незабавно ще предприема официално разследване и ако нещата наистина стоят така, тутакси ще го предам на властите. Филип!

Но Тайърър, онемял и невярващ на ушите си, слисано се бе вторачил в Йоши. Андре бързо се съвзе и преведе вместо него, но едва не подскочи, тъй като Йоши му се тросна.

– Той… ъъ… господарят Йоши казва: „Нима се съмнявате в думите ми?“

– Кажи му: „Съвсем не, господарю Йоши.“ – Сър Уилям говореше спокойно, защото забеляза как японецът присви очи. – Но както вие имате свои закони и обичаи – ето например вие не сте в състояние да заповядате на този даймио Санджиро да ви се подчини, – така и аз съм длъжен да се придържам към нашите закони, а те господстват в Йокохама и това точно е определено в Споразуменията.

– Сър Уилям, той казва: „Ах, да. Споразуменията.“ В този нов дух на приятелство той е съгласен да ви признае дълга вие да му предадете… убиеца. Утре ще изпрати войници да го задържат. Колкото до Споразуменията, сър, той се изрази така: „Нужни са някои промени, ще ги обсъдим след двайсет дни.“

– Извинете, Сър Уилям, но относно Накама бих искал да предложа… – тихичко вметна Тайърър.

– Не, Филип, не може. Андре, преведи му точно: „За нас ще бъде чест да обсъдим въпроси от общ интерес по всяко време.“ – Сър Уилям бе подбрал думите си много грижливо и си отдъхна с облекчение, щом чу отговора:

– Негова светлост ви благодари и казва: „Ще се срещнем след двайсет дни, дори и по-рано, а сега се връщам в Йедо с доктор Бабкот.“

Когато любезностите и поклоните приключиха и Йоши напусна залата, Сьоратар се обади:

– Уилям, смятам, че ти ловко се измъкна от капана. Този човек е коварен. Поздравявам те.

– Относно флота – разпалено започна адмиралът.

Сър Уилям го прекъсна:

– Първо нека изпратя Бабкот и Тайърър. Ела, Филип! – Щом се озоваха навън, той изсъска: – Какво, по дяволите, те прихваща?

– Нищо, сър.

– Тогава защо си се нацупил? Не забравяй, че работата ти е само да превеждаш, а не да предлагаш.

– Простете, сър, но относно Накама, сър.

– Знам, че става дума за него, за Бога, ти на практика одриска цялата заседателна маса! Да не мислиш, че нашият лукав гостенин не забеляза! Проклетата ти работа е да превеждаш казаното и да оставаш невъзмутим, и толкоз. Вече за втори път ми се налага да те мъмря!

– Простете, сър, но просто Накама е важен и…

– Искаш да кажеш Хирага или както там се нарича в момента? Исусе Христе, той е обвинен в убийство. Приемам, че ни беше неизчерпаем източник на сведения, но, всемогъщи Боже, той е един разбойник и изменник, обявен извън закона. Извадили сме късмет, че не ни е изтрепал по долни гащи, след като цялата Легация и твоето жилище му бяха на разположение.

– Какво възнамерявате да правите, сър?

– По дяволите, вече казах: ще проуча и ако се окаже истина, в което не се съмнявам, обвързахме се с честна дума да го предадем.

– Възможно ли е да го разглеждаме като потърсил политическо убежище?

– Ох, Боже Господи! Ти да не си си изгубил ума? Ние изискваме обезщетение и убийците на наши сънародници и как тогава, по дяволите, ще откажем да им върнем човек, обвинен и вероятно наистина извършил убийство на един от техните владетели? Йоши обеща да го осъдят безпристрастно.

– Смятайте го за мъртъв – ето какво значи за тях безпристрастният съд.

– Ако е виновен, това и заслужава. – Сър Уилям се овладя, тъй като днес Тайърър бе свършил добра работа, а пък и бе забелязал нарастващото приятелство между преводача и японеца, което бе допринесло много в негова полза: – Филип, съзнавам, че за нас Хирага бе изключително ценен, но се налага да им го предадем… след като се срещна с него. В самото начало го предупредих, че ако го потърсят, ще трябва да си иде. Сега забрави за Накама и гледай да разбереш колкото можеш повече за пациента на Бабкот. Ако имаме малко късмет, току-виж, излязъл тайро.

Поведе ги към предния двор, където Йоши възсядаше коня си. Бабкот го чакаше до един кон, който Палидар му беше дал на заем, както и един за Тайърър. Почетната стража стоеше нащрек около тях. По заповед на Йоши носачите се бяха отдръпнали от вързопите. Той махна на Тайърър, преводачът го изслуша, поклони се и се върна.

– Той казва, че може да… ъъъ, да преброите парите в удобен за вас момент, и ви моли утре да му изпратите разписка. Този човек – Тайърър посочи Абе – ще дойде утре за Накама.

– Благодари му и предай, че желанията му ще бъдат изпълнени.

Тайърър се подчини. Йоши махна на Абе да върви напред:

– Икимашо.

Поеха в тръс, а носачите и конярят ги последваха пеш.

– Готов ли си, Джордж?

– Да, благодаря, Сър Уилям.

– Тръгвайте тогава. Филип, днес се справи добре. Още няколко срещи като тази, и ще препоръчам да те повишат от стажант в преводач.

– Благодаря ви, сър. Може ли да присъствам, когато се срещнете с Накама?

Сър Уилям едва не избухна.

– И как, по дяволите, ще стане това, след като заминаваш за Йедо с Джордж? Мисли бе, момче! Джордж, дай му очистително, горкото момче е тъпо!

– Всъщност нямам нужда от Филип. Сметнах, че за него ще е важно да се срещне с този „неназован големец“ – рече Бабкот.

– И си бил напълно прав – тази среща може да се окаже много съществена, а Накама или Хирага, или както там се казва, не е. Филип, разбра ли ме най-сетне?

– Да, сър. Извинете, сър.

Бабкот се приведе към посланика.

– Не е лошо да не предаваш Накама, докато не се върнем – за всеки случай.

Сър Уилям вдигна очи към него. Това предложение издигаше медицинския преглед на ново, по-високо равнище.

– Смяташ, че могат да ви задържат ли? Като заложници? И двама ви?

Бабкот вдигна рамене.

– За Йоши Накама е от значение. Не е лошо да проявим предпазливост, нали?

– Чакам ви утре и двамата. – Сър Уилям се намръщи. Постоя, докато се изгубиха от погледа му, и се върна в заседателната зала.

Адмиралът незабавно избухна:

– Не бях чувал толкова много празни брътвежи през целия си живот! Да им построим флот ли? Да не си се побъркал?

– Това не зависи от нас, скъпи ми адмирале – уравновесено отговори Сър Уилям. – Това е работа на Парламента.

– Или по-скоро на император Наполеон – рязко се намеси Сьоратар.

– Съмнявам се, скъпи ми господине. – Вратът на Кетърър придоби керемиден цвят. – Чуждестранните военноморски въпроси са приоритет на Кралския военноморски флот и той ще се справи незабавно с всяка френска намеса в районите на британско влияние.

– Съвършено вярно – провикна се Сър Уилям, тъй като лицето на Сьоратар доби цвета на адмирала, и се зае словоохотливо да го разубеждава: – Във всеки случай това е политическо решение и зависи от Лондон и от Париж.

– Политиците да вървят на майната си! – Челюстите на адмирала трепереха от гняв. – Пет-шест от най-хубавите ни военни кораби в ръцете на тези нехранимайковци, след като ги виждате на какво са способни само с един-два меча? Категорично съм против!

– И аз – заяви Сър Уилям кротко. – И препоръката ми ще бъде в този смисъл.

– Какво?

– Напълно съм съгласен с теб. Подобно решение от изключителна важност изцяло зависи от Военноморското министерство, подпомагано от Министерството на външните работи. Същото се отнася и за Париж. Не ни остава нищо друго, освен да докладваме на началниците си. И ти трябва да сториш същото. Слава Богу, японските власти най-сетне утвърдиха правото ни ние самите да се разправяме с виновниците. Съгласен ли си, адмирале?

– Ако говориш за твоето прибързано наказателно нападение тук, там или където и да е, то все още не е одобрено от министерството, а следователно и от мен. Предлагам да се качим на „Пърл“, преди да е заваляло…

Сър Уилям въздъхна и хвърли поглед през порта на каюткомпанията. Дъждът бе престанал, морето все още бе мрачно, за разлика от неговото настроение. Бе получил обезщетението, нямаше неотложна нужда да срива Йедо, а чрез този Йоши можела да подпомогнат модернизирането на Япония. „Ще я превърнем в щастлива страна, част от семейството на всички нации, щастлива както за тях, така и за нас. Много добре е да го направим ние и да насадим тук британските добродетели, отколкото французите – техните, макар че вината им и отношението им към храната и любенето далеч превъзхождат нашите.

Да. Като се изключи чукането, японците ще извлекат полза. Що се отнася до любенето, те несъмнено ни превъзхождат. Жалко, че не можем да го внедрим в нашето общество, но кралицата не би го понесла. Ужасен позор, но такъв е животът! Да благославяме късмета си, че живеем тук, стига само веднъж да ги цивилизоваме.“

– Анри, да излезем на чист въздух.

С радост се озова отново на палубата. Вятърът бе наситен със сол, пронизващ и здравословен. Фрегатата бе вдигнала платна и набираше скорост. Марлоу стоеше на мостика. Офицерите и моряците на палубата болезнено усещаха присъствието на адмирала, седнал на стол на мостика, мрачно прегърбен в шинела си.

– За Бога, Марлоу, плавай, доколкото е възможно, срещу вятъра.

– Слушам, сър.

Сър Уилям не бе специалист, но тази заповед му се стори педантична и ненужна. „Ама че е проклет! Все пак не го виня, задето иска потвърждение на заповедите ми. Та нали той ще си изпати, ако нещата тръгнат наопаки.“

Фрегатата промени курса си спрямо вятъра и посланикът сграбчи перилата. Обичаше морето и особено британските военни кораби. Гордееше се, че имперските кораби са господари на морето, доколкото това е възможно. „Кетърър е прав, задето не иска да създава още един военноморски флот – помисли си той, – особено с тези хора. Френският, американският и пруският флот и така ни създават достатъчно грижи.“ Погледна към кърмовата част.

Там, отвъд хоризонта, се намираше Йедо. „Йедо и Йоши предвещават неприятности, откъдето и да го погледнеш, каквото и светло бъдеще да ни обещава той. А ето отсреща Йокохама. Там ме чакат още по-големи неприятности, но както и да е. Днес Анжелик ще присъства на вечерята, която давам. Радвам се, че не замина, макар все още да не разбирам защо. Нима по този начин не налива вода в мелницата на Тес Струан?

Толкова е непривично да мисля за Анжелик без Малкълм Струан. Жалко за лошия му късмет, но той си отиде, а ние сме живи. Джос. Кой ли ще стане тай-пан сега? Дънкан е само на десет. Той остана последен от Струановите синове. Горката Тес, сполетя я още една трагедия. Но не се чудя, че не я довърши. Винаги съм се възхищавал на мъжеството й да носи бремето на Кълъм и на Брокови, а пък за Дърк Струан да не говорим.

Е, направих каквото можах за Тес и за Малкълм – както за живия, така и за мъртвия. И за Анжелик. Когато тя си тръгне, след нея ще остане пустота, която ще ни е трудно да запълним. Много се надявам, че тя отново ще си възвърне изгубения младежки вид. Ето още едно скръбно нещо. Но целият живот е пред нея независимо дали ще роди дете от него или не. Залозите са все още равни.“

Командите от мостика привлякоха вниманието му за миг, но нямаше нищо особено – просто вдигаха още платна. Вятърът бучеше във вантите. Фрегатата набра скорост. Щеше да акостира след около час. Слънцето щеше да залезе чак след около два часа. Имаше достатъчно време да се справи с Накама преди вечеря.

Залезът бе мрачен, слънцето потъваше зад облачния хоризонт, сякаш съжаляваше за отиващия си ден.

Хирага заяви на групичката рибари:

– Лодката я бива. Няма да взема рибарските принадлежности, но в цената включвам веслата и платното.

Намираше се на брега край Пияния град и плати на собственика поисканата сума, без да се пазари, тъй като още не бе свикнал с мисълта, че пазарлъкът не е срамно нещо – Макфей непрекъснато му втълпяваше това. Съзнаваше, че цената бе прекалено висока и рибарите ще му се присмеят зад гърба. Сам си бе виновен, тъй като бе облечен като гай-джин и не носеше мечовете си, както му е ред.

Щеше му се да изкрещи и да се нахвърли отгоре им заради ужасните им обноски, да ги просне на брега, да ги накара унижено сами да му предложат лодката си. От друга страна обаче, полагаше усилия да се сдържи: „Направи каквото трябва – лодката е твоя. Утре ще загинеш в прослава на соно-джой, а тези въшки не струват повече от морските жълъди върху отвратителното им корито.“

– Оставете всичко вътре, нареди Хирага.

Собственикът се поклони угоднически и се отдалечи заедно с приятелчетата си, като благославяше късмета си, задето е получил двойно повече пари.

Лодката представляваше обикновена рибарска ладийка за трима души с малко платно и едно-единствено весло на кърмата. В обучението на самураите влизаше и гребане на къси разстояния, за да прекосяват реки и да догонват крайбрежните кораби и галери. Вестта, че я е купил, щеше да обиколи селото, но това нямаше значение. Докато шоя и останалите схванат за какво му е, вече ще е твърде късно.

Пое през Пияния град по многолюдните сокаци, като прекрачваше пияниците и сметта, отвратен от мръсотията. „Тайра разправя, че неговият Лондон бил най-чистият, най-големият и най-богатият град в света, но не му вярвам, след като повечето от неговата раса живеят ей така. Пък и другата част на Колонията не изглежда много по-добре.“ За да си скъси пътя, зави по съвсем тясна уличка. Край него минаваха мъже, просяци протягаха ръка, подозрителни очи надничаха от вратите, но никой не го закачи.

Ничията земя както обикновено бе буренясала и вонеше – нали беше главното сметище на Колонията. Няколко дрипави скитници се ровеха из последните купчини боклук. Хвърлиха му бегъл поглед. Хирага погледна към разнебитения похлупак на кладенеца. Дървеният капак за тайния тунел към Йошивара изглеждаше недокоснат. В паметта му мимолетно се мярна лицето на Ори. Спомни си как стоеше там долу и бе готов да го убие, а Ори бе изхвърлил, бе се престорил, че изхвърля златното кръстче. „Той беше бака, задето пожертва живота си заради онази жена. Щеше да ни бъде полезен утре.“ Престана да мисли за него.

Цялото му съзнание бе заето с нападението. Всички доводи против се бяха стопили. Помежду им имаше пълно съгласие: Акимото с радост ги поддържаше – Такеда и Сенсей. А следователно и той самият. Бе осигурил лодката. Сега щеше да вземе Акимото, щяха да се върнат, за да осъществят плана си. В действителност Хирага се радваше. Щеше да загине славно, изпълнявайки волята на Императора. Нима един самурай би могъл да иска нещо повече от живота?

Изведнъж сякаш го поляха с леден душ и той се шмугна в един портал. Трима английски войници стояха пред къщата на шоя, а други двама излизаха от къщичката, която те с Акимото бяха наели. Помежду им Акимото крещеше с все сила няколко английски израза, които знаеше:

– Толкова съжалявам, не разбира Накама!

– Н-а-к-а-м-а – произнесе сержантът бавно и ясно. – Къде е? – И още по-високо: – Къде е Накама?

– Накама? – Акимото говореше високо, очевидно, за да го предупреди, ако случайно се е озовал наблизо.

– Накама не разбира, толкова съжалява. – А после продължи на японски: – Някой е предал някого. – И отново на гърлен английски: – Накама не раз…

– Млъквай! – сопна се сержантът. – Ефрейтор, този глупак не знае нищо. Бучър, ти и Суолоу оставате тука, докато проклетият господин Накама не се върне. И го молите да… помолете го любезно да дойде с вас при Сър Уилям, ама със сигурност да го доведете. А ти – сержантът ръгна Акимото в гърдите с грубия си възлест показалец, – ти ела с мен, в случай че началството поиска да те види.

Акимото гръмогласно се противеше на японски, но ги последва с английските думи:

– Накама не разбира – и не престана да ги повтаря.

Хирага се посъвзе, измъкна се от портала, прескочи някакъв стобор и забърза към Ничията земя. Стигна там и се сниши до портала. Бе опасно сега да изтича до кладенеца – все още бе много светло, пък и тримата скитници се мотаеха наоколо и изглеждаха зле настроени.

„Трябва да го пазя в тайна. Кой ли ни е предал?“

Нямаше време да мисли за това сега, пъхна се още по на тъмно, тъй като един от скитниците приближи, като мърмореше и ругаеше, задето отпадъците били оскъдни. В едната си ръка държеше мърлява торба. И тримата бяха мършави и мръсни. Единият приближи към входа, но подмина, без да го забележи.

„След половин час ще се стъмни. Мога само да чакам.“

Неочаквано някой се изпречи пред него.

– Скивах ли те? К’во правиш тук? – грубо и заплашително го запита скитникът.

Хирага полекичка започна да се изправя. Стискаше малкия пистолет в джоба си. В този миг видя нож в ръката на дрипльото, който ожесточено се хвърли отгоре му. Хирага го изпревари, стисна ръката с кожа и го фраска под брадичката. Скитникът изквича като изкормено прасе и се строполи на земята. Другите двама незабавно вдигнаха очи и забързаха да проверят какво става.

Заковаха се на място. Хирага държеше в едната си ръка пистолета, а в другата ножа, наведен над дрипльото, който се гърчеше и задушаваше в мръсотията. Двамината измъкнаха ножове и се хвърлиха към него. Без колебание Хирага се хвърли към единия от тях, а той побягна. Хирага се възползва от пролуката и хукна към Пияния град. Не искаше да си губи времето със схватки. За секунди дотича до някаква странична улица, но в бързината бе изгубил шапката си. Обърна се и видя как един от скитниците я грабва с победоносен вик. В следващия миг я хвана и другият и се счепкаха за нея с проклятия и ругатни.

Задъхан, Хирага ги остави да се бият. Пак погледна към залеза.

„Търпение. Като си отидат, ще влезеш в кладенеца. Не бива да го разкриваш на никого, много е важен за нападението. Търпение. Купи си шапка или кепе. Какъв ли провал е станал?“

– Къде, по дяволите, е отишъл?

– Едва ли е далеч. Сър Уилям – отговори Палидар. – Поставил съм войници и на двете порти и на мостчето за Йошивара. Сигурно е в някоя от кръчмите. Скоро ще се появи. Да го оковем ли?

– Не. Само го доведете без оръжие и под стража.

– Ами този? – Акимото седеше, опрял гръб до стената. До него стоеше войник. Вече го бяха претърсили.

– Ще реша, след като го разпитам. Ах, Андре, влизай. Сетри, няма защо да чакаш. На вечеря съм у руския посланик. Ако хванете Хирага, викнете ме. – Палидар отдаде чест и излезе. – Андре, прости ми, че те безпокоя, но не можем да открием Накама. Тъй като Филип го няма, би ли ми превеждал. Попитай този тук, къде е приятелчето му?

Сър Уилям наблюдаваше как Андре разпитва Акимото и се опитваше да скрие раздразнението си. Щеше му се Тайърър да е тук, а не с Бабкот в Йедо. „Дано там всичко върви добре. Проклятие, ако не хванем Накама, Йоши наистина ще се подразни, и то с право.“

– Казва, че не знаел. – Андре не бе свалил връхната си дреха. В кабинета на Сър Уилям бе винаги студено, дори и в най-мразовитите дни огънят гореше оскъдно. – Този ми се вижда тъпанар. Все вика „Кой Накама“, не знаел къде бил Накама – дали в Йошивара, дали в Канагава.

– Я! – Сър Уилям се стъписа. – Ами че той няма право да напуска Колонията без изричното ми съгласие. Попитай го… попитай го кога е излязъл Накама.

– Разправя, че не знаел, не познавал Накама, не знаел дали е излязъл и къде е, нищо не знаел.

– Една нощ в ареста ще му освежи паметта. Ефрейтор! – Вратата незабавно се отвори. – Пъхни го в ареста за тази нощ. Отнасяйте се добре с него, разбра ли ме?

– Слушам, сър.

– Отнасяйте се добре с него.

– Слушам, сър.

Ефрейторът повика Акимото с пръст и той излезе заднишком с поклони.

Арестът, използван за хулигани и военнослужещи, подлежащи на дисциплинарни наказания, се намираше малко по-надолу и представляваше ниска тухлена постройка с десетина килии. Бе издигнат веднага след клуба – такъв бе обичаят в повечето британски колонии.

– Merci, Андре.

– De rien.

– Имаш ли представа къде би могъл да отиде?

– Не, monsieur. От този тук не научих нищо. Ще се видим на вечерята. – Андре се усмихна, излезе и пое по Хай стрийт. Вятърът въргаляше листа, хартии и боклуци по улицата. Почти се бе стъмнило.

„Добре, че не ние, а англичаните се занимават с издирването му – помисли си Андре. – Къде ли е отишъл? Ако има поне малко акъл – в Киото или Нагасаки. Или се е натоварил на вчерашния търговски кораб за Шанхай, стига да знае, че Йоши го изисква. Сигурно е научил – нито в Бакуфу, нито тук остава нещо скрито. Страхотна среща беше. Браво на нас, задето изпреварихме англичаните с Йоши и имаме предимство пред тях. Но тоя проклет Филип напредва прекалено добре. Болният сигурно е Анджо. – Андре се изплю раздразнено. – Как изтървах такава възможност – в крайна сметка идеята беше моя. Изглежда, Райко и Мейкин някак си са я прокарали. Mon Dieu, те имат повече влияние, отколкото предполагах.“

Пронизаха го ледени тръпки. Райко го бе помолила да я посети спешно тази вечер. Ами сега? Чакаха го неприятности.

– Добър вечер, сър – поздрави го пазачът пред парадния вход на Струанови.

– Имам среща с госпожа Струан.

– Да, сър. Тя ви очаква в кабинета на тай-пана в другия край на коридора. Извинете за бъркотията във вестибюла, сър, но господин Макфей си събира багажа. Ужасно е, че си отива, нали?

– Да, но да се надяваме, че…

Гърмът от сигналното оръдие го прекъсна насред думата. Двамата мъже изненадано погледнаха към морето. Не се очакваше никакъв кораб и нито един не бе закъснял. Движението по претъпканата Хай стрийт замря и над Йокохама се понесе развълнуван шепот. Откъм носа се задаваше клипер с опънати платна. Съзряха кълба дим от оръдейния салют, с който корабът поздравяваше флагмана, а после чуха и гърма от ответния салют на флагмана.

Клиперът се намираше все още далеч и флагът му не се виждаше.

– От нашите е – гордо заяви пазачът. – Няма начин да не е. Като в добрите стари времена… О, добър вечер, сър.

Джейми Макфей излезе забързано и се загледа през бинокъла си.

– Здравей, Андре, само да се уверя… „Буйният облак“! Алилуя!

Всички щяха да си направят верния извод. По разписание корабът трябваше да плава до Лондон. Щом се връщаше тук, при това толкова скоро, значи носеше спешни новини… или пътници. Добри или лоши.

– Алилуя – повтори Андре след него.

Той видя Сьоратар да стои с далекоглед на стълбището на Френската легация. Сър Уилям с бинокъл на прозореца си, а в съседство Дмитрий стоеше на входа на Брокови и гледаше с къс далекоглед. Сибородин забеляза Джейми, подвоуми се и вдигна палеца си. Джейми му махна в отговор и отново се загледа в морето. Красивият клипер акостираше.

– Навярно тя е на борда – тихо прошепна Андре.

– И аз си помислих същото. Скоро ще разберем.

– Защо не й се обадиш?

– Докато накарам началника на пристанището да вдигне флагчетата, ще се здрачи. И тъй, и тъй това вече не е моя работа, нека решава господин Макструан. – Джейми изгледа Андре. – Ей сега ще научим. При Анжелик ли отиваш?

– Да.

– Не я тревожи, докато не сме сигурни. Става ли?

– Дадено, mon brave. – Андре отново погледна към клипера. – Ще я посрещнеш ли?

– На кораба ли? – Джейми отново се усмихна сурово. – Ти на мое място какво би направил?

Заедно влязоха във фоайето. По стълбите слизаше Албърт Макструан във вечерно облекло, с развързана вратовръзка, но елегантен.

– „Буйният облак“ ли дойде?

– Да – отвърна Джейми.

– Така си и мислех. – Албърт присви очи. – Добра вечер, Андре. Как си?

– Добре, благодаря. Ще се видим по-късно.

Джейми изчака, докато Андре почука и влезе в кабинета на тай-пана, който сега принадлежеше на Макструан.

– Ще посрещнеш ли кораба?

– О, да. – Албърт слезе до последното стъпало, но вече не толкова наперено. – Моля те, би ли ме придружил?

– Благодаря, но удоволствието вече е твое. Изпратих Варгас при боцмана и катерът ще е готов след пет минути.

– Ела с мен и посрещни кораба, както си правил досега. И все още следва да правиш – покани го любезно Макструан.

– Не, време е да се пренасям – това вече е твоя работа. Но все пак благодаря ти.

– Чух, че тазвечерният банкет на Сергеев щял да бъде внушителен, тъй като Анжелик е приела да присъства. Размисли и ела.

– Тази вечер не мога – още не съм си опаковал нещата. – Джейми му се усмихна и пое по коридора. – Разбрахте ли се с Анжелик тя да ползва кабинета ти?

– О, да, с радост й услужих. По-добре да посреща гостите си там, отколкото горе в покоите си, особено пък него. Не бих казал, че ми е симпатичен.

– Андре не е лош човек и свири прекрасно – най-добре от всички тук. Надявам се новините от „Буйният облак“ да са добри.

– Аз също. Но се съмнявам. Мислиш ли, че на него пристига Тес?

– И на мен ми хрумна тази мисъл – ухили се Джейми, тъй като вече не бе неин служител. – Това обяснява защо „Облака“ е променил разписанието си. Дърк би сторил същото.

– Тя не е Дърк, много по-коварна от него е и толкова по-зле, скъпи ми приятелю.

Природените братя и Тес Струан не можеха да се търпят, но според едно допълнение към завещанието на Дърк, ако двете момчета ги бива в училище и напредват в науките, Търговската къща следва да се възползва докрай от възможностите им. И двамата излязоха умници, връзките им сред високопоставените възпитаници на Итън и университетските им приятели обхващаха благородниците, банкерския свят и Парламента, в който Фредерик току-що бе спечелил място. Това ги правеше още по-ценени. Въпреки това и двамата знаеха, че Тес Струан би ги уволнила, ако не беше допълнението в завещанието.

– Надявам се, че не е дошла на посещение. Би било много досадно.

– Просто ще станем по-ниски от тревата и по-тихи от водата – засмя се Макфей.

– Здравей, Андре.

– Добър вечер, Анжелик.

Тя седеше в любимия си стол до еркерния прозорец, завесите бяха дръпнати и откриваха гледка към пристанището.

– „Буйният облак“ ли е?

– Да.

– Добре. Тя на него ли е?

– Само така можем да си обясним пристигането на клипера – усмихна се Андре накриво.

– Всъщност няма значение – спокойно отвърна Анжелик, но стомахът й се сви. – Ще пийнеш ли нещо?

– Благодаря. – Андре забеляза отвореното шампанско в кофичката с лед и полупразната чаша на масата. – Може ли?

– Заповядай.

Започваше да й става навик да наблюдава залеза, вечерния здрач и падането на нощта с чаша шампанско в ръка. Само една чаша, та да се подготви за дългата вечер и за още по-дългата нощ. Вече не спеше както преди. Някога слагаше глава на възглавницата, веднага се унасяше и се събуждаше чак на разсъмване. Сега сънят й се изплъзваше. Първоначално се бе изплашила, но Бабкот я увери, че страхът само усилва безсънието:

– Не е страшно, ако човек не спи осем-десет часа, така че не се тревожи. Пиши писма, занимавай се с дневника си и мисли за хубави неща. Само не се тревожи…

„Скъпа Колет – бе написала тя вчера, – съветът му излезе правилен, но той пропусна най-добрата възможност, а тя е да подготвим план. Много е важно, тъй като онази жена крои моето поражение.

Ако е рекъл Бог, скоро ще пристигна в Париж и всичко ще ти разкажа. Понякога ми се струва, че животът ми тук е някаква пиеса, роман на Виктор Юго и че Малкълм, горкият, никога не е съществувал. Но се наслаждавам на покоя и търпеливо чакам. След няколко дни вече ще знам дали чакам дете или не. Надявам се, толкова се надявам, и непрекъснато се моля да нося дете от него, а също и твоето раждане да мине леко и да имаш още един син.

Трябва да съм много разумна. Тук мога да разчитам само на себе си. Джейми е добър приятел, но не е в състояние да ми помогне много-много. Той вече не работи в Търговската къща, а новодошлият Албърт Макструан е любезен, истински джентълмен, знатен британец, но ме търпи само засега: докато ТЯ се разпореди как да постъпи с мен. Сър Уилям представлява правителството – британското правителство. Един Господ знае дали Сьоратар ще ми помогне наистина, и то само ако има полза от мен. Господин Скай се старае с всички сили, но тук го мразят. Ами Андре? Той е много хитър и знае много, но ми се струва, че ще полудее от капана, в който е попаднал (нямам търпение да узная твоето мнение). Единствената ми надежда е в Едуард Горнт – сигурно вече е пристигнал в Хонконг и се е срещнал с нея. Ежедневно и горещо се моля той да успее, както, надявам се, правиш и ти.

И тъй, използвам нощното си будуване, за да обмислям нещата. Вече имам множество прекрасни хрумвания как да се справя с всички непредвидени случаи и достатъчно сила да посрещна неочакваните изненади. Например, ако Едуард не оправдае надеждите ми или, не дай Боже, въобще не пристигне – носят се слухове за ужасни бури в китайските морета, нещо нормално през този сезон. Компанията Купър-Тилман на горкия Дмитрий загуби още един търговски кораб. Нещастните моряци – океаните са страховити, а те са толкова смели.

Андре твърди, и то с пълно право, че не бива да отпътувам оттук, докато тя не разкрие намеренията си. Аз съм вдовицата на Малкълм, всички твърдят така. Господин Скай е регистрирал всевъзможни документи със Сър Уилям и е изпратил някои от тях в Хонконг, а други в Лондон. Имам достатъчно пари и мога да остана, докогато си искам. Албърт Макструан ми разреши да използвам кабинета на Джейми, щом се освободи. Имам още десет сметки, които Малкълм е подпечатал, без да попълва сумата – колко предвидливо, нали! Джейми и Албърт се споразумяха всеки от тях да ми отпусне по сто гвинеи.

Щом тя разкрие намеренията си, ще започна битката с нея. Предчувствам, че ще се води борба на живот и смърт, но те уверявам, мила Колет, че няма да загина аз – това ще бъде нейното Ватерло, не моето. Ще отмъстя за Франция, усещам се много силна и във форма.“

Анжелик наблюдаваше Андре и изчакваше той да заговори пръв. Изражението му бе сурово, лицето му бе бледо и изпито. Бе отслабнал. Изпи първата чаша на един дъх. Втората също. Вече си наливаше трета.